ГЛАВА 6
НУЖДА ОТ СПЕЦИАЛНИ ГРИЖИ
Щайнер завършва първия том от трудовете на Гьоте само за няколко месеца и в рамките на една година той бил вече издаден. През 1897 г., тринадесет години по-късно, след постоянното настояване на вече напълно отказалия се Кюршнер, последните томове били готови. В биографията на Рудолф Щайнер често се срещат подобни колебания между силно продуктивна дейност и периоди на оттегляне. Конструкцията на първия Гьотеанум е завършена между октомври 1913 г. и юли 1914 г., но Първата световна война избухва и строителната дейност сериозно се забавя. Когато в навечерието на нова година 1922/23 г. сградата е опожарена, тя все още не е била завършена. През 1902 г. Рудолф Щайнер е предвиждал да развие духовно-научна дейност в Германия, основаваща се на познанието за прераждането и кармата. Усилията му били посрещнати с неразбиране. След още 10 години подготвителна работа, той прави втори опит, през 1912 г. Отново подходът му не намира отзвук. Едва през последните години от живота си той влага всичката си енергия в осъществяването на първоначалните си намерения.
Тези периоди на въздържане били от огромно значение за духовното развитие на Рудолф Щайнер. До 1897 г. забавянето на професионалното му развитие било свързано с работата му върху Гьоте. Хвърляйки поглед назад, той признава значението на това привидно забавяне на неговото духовно развитие.
Понеже съдбата ми даде задачата с Гьоте като част от живота ми, това развитие значително се забави. Иначе щях да следвам своите духовни преживявания и щях да ги опиша точно така, както ми се явяваха на мен. Съзнанието ми щеше да се разшири в духовния свят по-бързо, но нямаше да изпитам нужда да работя усилено да проникна във моята вътрешна същност… Докато работех по тълкуването на Гьоте, той постоянно бе до мен духом, наставлявайки ме и напомняйки ми постоянно, че този, който бърза прекалено много по пътя към духа, ще може да постигне едно ограничено преживяване на духа, оставяйки назад пълнотата на живота, обеднял откъм същността на реалността. (GA 28, стр. 90 – 91)
Особено времето, прекарано във Виена от 1884 до 1890 г., е било под силното влияние на това състояние на въздържаност, тъй като признанието, което Щайнер получава за първото си издание на Гьоте, не оказва никакво влияние върху редовния му живот. Научният му успех не открива за него пътя към академична кариера. В крайна сметка той намира работа като частен учител. През този период той се заема не само със задачите си на учител, но е имал и време да продължи изучаването на Гьоте, да провежда задълбочени философски изследвания, да разглежда въпроси, свързани с естетиката, да редактира Немски ежедневник в продължение на шест месеца и все пак да може да развива един богат социален живот. Той се запознава с католическите теолози от Виенския университет, с теософите, които се събират около Мари Ланг и Фридрих Екщайн, както и с няколко австрийски поети. Той е редовен посетител на Кафе Гринщайдл, където прекарва време с поетите на „млада Виена“ и се запознава с Виктор Адлер и Енгелберт Пернещрофер, водачите на австрийските социалдемократи. Накратко, времето на въздържание разширява хоризонта на практическия му опит и познание за света. Но нека се върнем на 1884 г.!
Към лятото на 1884 г. Рудолф Щайнер, който се е оттеглил от Техническия колеж през есента на 1883 г., без да се е явил на последните си изпити, няма никаква професионална перспектива, нито доходи. Карл Юлиус Шрьодер, който също бил аутсайдер, не е могъл да му помогне особено, но го препоръчва на местния министър на образованието, който му намира работа при семейството на Ладислаус Шпехт, имащ предприятие за внос на памук. На 16 юни 1884 г. Паулине Шпехт пита Щайнер дали е склонен да поеме длъжността на частен учител на синовете й. Този вид длъжност не е било точно това, на което Щайнер се е надявал, но той бил преподавал частни уроци през последните осем години. В началото на юли той изглежда е написал отчаяно писмо до приятеля си Емил Щьонейч, който, разтревожен от тона на писмото на Щайнер, му отговаря със следващата поща: „Вчерашното ти писмо много ме разстрои… всяка дума ми казваше, че си дълбоко разстроен… Единствен мой приятелю, какво се е случило с теб? Никога не съм те чувал да се оплакваш.“ За съжаление, това „тъжно, обезсърчено“ писмо (В51/52) е изчезнало. Можем само да предположим, че Щайнер е бил огорчен, че му се налага да се откаже от свободата си, че гледа как надеждите му се изпаряват и трябва да поеме толкова редовната работа на частен учител. Отгоре на това, семейството не живеело във Виена по това време, а във Васло (Vöslau), около двадесет мили на юг от града. Те се преместват във Виена през есента на 1885 г. По-късно Щайнер споменава веднъж за „Васлоския си период“ (GA 38). На практика в резултат от това Щайнер отсъства от Виена повече от година, като разделя времето си между Васло и Брун, където живеел в една малка стаичка в дома на родителите си. Васлоският период е повратен момент в живота на Щайнер. Студентският му живот приключва, както и възможността му да прекарва времето както си иска. Когато Щайнер се завръща във Виена през 1885 г., той започва един съвсем друг начин на живот, който го отвежда далеч от общността на борещите се с трудности студенти и, в зависимост от това как човек гледа на нещата, го поставя в „по-добри кръгове“.
Щайнер е имал късмет, че е срещнал семейство Шпехт. Атмосферата в дома била интелектуално стимулираща, култивирала се е музиката и е имало силен интерес към литературата. Ладислаус и Паулине били щедри, отворени, толерантни и заможни, макар и не богати. По време на периода във Васло е имало някои „малки разминавания“. Щайнер, който бил свикнал да живее много свободно като студент, сега попада в една доста структурирана ситуация. Но в течение на годината нещата си идват по местата и Щайнер става добро допълнение към семейството. Макар наистина да не е изкарвал много пари, работейки за семейството, той не е трябвало да се притеснява за ежедневните си разходи, бил е сравнително свободен и понякога е успявал да си купи някоя нова книга. От Ладислаус Шпехт той научава за разширяването на международната търговия. Намира за изключително интересни преговорите на Шпехт с търговци на памук в Америка, Индия, както и австралийските производители на текстил. Изучава „мострите от американски и индийски памук, които бяха струпани в офиса“ (GA 203). Към всяка мостра била закачена лентичка хартия с точни данни и той се научил да разчита кодираните съобщения с оферти за различни количества от различните видове памук.
Въпреки че Ладислаус Шпехт е играл важна роля в живота на Щайнер, Паулине Шпехт започва да играе още по-важна роля. Тя се е занимавала с възпитанието на децата си. „Тя имаше талант и беше много ентусиазирана по отношение на музиката. Когато момчетата бяха още малки, тя самата им преподаваше някои от уроците по музика.“ Тя се е интересувала от развитието на сина си. „В нея човек откриваше един чудесен израз на майчинска любов“ (GA 28). За нея психическото или морално развитие били „свързани със здравото или болнаво тяло. С други думи, медицинското й схващане за човешкото същество беше инстинктивно и следователно беше малко натуралистично“ (GA 28). Нейното медицинско мислене е имало значителен контекст. Паулине Шпрехт от младини е имала приятелство с известния виенски доктор Йозеф Бройер (Breuer) (1842 г. до 1925 г.) (GA 28). Бройер бил една от водещите фигури на Виенската медицинска школа. Той бил учил при Рокитански, Шкода и Опохолцер, всички от които са имали влияние върху развитието на Виенската школа и по-нататък са дали значителен принос в областта на физиологията с проучванията си на автономното регулиране на дишането и на функцията на кохлеята на ухото (Bogengänge). През 1880-те Бройер е работел върху истерията и депресията и е разглеждал възможностите за облекчение на ефектите от тези психически разстройства чрез хипноза. Днес той е най-известен покрай връзката му със Зигмунд Фройд, който, на базата на изкусно интерпретиране на откритията на Бройер, по-нататък развива психоанализата. Бройер е посещавал сем. Шпехт от време на време и Щайнер е имал възможността да присъства на разговорите му с Паулине Шпехт. Така той чува за въпросите, които най-много са вълнували доктора: проблемът с пристрастяването към наркотиците и свързаните с това болести, механизми на потискане и невероятните състояния на съзнанието. Тези въпроси били от огромен интерес за Щайнер и той продължава да размишлява върху тях през годините, прекарани във Ваймар, и в по-късната си антропософска дейност (сравни GA 30, GA 178, GA 253). Така той се запознава с теми от съвременната изследователска дейност – например, работата на Вилхелм фон Брюке (Brücke) върху физиологията на мозъка. Във всеки случай дори през 1924 г. той говори за „Виенската медицинска школа, с която всъщност израснах“ (GA 316). Донякъде той трябва да е благодарен на Паулине Шпрехт за връзката си с това, което на времето е била водещата школа по медицина в света.
Попадането му в този кръг открива нови хоризонти пред Щайнер. Като през окуляр той е могъл да наблюдава социалните последствия от един научен начин на мислене, доведен до крайност. Чистите естествени науки празнуват своя триумф в лицето на Виенската медицина. Изследователската работа била съсредоточена най-вече в диагностицирането на болести. Един от водещите анатоми на Виенската школа Карл фон Рокитански (1804 – 1878 г.) бил провел повече от 85000 аутопсии и превърнал патологическата анатомия в диагностична дисциплина. Ентусиазмът за диагнози замества интереса към терапиите. Общото схващане било, че човек не бива да се намесва в естествения ход на болестите. Това становище, представено най-ярко от Йозеф Дитл, се наричало „терапевтичен нихилизъм“, философия, разпространена не само сред докторите, но също така и сред много от виенските мислители. „Ото Вайнингер, Рихард Вале, Карл Краус и Людвиг Витгенщайн бяха убедени, че не е възможно да се лекуват социалните недъзи, нито деградацията на езика. Берта фон Сутнер, Роза Майредер, Йозеф Попер-Линкеус, Теодор Херцл и Ото Нойерат бяха категорични противници на това мнение“ (Джонстон). Йозеф Бройер също не е бил поддръжник на това гледище. Обаче Щайнер отбелязва в своята Автобиография, че Паулине Шпехт е била склонна да мисли по този начин, и че разговорите между нея и Бройер са му дали възможност да се запознае с този подход и да следи дискусиите по темата.
С течение на времето Паулине и Ладислаус Шпехт се научили да ценят Щайнер и проявили забележителна готовност да толерират неговите прищевки и лични особености. В писмо, написано скоро след преместването на Щайнер във Ваймар през 1890 г., той пише: „Вие винаги ми давахте всичко, от което най-много се нуждаех: грижи за благосъстоянието ми и дружелюбен прием. Щедрата ви натура ви помогна да не обръщате внимание на периодичното ми променливо настроение и недоволство. Аз ценя това много високо и винаги ще го ценя. Също така ви дължа благодарност за готовността ви да ми помагате, нещо, от което неопитният книжен плъх често имаше нужда“ (GA 39). Паулине Шпехт се грижи за Щайнер по време на едно негово дълго боледуване в началото на 1887 г. Докато се възстановява, Щайнер пише до един приятел: „Бе ми дадено много повече, отколкото заслужавах, и дължа оздравяването си не на собствените си усилия, а на това изключително мило човешко същество. Домакинята на този дом е една от най-добрите жени, които някога съм срещал“ (GA 38).
Имало е обаче един момент на дълбоко несъгласие между Ладислаус Шпехт и Рудолф Щайнер. Щайнер бил написал коментар относно юдаизма в една рецензия на епичния роман на Роберт Хамерлинг „Хомункулус“. В рецензията си Щайнер описва „расовия конфликт“ като най-отвратителен вид социален конфликт и застава на твърда позиция против всякакви форми на антисемитизъм. Същевременно той пише:
Не бива да пренебрегваме и факта, че днес Юдаизмът все още се изявява като един затворен блок и като такъв той често се е намесвал в развитието на съвременното общество по не особено подкрепящи идеалите на Западната култура начини. Юдаизмът като такъв трябва да приключи. Той няма място сред съвременните етноси и това, че е успял да просъществува е историческа грешка, последствията от която ще бъдат усетени. Тук имам предвид не просто формата на еврейската религия, а още по-важното – духът на Юдаизма, еврейският начин на мислене. (GA 35)
Сем. Шпехт били евреи и когато Ладислаус прочита статията, Щайнер пише:
Той се обърна към мен, изпълнен с болка, и каза: „Това, което си написал тук, не може да се приеме за дружеско. Но това, което наистина ме тревожи е, че именно близките ти отношения с нас и нашите приятели са ти предоставили преживяванията, които ти позволиха да пишеш за евреите по такъв начин.“ Обаче той не беше прав. Статията ми се основаваше единствено на един преглед на историята на културите; в съжденията ми нямаше нищо лично. Но той не можеше да го види. Отговорът му на моето обяснение беше: „Не, според тази статия, човекът, който обучава децата ми, не е никакъв приятел на евреите.“ Нищо не можеше да го разубеди. (GA 28)
Ладислаус Шпехт е бил достатъчно великодушен, за да загърби тази грешка и отношенията между двамата мъже остават топли и приятелски, въпреки различията между тях.
Всъщност работата на Щайнер в семейството е била да се грижи за четирите момчета – Рихард, Ото, Артур и Ернст Шпехт. Родителите се тревожели най-вече за Ото. Щайнер пише за него: „Когато се включих в семейството, той едва бе усвоил основите на четенето, писането и аритметиката. Той беше считан за толкова ненормален във физическото и психическото си развитие, че семейството се съмняваше дали той въобще може да бъде обучен. Мисленето ,му беше бавно и мудно и дори най-малкото умствено напрягане му причиняваше главоболие, понижена жизненост, бледост, както и тревожно емоционално поведение“ (GA 28). Щайнер усеща, че една подходяща форма на обучение би могла да пробуди дремещите способности на момчето. Било решено колкото може повече той да е този, който ще се грижи и обучава Ото. Първо е трябвало да спечели доверието на детето. „Малко след това успях да спечеля обичта на момчето.“ В началото Щайнер е можел да задържа вниманието на момчето само за кратко. По-дългите уроци и каквото и да е по-усилено учене се отразявало отрицателно на здравето му. Щайнер е трябвало да използва това кратко време, колкото се може по-съвестно. Подготовката на уроците отнемала часове и всяка крачка трябвало да бъде обмислена внимателно, „за да използвам най-добре интелектуалните способности на момчето за най-кратко време и с минимално натоварване на умствените му и физически сили“ (GA 28).
В хода на първите две години Щайнер успява да помогне на момчето да превъзмогне затрудненията в ученето. Ото успява до следва уроците в гимназията. Здравните му проблеми също значително се подобрили. Телесните му слабости останали на заден план. Това образователно предизвикателство е било за Щайнер едно проучване на психологията и физиологията. Той е трябвало да се научи да мери резултатите от своето преподаване по това как то се отразяват на състоянието на детето. Скоро той се научава да разграничава видовете усилия, които различните предмети изискват, и да ги балансира един с друг. Посредством фини движения на крайниците той се научава да предотврати едностранчивото упражняване на интелекта. Хвърляйки поглед назад, той отбелязва: „Благодарен съм на съдбата, че ми поднесе подобно обстоятелство в живота. Придобих познания за човешката природа по един жив, практически начин, който иначе едва ли щеше да бъде възможен“ (GA 28). Било ясно, че като техен учител Щайнер ще помага на момчетата с домашните им, ще ги води на разходки в парка, ще ходи на концерти с по-големите момчета и ще ги наблюдава, докато играят. С тях той се научава да играе, нещо, което е пропуснал като дете, особено през лятната ваканция, когато придружава семейството в Унтерах до Етерзее.
Рихард Шпехт, най-големият от четирите сина, написва спомените си от онези дни недълго след смъртта на Щайнер. Макар и разказът му да съдържа ред неточности и преувеличения, той все пак улавя начина, по който този силно надарен младеж е преживял тези времена.
Той изглеждаше точно както изглеждаше по-късно - с малко бледото, леко набръчкано лице на аскет и кафяви очи зад прозрачни очила. Той беше висок, с дълга черна коса и дълга шия с изпъкнала адамова ябълка. Дългата мантия, която носеше, му придаваше донякъде духовен вид с намек за философ и привкус на лицемерна педантичност.
После Шпрехт споменава „странната смес от научна сериозност и момчешка игривост“ и невероятната сила на волята, която Щайнер влагал в работата си.
Физически той беше толкова слаб, че падаше на земята, ако някой от нас, в пристъп на обич или възторг, се хвърлеше на врата му. Духовно, обаче, той притежаваше изобилна енергия. Често го виждах да седи късно през нощта на бюрото си, борейки се със съня, борба, която често губеше. Но не се предаваше, никога не ме оставяше да го убедя да си легне. Вместо това намираше помощ в чаша силно кафе или в механичното преписване на страница съвсем скучна граматика – само и само да остане буден. По това време той искаше да защити доктората си, път, който беше затворен за него заради ученето му в Техническия колеж, и се научи на латински също като млад гимназист. Едновременно с това, с лявата си ръка, той се справяше с всичките останали уроци, които му бяха нужни за постигането на целта си. Той беше повишен след сравнително кратко време. (Нов виенски журнал, 26 април, 1925г.)
Веднъж щом Рудолф Щайнер свиква с предизвикателството да преподава и да учи Ото Шпрехт, той отново намира време за своята работа и проучвания, които били оставени на заден план през първите две години работа за семейството. Тези две години обаче му помагат да навлезе по-здраво в ежедневните задачи на живота и му помагат да разшири интересите си. През лятото на 1886 г. започва усилено да изучава трудовете на философа Едуард фон Хартман. Той е очарован от този мислител, който си позволява да се забавлява като оборва собствената си философия от позицията на дарвинизма. Тази анонимна творба не само е посрещната с овации от страна на дарвинистите, но най-вече доказва, че писателят е поне толкова умен, колкото те. Най-върлите дарвинисти били повече от изненадани, когато второто издание, което те посрещнали с призива „Нека писателят разкрие своето име, той е един от нас“, разкрило името на писателя Едуард фон Хартман.
Щайнер се отвращавал от основните идеи във философията на Хартман. Той категорично отхвърля неговия песимизъм и дуализъм. Независимо от това, това не го спира да чете и да се учи от работата на фон Хартман върху историята на културата, политиката и образованието. „У този песимист аз открих онзи вид здраво разбиране за живота, което не бях успял да открия в много от оптимистите. Благодарение на Едуард фон Хартман аз придобих опит в нещо, от което особено се нуждаех: умението да разбирам това, на което се противопоставям.“ И Щайнер разказва по-нататък: „Множество късни нощи в Атерзее, когато момчетата можеха да останат сами, а аз се удивлявах на звездното небе от балкона ми, прекарвах в четене на Феноменология на моралното съзнание и Религиозното съзнание на човечеството и постепенното му развитие. Докато четях тези книги, придобивах все повече увереност в собствените ми епистемологични гледища.“
Наблюденията на Хартман относно моралната сфера ми харесваха, защото той оставя мнението си за „отвъдното“ съвсем на заден план и проследява само това, което може да се наблюдава. Исках познанието да бъде постигнато не чрез размисли за това какво се намира „зад“ явленията, а като се навлезе в самите явления, доколкото те разкриват духовната си природа. (GA 28)
За Щайнер Едуард фон Хартман е бил симптоматична фигура на тогавашния духовен живот. Хартман бил усвоил съвременната наука; докато неговите въпроси били насочени към по-дълбоки неща.
И така, през зимата на 1886/87 г. Щайнер пише в предисловието си към втория том на научните трудове на Гьоте:
Философията на този мислител е от огромно историческо значение. По-нататъшните му писания, които допълнително развиват основните му идеи в най-различни посоки…, са огледало на цялото духовно съдържание на нашето време. Творчеството на Хартман е възхитително дълбоко и показва забележително владеене на различните клонове в науката. Днес той се намира на върха на кулата на науката. Няма нужда човек да бъде негов последовател, но за това ще му бъде дадено абсолютно признание. (1-б)
Освен Едуард фон Хартман, Щайнер по това време е бил запленен от работата на Йоханес Волкелт. Мнението му за Волкелт е било сходно с това за Хартман, защото и тук той е в несъгласие с основните идеи. И все пак той уважава дързостта и независимостта на Волкелт в заставането на смела и ясна позиция против политическата и морална деградация на времето, позиция, която го лишава от получаването на професура, въпреки че бил австриец. Книгата на Волкелт за психологията на сънищата е била една от книгите, които прави дълбоко впечатление на Щайнер и го стимулира. Не по-малко интересни били анализите на Волкелт върху непосредственото наблюдение. Щайнер многократно цитира „Опит и мисъл“ на Волкелт в книгата си „Теорията на Гьоте за познанието“, написана през 1886 г. Освен това, през времето прекарано със сем. Шпехт Щайнер изучава книгите на Рихард Вале, Йоханес Ремке и други съвременни философи. Но главната му работа е върху научните трудове на Гьоте, задача, която отново поема през 1886 г.
Превод: Ати Петрова