1899 година
От политическите събития около 1899 г. става съвсем ясно, че през 1866 г. се е случило нещо, което е било и все още е насочено против истинските интереси на Централна Европа. Бисмарк е успял, поне на пръв поглед, да окаже влияние и да спечели световно признание за новосъздадената си империя като велика сила. Но когато Бисмарк вече не е политически лидер на Германия, чрез и около Вилхелм II започват да действат сили, които са могли безпрепятствено да разгърнат своето злонамерено влияние върху Централна Европа. В резултат на империалистичната колониална политика, търговската конкуренция с Англия и изграждането на флот, възниква духовна празнота и отчуждение. В началото на века – 66 години след убийството на Каспар Хаузер – силите на Централна Европа стават толкова повърхностни, че се разсейват погрешно в света и действат ерозивно. Така се подготвя решаващата инфекция на Централна Европа, която се проявява 33 години по-късно. Вътрешният процес на ерозия подготвя това, което се случи през 1933 г. Това няма нищо общо с реализацията на германския характер, а с неговото изпразване. В тази празнота отвън се вливат напълно различни сили.
Това, което се случва в Централна Европа в началото на века, е посрещнато отвън с политиката на обкръжение от страна на Англия, срещу която Германия не може да намери ефективно бъдещо средство за справяне. Зад тази политика стои Едуард VII, тясно свързан с английските ложи. Точно както в живота на Каспар Хаузер лорд Стенхоуп въвежда отвън, от Запада, елемента, който води до пропадането на Каспар Хаузер, така и на историческо ниво Едуард VII играе подобна роля в този случай. Атаките срещу Германия достигат първия си връх през 1907 г. с коалицията между Англия и Франция в Entente Cordiale. Поведението на западните сили през тридесетте години, описано по-горе, може да се разгледа в друга светлина, ако се погледне от гледна точка на 33-годишния ритъм и във връзка с политиката на обкръжаване на Англия в началото на века. Тези събития водят до такъв духовен вакуум в Централна Европа през трийсетте години, че в резултат на това отвън биват привлечени сили, които се стремят да унищожат Центъра.
Това, което се посочва тук, става по-разбираемо, ако се запитаме какви са били истинските цели зад избухването на Втората световна война през 1939 г. Според правилото за 33 години, 1939 г. ще намери своето изпълнение през 1972 г. През тази година е подписан договорът между четирите сили за Берлин и териториалното споразумение между двете германски държави. Тези събития са само крайъгълният камък на едно развитие, при което отделните държави в Централна Европа са принудени да признаят, вследствие на Втората световна война, че вече не съществува национално съгласувана човешка общност в Централна Европа. По този начин бе постигнат последният етап в унищожаването на Централна Европа. Не само старата система от отделни държави бе окончателно и легитимно премахната, но и новите германски държави, които междувременно се бяха развили, бяха поставени и все още остават в най-голяма зависимост от духовните и материални сили на Запада и Изтока, което в дългосрочен план сериозно затруднява ефективността на Централна Европа или дори изключва нейната дейност. Това, което се прояви на световната сцена през 1972 г., беше същото, което беше тайно посято през 1939 г. Разрушаването на Германия през Втората световна война не беше непреднамерен резултат, а именно целта на тези военни действия, за да се предизвика и постигне унищожаването на Централна Европа. Това привидно противоречи на онова, което е живеело в съзнанието на тези, които организираха тази война от страна на Германия, но това не ни казва нищо за несъзнателните импулси, които са мотивирали тези хора. Заблудени от Хитлер, повечето от водещите личности приемат неясните идеи за издигането на Германия до ранг на велика или световна сила. Това обаче доказва, че властта, която Хитлер упражнява над духа на Централна Европа, е била враждебна.
В глава 2 цитирахме поетичния фрагмент на Шилер „Deutsche Grösse”, в който той предупреждава за вътрешните врагове: „Не е величието на германеца това, което той побеждава с меча”. Вътрешната враждебност срещу истинския духовен импулс на Централна Европа, понесена от мощна воля, става реалност и сега лесно бива разпозната от всички. От самото начало не е имало намерение да се направи Германия велика, а да се унищожи.
Състоянието на съзнанието на онези, които участват на страната на Германия, може да бъде симптоматично характеризирано с факта, че Хитлер, когато чува за гаранцията на Англия в полза на Полша, което е означавало война, просто пита: „И сега какво?“ Това, с което е трябвало да се съобразят и което, след всичко, което вече се бе случило, всеки отговорен човек е очаквал да се случи, тук бе посрещнато с парализа и вкамененост като израз на объркване и безразсъдство. Няма по-ясна демонстрация от тази за загубата на азово съзнателно мислене.
Това изложение, което, с цел по-голяма яснота, разгледа неща извън реалната им последователност, сега трябва да се върне към годината 1899. Поредицата от смъртни случаи съвпада през 1899 г. с края на Кали Юга и възходящите сили в началото на ерата на светлината.
Краят на Кали Юга, така наречената „Тъмна епоха”, е от световно-историческо значение. Значението на тази епоха, която е продължила 5000 години от 3101 г. пр.н.е. до 1899 г. н.е., е било да затъмни все повече духовния свят за съзнанието на хората на Земята, докато накрая се стигне до представата, че духовен свят не съществува. Чрез това дълбоко затъмняване на съзнанието стана възможно човекът да се превърне в гражданин на Земята. За човека, който в древността е притежавал инстинктивно знание за прераждането и кармата, за прераждането и съдбата, е било от особено значение да загуби това знание – за да се научи да цени напълно отделния си земен живот. Вярно е, че свръхсетивните импулси продължават да влияят на душевния живот на човека до началото на новата епоха. Те са продължили да водят хората като насън в известен смисъл. В ония времена не е било предвидено човекът да познава съзнателно свръхсетивния свят, и затова той не е бил в състояние да определи собствената си позиция спрямо него. С края на Кали Юга връзката между духовния свят и физическия свят коренно се променя. Израз на този факт е появата на антропософията, жизненото дело на Рудолф Щайнер. Една от основните духовни промени се състои в това, че описанието на духовните факти се прави публично достояние и е насочено към разбирането на всеки човек. Рудолф Щайнер започва своята духовна работа в тази насока през юни 1899 г., точно в момента, в който Кали Юга приключва. Чрез своята дейност той изпълнява една хилядолетна мисия. Неговата работа се съчетава с космически момент във времето и в същото време с ритъм, който започва от изключването на Каспар Хаузер. Тясната връзка, която съществува между Рудолф Щайнер и Каспар Хаузер, ще бъде изяснена в следващата глава.
Рудолф Щайнер пише за началото на своята духовна работа в автобиографията си в началото на глава 30: „Решението да говоря публично за езотеричния живот въз основа на
собствените си изследвания и опит ме подтикна да напиша, по повод 150-годишнината от рождението на Гьоте (28 август 1899 г.), статия за списание „Magazin” за приказката на Гьоте Зелената змия и красивата лилия под заглавие Goethes geheime Оffenbarung [Тайното откровение на Гьоте]. Тази статия, разбира се, не беше много езотерична, но да говоря повече за това щеше да бъде прекалено голямо изискване към моята публика.“
Същата година той е бил помолен от графиня и граф Брокдорф да изнесе лекция пред тяхната група. По време на първата си лекция (за Ницше) той забелязва, че сред аудиторията му имало личности, които проявявали голям интерес към духовния свят. След това той продължава: „Затова, когато ме помолиха да изнеса още една лекция, предложих да говоря на тема „Тайното откровение на Гьоте”. И в тази лекция станах доста езотеричен, като говорих за приказката. За мен беше важно преживяване да мога да говоря с думи, които носеха отпечатъка на духа, докато по-рано, по времето, когато бях в Берлин, обстоятелствата ме принуждаваха да позволявам на духа да прозира само в описанията ми.“ Така бе поставено началото, в хармония с предначертаната заинтересованост на Рудолф Щайнер към Гьоте. Гьоте беше развил духовния живот на Централна Европа по такъв начин, че да я подготви за предстоящото духовно откровение. Решението на Рудолф Щайнер да говори открито за своите познания за духовния свят, когато бе помолен, не е било толкова резултат от неговото собствено намерение или воля, колкото от признаването на духовните нужди на времето. Това се илюстрира най-добре с откъс от писмо до Мари фон Сиверс, в което той пише: „Мога само да кажа, че ако Учителят не ме беше убедил, че въпреки всичко теософията е необходима за нашата епоха, щях да пиша само философски книги и да чета лекции по литература и философия дори и след 1901 г.“ С тази забележка се хвърля светлина върху онези личности, наричани тук „Учители“, които, независимо дали са въплътени или не, се стремят да направляват съдбите на човечеството от духовния свят и за тази цел трябва да намерят хора, които са готови да поемат тази жертвена задача. Това означава, че най-висшата форма на свобода е да правиш това, което се изисква от знанието, защото в този процес не се намесва нищо произволно или лично. Решението на Рудолф Щайнер трябва да се разбира в този смисъл.
Чрез семейство Брокдорф Рудолф Щайнер се запознава с Теософското общество от онова време. Веднага след това Рудолф Щайнер навършва 40 години (1901 г.), „преди което, според Учителите, никой не може да преподава като окултист. (Когато това се случи по-рано, то е резултат от грешка.) Сега вече можех да се посветя публично на теософията”. 125 С това на Рудолф Щайнер му се предоставя възможност да работи в хармония с духовните лидери на човечеството, за да превърне началото на ерата на светлината в реалност в рамките на духовния живот. Докато Кали Юга лишава човечеството от знанието за прераждането и кармата, специфичната задача на Рудолф Щайнер – както той заявява при различни поводи – е била да даде на човечеството прозрение за това знание, чрез което то да се свърже с времето преди Кали Юга. Много е забележително, че Рудолф Щайнер, в цитираната по-рано забележка за Каспар Хаузер, отбелязва факта, че последният е знаел за прераждането и кармата и именно това е подтикнало противниците му да го убият. Този факт ясно разкрива вътрешната връзка между Рудолф Щайнер и Каспар Хаузер, но също така показва, че Каспар Хаузер има връзка и с бъдещето. Във всички сфери на живота осъзнаването на знанието за прераждането и кармата ще доведе до преврат, до „преоценка на всички ценности” (Ницше). По този начин духовният свят ще играе все по-голяма роля в живота на човека; той ще бъде укрепен в своето вътрешно същество. Човек, който наистина е способен да разбере учението за прераждането и кармата, влиза във връзка с духовния свят по начин, който е достоен за човека, индивидуален и независим. Това е целта на цялата духовна еволюция на Запада и в същото време единственият начин, по който човечеството може да избегне загубата на индивидуалност. Поради това противниците на развитието на аза се борят срещу него с всички средства, с които разполагат, и с цялата си сила. Тяхната дейност става очевидна чрез събитията от 1932 – 1933 г.
Превод: Ати Петрова