Петер Традовски: Каспар Хаузер. Борбата за духа. Принос за разбирането на XIX и XX век. Пътят на саможертвата на Каспар Хаузер – "Детето на Европа"... (2)

1. Пътят на саможертва на Каспар Хаузер

Детето на Европа – биография и история на

Каспар Хаузер

Който и да разказва за живота и съдбата на един човек, естествено ще започне с раждането му, с поглед към майката и бащата, към мястото и времето, когато това се е случило. Но когато става дума за намереното дете Каспар Хаузер, веднага се натъкваме на удивителния факт, че мястото и времето на раждането му, както и неговият произход, отдавна са предмет на спорове и несигурност. Още от самото начало се създава впечатлението, че раждането на това дете е било такова събитие, което принуждава група хора да се събрерат и да искат да го скрият и да го лишат от значение.

Биографията на Каспар Хаузер става много по-трудна за разбиране поради потайността около неговото раждане. По тази причина първата задача за всеки, който иска да разбере живота на Каспар Хаузер, е да разгадае загадката на неговата самоличност, защото именно с неговото раждане са свързани факторите, които поставят началото на „най-забележителното от всички забележителни наказателни производства, каквито вероятно никога преди не са се случвали, от хилядолетия насам“.9 През годините са положени неуморни усилия за задоволително разгадаване на загадката около неговото раждане.

В светлината на съвременните научни изследвания е немислимо да не се признае, че Каспар Хаузер, роден в Карлсруе в деня на Св. Михаил, 29 септември 1812 г., е бил наследник на трона на династията Заринген, син на тогавашния велик херцог Карл и съпругата му Стефани дьо Боарне, осиновената дъщеря на Наполеон. Днес вече няма причина да се съмняваме, че личността, която познаваме като Каспар Хаузер, се е инкарнирала в деня на Св. Михаил през 1812 г. Съвсем разбираемо е противниците на Каспар Хаузер и днес да се опитват да крият или забулват този важен факт с твърдението, че не било възможно да се установи кой е бил Каспар Хаузер и кога е бил роден. Но това, което може да трогне сърцата ни, е фактът, че денят на Св. Михаил е рожденният ден на Каспар Хаузер и че това представлява съществен елемент от живота му.

Сега ще изложим накратко причините, които неизбежно водят до заключението, че Каспар Хаузер е бил наследник на трона на Баден. Фойербах, в известните си мемоари от 1832 г., които изпраща на лелята на Каспар Хаузер, кралица Каролина от Бавария, е първият, който подкрепя това твърдение, произтичащо от неизвестни източници и разпространено сред народа като установен факт. Той подкрепя тази теза на първо място с аргумента, че Каспар Хаузер е могъл да бъде единствено законно дете от високо потекло. Подобна ситуация – Фойербах проучва това подробно – в която незаконно дете или дете от по-ниска класа да стане причина за толкова мащабно престъпление, продължило повече от две десетилетия, въобще не е възможно да съществува. Несъмнено е имало обстоятелства, свързани с раждането на Каспар Хаузер, които са наложили такава опасна престъпна акция, която по онова време е можела да доведе до смъртно наказание. Изследвайки германските семейства от въпросния период, Фойербах стига до заключението, че само в династията Заринген са налице обстоятелства, които биха могли да бъдат повод за подозрения. Било е очевидно, че Стефани дьо Боарне е родила пет деца, от които двама сина, чието здраве било изрично потвърдено от лекарите и въпреки това и двамата умират внезапно като бебета: първият от тях на 16 октомври 1812 г., а брат му, принц Александър, на една година, през 1817 г. Трима други наследници на трона загиват при повече или по-малко странни обстоятелства - факт, на който Херман Пиес обръща внимание. Така че в крайна сметка оставаме с необичайния факт, че въпреки наличието на пет законни наследници на трона династията Заринген измира по мъжка линия. Благодарение на това Леополд, синът на великата херцогиня фон Хохберг, става велик херцог на Баден през 1830 г., т.е. по времето, когато Каспар Хаузер е бил жив. В такъв случай, човек трябва да е много наивен, за да вярва в съвпадения. Освен това Фойербах успява да посочи, че датите на писмата, които Каспар Хаузер е носил със себе си, когато се появява за първи път, съвпадат с датите, свързани с брат му Александър, който вероятно също е бил убит. Той правилно смята, че след изминалите повече от десет години са възникнали някакви обърквания между двамата сина на Стефани дьо Боарне. Вярно е, че заключенията, до които стига Фойербах, макар и да са резултат от много остроумни криминологични разсъждения, могат да принесат само известна – макар и много висока – степен на сигурност по този въпрос.

През 1875 г. дискусиите за княжеското наследство на Каспар Хаузер на трона на Баден приключва с публикуването на удостоверенията за раждане, заболяване и смърт през 1812 г. на наследника на трона. Това обстоятелство води до една аномалия. Императорът от династията Хоенцолерн, по това време Вилхелм I, сам организира публикуването на тези документи. Характерно за липсата на критично мислене у императора и обкръжението му е, че те никога не признават значението на тези документи. От това следва, че тук въобще не може да става дума за някаква безвредна или неоспоримо правилна процедура; по-скоро става ясно, че никога не е проведена редовна идентификация на починалия наследствен принц нито от страна на майката, нито от дойката. Освен това е забележимо, че що се отнася до болестта и смъртта на престолонаследника, очевидно тук имаме работа с неясна ситуация, за която никой не е имал точна представа по онова време. Аутопсията също не е била извършена с необходимата грижа. Но преди всичко трябва да се отбележи, че принцът, роден на 29 септември, е бил изрично обявен за напълно здрав, което е довело до това, че през следващите дни публикуването на по-нататъшни медицински бюлетини е било преустановено, тъй като здравето на детето не е изисквало по-нататъшна загриженост. Особеностите, които са били наблюдавани при мъртвото дете и които били довели до смъртта му, са трудно съвместими с тази диагноза. Не може да става и дума за безспорно идентифициране на мъртвото дете. Освен това, тези документи с нищо не помагат за разсейването на подозрението, че принцът е бил подменен с умиращо дете.10

Сега, разбира се, трябва да си зададем въпроса: кое е било подмененото дете и каква връзка е имало с онези, които са възнамерявали да извършат престъплението, и особено с великата херцогиня на Хохберг? Разследващият случая с Каспар Хаузер, Фриц Клее, успява през 1929 г. да установи и изясни тази връзка и да разкрие самоличността на подмененото бебе. Сред слугите на великата херцогиня на Хохберг имало семейство на име Блохман, на което на 26 септември 1812 г. се родило момче с името Йохан Ернст Якоб Блохман. Това дете, както и другите, родени в семейство Блохман, явно не успяло да оцелее. Откритията, свързани с детето, което е починало на 16 октомври 1812 г., много добре се вписват в картината. Клее си поставя за задача да узнае датите на Йохан Ернст Якоб Блохман, роден на 26 септември 1812 г. Така той се натъква на наистина удивителни факти. Първо, той забелязва, че за разлика от останалите девет деца на Блохман, чиито дати на смърт са вписани до кръщелната им регистрация, смъртта на войника Каспар Ернст Блохман е вписана в протестантския регистър на смъртните случаи от 1833 г. като починал в Мюнхен на 27 ноември 1833 г. Веднага прави впечатление фактът, че тук на сина на Блохман е приписано грешното християнско име Каспар. Този факт става още по-изумителен, когато Клее открива, че в протестантския енорийски регистър на град Мюнхен под датата 27 ноември 1833 г. е вписана смъртта на Ернст Блохман. Съответстващо вписване е направено и в регистъра за погребения на Комисията за управление на гробищата. Следователно, второто дадено име Каспар се появява само в регистъра на смъртните случаи в Карлсруе. Тъй като възниква съмнение, че записите са направени въз основа на неверни данни, налага се Клее да провери дали войник на име Блохман е служил в баварската армия по това време. Удивително, но благодарение на съществуващия все още списък на войниците, той успява да докаже, че по това време в баварската армия не е служил войник на име Блохман. От това Клее стига до правилното заключение, че е получил доказателството, че отговорните за престъплението са били решени да придадат законност на смъртта на подмененото дете от 1812 г. Това води до разкриването на бездната, която върви през цялата тази афера, и хитростта, с която тя е била осъществена: защото тук не става дума за нищо друго, а за опит за извършване на съвършеното престъпление. Ако детето на Блохман от 1812 г. наистина бе умряло в Мюнхен през 1833 г., то нямаше как да бъде подмененото дете. Убийството на Каспар Хаузер през декември 1833 г. трябва да е било планирано през есента на 1833 г. и внимателно подготвено. И което е още по-коварно, 17 дни преди планираното нападение е трябвало да бъде доказано законно, че подмененото дете е умряло.

Криминалното разследване и историческите проучвания водят до ясния извод, че Каспар Хаузер, роден в деня на Св. Михаил през 1812 г., е бил наследник на трона на Баден. Дори ако бяхме толкова скептични, че да отхвърлим някой от споменатите по-горе факти като недопустими, друга възможност би била немислима при дадените обстоятелства. Наред с все още действащите заблуди е фактът, че в съответните биографични речници и в много други книги фактите, свързани с наследника на трона на Баден, все още са подлагани на съмнение.

В тази връзка ще хвърлим един бърз поглед върху личността на принц Макс фон Баден. Той е потомък на линията Хохберг от династията Заринг, т.е. линията, която наследява трона в резултат на елиминирането на Каспар Хаузер. На 9 ноември 1918 г., като последен канцлер на Германската империя, той е имал за задача да заповяда оставката на кайзера Вилхелм II. Записано е изказване на принц Макс фон Баден, че след коронацията си (която така и не се състояла) е имал намерение да пренесе тленните останки на Каспар Хаузер в кралската гробница на династията Баден в Пфорцхайм. 11 От тази забележка на принц Макс фон Баден можем да заключим, че той – както и много други представители на германската аристокрация – е бил убеден, че Каспар Хаузер е бил легитимният наследник на трона.

Сега ще поговорим за живота на Каспар Хаузер, но това ще бъде само един биографичен ескиз. Каспар Хаузер е отвлечен, след което очевидно е бил добре гледан и дори ваксиниран. Първоначално той расте в изолация, като нормално дете. Похитителите му чакат момента, в който той ще може да стои прав и ще се научи да ходи. Първо позволили на детето да се стабилизира в своята инкарнация. Дори му позволили да развие речта и мисленето си до детска степен. Решаваща за онези, които извършили престъплението срещу Каспар Хаузер, вероятно е била възрастта, в която той ще може да формира първите си трайни спомени. Широкият мащаб на действията става ясен, ако се има предвид как в момента на събуждането на паметта отношението към него коренно се променя. На възраст между 2 и 3 години Каспар Хаузер е затворен в подземие, в клетка, в която прекарва следващите 12 или 13 години. Според собствените му разкази тази клетка е била конструирана така, че той бил принуден да седи в полумрак, тоест на тъмно. Никога не виждал небето, слънцето, луната или звездите. През цялото това време никога не виждал друг човек. Храната му, хляб и вода, му била подавана, а процедурите по храненето били извършвани, докато той бил в състояние на ступор. Имал е само две дървени кончета за играчки. Клетката била конструирана по такъв начин, че той не можел да се изправи в нея. Изправеното положение, ходенето, а също и говоренето, и мисленето, също били възпрепятствани. По този начин той съществувал в състояние на затъмнено съзнание, така че, например, му било невъзможно да знае колко време е продължил неговият затвор.

После - трябва да е било през пролетта на 1828 г., когато бил на 15 години – той буквално бил изправен на крака. Научили го на около 40 думи от диалекта, в допълнение към което „човекът, с когото винаги е бил“, както сам той се изразява, го научил да пише „Каспар Хаузер“. След това бил изхвърлен в света. В понеделник след Петдесетница, следобеда на 26 май 1828 г., той се появява в Нюрнберг. Едва можел да ходи, краката и бедрата го болели. Първите хора, които среща, двама обущари, описват като очевидци, че той се появил, клатушкайки се по улицата, с писмо в ръка. Опитите им да водят разговор с него се оказали неуспешни. Писмото го насочва към учителя по езда фон Весениг. Тъй като последният не бил у дома, той трябвало да го изчака в конюшнята. Бирата и месото, които му предлагат, той отказва с отвращение, но приема с готовност хляб и вода и след това заспива.

Решителният момент, в който планът на неговите мъчители – да го накарат да изчезне от света като коняр – се проваля, настъпва, когато учителят по езда фон Весениг се прибира вкъщи същата вечер. Каспар Хаузер е събуден с трудност. Когато забеляза лъскавата униформа на учителя по езда, той бил толкова очарован от зрителното впечатление, че я погалва и я пипа по детски, като дете. Учителят по езда, съвсем разбираемо, е отблъснат от поведението на младия мъж, когото не може да приеме за дете. Тъй като не може да разбере нищо от казаното в писмото или от момчето, той внезапно го изпраща в полицията. Пътят до полицейското управление бил, както Фойербах така точно казва, „мъка“. Но и полицията не знае какво да го прави. Без смисъл или контекст той повтаря отново и отново няколкото думи, които са го научили. Поставя пръста си в пламъка на свещ, изгаря се и започва да плаче. Накрая, на лист хартия, който му подават, той пише името, с което отсега-нататък ще бъде известен в света – „Каспар Хаузер“. След това, с болка и мъка, тъй като не може да ходи, той е откаран в затвора, където е поставен в килия заедно с един чирак на месар, който има задачата да го разпитва. Той обаче се срива върху чувал със слама и заспива дълбоко.

Човек трябва да счита за щастлив удар на съдбата това, че още през първия ден от появата си в света той бил поверен на грижите на затворническия надзирател на замъка в Нюрнберг, Хилтел. Хилтел бил прост човек, човек с добро сърце, който притежавал забележителен опит в наблюдението и преценяването на човешките същества. В контакт с разбойници от всякакъв вид, той успял да запази целостта и прозорливостта на наблюдателните си способности. Първото нещо, което прави впечатление на Хилтел в този незабележим млад мъж, който е напълно неспособен да се изразява, са неговите чисти, невинни, детски душевни качества. Това е свързано с душевното впечатление, с прякото човешко преживяване на една реалност, свързана с Каспар Хаузер. Тук важното е, че това непосредствено човешко преживяване се случва с един народен човек, чието сърце е било отворено за това. Впечатлението от това събитие остава в Хилтел през целия му живот. Уверен в себе си, категоричен и непоколебим, той остава верен свидетел на Каспар Хаузер. Нищо не е в състояние да го смути; дори Стенхоуп по-късно не успява да изтръгне от него неблагоприятно изказване. Даумер записва един разговор с Хилтел, от който става ясно необичайното впечатление, което Каспар Хаузер му е направил, както и вътрешната независимост на неговото отношение към случая. Запомнящи са думите, изразени по следния начин: Хаузер, уверява ни още Хилтел, в началото беше чисто дете - дори по-малък от дете. Да се създава нарочно измамна представа за едно такова явление е извън човешките възможности. Невинността му е толкова очевидна, че той би бил принуден да свидетелства за нея, дори и сам Бог да твърдеше обратното. Като каза това, мъжът се изчерви от ентусиазъм.13

Човешката връзка на Хилтел с Каспар Хаузер проличава в една забележка в съдебните протоколи от 1834 г. Хилтел заявява, че Каспар Хаузер му е доставил такова удоволствие с добрата си природа и желанието си да учи, че никога нямало да иска да се раздели с него, ако не бяха осемте му собствени деца. Възможно ли е чувството на близост да бъде изразено по по-скромен начин?

Хилтел не само бил сигурен, че Каспар Хаузер е автентичен, но той бил също така първият свидетел на уникалните му детски качества и в какво състояние е, когато се появява за пръв път. Цялото му поведение беше сякаш чисто отражение на детска невинност; в него нямаше нищо лошо; каквото и да му дойде на ум, той го изразяваше – доколкото, разбира се, му позволяваше оскъдният речник. Истинско доказателство за неговата невинност и липса на знания получихме, когато съпругата ми и аз го съблякохме за първи път и измихме тялото му; поведението му тогава беше като на дете, съвсем естествено и без свян. Колкото и щастлива да била съдбата, която довела Каспар Хаузер до контакт с този човек, вероятно също толкова неразбираемо изглежда за един исторически безпристрастен наблюдател, че въпреки това недвусмислено, честно и във всички отношения сериозно свидетелство, Каспар Хаузер по-късно бил обявен за измамник. Написани са много книги по този въпрос, които всъщност нямат никакво значение, ако вярваме на човек като Хилтел.

На 28 май 1828 г. Каспар Хаузер е заведен при държавния медицински инспектор на Нюрнберг, д-р Преу, който трябва да реши дали има работа с болен човек или с измамник. Така Каспар Хаузер за първи път среща критичен, научно подготвен наблюдател. Д-р Преу бил един наблюдателен, безпристрастен феноменолог, чиято професия го била направила много скептичен. Наблюденията, които прави върху Каспар Хаузер, го довеждат до незабавното заключение, че в лицето на Каспар Хаузер има уникален и изключителен случай, който никога преди не бил наблюдаван. В доклада си д-р Преу обобщава резултата по следния начин: Този човек не е нито луд, нито глупав, но очевидно е бил насилствено и по най-брутален начин лишен от всякакъв контакт с обществото и другите хора.“16 Преу подкрепя медицинските си доказателства изцяло с обективни факти. Един от най-важните, вдлъбнатината на коляното, може да бъде споменат. Преу го описва по следния начин: И двете колена показват необичайна форма. Краищата на бедрената кост и пищялът в ставата са силно извити назад и са дълбоко вдлъбнати отпред заедно с пателата; така че когато Хаузер седи изпънат на пода с краката си на нивото на вдлъбнатината на коляното, между тях не може да се пъхне дори лист хартия, докато при повечето хора там се побира цял юмрук.

Наред с тази особеност има и друга, която се забелязва, когато Хаузер е седнал в тази поза. Гърбът му е напълно изправен, ръцете му са свободно изпънати във въздуха, докато всеки друг, седнал с изпънати ръце в тази поза, би трябвало да се наведе напред.17

Това наблюдение е особено важно, защото подкрепя онова, което Каспар Хаузер казва по-късно за своето затворничество. Освен това по този начин може да се потвърди още веднъж времетраенето на неговия затвор в описаната по-горе клетка, в която той е можел само да седи. Очевидно е, че такава деформация може да бъде причинена само от седене години наред и то от ранно детство, когато костите все още са гъвкави. Във връзка с проблема с Каспар Хаузер е важно, че, доколкото ми е известно, никой от опонентите му не е оспорвал този феномен. В тялото и костите му е имало материални следи от затворничеството му, и въпреки това е имало хора, които не са му вярвали.

Преу обобщава отново всички медицински доказателства в по-късен подробен доклад (3 декември 1830 г.). Той стига до общото заключение, че Каспар Хаузер всъщност е бил отделен от човешкото общество от най-ранното си детство и отгледан на тайно място, в което не прониквала дневна светлина, и е бил държан в това състояние до момента, в който, сякаш паднал от облаците, се е появил сред нас. И с това имаме физическо анатомично доказателство, че Каспар Хаузер не е дошъл при нас като измамник. * 18 Докладът на д-р Преу е потвърден и допълнен с по-подробни данни в по-пълния доклад на д-р Остерхаузен. Д-р Остерхаузен поема грижите и медицинското изследване на Каспар Хаузер през юни 1828 г. като заместник на болния д-р Преу. Д-р Остерхаузен също стига до ясния извод: В съгласие с това Каспар Хаузер не е измамник. 19 И така, съдбата прави така, че Каспар Хаузер е описан и признат като уникално явление от двама наблюдатели с научно образование, независимо един от друг, преди да бъдат направени каквито и да било изявления по този въпрос. Този фактор обикновено се пренебрегва, когато се водят спорове на тази тема.

Първо, същността на Каспар Хаузер е схваната от човек със сърдечни сили (Хилтел). След това неговият външен вид е оценен и признат чрез научните методи на онова време.

Въз основа на експертното становище на Преу (1 юни 1828 г.), тогавашният кмет на Нюрнберг, Биндер, в качеството си на началник на полицията, поема разпита на самия Каспар Хаузер, тъй като полицията, – което е разбираемо, – не може да извлече нищо по-значимо от него. В Биндер Каспар Хаузер, разбира се, среща за първи път високопоставен представител на обществения живот, но освен ролята му на кмет и представител на полицията, Биндер се занимава най-вече с уникалния външен вид на интервюирания от него човек. Дълбоките чувства го карат да забрави някои от полицейските правила и го подтиква на 7 юли 1828 г. да направи „публичното обявление” – „най-странното от всички странни обявления”20, - което е направено донякъде оправдателно. Защото това публично обявление – като се започне от необичайната му дължина – е било доста неподходящо, що се отнася до приноса му за официалното разясняване на случая от полицията, и в резултат на това Биндер получава не съвсем незаслужено мъмрене от висшестоящите офицери. Цялото публично обявление обаче е красноречиво свидетелство за дълбоката симпатия, която Биндер е изпитал към Каспар Хаузер и която, също и в качеството си на кмет, той по никакъв начин не е искал да скрие. Не разумът му, а сърцето му говори от пряк опит, особено в следното изречение:

Неговият чист, открит и невинен поглед, широкото и високо чело, най-възвишената невинност на характера му, който не познаваше и не подозираше разлика между половете и дори и днес да беше се научил да ги различава само по облеклото им, неговата неописуема нежност, топлота и добродушие, които привличаха всички около него и които в началото го докарваха до сълзи, а по-късно, след като спечели свободата си, се изразяваха в нежност дори към неговите потисници, която в началото беше дълбок копнеж и носталгия по затвора и пазача му, после се превърна в носталгичен спомен и едва сега, благодарение на любящото отношение, се превърна в постепенно намаляща привързаност към миналото, и също толкова искрената трогателна лоялност към всички, които постоянно са се занимавали с него и са му показвали доверие, към всички останали хора, грижата му за най-малкото насекомо, отвращението му от всичко, което може да причини и най-малката болка на човек или животно, безусловното му подчинение и съгласие с всичко добро, както и свободата му от всякакво лошо поведение или пороци, съчетани в същото време с усещане за това, което е зло – и накрая, неговото изключително желание да учи, благодарение на което, с помощта на еднакво проницателна и надеждна памет, той е в състояние да обогати своя речник – който в началото е включвал само около 50 думи – и придобити понятия и идеи за много предмети, с които, с изключение на тези, с които се е сблъскал в затвора, той не е бил запознат, а сега и представа за пространството, и времето, неговото особено влечение към музиката и рисуването, които преди това са му били непознати, склонността и уменията му да усвоява и двете изкуства, както и необичайната му любов към реда и чистотата – всъщност цялото му детско „аз” и чистото му, непорочно вътрешно същество – тези важни аспекти, взети заедно, ни дават, в същата степен, в която подкрепят и потвърждават разказа му за незаконното му лишаване от свобода, пълното убеждение, че природата го е дарила богато с най-прекрасните дарове на духа, характера и сърцето. 21

Биндер се позовава на съдбовния характер на срещата, когато в качеството си на кмет той обявява: Общността, която го е приела в сърцето си, го обича и го счита за знак на любов, изпратен им от Провидението. 21

Съобщението на Биндер предизвиква голямо вълнение в Германия, а скоро и в голяма част от Европа. Чрез подробното обяснение на всички известни обстоятелства съдбата на Каспар Хаузер веднага става известна на широки кръгове. Тази историческа услуга, направена чрез импулсивното обявление на Биндер, дава резултат именно поради непредпазливостта си от гледна точка на полицията. Тя предизвика отзвук от околната среда, в съгласие с вика от сърцето на този човек: „Детето на Европа!“ През целия си живот, от момента на първия си контакт с него и първоначалния шок, Биндер остава привързан към Каспар Хаузер. И от момента на първото си действие, което е било от такова значение за Каспар Хаузер, нишката на съдбата продължава до некролога в нюрнбергския вестник от 19 декември 1833 г., който започва с думите: Каспар Хаузер, моят любим подопечен, вече не е между живите. 22

Само няколко дни след появата му в Нюрнберг Даумер посещава Каспар Хаузер в „Лугинсланд“. Той не е записал какво е преживял при тази първа среща. В 12 години по-младия Каспар Хаузер 28-годишният Даумер открива своята житейска мисия. Без колебание и с много енергия той се заема със съдбовната си мисия, чието изпълнение ще го направи безсмъртен. Впоследствие той посещава Каспар Хаузер всеки ден, за да му преподава, и е силно удивен от неразбираемата способност на своя ученик да усвоява знания. На 18 юли 1828 г., по инициатива на кмета Биндер, Каспар Хаузер е предаден на грижите и обучението на Даумер. Даумер го приема в собствения си дом, където живее с майка си и сестра си. Каспар Хаузер за първи път намира дом, който е едновременно физически, душевен и духовен. Даумер описва този първи период по следния начин:

Познавах Каспар Хаузер от около три седмици, преди да дойде в дома ми (18 юли 1828 г.) – тоест от края на юни 1828 г. – защото го посещавах в Кулата, където живееше по това време. Заварих повече, отколкото очаквах, проявих личен интерес към младия мъж и оттогава го посещавах ежедневно с намерението да допринеса с нещо за неговото развитие. Тълпата от любопитни хора, които му отнемаха времето, често ми позволяваха да прекарам с него едва половин час насаме, въпреки което той научи основите на четенето, броенето, произнасянето на числови редици, събирането и изваждането; напредна в изписването на букви с красив почерк и научи наизуст едно просто парче за пиано. Научих го да чете с помощта на големи букви, отпечатани на отделни картички, които децата събират; упражненията му по писане се практикуваха самостоятелно според моделите, които му предоставях. Но още на третата седмица почти трябваше да престана да го уча, защото не дълго след началото на урока потни капки се събираха на челото на Хаузер и го заболяваше главата. Треперенето на лицето му, което се появяваше при почти всяко вълнение, стана по-изразено; точно когато го повериха на моите грижи, той така се разболя, че едва можеше да стои на краката си. Още на втория ден от престоя му в моя дом затруднението, от което страдаше, се облекчи, но след това храносмилателните му органи изглеждаха все по-слаби, а нервната му система беше много разстроена. Спазматичните движения бяха ужасяващи; всяка силна дума или нота от пианото нараняваше слуха му, няколко думи, написани или прочетени от него, всеки бял или ярък предмет, към който погледнеше, нараняваше очите му; ръката му трепереше като на старец, когато хващаше нещо с нея; всякакъв вид размисъл увеличаваше страданието му, от което започна да се възстановява едва след седмица. В това състояние всички интелектуални и практични дейности, с които се беше занимавал преди – четене, писане, смятане, рисуване, свирене на пиано – трябваше да бъдат преустановени и аз продължих част от обучението му само под формата на спорадични разговори. Занимавах го и с лепене, дърводелство и градинарство, доколкото му позволяваха силите, както и с някои игри, които му даваха възможност да се движи на открито. Понякога му позволявах хладка баня (което също се оказа полезно). Опитът ми да правя леки упражнения с него в гимнастическия салон не даде желания ефект, но уроците по езда, които вземаше при коняря фон Румплер в мое присъствие, имаха голям успех. Конвулсивните му движения, треперенето и резултатите от прекомерната стимулация като цяло започнаха да изчезват.

Освен ръжен хляб и вода, които по-рано бяха единствената му храна, сега той много обичаше супа, приготвена с вода, сгъстена с брашно, а също и чист шоколад, бял хляб и млечни ястия, които започнаха да му допадат и бяха от голяма полза за все още слабата му храносмилателна система, която не можеше да усвоява ръжения хляб тъй лесно както преди. Външният му вид се подобри значително и той растеше изключително бързо; през последните четири седмици той порасна с около пет сантиметра.

За да опиша общото му физическо състояние, ще кажа следното: откакто го познавам, и особено в момента, той има добър външен вид и здрав тен, но тялото му е невероятно крехко, слабо и свръхчувствително по отношение на това, което може да прави и което му влияе отвън. Леко докосване с ръка има ефекта на удар за него; когато върви известно време срещу вятъра, гласът му пресипва; преди се уморяваше много бързо след кратка разходка, но напоследък може да ходи с часове, без да се измаря. Преди стоеше и ходеше с пръстите на краката обърнати навътре и винаги имаше опасност да загуби равновесие; не можеше да направи и най-малкия скок, без да падне; сега походката му почти не се различава от тази на другите хора. Ръцете и стъпалата му преди бяха толкова меки, без мазоли и лесно се нараняваха, че беше очевидно, че не е свикнал да ходи и да работи.

Когато за първи път ми го повериха, открих значителни следи от мехури и рани по краката му, причинени от това, че не беше свикнал да ходи. Когато сетивата му бяха възбудени, когато се напрягаше, беше нащрек или потънал в мисли, лицето му, особено лявата страна на устата и лявата ръка, се тресяха конвулсивно. Получаваше пристъпи на треска, ако яде месо, а киселините от зеленчуците му причиняваха сърбеж; сладките неща го отвращаваха, всичко пикантно и всичко, съдържащо алкохол, имаше ужасен ефект върху него. Всичките му сетива са много остри и съвършени. Например, той може да помирише неща на значително разстояние, които за нормалните сетива изглеждат напълно без мирис, може да вкуси капка месен бульон, ако тя попадне в неговата рядка супа на водна основа, и може да различи на разстояние от около 100 крачки отделните зърна от гроздето на бъз; на повече от половината от това разстояние той може да различи бъз от боровинка. Очите му, свикнали с тъмнината, виждат доста добре в сянка, в която обикновеното око не може да различи нито цвят, нито очертания. Той все още може да различава тъмнокафяво от тъмночервено и тъмнозелено от черно в това, което за другите е пълна тъмнина, и не се нуждае от светлина, за да се движи уверено и да намира пътя си в къщата през нощта; да, той вижда по-добре в полумрак, отколкото на ярко осветление, защото дневната светлина го заслепява.

Най-странното в неговия случай са феномените, които се простират в областта на животинския магнетизъм и ясновидството. През нощта, в която състоянието му се подобри, той сънува сън, в който преходът към по-добро здраве му се представяше като дружелюбна картина. Когато някой се приближи към него отзад незабелязано и безшумно, той го усеща чрез едно доста странно усещане, което близостта на живи същества предизвиква в него. Ако някой протегне ръка към него, той усеща това като струящ от нея ток, което той нарича „дишане към мен“; когато ръка го хване, почти винаги (освен в случаи с някои възрастни хора) той усеща студени тръпки. Най-силната му реакция (по неизвестна причина) е предизвикана от моето присъствие. Той го усеща от разстояние около 125 крачки, когато е с гръб към мен и когато протегна ръка към него. Подобна чувствителност проявява и по отношение на металите; в резултат на силата на привличане, той усеща и различава метали, скрити под листове хартия, за чието съществуване не е знаел. Тези явления обаче намаляват, колкото по-силен и по-здрав става той.

Като описание на неговите духовни особености, доколкото са били разкрити, следните характеристики могат да бъдат полезни: Каспар Хаузер притежава огромно добродушие и меко сърце, но той не вярва на никого, в по-голяма или по-малка степен, което е разбираемо следствие от досегашните му преживявания. Преценката му е остра и уместна, наблюдението му е забележително остро. Властите не означават нищо за него; той разчита изцяло на собствените си възгледи, опит и прозрения. Неговото разбиране не познава граници според неговите стандарти и изисква абсолютно удовлетворение; моралният му кодекс е строго изразен; той е педантичен по отношение на външния ред и чистотата. Упоритостта му по отношение на нещата, които си е поставил за цел, често граничи с инат. Най-изявените му дарби са свързани с технологиите и изкуството. По отношение на способността му да се изразява вербално, той е напреднал до такава степен, че човек може да разговаря с него без особени затруднения на всякакви теми, които попадат в сравнително широкия обхват на неговите идеи и способности за разбиране.

Според собственото му признание, двете най-големи промени, които са настъпили в начина му на мислене и възприемане на нещата, са следните: първата е, когато му дадох кутия с букви и започнах да го уча да ги разпознава. От този момент нататък, каза той, е приключил с игрите; конете играчки, които дотогава му носеха най-голямо удоволствие, бяха оставени настрана и оттогава нататък се интересуваше само от учене. Втората голяма промяна в него е предизвикана от възприемането на покълването и растежа. Преди това той е мислил, че дърветата, листата, цветята и плодовете са създадени от човешка ръка и, когато се опитах да му дам представа за растежа и растителния живот, той остана доста скептичен. Затова му дадох да засади различни видове семена в саксии и му разказах какво ще се случи (август 1828 г.). Той каза, че ще повярва на всичко, което му разказвам, ако то се потвърди. Когато зърната наистина поникнаха, той изпадна в неописуемо състояние на възбуда, радост и удивление и оттогава гледа на природата със съвсем други очи. 23

Сред хората, с които Каспар Хаузер се запознава през първите си дни в Нюрнберг, е Анселм Ритер фон Фойербах, председател на Апелативния съд в Ансбах, криминолог и преподавател по наказателно право. Той застава на страната на Каспар Хаузер с цялата сила на своята пламенна личност и става свидетел на невинността на Каспар Хаузер, и търсач, който никога не престава да се опитва да разкрие мистерията около произхода и съдбата на Каспар Хаузер. През 1832 г. той на практика разгадава загадката за произхода на Каспар Хаузер. По-нататъшните изследвания на Фойербах са прекъснати от заболяването му през 1832 г. и внезапната му смърт на 29 май 1833 г. Даумер е бил на мнение, че Фойербах не е умрял от естествена смърт.24

Докладът на Фойербах за първото му посещение при Каспар Хаузер е един от класическите документи:

Каспар Хаузер вече беше прекарал повече от месец в Нюрнберг, когато чух за него като една от най-новите теми за клюки. Официалното съобщение за събитието все още не беше стигнало до държавните глави. Аз просто отидох в Нюрнберг на 11 юли (1828 г.) като частно лице, от хуманитарен и научен интерес, за да видя това уникално явление.

По това време Каспар все още живееше в квартирата си в кулата „Лугинсланд” на „Вестнер Торе”, където всеки, който пожелаеше, можеше да го посети. Истината е, че Каспар надали е имал повече спокойствие от сутрин до вечер, отколкото кенгуруто и опитомената хиена в известната менажерия на г-н ван Акен. И така, аз също отидох да го видя, придружен от полковник фон Д., две дами и две деца, и за щастие попаднахме в момент, когато мястото на събитието беше пусто. Стаята на Каспар беше малка, но чиста и светла, с прозорци, които гледаха навън, с гледка, която беше едновременно широка и приятна. Намерихме го бос, облечен в стари дълги панталони и само по риза.

Каспар беше украсил стените, до където можеше да достигне, с листове с картинки, подаръци от многобройните му посетители. Всяка сутрин ги лепеше на стените с плюнка, която беше лепкава като лепило [бележка от Фойербах: слюнката му беше толкова лепкава, че когато сваляха картините, парчета хартия оставаха залепени на стената или парчета от стената се отлепяха заедно с хартията] и ги сваляше отново, веднага щом се мръкнеше, и ги подреждаше на купчина до себе си. На пейката, която беше покрай всичките стени в стаята, в единия ъгъл се намираше леглото му, което се състоеше от чувал със слама, възглавница и вълнено одеяло. Останалата част от пейката беше отрупана с множество различни видове играчки, със стотици оловни войници, дървени кучета, понита и други стоки от Нюрнберг. През деня той вече рядко се занимаваше с тях, но все пак си правеше труда да подреди всички тези неща и дреболии вечерта, а веднага щом се събудеше сутрин ги разопаковаше и подреждаше в някакъв ред. Благотворителните инстинкти на добрите граждани на Нюрнберг го бяха дарили и с катове дрехи, които той държеше под възглавницата си и които ни показа с детинско удоволствие и не малко гордост. Сред играчките на пейката лежаха и различни монети, на които обаче той не обръщаше никакво внимание. Взех в ръка една мръсна монета от една крона-талер и една съвсем нова монета от два гроша и го попитах коя от двете би предпочел. Той избра малката лъскава монета, нарече другата грозна и направи гримаса на отвращение. Когато се опитах да му обясня, че по-голямата монета все пак е по-ценна и че с нея може да се купят много повече красиви неща, отколкото с по-малката, той действително ме изслуша внимателно, но веднага се замисли и накрая ми даде да разбера, че не разбира какво имам предвид.

Когато влязохме в стаята му, той не показа ни най-малко смущение или срамежливост, а по-скоро доверие и удоволствие от срещата с нас. Първо обърна внимание на ярката униформа на полковника; не можеше да откъсне поглед от каската, украсена изцяло със злато; след това дамите с веселите си рокли привлякоха вниманието му; в началото едва ме погледна в скромното ми черно палто. Всеки от нас се представи поотделно и му казахме имената и титлите си. Каспар се приближи до всеки от нас, докато ни представяха, погледна ни внимателно като хвърляше бърз, проницателен поглед към всяка част от лицето ни поред: чело, очи, нос, уста, брадичка и т.н. И накрая, както стана ясно, събра отделните части от физиономична информация в едно цяло. След това той повтори името на човека, с когото беше запознат, след което вече познаваше съответния човек и, както показаха по-късни събития, го познаваше за цял живот.

Той се извърна колкото може по-далеч от ярката слънчева светлина. Много внимателно избягваше слънчевите лъчи, които проникваха през прозореца му. Ако по някаква случайност такъв слънчев лъч попаднеше в очите му, мигаше енергично, намръщваше се и показваше явни признаци на болка; освен това очите му бяха леко възпалени и като цяло много чувствителни към светлината.

Лявата страна на лицето му, което по-късно беше напълно симетрично, по онова време се различаваше значително от дясната. Първата беше явно деформирана и изкривена; конвулсивни спазми често преминаваха през него като мълнии. Цялата лява страна на тялото, но особено ръката и китката, бяха очевидно най-засегнати. Ако му покажеха нещо, което събуждаше любопитството му, или ако някой произнесеше необичайна дума, с която той не беше запознат, конвулсиите започваха веднага и обикновено се превръщаха в нещо като тръпка. Тогава той стоеше неподвижен, нито мускул на лицето му не мърдаше, очите му гледаха право напред, без да мигат, сякаш лишени от живот; приличаше на стълб, който нито вижда, нито чува, и който не може да бъде събуден за живот от никакви външни впечатления. Можеше да го наблюдавате в това състояние, когато беше потънал в мисли или когато се опитваше да намери подходяща идея за нова дума, или подходяща дума за нова концепция, или да свърже ново преживяване с нещо, с което вече беше запознат, за да направи първото обяснимо чрез второто.

Думите, които знаеше, произнасяше решително и ясно, без колебание или заекване. Все още не ставаше дума за някаква свързана реч и изказванията му бяха толкова оскъдни, колкото и обхватът на понятията му. Затова беше трудно да се разбереш с него. Едва ли беше изрекъл няколко изречения, които той сякаш разбираше, и веднага се появяваше дума, с която не беше запознат, и конвулсиите започваха отново, докато се опитваше да разбере смисъла й. Във всичко, което казваше, съюзите, частиците и спомагателните глаголи обикновено липсваха; неговото спрежение включваше много малко освен инфинитива; а най-лошото беше синтаксисът, чиито части бяха доста жалко объркани и смесени. „Каспар много добър” вместо „Аз съм много добър”, „Каспар каже на Юли” вместо „Аз ще го кажа на Юлиус (сина на затворния надзирател)”. Това беше обичайният му начин на говорене. Думата „аз“ се използваше рядко; той почти винаги се отнасяше към себе си в трето лице: „Каспар“; той също така се обръщаше към другите в трето лице, вместо във второ, например: „Вие“ винаги беше господин полковник, госпожа генерал и т.н. Не можеш да се обръщаш към него с „Ти“, а с „Каспар“, ако искаш да разбере веднага кого имаш предвид. Една и съща дума често се използваше в различен смисъл, което често предизвикваше забавно и смешно объркване на идентичността. Много думи, принадлежащи към определен вид, той използваше за целия род! Така например, думата „планина“ се използваше за обозначаване на всеки хълм или могила, поради което той нарече един коремест господин, чието име беше забравил, „човекът с голямата планина“, а една дама, чийто шал висеше толкова ниско отзад, че се влачеше по земята, наричаше „дамата с прекрасната опашка“. Както можете да си представите, не пропуснах възможността да му задам някои въпроси, които биха му дали повод да разкаже нещо за съдбата си. Всъщност обаче всичко, което успях да изтръгна от него, бяха безсмислици, объркани и неясни неща, които, тъй като все още не бях свикнал с начина му на говорене, можех само да предполагам какво означават, а голяма част от тях изобщо не разбирах.

Струваше ми се важно да проверя вкуса му към цветовете. В това отношение той приличаше на малко дете или на така наречения „дивак”. Червеният цвят, всъщност най-яркият от червените, му харесваше най-много; жълтият му беше неприятен, освен когато заслепяваше очите му като блестящо злато, в който случай изборът му се колебаеше между този вид жълто и този вид червено; към бялото беше безразличен, но зеленото му беше почти толкова неприятно, колкото и черното. Това предпочитание към цветовете, особено влечението му към червеното, остана с него много дълго време, дори и след като бе постигнал голям напредък в интелектуалното си развитие, както показват по-късните наблюдения на професор Даумер. Ако бе оставено на него, той би облякъл себе си и другите, към които имаше добро отношение, от главата до петите в алено или тъмночервено. Той не изпитваше удоволствие от природата заради основния цвят, с който тя бе обагрена – зеления. За да бъде нещо красиво в неговите очи, то трябваше да се гледа „през розови очила“. В дома на професор Даумер, където се беше преместил от жилището си в „Лугинсланд“ скоро след моето посещение при него, той не беше напълно доволен, защото оттам се виждаше само градината и това, което той смяташе за много „грозни зелени дървета и растения“. Домът на един приятел на неговия учител, разположен в тясна, непривлекателна улица, му харесваше много повече, защото срещу нея и от всички страни се виждаха много красиви къщи, боядисани в червено. Когато му показаха дърво, покрито с червени ябълки, той изрази голямо задоволство от него; само че, според него, дървото би било много по-хубаво, ако листата също бяха червени. Когато той, който пиеше само вода, видя веднъж как пият червено вино, каза: „Де да можех да пия нещо, което изглежда толкова красиво“. Той искаше само едно подобрение за любимите си животни, конете: да бяха червени, а не черни, кафяви или бели.

Любопитството и жаждата му за знания, както и желязната му решителност да се придържа към нещата, които си беше поставил за цел да научи или разбере, надминаваха всякаква представа и бяха дълбоко трогателни за наблюдаване. Както вече беше споменато, през деня той не се забавляваше повече с играчките си; дневните часове бяха заети с писане, рисуване и други училищни предмети, с които го занимаваше професор Даумер. Той ни се оплакваше горчиво от всичките хора, които го посещаваха, не му даваха покой и не му позволяваха да научи нищо. Беше трогателно да чуваме често повтаряното му оплакване, че хората по света знаят толкова много, а той има толкова много да научи. Едно от любимите му занимания, освен писането, беше рисуването, предмет, към който проявяваше толкова талант, колкото и упоритост. В продължение на много дни си беше поставил за задача да копира литографския портрет на кмета Биндер. Цяла голяма папка с листа формат четвъртинка беше пълна с тези копия; те лежаха, както бяха се развивали постепенно в дълга поредица, едно върху друго. Аз ги изучавах една след друга; първите опити бяха точно като рисунките на нашите малки деца, които мислят, че са нарисували лице, когато са нахвърлили фигура на лист хартия, която трябва да представлява овал с няколко кръгли криволици до няколко дълги и напречни черти. Но в почти всеки следващ опит се забелязваше подобрение, така че постепенно тези линии ставаха все повече и повече като човешко лице и накрая, макар и доста груби и несъвършени, те приличаха достатъчно на оригинала, за да бъдат разпознаваеми. Изразих похвалата си за последните му опити, но той все още не изглеждаше доволен и ме информира, че ще трябва да копира картината още много пъти, докато не я направи съвсем точна; след това щял я подари на кмета.

Той се чувстваше доста щастлив от живота си в света; копнееше да се върне отново при „човека, с когото винаги бях“. У дома (в малката си стаичка), каза той, никога не е имал такива болки в главата и хората не са го тормозили толкова, колкото го правят сега в света. С това той имаше предвид дискомфорта и болката, причинени от многото непривични впечатления, различните миризми, които дразнеха ноздрите му, и т.н., както и многото посещения на любопитни хора, техните многобройни въпроси и някои от безразсъдните им, дори нечовешки експерименти. От човека, „с когото винаги бях“, той нямаше никакви оплаквания, освен че все още не беше дошъл да го вземе у дома и че имаше толкова много неща в света, които никога не му беше показвал, и за които никога не му беше разказвал нищо. Искаше да остане в Нюрнберг, докато научи това, което знаеха кметът и професорът (Даумер); след това кметът трябваше да го заведе у дома и той щеше да покаже на човека всичко, което беше научил междувременно. Когато го попитах в отговор как може да иска да се върне при този зъл и отвратителен човек, той се разгневи и ме упрекна с думите: „Човек не е зъл. Човек не прави мен зло.“

Скоро получихме най-ярък пример за неговата забележителна памет, която беше толкова бърза, колкото и упорита. Той беше в състояние да посочи името и титлата на дарителя на всеки малък или голям предмет в стаята си, на всяка голяма или малка картина, и по този начин се натъкна на няколко души с една и съща фамилия. Тогава той ги разграничаваше или по имената им, или по други черти. Около час след като го напуснахме, го срещнахме на улицата точно когато го водеха да се срещне с кмета. Говорихме с него и когато го помолихме да ни каже имената, без да се замисли или да се колебае, той ни даде пълните имена на всеки от нас, включително и титлите ни, което за него сигурно не е означавало нищо особено. Д-р Остерхаузен, лекарят, имал следния опит с него по-късно: когато му показали букет цветя и му казали имената им, той успял да разпознае цветята и да си спомни имената им няколко дни по-късно. Тази памет обаче по-късно избледняла и, както изглежда, намалявала пропорционално на темпото, с което Каспар придобивал повече знания и разбирането му се задълбочавало.

Послушанието му към всички онези хора, които бяха придобили бащинска власт над него, особено кметът, професор Даумер и затворният надзирател Хилтел, беше безрезервно и неограничено. „Г-н кмет, г-н професор е казал така“ беше окончателният авторитет за действията му, което правеше всякакви по-нататъшни спорове и обсъждания по въпроса излишни. Когато го попитах защо смята, че трябва да се подчинява толкова незабавно, той отговори: „Човекът, с когото винаги бях, ме научи, че трябва да правя това, което ми се казва.“

Но това подчинение пред авторитета на другите се отнасяше само до това да прави или да не прави нещо и нямаше нищо общо с неговите знания, вярвания или убеждения. За да бъде сигурен в нещо, той трябваше да има вътрешно убеждение в неговата истинност, а това той придобиваше или чрез сетивно наблюдение, или чрез нещо, което за неговите способности за разбиране и за почти празната му глава, беше убедителен факт. В случаите, когато не можеше да придобие разбиране по нито един от тези два начина, той оставяше въпроса настрана, без противоречия, докато, както сам казваше, „не придобие повече мъдрост“. Между другото, разговарях с него за предстоящата зима и му казах, че тогава често ще вижда покривите на къщите и всички улици в града напълно бели, толкова бели, колкото стените на малката му стая. Той помисли, че това ще бъде много хубаво, но показа, че няма да повярва, докато не го види. Когато през следващата зима падна първият сняг, той прояви голяма радост от факта, че улиците, покривите и дърветата бяха „боядисани“ толкова красиво, и бързо изтича на двора, за да вземе малко от „бялата боя“. Но скоро се върна обратно горе при учителя си с широко разперени пръсти, плачейки и крещейки, че бялата боя е „ухапала“ ръцете му.

Любовта към реда и чистотата, граничеща с „педантичност“, беше доста поразителна и необяснима в този човек. От стотиците вещи, които имаше в малката си къщичка, всичко имаше свое специално място, беше подредено както трябва, внимателно разглобено и симетрично подредено и т.н. Нечистотията или това, което той смяташе за нечистотия, беше отвратителна за него, както по отношение на него самия, така и по отношение на другите хора. Забелязваше почти всяка прашинка по дрехите ни и когато видя едно-две зрънца тютюн по яката ми, ми обърна внимание с възмущение и набързо ме предупреди да изчеткам това гадно нещо. 25

 

 

Този доклад е допълнен от писмо от Фойербах от 20 септември 1828 г. до Елизе фон дер Реке:

Но нека поговорим по-скоро за бедното намерено дете от Нюрнберг, добрия Каспар Хаузер, за когото споделям най-голяма загриженост както официално, така и неофициално. Някои неща около тази нечувана история са загадка и може би завинаги ще си останат такива, въпреки взаимните усилия на всички магистрати и полицейски власти; във всеки случай, всички опити да се установи мястото на зверството и да се проследи извършителят на деянието досега са били без резултати. Но едно е сигурно: престъплението е извършено, и в Каспар Хаузер виждаме 17 – 18-годишно чудо, каквото светът никога не е виждал, човек, който от най-ранното си детство е бил като че ли погребан и едва от около шест [трябва да е четири] месеца е видял слънцето за първи път и е открил, че на земята има и други хора освен него и чудовището, което го е хранило с хляб и вода.

Когато за първи път го виждат в Нюрнберг, той е могъл да каже само няколко думи и не е имал ни най-малка представа за най-обичайните явления в природата, като например, когато се е опитал да хване пламъка на свещ, не е могъл да различи какво е близо и какво е далеч, обърквал е мъртвите с живите предмети, или по-скоро не е знаел разликата, точно както не е знаел разликата между половете и т.н. С голяма трудност можеше да пипа пред себе си – и то с цялата си ръка; когато ставаше въпрос за отделните пръсти, беше много несръчен. Слънчевата светлина му причиняваше болка; ароматът на най-деликатните цветя, например на роза, не само му беше много неприятен, но и му причиняваше силна болка. Когато за първи път чул да свири военен оркестър в далечината, бил извън себе си от радост, докато отблизо му било болезнено. Можел да яде само хляб и вода, всякакъв друг вид напитка, дори мляко, и най-малката трохичка месо му причинявали не само гадене и отвращение, но и повишавали температурата му. До днес не яде нито месо, нито зеленчуци, нито плодове.

Когато преди два месеца го посетих в Нюрнберг, той все още не беше виждал луната или звездите, не знаеше какво е зима, не можеше да разбере и не вярваше, че някога е бил по-малък, отколкото беше в този момент, и нямаше – както е и днес – чувство за красотата на пейзажа и за природата като цяло. Някои цветя му доставяха удоволствие, например розата, защото предпочиташе червения цвят пред всички останали. Но освен черното, всякакво зелено му беше неприятно и затова с нетърпение очакваше зимата, когато, както му бяха казали, гледката от прозореца му вече нямаше да е зелена, а много често съвсем бяла като стените на стаята му за дълги периоди от време. Той беше научил съвсем наскоро какво означава растежът на растенията, защото му беше позволено да засади боб и други семена в саксии и след това вниманието му беше привлечено към тях; преди това той смяташе, че всички растения са художествено творение на човека и се учудваше как хората са могли да създадат толкова много цветя и да отрежат толкова много листа от дърветата и защо са го направили.

Каспар, между другото, е човек с отлични природни дарби, надарен с бърза способност за разбиране и забележителна памет. Той винаги е изразявал по много жив начин жаждата си за знания, за да компенсира всичко, което човекът, „с когото е бил“, не му е казал. Той искаше обяснение за всичко, което виждаше, и го свързваше с понятия, които бяха нови за него, затова казваше тъжно: „Научи и това! Човекът, с когото винаги съм бил, не ми е казвал нищо за това.“ Напредъкът му е изключителен – това, което на другите им отнема месеци или години, той научава за дни. В момента е толкова напреднал, че почти няма интересни психологически наблюдения, които да се направят за него. Вече говори по напълно разбираем и свързан начин, само понякога съставя изреченията си като дете; почеркът му е твърд, почти красив, и преди няколко дни най-голямата ми дъщеря, която го посети в Нюрнберг и му подари подарък по този повод, получи много хубаво писмо от него. Съвсем сам започна да рисува и скоро постигна забележителен напредък и в това. Ако види някакво изкуство или умение, което предизвиква интереса му, той веднага иска да го научи, позволява да му покажат как се прави, упражнява се един-два дни, докато придобие известна сръчност, но го изоставя веднага щом го научи. Изключително забележително е, че предметите, които изучава, не го интересуват толкова, колкото самото учене, което е единствената му страст. Трудно обяснима е удивителната му любов към чистотата и реда, която той изрази веднага при появата си в Нюрнберг, въпреки че тялото му беше покрито с натрупана през годините мръсотия. Когато го посетих, всички безброй неща, които му бяха дадени от хората в Нюрнберг – играчки, дрехи и т.н., бяха подредени симетрично в малката му стая, всяка хартийка, която лежеше на пода, му беше неприятна, и той я вдигаше внимателно; забелязваше всяка прашинка или петно по себе си или по дрехите на другите. Хората от Нюрнберг му бяха осигурили всички необходими – и дори ненужни – дрехи, елегантни палта, жилетки и т.н., и сега човек очаква да го види като млад лорд, когато се появи на публично място.

От гледна точка на морала Каспар Хаузер е живо опровержение на доктрината за първородния грях. Невинността и добротата на сърцето му бяха очевидни във всичките му действия и думи, въпреки че той нямаше ни най-малка представа за добро и зло, за правилно и погрешно. Той не се страхуваше ни най-малко от другите хора и дори не се срамуваше от тях; в неговите очи всички хора бяха добри и той ги считаше за красиви. Когато, между другото, веднъж изразих възмущението си от злодея, който го беше държал в плен толкова дълго време, той ме упрекна с думите: „Този, с когото бях“, не бил лош, а бил неговият баща – това казваше той, когато го посетих, за всички, на които беше поверен – които му даваха храна и питие. Едва от около два месеца изглежда, че е осъзнал, че е бил жертва на престъпление, и оттогава изразява най-голям страх само от мисълта да попадне отново в ръцете на своя пазач. Нямаше признаци за страсти или лоши наклонности, освен новопробудената му суета.

Това, че идеята за Бога не е вродена в човека, а идва при него само отвън, чрез наблюдение на природата или чрез учение, се демонстрира съвсем ясно и от Каспар Хаузер. Не знам как стоят нещата с него в момента, но неотдавна нищо не сочеше, че той има представа за Бог като Създател на Вселената – догматизмът и духовенството, за щастие, бяха държани на разстояние от него досега.

Каспар Хаузер изглежда здрав, но в резултат на силните впечатления, които е получил от безбройните нови неща, които постоянно бомбардират сетивата му от всички страни, нервите му са станали изключително чувствителни, така че донякъд можем да се опасяваме за живота му. Сега, благодарение на любящата грижа и деликатното и подходящо отношение, което получава от своя приемен баща и учител, професор Даумер, той вече не е в опасност. От известно време при него се наблюдават най-странни физиологични явления; той може да вижда през нощта – като хлебарка – толкова лесно, колкото и през деня, и може да различава предмети на значително разстояние само по миризмата им и т.н. Физиономията му няма особени отличителни черти, но, особено когато говори, цялата лява страна на лицето му се изкривява по неприятен начин; въпреки това цялостният вид на лицето му, благодарение на изражението на невинност и добросърдечност, притежава неоспорим чар. Всеки, който се доближи до него, веднага бива спечелен от него. Все пак, който си мисли, че Каспар е бил особено доволен от положението си по това време, което външно отговаряше на всичките му изисквания, би се заблудил. Той със сигурност се е чувствал много доволен от много отделни неща, когато сетивата му са били приятно засегнати или когато жаждата му за знания е била задоволена, но основният тон на душевното му състояние беше на безмълвна меланхолия, която, особено сега, често се изразява в остри забележки.

Има някои неща, които са невероятни или загадъчни относно неговото затваряне и прехвърляне в Нюрнберг, а също така и някои неща, които не са верни. Този разказ е бил изтръгнат от него в момент, когато той практически не е имал никаква представа, никакви понятия за природата или човешките дела, а още по-малко подходящи думи, с които да ги изрази; в момент, когато често е казвал неща в объркания си, неясен брътвеж, които не са били това, което е искал да каже, или които са давали на разпитващия достатъчно поле за тълкуване според собствените му мисли, мнения и хипотези. Но освен това имам основания да вярвам, че варваринът, в чиято власт е бил Хаузер, му е изнесъл страшна проповед със заплахи по определени въпроси, с основната цел да скрие необходимите улики за разследване на мястото и извършителя на престъплението. Трябва да се отбележи, че Каспар проявяваше максимално послушание към всеки, към когото чувстваше уважение и благодарност. Едва когато разбирането му се развие напълно и той се сдобие с необходимите морални понятия, когато представата му за злодея, с когото е бил свързан, сякаш се е бил слял с него, отпусне хватката си върху въображението му, и когато, благодарение на дългия си опит, той се убеди, че винаги ще бъде закрилян от защита, върху която бившият му господар няма контрол — само тогава можем да се надяваме, че от него ще бъдат извлечени други и повече неща, които могат да доведат до постигане на целта.

Би било от най-голямо значение да се води подробен дневник от самото начало, в който да се записват многото психологически и физиологични явления, проявяващи се у Каспар Хаузер. Но това въобще не им беше хрумнало на материалистите от Нюрнберг. Аз самият дадох първия импулс за събирането на фрагменти от тези забележителни преживявания в ретроспектива. Преди всичко хората от Нюрнберг се отнасяха към  нашия Каспар като кън обект на любопитство в продължение на месеци; неговият приемен баща беше пазач в затвора; Каспар беше показван в социални кръгове и в обществени заведения като някакво странно животно, по цял ден беше излаган пред жадните погледи на любопитни хора и непрекъснато беше подлаган на експерименти, като например пиене на вино и подобни неща, за които се знаеше, че неговата природа не може да понесе, тайно добавяни в питейната му вода, така че той беше изложен на опасността да бъде напълно разрушен духовно и физически в кратък срок. Мисълта, че образованието на този нещастен човек трябва да бъде поверено изцяло на образован човек, никога не хрумна на кмета, който се преструваше на толкова човечен в своята прибързана и, между другото, съвсем неподходяща публична реч. Именно моето пътуване до Нюрнберг за първи път доведе до нов обрат в събитията, привличайки вниманието на моя уважаван колега, Областния председател Херн фон Миег, към това, което беше нужно, и към цялата безсмислица, която се разиграваше около Каспар Хаузер, и го помолих да посети Нюрнберг, за да види с очите си какво се случва. След това Каспар Хаузер беше поверен на професор Даумер, който е много добър и разумен човек и който, заедно със семейството си, живееше изцяло в интерес на своя изключителен ученик. Скоро след пристигането му в спокойната тишина на това семейство Каспар се разболя сериозно, със сигурност само в резултат на глупавото и безразсъдно отношение, на което беше подложен в Нюрнберг след освобождаването си от затвора. Веднага щом нещо важно нещо се случи с Каспар, ще ви пиша, доколкото е възможно да се съобщи. 26

Умението на Фойербах да разпознава и описва необичайното се демонстрира, наред с много други неща, от едно незабравимо изречение, което той написва относно първите дни на Каспар Хаузер: В своята душа, изпълнена с детска доброта и нежност, които правеха невъзможно за него да навреди дори на червей или муха, да не говорим за човек, която във всяко отношение се проявяваше така чиста и непорочна както е образът на вечността, отразен в душата на ангел, той не донесе със себе си от затвора в света на светлината, както вече беше споменато, никаква мисъл, никаква представа за Бога, нито следа от вяра в някакво друго, по-възвишено невидимо съществуване от настоящото. 27

Отношението на Фойербах към личността на Каспар Хаузер и деянието, извършено спрямо него, е подчертано в следните изречения: Също и в случая с историята на деянието, към момента не разполагаме с други доказателства освен разказа на лицето, срещу което е било извършено. Но истинността на историята се потвърждава от личността на този, който я разказва, този, върху чието тяло, душа и дух самото деяние е ясно изписано с видими букви. Само човек, който е преживял и изстрадал това, което е преживял Каспар Хаузер, може да бъде като Каспар. И всеки, който прилича на Каспар, трябва да е живял в условията, които Каспар ни е описал. Така оценката ни за достоверността на човек, който разказва такава невероятна история, се основава до голяма степен на психологически доказателства. Но резултатите, получени по този начин, предлагат по-убедително потвърждение от всяко друго предлагано свидетелство. Свидетелите могат да лъжат. Документите могат да бъдат фалшифицирани. Но никой, освен магьосник, надарен с известно всемогъщество и всезнание, не би могъл да каже такъв вид лъжа, че от какъвто и ъгъл да бъде осветена, тя да се явява като най-ясната и чиста истина, като олицетворение на самата истина. Който се съмнява в историята на Каспар, трябва да се съмнява в самото съществуване на Каспар. 28

След това в Нюрнберг, по инициатива на кмета Биндер, Каспар Хаузер, докато живее под грижите на Даумер, е поставен под опеката на барон Тухер. През 1834 г., т.е. след смъртта на Каспар Хаузер, Тухер се изразява по следния начин в правен документ, обобщен както следва:

Запознах се с Каспар Хаузер през първите дни от престоя му в Нюрнберг, тоест през юни 1828 г., но имах възможност да го наблюдавам по-отблизо едва през август същата година. Това се случи оттогава-нататък чрез почти ежедневни посещения и постоянни разговори с неговия приемен баща по това време, професор Даумер, докато през декември 1829 г., в резултат на опита за убийство, разследването беше поверено на Кралския окръжен и градски съд в Нюрнберг, който скоро след това ме назначи за негов настойник. След това го взех в дома си през май 1830 г., където той остана до ноември 1831 г., т.е. до края на престоя му в Нюрнберг и до края на моето настойничество. Така имах възможността да наблюдавам отблизо развитието на тази забележителна личност – от момента на неговото духовно раждане до момента, след който развитието на неговия характер не можа да постигне по-нататъшен значителен напредък, а именно до момента, в който във всякакво морално и социално отношение той приличаше на млад мъж на 18 – 20 години, въпреки че по интелект беше като момче на 13 или 14 години. Това морално и интелектуално развитие изглежда беше резултат от особените обстоятелства на този чудесен, но в друго отношение съвсем нормален човек (тоест такъв, който е установен в съответствие с природата на човешкия дух) и нямаше нищо в неговото постепенно, естествено и само по себе си необходимо развитие, нито един миг, който да противоречи на същността на нещата.

Дори само това е достатъчно, за да се опровергаят всички твърдения, че появата му може да е резултат от измама; да, когато се вземат предвид всички факти и връзката им с най-забележителни физиологични ефекти, това е пълна глупост. Имам предвид именно измамата, която безразсъдни хора, непознаващи фактите по случая, са се опитали да му приписват по различни начини: Каспар Хаузер бил измамно претендирал с поведението си или се опитвал да създаде погрешното мнение у хората, че от най-ранните си години е бил държан в изолация и след това е бил доведен в Нюрнберг по начин, неизвестен за него. Господата не разкриват възможната цел, която Каспар Хаузер би могъл да има за такава измама.

Дори човек да приеме такава измама за възможна, дори без да взима предвид прякото доказателство за обратното, което би било толкова лесно да се предостави, той би отхвърлил това поради факта, че осъществяването на такава измама би било нещо безкрайно по-загадъчно от самата действителност; да, би било дори неразбираемо чудо, защото би предполагало не само, че такъв измамник притежава забележителна интелигентност и е предприел задълбочено изследване на човешкия дух, което е почти невъзможно дори за най-напредналия философ, но едновременно с това, въоръжен с точното изучаване на малкото подобни случаи, запазени в историята, да притежава способност за маскировка, която най-съвършеният актьор едва ли би могъл да придобие – и освен това той би трябвало да бъде способен да упражнява власт над цялото си тяло и над всичките му жизнени функции до степен, за която никой оттогава насам не е имал представа.

Очевидно е, че човек с такива необичайни дарби и способности никога не би имал нужда да поема роля като тази на Каспар Хаузер – роля, която, въпреки непрекъснатото и най-внимателно наблюдение от страна на много образовани и опитни, даже блестящи хора, а също и, което е още по-значимо, много хора, които са били враждебно настроени, да бъде успешно изиграна просто с цел да бъде хранен с хляб и вода и да му бъде позволено да спи на слама, след безкрайни трудни и изтощителни учения, за да напредне достатъчно, за да стане копист в офис и накрая, живеейки с покровителите и благодетелите си с премахнато всяко подозрение за измама и изправен пред безгрижно бъдеще, предложено му без никакви усилия от негова страна, да сложи край на живота си без никаква причина!

Мисля, че човек би сметнал такъв човек за луд, а не за измамник. Но Каспар Хаузер не беше нито едното, нито другото. В първия период от духовния си живот той беше невинно дете с най-чист и непорочен характер, притежаващо всички детски наклонности и инстинкти, което не познаваше разликата между добро и зло и не знаеше друго нещастие освен физическата болка. Неговите представи бяха като на дете, но душевните му сили, които бяха съвсем различни от тези на дете, изглеждаха формирани по начин, аналогичен на този на тялото; умът му например беше съвсем като tabula rasa, все още неповлиян от външни впечатления, и с безкрайна възприемчивост абсорбираше в себе си целия идеен свят, и с интензивна възпроизводителна сила, която учудваше всички, твърде лесно създаваше впечатление за изключителни духовни дарби.

Резултатът обаче от неразумното отношение, с което беше третиран през първите месеци, или може би поради променения му начин на живот, в който например беше принуден да яде месо, скоро се прояви в прекомерната стимулация на нервите му и на цялата му душевна дейност, което сериозно застрашаваше ума и тялото му, но което в началото предизвикаше глупост и нервна раздразнителност.

През този период беше забележимо как в него за жалост бе посято семето на морална корупция, която по-късно се прояви като измамливост и суета. Ученето му на практика трябваше да бъде преустановено и всички напрягащи занимания трябваше да бъдат избягвани. Това доведе до това, че през деня той беше оставян повече на собствените му сили, което по това време не можеше да се избегне, но което имаше много вредно влияние върху морала му по описания начин. Тези недостатъци в моралното му възпитание със сигурност бяха по-малко по вина на нещастния Каспар, отколкото на съвкупността от неблагоприятни обстоятелства.

Опитът за убийство, който се състоя през октомври 1829 г., доведе до голяма промяна в психиката на Хаузер. Силният шок, който това му причини, разхлаби оковите на ума му, депресивното му настроение изчезна почти напълно, той отново беше в състояние да учи както трябва и едва сега беше възможно да започне редовни уроци, които получаваше под ръководството на опитни и талантливи учители, за което, както и за всичко, което аз, като негов настойник, се опитвах да му дам, беше информиран покойният председател фон Фойербах, точно както всичко, което предприемах с моя подопечен, беше представяно на този умен човек за неговото мнение и одобрение…

Що се отнася до останалото, обаче, Каспар Хаузер проявяваше висока степен на естествена доброта и безкористна готовност да помага на другите. Чувството му, че е повече или по-малко зависим от другите, обаче, го насърчаваше да търси благоволението на хората, особено на онези, чиято благосклонност искаше да спечели. В това той проявяваше забележителна способност да разпознава техните слабости и да ги използва в своя полза, но като цяло можеше да се приспособява към всички хора. Той си пасваше до голяма степен с всеки, може би просто от страхливост, която със сигурност беше резултат от чувството му за физическа слабост.

Тази страхливост, която беше подхранена от мислите за опита за покушение през октомври 1829 г., беше абсолютно безгранична, и нищо, дори и най-сериозните предупреждения, заповеди или заплахи, не можеше да го убеди да предприеме нещо, което би могло да го изложи на опасност за живота му; така например, никаква сила не можеше да го принуди да се къпе в реката от страх, че може да се удави; плаването с лодка в езерото, на което го бях принудил, го разболя и съм убеден, че това се дължеше повече на страха за живота му, отколкото на това, че не понасяше клатенето. С трепет и страх той два пъти премина с мен по понтонен мост, което със сигурност би му причинило сериозно неразположение, ако тревогата му беше продължила още малко.

Кой може да го вини за този страх от смъртта, той, който едва беше започнал да живее и чието скъпоценно съществуване вече беше заплашено по такъв ужасен начин! Той изразяваше това безброй пъти, винаги оправдавайки го с едни и същи причини.

Иначе обаче той проявяваше забележителна упоритост и силна издържливост във всичко, с което се заемаше. Вече споменах по-горе, че не можех да намеря никакъв недостатък в него, освен прекалено голямата му страст към ученето. Той се занимаваше с това по начин, който, както вече споменах, често будеше най-големи опасения за здравето му. Това, което в първия период от престоя му в Нюрнберг беше неограничена и ненаситна жажда за знания и желание да схване и разбере всичко чрез разсъждения, по- късно се прояви като неуморно желание за учене, което, заедно с най-упоритата и наистина желязна решителност, за съжаление не беше възнаградено с успеха, който заслужаваше, защото способностите му за разбиране, макар и да не бяха точно ограничени, все пак не можеха да бъдат наречени блестящи.

Така се развиваше характерът на Хаузер под моето наблюдение. По отношение на факта, че през първия период той не показваше ни най-малка следа от лъжливост, а по-скоро необичайна любов към истината, и че лъжите му не бяха нищо повече от навик, придобит от младежка небрежност и, в началото, резултат от нещастни обстоятелства, за което могат да свидетелстват професор Даумер и също професор Херман в Мюнхен, които заедно с мен наблюдаваха тези необичайни явления през 1828 и 1829 г.

От ноември 1831 г. обаче нямам връзка с Хаузер; не мога да дам никаква информация за това как се е развил характерът му по-нататък.“29

Хилтел, Преу, Биндер, Даумер, Фойербах и Тухер образуват вътрешният кръг около Каспар Хаузер. Изглежда, че съдбата ги е избрала да бъдат близо до него и да му служат. Никой от тях не е имал съмнения по отношение на него през целия му живот, никой от тях не е подкрепил по-късната кампания на клевети срещу него. Чрез разбиране, основано отчасти на чувствата и отчасти на мисленето, без цялостен поглед върху контекста на случая, тези мъже подкрепят Каспар Хаузер с убеждението си и познанието си за истината.

Важните явления, наблюдавани при Каспар Хаузер, особено през ранния период, са установени от цитираните показания на първите свидетели. Детската природа на 15-годишния младеж, която е била доказателство за изкуствено забавеното му развитие, се изразява в невинност и чистота.

Негова отличителна черта е била изразеното послушание и детското почитание към авторитетите. Паметта му е граничела с чудото. Той все още е можел да си спомня дума по дума имената и сложните титли на доста голяма група хора седмици след като се е запознал с тях – разбира се, без да разбира нищо от това. Огромната му способност за учене му позволява през първите седмици и месеци да научава и усвоява за дни това, което на другите им отнема години. Особено в началото Каспар Хаузер е бил много жаден за знания и способен да учи, което по никакъв начин не предполага, че е бил ненормален в обичайния смисъл на думата.

Най-впечатляващото в него със сигурност е било естеството на сетивата му. Сред фактите, които отново и отново са посрещани с недоверие, въпреки че са потвърдени от много свидетели и изрично посочени в медицинско свидетелство на лекарите Преу и Остерхаузен, е способността му да вижда в тъмното. След като придобил умения за четене, той можел да разчита ръчно написани и печатни текстове в пълна тъмнина през нощта. Странното в способността му за сетивно възприятие обаче не се състои само в огромната му чувствителност, но и във факта, че той е запазил в себе си детската чистота на възприятие. Благодарение на спънатото си развитие Каспар Хаузер е бил способен да се върне в паметта си до периода на ранното си детство, до който паметта обикновено не се простира. Благодарение на внимателността на Фойербах тази особена характеристика на Каспар Хаузер е била забелязана от него и освен това, когато Каспар се научил да се изразява, Фойербах е могъл да го разпита за това. Той пише следното:

Успях да стигна до това забележително преживяване, чието пълно значение разбрах едва няколко години по-късно, благодарение на следния тест, до който ме доведе една много очевидна асоциация между Каспар Хаузер, който излиза от тъмната си килия на дневна светлина едва като младеж, и известния случай на слепия човек от Чеселден, който загубил зрението си няколко седмици след раждането си и едва след успешна операция на катаракта в младостта си успял отново да прогледне. Помолих Каспар Хаузер да погледне през прозореца, посочих му разкошната гледка към красивия пейзаж, озарен от лятното великолепие, и го попитах дали това, което вижда, е красиво. Той ме послуша, но се отдръпна с очевидно отвращение и извика: „Гадно! Гадно!“ После посочи бялата стена на стаята си и каза: „Там не е гадно!“ Помислих си, че очевидно не се извръща заради влиянието на светлината върху чувствителните му очи. Изражението му в този случай не беше знак на болка, а по-скоро на отвращение и ужас. Освен това, той беше застанал встрани от прозореца, на известно разстояние, така че можеше да вижда гледката, без да бъде заслепен от пряката слънчева светлина. Когато Каспар Хаузер ми гостува за няколко седмици през 1831 г., през които имах възможност да го наблюдавам непрекъснато и да допълня или коригирам по-ранните си наблюдения, споменах и горната случка. Попитах го дали си спомня посещението ми при него в Кулата и ако е така, то по-специално, дали си спомня, че го бях попитал дали му харесва гледката от прозореца, и че се беше извърнал от гледката и непрекъснато викаше „Гадно! Гадно!“ – защо го е направил? Какво е изпитал тогава? „Да, вярно е, отговори ми той, беше много гадно това, което видях тогава. Когато погледнах към прозореца, ми се струваше, че пред очите ми е поставена щора, върху която декоратор е разпръснал боя от различни четки в хаотична комбинация от бяло, синьо, зелено, жълто и червено. Не можех да разпозная и разгранича отделните предмети, както мога сега. Затова ми беше ужасно да гледам. И в същото време се страхувах, защото мислех, че някой е затворил ярко шарените щори, за да не мога да гледам навън. Едва по-късно, по време на разходките си на открито, осъзнах, че това, което бях гледал тогава, са били полета, къщи и хълмове, и че това, което ми се беше сторило много по-голямо от друг предмет, всъщност беше много по-малко от него, а някои големи неща бяха много по-малки, отколкото бях наблюдавал. В крайна сметка вече не виждах капаците.30

Това е уникално свидетелство за първоначалното възникване на чистото възприятие у човека. Рудолф Щайнер го описва в своята „Философия на духовната дейност“ в главата, озаглавена „Светът като възприятие“, както следва: Да предположим, че едно същество с напълно развита човешка интелигентност е възникнало от нищото и се е сблъскало със света. Всичко, което се възприема, преди мисълта му да започне да действа, би било чистото съдържание на възприятието. До този момент светът би се явил на това същество просто като хаотичен сбор от сетивни данни, цветове, звуци, усещания за натиск, топлина, вкус, мирис и, накрая, чувства на удоволствие и болка. Тази маса съставлява света на чистото, немислещо възприятие. Срещу него стои мисълта, готова да започне своята дейност, веднага щом намери точка за атака. Опитът показва, че тази възможност не закъснява. Мисълта е способна да свърже нишките от едно сетивно възприятие до друго. Тя назначава определени понятия на тези данни и по този начин установява връзка между тях.”31

Може да се каже, че Каспар Хаузер, който все още е имал до известна степен съзнателно възприятие за тези неща, е бил изпълнен с отвращение и ужас, докато не успява да стигне до едно проникване в тях с разума си. Понятията, които постепенно се свързват с нещата, които вижда, дълбоко променят впечатлението му за тях. Двата източника на съзнателен душевен живот при човека, които Рудолф Щайнер разграничава като възприятие и мисъл във „Философия на духовната дейност“, у Каспар Хаузер все още се проявяват като отделни душевни дейности и става ясно как те хаотично се преплитат в едно обикновено съзнание.

Даумер осъзнава твърде късно, че цялото състояние на ума на Каспар е било свързано и с факта, че дотогава той никога не бил докосвал месо. По-късно той описва като единствената си, но най-голяма грешка в образованието му, че го е запознал с месната диета. Успокояващото и умиротворяващо влияние, което той оказва върху диви или непокорни животни, за което се споменава от време на време в ранния период, намалява в същата степен, в която Каспар Хаузер свиква с обичайния начин на хранене. Преди всичко трябва да се отбележи, че с пробуждането на интелекта му, усвояването на идеи, промяната във възприемателните му способности, с промяната в хранителните му навици, започва да се наблюдава едно постепенно намаляване на първоначалните му способности.

Развитието му напредвало толкова добре под ръководството на Даумер, че през лятото на 1829 г. желанието на Каспар да напише автобиографията си става известно на обществеността. Това очевидно подтиква противниците му към действие. Както личи от записите и полицейските показания, Каспар обаче не е бил в състояние да разкрие никакви подробности, които биха застрашили престъпниците. Тези, които са стояли зад престъплението, го били изгонили навън в света, за да изчезне или да загине. Целият му напредък в Нюрнберг, приемът и съчувствието, с които е посрещнат, със сигурност не са били в интерес на онези, които са го отхвърлили и са искахали да го унищожат. Те трябвало да признаят, че плановете им да го заличат са били провалени. Новината за автобиографията му сигурно ги е разтревожила; тяхната безопасност изглеждала застрашена и те решават да рискуват с най-лошото, за да избегнат опасността, която ги грози. Фойербах пише: Който описва живота му, трябва да има за какво да пише. Следователно трябва да е било шокиращо за тези, които имаха всички основания да останат в сянката, която бяха създали около себе си и над следите, които водеха към тях, когато са чули новината за автобиографията на Каспар. Планът им жив да удавят бедния Каспар във вълните на света, който му беше напълно чужд, се беше провалил. Сега, както може би са си помислили тайните злодеи, убийството на Каспар Хаузер е било вид самозащита.“32

На 17 октомври 1829 г. в къщата на Даумер е направен опит за убийство на Каспар Хаузер от мъж с черна маска. Фойербах, за разлика от Пиес,33 подкрепя мнението, че този опит за убийство е бил умишлен и че само благодарение на бързо неволно движение на Каспар Хаузер е било ударено челото му с хоризонтален удар от оръжието на убийството, а не вратът му. Каспар Хаузер се възстановил от раната си доста бързо, но на челото му останал видима белег. Неговото отношение към това събитие е описано от Фурман, за когото ще говорим по-късно, по следния начин: Детското му съзнание изпитваше само болка и страх от това събитие, а не огорчение или гняв. 34

Тук проличава неговата често описвана сърдечна доброта, но го обзема и известна нервност – има ли някой, за когото това да не разбираемо? Той изпитвал неудържим страх, особено от ножове и оръжия. Дали е имал предчувствие, че се подготвя краят му? От психологическа гледна точка е невъзможно да се предположи, че това е било опит от негова страна да сложи край на живота си, както отново и отново твърдят противниците му. Първо го поставяме в ситуация на смъртен страх от външно насилие, а след това имаме наглостта да го обвиняваме, че бил обърнал това насилие срещу себе си.

По време на опита за убийство лорд Стенхоуп, който по-късно ще играе такава решаваща и катастрофална роля в живота на Каспар в Нюрнберг, пътува, както се казва, по лични дела, без да обръща никакво внимание на Каспар Хаузер, който по това време е най-известният гражданин на този град в цяла Европа. Трябва да се счита за симптоматично, че лорд Стенхоуп се появява на сцената точно в този момент. Дали публичната проявя на безразличие към Каспар Хаузер не е целяла да прикрие събитието, за което току-що стана дума?

Не дълго след опита за убийство Каспар Хаузер напуска дома на Даумер по различни причини, но продължава да бъде обучаван и възпитаван от него. След кратък престой в дома на търговеца Бибербах той е поверен на грижите на своя настойник Тухер. Следва кратък период на привикване към буржоазния живот и обучение в бъдеща кариера. После лорд Стенхоуп се появява отново в Нюрнберг в края на май 1831 г. Той се сближава с неопитния младеж като змия-съблазнителка, която се опитва да го заслепи с обещания и мъти ума му, подтиквайки го към суета и лъжливост. Поведението на лорд Стенхоуп не само е непедагогично, но и направо антипедагогично, така че е трудно да не се разпознае злонамерената му намеса. Негово благородие обаче трябва да е бил внушителен актьор и дипломат, защото в началото успява да заблуди всички и да ги накара да мислят, че намеренията му са безкористни и чисти. Единствено настойникът на Каспар, Тухер, не се е подвел и ясно е видял влиянието на Стенхоуп върху ума на Каспар Хаузер, разпознавайки вероломството на Негово благородие, и му се противопоставя енергично, но за съжаление неуспешно. Самият Тухер разказва за това (в свидетелството си пред съда от 1834 г.):

Мога да ви уверя под клетва, че през годината и половина, която Хаузер прекара в моя дом, и преди лорд Стенхоуп да дойде в Нюрнберг, нямаше нито един повод да го мъмря, камо ли да го ругая, и единственото, от което бих могъл да се оплача, беше, че се страхувах, че може да си навреди на тялото с прекаленото си учене. Той беше дал достатъчно доказателства за това, че в него няма естествена злоба и, с неговото лекомислие, беше необходим само малко надзор и съответната строгост, за да го спасим от грешките на лъжливостта и суетата и постепенно да го върнем на правия път, като го приучим към доброто.

За съжаление обаче избраният път, който опитът показва, че е най-добрият, не можеше да бъде следван за дълго. Лорд Стенхоуп, който много се привърза към момчето, оказа много неблагоприятно влияние върху него, именно по отношение на двата вече споменати недостатъка. Това ме принуди, в качеството ми на негов настойник, да помоля последния да се въздържи от всички инсинуации, неблагоприятни за моралния характер на Хаузер, или да ме освободи от отговорността на настойничеството, като поеме сам грижата за моя подопечен. Лорд Стенхоуп избра втория вариант, след което моето настойничество приключи и аз бях напълно освободен от задълженията си от Съвета на настойниците. Това се случи, както бе споменато по-горе, през ноември 1831 г.35

Скоро след това лорд Стеунхоп бързо се превръща от бащински приятел, благодетел и защитник в скептичен, дистанциран, съмняващ се и накрая в най-голям враг на Каспар. Че това мнение е оправдано, се доказва от една случка между Даумер и лорд Стенхоуп, която отваря очите на първия, който в началото не е подозирал истинските му намерения. Даумер първо говори за „неразбираемата метаморфоза” на Негово благородие от приятел във враг – неразбираема, защото въобще не е била наистина метаморфоза. Тази решаваща среща с лорд Стенхоуп е описана от Даумер по следния начин:

Лорд Стенхоуп удостои недостойната ми личност с многобройни посещения след смъртта на Хаузер, докато същевременно проявяваше удивителна активност с цел да оклевети жертвата на убийството. Той ме търсеше, за мое голямо удивление, защото аз все още бях далеч от това да го считам за враг в случая с Хаузер, и с цел да ме подведе да свидетелствам против него. Той не искаше да чуе нищо от това, което аз и майка ми казахме в полза на намереното дете, въз основа на нашите лични и най-валидни възприятия и наблюдения; човек би си помислил, че той ще иска да узнае, че неговият бивш любимец не е бил толкова лош и недостоен човек и че той, графът, не е бил толкова позорно измамен. Майка ми, като видя що за цвете е, го умоляваше с пламенна страст да не разпространява позор и да не дискредитира паметта на един нещастен човек, който някога му се е доверявал с детинска вяра като на бащински приятел и благодетел, и за когото тя знаеше със сигурност, че не е измамник или нечестивец. „Това вече няма да му навреди“, отговори той, почервеня, прекъсна посещението си, спусна се надолу по стълбите, и не се появи повече в дома ми.

Няма да повтарям какво е мислила и какво изрази майка ми (графът дори беше принуден да чуе подобна присъда и от устата на кралска особа); външният вид може да бъде подвеждащ, тя може да се е заблудила. Ще опиша само това, което действително се е случило и за което мога да се закълна и което ми се струва част от тази мрачна и ужасна история, без да обвинявам Графа в престъпление или съучастие в него. Ще се огранича само да кажа, че действията на Графа не бяха извършени чисто в интерес на истината; че той трябва да е имал тайни мотиви и че следователно ако се направи истинска оценка на характера му, не можем да го считаме за искрен и надежден гарант, както го приемат и считат за истински онези от страна на враговете, които виждат всичко противоположно на нещастната жертва, като нещо отлично, благородно, над всякакво подозрение и авторитетно.36

Лорд Стенхоуп е породил подозрения към себе си и по друг начин, а именно чрез факта, че умишлено и съзнателно е искал да остане незаподозрян по отношение на убийството. По времето, когато то се случва, той е бил във Виена, след което е пътувал до Мюнхен, откъдето на 25 декември 1833 г. е изпратил писмо до Каспар Хаузер, подпечатано с пощенски печат с тази дата. Трябва ли да вярваме, че Негово благородие не е чул за опита за убийство на 14 декември и последвалата смърт на неговия осиновен син и подопечен на 17 декември, въпреки че това събитие е било темата на деня и е било в устата на всички? Относно това остава само да се каже следното: можем да предположим какъв е бил мотивът, а това е ужасяващо.

Този човек е новият настойник на Каспар, който го откъсва от Даумер и приятелите му в Нюрнберг, като го отвежда в Ансбах. Само Фойербах, който живее в Ансбах, остава в пряк контакт с него. Не трябва да се пренебрегва фактът, че лорд Стенхоуп е този, който завежда своя подопечен при учителя Майер в Ансбах, който по-късно се консултира с него за клеветите и преследването на мъртвия Каспар Хаузер и чийто син преди това е играл вече споменатата позорна роля. По отношение на вида уроци, както и на влиянието, което учителят Майер е оказал върху съзнанието на Каспар Хаузер, Фойербах пише следното:

Бедният пренебрегнат младеж, който едва наскоро бе видял света за първи път и е трябвало да навакса нещата, които нашите деца научават в майчината си пазва или в скута на бавачките си, изведнъж е призован да измъчва мозъка си с латинска граматика и упражнения, с Корнелий Непос и накрая с „De bello Gallico” на Цезар. Принуден да зубри латински, умът му сега претърпява второ затваряне. Както преди това бяха стените на затвора, така сега са прашните стени на класната стая, които го отделят от природата и от живота. Вместо полезни неща, сега му се дават думи и изрази, чието значение той не е в състояние да разбере, и по този начин детството му отново се удължава по най-неестествен начин. Докато губеше времето си и така или иначе оскъдната си енергия със сухи академични глупости, той постоянно беше лишен от необходимите знания за неща, които биха подхранили и освежили ума му, компенсирали наранената му душа за изгубеното детство и биха му дали основа за някаква бъдеща професия. „Нямам представа“, често казваше той с досада и полуотчаяние, „какво ще правя с всички тези латински неща, тъй като няма да стана свещеник, нито искам да стана такъв.“ Когато един педант веднъж отвърна, че изучаването на латински е от съществено значение за немския език и че за да се научи немски правилно, човек трябва да има задълбочени познания по латински, неговият здрав разум отговори: „Трябваше ли римляните да учат немски, за да говорят и пишат правилно на латински?“37

Каспар Хаузер прекарва последните две години от земния си живот с учителя си Майер, който със сигурност не е имал чувство за хумор. Не е ли логично характерът на Каспар да се втвърди, подобно отношение да не успее да пробуди способностите му и той да не може да вярва и да се доверява на човек като Майер? Той бил третиран по най-неподходящия и неприятен начин, за да могат резултатите от това отношение да бъдат използвани срещу него и да бъдат свидетелствани от очевидци и спътници в живота, както по-късно правят Майер и синът му. В своя роман, Якоб Васерман описва Майер по неподражаем начин в лицето на учителя Квандт.

По щастлива случайност Каспар Хаузер получава уроци за Конфирмацията си от ректора Фурман в Ансбах. За Каспар срещата с този човек, който, като християнски защитник на Бога, е пълната противоположност на Стенхоуп и Майер, е от такова значение, защото чрез него той открива живото, активно християнство. Фурман, евангелският пастор на църквата „Гумбертус“, според публикуваните по-късно негови проповеди, свързани с Конфирмацията и погребалните ритуали за Каспар Хаузер, изглежда е бил човек, за когото евангелията са били дълбоко усетена истина и който е бил пропит с основните факти на християнството, неограничаван нито от съмнения, нито от критики.

Неговата Конфирмация е проведена от ректор Фурман в Ансбах на 20 май 1833 г., няколко дни преди смъртта на Фойербах. Фактът, че това не е било просто формалност или външно събитие, се вижда от думите, изречени от Фурман в неговата погребална реч: Той отпразнува своята Конфирмация и първото си причастие на 20 май тази година с чувство и извисяване на душата за нашия Спасител, което трогна всички, които бяха свидетели на това, и създаде в мен, неговия учител по религия, убеждението, че Евангелието на Христос, което освещава всички вярващи, е пуснало дълбоки корени в сърцето му. 38

Непосредственото въздействие, което неговата личност е оказала върху околните, е било засилено и издигнато от въздействието на тайнството. Това става ясно от следните пламенни и трогателни думи на Фурман. Той казва:

20 май миналата година беше празничен ден, за който стотици хора все още казват, че е ден на възвисяване за тях. Това беше денят на Конфирмацията на Каспар Хаузер. Най-уважаваните семейства от района, в чиито сърца се пробуди състрадание към жалкия младеж, го заобиколиха, заедно с неговите настойници и съветници, които го придружаваха по пътя към препълнената капела [капелата на лебедовите рицари]39 — нашата прекрасна църква „Гумбертус“... Хорът изпя четиричастна молитва: „Подготви в мен, Господи, чисто сърце и дай ми нов и непоколебим дух; не ме отхвърляй от Твоето присъствие, нито отнемай от мен Светия Дух.“

По време на пеенето Хаузер коленичи на молитвен стол пред олтара. В момента, в който коленичи, емоцията, с която изрече горните думи в тишината, оказа необичаен ефект върху цялото събрание. Всички устни се движеха тихо в отговор; всички сърца се молеха с него и за него.40

На 29 септември 1833 г. Каспар навършва 21 години. Даумер навършва 33 години същата година. През есента, след рождения си ден, Каспар Хаузер посещава Нюрнберг. Той се среща отново с Биндер и Даумер и решава да се върне да живее с Даумер, ако обстоятелствата позволят. В своята наивност той се е надявал, че лорд Стенхоуп ще му позволи да напусне учителя Майер в Ансбах и да води независим живот. Можем само да гадаем до каква степен тайните престъпници са били разтревожени от развитието на Каспар Хаузер. Дали са предполагали, че въпреки всичките им усилия да го осакатят, духът, който направлява Каспар, все пак ще разпери криле? Във всеки случай е сигурно, че решението за смъртта му е било взето от таен съвет през есента на 1833 г. На 27 ноември 1833 г. размененото бебе, Каспар Ернст Блохман, е официално осъдено на смърт. На 14 декември 1833 г. Каспар е повален от неизвестен човек, който го примамва под някакъв претекст в кралските градини, докато отварял портмонето, което му е дал, за да го разсее. Когато в събота следобед към четири часа той се довлича до къщата на Майер, последният не вярва на разказа му. Той хваща жертвата, която по-късно е намерена смъртоносно ранена на четири места, и го принуждава да се върне в дворцовите градини. Удивително доказателство за неговата жизнена сила, която се противопоставя на смъртта, е че Каспар Хаузер успява да измине по-голямата част от пътя обратно, преди да се срине и да бъде върнат в къщата на Майер. Майер продължава да приема разказа на Каспар за измислица. Неговото заключение било, че той сам си е нанесъл раната, за да привлича внимание. Когато лекарите установяват, че е невъзможно да се спаси животът на Каспар, Майер изтъкнал клеветническия аргумент, че той бил неволен самоубиец и измамник, и лъжец. Така последните три дни от живота му са били, в известен смисъл, помрачени. Да предам Богу дух опозорен, както Васерман го оставя да се изрази.41

Животът му приключва във вторник, 17 декември 1833 г., в десет часа вечерта. Като болезнено напомняне за неизпълнена мисия звучат думите му: чудовището беше по-силно. Но чудовището не беше достатъчно силно, за да попречи на ректор Фурман да бъде до смъртния му одър. В момента на смъртта светлината на християнството пламтяла ярко в него и Фурман е световно-историческият свидетел на това събитие. Каспар Хаузер благодари и прощава на всички, включително на своя учител Майер и дори на своя убиец. Фурман съобщава: Покойникът промълви думата „прощавам“ с умиращите си устни“.42 Централното събитие на християнството е било заложено от Фурман в съзнанието на Каспар Хаузер. Колкото повече се интересуваме от познанието за Него (Христос), толкова по-дълбоко проникваме в него, толкова по-интимно се привързваме към Него, който е Пътят, Истината и Животът и без когото никой не може да се приближи до Отца. Колкото по-охотно се подчиняваме на Неговото Провидение, толкова е по-ясно убеждението, че Неговото спасение и благословия ще ни бъдат дадени, дори сред сълзи и въздишки, и толкова по-искрено и доволно ще можем да се молим: „О, Отче мой, ако е възможно, нека тази чаша ме отмине; но не да бъде моята воля, а да бъде твоята воля“. Братя и сестри, събрали се с дълбоки чувства на болка сред тези гробове, където можем да видим и този на младия мъж, който привлече симпатията и вниманието на практически целия свят, приемете сега като утеха и урок молитвата от Матей 26:39, която беше една от последните думи, които той изрече. И една дума на границата на живота, една дума в близост до смъртта, и точно поради това в близост до Престола на Вечната Справедливост, не излиза лесно от лицемерно сърце, а съдържа цялата душа на човека и ни дава безпогрешен поглед в неговото вътрешно „аз”. 42

Каспар Хаузер, за когото целия му живот се превърна в саможертва в резултат на престъпни намерения, приема съдбата си, приема смъртта си със съзнанието: „Отче, да бъде Твоята воля, а не моята.“

Фурман обръща вниманието на умиращия Каспар Хаузер към факта, че Христос е изрекъл тези думи, докато се готвел да се пожертва в страдание и смърт. Така Каспар Хаузер прекрачва прага на смъртта в духовния свят с изпълнена с Христовия импулс душа.

Даумер също говори за смъртта на Каспар Хаузер. Докладът му завършва с незабравима фраза, която осветява същността на Каспар Хаузер, сякаш е проблясък на интуиция: Наистина този беден човек беше поразен от ужасно зло, дори от тези, с които живееше и на чиито грижи беше поверен; и все пак той каза от чистото си добро сърце: „Никой никога не ми е направил зло“. Той умря с лъжа – но това беше ангелска лъжа. 43

Погребан е два дни по-късно: било е следобед и небето било безоблачно синьо. Целият град бил развълнуван. Известен съвременник, който нарича Каспар „Детето на Европа“, казва, че по това време на небето се виждали едновременно луната и слънцето, първата на изток, второто на запад, и двете небесни тела блестели с еднаква бледа светлина.“ 44

Така Васерман приписва на смъртта на Каспар Хаузер специална космическа връзка. Детето на Европа, което е убито малко преди Коледа, е погребано под едно Великденско съзвездие.*

Трябва да се счита за напълно в съответствие с възгледите на Каспар Хаузер, когато Фурман в надгробната си реч казва за убийството му: В християнски смисъл съжаляваме за ръката, която сложи преждевременно край на земния му живот; в помирителен смисъл се молим за нещастния човек, който безразсъдно е унищожил това, което би могло да доведе до щастлив обрат в неговата съдба и се държим здраво за вярата, че онези, които са способни да убиват тялото, не могат да прострат тъмните си сили и върху душата. 45

Каспар Хаузер се появява сред хората като невинна, чиста душа и напуска земята като жертва на престъпни манипулации, като в смъртта си се обединява дълбоко с централното събитие на земната еволюция, с Христовия импулс, както беше изразен в Мистерията на Голгота.

 

Превод: Ати Петрова