Глава 11
ТЕРАПЕВТИЧНИ ЦЕНТРОВЕ. ПЪТУВАНЕ ДО ГЪРЦИЯ (1931 – 1932 г.)
Който е проследил дотук представените биографични материали за Ита Вегман и е размислил върху събитията, документирани в том 3, може би ще си зададе върпроса как ли са я възприемали хората, които през 1930 г. са работили с нея. В много отношения, 1930 г. е била критична година, също така и за Вегман. Вече описахме личното й въздействие, влиянието, което е излъчвала. Т.нар. „легенди“, които са я съпътствали, в резултат от отношението на Рудолф Щайнер към нея, придобиват изключително, а също и емоционално, значение за много от съвременниците й. В следствие на това, от една страна, думите и решенията й придобиват особена тежест, от друга страна обаче, това внася и известна неяснота в социалните взаимоотношения: авторитетът й не се основава единствено на нейните способности и истински заслуги, а и на факта, че е била много близка с Рудолф Щайнер през последните му години. Още повече, че Щайнер й е поверил ръководството на Медицинската секция и тя е провеждала Уроци на Класа навсякъде и винаги, когато хората са я канели. От тази дейност възниква и един допълнителен ефект, който обаче не всички нейни съвременници са могли ясно да разберат, тъй като, от една страна, за нея се съобщава публично – например в новинарския лист – но от друга страна, тези събирания били отворени само за членовете на Школата за духовна наука.
Самата тя би приела ситуацията, в която се е намирала, за правилна и подходяща. Маниерът й е бил самоосъзнат, съдела е трезво за реалностите в живота и е притежавала практично въображение. Вътрешно е живеела в приятелството си с Рудолф Щайнер и се е чувствала като негова ученичка. От многото привидно незначителни признаци може да се стигне до заключението, че вътрешният й живот е бил фокусиран върху него, тя е коригирала маниерите и поведението си в съответствие с това. Да, тя със сигурност се е чувствала поне като негов представител по езотеричните въпроси в антропософията, като решаващ авторитет – не е било възможно да се спори с нея по този въпрос.
Обаче, трудното положение, в което се оказва след смъртта на Щайнер, и което още повече се усложнява през следващите години, постепенно води до поставянето под въпрос на нейната позиция от някои хора. Например, финансовото състояние на много от институтите и компаниите, с които е била свързана, е било, ако трябва да се изразим предпазливо, доста напрегнато; а в някои случаи – като този на фабриката за копчета в Айнсинген (виж том 3), – то е било дори катастрофално. Много решения се взимали на базата на нейния личен авторитет, като не всички завършвали добре. Несъмнено, обаче, в това играят роля „черните петъци“ на международната финансова криза (14 май 1927 г., 25 октомври 1929 г., 10 юли 1931 г.), която води до пагубни последици за европейската икономика.
Допълнителна трудност за нейната позиция следва от факта, че колегите й от Форщанда в Дорнах – с изключение на Елизабет Врееде – не са я подкрепяли, и че тя не се е защитавала от нападките от страна на собствените й редици (от 1930 г. нататък Вахсмут също се обръща открито против нея). Това все повече затруднява отношенията й с Школата за духовна наука и Антропософското общество. С други думи, много хора са поставяли под съмнение ролята й и в това отношение. От април 1933 г. политическите промени в Германия бързо я лишават от всякаква възможност да предприема там това, което смята за правилно.
И най-накрая, когато Родолф Щайнер умира, той оставя организацията на Медицинската секция и на Първия клас в недовършено състояние и това поставя Вегман в трудни и в известен смисъл неясни или критични ситуации. През 1930 г. това става наистина много видимо. Настроението за експанзия, което все още се усеща в многото й писма до 1928 – 1929г., все още е налице от 1930 г. нататък, но постепенно отстъпва място на по-замислен, макар и все още изпълнен с надежда, тон. През 1932 г. тя започва да се замисля дали да не напусне Дорнах и да премести центъра на медицинската дейност в Англия. Съдбата – ако човек иска да го нарече така – става все по-ясна и определена. За Вегман това е навлизането в сила на „кармата на Коледното учредително събрание от 1923 г.“ В продължание на седем години тя се е борила за това, което е виждала като импулс, залегнал в основата на Учредителното събрание – а сега пътищата започват да се разделят (вж. писмото на Мария Рошл до В. Зейлманс в том 3).
Но този разказ засяга само един от аспектите на този въпрос: как Вегман е живяла в съзнанието на другите хора и как през 1930 г. външните обстоятелствата започват да се променят. Другата страна би била да погледнем нещата от гледната точка на Вегман. Тя не изразява мнението си по този въпрос през тези години, дори в писмата си. Но ако разгледаме целия контекст, тогава можем да видим как нещо й е тежало още от самото начало: не толкова отношенията й с колегите от Форщанда, които били обременени от неизяснени въпроси, а отношенията й с докторите в Медицинската секция. Това е проблем, който тежи на душата й не само след смъртта на Рудолф Щайнер, но и още от Коледното учредително събрание през 1923 г. Истината в доклада на Мадлен фон Девентер за коментара й към Рудолф Щайнер (когато е назначена за водач на Медицинската секция): Но какво мога да направя с всички тези умни доктори – ясно си проличава, например, от факта, че след смъртта на Щайнер й отнема повече от две години и половина, за да се срещне с тези "умни лекари" от медицинската секция! Нейният колега Хайнрих Керн от Версам (в Оризон) описва това по следния начин:
Лекарската конференция от 28 до 31 декември 1927 г. По време на общата Коледна конференция, около 40 лекари и 8 лечебни педагози се срещнаха на специална лекарска конференция, за да предприемат съвместно изледователска дейност и да работят заедно като обменят идеи – за пръв път след смъртта на Рудолф Щайнер това се случва сред толкова голям брой хора.
Веднага можем да кажем, че всеки участник имаше голяма полза от това, и че всички отнесоха със себе си чудесна картина и бяха особено стимулирани, когато се завърнаха у дома. Особено задоволително беше колко естествено се вписа медицинската конференция в Коледната конференция, така че на никого не му мина през ум, че това е отделна насока, която не е част от истинските задачи на Антропософското общество. Този факт достигна своята кулминация с лекцията на д-р Кьониг за ембриологията, проведена в дърводелската работилница.
Веднъж щом човек напълно се потопи в конференцията, той наистина забелязва колко важно е отново да се проведе задълбочена дискусия между лекарите, работещи навсякъде в своите практики, и в медицинския център в Арлесхайм. Съвместната работа е необходима, ако искаме и двата аспекта да продължат да съществуват по начин, който им позволява да се обогатяват един друг. Тази възможност за ползотворно сътрудничество се открои особено ясно през тези четири дни. И ентусиасти, и скептици намериха златния среден път, който единствен позволява да бъдат осъществени положителни неща.
Научната част от конференцията бе съсредоточена най-вече върху проблема с рака. След всичко постигнато в лабораториите и външните практики, трябва да се каже, че определено е поставено началото на започването на тези важни теми, и че е необходимо да продължим да работим в набелязаната от Рудолф Щайнер посока.
Бе проявен също така определен интерес към докладите и дискусиите за терапията с метали. Лабораториите работят усилено за създаването на препарати от метали, и тук също се опитват да следват указанията на д-р Щайнер, колкото се може по-внимателно. Терапевтичният успех на тези лекарства се подчертава и от факта, че лекарите ги прилагат с голямо желание. Ортодоксалната медицина постепенно започва да проявява известен интерес към тези факти.
Много часове бяха посветени на изследователската работа по светлинния метаболизъм. Проведените изследванията с капиляри вече сочат пътя напред, така че можем да се надяваме на следващата международна конференция за светлината, антропософската медицина да застане рамо до рамо с ортодоксалната медицина и да представи резултатите от своите изследвания.
Именно проблемът с метаболизма на светлината даде нов тласък на изследванията ни в областта на туберкулозата, които предстои да бъдат разработени и за практическо приложение.
Три дни се разменяха възгледи напред-назад, винаги до късно през нощта, а през последния ден вниманието бе изцяло насочено към лечебната педагогика. Доклади, подкрепяни с демонстрации, свидетелстваха за чудесната работа, която се върши в институтите в Арлесхайм и Йиена.
Като цяло, стигнахме до заключението, че се правят опити за разрешаването на важни медицински проблеми. Досега много усилия са били изразходвани в изолираната работа на много хора без връзка помежду им. За нас, лекарите, от особено значение са взаимодействието и различните видове подкрепа. Дорнах ще може да бъде истински център за нас единствено когато усилията ни престанат да се изразходват само навън, след което те се разсейват, а когато вместо това, на резултатите от практическата ни работа им се позволи да потекат обратно към центъра, за да получат от него отново нов тласък. Всички багодарим на Фрау д-р Вегман за това, че направи възможно това събитие и за провеждането му по толкова умел и деликатен начин.154
За да разберем по-добре отношенията на Ита Вегман с нейните доктори, си струва да се обърне внимание на фините изказвания на Керн. Той потвърждава онова, което Ита Вегман е загатнала във встъпителното си обръщение, а също така го наблюдава от различни гледни точки:
[…] И така, намирах се в затруднено положение като ръководител на Медицинската секция. Бях изправен пред необходимостта да представлявам метода на Рудолф Щайнер, който за мен, разбира се, бе очевиден, но въпреки това не можех да си представя до каква степен бих могъл да успея в това. Човек се нуждае от време, за да навлезе в методологията, от време, за да може този подход към лечението да узрее в него, така че да може да се изправи на собствените си два крака и да започне да ходи. А многото трудности, които възникнаха в Обществото, за съжаление не бяха такива, че да улеснят работата на Медицинската секция. Тя не можеше да се справи адекватно с всичките изисквания, отправени към нея – например, не можеше да работи навън, в света, по научния начин, който с право се искаше от нея. Вместо това, известно време трябваше да работим по-скоро подготвително, за да натрупаме опит, така че всички указания, които д-р Щайнер даваше за лечението на болести, да бъдат възприети с по-дълбоко разбиране. Първоначално главната ни грижа беше да лекуваме, но също така и да придобием убеждението, че натрупаният опит може да доведе до основа за осъществяване на работата навън в света.
Така продължаваше работата навсякъде; а винаги, когато бе възможно, разменяхме и набирахме опит. По този начин човек постепенно получаваше по-добра представа и можеше да разпознае и подобри недостатъците, които все още съществуваха. Това на свой ред доведе до експериментално изпробване на нещата – от една страна, за да се открият причините за подобни недостатъци, а от друга – да се затвърдят фактите, които д-р Щайнер ни бе представил чрез своите научни изследвания. В същото време това трябваше да бъде началото на работа, която да бъде представена публично. Защото вниманието на външния свят постепенно се насочваше към нашите медицински успехи и от нас се искаха обяснения и прозрения. Вследствие на това, настъпи моментът, в който трябва повече от всякога да обединим всички направления на нашата работа и да ги консолидираме, за да сме готови да отговорим на всички изисквания, които външният свят отправя към нас. Особено в случаите на болести, които иначе са трудно преодолими, духовно-научното разбиране за болестните процеси ни дава най-добрата възможност за излекуване или поне за подобряване на състоянието, в зависимост от кармата на пациента.
И тези успехи привлякоха голям интерес към нашата работа. Ако успеем да се възползваме от клиничния си опит като основа за конкретни лечения, ще можем да спечелим доверието на външния свят в още по-голяма степен. Напоследък сме особено ангажирани в области като лечението на рак, лечението на туберкулоза, свързано със светлинния метаболизъм, металните терапии за различни органни заболявания и лечението на сифилис. За тези заболявания се опитахме да намерим още по-добра обосновка на нашия подход и да направим възможно най-ефективни лекарствата, които духовната наука предлага. Защото навсякъде, където лекарствата не водеха до желания резултат, трябваше да признаем, че причината за това бе един или друг вид грешка, която трябваше сега да бъде открита.
Това се дължеше или на начина на производство на препаратите – когато не се спазваха всички необходими условия, или когато се оказваше невъзможно по някаква причина да се вземат предвид всичките указания на Рудолф Щайнер. Или не ни бяха съвсем ясни самите процеси, така че лекарството се прилагаше в неправилна форма или в неподходяща комбинация с други. В случая с лекарството против рак, например, бяхме изправени пред ситуация, в която трябваше отново най-подробно да тестваме всичко, защото степента на успех в действителност не бе задоволителна, въпреки нарастващото ни убеждение, че Вискум (имел) наистина е главното лекарство против рак. И така, напоследък работим усилено по въпроса с лечението на рака и отново прегледахме производствените процеси, свързани с изработването на лекарството. Д-р Шиклер ще докладва за това и ще опише работата, която сме извършили. По-късно ще последват и други доклади за други области на нашата работа.
И все пак, нямах намерение да представя това, върху което сме работили само в лекционна форма, нито да ограничавам срещата ни до някаква фиксирана програма и лекции. Напротив, много ми се иска след прегледите и лекциите да остане достатъчно време за оживен обмен на опит. Струва ми се важно, също така, на тази среща да се опознаем взаимно и да се сближим като хора. Всички приятели трябва също да получат възможност да изкажат своето мнение и да докладват за успехите си или липсата на такива. […]
Публичните лекции идват най-вече от работата ни по лечебна педагогика. Лечебната педагогика е областта, която породи най-голям интерес в научните среди , а и сред повечето хора като цяло, е срещнала най-малко съпротива. Така че можахме да уредим лекции на тази тема в най-различни градове, при това с най-голям успех – в тази област работата ни напредва много добре.
А сега ми остава само да се спра на един въпрос, който е довел до множество недоразумения. Имам предвид това, което д-р Щайнер нарече „езотеричното ядро“ на Медицинската секция [вж. том 1, стр.212]. Езотерично ядро, представляващо едно начало на общност от лекари, които желаят да се обединят с целите, предназначени да се разпространяват от Медицинската секция. Това медицинско ядро трябваше да бъде един първоначален импулс, заложен с надеждата, че този кръг от лекари ще се разрастне възможно най-бързо. Сигурен съм, че всички знаете думите, които д-р Щайнер изрече в тази връзка по време на курса по пасторска медицина.155 И всички вие ще разберете колко болезнено беше напускането на нашия учител след такова начало. Предлагам ви да прочетете думите, които д-р Щайнер изрече тогава така настоятелно пред нас; и тогава ще разберете, че се чувствам задължен да продължа да развивам това, което ни бе дадено, и евентуално и да го предам на онези, които ще образуват обществото от лекари и които наистина искат да приемат сериозно задачите на тази общност.
Преди две години направих първоначален опит в тази посока, но за съжаление той завърши с неуспех. Това очевидно доведе до най-различни недоразбирания, така че се наложи да се дистанцирам от всякакви по-нататъшни подобни начинания. А междувременно засега прекратихме всичко, което можеше да се направи в това направление. Длъжен съм да засегна този въпрос, защото той продължава да поражда погрешни идеи и предположението, че съществуват езотерични кръгове, за които хората не знаят нищо. Това не е така. Не успях да направя нищо повече в тази посока, след като първият опит доведе до определени трудности. Така че сега трябва да се заемем с нашата медицинска работа от друг ъгъл – от една по-обща, антропософска гледна точка.
Но, скъпи приятели, какво всъщност е антропософията, когато напълно се слеем с нея? Тя е най-дълбоката езотерика, в крайна сметка. Човек не може да култивира познание за човека с лечебни цели, без да поеме сериозно по пътя на познанието, което се дава чрез антропософията. Човек трябва да има волята да развие в себе си способност за Имагинация, Инспирация и Интуиция, за да стане истински антропософски лечител. А това е нещо, което всички желаем, скъпи приятели. И се надявам, че сега всички заедно, с общи усилия ще можем да намерим своя път, за да си помагаме взаимно да вървим напред и да постигнем това, което Рудолф Щайнер очакваше от нас, лекарите. Ако това събрание се превърне в първата стъпка в тази посока, това ще ми създаде голяма радост.156
В началото на глава 3 казах, че едва ли може да става дума за „антропософска лекарска професия“ между 1925 г. и 1927 г. и това по-подробно описание на тогавашната ситуация е в основата на горното изявление. Най-напред нещата е трябвало да се изградят и да станат видими, преди лекарите да могат да възприемат себе си като „общност от лекари“. Това, че на Ита Вегман това й отнема повече от две години и половина, се дължи на една-единствена историческа причина: ранната смърт на Рудолф Щайнер. През 1930 г. й се налага да си зададе въпроса дали тази общност ще оцелее след задаващите се бури. През 1932 г. и 1933 г. тя осъзнава, че във външен план това едва ли ще е възможно. През 1935 г. това предположение е потвърдено от изключването й от Общото антропософско общество. Едва дълго след Втората световна война, по инициатива на Алберт Щефен, са направени опити за съживяване на Медицинската секция. Днес виждаме, че наистина съществува „антропософска медицинска професия“, разпространена по цял свят, която се състои от около хиляда лекари. 157
След Световната конференция, английските антропософи, които са положили усилия тя да се проведе, разработват интензивна програма от обществени дейности, за да популяризират лечебната педагогика в Англия и Шотландия. Под председателството на Даниел Дънлоп през юни 1929 г. в Лондон се провежда конференция по лечебна педагогика (вж. размножената програма на „конференцията за лечебна педагогика в раздела с документи.). Г. Б. Стаунтън е бил единственият член на съвета, обявен в тази конференция. Лекциите били изнесени от Вегман, Ойген Колиско, Льофлер, Геутер, Бокхолт, Паше и Карл Шуберт.
През тези години и в Лондон, както и в Париж, различните антропософски групи са разделени от разногласия. Програмата за своеобразна "пътуваща конференция" (лекционно турне) от 8 до 20 май 1930 г. през седем града (Бирмингам, Глазгоу, Единбург, Лийдс, Манчестър, Ливърпул и Оксфорд) показва кои клонове са принадлежали към Антропософското общество във Великобритания през 1930 г. и са работили с Ита Вегман (вж. раздела с документи: "Антропософското общество във Великобритания"). Въпреки че съществуват кореспонденции с тези хора, работата в областта на лечебната педагогика е слабо представена през тези години.
Чак когато е открит терапевтичният център в Кент Терас (Реджънт парк, Лондон Н.В.1), където се установява д-р Карл Нунхофер, антропософското медицинско движение вече наистина започва да се развива в Англия. През октомври 1930 г. Миен Виехоф се премества за няколко години в Лондон, за да управлява този център. Сестра Хета Рос също е работела в центъра, а през 1934 г. там започва работа и Агнес Файф. Така става възможно освен лекуването на пациенти да се провеждат подготвителни курсове по масаж и лечебни вани, както и по терапия с евритмия. Маделен фон Девентер е действащ официален представител, а терапевтичният център е регистриран под името "Клиничен и терапевтичен институт Арлесхайм, Швейцария, под ръководството на д-р И. Вегман, Цюрих. Представител във Великобритания: Д. Н. Дънлоп, OBE". Т.е. той е бил филиал на клиниката в Арлесхайм и е бил свързан с нея.
През 1931 г. поради нарастващата враждебност към нея и нейните усилия – изразена открито по време на годишно събрание на Общото антропософско общество на Коледа 1930 г. (виж том 3) – Ита Вегман решава да откупи клиниката си от финансовата рамка на това общество. От 30 юни 1924 г. клиниката в Арлесхайм, заедно с института по лечебна педагогика Зоненхоф, са филиал на сдружение "Гьотеанум". Заедно с лекарите от клиниката Каелин, фон Девентер, Бокхолт, И. Кнауер, Сухантке, Борт и Ставенхаген, както и химика Р. Хаушка, тя основава благотворително сдружение "Клиника и лечебен институт", което купува клиниката и Зоненхоф на 27 юли 1931 г., за 526,362.60 швейцарски франка.
По същото време тя решава да открие медицински център в Берлин. В продължение на няколко години тук се провеждат успешно лекции и конференции по антропософска лечебна педагогика, по въпросите с храненето и био-динамичното земеделие и сега изглеждало да е назрял моментът за следваща крачка. В старата западна част на Берлин, на 11a Schillerstrasse (W-62), имало голяма къща, където старшата медицинска сестра Ева Лемке, по баща графиня Витцум фон Екщат 159, предоставя на разположение богатата си колекция от мебели от Силезия: стените на третия етаж били свалени, за да се отвори лекционна зала, която да поеме двеста души. Скоро къщата се изпълва с оживена дейност. Маргарете Бокхолт започва обща практика с младата лекарка Ида Бере и с терапевт по гимнастика, и масажист. Тя практикува и евритмична терапия и също я преподава. През 1932 г. планира да открие собствена клиника, но това е възпрепятствано от политическите събития. От самото начало в Шилерщрасе се премества и организацията, под чийто чадър се намира сдружението "Обща социална помощ". Д-р Рьорике ръководи там дневен център по лечебна педагогика, който е открит под егидата на Берлинското валдорфско училище. Малко след това Вернер Каелин създава лаборатория за ранна диагностика на рак. В продължение на няколко години в тази къща се провеждали интензивни серии от лекции: В. Й. Щайн, Карл Кьониг, Вернер Каелин, преподаватели по лечебна медицина от института "Герсвалде" в близост до Берлин, както и много лектори от други места, изнасят лекции пред заинтересована публика. Тук са се провеждали и учебни вечери с берлинските организации за социално подпомагане (вж. глава 4). Ида Бере си спомня:
Докато д-р Вегман бе в Берлин, вечер в стаите на терапевтичния център се провеждаха сърдечни срещи, по време на които хората, живеещи по това време в Берлин, можеха да се срещнат с нея. Ита Вегман излъчваше мощна и вдъхновяваща сила към заобикалящите. До късно вечер хората пристигаха, за да разговарят с нея и да обсъдят проблемите в движението и институтите по лечебна педагогика, които тя също многократно посещаваше.[...] След дългия работен ден тя често сядаше с тези приятели или отивахме заедно на театър. Спомням си едно особено хубаво изпълнение на "Вълшебната флейта", което й достави огромно удоволствие.
По това време всички бяхме млади и неопитни. И все пак, само след кратък период на въведение в лечебната педагогика, евритмична терапия и лабораторна работа, от нас се очакваше да поемем отговорност, подкрепяни от нейното доверие в нас. Всичко все още бе в процес на развитие и това, което ни липсваше като опит, трябваше да компенсираме с ентусиазъм.
Вегман води групи от млади сестри и други берлински колеги на обиколки из големите музеи, които е познавала добре от пребиваването си в този град (1902 –1905 г.)
Когато нацистите идват на власт през 1933 г., дневните уроци по лечебна педагогика и всички публични дейности на Шилерщрасе приключват. Гергард Сухантке поема практиката, а Бокхолт се завръща в Арлесхайм. Берлинските членове продължават тихо да работят, а към тях се присъединява една приятелка от младини на Ита Вегман – Ела Бюселберг (том първи, стр.234 – 235). По време на Втората световна война къщата била разрушена от бомби.
През пролетта на 1932г. Ита Вегман решава да тръгне на пътешествие из Гърция и Мала Азия. На 10-ти март тя пише на колегите си от Форщанда в Дорнах:
Искам да ви уведомя, че имам намерение да изляза в отпуск за известно време. Имам нужда да го сторя, тъй като напоследък не съм особено добре със здравето. Приключих с един курс за млади лекари и сега трябва да посетя Лондон, където да проведа Урок от Класа. Оттам бих искала да тръгна на възстановителното си пътуване.
Понеже ще замина за Англия през следващите няколко дни, няма да мога да присъствам на заседанието на финансовия комитет на 19 март, за което ме оведомиха днес. Също така стигнах до извода, че не съм достатъчно здрава нито физически, нито психически, за да участвам в годишното общо събрание в навечерието на седмата годишнина от смъртта на Рудолф Щайнер. Надявам се, че времето, отделено за моето възстановяване, ще ми даде възможност да се откъсна от всичките събития през последните няколко години.
С приятелски поздрави,
[подписано И. Вегман]
С тези няколко изречения тя описва биографичното си положение през 1932 г.
Изминали са седем години от смъртта на Щайнер, през януари тя е достигнала третия си Лунен възел, а петдесет и седмата й година е започнала през февруари. С минаването на годините социалният климат в Антропософското общество става все по-трудно поносим за нея, а във Фаорщанда в Дорнах се е стигнало до едно положение на взаимно отчуждение. От години не е имало събрания на Фаорщанд и тя трябва да приеме, че основните въпроси на ръководството на Обществото вече не могат да бъдат обсъждани; върху позицията й е хвърлено съмнение и тя има нужда да се дистанцира във всяко отношение: в живота й започва нов седем-годишен период.160
Пътуването до Гърция и Мала Азия заема специално място в живота на Ита Вегман. Желанието на Рудолф Щайнер да посетят заедно Гърция и Палестина не се е осъществило. През изминалите години тя често пише във вестникарския лист и в Натура за значението на древногръцките мистерийни центрове в Самотраки, Ефес и Елевсина, без самата тя да е била там. След пътешествията си из Ирландия и посещенията си на Стафа и Йона (1927 г.) тя неколкократно е планирала да предприеме „пътешествие из Мистериите“ през Егейско море. През 1928 г. Ойген Колиско, Елизабет Данк и Йозеф фон Леер се интересуват от възможността да посетят всички велики древногръцки местности, заедно с още двеста души, с пътнически кораб. Сега тя се отправя на това пътешествие почти сама, придружена само от Лиза Кнауер. Това е било сбъдването на една отдавнашна мечта, а може би и закриването на етап от живота й.
Пътуването е същевременно и едно ново начало. От многото бележки и чернови за лекции се вижда, че през следващите десет години, до 1943г., през цялото време я занимават древногръцката, еврейската и египетската местерийна мъдрост. Това е била нейната най-честа житейска тема за размисъл. Малко преди смъртта си, на Бъдни вечер 1942 г., тя говори в Аскона за култа в древен Ефес:
Ако пътувате до Гърция трябва да бъдете в съвсем различно душевно състояние, отколкото при посещения в други страни. Има нещо много фино и интимно, което там се пробужда в душата, нещо, което може да се сравни с настроение на очакване, очакване на нещо празнично, което ще срещнем там. Въоръжена със знанията, които бях придобила от историята, изкуството и антропософията на Рудолф Щайнер, посетих тази страна с туптящо от копнеж сърце, надявайки се да открия нещо, което само Гърция може да предложи. Несъмнено всеки, който отива там, се надява да открие и усети следите и останките на една култура, която все още не е напълно изчезнала, тъй като все още не е толкова отдалечена във времето от нашата. Някои отиват там от археологически интерес, други с интерес към изкуството, а трети отиват със съзнателното или несъзнателното желание на душата да изпитат как собствената им индивидуалност, техните често дълбоко скрити индивидуалности ще реагират на това, което ще срещнат в тази Гърция - какво има да им каже тя. 161
Пътувала е през Виена и Белград. В продължение на пет седмици пътува през Македония, Самотраки, Лесбос, Смирна, Пергамон, Ефес и (от Атина) до Делфи, Елевзина, Епидаврос, Тиринс, Теби, Аргос, Микена и Коринт. След като вижда Саламин, Маратон и Егина, тя се връща във Венеция с лодка и оттам обратно с влак до Арлесхайм. След това тя пише последната си статия за "Натура" (Вътрешният път на развитие на човека във връзка с лечебното изкуство).162 Забележителното в този текст е силното ударение, поставено от нея, върху окултното значение на "ретроспекцията" или "упражнението за преглед [на деня в обратна посока – бел.пр.]" (Riickschau): това, което тя описва тук като преглед на деня, е нещо, което, по време на пътуването си през 1932 г., е извършила във връзка с предишни инкарнации:
По време на инициация се трансформират не само човешкото мислене и животът на чувствата, но и животът на волята. По време на древните инициации, посвещаваният е преминавал през ужасяващи изпитания, така че животът на волята да се издигне нагоре извън долната организация и чрез това преживяване на ужас той е изпадал в едно състояние на изтръпване или скованост. Това внезапно сковаване на крайниците, които иначе обикновено се привеждат в действие от волята, му позволявало да осъзнае дейността на волята, която иначе е всмукана във физическото тяло, което обикновено е в състояние на безсъзнание. Волята, която обикновено преминава в действията ни, бива задържана и блокирана, и по този начин, вместо това, се превръща в инструмент на познание. Да бъдеш въведен по този начин до едно внезапно и много директно възприятие, е отключвало прозрението за дълбоки реалности, както и за бъдещето. По този начин е възниквало интуитивното съзнание.
При съвременните инициации подобен път към придобиване на интуитивни сили не би бил правилен. Вместо това същото нещо се постига чрез дейност на душата, а не чрез потискане на физическите сили. Съвременната практика на инициация, в своите въвеждащи и подготвителни етапи, се състои в упражнението "преглед" или "ретроспекция" – припомняне на преживяванията през деня в последователност, противоположна на тази, в която са се случили. Започвайки с това, което човек е преживял наскоро, и продължавайки през събитията от деня назад до изпитаното при събуждане, като по този начин тази последователност става съзнателна, човек издига волята нагоре от паметта по същия начин, по който древното посвещение я е издигало от тялото. Етерното тяло е носител на спомените ни: оттук съвременният посветен издига волята и по този начин избягва шоковото преживяване, което споменах по-рано. Любовта замества страха – Възниква преданост към това, което първоначално изглежда чуждо и необичайно и доста различно от собствената ни същност. Но когато съвременният посветен съзнателно се отдаде на това пренасочване назад на волята, към трансформирането на собствената воля в безкористна преданост, той придобива интуиция. Това всъщност прави прозрачна волята, която иначе властва, тъмна и неосъзната, в дълбините на физическото ни същество. Интуицията прави физическото, земно тяло прозрачно и така разкрива тайните на съдбата – която се разкрива като обективна воля единствено пред онзи, който е успял да преодолее субективните си копнежи и желания.
От бележките й става ясно, че след завръщането си, Ита Вегман е имала планове да напише пълно описание на пътуванията си. Но не успява да го стори и са съставени само фрагменти:
1. Защо пътувахме до Гърция? Да търсим гръцката душа в нас.
2. Посещаване на Мистерийните местности в Гърция и Мала Азия.
3. Да се започне с Атина и Мистерийния център в Евлезина, които са пряко свързани с Ефес.
4. Усещането за пейзажа там, където са живели Платон, Аристотел и Есхил. Това създава едно разширяване на душата и в нея изплуват по-ранни преживявания. Сякаш цялата среда оживява: настоящето избледнява, а древните времена изплуват в образи.
В дневника си тя пише:
Пристигаме в Салоники в 5ч. сутринта. В Македония сме. Хотелът е до пристанището. Сякаш някога Александър е правил това. Неговият флот му, който ще прекосява Дарданелите, за да предприеме велики дела, който той съзерцава и преглежда. Като видение той се приближи към мен с шлема си, среден на ръст, със сериозен поглед.
[…] Същия ден се качихме на влака до Едеса. Пела, родното място на Александър, сега е тресавище и е пусто. Едеса, намираща се в планините, сега е военен град с петдесет хиляди жители. Там Цар Филип е бил убит, на път към сватбата на дъщеря му. Минахме по главния път, по който и той, и Александър са минавали.
Прекрасен климат, вече пълна пролет, всичко цъфти! Между Пела и Едеса се намира Наутия, където Аристотел прекарва известно време с Александър. От Солун се качихме на влака до Драма, където слязохме и се отправихме с кола към Филиповите мини. Там все още остава много за разглеждане: дворец и театър. Драма е изоставена, обедняла, с много хора.
От Драма продължихме до Кавала, едно малко пристанище, много живописно. Износ на тютюн тук, много търговия, най-голямото пристанище в Македония. Всичките големи тютюневи компании имат кантори тук. От Кавала с автомобил обратно в Драма. Оттам се качихме на влака до Александропол, едно малко пристанище, по-малко от Кавала, по-тихо и спокойно. Хората тук бяха много приветливи, винаги готови да помогнат и гостоприемни, от което човек се чувства добре дошъл. В Александропол трябваше да обменим пари и към нас се отнесоха много сърдечно, сервираха ни цигари и турско кафе без мляко.
[…] Трябваше да отидем до Самотраки и щяхме да стигнем дотам с лодка. Потърсихме капитан Либериус, чийто адрес ни бяха дали. Капитан Либериус дойде и се представи, и обеща да ни заведе до Самотраки в газовия си параход, но чак на следващия ден. […]
На следващия ден, в 7ч. сутринта, тръгнахме за Самотраки. Прекрасно пътуване, най-чудесното време, което можете да си представите. Вместо да седим в лодката, легнахме на един килим и така се чувствахме по-близо до водата, до цялата атмосфера. Бавно, но сигурно се придвижвахме към о-в Самотраки. Сигурна съм, че и в древни времена хората, свързани със Самотракските мистерии, са пътували до острова в малки платноходки или лодки с гребла. Отново можем да си представим как Филип, как Аристотел – който е бил свързан с тези Северни гръцки мистерии, макар и да не е говорел много за това с ученика си Александър – са пътували натам. Официалният пристан днес не е същият както по времето на древните Мистерии. Плава се покрай древния пристан – освен ако случайно намерите малка лодка, която да ви заведе от по-голямата лодка до брега. Но там няма шанс да се наемат мулета. 164
В дневника на пътуването на Илзе Кнауер, преходът до Самотраки е описан по-подробно. Докато Вегман е лежала, изпъната на килима на палубата, с поглед отправен към небето, отдадена на своите мисли и спомени, лодката на два пъти се поврежда. Капитан Либериус бърка с отверка в двигателя и в продължение на един час те се люшкат по леките вълни. Кнауер с тревога забелязва как лека-полека се носят към брега и в далечината вижда заснежения връх на Пенгари (най-високата планина на Самотраки): островът е далеч, "мрачен и сериозен". Накрая капитанът успява да задвижи лодката. След като двигателят още веднъж отказва и пътуването продължило шест часа, те най-накрая акостират.
Не можахме да слезем в Палеополис, защото там нямаше лодка, която да ни отведе до брега. Така че продължихме да плаваме на запад покрай брега и стигнахме до Хиропотамус, където малка лодка ни закара до брега. Цялото население се бе събрало там и ни гледаше сякаш пристигаме от друга планета. В мига, в който лодката стигна до брега, тълпа от младежи се хвърли към нас, крещейки, за да вземат багажа ни. Всеки от тях искаше да изкара малко пари. Скоро мулетата бяха готови да ни пренесат до Самотраки, столицата на острова. Имахме три мулета: едно носеше всичкия багаж, Фрау Доктор яздеше едното, а аз друго. Процесията бавно се заизкачва по баира. Капитан Либериус също дойде с нас на едно муле. Останахме удивени от това как пейзажът ставаше все по-красив и примамлив. След колебливото пътуване с малката лодка беше наистина освежаващо да се возим на мулета под слънчевите лъчи и да усещаме твърда земя под краката си. (Кнауер)
Междувременно Вегман размишлява върху древните култове на Кабирите:
Гьоте. Древното атавистично ясновидство се опитва да ни насочи към свръхсетивната страна на човека чрез Кабирските мистерии.
Същите преживявания, които намираме навън в природата, се крият и в човешкото същество, докато се развива от яйцеклетката преди зачеването, от оплождането до раждането, а след това когато се появява като човек. Същите процеси, които се разгръщат невидимо в човешкото същество, се разгръщат непрекъснато и навсякъде около нас. Точно това са разкривали Кабирските мистерии на онези, които са щели да бъдат посветени: как зачеването и раждането съществуват в природата. В древността хората са знаели, че нещо душевно-духовно живее в слънчевата светлина, както и в лунната, макар и по различен начин. Когато лунната светлина играела над морските вълни, древният грък възприемал в тази омагьосана със светлина вълна същия импулс, който се издига и спуска навън в света и който се издига и спуска в нас от зачатието до раждането. 165
Това е в сряда 27 април 1932 г. По гръцкия православен календар за тази година виждаме, че Страстната седмица се е празнувала четири седмици по-късно, отколкото на запад, така че пътешественичките са присъствали на подготовката за Великден, докато са били там. Имали са множество сърдечни срещи с местните жители. Лекарят в Самотраки обсъжда с тях многобройните маларийни епидемии сред населението. Дванадесетгодишното момче Георги Хризостамос, което било отрасло в Америка, им служи за преводач и петеводител. През нощта изживяват величието на тихото, звездно небе. На следващия ден яздят мулетата през огрения от слънце пейзаж, визхищават се на олеандровите плоски дървета и възлестите трънливи дъбове, поемат уникалния аромат на рядката растителност и посещават развалините на храма.
В онова време археолозите все още не били напълно разкопали Кабирския храм, за да го изложат пред погледа на туристите.166 Така че Вегман и Кнауер си проправят път през бодливите храсти, и с помощта на пътеводител разпознават различните руини: светилищата Стоа, Арсиноеон и Пропилеон на Птолемей били в същото състояние, в което са дремели в продължение на хиляди години. На Велики четвъртък и Разпети петък те се разхождат из местността, преплуват буйни потоци, срещат овчари със стадата им и си правят пикник на скалите: ядат боб в масло, маслини, сирене, шоколад и твърдо сварени яйца. 167
При завръщането си Вегман пише на Вилем Зейлманс фон Емиховен в Хага за преживяванията си по време на пътуването:
Скъпи хер д-р Зейлманс Арлесхайм, 5 юни 1932 г.
След завръщането си от Гърция разбрах, че се каните да пътувате до Ява в близко бъдеще. Също така чух, че с огромно желание очаквате това пътешествие; така че и аз се радвам, макар че все още не знам как сте успели така да уредите нещата, че работата да продължава без Вас във Ваше отсъствие. Но много добре мога да разбера желанието Ви да придобиете различни впечатления за известно време, както и да напуснете Холандия. И аз изпитвах същото силно чувство, преди да замина. Понеже времето бе ограничено не удължих пътуването си до Палестина, а останах в Гърция – и напълно й се насладих, абсорбирайки в себе си всички Мистерийни местности. Това прекарване бе толкова красиво и плодоносно за мен, че в бъдеще мога да го помня само с благодарност.
Но сега, ако въобще е възможно преди да заминете, бих искала да ми разкажете какво е цялото положение в Холандия. Конференцията за Гьоте и общото събрание се проведоха, докато ме нямаше и не знам нищо за тях. Единствените ми новини от Холандия бяха тъжното известие за кончината на фрау Лийвехуд. Това доста ме потресе, защото не го очаквах. Аз й бях на гости след раждането на детето й и всичко сякаш бе минало много добре.
Чух, че искате да заминете от Генуа още на 15 юни. Няма ли да минете през Базел на път за Гену,а? Би било наистина чудесно, ако можем да разговаряме, преди да заминете, дори само на гарата в Базел или на някоя от спирките по пътя към Генуа. Кой ще Ви замества в Холандия, докато отсъствате? Какво прави де Хаан? Ще имам много въпроси към Вас. Знаете, че цялата ми душа е свързана с работата в Холандия и че всичките изпитания и радости на Антропософското общество в Холандия дълбоко ме вълнуват. Какво е положението с Уроците на Класа? Мислите ли, че е добре засега всичко това да се остави настрана? Или може отново да започнат дори във Ваше отсъствие? Какви са Ви плановете? И какво е гледището на холандския изпълнителен комитет?
Съжалявам, че няма да мога да Ви разкажа лично за пътуването си. Но може би ще Ви бъде приятно да чуете, че бях в Самотраки, в Ефес, че минах през Македония, а след това в Гърция, с Атина като база, посетих всички места на Мистериите: Елевзина, древния Коринт, Микена, Аргос, Епидаврос, мистерийните местности в Асклепий, Делфи. И благодарение на учението на Рудолф Щайнер бе възможно да се разграничат много ясно различните видове мистерийни места и да се намерят определени отговори на загадките. За мен най-приятното усещане бе да оставя пейзажът на всяка мистерийна местност да ми въздейства – така човек може да си спомни, че Аристотел, Платон, както и собствената му индивидуалност са гледали същия този пейзаж в предишни прераждания и са били вдъхновени от красотата му. И тогава миналото избледняваше и човек можеше да се усети изцяло в древността, да преживее ентусиазма на Птолемей към великите духове на Кабирите, изразен от него в храма на Птолемей, чиито основи и колони все още се намират навсякъде наоколо, а също и в Арсиноена. И ми направи странно впечатление, когато прочетох ясно, на гръцки език, върху големия камък на фронтона думите: "В чест на великите Кабири, от Птолемей и Вероника". Мястото на мистериите на Самотраки е построено между две реки, между две планински вериги, на плато с изглед към морето. Тук, където се срещат двете реки, е било по-старото пристанище. Сега всичко е потънало в пясък, а пристанището е на друго място, така че човек трябва да направи голяма отбивка – първо с мулета до село Самотраки, а оттам, пак с мулета, до Мистерийния център. Самотраки е вулканична област, климатът е суров, но жизнен и слънчев, растителността е закърняла, растенията са с къси стъбла и съответно са свързани по-здраво със земята. Самотраки контрастира с Ефес, където растителността бе по-богата, изпълнена с ухания на цветя и целият климат бе и по-топъл, а пейзажът по-мек. За съжаление не можахме особено да разгледаме Артемисион, понеже се намира под вода. Независимо от това, там има достатъчно неща, които да те стимулират и има доста останки от това, което Лизимах, един от генералите на Александър, е построил наново след пожара на храма на Артемида. Има доста останало от този т.нар. Лизимахов Ефес. Освен това имаме всичко, появило се в следствие от римското влияние през първи и втори век след Христа, а по-късно, през четвърти и пети век, чрез Константин, както и чрез работата на Йоан в Ефес. И така, в Ефес се наблюдава прекрасно съчетание от различни исторически епохи. Като цяло Мала Азия ми направи забележително впечатление.
Е, това са само някои от моите преживявания. Надявам се нещата да се развиват много добре за Вас, скъпи д-р Зейлманс, и че ще чуем нещо от вас от Ява. Не забравяйте да посетите великия храм в Боро-Боедур в централна Ява.
Много сърдечни поздрави на Вас, а също и на съпругата Ви,
Вашата И. Вегман
Надявам се децата да са добре.
В това писмо вече се говори за посещението й до руините на храма в Ефес. Намираме още на тази тема в писмото й до фон Девентер, което е писала на кораба от Измир до Атина на 9 май:
Скъпа д-р ф. Девентер На борда на кораба Роду, 9 май 1932 г.
Получих писмото ви едва час преди да напуснем хотела в Измир […]
Сега надали ще бъде възможно вече да сме си у дома за Петдесетница, т.е. в Хамборн. Този път приятелите ще трябва да се опитат да проведат откриването сами и да проведат фестивала за Петдесетница в Хамборн сами. Мисля, че това е за добро. По-късно отново ще посетя институтите и ще видим кое има нужда от реструктуриране
В мен се надигат нови импулси и възможности. Просто ми трябва време, за да може старото да потъне и от старото да възникне познание.
И ако ми дадете възможност да удължа пътуването си, ще ви бъда, рабира се, много благодарна. Радвам се, че клиниката има достатъчно персонал и изпитвам облекчение от подобреното финансово състояние. Наистина вярвам, че в бъдеще нещата ще се развиват по-добре за нас. Чувствам се толкова свободна след седемте години, през които бях обвързана, и имам чувството, че това пътуване ще бъде началото на нови неша. Да се пътува сега е и евтино, тъй като има голяма девалвация, но цените все още не са се качили навсякъде, за да отразят това. Веднъж щом пристигнем в Атина, ще питаме туристическите агенти и после ще Ви пиша пак, за да ви кажа какво се случва.
Районът на Ефес ви е познат – но не сте били тук през пролетта. А сега си представете цялата тази област в пълен цъфтеж: предимно жълт вид чашкодрян на дълго стебло, който прави всичко магически красиво и ярко. Растителността е буйна, съвсем различна от тази в Самотраки: всичко се стреми по-силно нагоре, докато в Самотраки цялата растителност е с къси стъбла и се държи близо до земята. Проучихме внимателно Ефес. За мен беше важно да осъзная, че областта сега е съвсем различна от това, което е била преди две хиляди и петстотин години. Ако се замислим, че тогава Ефес е бил пряко свързан с морето чрез разположението си на голямата река Колиострос – сега запълнена с пясък, – чието широко устие се е вливало в морето, то човек може да остане учуден от промяната. Между морето и Ефес сега се намира обширен къс плодородна земя. И там, където са били домовете на жителите на Ефес, около гордия Артемизион и неговите обществени сгради, сега се намира бедното малко турско селце Селчук. [...]
Отоманците с техния Ислям никога не ще продължат световната еволюция. Би било ужасно ако те придобият още по-голяма власт! Около Артемизия все още има оскъдни останки от гората – смокинови дървета. Мисля, че би трябвало да са акациеви дървета или поне по-рано са били такива.
Такова дърво имаше на детската площадка, когато бях ученичка: имах силна връзка с това дърво, както и с мястото, където растеше.
На запад от Артемизион се намира градчето Лизимах, построено от Лизимах, един от генералите на Александър, след пожара на Артемизион. Това градче е по-близо до морето, построено между две планини.
И тук има не само гръцко, но и римско влияние, до шести век н.е. Тогава Цезар Юстиниан построява великата църква Св. Йоан, с християнски мотиви в архитектурата. Трябва да се каже, че историята на Ефес е богата, изключително богата. Намирам разкопките за по-интересни от тези в Рим. Освен това има и Византийско влияние, което е също много интересно.
Сега трябва да спра. Много поздрави на всички.
Ваша И. Вегман
На връщане тя пише на Фрид Геутер в Англия:
На борда на Gastein, на път за Венеция, 26 май 1932 г.
Скъпи Herr Geuter
[…] Пътуването мина прекрасно и аз попих в себе си цяла Гърция. Всичко древно и прекрасно ми въздейства като лечебен балсам и аз се чувствам преродена и достатъчно силна да продължа делото на Рудолф Щайнер, което нося в сърцето си, без всякакви пречки или задръжки. И ако и всички вие помагате, ще успеем да реализираме онази част от намеренията на Р. Щайнер, които са свързани с мен, с моята личност – поне доколкото стигат силите или толкова, колкото трябва да съхраним за бъдещето.
В този, както и в предишния живот, върху работата ни тегне най-дълбока трагедия. И все пак, Рудолф Щайнер веднъж ми каза, че тази трагедия ще бъде изкупена в бъдеще, да, че вече е изкупена.
И все пак бе възможно да се случи всичко, което се случи! В края на краищата, трябва да има и хора, които имат разбиране, струва ми се, разбиране за начина на протичане на кармата!
В Гърция и Мала Азия посетихме мистерийните центрове в Самотраки, Ефес, Елевзина, Делфи, Епидаврос (Мистериите на Асклепий) и много други интересни места с древна култура и история.
Посещението в Гърция и тези места е истинско преживяване и въпреки че човек не открива нищо от древните мистерии, освен купчини камъни, пейзажът все още е там, както и човешкото сърце, което е преживяло много неща в тези древни времена. Тогава сякаш всичко отново изплува като образ, а сърцето тихо говори за древните времена.
Контрастът между предишното и сегашното време, който осъзнаваш, е стимул за нови импулси, ако душата е силна и успее да издържи на този контраст – в противен случай той може да те повали на земята. Неизразимо, неописуемо голям е контрастът в Ефес, където турската търговия и власт унищожават всичко, което все още може да съществува там. И когато човек сравни необразованото население с онова, което някога е било тук, което някога се е събирало около Артемизиона и е черпило вдъхновение от неговата мъдрост, тогава ти се иска да плачеш с горчиви сълзи, но и да си яростно разгневен – почти би ти се искало да тръгнеш на нов кръстоносен поход. Но каква е ползата от всичко това? Човешките същества, които са свързани с Артемизията, са в Антропософското общество – а дори и те нямат ясна представа за какво става дума и хладнокръвно убиват духовното.
[…] Можем да си създадем хубав образ за всичко това и да преценим значението на този град в древни времена. Мала Азия е впечатлителна, но човек изпитва желанието да прогони всеки турчин, който търчи наоколо, понеже те не принадлежат на това място. Това е голяма трагедия. Именно по тази причина не можах да се реша да замина за Константинопол. Ще трябва да го оставя за друг път.
Има много, много повече за разказване, което ще сторя, щом се видим лично. Адресирах това писмо до Вас, но всъщност то е за всички приятели в Сънфилд, всички, на които изпращам своите сърдечни поздрави. С обич и приятелство, твоя И. Вегман
Малко преди да замине от Атина, Ита Вегман пише още веднъж до Мадлен фон Девентер. В края на това писмо от 22 май, тя пише:
Времето, през което отсъствахме, изведнъж ми се стори много дълго. Получих много от това пътуване, което ще споделя и с другите, тъй като местностите на Мистериите на различни места из Гърция и Мала Азия ми се изясниха. Сега мога да разкажа много неща, а гръцката култура, с нейното изкуство и история, вече са ми ясни.
[…] Аз принадлежа с цялото си същество на делото на Рудолф Щайнер и следователно – на всички вас, които вярно пазите това, което временно оставих назад, да, което трябваше да оставя.
Превод: Ати Петрова