ГЛАВА 3
СТУДЕНТ ВЪВ ВИЕНА
Рудолф Щайнер пристига за първи във Виена през лятото на 1879 г., в края на юли или началото на август. Влакът от Инцердорф, където баща му е бил преместен, го докарва до Южната гара на Виена. Оттам пътят му го отвежда в центъра на града, през Рингщрасе, където по това време парламентът, кметството и Вотивкирхе са в процес на довършване. Декоративният характер на различните носталгични архитектурни стилове се струва на 18-годишния Щайнер чужд и странен. При първата си разходка из града той не забеляза сградите на Земпер, Хансен или Ферстел (Semper, Hansen, Ferstel). Тези сгради обаче придават на града неговата специфична атмосфера. По-късно Щайнер посещава лекциите на Йозеф Байерс в Техническия колеж. Байерс описва Виена с изречението „Орнаментацията е форма на външна техника“. Това било странно обобщение за нещо, което било пълна смесица от различни стилове. Това, че формата се подчинявала на технически съображения, било за Щайнер потискащ белег на артистичния материализъм, който ще оцвети заобикалящата го среда през следващите единадесет години (GA 286).
Целта на Щайнер при първото му посещение във Виена e да посети магазините за книги втора ръка в центъра на града. С купчина стари учебници под мишница, които много внимателно бил подвързал и за които всъщност получава „доста солидна сума”, той веднага я използва, за да си купи книги по философия. Най-добрите находки били две книги на Йохан Готлиб Фихте, „Наука за познанието” и „Предназначението на човека”. Тъй като по това време Щайнер не знае много за философията, освен някои от ранните произведения на Кант, той купува и книги от Траугот Круг и Карл Леонхард (Traugott Krug, Karl Leonhard), както и една история на философията от К. А. Тило (C. A. Thilo), ученик на Хербарт. Същата вечер се прибира, натоварен с книги у дома - с влак до Инцердорф и оттам пеша до Оберлаа, където живеело семейството му. До началото на курсовете в Техническия колеж във Виена на 1 октомври, той има възможност да се потопи изцяло във философските си изследвания. „И аз изпитах силно контраста в мисленето между Фихте и Хербарт“ (GA 28). Съдържанието на тези изследвания ще бъде разгледано по-късно. Важното от биографична гледна точка е, че ученикът не започва нова серия от курсове с конкретна подготовка, а има няколко седмици, за да преработи и изясни собствените си мисли. Първо се фокусира върху Фихте, който му помага да обмисли и да придаде форма на собствения си духовен идеализъм. Той открива, че Фихте изразява идеята за свободата и независимата дейност, която го е трогнала толкова много и в която се корени човешкото достойнство. Фихте също насочва вниманието му към призванието на учения и към културните задачи на германския народ. Личните и историческите перспективи, които се разкриват пред него, му позволяват да разбере своето време и съвременната наука и в същото време му дават сили да противостои на част от интелектуалната безсмислица на това време.
Да успее да намери време, за да придаде самостоятелна форма и яснота на мислите си, е било необходимост, защото Щайнер е на път да навлезе в една духовно, политически и икономически объркваща среда, в едно духовно пространство на безнадеждност.
Благодарение на политическите интереси на баща си, той вероятно е имал някаква представа за политическата буря, която се разразява през лятото на 1879 г. От 1861 г. германските либерали се опитват да подтикнат Австрия към политическа модернизация. След срива на австрийската фондова борса през 1873 г., който довежда до по-дълъг период на икономическа рецесия, либералите губят своята подкрепа, и накрая, на федералните избори през 1879 г., претърпяват тежко поражение, от което никога не се възстановяват. Въз основа на резултатите от изборите на 12 август 1879 г. император Франц Йозеф назначава своя приятел граф Едуард Тафе (Taffe) за министър-председател. Сформирането на кабинета на Тафе бележи прехода от немско либерално правителство към правителство, което намира подкрепа в коалиция от поляци, консервативни чехи и немско-католически консерватори. Тази коалиция образува „железен пръстен” около немския либерализъм.
От автобиографията му знаем, че по време на следването си Щайнер следи политическия живот по-отблизо от много от съучениците си. Той го прави като го наблюдава пряко от източника му - от галериите на парламента. Оттам следи дебатите както в австрийската Камара на депутатите, така и в Горната камара. Интересувал се предимно от отделните оратори, някои от които са му направили силно впечатление. През 1924 г. той все още можел да даде живо описание на някои от ораторите. Политиката по онова време обаче е била объркваща и несъизмерима. Нямах реална представа за обществените дела в Австрия, които ме вълнуваха вътрешно. Просто наблюдавах изключително сложната ситуация (GA 28).
Наблюденията му го довеждат все пак до определени изводи. През 1910 г. Рудолф Щайнер си спомня:
Формата на либерализъм, която процъфтя за кратко време след поражението при Кьонигграц и на която някои влиятелни фигури се надяваха да спаси правителството от тотален бюрократичен хаос, загуби обществена подкрепа. Тя вече не можеше да дава тон в управлението на кралството, отчасти поради собствената си слабост, отчасти поради факта, че разполагаше с твърде малко време за постигане на либералните цели.
Ние, младите хора, нямахме особени очаквания, че от това ще излезе нещо добро. (GA 31)
Още по-малко надежди е имало за правителството на Тафе, което превърнало практиката да се върви по утъпкани пътеки в изкуство и действало според циничния принцип да поддържа всички различни етнически групи в състояние на внимателно дозирано недоволство.
Политическият поглед на студентската общност се обръща извън границата, към Германия. Някои австрийски студенти стигат дори дотам, че да искат Австрия да бъде анексирана от правителството в Берлин, искане, което не намира отзвук там. По-голямата част от германските студенти във Виена се наричали „германски националисти”, което не трябва да се свързва с Германската национална народна партия по време на Ваймарската република. Това било по-скоро разпръснато, идеалистично движение на студенти и дребни буржоа, които вече не се чувствали у дома си в многонационалната държава. Щайнер също се чувства част от това движение, което било завладяло въображението на студентите след краха на либерализма.
С още по-голям ентусиазъм се присъединихме към възникващото германско национално движение. Водачите на това движение не се интересуваха от това, което преди се наричаше „идея за австрийската държава“. Те я считаха за абстрактна и несъвместима с реалността. Австрийска държава, която не проявяваше интерес към множеството етнически култури, от които се състоеше, а просто се стремеше да поддържа един вид бавен прогрес с компрометирана демокрация, която се подчиняваше на всички възможни наследени предразсъдъци и права, изглеждаше невъзможна за по-младите от тези лидери. Младите германски студенти вярваха, че могат да гледат на бъдещето с по-голяма надежда, ако успеят да подчертаят собствената си етническа принадлежност, да се потопят в националната си култура и да поддържат връзка с развитието на духовния живот в Германия. С такива идеали живееха младите германски студенти през 80-те години. (GA 31)
Рудолф Щайнер се включва в движението с необичайна ангажираност. Той става член на „Германската читалня в Техническия колеж“. Това била политическа студентска асоциация, в която Щайнер първоначално бил избран за библиотекар, а по-късно, за един семестър, за председател.
След като бях председател в продължение на шест месеца, всички гласуваха против мен. Те вече бяха открили, че не съм напълно съгласен с нито една от партиите, както желаеха нейните членове (GA 28).
Две от писанията на Щайнер от тези години дават представа за неговото политическо мислене. И двете са от 1884 г., около три години след работата му в Германската читалня. В първото той обръща внимание на стремежите на европейските народи да намерят форма на управление, в която моралното достойнство и свободата на всеки индивид могат да получат пълен израз.
Правителството трябва да гарантира, че индивидуалното щастие няма да зависи единствено от случайността или волята. В рамките на рационално изградената цялост то трябва да може да гарантира благоденствието на индивида до такава степен, че той да може да се развива свободно както физически, така и духовно. Правителството не може да направи хората свободни; само образованието може да постигне това. Правителството обаче трябва да гарантира, че всеки индивид може да намери почвата, в която свободата му може да расте и да разцъфне. (GA 30)
Рудолф Щайнер винаги е оставал верен на тази своя първоначална, все още много обща, основна идея, която поставя индивидуалната свобода в центъра. Макар да е знаел, че държавата не може да направи хората свободни, той вярвал, че общественият живот трябва да се стреми да преодолее случайността и произвола. По-късните му препоръки за троичния социален ред показват начините, по които разумът може да намери практическо изражение и да създаде основата, върху която да процъфти продуктивната свобода.
Щайнер особено се интересува от съдбата на индивида. По това време той пише, че за едно жизнеспособно сдружение на нациите, най-важното е хората да могат да вложат пълния си потенциал в съдружието. Важно е положението на човека в групата да е такова, че да може да вложи цялата сила на своята индивидуалност. Това е възможно само когато политическият организъм е такъв, че всеки човек може да намери мястото, на което да приложи влиянието си. Дали човек ще намери това място или не, не трябва да се оставя на случайността (GA 2). Тези думи без съмнение отразяват собствените болезнени преживявания на Щайнер. Той чувства, че собственото му развитие продължава да е въпрос на случайност. Незабелязан и непризнат, той бил оставен да си проправя собствен път. Нямало кой да насочи талантливите млади хора към място, където да могат най-добре да приложат индивидуалните си способности.
Интересното е, че през 1884 г. Щайнер бил на мнение, че първите наистина жизнеспособни семена на такава държава, в която властва разумът, можели да се видят в Германия. Той приветства факта, че в Германия човекът, отговорен за направляването на правителството, е изцяло пропит от мисията на държавата да изгради за своите граждани основата на свободата. Вече към 1898 г. тази първоначално положителна оценка на германската социална политика отстъпва място на съвсем друг тон. Щайнер пише за социалистическите увлечения на крал Бисмарк и подчертава, че Бисмарк дължи политическия си успех на факта, че нито за миг не е изпреварвал времето си (GA 31).
Следният цитат е за съжаление само фрагмент. Извлечен е от едно писмо до приятел, чието име не се споменава, и в него става дума за положението в Австрия:
За германеца в Австрия има само две възможни партии. Или той е в малцинство и трябва да разгърне знамето на националната култура, за да впечатли славяните и маджарите. Или е в мнозинство и държи кормилото. Тогава, в истински демократичен дух, той трябва да вдигне знамето на автономията и самоопределението на различните народи и да работи за създаването на бъдеща държава, която да е най-благоприятна за културата: затворена търговска държава, освободила се както от „пари“, така и от “борси“. (GA 38)
Този пасаж е изключително интересен не само защото дава представа за политическото мислене на Щайнер, но и, което е по-важно, защото намеква за конкретни идеи за формата на социалния организъм. Щайнер признава, че основният проблем в социалната структура се крие в неконтролираното господство на богатството, което не е в услуга на производството или търговията, а е в състояние да насочва националната икономика по едностранчив начин. Той намира спекулативните интереси на фондовата борса за пречка за разумното регулиране на икономическите сили. Такива интереси съсредоточават икономическото развитие върху увеличаване на печалбите, а не върху по-добро задоволяване на нуждите и правата на хората. Липсата на доверие на Щайнер в политическия либерализъм се корени в последиците от икономическата политика, свързана с краха на австрийската фондова борса през 1873 г. Политическият либерализъм в Австрия е бил предимно икономически либерализъм, подкрепящ чисто пазарната икономика. Идеята за „затворена търговска държава” сочи към идеята на Фихте правителството да гарантира способността на индивидите да се издържат със собствени усилия чрез един вид планова икономика. Непредвидимите подеми и спадове на пазара да бъдат коригирани чрез мъдростта на държавата. По-късно Щайнер престава да подкрепя тази идея. През 1919 г. той посочва връзката между „затворената търговска държава” и работата на Ленин и Троцки (GA 89) и очертава проблемите, свързани с тази идея. Въпреки това, основната идея за общество, основано на човешкото достойнство, а не на конкуренция и завоевания, продължава да занимава Щайнер.
Идеята, че държавата трябва да контролира и регулира националната икономика, позволява на Щайнер да концептуализира възможността за противопоставяне на икономическия либерализъм и да изрази желанието си за справедливо общество. За други социалната несправедливост на онези „парични и пазарни“ години се превръща в един от факторите, предизвикали нова вълна на антисемитизъм, която залива Виена под ръководството на Георг фон Шьонерер. Не е било трудно да се разпали общественото мнение с намеци за еврейските банкови институции. В рамките на едно десетилетие антисемитизмът се превръща в доминираща политическа сила във Виена. В идеалистичните кръгове, в които се движи Щайнер, опасността, свързана с това развитие, което било само симптом на по-дълбока социална болест, не била ясно разпозната. Те не осъзнаваха, че нещата са се задвижили в посока, в която само ще бъде наложен един подход, много по-груб от техния. Дори успехът на Георг фон Шьонерер, който замени идеала за германския национализъм с расистката призрачна фигура на антисемитизма, не ни накара да променим поведението си (GA 31).
Щайнер получава гимназиалното си образование в годините, предшестващи разпадането на двойната монархия. През 1879 г. слабите реформи на австрийските либерали приключват. Те може би са били неефективни, но все пак идеалистични. Последват политическите манипулации на Тафе, чиято единствена цел е била да поддържа политическите отношения, които вече не са били реално жизнеспособни. Бързото нарастване на антисемитизма във Виена през 1883 г. е един от резултатите от тази липса на политическа ориентация. За дребната буржоазия расисткият антисемитизъм от края на XIX век приема формата на нова научна идеология. В началото висшите класи не забелязват новия тон, който се прокрадва в политиката. Те не вземат насериозно популисткия антисемитизъм. В ретроспекция Щайнер отбелязва: Идеалистите в Австрия по това време бяха изненадани от промяната (GA 31).
По същото време политическият идеализъм приключва и в други държави, по различни начини: 1884 г. е годината, сочена за възникването на съзнателния империализъм. В Германия, термините силова политика и реална политика се посрещат с ентусиазъм. Като цяло, социалният дарвинизъм – борбата за съществувание между нации и раси – става все по-широко популярен.
Щайнер започва обучението си в Техническия колеж с намерението да стане гимназиален учител там. Той е привлечен силно към математиката и освен това се записва на курсове по естествена история и химия. Не ни казва почти нищо за формалното си образование нито в Автобиография, нито в дурги документални източници. Две неща обаче споменава.
Първото е свързано с проблема за пространството. Тогавашната общоприета представа за пространството като простиращо се във всички посоки в безкрайна празнота му създава големи затруднения. Чрез своите изследвания в областта на синтетичната геометрия той стига до разбиране за концептуалната структура на пространството, като осъзнава, че безкрайно отдалечената точка вдясно е идентична с тази вляво. След лекцията, по време на която това за първи път ми се яви вътрешно, си тръгнах с чувството, че голяма тежест е паднала от мен. Чувствах се освободен. Отново геометрията ми донесе щастие, както беше в детството ми (GA 28). Изглежда, че Щайнер никога повече не е влизал в още подробности относно това преживяване. Значението на този момент се състои в осъзнаването, че чрез синтетичната геометрия е възможно да се разбере пространството като имащо концептуална структура, а не просто като „празно“.
Другото, което Щайнер споменава, е във връзка с професора му по физика, Едмунд Райтлингер (Reitlinger). Под ръководството на Райтлингер той работи в лабораторията по физика върху спектралния анализ и посещава две от неговите лекционни серии, посветени на историята на физиката. Това въведение в проблемите и методите на физиката, което Райтлингер е успял да представи с много въображение, е направило дълбоко впечатление на Щайнер. Чрез тях той се е запознал не само с ключовите концепции на мисленето във физиката, но и с практически забравените алтернативи на този подход. По-късно, във връзка с публикуването на историята на теорията на цвета на Гьоте, той сериозно ще изучава история на науката. През 1882 г. е впечатлен от универсалния подход на тогава смъртно болния Райтлингер, който представя развитието на изследванията във физиката, като същевременно отваря широк спектър от културно-исторически перспективи. Щайнер издържа семестралния изпит, проведен от Райтлингер на 1 юли 1882 г., и получава от него няколко препоръчителни писма, благодарение на които Щайнер получава няколко нови ученици. Райтлингер починал два месеца по-късно, на 3 септември 1882 г.
Регистърът за посещаемостта на Щайнер показва, че той имал доста строг график на обучение. Освен математика, физика и химия, той учи ботаника, зоология, минералогия и геология, както и международно право. Тъй като получава стипендия от 300 гулдена годишно, от него се изисква да полага редовни изпити, за да докаже, че се справя добре в учението. На тези изпити получава десет „отлични”, три „много добри” и шест „добри” оценки. Изпитите изискват добра подготовка. От 1 до 22 юли 1881 г. Щайнер трябвало да се яви на четири различни изпита. Той пише на един приятел: Трябва да се явя на изпити и последните два – по математика и математическа физика – ми отнеха повече време, отколкото очаквах. Мога да те уверя, че всичко това е просто форма на духовна тренировка - изучаването на цяла поредица от сложни, прецизни формули наведнъж (GA 38). В писмо до друг приятел, написано в същия ден, той пише:
Науките са пълни с педантичност и суетност, които отблъскват здравия ум. … Най-лошото е, че социалната ситуация е такава, че човек е принуден да усвоява не само истината, но и това, което е просто украшение; освен това чувството за дълг го подтиква към това, защото как може човек да си състави мнение за нещо, което не е изпитал. Ако човек иска да каже, че нещо мирише лошо, първо трябва да го е помирисал. (GA 38)
Една година по-късно Щайнер пише на своя бивш учител по история Алфред Льогер: Надявам се скоро да оставя зад себе си сивата посредственост на Техническия колеж. Но първо трябва да се справя с жалкия изпит по математика, който ме очаква в библиотеката. Като си помисля за безсмисленото повтаряне, имам предвид писмената работа, ме обзема ужас. Но трябва да го направя, ще го направя, правя го (GA 38). Тези оскъдни съвременни източници, както и относителното мълчание на Щайнер относно формалното му образование показват, че той подхожда към учението си съвестно, но по принуда, без особен ентусиазъм. С изключение на споменатите по-горе моменти, Щайнер не изпитва удоволствие от ученето си. Затова не е изненадващо, че се е стремил да излезе от педантичната рутина на колежанското учение по всички възможни начини.
Първата възможност била да посещава курсове в университета. Автобиографията на Щайнер създава впечатлението, че той особено се възхищава на Франц Брентано и Роберт Цимерман. Това обаче не е така. Можем да започнем с Цимерман. В писма от 1881 г. има два пасажа, които сочат, че Щайнер оценява работата на Цимерман негативно. Пишейки за планираната си книга „Интуитивното мислене като духовен път”, той казва, че тя няма да прилича на работата на Цимерман (GA 38). Друг пасаж гласи: Какво би казал Лесинг за естетиката на Цимерман или какво биха казали Шилер или Хегел за „Силата и материята”, ако разберат, че книги с такова съдържание съществуват на немски език? (GA 38). Острата критика към работата на Цимерман, която виждаме тук, се появява отново през 1913 г., когато Щайнер си спомня впечатлението, което Цимерман е направил върху него като студент. Щайнер вече е изучавал философията на Хербарт, преди да се срещне с Цимерман, който е бил считан за един от най-изявените ученици на Хербарт по онова време. Щайнер посещава лекциите му с големи очаквания. Това беше истинско разочарование. Моето уважение към философията на Хербарт поизстина след изслушването на Роберт Цимерман, който беше блестящ човек, но абсолютно неразбираем оратор.
Подобна е и първата му оценка на Франц Бретано. От време на време Щайнер посещава лекциите му по морална философия, но не е впечатлен от тях. През 1913г. той отбелязва, че лекциите на Бретано не направиха особено впечатление на младежа. Всъщност като стуудент Щайнер е бил много критичен относно Бретано, макар и да изучава по-подробно неговата работа през 1908 г. През 1900 г. той го описва като интелектуално брилянтен преструвач (GA 30). И все пак, той не престава да се интересува от работата на Бретано и по-късно написва в негова чест дълъг некролог и есе, озаглавено „Ръцете на философа“.
Щайнер е изпитвал силна неприязън към Ерих Шмит, един от учениците на Шерер, който изнасял лекции по германска литература. Той обаче имал голямо уважение към историка Отокар Лоренц (Ottokar Lorenz). Не само Щайнер, но и цялото студентско тяло било впечатлено от неговия либерален, критичен дух и способността му да бъде самокритичен. Той обаче не оказал трайно влияние върху развитието на Щайнер.
Ако пренебрегнем няколкото изключения, лесно е да разберем защо Щайнер понякога се е изразявал като цяло негативно по отношение на своето студентство. Това бяха неща, които нямаха нищо общо с мен. Никъде не можеше да се изпита нещо, свързано с еволюционните импулси на времето (GA 185). Той пропуска възможността да се сблъска с централните въпроси на времето – например, проблема за свободата или фундаменталните въпроси, свързани с модерната наука и научния метод. Това, което открива, е било, в по-голямата си част, просто интелектуално подчинение – едно предаване нататък на знания и методи, чийто разцвет отдавна бил преминал. Той описва академичната научна дейност на всички факултети като допотопна (GA 185). Въпросите, които са го занимавали, не намират отговор в колежа; те дори не се обсъждали. В резултат на това Щайнер тръгва по свой собствен път на независимо изучаване в допълнение към формалното си образование, фокусирайки се върху светлината и звука, пространството и времето.
Това заключение може би трябва да бъде отменено, ако се има предвид, че именно в Техническия колеж Щайнер се запознава с Карл Юлиус Шрьоер (Karl Julius Schröer), истинският му академичен учител и приятел на родителите му. Неговото значение в живота на Щайнер е безценно. Първото споменаване на тази среща е в унисон с провиденческия характер на срещата. През януари 1881 г. Щайнер пише на свой приятел: Благодарение на Бога и за мое щастие, тук във Виена се запознах с един човек, който – след Гьоте, разбира се – е най-великият изследовател на Фауст, който може да си представи човек - човек, когото уважавам като учител, учен, поет, като човешко същество. Името му е Карл Юлиус Шрьоер. (GA 38). Вярно е, че Шрьоер преподава в Техническия колеж и че Щайнер го е срещнал там. Фактът обаче, че Шрьоер преподава в колежа, е обективно недоразумение
Шрьоер не е представител на признатата наука; той не е считан за член на местната гилдия на филолозите. Емил Кух (Кuh), биографът на Хебел (Неbbеl), жестоко критикува книгата на Шрьоер от 1875 г., „Поезията на XIX век в най-важните й произведения“, в рецензия, в която я определя като „импровизирана история на поезията“. Ерих Шмид е смятал Шрьоер за объркан, а за техниците и естествоизпитателите в колежа той сигурно е бил екзотична фигура.
Шрьоер, който е роден през 1825 г., бил на петдесет и четири, когато среща за пръв път 18-годишния Щайнер. Една част от образованието си той получава в Германия, където попива остатъчни следи от немския идеализъм. Той става известен като учен с изследванията си върху диалектите на германските общности в земите по поречието на Дунав. Истинската му любов обаче е посветена на Гьоте. Това, което привлича Щайнер към Шрьоер, е ентусиазмът и топлотата, с които последният е приемал нещата. Но въпреки че Щайнер е намирал искреността и душевното настроение, които изпитва в компанията на Шрьоер, утешителни, Шрьоер не може да му помогне да намери отговори на собствените си въпроси, тъй като не намира вътрешна връзка с тях. Слушах всички мисли на Шрьоер с възможно най-голямо духовно съчувствие. Но дори и в неговата компания се озовах в положението да трябва да развивам самостоятелно мислите на моя вътрешен духовен стремеж (GA 28).
В едно отношение Шрьоер оставя дълбок отпечатък върху възгледите на своя ученик. Според него „времето на разцвета на поезията” било приключило с Гьоте. Шрьоер се изживявал вътрешно като гражданин на епохата на Гьоте в отдавна отминало време. Всичко, което било последвало творчеството на Гьоте, той разглеждал като падение от някогашните велики висоти. Чрез своите лекции и дискусии Шрьоер води Щайнер на пътешествие из този свят. Той вижда през очите на Шрьоер възвишената слава на немския класически период и гледа на настоящето като период на упадък. През 1881 г. двадесетгодишният Щайнер пише: Сега ми става ясно, че не всеки период от време е еднакво богат на фундаментални идеи. Често са необходими векове, за да се разгърнат такива плодотворни мисли във всички възможни посоки. Това са времената на епигоните, както е и времето, в което живеем сега (GA 38). Щайнер се връща многократно към тази оценка в продължение на няколко години. В ранно есе от 1884 г. намираме пасажа: Културните висоти, на които някога са стояли германиците, днес сякаш принадлежат към миналото. Ние, младите хора, сме обърнати с тъжен копнеж към онези по-добри времена. Изглежда единственото, което можем днес да правим, е да бъдем гробокопачи и да издигаме паметници на онези велики духове, които поставиха началото на този великолепен период (GA 30).
Считането на собственото си време за период на упадък е меч с две остриета. От една страна това дава известна сигурност – можем да се придържаме към това, което е доказало своята стойност в миналото, без склонността веднага да се приема новото просто защото е ново и модерно. В идеите и творчеството от Гьотевото време и в езика на германския идеализъм, Щайнер открива дълбоко сходство и потвърждение на собствените си вътрешни стремежи. От тази гледна точка, преценката на Щайнер за собственото му време му дава известна вътрешна дистанция, която да го предпази от това, което се е случвало около него, и той запазва тази позиция поне до 1890 г. Времето, в което живее, не му предлага нищо, върху което да може да надгражда; той поема нишката от работата на Фихте и Гьоте.
От друга страна, подобно дистанциране носи в себе си опасността човек да обърне гръб на заобикалящата го среда, да не я забелязва и така да се изолира от собственото си време и пространство. И това наистина се случва с Щайнер. Една статия от 1880 г. представя неговата присъда върху модернизма: Според нас, модернизмът не е нищо друго освен идиотското дърдорене на едно незряло население, напълно лишено от стремежа да съзрее (GA 29). Стоенето настрана от собственото му време, като едновременно с това търси и намира насоки в света на Гьоте, за известно време е било за него екзистенциална необходимост. Чак през 1897 г. той променя посоката си и се потапя изцяло в света на съвременната литература, притежавайки вече една много съзнателна, независима връзка със своя свят и неговите артистични стремежи.
Чрез Шрьоер, който в продължение на много години върви по следите на немските общности, заселили се в райони, където преобладавали унгарският и славянските езици, и силно съчувствал на тяхната съдба, Щайнер също започва да размишлява върху въпроса за мисията на немската култура. Той и Шрьоер виждат Германия като кръстопът на европейското развитие (GA 30). В Англия и Франция се правели значителни открития, които пораждали цяла поредица от нови въпроси. Един от тях бил свързан с еволюцията. Немските мислители подхождат към него като към морален и философски проблем. За тях най-важният аспект не бил фактическото доказателство за произхода и еволюцията на видовете, а по-скоро влиянието, което това би оказало върху усещането на човечеството за собствената му идентичност. В Англия и Франция се постулират правата на човека. Немските мислители се стремят да обосноват идеята за свобода и да й придадат жив смисъл, докато немските държавници се занимават с предизвикателството да реализират тези права в социалните и икономическите отношения. По отношение на културно по-слабо развитите народи на изток възниква задачата, особено за немските общности в Австрия, да разпространяват семената на западната култура из целия Изток (GA 20). В този смисъл Щайнер и Шрьоер разглеждат мисията на множеството германци – саксонците от Седембургия, швабите от Банат, дори германците от Волга – които се били заселили на изток: Може би това не е най-незначителната част от общата културна работа, която тези народи вършат (GA 30). Такива мисли за мисията на германската култура не са били необичайни. През 60-те години на XIX век редица либерали са на позицията, че съвсем не е задача на германците да поемат политическата власт над другите народи от Дунавския басейн; тяхната задача е да донесат европейското образование и култура на народите от Изтока.
В допълнение към лекциите си, Шрьоер предлагал практически курсове по „вербален дискурс и композиция“. По време на тези упражнения Рудолф Щайнер се запознава с редица други студенти. Шрьоер позволявал на студентите да избират темите, които искат да представят, и чрез този избор студентите можели да надникнат във въпросите, които взаимно ги вълнували. Това водело до дебати и разговори, които бързо прерасвали в приятелства. Повечето от студентите, които се насочвали към Шрьоер, произхождали от бедни семейства и след завършване на средното образование не можели да продължат в университета. Повечето от тях се били озовали по погрешка в Техническия колеж и нямали особен интерес нито към технологиите, нито към естествените науки. Първото от приятелствата, които Щайнер описва в автобиографията си, е с Емил Шьонайх (Schönaich), който бил любител на Вагнер; следващите двама, Рудолф Ронспергер и Мориц Цитер (Zitter), се смятали за поети; четвъртият, Йозеф Кьок (Köck), бил мрачен човек, мечтател. Всички те усещали, че животът бил някакси жесток към тях. Усилията им бяха парализирани от съвременния дух, с който не искаха да имат нищо общо (GA 31). Щайнер вижда как тези и други студенти, сломени от чувство на примирение, се обръщат към популярните уклони на песимизъм и материализъм. Щайнер се борел срещу тези уклони в писма, с истински гръмотевични думи в дискусии и в безкрайни разговори. Като утешител, съветник, изповедник, Щайнер, известен като „приор“ – прякор, произлизащ от a priori – правел всичко възможно, за да приповдигне духа на колегите си. Но мрачността на времето и липсата на перспектива понякога били по-силни от него. Приятелят му Ронспергер се самоубива, а животът на Шьонайх завършва трагично. В писмо от 1890 г. Кьок пише: Ти добре помниш как някога тръгнахме с толкова горди планове. Но ти имаше здрави крака и кураж; аз изостанах. Ти се изкачваше нагоре, все по-високо. И сега си застанал в светлината. О, разкажи ни за това, което виждаш там, опиши ни красотата на един свят, който за нас е невидим – това може да ни вдъхне отново кураж… (В 55). Единственият от приятелите му, който по-нататък постига някакъв успех в живота, е бил Мориц Зитер.
През 1900г., поглеждайки назад към ученическите си години, Щайнер намира живота на приятелите си за симптоматичен за общата нагласа в Австрия и нейното развитие, символ за един политически подход, който лишава масите от всякаква надежда за смислен живот и бележи началото на упадъка на Дунавската империя. Политическото шоу и настроението на упадък намират отражение в съдбите на отделните хора.
Един политик нарече настоящия живот на австрийските германци гробище, в което са погребани огромен брой надежди. Би било трудно за външния човек да си представи причините, които са предопределили съдбата на германците в дунавските и алпийските страни през последните десетилетия. Но за човек като мен, който е прекарал първите тридесет години от живота си в Австрия и е учил във Виена през 80-те години на XIX век, няма нищо в развитието на Австрия, което да не може да бъде разбрано. Това може да се види в съдбите на отделните хора, които не са нищо друго освен повторение в малък мащаб на хода на еволюцията. (GA 31)
В блестящото си есе „Хофманстал и неговото време“ Херман Брох (Broch) се опитва да охарактеризира Виена в края на XIX век. Той описва града като „център на европейския морален вакуум, в който празнотата е скрита зад орнаменти и нищо не се взема насериозно. Замайващ хедонизъм преживява своя разцвет на сцена, декорирана с музейни експонати, един весел апокалипсис. За разлика от Германия, където този период дава начало на работнически вълнения, в Австрия той води до така наречената Backhendlzeit, епоха на декорации и орнаменти. Въпреки че това описание е доста точно, когато се отнася за някои кръгове на буржоазията, то прикрива социалното страдание на по-ниските класи и безнадеждността на онези, които се борят да подобрят положението си. Апокалипсисът по никакъв начин не е радостен за тях и със сигурност в тенджерите им няма пилета. Зад скъпите орнаменти и великолепната помпозност се крие бавно разпространяваща се гнилост и възникването на отровната атмосфера на специфично виенската форма на антисемитизъм. Вниманието на Рудолф Щайнер е привлечено от онези, които не са обхванати от тези тенденции и които намират за трудно да дишат в тази атмосфера. Той обобщава: Само малцина се взеха в ръце, за да намерят удовлетворение в живот далеч от публичната сфера в Австрия; много от тях, потънали в неприятна покорност, са пристрастени към скучния еснафски живот; не малко са тези, които са претърпели пълно корабокрушение в живота си (GA 31).
Щайнер пише малко в автобиографията си за мрачната природа на времето през студентските му години или за финансовите затруднения, които го принуждават да печели пари чрез частни уроци. Без съмнение той е разглеждал това като просто неблагоприятни външни обстоятелства, на фона на които имало и положителни възможности. Той със сигурност се е възползвал от възможността да изучава книгите, които го интересуват – но които не можел да си позволи – в библиотеката на колежа или в придворната библиотека. Той бързо наваксва с изучаването на предмети, които не се предлагат в Техническия колеж. Дори ранните му писма свидетелстват, че е бил доста добре начетен както в областта на философията, така и в областта на общата литература. Времето, прекарано с други хора и в лични разговори, обаче изглежда е било най-важното, особено като се има предвид, че той почти не е имал приятели в младежките си години. Имах голяма жажда за социален живот (GA 28). Щайнер е бил въвеждан във все нови социални кръгове, най-вече благодарение на приятелството му с Мориц Зитер: Той много обичаше да ме запознава с всичките си познати (ibid.) Този скромен социален живот е благодат след самотността в Нойдорфл, макар и да не е бил особено стимулиращ. В това отношение, в своята Автобиография Щайнер сравнява Виена с Ваймар и пише за тесногръдието, сред което ми се налагаше да живея във Виена (GA 28). В малкото градче Ваймар, Щайнер намира по-широка връзка с „големия свят“ и е имал срещи от по-голямо значение лично за него. Във Виена – поне до 1884 г. – Щайнер прекарва по-голямата част от времето си сред други относително бедни студенти. Животът им бил ограничен до дълги разходки по улиците на града и чашки кафе в малки кафенета. Той почти не споменава за тази обстановка, нито пък говори за Пратера и екскурзиите до тогава все още доста селския Гринцинг. Само времето, прекарано с други индивиди, е от трайно значение, само разговорите.
В края на деветнадесети век Виена е град на музиката. Там живеят Брамс, Брукнер, Юго Волф и Щраус; концертите, оперите и оперетите били обществени събития, преглеждани и критикувани от музикалния критик Едуард Ханслик. Ханслик предпочитал Брамс над всички останали. Той бил откровен критик на творчеството на Рихард Вагнер, който бил любимец не само на Антон Брукнер, но и на много от познатите на Щайнер. Един от тях, за когото Щайнер говори по-късно, бил Фридрих Екщайн, който през 1882 г. отишъл пеша до Байройт, за да чуе първото частно представление на „Парсифал“. Много от „търсещите души” от онова време виждали в пищността на Вагнер предвестник на новата култура, за която копнеели.
Щайнер, който никога не бил свирил на инструмент, обичал музиката. Струвало му се, че „светът на тоновете“, също както чистото мислене, разкрива един основен аспект на реалността (GA 28). Той слуша с ентусиазъм това, което наричал чиста музика. Повечето му приятели от колежа били любители на Вагнер. Те се възхищавали на „силата на израза“ и значимостта на неговата музика, неща, които Щайнер намирал за неприятни. Той често посещавал концерти или операта с Емил Шьонайх. Винаги бяхме на различно мнение. „Експресивната музика“, която го хвърляще в екстаз, ми създаваше усещането сякаш крайниците ми са пълни с олово. Той се отегчаваше до смърт, слушайки музика, която просто искаше да бъде музика (GA 28). Изпълнението на „Тристан” било за Щайнер убийствено скучно (GA 28).
Разликата в мненията им за Вагнер водела до безкрайни дебати. Щайнер говорел за Вагнерово „варварство“ и се изказвал най-категорично против Вагнер, докато приятелят му защитавал Вагнер и го обявявал за откривател на истинската музика. Знае се, че по това време Щайнер е бил голям любител на творчеството на Бетовен. Но извън това, знаем много малко за опита му с музиката. Каква е била връзката му с музикалния критик Ханслик, когото по-късно споменава на няколко места? Слушал ли е Моцарт? Принадлежал ли е към кръга от приятели на Йохан Брамс? Знаем, че е присъствал на изпълнението на Четвъртата симфония на Брукнер, но не знаем как е откликнал на неговата музика. Единственото, което знаем със сигурност е, че през времето, прекарано във Виена, музиката е играла екзистенциална роля в живота му.
През 1896 г. той формулира в кратък и стегнат пасаж своите мисли за музиката. Гьоте пише: Достойнството на изкуството е може би най-ясно изразено в музиката, тъй като в нея няма нищо съществено, което да трябва да бъде формирано. Тя е чиста форма и съдържание и облагородява всичко, което се изразява. Щайнер коментира тази мисъл:
В действителност музиката няма архетипи. Музикантът създава форма и съдържание из отвътре. Така че от всички изкуства, музиката е най-малко застрашена от това да бъде разглеждана като нещо поставено в света, вместо да се разглежда като израз на това как работи художникът. По тази причина музиката е най-подходяща за издигане над ежедневието; тя води към по-дълбоките аспекти на живота, като същевременно позволява сериозността на реалността да бъде забравена. (1-e)
Превод: Ати Петрова