Диана Владимирова: Видимата действителност и онова, което е зад нея. По Зигмунд Фройд и Рудолф Щайнер

Видимата действителност

и онова, което е зад нея.

По Зигмунд Фройд и Рудолф Щайнер

Прави впечатление, че при развитието на човека от член на примитивно, диво племе до цивилизована личност редица външни в началото ограничения относно неговото личностно и социално поведение са се превърнали във вътрешни. При прочита например на древногръцката драма „Орестия“ на Есхил и после – на творчеството на Еврипид – се проследява как богините на отмъщението – Ериниите – от същества, които външно преследват пристъпилия нормите на обществото, гонят го и го хапят безмилостно, като бесни животни, се трансформират във вътрешен коректив със същата въздействена сила – днешното понятие за глас на съвестта. Само около петдесет години след Есхил, при Еврипид, който пише също драма за Орест, се появява за първи път понятието „съвест“ – „недъгът“, който мъчи всички злодеи.

При Фройд, в „Тотем и табу“ четем за забраните, които племенният тотем налага в организацията на социалния живот и чиято цел е свързана със страха от кръвосмешение. Влиянието на тотема, както и на табуто (свещения страх – по дефиниция на Фройд) е безпрекословно, разпростира се върху цялото племе и всички социални дейности, налага се, както отбелязва Фройд, от само себе си, не се обяснява „с повелята на някой бог“[1]. В съвременното общество част от тези забрани са интегрирани вътрешно като морални бариери в поведението на личността. Каква е разликата – интеграцията им като система от морални възгледи изисква обосновка, докато при примитивите такава не е нужна, достатъчен е страхът от наказание. Забраната за извършване на инцест, някога регулирана изцяло от тотемния начин на организация на племената, сега е интегрирана като строго вътрешно ограничение – маркер за цивилизационна принадлежност и зрелост, но преди да бъде възможно това – за формиране на индивидуалност у човешкото същество.

Детското развитие, което повтаря накратко историческото човешко развитие, демонстрира как в ранните стадии индивидът има нужда от външни ограничения, докато корективите се превърнат в негова вътрешна същност – нравственост, морал – и станат автокорективи. Разбира се, има прекалено много отклонения от този идеален образец на развитие, поради което необходимостта от външни корективи под формата на законодателство никога не отпада.

Като представител на науката Фройд започва изследванията си от онази първична форма на социална организация, за която има научни сведения – племенната организация. Тя е обект, възможен за изследване от етнографите, тъй като все още на планетата съществуват примитиви, незасегнати от иначе повсеместната цивилизация. При племенната организация инцестът е абсолютно забранен и тотемът и табуто гарантират изпълнението на тази забрана.

Друг голям мислител и също представител на науката, но често свързван повече с теософия и езотерика, с окултизъм, Рудолф Щайнер, твърди, че преди появата на племето съществува друга форма на организация – малки родствени групи, напълно затворени в себе си, в които се осъществяват бракове между кръвни роднини. „Тогава навсякъде има малки групи сред земното население, които са кръвни роднини, и се женят само вътре в малката кръвна роднинска група.“[2] Идеята е, че кръвта пренася през поколенията спомени, преживявания, опит на предшествениците, който наследникът чувства и помни като свой. „Имало е време, когато човекът не само си е спомнял това, което е изживял в младостта си като дете и юноша, а когато в паметта си е имал какво са правили бащата и дядото.“[3]

 

 

Азът е минавал през поколенията и това преминаване е обозначавало цялата група наследници с едно и също име – например Адам или Ной. Оттам идва и съвременната традиция детето да се кръщава на предците. По сведения на Рудолф Щайнер името Адам не назовава само конкретна личност, а поколения, произлезли от нея. Подкрепата на това твърдение идва от описанията в първа глава на библейския Стар завет.

По този начин Щайнер обяснява и голямата възраст, до която са доживявали древните патриарси според библейския разказ. Възрастта им „означава не нещо друго, освен дълга памет; доколко надалече спомнят себе си в реда на предците“[4]. Поради този вид групово съзнание отговорността за извършено престъпление пада и се разпростира върху целия род, върху цялата група напред. Потвърждение за останки от подобно съзнание отново намираме в старогръцката трагедия „Орестия“, където върху героите се стоварва родовото проклятие на всички техни предци – родоначалника Тантал, сина му Пелопс, внука му Атрей, неговия син Агамемнон и сина на Агамемнон – Орест.

Както отбелязахме, в подобни сюжети се среща само бегъл отзвук от древно съзнание, ето защо тук героите не носят едно и също име.

По-късно кръвното роднинство бива прекъснато и човекът изгубва спомена за непосредствения опит на предците си. Създава се нова социална организация – племенната – с цел човечеството да се развива (като посоките на това развитие също са описани от Рудолф Щайнер в други негови лекционни цикли) към индивидуалистичен Аз. Доказателство обаче за съществуването на подобна социална организация на ендогамия (бракове само вътре в рода), за която говори Щайнер, намираме при аборигените в Централна Австралия, изследвани от Спенсър и Гилън, и по-специално на племето арунта. При тях тотемните кланове не са екзогамни, прародителите на племето „не са се женели за други жени, освен за жените от своя тотем“.[5]

По-късно при племенната организация, както можем да се убедим отново от прочита на „Тотем и табу“, инцестът до такава степен е бил отхвърлен и отречен и страхът от него – повсеместен, че забраните за сключване на брак са се разпростирали до членовете на цялото племе. Представител на племе с даден тотем е можел да сключва брак само с представител на племе с друг тотем и то не винаги – съществуват и редица вторични ограничения в тази посока. Дори формирането на езика е действало в посока да не се допусне инцестът: „майка“, „баща“, „брат“, „сестра“ са били наричани всички членове на племето, които са имали потенциална възможност да бъдат такива, както децата днес наричат „чичо“ и „леля“ всички приятели на своите родители.[6]

Отхвърлянето на инцеста е свързано с бавния и дълъг процес на формиране на индивидуалността. Женитбите отначало са се извършвали в рамките на племето, което е било само едно разширение на семейството, дори между братя и сестри, а по-късно брачен партньор трябва да се търси вече извън клана. Щайнер дава примери за това през „гръцки митове като този за отвличането на Елена и също в скандинавските и германските митове за Зигфрид и Гудрун“.[7]

Споменахме, че Фройд и Щайнер тръгват в своите изследвания от различна изходна точка. Фройд – от науката и строго научно обоснованите факти, Щайнер – от едно по-различно и можещо да се окачестви като духовно самосъзнание, но и той се опира в обосновките си на съвременните му постижения на науката. Когато двамата говорят за демони например, Фройд казва, че те не съществуват действително, а подобно на боговете „са творения на психическите сили на човека; те са създадени от някого и с оглед на нещо“[8]. За Щайнер духовният свят – богове, духовни същества, включително и демони – е реално съществуващ, но възприемаем само с едни по-фини сетива, които не всеки човек е развил у себе си. „Изживявайки се като „Аз“, човекът не може да отнесе този „Аз“ другаде, освен на страната на Духа; а противопоставяйки този „Аз“ на света, към последния той трябва да причисли достъпния за сетивата свят на възприятията, материалния свят.“[9]

Когато се появява необходимост да се премине на нов етап от индивидуализацията на Аза (като всичко това се случва според Щайнер по духовен ред и необходимост), наблюдаваме как съществувалото се измества сякаш на другия си полюс – от позволение на брак само в рамките на рода се стига до пълна забрана на подобен брак и позволение за такъв само извън родовата, обозначена с определен тотем, група или клан. Друга подобна промяна е тази с имената при следващите поколения – от обозначаването на цялата група наследници с едно и също име – Адам или Ной – до това името на покойника да бъде табуирано за произнасяне. Фройд говори подробно за последната традиция, позовавайки се на изследванията на редица етнолози. След смъртта е забранено да се произнася името на починалия. Забраната важи в такава степен, че това име се заменя веднага с ново и дори „всички лица, които носят същото или сходно име с това на покойника, го сменят с друго“[10]. След дълъг траур (и забрава) имената на покойниците могат да бъдат съживени и това става като се дадат на новородени.

Трета промяна – последица от табуто, наложено върху произнасянето на името на човека след смъртта му, е, „че тези народи нямат традиция, нямат историческа памет“[11] – да си спомним дългата, пренасяна през кръвта, памет на поколенията за непосредствения опит на предците, на патриарсите, в резултат на което е засвидетелстван дългият им живот – в традицията и паметта на наследниците.

Фройд се занимава с всичко това, за да го обвърже с процесите на потискане, изтласкване в несъзнаваното и появата на неврози при съвременния човек. Щайнер обхваща по-голяма картина, в която се описва пътят на човечеството от групов Аз към индивидуалистичен, което е процес на израстване и както при всяко израстване, и тук може да има изоставащи от процеса, останали на едни инфантилни стадии души. Не е невъзможно да се каже, че неврозите са белег за оставане на един детски етап на развитие на съвременния човек, както дивачеството е детството на днешния индивидуалистичен Аз на личността. Невротиците, както и диваците, изостават на стадия на голяма полюсност, амбивалентност на чувствата и според Фройд изтласкват лошото чувство, потискат го – чрез табуиране или други механизми, но то остава да работи от несъзнаваното, като се трансформира до неразпознаваемост.

Фройд смята, че мотивацията за табуиране на името на покойника е страхът от неговия дух, който се е превърнал в демон, има лоши помисли и би могъл да тормози близките. Демонизирането се случва поради несъзнавана враждебност, каквато има във всички дълбоко емоционално наситени нежни отношения. Твърдението за демонизиране на близките след смъртта им е потвърдено и от етнолога Вунд, цитиран от Фройд.[12] Това, разбира се, е детайлизиране, но на каквото и ниво да се разглеждат промените, те са факт и развитието на човешкото общество показва, също както свидетелства и Рудолф Щайнер, че от племенни културите се превръщат в индивидуалистични – поне голяма част на този етап вървят в посока от взаимозависимо към независимо конструиране на Аза – по терминологията на Х. Маркъс и С. Китаяма[13].

Да разгледаме по-обстойно разбирането на Фройд и на Щайнер за понятието „демон“. Както казахме, според Фройд демоните не притежават суверенна духовна реалност, а са само продукти на психиката на човека и по-конкретно те са „проекции на враждебните чувства, които живите хранят към мъртвите“[14]. „Напълно е възможно понятието за демон изобщо да е извлечено от толкова важното отношение към мъртвите“ – предполага Фройд.[15] Проекциите се осъществяват поради амбивалентното отношение, което един човек храни към друг – едновременно на нежност и враждебност, като втората остава неосъзната, изтласкана в несъзнаваното, но работи върху психиката оттам. Демоните са проективно сътворени, по терминологията на Фройд, като проекцията служи за разрешаване на емоционален конфликт, тя е вид защитен механизъм, наблюдава се и при неврозите.[16]

 

 

Според Щайнер демони, спектри, призраци и фантоми също са продукти на човека, но на негови действия и активности в света, които след това имат свой собствен „живот“, своя действителност, която влияе върху човешкото развитие. „Фантомите са вид природни същества, създадени чрез дейността на човека.“ Те са „същества, създадени от хората чрез лъжата, лицемерието и т.н.“[17]. Погрешно създадените и прилагани закони, несправедливостта, лошата социална организация на общността водят до обособяването на спектри и призраци, а демоните се пораждат от опитите на човека да убеди и присъедини други на всяка цена към своите вярвания и разбирания. Фанатизмът, принудата, антагонизмът в споровете между привърженици на различни каузи, непоклатимите убеждения са изворите на сила за създаването на демонични същества, които се промъкват и живеят в човешката душа/психика.

Твърде възможно е това, което Щайнер наблюдава като духовна реалност, да е същото, но обяснено по различен начин от Фройд с неговата терминология на проекции, изтласквания, защитни механизми. Това би потвърдило твърдението на Щайнер, че духовната и материалистичната наука не си противоречат, като направим обаче уговорката, че материалистичната наука, включително психоанализата, изключва съществуването на духовно битие. Психоанализата признава наличието на душевна, но не и на духовна реалност.

В посока към индивидуалистичното развитие на човека води и схващането на Фройд (почерпано и от други автори) за трите мисловни системи или трите типа светоглед – анимистичния (митологичния), религиозния и научния.[18] Авторът го обвързва с идеята за „всемогъществото на мислите“ – примитивните хора вярват, че техните мисли влияят и променят реалността, могат магически да я контролират. И при невротиците има идея за промяна на реалността вследствие на мислите, обикновено в негативна насока – те вярват, че нещо лошо се случва, защото са си го помислили или не са извършили някой свой ритуал както трябва – но и при тях я има идеята за волеви контрол над реалността.

„На анимистичния стадий човек приписва всемогъществото на себе си; в религиозния – го отстъпва на боговете, без да се отказва сериозно от него, тъй като си запазва възможността да влияе на боговете по най-различни начини според собствените си желания. При научния светоглед вече няма никакво място за всемогъществото на човека, той е осъзнал своята нищожност и примирено се е подчинил на смъртта, както и на другите природни необходимости.“[19]

Тази еманципация от духовното, с което е бил силно обвързан в началото и благодарение на което е вярвал в собственото си могъщество (защото с помощта на атавистично ясновидство е виждал безбройните одушевени същества, заедно с които е обитавал света[20]), се е случила сега в сферата на мислите, на разума, и индивидуалността е това – отделянето от покровителството на бога, съзнанието да се разчита на собствените сили, макар и ограничени без първоначално принадлежалата им видима подкрепа.

„Кое е това, до което съвременните изследователи изобщо не могат да достигнат и не искат да достигнат? Те признават, че съществува нещо душевно и извън съзнанието. Търсят нещо душевно извън съзнанието, но не могат да се издигнат до опознаването на самия дух.“[21]

Според Щайнер, когато се прекрачи прага на съзнанието, винаги се навлиза в духовна област – няма значение дали я наричаме подсъзнателна, надсъзнателна или друга – в нея духът винаги е съзнателен, но е извън рамките на нашата лична съзнателна способност да го обозрем. Ученият показва по много подходящ начин това свое твърдение – ако изхождаме само от себе си, без да отчитаме съществуването на духовен свят, то нищо, идващо от собственото ни несъзнавано, няма да бъде общовалидно. Така, по аналогия с критинянина, който казва, че всички критиняни са лъжци, и очевидно лъже, така и една теория, създадена от Фройд, за несъзнателната сексуална мотивация във всяко човешко действие, би била продукт само на неговата собствена несъзнателна сексуална мотивация.

Много е важно да покажем също така, че твърденията на Рудолф Щайнер, че преди забраната на ендогамията с племенен закон (тотемът) и замяната й с изискването за пълна екзогамия, са доказани в самите проучвания на етнолозите (които обаче не могат да си обяснят защо това се е случило) и в наблюденията на Зигмунд Фройд върху неврозите. Споменахме, че при племето арунта в Централна Австралия тотемните кланове не са екзогамни, прародителите на племето са се женели само за жените от своя тотем. Както съобщава по-нататък Фройд в „Тотем и табу“, първите ограничения на сексуалната свобода са наложени на по-младото поколение – между братя и сестри и между майка и синове. Кръвосмешението между баща и дъщеря е било отменено по-късно.[22] Като имаме предвид какво казва Щайнер за предаването на родовата памет на синовете – Адам, Ной – наричани във всички следващи поколения с едно и също име, можем да допуснем защо забраната е станала валидна първо за тях. В цитат на Фрейзър от същата книга четем, че щом се е наложило инцестът да бъде забранен със закон, значи е съществувало естествено влечение към него, естествен нагон.[23] А заниманията на Фройд с психоанализа показват, че не съществува вродена неприязън към кръвосмешението, а напротив – „първите сексуални импулси на младия човек по правило са инцестни“[24].

В своите стремежи науката стига до истини, повечето от които обаче остават половинчати именно защото от тях отсъства духовното знание. През окултизма „ние се научаваме да разбираме живота по-сериозно, научаваме се, че нещата, които не са осезаеми, които не могат да бъдат наблюдавани чрез сетивата, все пак са действителни“[25]. Мислите все пак притежават мощ, независимо че съвременният човек е изгубил знанието за това, и Щайнер сравнява отправянето на лоши мисли към някого с хвърлянето на тухла или с изстрел по него, а отправянето на добри и топли мисли към друго човешко същество свързва с нашето собствено израстване на базата на това, че виждаме величието зад стената от материалност в другия.[26]

Онова, което се е променило от древните племена до нашето съвремие, е само изчезването на знанието за окултни истини, например за „всемогъществото на мислите“, но не и самото „всемогъщество“. В днешното състояние на невроза прозират остатъци от една атавистична способност да предчувстваш, усещаш невидимото, но смътността и неяснотата им водят невротика до объркване и причиняват отликата с другите, която определяме като болест. Съвременното разбиране за нормално изключва напълно атавистичните прояви на усет към духовните светове и е дълбоко обвързано с целта човекът да се еманципира от тях, за да стане самостоятелен и сам да реши да потърси ли отново и вече напълно съзнателно връзката си с тях.

Автор: Диана Владимирова