„В смъртта той ще бъде толкова могъщ,
колкото беше безсилен в живота“ (Якоб Васерман)
Ако човек разгледа биографията и съдбата на Каспар Хаузер, с поглед първоначално насочен към външните събития, ще получи картина на нещо непълно, непълноценно, победено – дори осмивано и опозорено. Това впечатление се засилва още повече от това, което се изсипа върху него след смъртта му. Само малък кръг от приятели приеха в себе си истинската му същност, защитиха я и я пренесоха в бъдещето. Съдбата, която Каспар Хаузер е претърпял в живота си, е път на крайни изпитания, който може да се сравни с Кръстния път на Христос. Издържайки тези изпитания смирено и достойно до самия момент на смъртта си, той става носител на християнската съдба на деветнадесети век. Следователно духовният свят вижда в това лишаването на противниците от техния триумф. Ефектът е същият и за историята на човечеството, когато хората признават този факт и го разбират в духа си.
Целият живот на Каспар Хаузер на земята е бил, както е казал Фойербах тъй точно, мъченичество, път на мъчения и саможертва. Тази жертва му е наложена най-вече отвън. Мисията му е била анулирана, планът на живота му – унищожен. Едно изказване на Рудолф Щайнер, към Фридрих Рителмайер за Първата световна война, но което може еднакво добре да се приложи и към много други исторически наблюдения, може да ни бъде от полза и тук: Не трябваше да се случи така, но това, което се случи, беше необходимо. 46 Каспар Хаузер действа в духа на това толкова трудно за разбиране изречение, когато в момента на смъртта си изрича думите на Христос: „Отче, не моята воля, а Твоята воля“. Целият му живот бе едно приемане на съдбата. Той поема кръста си, превръща пътя си на страдание в свободно дело на саможертва. Неговата саможертва придобива значението на една християнизация на индивидуалността. Разгледано по този начин, изречението на Рудолф Щайнер става разбираемо: След Кристиан Розенкройц, Каспар Хаузер имаше най-силното усещане за страданието на Христос. 47 Когато човек приеме наложената му съдба – съдба, която не е резултат от кармичния дълг на съответния индивид – както Каспар Хаузер приема и превръща съдбата си в християнски смисъл, това води до ситуация, която силите, противопоставящи се на човешката еволюция, и човешките същества, които им служат, не са в състояние да разберат или предвидят. Плановете им се провалят, ограниченията на тяхното прозрение стават видими и властта им бива ограничена.
Превръщайки саможертвата си в свободен акт на жертва, Каспар Хаузер става спътник на Христос. Жертвената смърт се осъществява във възкресението. Човечеството ще вземе участие в това, когато осъзнае на духовно ниво кой е той. Може да се предположи, че бъдещата му дейност ще бъде израз на силите на възкресението, които са били укрепени от неговата жертва, и как този, когото злите сили са искали да покварят по най-ужасен начин, работи за изкуплението на самите зли сили. Чрез своята жертва Каспар Хаузер се е превърнал в една от великите християнски фигури на човечеството.
Сега образът на този, който е бил победен, може да се превърне в образа на Утешителя – Утешителят, който е изпитал върху собственото си същество разрушителните последици върху човечеството от леността на сърцето и затова е станал вдъхновител на сърдечната смелост. Ако човек се запита какво е било отношението на Каспар Хаузер към собствената му съдба, можем да намерим отговора в думите на Новалис: „Всичко, което се случва, е това, което аз искам“. Най-висшата духовна дейност се свързва с това, което – както бе споменато по-горе – в исторически план прилича на наложена необходимост. По този начин азът се обединява с потока от световни събития и по парадоксален начин се освобождава от принудата.
Наблюдателят, който би желал да участва в такова събитие, ще има за задача да преодолее аспекта на поразената жертва. Човек има усещането, че тази задача, която изисква кураж, е Михаелическа задача, която дължим на Каспар Хаузер.
Има и още един мотив, който се проявява във вътрешната връзка, която той, роден в деня на Михаил, има със Съществото, което честваме на този ден. Поради съдбата, която е претърпял, Каспар Хаузер е оставил другите хора напълно свободни. Това, което е постигнал външно на земята, е съвсем незначително. Това, което е предадено за него в исторически смисъл, ни най-малко не показва възможностите на неговата индивидуалност. Така че той не упражнява никакъв натиск, а оставя всичко на собствената преценка на човека. Неговото същинско същество е достъпно само за онзи вид съзнание, което може да се издигне до свръхсетивния свят.
Остава въпросът как противниците му са могли да придобият власт над него. Начинът, по който една важна личност влияе на по-голяма група хора, не зависи само от нея, но и от това, което й предлага обкръжението. Особено в случая на духовна мисия, която разчита на свободното признание и безкористните действия на много хора, това е от решаващо значение. Сега лесно може да се види, че духовното ръководство на историята е било осуетено и възпрепятствано още преди Каспар Хаузер да се появи. Най-вече граф Сен Жермен прави всичко възможно, за да даде на Луи XVI духовни стимули да осъществи необходимите социални промени по здравословен начин. Усилията на граф Сен Жермен обаче за жалост не успяват да доведат до ефективен исторически резултат. Френската революция с нейните идеали за Свобода, Равенство и Братство дава възможност на тези по-дълбоки сили на бъдещето да се проявят само по хаотичен начин. Без да бъдат разбрани, те не са имали силата да се намесят в социалната структура по формиращ начин. В резултат на това, на края този импулс е заменен от дейността на Наполеон.
Важно е също да се осъзнае, че всичко духовно, излъчено от Гьоте и Шилер, също не бива възприето така, както е трябвало. Особено поразително е, че Шилер умира през 1805 г. по средата на една духовна битка, точно когато е на път да напише съдбата на Деметриус. Тази съдба, която Шилер е искал да изобрази седем години преди раждането на Каспар Хаузер и заради която е умрял, показва известна прилика със съдбата на Каспар Хаузер. Деметриус е манипулиран от детството си от окултна клика, която иска да го използва за свои цели. Той е трябвало да бъде изолиран от съдбата си и преди всичко от собствения си аз.
Но индивидуалността на Деметриус притежава скрити сили, подобни на тези на Каспар Хаузер, които попречват на плановете им. Атаката срещу аза му не успява, както е било планирано. Деметриус обаче, като „измамен измамник”, не е в състояние чрез своята индивидуалност да поправи това, което му е било причинено. Това довежда до трагичния му провал, който унищожава неговото временно съществуване, но кара духовното му същество да блести още по-ярко.48
Импулсите от духовния свят, които се пробуждат в Гьоте и Шилер и в много други, не са в състояние да проникнат достатъчно силно във физическия свят. Мостът от духовния към физическия свят, както това е изобразено в приказката на Гьоте, трябва да се изгражда всеки път отново за съвременното човечество, за да не бъде то повлечено към физически разпад. Човешко същество е длъжно да построи този мост. Той беше построен по пътя на саможертвата на Каспар Хаузер, чрез който той се отказа от своята личност. Това е неговото значение за неговото време и което продължи да действа през XIX и XX век. Рудолф Щайнер изразява мисията на Каспар Хаузер със следните думи: Ако Каспар Хаузер не беше живял и умрял по този начин, контактът между земята и духовния свят щеше да бъде напълно прекъснат. 49 Това изявление показва как вместо лична задача е била изпълнена космическа мисия за цялото човечество. Той е живял, страдал и умрял за другите – за човечеството.
Чрез своята жертва той се свързва с Христос и е проникнат от Него, като чрез онези, които желаят да го познават, получава възможност да действа в настоящето и бъдещето. В смъртта той ще бъде толкова могъщ, колкото беше безсилен в живота.
В трите части на първата глава е направен опит да се обрисуват три велики и трогателни картини. Многопластовото и диференцирано цяло става видимо, когато не оставяме отделните картини изолирани и статични, а ги преплитаме една с друга. Обобщение може да се намери, колкото и да е странно, в трикратното мото на надгробната му плоча. Там са изписани думите:
Hic jacet Casparus Hauser
Aenigma sui temporis
Ignota nativitas
occulta mors.
(Тук почива Каспар Хаузер, загадка за своето време, с неизвестен произход, тайнствена смърт.)
„Неизвестен произход“: Неговото раждане като наследник на трона на Баден в деня на Св. Михаил през 1812 г. беше разкрито и животът му като „Детето на Европа“ беше описан по начин, който позволява сега да бъде очертан според откритите факти.
„Загадка за своето време“: За науката отвличането и затворът му си остават мистерия. Само чрез антропософията е възможно да се разпознаят и разберат окултните мотиви, довели до престъплението срещу човешката душа. Разкрива се мрачен исторически фон, който трябва да се понесе с кураж.
„Тайнствена смърт“: Част от тази мистерия може да бъде разкрита, ако смъртта му бъде схваната като последна глава по пътя на саможертвата, който го издига до ранга на спътник на Христос. Смъртта му придобива космическо значение за човечеството и за Земята.
Тук е приложена една мисъл на Рудолф Щайнер, в която той говори за водещите гении на човечеството и в която изразява дълга, който човешките същества имат към тези гении:
Es leuchten gleich Sternen
Am Himmel des ewigen Seins
Die gottgesandten Geister.
Gelingen mög'es allen
Menschenseeien
Im Reich des Erdenwerdens
Zu schauen ihrer Flammen Licht
Блестят като звезди
Във висините на вечното битие
Духовете, изпратени от Бога.
Нека успеят всички човешки същества
В царството на земното битие
Да видят светлината на техния пламък.
Превод: Ати Петрова