Серията, свързана със смъртта от 1833 г. нататък
След като разгледахме последователността от събитията, свързани с раждането на Каспар Хаузер според 33-годишния ритъм, сега трябва да проучим същия ритъм във връзка с неговата смърт. За тази цел трябва да имаме предвид, че в хода на събитията в тази поредица се проявява нещо като двоен аспект: резултатите от убийството на Каспар Хаузер в контраст с други сътресения в света. Последните са от особен интерес, доколкото са свързани с възпрепятстваната мисия на Каспар Хаузер.
Във връзка с убийството на Каспар Хаузер през декември 1833 г., за 33-годишния ритъм се намеква в цитирания пасаж от Рудолф Щайнер: „ръководителите на западните ложи и йезуитите са работили заедно в продължение на 150 години – което е доказано от януари 1802 г. нататък“. Не е известно къде Рудолф Щайнер е намерил потвърждение за това сътрудничество, дали се е основавал на исторически факти или на резултатите от духовно проучване. Ако хвърлим поглед към прехода от XVIII към XIX век от гледна точка на обединената атака на тези две организации, търсещи световно господство, ще намерим очевидното потвърждение за това в убийството на Каспар Хаузер 33 години по-късно. 33-годишният ритъм вероятно е спазван по-точно, отколкото на пръв поглед изглежда от споменатото от Рудолф Щайнер, защото окончателният акт на обединение и сътрудничество със сигурност е бил предшестван от обсъждания и решения за неговото организиране и подготовка. Първото катастрофално последствие от този фатален съюз със сигурност е насилствената смърт на Каспар Хаузер. Опитът да се осъществи съвършеното престъпление, както е описано в глава 1, илюстрира степента на съзнание и безмилостна воля, с които са били проведени действията.
Ако 33-годишният ритъм бъде използван за обяснение на събитията от 1833 г., тогава може да се каже, че убийството на Каспар Хаузер е било необходимо и неизбежно поради неуспеха, който неговите противници са претърпели, когато са го освободили. Те са били принудени да вземат решението да го убият, иначе всичките им планове са щели да се провалят. Без съмнение те биха предпочели Каспар Хаузер да изчезне и да загине по някакъв незабележим начин. Но появата му на Петдесетница през 1828 г. е била толкова силен момент, че е попречила това да се случи.
Аргументът се основава на факта, че хората мислят линейно от една година към следващата. Една година обикновено се обяснява с предходната. От чисто земна гледна точка, както я разбира интелектът, това е оправдано. И все пак това не изключва възможността в самите факти да бъдат открити и други връзки. Ако човек разгледа външния аспект и го погледне от гледна точка на 33-годишния ритъм, може да види каква е била целта на обединяването на двете организации около 1800 г. – елиминирането на християнската дейност на физическия план. Именно това е наложило убийството на младежа, който е бил израз на чистата човечност и доброта. Чрез силата, която се крие в 33-годишния ритъм, убийството на Каспар Хаузер води до разкриването на импулсите, които работят срещу всичко човешко.
Разбира се, щеше да бъде в интерес на напредъка на човечеството да се опази Каспар Хаузер в безопасност, но за това щеше да е необходимо да се отслабят силните сили, които са били решени да попречат на изпълнението на неговата мисия. Тъй като това не се е получило, противниковите импулси е трябвало да следват своя ход.
Какви са били плановете и намеренията на ръководството на човечеството, които убийството на Каспар Хаузер осуети, ни става ясно от изявлението, което Рудолф Щайнер прави в разговора си с граф Полцер-Ходиц, цитирано в глава 2: „Южна Германия трябваше да се превърне в новият Граалов замък на новите рицари на Граала и в „люлка на бъдещите събития”. Духовната почва беше добре подготвена от всички онези личности, които познаваме като Гьоте, Шилер, Хьолдерлин, Хердер и други. Каспар Хаузер трябваше да събере около себе си, така да се каже, всичко, което съществуваше в тази така подготвена духовна почва. Но това не беше желано от тези кръгове (западните ложи и йезуитите). Те не можеха да толерират център, който се пробужда към съзнание, защото щеше да им се наложи да се откажат от властта си и плановете си за власт. Дух като този на Гьоте ги плашеше. Наполеон ги принуди да се обединят и да сформират лига за желаното световно господство в сферата на идеологията и търговията. Наполеон вече беше осуетил усилията им – именно той беше този, който всъщност принуди двете течения да се обединят.“
Южна Германия, която включва Баден, Вюртемберг, Бавария, а също и Австрия, е била и областта, избрана да поеме главната роля в първоначалната реализация на духовните и социални импулси. Ако този план беше изпълнен от Каспар Хаузер, мисията на Рудолф Щайнер, която трябваше да се осъществи в същата област, но по-късно, щеше да бъде подготвена по-съзнателно и хората щяха да са се научили как да посрещнат решаващите събития на ХХ век по-съзнателно и с повече разбиране.
Рудолф Щайнер подчертава факта, че подготвителната работа за Каспар Хаузер е била извършена главно в духовната и културната област. Но от друга страна, тази подготвителна работа е предизвикала най-силна съпротива от страна на враговете на прогреса: „Дух като този на Гьоте ги плашеше“. Това е твърдение, което трябва да се вземе съвсем насериозно, защото обяснява много от последвалите събития. Духът на Гьоте се характеризира с факта, че чрез него отделният човек търси и намира жива връзка със свръхсетивния свят. По този начин Гьоте дава на всяка личност възможността да участва в това развитие; в този смисъл той може да бъде разглеждан като великия предшественик на антропософията. От факта, че тази подготвителна работа вече е била посрещната с най-силна съпротива, може да се прецени с каква неприязън възникването и разпространението на самата антропософия са били посрещнати от тези кръгове. Дискусията от 1911 – 1912 г. е била вече знак за това.
Рудолф Щайнер посочва Наполеон като личността, която е имала тясна връзка със събитията от края на века. На пръв поглед ролята, която Рудолф Щайнер отрежда на Наполеон, може да ни изненада. Неговите исторически дела – резултат от собствената му натура – показват опасна липса на съгласуваност. Наполеон е верен на прогресивен, далновиден принцип, обратно на силите, които биха искали да оковат човечеството към старото, за да имат власт над него. От забележките на Рудолф Щайнер следва, че освен съществуващите семейни връзки и основаването на Великото херцогство Баден, Наполеон е имал вътрешни връзки с Каспар Хаузер. Това е описано от Хейер на първо място като полярна връзка, като полярността Меркурий-Марс. 120 Освен това, Наполеон е трябвало да бъде този, който да проправи пътя за дейността на Каспар Хаузер. Това се случва само по външен начин, а не чрез осъществяването на вътрешни импулси. Това е свързано с факта, че самият Наполеон „забравя” своята истинска предродова мисия, която би била принос към мирното обединение на Европа.” 121 Забравяйки своята истинска мисия, Наполеон изживява живота си, следвайки Марсовия импулс в неговата стара форма. Въпреки че трансформацията на Марсовите сили, както Рудолф Щайнер я описва в лекция от 18 декември 1912 г.122, е била преживяна от Наполеон в съществуването му в периода преди раждането, тя се е замъглила за него по пътя му към Земята. По тази причина той не е успял да събере около себе си представителите на германския духовен живот – те е трябвало да станат негови противници, като Фихте, Бетовен и Шилер.
Задачата да подготви пътя за Каспар Хаузер е изпълнена от Наполеон, доколкото той все пак обърква плановете на йезуитите и членовете на западните ложи. Но опозицията, която той поражда и която накарва тези организации да се обединят, е отговорна за това изпълнението на мисията на Каспар Хаузер да стане невъзможно. Последното със сигурност е резултат от раздвоението в характера на Наполеон, от неговата „забравена задача”.
1866
Годината 1866 показва първия етап от последиците, произтичащи от убийството на Каспар Хаузер в областта, предназначена за неговата дейност. Австро-пруският конфликт, който е бил израз на антагонизма между севера и юга, завършва с окончателното налагане на превъзходството на Прусия. Южна Германия не е в състояние да поеме предопределената си роля и така лидерството неизбежно преминава към Прусия, към Бисмарк и към пруския крал. Без да се позовава директно на Гражданската война от 1866 г., Рудолф Щайнер казва в разговора си с Полцер-Ходиц относно Бисмарк и неговата връзка с Каспар Хаузер: „Върху тази „планирана“ разруха [той има предвид резултата от затварянето и накрая убийството на Каспар Хаузер] черно-белият принцип спечелва надмощие. Черно-белият принцип обаче е една конструкция, нещо извънредно. Това е и трагедията на самия Бисмарк, който е бил напълно способен да изгради модел за Федерална държава, конструктивната идея за една истинска Централизирана федерация, но не можа да представи подкрепяща идея, такава, която би направила създаването на Държава от този вид необходимо и оправдано. Това е също така онова, което Бисмарк търсеше във Франкфурт – Гьотеанския дух, това, което Каспар Хаузер е можел да развие в Южна Германия, но не бе доживял да го постигне. Всъщност във Франкфурт Бисмарк се сблъсква с принципа на черно-бялото и всичко, което тогава го обвързва с краля на Прусия. Оттам започва ерата на адвокатите, но политиката не е правен проблем.“
Под „черно-бяло“ Рудолф Щайнер очевидно има предвид това, което е било резултат от съюза на йезуитите и западните ложи. Този принцип въвлича социалния живот в полярност между търговски и привидно духовни задачи, които, тъй като не са балансирани от трети принцип, не издигат, а парализират обществото. Ако разгледаме този контраст като една луциферична/ариманична полярност, безплодният и парализиращ ефект на такова едно колебание между две противоположности ще бъде по-лесно за разбиране. Човешките същества се разкъсват – без да знаят какво им се случва – от единия полюс към друг, и се забъркват в „бизнеса на Луцифер и Ариман”, както веднъж го е изразил Рудолф Щайнер.”123
Преходът от това, което е трябвало да се случи чрез Каспар Хаузер в Южна Германия, към това, което след това се развива в Прусия, се случва първоначално в самия Бисмарк. Бисмарк също се е нуждаел от духовно вдъхновената дейност на Каспар Хаузер, за да се събуди за своята висша мисия. Но тъй като не успява да намери това, от което се е нуждаел, животът му неизбежно поема в друга посока. Сега той трябва да поеме по път, за който не е бил предопределен – защото не е имал друга алтернатива.
Чрез този пример могат много добре да се проучат методите, използвани от онези, които дърпат конците зад кулисите. Техните шедьоври винаги са успешни в случаите, когато е възможно да се измислят ситуации, при които нещата се налагат на хората, без да съществува друга възможност.* Тогава може да се практикува учтива сдържаност. Не е необходимо да се предприемат директни, дори компрометиращи действия. „Действителността” определя какво трябва да се направи, „здравият разум” решава кое е единственото правилно действие, което трябва да се предприеме. И никой не пита кой е създал възникналата ситуация. Гледната точка, която прави невъзможно въздействието на свръхсетивните християнски импулси, винаги побеждава. Целта на всички тези събития е
била да бъде напълно откъснато земното и човешко развитие от тези импулси.
Много е важно да вземем насериозно съвета на Рудолф Щайнер, когато казва, че принципът на черно-бялото води до „ерата на адвоката”. Всеки, който знае дори малко за днешната политическа и социална реалност, знае също колко много междувременно правната мисъл е станала доминираща и решаваща – до такава степен, че ежедневието е почти непоносимо обременено от нея.
Основаването на Империята през 1871 г., което следва скоро след събитията от 1866 г., поражда проблем по отношение на германския народностен дух 124 поради факта, че се случва след военна победа. По типичен начин това издига пруския крал от династията Хоенцолерн за германски Император. Тази линия на развитие, която е била погрешна, защото е била несъвместима с обективните духовни импулси, води някак неизбежно до Първата световна война, както бе споменато по-горе при обсъждането на периода около 1878 г. Решаващ за този неизбежен резултат е бил фактът, че само много малко хора са осъзнавали, че е поет погрешен път. Повечето хора са били заслепени от славата, успеха и прогреса.
Годината 1866, с прехвърлянето от юга към севера, води до фаталния път на развитие, чието истинско измерение се разкрива едва 66 години по-късно. Никога преди в германската история разминаването между това, което се случи в историята, и това, от което се нуждаеше духът, не е било толкова голямо. Илюзията, която беше създадена в съзнанието на хората, идваща от неизвестното мътно задкулисие, беше почти пълна.
Превод: Ати Петрова