Глава 12
1933 г.
БОЛEДУВАНЕТО НА ИТА ВЕГМАН ПРЕЗ 1934 г.
Пътуването през Гърция и Мала Азия е важна пауза в биографията на Ита Вегман. След завръщането ѝ възникват три житейски въпроса:168
Къде трябва да се установи фокусът и центърът на антропософското медицинско движение – с други думи, самата Ита Вегман – ако работата на медицинската секция в Гьотеанума вече не е възможна?
Как могат да бъдат укрепени вече съществуващите центрове в Германия, така че да преживеят безпроблемно наближаващите политически сътресения?
Какво може да се направи, за да бъдат предупредени отделните представители на медицинското движение в Европа за задаващите се кризи – ще го възприемат ли и ще се подкрепят ли един друг духовно?
За да поясним първия въпрос трябва да си спомним какво е имала да каже Мадлен фон Девентер за онези времена:
Объркването в Обществото подкопаваше отвътре продуктивната работа на отделните членове на [медицинската] секция. Голяма част от силите трябваше да се прилагат за защитата от лични нападки. Това важеше особено за ръководителя на медицинската секция [Ита Вегман], но също и за редица от най-активните лекари от секцията, например Ойген Колиско и Вилем Зейлманс фон Емиховен. Не трябва да забравяме, че по това време преобладаващото мнозинство от членовете на Антропософското общество се опитваше да парализира дейността на Ита Вегман – близка колежка на Рудолф Щайнер, – както и на нейните сътрудници, които Рудолф Щайнер бе избрал да съставят ядрото на медицинската секция. През 1935 г. това доведе до изключването на Ита Вегман от Форщанда на Обществото и до отстраняването ѝ от поста ръководител на медицинската секция.169
При това положение Ита Вегман много държи скоро да бъдат предоставени помещения в Лондон (Kent Terrace), където под патронажа на Д. Н. Дънлоп е трябвало да започне работа медицински център. Младият немски лекар Карл Нунхофер решава да се премести в Лондон и да получи разрешение да практикува в Англия. През декември 1933 г. се подготвят планове за уреждане на старчески дом в същата къща. В ход била и подготовка за откриване на ресторант за диетично хранене.
През този период Вегман често ходи до Англия (осем пъти само в 1933 г.) Там тя посещава много хора, провежда преговори и практикува в Лондон и Манчестър.
В едно по-дълго писмо от 15 януари 1933 г. до Майкъл Уилсън, Фред Гойтер и Хилма Валтер в Клент Гроув, тя пише:
В началото на февруари пак ще бъда в Лондон. Сега отивам до Берлин, където д-р Щайн преподава курс, за който искам да му помогна. Искам да се опитам да помагам малко повече в Германия. Това са особени времена, сякаш всичко е в застой – като вода, която започва да вони, когато не тече. Такова е световното положение в момента и човек има чувството, че това може да породи нещо лошо. Затова, искам да видя дали няма да можем да постигнем нещо в Берлин, като засилим тамощната дейност. Конференцията на работната група в Щутгарт беше крайно плодотворна и интересна. Там се появиха всякакви възможности, които са важни за бъдещето.
Между 5 и 29 март Вегман за кратко се опитва да събере около тридесет души от антропософското движение, за да обсъдят в Берлин съществуващото положение. От кореспонденцията става ясно към кого се е обръщала. 170 В тази връзка на 11 март тя изпраща следното циркулярно писмо:
Скъпи приятели, Арлесхайм, 11 март 1933 г.
Изключително трудното положение изисква от тези сред нас, за които успехът на антропософската дейност в света е грижа близка до сърцето, да се съберем и да обсъдим сериозно нещата помежду си, за да видим какви стъпки трябва да се предприемат и каква помощ да си предложим, за да продължим работата без сътресения. По време на посещенията си в Англия и Холандия успях да заинтересувам различни приятели да организират редовни събирания, на които да обсъждат по-нататъшната ни работа. Това е още по-належащо, тъй като в настоящата ситуация ние трябва, първо, правилно да поддържаме връзките си в различните страни; и второ, защото работата в различните области на дейност трябва да бъде допълнително поддържана чрез взаимно разбиране и помощ в тези трудни времена. Взаимопомощта в различните работни групи и общности трябва да бъде много интензивна в тези трудни времена. И именно с такава цел, аз вече започнах да организирам такава среща с различните приятели. Тази среща с тези, които могат да дойдат още сега, трябва да се състои в Берлин на 1 и 2 април на Schillstrasse 11a. Следващото събрание, по споразумение с г-н Дънлоп и д-р Зейлманс, ще се състои или в Англия, или в Холандия; а междувременно може да се наложи още едно събрание в Щутгарт.
Много ще се радвам, ако направите всичко възможно да дойдете в Берлин на 1 и 2 април, за да участвате в това събиране, на което ще дойдат и английски приятели като г-н Кауфман, г-жа Мерри, и холандски приятели като д-р Зейлманс и други.
С приятелски поздрав,
Д-р И. Вегман
В писмо до Геутер и Уилсън от 24 март тя пише:
Обстоятелствата в Германия станаха доста странни и крайно трудни за преценка, тъй като лошото умело се маскира като добро и дори се създава илюзията, че се вършат правилните неща: тук тече несравнимо съблазняване и това, което се случва, ще доведе до огромни последици. Напълно съм съгласна с идеите Ви за управлението на института и се надявам, че ако проявим абсолютната воля да останем близо един до друг и да работим заедно, ще можем може би да развием живот в института, който, както казва Гьоте „ще блести и ще излъчва своята светлина“.
От многобройните й писма до участниците в тази среща става ясно, че тя е искала тези дискусии да изпреварят политическите събития в Германия – преди да стане прекалено късно, тази група хора е трябвало да се замисли за духовните връзки помежду им. Не е известно дали тази среща действително се е състояла или не.
На 27 февруари, по молба на английските антропософи в Лондон, Ита Вегман изнася лекция за срещите си с Рудолф Щайнер. Този важен ретроспективен поглед, от който са запазени два преписа (виж том 1, стр.271), може би я е накарал да осъзнае още по-остро сериозността на историческия момент. От февруари до края на април нейните писма излъчват особено настроение, което може би най-добре би могло да се опише като „повишена будност“. Тя пише до Хилма Валтер в Англия:
Скъпа д-р Валтер, Арлесхайм, 28 април 1933 г.
От дълго време не съм чула нищо от вас и не зная дори как сте със здравето. Вероятно следите събитията в Германия с голям интерес. Това, което там се случва, е много странно. Вълната от национализъм изглежда показва объркването и съблазънта у почти всички хора там. Хората си мислят, че всичко може да бъде решено, и че тогава, стига човек да се включи в националните вълнения – както биват наричани в Германия – и най-трудните проблеми ще останат в миналото. Хората са слепи, а заедно с това и глупави, но в момента нищо особено не може да се направи за спирането на този порой. На онези, които са запазили ясната си способност за преценка, не им е позволено да кажат каквото и да било, освен ако не желаят една прекрасна сутрин да намерят полицията в хола си и дори да бъдат изпратени в концентрационен лагер. Така че наистина не остава нищо друго, освен мнозина да напуснат Германия, да организират живота си наново в чужбина и по-късно може би да успеят да упражнят някакво влияние в Германия; а останалите, които останат, да продължат работата, свързана с антропософията, доколкото са в състояние, по тих и внимателен начин, така че нишката да не се прекъсне напълно.
Много бих искала да знам как сте със здравето и да Ви попитам дали не бихте искали да си вземете малко отпуск, за да не се разболеете. Макар и обстоятелствата в Германия, разбира се, да са тъжни, може би ще ви е интересно да дойдете тук. Навсякъде работата ни продължава еднакво интензивно, но просто по-тихо. Не искате ли да си починете и да се възстановите за няколко седмици в Хамборн, с който сте свързани благодарение на прекрасната Ви помощ при създаването му. В момента там е чудесно. Сестра Ви Хедвиг беше болна няколко дни от грип, а сега вече е добре, но и тя би имала полза от почивка и отдих.
Надявам се всички около Вас да са добре!
Сърдечни поздрави,
Ваша И. Вегман
Имената, изброени в приложението, показват кои са били четиридесет и четирите души, с които клиниката в Арлесхайм поддържа контакт през зимата на 1932 – 1933г. Някои от тях са учили в Базел през този период, което им позволява да ходят в Арлесхайм и Дорнах. През 1976 г. Валтер Холцапфел описва ситуацията (вж. приложението). Когато Вегман научава за тези хора, решава да покани няколко от тях в Англия. Заедно с Дънлоп, А. Виехоф и Геутер тя организира за тях триседмично пътуване из Англия.171
Ето едно писмо написано през декември 1933 г. до английските лечебни педагози:
Скъпи приятели, Арлесхайм, 18 декември 1933г.
Много съжалявах когато разбрах, че в Клент Гроув се е появила скарлатина – надявам се да успеете да я държите далеч от самия институт. Успявате ли да се оправяте с хората си? В противен случай ще трябва да помислим кого да изпратим оттук, за да ви помага. Пишете и ме уведомете.
Миналата седмица прекарах у дома. Имам чувството сякаш отново съм седяла тук с месеци. Тук животът е ужасен: нещата врят и кипят и просто не се знае до какво ще доведе всичко това. Има и много добро, което се стреми пробие до повърхността. На човек дори му се иска за миг да нахлуят много, много добри сили, които да подпомогнат на нещо да пробие и да отблъсне всички демонични сили. Всичко онова, което се случва в периферията, и което също може да се счита за демонично, обаче е детска игра в сравнение с това, което се случва тук. Всъщност, съвсем ясно е, че Антропософското общество в структурата и формата, които Рудолф Щайнер му даде, няма да оцелее след това изпитание; и човек просто седи и чака промените, които може би ще настъпят в резултат на това. Нищо от това, което предприемаме в тази връзка за подкрепата или подобрението на това Общество, не постига никакъв успех – да, дори и доброто, което притежава, е почти преобразено в зло. Според мен всъщност най-добре е да оставим цялата работа сама да си умре. Тук, в Арлесхайм, се провеждат курсове, имаме много млади студенти, много пациенти; и искаме да изкараме Коледните празници по възможно най-топъл и сърдечен начин, въпреки всички дрязги, които се случват около нас. Това е положението, в което се намираме тук, в Дорнах-Арлесхайм.
Сега бих искала да кажа нещо за посещенията ми в нашите институти. Пътувайки с кола от Англия през Холандия, до Германия и пристигайки в района на Хамборн, бях наистина запленена от душевността, която живееше навред в тази природа. Това беше изживяване, което никога преди не бях изпитала – да дойда директно от Англия в Германия. Сигурно не съм го изпитвала преди по същия начин, защото винаги по пътя спирах за малко в Холандия. Но едновременно с това, бях съвсем наясно, че тази душевност навсякаде наоколо – която съществува, защото живее в хората, иначе не би се носела в атмосферата – бавно и сигурно бива задушавана. Властващите правят всичко възможно да изтръгнат душите на повечето германци и евентуално – също както в Константинопол духът бе „премахнат“, – и душата също ще бъде премахната: без съмнение това ще стане в Германия. Сигурна съм, че тези времена наближават. И от самите институти също останах със същото впечатление и усещане за душевност. Хората бяха оставени сами да се справят с много повече. Силно изразено беше желанието да се държат заедно и да поддържат здрава връзка с духовността. Хората също така бяха по-вглъбени и по-силни, отколкото преди няколко месеца. Не успях да посетя Алтфелд, защото времето беше твърде малко, но някои от сътрудниците дойдоха в Хамборн. След това пътувах от Хамборн до Герсвалде, където открих същото настроение. Лафтлер, преливащ от сили за работа и смели начинания. Наистина са успели, начело с Лафтлер, да дадат решителен "не-сигнал" по време на гласуването. Намирам това за извънредно смело, но може би не много мъдро. Досега, освен че ипотеката им бе прекратена, не се е случило нищо повече. Другите институти са се справили по-добре или по-зле, според възможностите си.
И в Берлин може да се работи, но без да се прави нищо външно, а единствено като се обърнем навътре. Ако успеем да се закрепим така, тези групи хора със сигурност ще успеят да преживеят събитията в Германия. Но трябва да сме напълно наясно, че упадъкът ще продължи, главно в Германия, и че абсолютно никакво подобрение на външните обстоятелства няма да бъде възможно в близко бъдеще – просто трябва да го приемем със самообладание. И ако не можем да живеем с тази реалност – Гьотевото „умиране, за да се превърнеш“ – тогава човек не ще може да преживее тези времена. Така че, това е положението на континента.
С голяма загриженост поглеждам и към Англия, и към Лондон, защото усилията ми да създам място, където – докато всичко душевно, което свързва духа ни с другите духове, които не са наши, се руши на континента, – да може да се живее свободно, изглежда няма да могат да бъдат осъществени. Такава свобода е идеалът, който Рудолф Щайнер поставя пред човечеството. Това, което исках и което виждах като спасение, беше да се появи жив кръг от осъзнати хора насред това, което съществува като смъртоносни сили. От тях да се появи нов живот: кръг, който се състои от, така да се каже, крепости и замъци на Граала в различни страни, където живеят хора, които обаче са достатъчно подвижни и гъвкави, за да могат да се местят от едно място на друго. Ако това се осъществи по подходящ начин, мислех си аз, това би било нов съюз на Михаил, чрез който в света би могло да се внесе нещо ново, за да стане възможен новият живот, който се стреми да възникне. Но изглежда, че е много трудно това да се осъществи. Не стига, че е трудно вече да привличаме хора, но и английските души нямат особена вяра в такова широкообхватно начинание. Разбира се, това е разбираемо, с оглед непоклатимия, твърд английски характер, и човек трябва да се съобразява с това. Това, което е потискащо, обаче, е че духовният свят изисква от нас да направим тази нова крачка, но не се вглежда в подобни национални характеристики – които по принцип са възникнали на земята. Това, което трябва да бъде, стои там като нужда и изискване и хората трябва да го направят. Дали ще успее или не, естествено зависи от това дали достатъчно хора наистина могат да осъзнаят тази потребност. Има проблем с разширяването на Кент Теръс и мисля, че в края на краищата ще трябва да изберем по-сигурния начин и да зарежем тази идея. Без пълна подкрепа, не само финансова, но и на добра воля, която необходимостта изисква, никаква благословия не ще огрее каквото и да било разширение. Затова може би просто трябва да изчакаме спокойно, докато хората бъдат готови да видят тези необходимости, за да могат тогава изцяло да се обединят с тях. Иска ми се да избегна опитите да се осъщесвяват неща, които да бъдат възприемани като произлизащи от моята лична воля – защото волята не е моя.
Много се надявам да прекарате прекрасни Коледни празници. Със сигурност сега е по-лесно да се свържем с Христос, отколкото когато и да било преди.
Сърдечни поздрави на всички вас,
Ваша И. Вегман
В Лондон се появява възможност за придобиване на съседна къща до терапевтичния център Кент Теръс. След полагането на известни усилия да я закупи, тя вижда, че англичаните, които биха могли да осъществят това разширение, не са способни да приемат идеята. Така че тя прибява още няколко изречения към горното писмо:
Скъпи приятели Геутер и Уилсън
Налага се да пиша това писмо само до вас двамата и то лично. За мое огромно съжаление изглежда, че са възникнали всевъзможни трудности, които се противопоставят на осъществяването на плана за разширяване на Кент Теръс.
Приятелите, които сега са в Кент Теръс, и които трябва да свършат тази работа, намират ситуацията за прекалено трудна и считат, че нямат достатъчно сили да изпълнят плана.
Сега и аз трябва да приема това. Разполагаме с прекалено малко хора. Също така, налага ми се да предположа, че дамата Флорънс Симпсън сякаш няма положителни чувства към това разширение и това ще затрудни работата. Не ми се сърдете за това, че се оттеглям от покупката. Наистина си мислех, че нещата ще бъдат по-лесни за изпълнение. Все още съм дълбоко развълнувана, когато си помисля какви усилия положихте, за да може планът да бъде осъществен.
Бих искала още веднъж да подчертая, че действах само по необходимост, която беше ясно видима за мен. Съзнавам, обаче, че не само аз трябва да виждам тази необходимост, защото така много лесно навлиза личен оттенък, а това не бива да се случва. При това положение лесно възникват недоразумения. Огромен брой погрешни разбирания се плетат около моята личност. Трябва да понасям това и да чакам спокойно, докато бъдат разчистени от пътя. […]
Пожелавам ви прекрасни Коледни празници.
Сърдечни поздрави,
Ваша И. Вегман
На 9 октомври 1933 г. в небесата над Арлесхайм се наблюдава голям метеоритен дъжд. От южната тераса персоналът на клиниката се взира с удивление във величественото представление. Фон Девентер пише: „Фрау д-р Вегман не можеше да откъсне поглед.“172 М. фон Девентер пише следното за болестта на Ита Вегман, която се появява шест месеца по-късно:173
В началото на март 1934г. Ита Вегман се разболя. Болестта й имаше драматичен вид, както бе обичайно за нея. Започна с флебит в задната част на ходилото. Температурата не бе прекалено висока, но придобиваше все по-септичен характер и силите й бързо намаляваха.
[…] Ходът на болестта й пораждаше у нас нарастваща тревога. Така че решихме да й предложим смяна на въздуха и наехме едно шале в Хондрих (над ез. Тун). Закарахме я легнала дотам, за пръв път с колата на Форщанда. Д-р Валтер, когото междувременно бяхме повикали да дойде от Клент да помага, я придружи. Миен Виехоф също бе с тях в колата. Първата седмица веднага доведе до подобрение. Температурата спадна и тя постепенно започна отново да ходи. Хондрих се намираше насред красива област. От откритата веранда, където тя лежеше часове наред, можеше да се наблюдават поляните и плодните дървета. Тамошната природа притежаваше мощни етерни сили. След около шест седмици (май до юни 1934 г.) д-р Вегман бе възвърнала силите си достатъчно, за да можем да я качим на по-голяма височина и да я изложим на укрепващото и възстановително въздействие на високите планини. Така че я закарахме до Венген, където познат управител на хотел я бе поканил, заедно с целия й „антураж“, да прекара първите няколко дни, докато намерим подходящо шале. Всеки уикенд д-р Бокхолт или аз отивахме да я видим, също както в Хондрих […] Тези разговори [за конфликтите в Обществото] помрачаваха прекарването във Венген. Независимо от това, тя продължи да се възстановява, така че успяхме да подготвим един престой в Шампекс (Вале) за през август/септември, на малко по-голяма височина. Там открихме приветлив горски хотел до малко езеро. Спокойното пребиваване там й възвърна физическото здраве. Тя ходеше на славни планински разходки, а също така бе доста заета със съдбата на Тевския легион от Сен Морис. После открихме една ботаническа градина над Бур сен Пиер. Там фрау Доктор прекарваше много сутрини, седнала на скалите и изучаваща ботаника. Много систематично класифицираше малките растения, като разглеждаше с любов всяко цвете.
Макар и да изглеждаше напълно възстановена, тя не можеше все още да се върне на редовна работа в клиниката. Арлесхайм бе твърде близко до Дорнах. Затова тя реши първо да предприеме пътуване до Палестина, за което нейни приятели бяха предложили да платят. По време на боледуването си, Рудолф Щайнер е имал вече планове да поеме на такова пътешествие с нея, веднага щом се възстанови. Какви ли не „исторически познания“ щяхме да получим от подобно пътешествие! Сега тя трябваше да замине без него и щеше да разчита само на собствената си способност за усещане и интуиция. Тя покани някои приятели да я придружат (д-р Бокхолт, д-р Борт, Хер Паше и хер Кирхнер). За съжаление не разполагаме с никакви данни за това пътуване, а всички, които са я придружавали, са починали. Успях да изпитам известен отзвук от него в Капри, където тя се оттегли за няколко седмици след уморителното пътуване, за да усвои всичките си впечатления. Тя ме покани там и престолонаследникът също дойде. Другите й спътници се бяха върнали на работа. Колегите ми в Арлесхайм очакваха от мен да насърча Фрау Доктор лека-полека да се върне у дома. Това не беше никак просто. А и на следващата спирка (Рим) всичките ми опити веднага се провалиха. Тя казваше: „Моля, дайте ми още малко време. Още не съм съвсем готова.“
В Рим тя посети различни музеи и ходеше на експедиции в планината Албан, до ез. Неми, наред с други места. По това време Фрау Доктор четеше лекционния цикъл „Градивни камъни“ и разви голям интерес към живота на римските Цезари. Опитваше се с обич да си представя личности като Юлия, та дори и Калигула.
Накрая се наложи да пътувам обратно за дома без Фрау Доктор. Когато тя най-сетне реши да се върне, човек можеше да долови кои вътрешни направления се е опитвала да следва.
През 1934 г. тя се зае първо с Коледната дейност в клиниката, от 24 декември до 6 януари, и от там нататък това се превърна в редовна част от живота в клиниката, което продължава и до ден днешен. Въз основа на един от циклите за Евангелията, тя говореше за събитията в Палестина. Например, разказът за двете момчета Исус така ни се запечата чрез това ежегодно повторение, че никога не ще я забравим.
Подобни християнски теми не бяха съсредоточени само около Коледа. По време на разговори с нас тя ни каза, че от сега нататък новото Християнство ще бъде в центъра на всичките й начинания. Християнизацията на медицината също се бе превърнало в проблем, който горещо я занимаваше.
Историческите обстоятелства и фонът, на който се провежда изключването на Ита Вегман от Антропософското общество на 14 април 1935 г., за което вече няколко пъти споменаваме, се разглежда и представя в том 3 на това документално проучване.
На този етап можем да се спрем само на един феномен, за който Вегман – и участващите по онова време около две хиляди други членове – вероятно никога не са знаели, но който въпреки това е повлиял дълбоко на връзката им с това общество. Следващото обобщение и преглед са свързани с това.
През декември 1923 г., по време на Коледното учредително събрание, Ита Вегман е членувала вече 21 години: първо от 1902 – 1912г. в германската секция на Теософското общество, а после, от 1913 г. нататък – в Антропософското общество. През този период от време връзката й с обществото е била, доколкото се вижда, не по-различна от тази на останалите членове. Не е имала официални функции, не е ръководила „клонова“ група, не е писала книги и никога не е изнасяла лекции. Тъй като пътувала много и обичала да общува с хората, тя е познавала много от членовете, също и извън Швейцария, но по време на събирания и събития не е привличала особено внимание към себе си.
С повторното основаване на Антропософското общество, на Коледа 1923 г., тези отношения коренно се променят. По молба на Рудолф Щайнер тя поема едновременно три функции в новото Общество: секретар на Форщанда, ръководител на медицинската секция на Школата за духовна наука, както и Клиниката и Терапевтичния институт в Арлесхайм, като част от Асоциацията Гьотеанум, която ги бе поела (виж том 1, стр 155 и 250).
Повърхностно погледнато, изглежда сякаш през следващите години нейното членство във Форщанда на Общото антропософско общество неизбежно включва и заемането на другите две длъжности. Но това не е така. Когато през 1926 г. в информационния бюлетин се появява призив за финансова подкрепа за построяването на новия Гьотеанум, всеки от петимата членове на Форщанда написва кратък апел за тази съвместна кампания. Ита Вегман е единствената, която обръща внимание на структурата, за която споменахме:
Три неща си принадлежат заедно: Школата за духовна наука, Антропософското общество и сградата на Гьотеанума. Тези три неща ни обединяват днес с техния създател Р. Щайнер в света на духа. Ако искаме наистина да запазим тази връзка, то и трите трябва да останат непокътнати.
Школата за духовна наука и нейните секции е напълно ангажирана и активна; Антропософското общество е в оживено движение, а сградата все още чака завършването си.
Работата по строежа не бива да секва, защото това, от което се нуждаем, е именно от движение – защото само чрез движението импулсите се развиват и нещата напредват.
За медицинската секция на Школата за духовна наука е от огромно значение сградата на Гьотеанума да бъде центърът за нейните усилия – затова нейна главна задача трябва да бъде да помогне за напредъка на непрекъснатата работа, която се предприема за завършването на тази сграда. 174
Както се вижда и от по-късните ѝ прояви, Вегман е смятала, че терминът "Общо антропософско общество" включва три различни области на дейност. Тя трябва да е знаела, че Рудолф Щайнер е формулирал и правната основа на тази структура. Тя несъмнено не е знаела, че колегите ѝ от Форщанда, по-специално Гюнтер Вахсмут и Алберт Щефен, са мислели, че "Общото антропософско общество" е единна организация в смисъл на регистрирано сдружение, което във всяко отношение е отговорно пред антропософските членове – защото в противен случай тя със сигурност е щяла да повдигне възражение.
Възниква странният факт че до 1934 г. никой не е забелязал, че асоциацията на „Общото антропософско общество“ е провеждала ежегодни общи събрания съвместно с членовете на „Антропософското общество“, основано на Коледа 1923г., въпреки че тези членове не само не са имали правото да гласуват в асоциацията – чиято задача е била да управлява земите, собственостите и бизнесите – но освен това, голяма част от тях дори не са били членове. Формулировките на Рудолф Щайнер обаче са публикувани в Schweizerischer Handelsblatt от 7 март 1925 г. От тях ясно се установява, а в официалната публикация това е ясно и от правна гледна точка, че тази асоциация се състои от "обикновени" и "допринасящи" членове. От 26 декември 1913 г. до 1 ноември 1918 г. асоциацията е съществувала под името "Асоциация за строителство "Свети Йоан" (Johannesbau-Verein), а оттогава нататък се нарича "Асоциация Гьотеанум към Свободната школа за духовни науки" (Verein des Geotheanum der frien Hoeschschule fir Geisteswissenschaft). На 8 февруари 1925 г. името отново е променено на "Общо антропософско общество" (Allgemeine Anthroposophische) То има няколкостотин членове, които допринасят за развитието му, и петнадесет "редовни" членове, като последните са единствените, които имат право на глас. Членовете на основаното на Коледа 1923 г. "Антропософско общество" (Anthroposophische Gesellschaft) – с изключение на тези сред тях, които са били членове, допринасящи за развитието на обществото, но без право на глас – не са членували в асоциацията на "Общото антропософско общество"; ролята на тази асоциация по отношение на Обществото от Коледното учредително събрание е била само административна.
Ита Вегман изглежда не е забелязала и това, че през онези години, с приемането на устава на 28 декември 1923 г. (GA 260), “Антропософското общество“ създадено по време на Коледното учредително събрание, се превръща в автономно общество, „основано само за себе си“, което, според швейцарското законодателство, вече не се нуждае от регистрация като асоциация, за да съществува реално и правно валидно, тъй като не притежава материална собственост, нито капитал, които да управлява. Нито пък е било регистрирано. Членството в тази асоциация било неограничено. Неговата цел е била да „развива изследователска работа“ в духовната област.
В рамките на това общество, Рудолф Щайнер е основал „Школата за духовна наука“ на Коледа 1923 г. Целта на Школата не е била да „развива“ духовната изследователска работа, а целта е била самата духовна изследователска работа. Не е ясно как са стояли нещата със Школата след смъртта на Щайнер. Дали с неговата смърт не е престанала да съществува? Ако ли не, какво оправдава съществуването й? Дали е било възможно хора, различни от Рудолф Щайнер, да се занимават с "духовна изследователска работа" – хора, които са били достатъчно подготвени за това и които биха могли да ръководят тази школа? След 30 март, подобни въпроси е трябвало да бъдат напълно и единодушно решени от ръководството на Школата, назначена от Щайнер, преди да се продължава по-нататък – без Щайнер – с институцията "Гьотеанумът в Дорнах като свободна школа за духовни науки" (§4 от устава от 28 декември 1923 г., GA 260), каквато тя е била преди, под ръководството на Щайнер. 175
Форщандът несъмнено се е заел с нейното продължение, с болезненото съзнание за неговата липса, но и без единодушно обяснение пред членовете на Школата за това, което вършат. Когато през май 1925 г. в Париж, Ита Вегман свиква събрание на Класа и там чете стенографираните лекции за Класа, дадени от Рудолф Щайнер, тя чувства, че това е духовно оправдано. След обсъждания във Форщанда, самият Алберт Щефен лично й помага да се подготви за изнасянето на следващия Урок за класа в Дорнах на 4 юни 1925 г.
До този момент, следователно, имаме две не съвсем ясни – с други думи, не напълно разбрани – институции: „Антропософското общество“, основано на Коледното учредително събрание от 1923 г., и „Школата за духовна наука“. Причината, поради която въпросите, свързани с това, не са били ясни, се дължи на начина, по който Форщандът на Антропософското общество и неговите членове са се отнасяли към юридическата форма (следователно и живата форма) на асоциацията "Общо антропософско общество" след смъртта на Щайнер. Днес всякакви съмнения, свързани с този проблем, са изяснени, и проблемите могат да бъдат разбрани (вж. том 3). По онова време Форщандът и членовете са смятали, че Обществото, създадено по време на Коледното учредително събрание от 1923 г., е идентично с асоциацията "Общо антропософско общество", и че предвидената сграда на Гьотеанума представлява Школата за духовни науки. Днес виждаме, че нито едното, нито другото е било така. Но от 1925 г. нататък общите събрания на асоциацията на "Общото антропософско общество" са се провеждали като годишни събрания на Обществото на Коледното учредително събрание! От този момент нататък Школата се разглежда като "Школа за духовни науки Гьотеанум". Антропософите очевидно са имали такова силно усещане за величието на двете фондации, че не са правили правилно разграничение между едната и другата. Те са искали да останат заедно в едно общество. Определението "общо" в името на асоциацията подкрепя това чувство. То звучи като "световно общество" – което наистина е било така. Самият Рудолф Щайнер е представил името "Общо антропософско общество" на Коледа 1923 г. и го използва в заглавието в доклада си за Коледното учредително събрание в първия брой на новия информационен бюлетин за 1924 г. Там асоциацията все още се нарича "асоциация Гьотеанум". Когато през март 1925 г. името на асоциацията е променено [на "Общо антропософско общество"], тогава е трябвало веднага да се изясни фактът, че трябва да бъдат раграничени три органа: (нерегистрирана) Школа за духовни науки, (нерегистрирано) Общество и (регистрирана) административна асоциация.
По този начин активната работа на хората и ентусиазираната им отдаденост на антропософската кауза бяха преживени и осъществени като единодушно сътрудничество на всички тези прекрасни идеалисти. Тези антропософи не са били подготвени да се справят с различията и трудностите помежду им, тъй като не са разпознавали формите, които Щайнер бе създал. Фактът, че свързаните с това въпроси не са били изяснени – дори от Вегман – по-късно отваря път за възникването на следните събития:
- През 1935г., по време на общо събрание на асоциацията на „Общото антропософско общество“ е „освободена“ от поста, който заемала в „Антропософското общество“ от времето на Коледното учредително събрание. Реакцията й на това уволнение е следната: „Хората се държаха като че ли са в асоциация – те не ме бяха назначили, така че как могат да ме уволнят?“176
- Тя е можела да бъде освободена от поста си на изпълнителен член на асоциацията на „Общото антропософско общество“ само от (малцината) членове на тази асоциация, които са имали право на глас. Но това се случва едва през 1941 г.
- Нейното членство в Школата за духовна наука, като ръководител на класа и ръководител на медицинската секция на тази Школа, не е било подвластно на нито едно събрание на членовете.
Ето защо е разбираемо защо през 1935 г. тя пише, че Обществото е трябвало да бъде разпуснато, когато става ясно, че социалната фома, създадена от Рудолф Щайнер, не може да бъде поддържана.177
Също така, нужно е да се поясни правният аспект на връзката на Ита Вегман с Антропософското общество, за да се разберат проблемите на Обществото, сред които тя попада между 1925 и 1935 г. Тук трябва да разграничим три области:
На първо място, духовната сфера на нейната дейност за „Класа“ и за медицинската секция на „Школата“, за което е назначена от Рудолф Щайнер. След смъртта му тя смята, че това назначение продължава да бъде валидно и затова продължава тази работа и след 1935 г.
Второ, социалната сфера в рамките на Антропософското общество. Тук, като член на Форщанда, тя е трябвало да бъде активна в ролята си на съветник, подаващ импулс, и на инициатор. На Коледното учредително събрание през 1923 г. Щайнер я призовава да поеме тази задача. През годините до 1935 г. на нея все повече й пречат да я изпълни, а през 1935 г. са й отнети и необходимите въшни средства за това.
Трето, правната и земна сфера: още през 1931 г. Клиниката и Терапевтичният институт са откупени от асоциацията на Общото антропософско общество – а през 1935 г. тя де факто е изключена от ръководството и управлението на тази асоциация.
Без съмнение Антропософското общество е преминавало през кризи – факт, който показва, че то е живо и се развива. Ита Вегман преживява една от тези кризи, което поставя пред нейния биограф задачата да я опише и да проследи нейните причини. Това е документирано отделно в том 3.
Превод: Ати Петрова