Глава 19
ХАОСЪТ В БЕРЛИН
Когато Рудолф Щайнер започва работа като редактор на „Литературен преглед“ в началото на юли 1897 г., Берлин е третият по големина град в Европа след Лондон и Париж. Броят на жителите е нараствал бързо и съвсем скоро е щял да достигне два милиона. Строителната индустрия била в разгара си. Природата в покрайнините на града била погълната от сгради. Близките селца ставали част от града. Там, където само преди десет години били поляни, поля и борови гори, сега се издигали шестетажни жилищни блокове. По това време Берлин бил многолик град. Източната му част била индустриална зона с международно известни компании: Сименс, Борсиг, АЕГ, Пинч и Шеринг. Целият град бил гарнизонен – в Берлин били разположени осемнадесет полка. Средната част на града се намирала както централата на германското правителство, така и дворът на германския Кайзер и свитата му. Берлин бил също така град на пресата и издателствата: Мосе, Улщайн и Шерл. Бил и град на образованието, в който се намирал първият университет на Германската федерация с професори като Макс Планк, Роберт Кох, Волхелм Дити, Георг Зимел, Адолф фон Харнак, Хайнрих Вьолфлин, Емил Фишер и др.
Различните групи и класи живеели едни до други, но без почти никакъв допир помежду си. Човек можел да живее в Берлин без нито веднъж да види Кайзера или да знае за съществуването на Маркс Планк. Различните кръгове били – съзнателно или не – доста затворени. Различните класи не се смесвали.
Отначало Рудолф Щайнер се оказва в кръга от писатели, към който са принадлежали Хартелбен, Ото Юлиус Биербаум, Паул Шеербарт, Валтер Харлан, Франц Фердинанд Хайтмюлер и други. Това ограничава възможността му да се движи в други групи, което му тежало. „Колко щеше да е прекрасно, ако можех по-често да посещавам Едуард фон Хартман“ (GA 28). Това разделение на Берлинското общество дори пречи на Щайнер да се свърже с художниците от Берлинския сецесион – протежета на градската горна средна класа. Също така той остава неизвестен за младите Берлински издателски къщи на Касиер и С. Фишер.
Кръгът, в който Щайнер попада, не бил нито този на официалната академия и изкуствата, които били подкрепяни от кралския двор, нито кръгът от художници, подкрепяни от горната средна класа. Отначало той принадлежи към кръга около „Прегледа“ и Независимото литературно общество и прекарва времето си с Фридрихегианците – групи, интересуващи се от дарвинизъм, социализъм, анархизъм и женското движение за право на глас, както и от експериментална литература и театър. Изразът „Зелена Германия“ имал двойнствено значение, когото бил прилаган към колонията от аутсайдери, живеещи на Мюгелзее, насред боровите гори и хълмове. Това не било едно здраво средно класово общество. Приятелите на Щайнер се събирали на „масата на крадците“ в местната кръчма на Доротеенщрасе – „Старата хижа на художниците“. Това било място, където никой университетски професор не би попаднал.
Поглеждайки назад, Щайнер отбелязва проблематичния и дори съмнителен характер на присъствието си в този кръг:
Поради съзнателното ми преживяване на духовния свят, аз вътрешно участвах безрезервно във всички отношения, които установявах по това време. Опитвах се напълно да се идентифицирам с читателите на „Прегледа“ и с членовете на обществото, за да мога да открия през техния поглед как най-правилно да представя духовните импулси, които възнамерявах да изразя. (GA 28)
Това, което Щайнер има предвид, е посочено в едно писмо от 1904 г. до Ана Щайнер, която е преживявала всички тези трудности отблизо.
Никога не съм се интересувал от нищо друго освен от това, което е свързано с духа. Дори и да е изглеждало иначе през началните години след преместването ми в Берлин, то не беше така. Аз наистина исках да разбера какво говорят младите писатели. Но не биваше да си позволявам да се забърквам в съпровождащата ги мръсотия. Това беше невинна грешка. И ми се наложи да заплатя за това с наистина гадни клюки. (GA 39)
Фазата, през която Щайнер прекарва повечето от времето си в компанията на Хертлебен, Биербаум и Шеербарт, приключва след около година и половина.
Щайнер разширява своя кръг от познати, когато започва да преподава в Работническия колеж и се потапя в дейностите на училището и на профсъюзите, свързани с него. Тук той също не се държи настрана. Придружава учениците си на неделни екскурзии и се изказва на техните социални мероприятия – вечерни концерти с танци. Развива силни връзки с живота в училището. Тези връзки го отчуждават още повече от „по-доброто общество“. Това не изглежда ни най-малко да е пречело на Щайнер, тъй като той бил застанал изцяло в потока на съвремието. От 1900 г. нататък дейността на Щайнер в Берлин се разраства драматично – но за това ще говорим повече по-нататък.
„Литературният преглед“ бил основан през 1832 г. и бил преминал през редица промени, откакто се появява за пръв път. Дори преди Щайнер да стане редактор там, той вече бил гласът на това, което се считало тогава за нова литература, без да се фокусира специално върху „модерната“ литература. Списанието се издавало седмично и излизало всяка събота. Годишният абонамент струвал шестнадесет германски марки. Макар че за същинското управление на „Прегледа“ да бил отговорен издателят, работата на редактора е била доста трудоемка. Всеки брой на списанието се състоял от дванадесет страници с тесен интервал, разделени на две колони. Ото Ерих Хертлебен официално бил съредактор. Рудолф Щайнер си спомня как Хартлебен често заставал от дясната му страна, за да изкаже някое мнение и да работи с Щайнер, но „после не го правеше през дълги отрязъци от време. Той прекарваше много време в Италия“ (GA 28). Един свидетел на ситуацията отбелязва: „Ото Ерих се появяваше от време на време. Сега той беше съредактор на „Литературен преглед“, заедно с един бивш учен, изучаващ Гьоте. ‚Чудесна публикация‘, казваше той, когато го питаха за работата му, ‚за чието съдържание нямам абсолютно никаква представа.‘ Цялата тежест на редакторската работа бе възложена на д-р Щайнер“ (Матенс).
За първия редактиран от него брой на „Прегледа“ Щайнер пише една статия, в която разглежда критично принципите на модерната художествена критика. Той ясно се разграничава от всякакви нормативни подходи към изкуството или естетиката: Вечни закони за изкуството не съществуват. Това, което Лесинг, Кариере, Вишер и Лотзе предлагат като общи естетически закони, според него са форма на суеверие.
Не, също както всяка творба на изкуството е индивидуалният, личен израз на един човек, всяка критика е също така личен разказ за усещанията и мислите, които се надигат в душата на наблюдателя, когато той се потопи в творбата. Никога не бих могъл да кажа дали една творба е обективно добра, или лоша, тъй като не съществуват норми, които да определят кое е добро, и кое – лошо. (GA 30)
Единствен конкретният индивид е източникът на художествено разбиране!
През 1898г., когато се появява списанието „Литературно ехо“, което се отнася по реакционен начин към липсата на общи норми и фокус, Щайнер отговаря на това, като пише за своите редакторски принципи: „Редакторът представя своята позиция с възможно най-голяма сила. Но той също така прави място и за други мнения. Всъщност той се гордее с това да може да предостави на читателите си едно „поле за критики, които са отправени във всички посоки на компаса“ (GA 32). Щайнер е имал либерален подход към задачата си като редактор – той предоставя място за всичко, което, по негово мнение, е качествено.
Освен редакторските си задължения, Щайнер редовно пишел за „Прегледа“, както и за „Журнал за театрално изкуство“, чийто редактор също е бил от 1898 г. до 1899 г. Тези статии представляват общо 1200 страници в Събраните съчинения на Щайнер. Повечето от тях – повече от половината – са на теми, свързани с литературата, театъра и драматургията. Останалите се спират на широк разбор от въпроси: журнализъм, социология, психология и конкретни политически теми. Той не е писал за музика, концерти или опера, отсъстват и общите въпроси за развитието на науката – с изключение на въпроса за Дарвинизма. Щайнер пишел за читатели, които се интересували от литературни въпроси.
Литературната и театрална критика напомня за един пасаж от „Автобиографията“ на Щайнер, в който той оценява разбирането си за изкуството по времето, когато е живял във Ваймар: „По това време не бях напреднал много в усета си за изкуството, а много повече в съзнателното преживяване на познанието“ (GA 28). По отношение на формата и съдържанието той рядко постига целта, която сам си е поставил – да опише изкуството чрез собственото си лично преживяване. В своите рецензии той обикновено се фокусира върху сюжета и героите, но не обръща особено внимание на истинските елементи на артистичната форма като език, представяне и драматична структура. Често изпада в клишета:
Всички те са му познати – вечно младежките емоции, възторгът на блажените, както и пияната и горчива болка на страдащото сърце. И той ни предлага тихи, нежни гласове да ни пеят за сладки душевни тайни и красиви фантазии. Нито пък е лишен от смелостта да даде глас на воплите на измъчената душа, или на този, който е загубил поради жесток удар на съдбата това, на което някога се е наслаждавал. (GA 29)
Освен това, оценките на Щайнер за изкуството не били добре обосновани. Например, той възхвалява романа „Локи“ на Якобовски като велика визионерска творба, която била издигнала ежедневния живот до митични висоти. В защита на Щайнер трябва да кажем, че Якобовски е бил негов приятел и той не е искал да каже нищо омаловажаващо за неговата книга. Но със сигурност би могъл да се изкаже малко по-резервирано за изкуствената, германизирана медовина, която Якобовски е забъркал. Несигурността на Щайнер, липсата му на естетическо чувство за литературното изкуство и дори липсата му на знания в тази дисциплина получават своя най-ярък израз в „Литературата и духовния живот от деветнадесети век“, написано от него за мащабния сборник „Деветнадесети век в слово и картини“. Там той пише следното за Хьолдерлин:
Той бленува по древния свят на гърците. Той възпява този свят в най-лиричните си стихове. Човек се изкушава да нарече Хьолдерлин романтичен дух, който остава да стои на началното ниво. Братя Шлегел също започват с ентусиазирана отдаденост на всичко гръцко, ала по-късно се обръщат към Средновековното християнство. (GA 33)
И Хьолдерлин ли е трябвало да обърне гръб на гърците и да прегърне Средните векове? Е. Т. А. Хофман е безмилостен към изложението на Щайнер. „Всичко в неговото изложение е своенравно и субективно“ (GA 33). Но за „Локи“ на Якобовски той пише, че „той хвърля светлина в дълбините на човешката душа и илюстрира вечната същност на човешките усилия в борбата на Локи, рушителя, срещу Асите“ (GA 33).
Това, което можем да схванем от тези критики е, че Щайнер се обръща към модерната литература с добри намерения, че е изучавал творбите на приятелите и познатите си, и че е изучавал творчеството на Метерлинк, Клара Виебиг и Джон Хенри МакКей. Той е изпитвал най-много ентусиазъм към модерния театър. По време на престоя си в Берлин е написал осемдесет и три театрални рецензии, само пет от които се отнасят до представления на традиционни или класически драматурзи. Останалите са за представления на съвременни автори.
Заедно с Хартлебен, Щайнер прави опити в областта на режисурата. Когато е живял във Виена, той си изградил уважение към неизвестния вече днес драматург Гунар Хайберг. През 1890 г. Щайнер гледа пиесата му „Крал Мидас“ и я счита за предвестник на новото време. В Берлин той поставя „Балкон“ на Хайберг. Постановката се оказва пълен провал. През цялото представление звучал саркастичен присмех. Щайнер разказва: „Всичко бе заглушено от смях. Дни наред бяхме работили, за да поставим една сериозна пиеса, и единствено успяхме да създадем карикатура“ (GA 29).
Статиите на Щайнер за съвременни събития са по-точни от нещастната му любов към театъра. Такава яснота намираме, например, в статиите, които пише относно аферата Драйфус. От самото начало той се застъпва за невинността на Драйфус и се изказва против несправедливата му присъда. Той пише изчерпателно за великата реч на Зола в подкрепа на Драйфус и обяснява подробно политическите машинации, в основата на неговото осъждане. От писмата на Драйфус Щайнер успява да пресъздаде един съвсем акуратен портрет на човека. „По природа Драйфус е упорит войник“ (GA 31) . Той критикува онези германски журналисти, които публично се застъпват в полза на невмешателството във вътрешните работи на Франция, заради тяхната „хитра държавническа политика”, и пише за тях: „Там ли свършва човешкото състрадание – където свършват границите на една страна?“(GA 31). Във връзка с политическата непредсказуемост той пише: „Как да живеем живота си, ако вярата ни в правилното развитие на световните събития може да бъде разклащана по този начин всеки ден? За да живеем, трябва да имаме усещането, че нашето виждане за развитието на човечеството няма да се превръща всеки ден в банална несигурност” (GA 31).
Сред есетата на Щайнер относно световни събития, един от бисерите е неговото надгробно слово за Бисмарк. Бисмарк правилно е описан като гениален прагматик, който не се оставя да бъде воден от идеи, а използва всяка възможност такава, каквато се явява. „Бисмарк дължи успеха си на това, че никога не са го считали за човек, изпреварил времето си“ (GA 31). „Бисмарк никога не е мислел за това какъв трябва да бъде светът. Той е намирал подобни умувания за излишни, просто празна спекулация. Той оставя самите събития да му разкрият кое как трябва да бъде. Неговият гений се състоеше в това да действа решително според изискванията на самите събития“ (GA 31). Бисмарк три пъти отива на война – войни, в които умират хиляди люде. Това е нещо, за което той, както го цитира Щайнер, ще трябва да се помири с Бога. Така този гигант постига хармония като един истински слуга на своя божествен господар. „Човек се чуди кой е източникът на толкова хармония. Аз откривам в нея ефектите от религията. Да бъдеш владетел като Вилхелм I или държавник като Бисмарк, трябва да си Християнин“ (GA 31).
Също тъй успешно Щайнер критикува и социологическата литература. В статия, озаглавена „Социалният въпрос“, той критикува простоватото прилагане на Дарвинизма към социалните проблеми и нарича това ‚мислене според закостенели модели‘. В статията си „Свобода и общество“ той формулира това, което нарича основен социален закон.
В началото на културното развитие човечеството се стреми да създаде социални обединения. Отначало, интересите на индивида биват жертвани в името на обединението; след това, по-нататъшното развитие води до освобождаването на индивида от интересите на обединението и до свободното развитие на нуждите и силите на индивида. (GA 31)
В тази статия също така се съдържат доста остри политически мнения: „Никоя социалистическа или комунистическа политическа форма не може да отрази справедливо естественото неравенство между хората“ (GA 31); и „Най-лошата форма на управление е тази, към която се стремят социалдемократите“ (GA 31). Социалният идеал на Щайнер, който той описва по това време като индивидуален анархизъм, е ясно изразен в „Свобода и общество“, без нито веднъж да се споменава думата анархия, която предизвиква силни асоциации.
Когато правителствата и обществата вярват, че те са крайнта цел, на тях им се налага да полагат усилия да контролират индивидите, независимо дали това се прави по тоталитарен начин, конституционно или под формата на република. Ако престанат да приемат себе си за крайна цел, а вместо това за средство, тогава няма да има нужда да се настоява за контрол. Тогава нещата ще се уредят по такъв начин, че индивидът да може да развие пълния си потенциал. Идеалът ще бъде да няма нито авторитети, нито контрол. (GA 31)
Портретите, които Щайнер създава на свои съвременници, писмено или като некролози, или като възхвали, дори днес се четат с удоволствие. Сред тях са ескизи на основателя на модерната геология, Чарлз Лайел; на физиолога Вилхелм Прейер *; на полулярния глас на материализма, Людвиг Бухнер; на френския историк Мишеле и на английския историк Макаули. Удивително е колко положително пише, например, за Людвиг Бухнер. Щайнер го счита за едностранчив, но прогресивен мислител, мислител, който не се присъединява към реакционерите, които, с фино изтъканите им гоблени от мисли, се опитват да поддържат старите вярвания. „Най-добрите мисли на съвременните философи, които виждат произхода на света в едно специално духовно същество, изглеждат праисторически в сравнение с мощната последователност от мисли на този материалист“ (GA 30).
Щайнер пише за великия индолог Макс Мюлер: „Той разкри пред нас Ориента, за да ни покаже общото и различното в разнообразните култури, и така да успеем да разберем величествените закони, съдържащи се във всички тях“ (GA 31).
Рудолф Щайнер си спомня за работата си като редактор през 1918 г.. Той признава, че не му е било възможно наистина да лансира „Прегледа“. Той кръстосва шпаги например с всички берлински критици на изкуството след като „Завоевател“ на Макс Халбе получава лоша рецензия, като казва: „то трябваше да бъде казано относно тяхната способност за разграничаване“. Това „не беше правилният начин да се лансира „Прегледа“. Той не бил „лансиран в света на модерните еснафи. Обаче без съмнение аз бях... лансиран, стъпка по стъпка, от модерните еснафи“ (GA 185). Те били най-разбунени от Щайнеровата защита на Драйфус и Зола. Получил картичка от германиста Макс Кох, в която пишело: „С това Ви съобщавам, че прекратявам завинаги абонамента си за „Прегледа“. Не желая в библиотеката ми да има списание, което защитава Зола, предателския еврейски наемник“ (GA 185).
Положението на „Прегледа“ става несигурно не заради прекратени абонаменти – имало е достатъчно нови абонати, които да компенсират за това, – а поради банкрута на издателя на вестника, Емил Фелбер. През лятото на 1918 г. настъпва финансова криза. Вестникът е спасен с помощта на Мориц Зитер, приятел на Щайнер от университета. Щайнер също така намира и нов издател – Зигфрид Кронбах. В своята „Автобиография“ той обобщава реалистично какви са били шансовете на вестника по онова време.
Насред всичките сътресения в живота по онова време, постоянно се тревожехме за оцеляването на списанието. Ако бях разполагал с материални средства, щеше да е възможно тиражът на този седмичен вестник да бъде увеличен въпреки всичките ми затруднения. Но списанието не можеше да просперира с толкова малък тираж, какъвто имаше, когато го поех, тъй като можеше да плаща само минимални хонорари и не ми осигуряваше почти нищо от най-необходимото за живота; и нищо не можеше да се направи, за да стане по-известен. Докато бях редактор, „Прегледът“ беше за мен постоянна грижа. (GA 28)
* * *
* Серията от есета за Вилхелм Прейер, които Щайнер пише през юли и август 1897 г. (GA 30), опровергават гледището, което понякога се изразява, че Щайнер бил „материалист“ по онова време. В хвалебствията, които отправя към Прейер в неговия некролог, той казва, в съгласие с Прейер: „Прейер извлича безжизненото от това, което е живо. За него вселената е един велик, всеобхващащ организъм. Това гледище е само на една крачка от по-нататъшната идея за света като притежаващ душа и изпълнен с дух. Прейер прави тази крачка.“ И после продължава: „Първоначално духът дреме в майката, но той е активен в това свое сънно състояние. Духът формира материята. Духът организира материята, докато тя заеме такава форма, че духът да може да се прояви по подходящ за него начин.“ (GA 30)
Превод: Ати Петрова