ГЛАВА 5
ГЬОТЕ: ИЗВОР НА НАДЕЖДА
През лятото на 1882 г., докато Рудолф Щайнер обмисля как да изследва и да опише един природонаучен въпрос самостоятелно, на Карл Юлиус Шрьоер му хрумва идея, която ще окаже решаващо влияние върху хода на живота на Щайнер. На 4 юни Шрьоер пише на Йозеф Кюршнер с предложение да поверят на Щайнер, ученик от горните курсове, редакцията и издаването на природонаучните трудове на Гьоте. По онова време Кюршнер е главен редактор на издателство „Спеман“ и е в процес на създаване на едно монументално издание, озаглавено Немска народна литература. Шрьоер също е участвал в това начинание. Кюршнер отговаря на 21 юни, че има интерес. Щайнер не е знаел нищо за този обмен. През юли месец той се явява на редовните си семестриални изпити и през август пише на Алберт Льогер, бившия му учител, за наближаващата последна година от обучението си. Чак през септември, когато Шрьоер се завръща във Виена след дълго пътешествие, той споделя своите планове с Щайнер.
Всичко бързо се подрежда, както трябва. На 28 септември Щайнер пише на Кюршнер и му казва, че желае да се захване с този проект. После, едва пет месеца по-късно, той го уведомява, че работата по първия том е свършена. Щайнер трябва да се е хвърлил в работата с пламенен ентусиазъм веднага след разговора си с Шрьоер. Едновременно с това той взима още едно решение. Той се отказва от плановете си да става учител и слага де факто край на образованието си в Техническия университет. Година по-късно той официално се отказва от мястото си в университета. Поемайки издаването на трудовете на Гьоте, Рудолф Щайнер започва една литературна кариера с всичките й рискове и предизвикателства.
Издаването на първия том на научните трудове на Гьоте в много отношения е забележителен подвиг. Литературното творчество, което трябва да се обработи, е било огромно по обем. Освен работата му по морфология и геология, Щайнер е трябвало да се справи с голяма част от писмата на Гьоте, неговите дневници и тетрадки, както и съответните писания на Гьотевите съвременници. Освен това е имало голям брой технически въпроси за поясняване.
Щайнер е имал двама помощници. Саломон Калишер бил съставил солидно издание на Гьотевите научни писания през 1877 г. Дори и днес много от коментаторите на Гьоте често, без да го осъзнават, работят с цитати от Гьоте, които са били открити от Калишер. Благодарение на неговата работа, Щайнер е бил запознат с писанията и къде се намират. Едно сравнение на работата на Щайнер с тази на Калишер показва обаче, че приносът на Щайнер е независим от работата на Калишер. Вторият източник на помощ е бил Карл Юлиус Шрьоер, който е познавал добре цялото по-рано издадено творчество и със сигурност е насочвал Щайнер в правилна посока. Освен това, той е работел заедно с Щайнер над целия ръкопис и коректурите. Именно под ръководството на Шрьоер въведението получава окончателния си вид с точни бележки под линия и цитати. Въведенията към последвалите томове не притежават филологическата изтънченост на бележките под линия или в представянето на историческото развитие на Теорията за цветовете на Гьоте, нито на науката като цяло. С други думи, Шрьоер, който е препоръчал Щайнер, се е погрижил работата да бъде свършена добре. Редакцията на ръкописа вероятно е отнела няколко месеца. Щайнер дава на Шрьоер черновата в края на февруари 1883 г.; едно писмо от 11 май, 1883 г., показва, че работата е завършена. С изключение на въведението на Шрьоер, първият том е бил завършен само за девет месеца. За болшинството от ръкописите на Гьоте, Щайнер е използвал изданието на Калишер. Единствено изключение е пасажът за междучелюстната кост. Щайнер го сравнява с един неизследван по-рано ръкопис и цитира разминаващите се пасажи. Това, с което се отличава работата на Щайнер в този том, не са нито филологическата прецизност, нито подробните бележки. Най-важният принос е неговото тълкуване на Гьотевия научен подход. Именно в това можем да разпознаем напълно независимото постижение на тогавашния двадесет и една годишен студент.
В предисловието Карл Юлиус Шрьоер отбелязва постижението на Щайнер и така го прави известен сред литературните му съвременници.
От самото начало на разглеждането на научните трудове, аз го наблюдавах как бива привлечен от личността на Гьоте. Той се хвърли в изучаването на ръкописите с всеотдаен ентусиазъм. Той разбираше, че те могат да бъдат тълкувани правилно единствено в контекста на цялото същество на Гьоте. Той виждаше, че ключът към Гьотевия начин на мислене може да бъде намерен в духовния живот на неговото време. Въпреки, че не е бил считан за философ, Гьоте със сигурност е бил стимулиран от тогавашното философското течение, а собственото му творчество е повлияло на хода на развитие на това течение. Редакторът, който и тук работи на базата на преки източници, не пропусна да се стреми към яснота и по отношение на историческия контекст. (1-а)
Значението на Гьоте за науката и днес продължава да се поставя под въпрос. В предисловието към том 13 на хамбургското издание на творчеството на Гьоте, физикът Карл Фридрих фон Вайцзекер (Weizsäcker) отбелязва, че като поет Гьоте е звезда, която „ще ни съпровожда във всяко пътешествие.“ Коментирайки съдържанието на книгата „Теория за цветовете на Гьоте“, звездата се превръща в нещо странно, за което Вайцзекер пише: „Как е възможно един толкова величествен и универсален дух да греши по такъв начин? За мен отговорът е само един: защото така е искал.“ Подобни подли изказвания са много типични. Писателите обичат да изказват уважението си към великия поет – поемите му често биват цитирани. Откритието му на ossa incisiva [резцова кост, близо до зъбите резци – бел. пр.] се приема, но полемиката му срещу Нютън не се прощава. Всеки, който се изказва против бащата на модерната физика, няма как да не греши – да, той сигурно иска да греши. В резултат на това Гьоте, макар и възхваляван като поет, в ролята си на учен е считан просто за любител на природата, човек, който наблюдава растенията и почуква върху камъните – накратко, дилетант и ренесансов човек. Въпреки че множеството теоретични проблеми и съмнителни практически резултати в техническата и химическата индустрии сякаш плачат за едно по-задълбочено, критично преразглеждане на модерната научна практика, това не се случва.
Освежаващо е, когато един учен отказва да се преклони пред Олимп и се въздържа от неангажираща поезия. Това се случва точно когато Рудолф Щайнер започва работата си върху Гьоте. На 15 октомври, 1882 г., Емил дю Боа-Реймон, „офицер от духовната охрана на семейство Хохенцолерн“ – така докторантът нарича своя берлински университет – изнася беседа със заглавието „Гьоте и Без Край“. Дори „Фауст“ го дразни. Той смята, че Фауст, вместо да отива в кралския двор, да печата хартиени пари и после да пътува в четвъртото измерение да търси майките, щеше да е по-добре, ако се беше оженил за Гретхен, да узакони детето си и да измисли електрическия генератор и вакуумната помпа.“ Дю Боа-Реймон напада предимно научната дейност на Гьоте. Той признава, че Гьоте е направил едно-две открития, но от научна гледна точка човек щеше да се справи еднакво добре и без тях. В общи линии Гьоте и природният философски идеализъм били навредили на немската наука. Неговите явления от елементарния свят били илюзии; неговата оценка за ползата от експериментирането била погрешна, а теорията му за цветовете била „мъртвородена игра на един автодидактичен дилетант“. Това са откровени думи и дори Щайнер признава, че дю Боа-Реймон бил „напълно прав, ако се изхожда от собствената му гледна точка“. „Каквато и да било полемика против него на базата на същите предпоставки, би била погрешна… Това, че други хора са стигнали до различни резултати, базирайки се на подобни предпоставки, е без значение“ (1-а).
Освен отричането на Гьоте като учен, което рядко се правело толкова открито както от Боа-Реймон, в края на деветнадесети век е имало опит неговото творчество да бъде свързано с това на Дарвин. В своите Обща морфология и Естествена история на Сътворението Ернст Хекел представя Гьоте като баща на теорията за наследствеността. Хекел считал идеята на Гьоте за „типа“ за истинското начало на наследствения процес, който се развивал и диверсифицирал чрез подбор, мутация и адаптация. Имало е и противопоставяне на това тълкование. Други настоявали, че „типът“ бил просто абстракция, идея без никаква реалност. Когато Соломон Калишер публикувал трудовете на Гьоте през 1877 г., той включил подробно предисловие, в което подкрепя позицията на Хекел. Той пише: „ако вземем дори само добре познатия реализъм на Гьоте и изключително обективния характер на мисълта му, не ще остане никакво съмнение, че една чисто идейна представа за „типа“ не би го задоволила. Калишер стига до заключението, че архетипното животно на Гьоте не е нищо друго освен архетипната клетка или Цитод на Хекел. Калишер бил напълно готов да приеме Гьоте за природоизследовател. Той го виждал като „творец на идеи, които градят здравите основи на съвременната наука“ (ibid.) Със своите високо развити интуитивни способности Гьоте се различавал от „професионалните учени“, които си проправяли път чрез абстракции, от специфичното към общото. Същевременно на Калишер му било ясно, че Гьоте греши в това, че „чистото наблюдение не може да доведе до ясни заключения, а по-скоро се нуждаем от експериментиране… в областта на физиката“ (ibid. S. LVIII).
Тези бележки са илюстрация на проблематичната област, в която Щайнер навлиза с тълкуванието си на Гьотевата работа. Той се стремял към две неща. Първо, да докаже, че епистемологичният подход на Гьоте е оправдан в научната изследователска работа. За да го направи, той трябвало да докаже, че Гьоте е последователен в експерименталния си подход, че се стреми да направи видими явленията в тяхната цялост, и че условията, при които конкретните наблюдения са ставали възможни, били извлечени от естеството на самите явления. Във връзка с това, той също трябвало да покаже, че Гьоте е развил нов подход към разбирането на органичното, един метод на изследване и наблюдение, които са били породени от самото естество на организма. Второто предизвикателство пред него е било да предложи едно вярно тълкувание на работата на Гьоте. Той пише: „ще направим опит да обясним Гьоте въз основа на собствената му работа“ (GA 30). Той не прави опит да мери постиженията на Гьоте на базата на принципите на други подходи. Вместо това, се опитва да обясни: „Начинът на виждане на Гьоте, от гледната точка на собствената природа на Гьоте, от целия му дух, без да се прилагат предразсъдъците на която и да е друга гледна точка“ (1-а). С други думи, подходът на Гьоте към изследователската работа би трябвало да бъде обоснован на базата на исторически и фактически точно представяне на неговата научна работа.
В началото на изданието с научните писания на Гьоте Рудолф Щайнер слага работата му по морфология. Имало е възможност тя да бъде свързана със съвременните дискусии, защото предразсъдъците против Гьоте в тази област все още не били толкова непоклатими и количеството наблюдаван материал било толкова огромно, че Щайнер е имал известна надежда да пробуди интерес и разбиране към неговото творчество. В историческото си въведение Щайнер представя ред примери, за да покаже как Гьоте винаги е тръгвал от това, което може да се изпита, че е наблюдавал конкретни факти и процеси; как е увеличавал броя на конкретните наблюдения, като ги сравнявал и подреждал и след отстраняването на това, което се оказвало случайност, е стигал до това, което считал за идея. „Методът, който Гьоте е прилагал, се базирал на чистия опит дори когато се издига до нивото на идея“ (1-б). Щайнер подкрепя това свое твърдение като представя историческото развитие на Гьотевите ботанически изследвания, използвайки пасажи от Италиански дневник, както и от писма. Анатомичните и остеологичните проучвания на Гьоте също са били подходящи, за да се покаже на читателя как, чрез един все по-точен описателен подход, Гьоте е стигал до една идея. Така Щайнер успява да покаже, че Гьоте е бил учен, осланящ се изключително на опита, че никога не е тръгвал от някаква хипотеза или предварителна идея, а е оставял самата природа да го научи, а също така се е стремял да изразява единствено това, което природата би казала. Идеята за Гьоте е била резултат от един процес на преживяване.
Морфологичните проучвания са проучвания на формата, на Гещалта. Гещалтът е това, което се развива и което се предава от едно поколение на следващото – той е почеркът на живия организъм. Т.е. той е основният въпрос при всеки опит да разберем живота. „Типът“ се проявява в Гещалта. Първата задача на Щайнер при тълкуванието на работата на Гьоте е била да дефинира правилно смисъла, в който Гьоте е използвал термина „тип“. Пред него стояли две противоположни интерпретации. Едната считала „типа“ за абстракция – просто сума от различни характеристики; другата, дарвинисткото гледище, го вижда като истинска архетипна форма, която се е развила чрез подбор и адаптация. Абстракция или нещо? Този погрешен спор „или-или“ бил широко обсъждан в началото на 1880-те. Щайнер показва, че Гьоте използва термина „тип“, за да отбележи присъствието на една творяща идея в преживявания свят, в живия организъм, и описва начина, по който тази активна, генеративна идея се проявява. Като при това той подчертава разликата между причинно-следствените връзки при органичните и неорганичните явления.
При неорганичните явления причинно-следствените връзки между отделните части или моменти в един процес са на преден план, като всяка част е взаимно обусловена от останалите. Това не е така при органичните явления. Тук частите на организма не се определят една от друга, а целостта (идеята) е тази, която определя всички части според собствената си природа. Можем да се присъединим към Гьоте и да наречем тази само-определяща се цялост ентелехия. Следователно, ентелехия е силата, която се само-създава от самата себе си. Веднъж проявила се, тя придобива сетивно присъствие, но продължава да се разгръща по начин, определен от ентелехията. (1-а)
Всъщност всеки жив организъм се явява пред нас като една цялост – ние разбираме всяка от частите му, защото разпознаваме цялото. Той винаги се явява в процес на развитие и ние го разпознаваме във всичките му различни етапи на формиране. Той е внедрен в един по-широк контекст. Идеята за „типа“ при живите организми е неизреченото предварително условие за теорията на Дарвин: стремящото се, адаптиращо се, променящото се, развиващо се същество. Само едно истинско същество - живият „тип“ - има способността да доведе до промените, описани от Дарвин.
След като дефинира „типа“ на Гьоте като живия принцип, който дава на организма специфичната му форма изотвътре, той преминава към разглеждането на конкретния начин на формообразуване на „типа“, свързан с двата му съставни жеста на разширяване и свиване. „В целия живот на растението имаме три разширения и три свивания, които се редуват. Всичко, което внася разнообразие във формообразуващите сили на растението, – които са идентични в своята същност, - идва от това редуване на разширяване и свиване“ (WL88). Щайнер описва силите на свиване в семето, пъпката, тичинката и плодника, и тези на разширяване в листата, цветовете и плодовете. После показва как те са резултат от въздействието на конкретни природни влияния върху „типа“ – животът на семето в земята, животът на пъпката при температури под нулата. Този тристранен процес обхваща и физическите вещества, които са част от метаболизма на растението. В пръстта, в областта на корените, растението е зависимо от обкръжаващата го неорганична среда. „Следователно, всеки следващ орган получава храна, която е приготвена за него, така да се каже, от предишния орган. Природата напредва от семе до плод през редица етапи по такъв начин, че следващото се появява в резултат от предшестващото. И Гьоте нарича това напредване едно напредване по спираловидна стълба“ (WL88).
Важно е да се отбележи, че Щайнер не интерпретира идеята на Гьоте за архетипите просто от обща философска позиция. Той пренася своята интерпретация в конкретиката за физиологията на растението. Правотата на подхода на Щайнер си проличава в умението му да проследи нишката чак до подробностите. Щайнер приключва със следното обобщение:
Представените тук идеи са елементите, заложени в съществото на архетипното растение – заложени по начин, който съответства само на самото архетипно растение, а не както тези елементи се проявяват в кое да е растение, при което те вече не отговарят на оригиналното си състояние, а по-скоро на външните условия. (WL88)
Изследването на архетипното растение е последвано от описание на животинския организъм. Нека разгледаме по-отблизо това описание. В разграничаването на неорганичната природа от растителния живот и животинското съществувание намираме основни елементи от по-късната антропософска работа на Щайнер в изключително ясна концептуална рамка. Връзките, описани тук през 1882 г., се появяват през 1904 г., като тези между физическото, етерното и астралното тяло. Растението е един общ израз на живота в описаното редуване на разширяване и свиване, формиране и рафиниране на веществата. „В случая с растението, цялото растение присъства във всеки свой орган, но никъде не срещаме жизнения принцип като определен център – същността на органите се състои в това, че те са формирани на базата на едни и същи закони“ (WL88). По-просто казано, следователно, като цяло растението е израз на „листото“. Животът на растението е изцяло зависим от средата. Архетипът на животното изглежда е в съвсем различно отношение към сетивно доловимото си проявление. Организмът на животното е разделен на функционално различни системи от органи. Архетипът използва различните органи. „При животните, всеки орган сякаш произлиза от този център – центърът оформя всички органи в съответствие със собствената си природа“ (WL88). Но този център се намира, в известен смисъл, над органите. Отделните органи не са метаморфозирал център, а само биват определени от него. При различния вид животно някои системи от органи са на преден план: при един вид това са някои сетивни органи, при друг – метаболитната система; а при трети пък най-добре са развити двигателните органи. Същевременно, животните, макар също да трябва да се адаптират към конкретната околна среда, имат по-голяма степен на независимост от средата, отколкото растенията.
И накрая, за Щайнер е било важно да изясни начина, по който „типът“ може да бъде разпознат. Ако това се върши изключително в рамките на интелектуалните понятия, човек стига до гледището, че „типът“ е просто взаимодействие на редица фактори, продукт на редица причинно-следствени връзки. Това гледище, което е доста разпространено и днес, не отразява действителността, макар и да е възможно да се посочат много такива взаимни връзки. Първоначално типът изплува в съзнанието по време на пряко съзерцание. В своята „История на ботаническите ми проучвания“ Гьоте разказва как е тръгнал от прякото наблюдение на растителното царство. „Аз проследих всичките форми, както те се представяха пред мен, през техните променящи се форми.“ От активното наблюдение на Гещалта той стига до идеята, „че наблюдението може да бъде оживено по един още по-висш начин“, че „под сетивно доловимата форма [има] едно свръхсетивно архетипно растение… и така, в края на пътешествието ми, в Сицилия, генетичната идентичност на всички части на растението за мен стана очевидна“ (1-а). Именно така Гьоте се убеждава, че съзерцава идеята, „типа“. Щайнер коментира върху това усещане на „типа“.
Всъщност, за идеалната форма на „типа“ на организма е характерно това, че той се състои от пространствени и времеви елементи. По тази причина той се явява пред Гьоте като сетивно-свръхсетивна форма. Тя съдържа пространствено-времеви форми като идеално възприятие (интуитивно). (WL88)
За Гьоте този начин на виждане, кой.то може да долавя свръхсетивното в сетивното, се корени в неговото разбиране на мисълта на Спиноза, който говори за scientia intuitive. Интуитивното познание улавя вечното в нещата. „Природата крие Бога! Но не от всеки.“ отбелязва Гьоте. В есето си „За силата да се преценява и съзерцава“ той описва пътя, по който е стигнал до този начин на познаване. Той успява „наблюдавайки безкрайната съзидателност на природата, да стане достоен да се превърне в духовен участник в нейните произведения“ (1-а). Хората, които наблюдават растенията и животните, обикновено насочват вниманието си към сетивно доловимите детайли, например, на растението, а деликатното присъствие на цялото обикновено не стига до съзнанието. Единствено чрез съзнателно осъзнаване и активна, съ-творяща мисъл, които умишлено призовават наум цялостното впечатление и в будно съзерцание пресъздават формообразуващите тенденции – само тогава присъствието на цялото в сетивно доловимото бива осветено. Това, което може да се схване понятийно, и това, което е доловимо със сетивата, „не са идентични, но понятието престава да се явява извън живата цялост като природен закон, а по-скоро вътре в нея като принцип. Това, което наричаме „тип“, изпълва организма – то не е доловимо със сетивата, но е фундаментално“ (1-с). Продуктивното, интуитивно разбиране прониква в сетивното възприятие и схваща идеалното качество, което е активно в него.
Интересът на Рудолф Щайнер към интуитивното схващане – предложено от Спиноза, отречено от Кант и практикувано от Гьоте – е лесно разбираемо. В работата на Гьоте той намира мост към свръхсетивния свят, който се корени в реалността на явленията. За Щайнер пътят на Гьоте към разбирането на природата е била първата стъпка към висше познание в контекста на по-късната му антропософска работа. Гьоте е приет като спътник в неговата самота. Изглежда обаче, че още тук, в най-ранното му тълкование на Гьоте, Щайнер прави крачка отвъд това, към което Гьоте сочи тъй деликатно. Той говори за един начин на познаване, който може да схване не само това, което е доловимо със сетивата, но и чисто идеалното, само по себе си, което е отделно от сетивния свят. Човек може да нарече едно понятие, което не е взето от сетивния свят по абстрактен начин, а по-скоро притежава съдържание, протичащо от него и само от него: интуитивно понятие, а познанието за едно такова понятие – интуитивно. Това, което следва оттук, е очевидно: Един организъм може да бъде схванат само с интуитивно понятие. Гьоте показва чрез това, което прави, че на човешкото същество му е дадено да опознава по този начин. (WL88)
Гьоте винаги набляга на връзката между способността за преценка по време на съзерцаване и тази чрез сетивния опит. Щайнер сочи към „чисто идеалното, само по себе си“, което може да бъде уловено, „отделно от сетивния свят“, защото той е проникнат от идеята, че интуитивната концептуализация, която важи в сетивния свят, има своя източник в свръхсетивното.
Чак на 15 септември 1883 г. пълният текст на първия том на научните писания на Гьоте най-после е изпратен на Кюршнер. През март 1884 г., когато Йозеф Кюршнер вече е редактирал работата на Щайнер и я изпраща в печатницата, той пише на Щайнер: „Наистина взех присърце да помогна на майсторската Ви работа да получи пълно признание. Днес с удоволствие ще продължа работата Ви и само съжалявам, че Гьоте не е написал шест тома научни трудове, вместо само три“ (GA 38). Скоро ще последват още признания. Влиятелни академици пишат положителни рецензии, като например виенският геолог Едуард Зюс (Suess), който поздравява Шрьоер за добрия му ученик. Човек е можел да прочете в Liteturischen Zantralblatt für Deutschland, че изданието на научните трудове на Гьоте обещавали да бъдат „един от най-значимите приноси към сборника“ немска литература, а Мюнхенският дневник намирал „представянето на Щайнер за най-значимото в тази област“ (GA 38). Философът Едуард фон Хартман, на когото Щайнер изпраща копие от своята работа, му оказва чест с един обширен критичен преглед. Изглеждало сякаш Щайнер е направил своя пробив в академичния свят. Открит ли е бил сега за него пътят към научна кариера?
Рудолф Щайнер, който е бил наясно със стойността на своето постижение, несъмнено е очаквал то не просто да бъде забелязано и похвалено от няколко професори, а че това изключително постижение ще открие пътя към академична кариера. Та нали и Шелинг, и Ницше са станали професори като младежи?
Превод: Ати Петрова