Глава 20
ВРЕМЕ НА ИЗПИТАНИЯ
В своята „Автобиография“ Рудолф Щайнер говори за годините преди края на века като за време на изпитания: „едни трудни за моята душа времена“ (GA 28). Тази вътрешна драма не добива външен израз и съвременниците на Щайнер в Берлин почти или въобще нищо не забелязват. Следите от тези негови преживявания могат да бъдат открити във вътрешните духовни решения, които намират израз в идейната дейност на Щайнер.
И все пак трябва да кажем няколко думи за външните симптоми, които съпровождат този вътрешен път. Първото, което забелязваме, е промяната в социалния живот на Щайнер. Периодът на интензивно общуване с Ото Ерих Хартлебен, Шеербарт, Харлан и другите от техния кръг, приключва. Появява се нов кръг, съставен от личности като Людвиг Якобовски. За разлика от Хартлебен, Якобовски е не само поет, но също така и обществен деец и учител. Той оглавява Бюрото за съпротива срещу антисемитизма, издава евтини листовки с творби на германски поети, за работниците; събира материали, които хвърлят светлина върху праисторическия живот; и съиздател на списание, озаглавено „Общество“, едно доста известно списание от това време. Той е от онези хора, които работят много. През януари 1899 г. Щайнер започва да работи и в сферата на образованието за възрастни: той става учител в Работническия колеж в Берлин. По това време, в допълнение към редакционната си работа, той започна да пише много. По-дългите произведения – „Литература и духовен живот през деветнадесети век“, „Егоизъм и философия“, проучването „Съвременна лирическа поезия“ и есето „Хекел и неговите противници“ – всички излизат през същата година, и той се захваща с ръкописа за първия том на „Световна и индивидуална философия на деветнадесети век“ (Част от този том, заедно с един втори том, издаден през 1901 г. излиза като „Загадките на философията“ (GA 18)).
Такова ниво на продуктивност е било възможно единствено благодарение на промените в начина на живот на Щайнер. Има разкази за това, че още във Виена той е пиел доста алкохол, когато е общувал с приятелите си. В една картичка от 1888 г. той пише: „Утре несъмнено ще имам двоен махмурлук. Пихме, докато вече не можехме повече.“ Подобни разкази има и за Берлин, особено е подчертано в „Писма до една приятелка“ на Хартлебен, а един наблюдател си спомня: „Той водеше един много светски живот. Повлиян от алкохолните изкушения на Ото Ерих, той прекарваше доста време заедно с него из по-съмнителните кръчми“ (Мартенс).
На всичко това се слага край през 1899 г. Оттогава-нататък за него главната напитка е кафето. Когато отделя време за почивка, той ходи на дълги разходки с Людвиг Якобовски. Той помага на Якобовски по време на преговори с издателите му и го утешава, тъй като е бил „личност, чието душевно устройство бе изпълнено с вътрешна трагичност“ (GA 28). Също така се заема с въпросите, които отделните ученици от Работническия колеж отправят към него. Да живееш за другите приема за него нови измерения. Макар че не може да се каже, че Щайнер не е подкрепял децата на сем. Шпехт, откликва по съвсем друг начин що се отнася до Людвиг Якобовски. Според Мария Стона, той става „опора и съветник“ на Якобовски (Щерн).
И накрая, външните му жизнени условия също се променят. В началото на времето, прекарано в Берлин, Щайнер е живеел сам в мебелиран апартамент на третия етаж на ул. “Карлсбад” № 33. Това се променя когато сем.Ойнике се премества в Берлин.
Външният ми живот ми донесе голямо удовлетворение, когато сем.Ойнике най-после се преместиха в Берлин и аз можех да живея у тях, обграден от най-добри грижи, след като известно време бях изпитал пълната мизерия на самотния живот. Скоро след това приятелството ми с фрау Ойнике се превърна в граждански брак... Животът ми със сем.Ойнике ми предостави несмущавана от нищо опора за един изключително богат на събития живот, както вътрешно, така и външно. (GA 28)
Гостите описват гостоприемната къща във Фриденау, на адрес “Kaiserallee” 95. Работното бюро на Щайнер се намирало в хола, до прозореца. То било затрупано с книги. Стените били покрити с картини и лавици за книги. Анна Щайнер и дъщеря й Вилхелмина се грижели за гостите и без колебание показвали колко много се възхищават и уважават Рудолф Щайнер. За Щайнер, който вече бил освободен от многото дребни житейски тревоги, грижите на Анна Щайнер са били истински дар. Той запознава жена си с различните си социални кръгове. Тя го придружава по екскурзиите, които е предприемал с учениците от Работническия колеж, и от време на време е присъствала на срещите на „Коменден“.
Щайнер пише за вътрешната страна на това „време на изпитания“, на тези „трудни за душата времена“ в своята „Автобиография“, и говори за това по три различни начина: по отношение на научното мислене, във връзка с въпроса за индивидуализма и, накрая, по отношение на Християнството.
Тук трябва да вметнем нещо. Когато Рудолф Щайнер описва тези времена на изпитания, той пише за „Ариманични същества“. Вероятно е ясно какво е имал предвид с това дори и без нужния контекст, но въпреки това може би ще е от полза да се добавят и някои обяснения. В началото на 1909 г. Рудолф Щайнер за пръв път описва как духовното прозрение разграничава две противоположни сили, действащи в човека и в света. Едната от тях, която се стреми да откъсне човешкото същество от земята и свързаните с нея задачи, той нарича „луциферическа сила“; а другата, която се стреми да върже човешката мисъл към земните „факти“, той нарича ариманични. Докато ариманичните сили поставят индивида върху здравата почва на т.нар. факти, луциферичните сили го освобождават от подобни досадни подробности и го повеждат към висините на усещането за собствената си личност. При човека тези две сили винаги се появяват заедно, като мощни полюси. Бихме могли, например, да характеризираме машините като ариманични конструкции, а желанията и копнежите на операторите на машините като луциферични. В своята „Автобиография“ Щайнер пише за опасностите в научното мислене.
Аз разбрах, че в мисленето си човек може да си изгради разбиране за природата и прозрения за духовния свят (макар че това не беше така по онова време). Следователно аз особено наблягах на познанието за основната структура на природата, която неизбежно би довела до познание за духа. Човек, който не може пряко да възприема духовния свят, ще изпита потапянето в потока на мисълта просто като мисловна дейност. Но усещането ще бъде коренно различно от това на човек, който пряко преживява духовния свят. Човек навлиза в един свят на духовни същества, които са решени да наложат единствено този поток на мислене. Това е свят, в който едностранчивото познание води до нещо повече от абстрактни грешки. В този свят човешките грешки се превръщат в живи, духовни взаимодействия с определени същества. По-късно, когато исках да насоча вниманието към това, аз говорех за ариманически същества. За тези същества абсолютната действителност е, че светът трябва да бъде машина. Техният свят се намира непосредствено до този на сетивата.
Нито за миг – дори несъзнателно – не съм се поддавал на влиянията на този свят в собствения си идеен свят. Положих голямо старание да съм сигурен, че всичките ми проучвания са внимателно обмислени. Още по-съзнателна беше вътрешната ми борба срещу демоничните сили, които се опитваха да развият едно природно, научно познание – не чрез възприемането на духа, а по един механичен, материалистичен начин на мислене. (GA 28)
Тази страна на усилията на Щайнер се забелязват ясно в това, което пише за Дарвин и Ернст Хекел. Щайнер пише, че е „наблягал на познанието за основната структура на природата“, която тогава ще ни отведе към познание за духа. Това наблягане е ясно видимо в неговата защита на онези аспекти в мисълта на Хекел, които са били основателни. Това намира израз в серия от писмени творби: „Хекел и неговите противници“, написана през 1899 г., есетата „Борбата относно загадката за вселената на Хекел“ и „Бартоломей Карниери, моралният философ дарвинист“, и двете написани през септември 1900 г.; и накрая, главата в „Дарвинизъм и философия“ във втори том на „Световна и индивидуална философия на деветнадесети век“. Тази последна глава е преиздадена практически без промяна в Щайнеровата „Загадки на философията“ през 1914 г., въпреки че другите части на книгата са били напълно преработени и получават нови акценти. Позицията му от 1900 г. относно Дарвин и Хекел остава непроменена през 1914 г.
Хекел, следвайки подхода основан от Дарвин, набляга на естествената еволюция на организма и на вида. Той отхвърля божественото сътворение на видовете и приема природата за едно обединено цяло. Теориите му се базирали на наблюдения и той е можел да покаже, че дори индивидуалното развитие на човешкото същество произтича според природата: Развитието на човешкото същество тръгва от оплодената яйцеклетка. Хекел бил човек, който смело признавал последствията от фактите и не спекулирал как да се избягват последиците, както са го обвинявали опонентите му. Те искали да спасят идеята за сътворението и идеята за телеологията. Артур Дрюз пише: „Дори творбите на изкуството биват довършени по механичен начин, ако се вземат предвид само последователността от стъпки, които водят до тяхното завършване и невзимаме предвид, че всяка стъпка е насочвана от идеите на автора. Дори тогава всеки, който твърди, че художествената творба се е получила чрез чисто механични средства, с основание може да се нарече глупак.“ Едуард фон Хартман заема подобна позиция. За него „борбата за съществуване“ била просто „робиня на идеята“. (GA 30)
Щайнер защитава Хекел срещу тези и други критици, които се опитват да оправдаят старите вярвания чрез употребата на антропоморфични и прости аналогии, и не са желаели да приемат последствията от научните мисли. Той е знаел, че е не само безнадеждно, но също така и погрешно да се правят опити да се обяснява природата на базата на антропоморфични аналогии. Той пише: „Как може логиката или естетическата концепция да възникват като функция на мозъка? Само дисциплините сравнителна физиология и невроанатомия са способни да проучат този въпрос. Техните изследвания показват, че рационалното съзнание не съществува в изолация, като използва човешкия мозък само за да се изразява, както пианистът използва пианото, а че нашите духовни сили са точно толкова функция на формиращите елементи на нашия мозък, колкото „всяка сила е функция на твърдо тяло“ (Хекел, „Антропогения“ )” (GA 30).
Щайнер не застава на враждебна позиция по отношение на научната мисъл. На него му е ясно, че човек не може да се справи с това, което по-късно нарича „ариманични същества“ чрез изграждането на въздушни замъци, за да обясни света – романтични фантазии, в които човек може да се загуби. Той се придържа към рамките на наблюдението и разума като отбелязва, обаче, че никой научен мислител не вярва, че „органичните вещества могат да хвърлят светлина върху това кое е логично вярно и кое – не. Духовните връзки могат да бъдат разпознати единствено от духа“ (GA 30). По същия начин, по който познанията, придобити чрез естествените науки, се отнасят към осезаемия свят, духовната наука дава познания за същността на духа. Въз основа на безпристрастно прилагане на природонаучния метод, Щайнер формулира фактически контекст, който прави независимостта и целостта на духа очевидни. Материализмът няма да се преодолее, като се оспорват фактическите взаимоотношения, открити от естествените науки – в този случай връзката между мисленето и мозъка, – а чрез насочване на вниманието към други аспекти на явленията: вътрешната закономерност на духа, която се проявява в мисленето, и която очевидно е независима. Тук ариманичните същества нямат никаква власт над човека; по-скоро човек ги поставя на мястото им.
Щайнер следва максимата на остаряващия Фауст, който изразява своето убеждение, преди да бъде повален от грижи и да загуби зрението си.
А това, което е отвъд, е недостъпно за човешкото познание;
Глупак, глупак е тоз, който примигва към облаците горе
И горе на небето измисля своя образ
Нека се огледа, крака здраво стъпили на земята:
Тоз свят не ще скрие от него своята стойност.
Но в този свят, тук и сега, ние имаме достъп не само до сетивни наблюдения, но също и до духовни факти. От самото начало Щайнер набляга на това във всичките си творби. Като поддържа и развива това схващане, той се подготвя за „времето на изпитания“. В „Хекел и неговите противници“ той отново обобщава това прозрение:
И наблюдението, и мисленето са източници на знанието ни за нещата. Това важи за всички неща и процеси, а не само за самото мислещо съзнание. Не можем нищо да добавим към това чрез никакви обяснения, които да не се съдържат вече в наблюдението. То (съзнанието) ни предоставя законите за всичко друго, а заедно с това и за себе си. Когато искаме да демонстрираме верността на един природен закон, ние го правим като разграничаваме и подреждаме наблюдения, възприятия, и като стигаме до заключения – т.е. ние изграждаме понятия и идеи за преживяванията, с помощта на мисълта. Единствено самата мисъл може да реши дали мисленето ни е правилно. Следователно именно мисленето ни отвежда отвъд простите наблюдения и всичко, което става по света, въпреки че не ни отвежда отвъд себе си. (GA 30)
Който фокусира вниманието си върху основната природа на мисленето, вътрешната дейност, открива, че не е възможно съдържанието и закономерността на мисленето да бъдат обяснени чрез друго средство. Мисленето обяснява само себе си. Каквато и роля да играе мозъкът в проявата на мисленето, това също може да бъде обяснено единствено чрез мислене. Следователно мисленето и духът, който става видим в мисленето, се разкриват като определящи фактори в света. Щайнер остава верен на това прозрение: „Трябва да спомена, че по времето, когато моята съдба изискваше от мен да правя такива наблюдения, аз никога не загубих връзката си с духовния свят. Аз винаги бях там“ (GA 258).
Ариманичните същества са държани на разстояние, когато човешкият дух запази своята власт над наблюдаемите факти и не се опитва да ги отрича или изкривява. Приемането на независимото естество на мисълта противодейства на опитите им да прекрачат границата, която се изразява в механичното тълкуване на живота или обществото.
Вторият вътрешен аспект на това време на изпитания е свързан с въпроса за етичния индивидуализъм. В материала си „Егоизъм и философия“ Щайнер ясно обявява позицията си, като казва, че „в аза можем да намерим същината на всички неща“ (GA 30). Това е нож с две остриета. Ако под „аз“ се разбира отделната личност, центърът на собствената воля, то тогава пред нас се надига опасност от грандомания или арогантност. Пренебрегва се въпросът за общението, фактът, че азът е отворен към света, в който живее. Тази опасност е очевидна във философията на Макс Щирнер, човек, с когото Щайнер е считал, че е в съгласие (GA 39, GA 30).
Този въпрос е представен в един пасаж от първия том на „Световни и индивидуални философии на деветнадесети век“. Щайнер описва Щирнер като застъпник на абсолютната свобода на индивида. Чрез радикалните си критики против силите, които заробват аза, като преодолява божествената предопределеност на човешката природа, Щирнер освобождава аза. „Сякаш изстрелян от цевта на пистолет, той позволява на свободния, независим индивид да се появи на сцената на развиващите се схващания за света. Той схваща това чрез гениална интуиция“ (GA 18). Щайнер хвали Щирнеровата „битка да разбие“ илюзиите, от които човечеството е станало зависимо.
Щирнер, един наистина независим мислител, ни показва колко силна е склонността на хората да се хвърлят в обятията на някоя власт. Не вярваше ли Бруно Бауер, например, че ще може напълно да освободи човека, като го превърне в мислещо същество? Не го ли прави, фактически, отново зависим, този път от мисленето? Човек не бива да е роб на религията, правосъдието, правителството или законите – той не бива да мисли определени мисли, защото би могъл да стане зависим от тях. А той трябва изцяло да се отдаде на мисленето и да стане негов роб. (GA 18)
В това не-детерминистично виждане за аза, което предполага противопоставяне между аза и мисленето, се намира неизбежната опасност. Тя не може да се избегне като имунизираме аза с „правилно“ мислене като вид висша сила. Всеки истински индивид трябва да си проправи път през теснините на собствената воля и независимото мислене и сам да види какво ще се получи от това.
За Щайнер това преживяване не е било просто теоретичен въпрос. То се появява под формата на един друг човек. През 1898 – 1899 г. той се сприятелява с Джон Хенри Макей, застъпник на индивидуализма на Щирнер в Берлин. „Аз развих голяма привързаност към него“ (GA 28). В открито писмо до Макей той признава: „За мен е много ценно това, че ти говориш за мен като за свой колега“ (GA 39). Топлите им отношения се илюстрират допълнително от факта, че по молба на Щайнер Макей става свидетел на брака му с Анна Ойнике. В своята „Автобиография“ Щайнер обобщава вътрешното значение на тази философска и лична среща:
Съдбата сега така преобърна преживяванията ми с Макей и Щирнер, че и тук ми се наложи да се потопя в един мисловен свят, който се превърна за мен в духовно изпитание. Моят етичен индивидуализъм беше едно чисто вътрешно преживяване на човешкото същество. Докато разработвах тази идея, нямах никакво намерение да превръщам това в основа на политическо гледище. Но по това време (ок. 1888 г.) душата ми, заедно с чистия етичен индивидуализъм, бяха повлечени надолу към един вид бездна. От едно чисто човешко вътрешно преживяване, то бе превърнато в нещо външно. Езотеричното биваше отклонено към екзотеричното. (GA 28)
Едва след началото на века, продължава Щайнер, след като е развил собствения си опит по начина, описан в книгите му „Мистиците след модернизма“ и „Християнството като мистичен факт“ – едва тогава „етичният индивидуализъм отново зае правилното си място след изпитанието“ (GA 28).
Тук тонът е различен от този, с който Щайнер описва естествените науки и борбата с ариманичните същества. Той нарича това „изпитание на душата“, докато по отношение на описаното по-горе той говори за „духовно изпитание“. За ариманичните изкушения той може да каже: „Нито за миг не се поддадох на влиянията, идващи от този свят, в собствения ми идеен свят.“ (GA 28) В следващата глава се говори конкретно за опасността: „Душата ми, заедно с чистия етичен индивидуализъм, трябваше да бъдат завлечени надолу в един вид бездна.“ И добавя: „Вътрешното ми преживяване по онова време беше едно вътрешно бушуване, което хвърли всичките ми душевни сили в постоянно вълнение“ (GA 28).
Чак „в началото на новия век“, след разширяването на духовния му хоризонт, „Етичният индивидуализъм [заема] правилното си място“ (GA 28). В края на изминалия век тези вътрешни изпитания получават израз в „известни изявления, които изглежда бяха прекалено радикални“, и в начина, по който Щайнер се изразява главно когато говори по „обществени въпроси“ (GA 28). Тук той сякаш говори за едностранчивото наблягане върху индивидуализма. Примери за това могат да бъдат намерени в откритото писмо до Джон Хенри Макей, в което той пише, че индивидът трябва да утвърди себе си чрез съревнование, и обявява своята опозиция към всички форми на власт и авторитет от страна на държавата (GA 39). И така, проблемът е представен философски.
В езотеричен смисъл, това едностранчиво наблягане на индивида и на неограничената свобода представлява луциферичен импулс. Този луциферичен импулс е, в известен смисъл, необходим за всяко духовно развитие: Търсещият трябва да се освободи от оковите на света и на заобикалящата среда, за да може да си проправи път нагоре в духовния свят. Търсещият духа не може да влезе в духовния свят като един слаб, неопределен човек. Силата на духовния индивид, силата на аза, е напълно оправдана в духовния свят. Тя се превръща в нещо неоснователно, когато се прояви в други светове – в земния живот или в бизнеса (GA 17). От друга страна, само един силен аз може да поеме света вътре в себе си и да го остави да живее там.
В тази връзка Рудолф Щайнер говори за бездната, в която е бил въвличан. Не бихме го разбрали правилно, ако приемем бездната просто за метафора. Щайнер използва тази дума на различни места в нейния езотеричен смисъл. Ако имаме това предвид, тогава това, което следва, ще има смисъл.
Фридрих Рителмейер разказва за близки разговори с Рудолф Щайнер, по време на които последният е говорил за своята собствена биография.
Това, което най-много ме впечатли, беше как говореше за великите учители, с които се е срещал в живота. Изключителни личности, напълно непознати на широката публика, са били там в подходящия момент, да му помогнат през решаващи периоди в живота да забележи и развие своите способности... Никога не ще забравя лицето му, докато ми разказваше за една от тези духовно надарени личности: „Това беше един много важен човек!“ Вътрешното му око сякаш го следеше. Лицето му изразяваше преданост, това, което един велик търсач дължи на друг. По-късно той ми каза, че веднъж бил внезапно спасен от един „учител“, когато е щял да стори нещо, което е щяло „да бъде краят за мен“. (Рителмейер)
От личните спомени на Щайнер знаем за срещата му с езотеричния учител, която се състои, когато е бил на двадесет и една или двадесет и две години. В сегашния момент от живота, застанал на ръба на бездната, той чува зова на другия си учител. Без да споменава, че говори автобиографично, Щайнер описва срещата с този индивид, познат в духовния свят като Християн Розенкройц:
Да бъдеш избран от Християн Розенкройц се случва, когато човек е изправен пред решителен момент в живота, пред съдбовна криза. Да вземем, например, един човек, който се кани да стори нещо, което ще доведе до смъртта му... Човек върви по опасен път, сякаш по ръба на пропаст, без да забележи. Тогава се случва така, че когато е, да речем, на само няколко крачки от ръба на пропастта, той чува глас: Спри! и той спира, без да е съвсем наясно защо. Това винаги се случва така, че човек знае, че гласът иде от духовния свят. (GA 130)
Усеща се как, ако свържем изказванията на Щайнер и ги сравним едно с друго, ще започнем да долавяме донякъде духовната драма, която се е разгръщала зад външните събития. Би било излишно сега да спекулираме относно подробностите или точното време. Може би трябва да споменем една забележка от Емил Бок, чиито проучвания върху биографията на Рудолф Щайнер го карат да пише, че през 1899 г. Рудолф Щайнер „напълно променя начина си на живот от един ден към друг“ (Бок). И вероятно не е зле да си припомним, че този глас до ръба на пропастта ни дава едно ново усещане за по-висша свобода.
Срещата на Щайнер с първия от двамата му езотерични учители намира израз в статията му „Единствено възможната критика на теорията за атома“. Втората среща също намира своя духовен израз в есето „Тайното разкритие на Гьоте“, която се появява в „Прегледа“ на 28 август 1899 г., по случай честването на 150-годишнината от раждането на Гьоте. Била е написана горе-долу по същото време, когато Щайнер заема позицията си в защита на творчеството на Хекел. Почти десетилетие вече Щайнер живее с тайните разкрития, съдържащи се във вълшебната приказка на Гьоте. Той работи усилено с тази приказка, особено към края на престоя си във Виена и в началото на престоя си във Ваймар. По-късно темите, съдържащи се в нея, „потъват в дълбините“ на душата му – както Щайнер разказва (GA 125). Сега те отново се пробуждат.
Тълкуванието на вълшебната приказка на Гьоте, което Щайнер публикува през 1899 г. хвърля светлина върху собственото му вътрешно състояние. В приказката Гьоте описва преобразяването на човешката душа посредством редица герои. В своето въображение той си представя как различните аспекти на душата си взаимодействат. В приказката той представя деветнадесет герои, всеки от които има определена роля в този процес. Някои хора харесват за главен герой в драмата или младостта – красивата лилия – или стареца с фенера. Щайнер обаче пише за зелената змия: „Тя е най-важната част в целия процес“ (GA 30). Змията превръща златото, което е било изтръскано от Блуждаещите светлини, във вътрешна светлина; докато се плъзга по земята, опитът й изпълва душата й с мъдрост. Същевременно, змията е тази, която се жертва, за да се превърне в моста, който води до катарзис. Безкористната саможертва на змията е в центъра на трансформацията. Щайнер разглежда тази саможертва по много конкретен начин:
Чрез саможертвата на змията Гьоте дава израз на това, което величественият Якоб Бьоме е изразил с думите „В смъртта се корени целият живот.“ Който не може да развие вътре в себе си висшия си аз, не може, според Гьоте, да постигне съвършенство. Отделният индивид трябва да „умре“, за да може да се прероди в по-високия смисъл... В „Диван“ четем написаното от Гьоте: „А щом това ти убягва, ето тогава това: Умри и се превърни! Ти си нищо повече от жалък гост на помръкналата земя.“ И в един от стиховете му от неговите „Стихове в проза“ намираме „трябва да пожертваме съществуванието си, за да съществуваме“. Змията жертва съществуванието си, за да се превърне в мост между двата свята – сетивния и духовния. (GA 30)
Тези думи бележат началото на преодоляването от Щайнер на едностранния индивидуализъм. Наистина, то е само едно начало. До към септември 1900 г. Щайнер продължава да бъде пленен от понятието за индивидуализма на Щирнер. В същото време можем да разпознаем в живата реалност на жертвата като християнски мотив, нещо, което се появява концептуално за Щайнер през 1888 г. Пътят, който ще доведе до познанието за християнските мистерии, е бил заложен като семе чрез реалността на жертвения характер на змията на Гьоте. Това семе покълва през следващите години; през 1899 г. то започва да пуска корени в душата на Щайнер. Пишейки за този период, през който външно е отхвърлял християнството, той казва:
През периода, когато изказванията ми за християнството сякаш противоречаха на по-късните ми коментари, в мен започна да се пробужда едно съзнателно знание за истинското християнство. (GA 28)
Тринадесет месеца след появата на това есе Рудолф Щайнер изнася първата си антропософска лекция, на 29 септември, 1900 г. Тя е озаглавена „Тайното разкритие на Гьоте.“ Изказвайки се през 1920 г., непосредствено преди откриването на първия Гьотеанум, той нарича тази своя лекция „зародишната клетка“ на антропософското движение. „Зародишната клетка бе лекцията за тайното разкритие на Гьоте“ (Обръщение, 25 септември, 1920 г.)
Когато Рудолф Щайнер издига вълшебната приказка до нова висота на въображението в първата си мистерийна пиеса, той разкрива извора на своето вдъхновение, от който е бликнала тази мистерия, като озаглавява своята творба „Розенкройцерска мистерия.“
И най-после, през 1924г., в една от лекциите си за кармата, Рудолф Щайнер посочва, че миниатюрите на вълшебната приказка са отражение на истинското, духовно-космическо движение, което, в своята начална форма, се превръща в антропософското движение. В този смисъл вълшебната приказка била символ, чрез който онези души, които съдбата привлича към антропософията, да могат да си припомнят пред-родилните си решения. Това е причината, поради която Щайнер често говори за вълшебната приказка в ранните години на духовно научната си дейност.
За третия аспект на това „време на изпитания“ Щайнер пише в своята „Автобиография“: „Това бяха трудни времена за душата ми, когато отправях поглед към Християнството... Този вид изпитания са препятствия, които съдбата (или кармата) поставя на пътя ни, и те трябва да бъдат преодолени чрез духовно развитие“ (GA 28). Това, което намира във външните форми на християнска религия, характерът на изповеданията и теологията от онова време, му е напълно чуждо и, в съзвучие с Ницше, той я отхвърля. „Християнството, което аз трябваше да открия, не се намираше в никое от изповеданията“ (GA 28). Неговото търсене на истинско Християнство го отвежда до „един свят, където самият дух говори за себе си“ (GA 28). Той пренасочва вниманието си към духовните източници на Християнството и към развитието на техните исторически форми на проява. Първите резултати от това търсене се намират в „Християнството като мистичен факт“ (1902 г.), където се фокусира върху тайнствата на раждането, смъртта и възкресението в различните им прояви. В Глава 29 тази тема е разгледана по-изчерпателно.
Драматичната промяна, която кара Рудолф Щайнер да измени коренно живота си през 1898 – 1899 г., е предшествана от един по-дълъг период на вътрешни изпитания. Щайнер пише, че този период, започнал „с напускането ми на Ваймар, и продължи докато не започнах работа върху „Християнството като мистичен факт“ (GA 28). Времената на вътрешни изпитания на Щайнер продължават за период от пет години и преминават през серия от етапи.
През 1899 г. виждаме първия етап на този процес и забелязваме как Рудолф Щайнер, чул призива на Християн Розенкройц, започва да променя стила си на живот. Той се поставя в услуга на другите. Макар и главно да се занимава със собствените си намерения, той откликва на въпросите, нуждите и духовната възприемчивост на другите. Става истински учител, първоначално в Работническия колеж. Той изразява на практика понятието за жертвата.
Превод: Ати Петрова