ПЪТИЩА НА РАЗВИТИЕ В МИНАЛОТО И СЕГА
От самото начало на своята дейност в тогавашната Немска секция на Теософското общество, Рудолф Щайнер винаги е изразявал ясно своята позиция. В серията негови лекции Пред вратите на духовната наука, изнесени в Щутгарт през 1906г., той казва: “Има три пътя на окултно развитие: Източният, Християнско-гностичният и Християнско-розенкройцерският – или просто Розенкройцерският. Разликата между тях се състои главно в степента до която ученикът се отдава на учителя.”1
В тази глава ще опишем накратко най-важните аспекти на трите пътя, което ще ни въведе в описанието на антропософския път, в следващата глава.
Източният път на развитие
За да си създадем представа на източния път, трябва да се върнем към състоянието в древна Индия, над 6000 години преди Христос. Именно по земите на Индия се разпространява Първата следатлантска култура.2 По това време човечеството все още е било слабо индивидуализирано. Човешкото етерно тяло нямало твърди очертания както сега, когато е тъй здраво свързано с физическото тяло. По онова време то постепенно се вливало в заобикалящия го етерен свят. Що се отнася до тогавашното съзнание, то означавало, че така нареченото днес атавистично ясновидство, което някои хора изпитват спонтанно, тогава е било повсеместно.
Светите Риши, водачи на индийската култура, можели да насочват това ясновидство към божествените светове (висшите йерархии), за да могат с божествена помощ, да придадат правилна форма и ясни очертания на все още изтъканите от космичен етер човешки тела. Това е била първата необходима крачка в посока индивидуализация. За тази цел е било нужно да се създадат пътища на развитие, с които съзнанието в онези времена да може да се справи. Това означавало да се създаде пълна зависимост от учителите и същевременно пълно преклонение пред тях. По-късно този път получава наименованието пътят на кралската йога (раджа йога). Той е бил чисто медитативен път.
После се появява хата йога, чиято цел е била да направи тялото (и особено дишането) субект и “послушник” на медитативния път. Това е била още една крачка в посоката към индивидуализация, тъй като водела до по-ясни очертания на етерното тяло и до по-тясното му свързване с физическото тяло. Понеже етерното тяло е носител на всички жизнени ритми в дишането, кръвта и метаболизма, обучението в хата йога се състояло в придобиване на умението да се упражнява контрол над тези жизнени ритми.
В много по-късни времена, през първото столетие след Христа, великият йога учител Патанджали е този, който поема това, което било останало от философията Санкхйя, заедно с все още намиращите се спомени за “оригиналната” йога и основава своята школа по йога, превърнала се в най-ярък пример за всички следващи школи по йога. И сега вече се появява стремежът за постигането на покой и блаженство чрез заздравяването на една вече пречистена и облагородена душа. Този идеал възниква, когато етерните тела придобиват по-ясна форма, а “природното ясновидство” започнало да изчезва. Сега крайната цел не била вече да се срещнем с боговете (висшите йерархии), а да обучим собствената си душа да се слива с едно недиференцирана Цяло (All).
По йога пътят на Патанджали желаното блаженство (Самадхи) се постига като се премине през осем степени:3
1. Йама: никакви лъжи, никакви убийства, никакви кражби и т.н.
2. Нийама: следване на религиозни обичаи и обреди (в йогата догматиката не е позната, а само обредите, който се превръщат в част от ученика след многократното им повтаряне).
3. Асана: заемане на определени пози по време на медитация.
4. Пранайама: контрол над дишането до такава степен, че медитиращият престава да издишва (отровен) въглероден окис.
5. Пратайахара: контрол над сетивните възприятия
6. Дхарана: умението да се изключат всички сетивни възприятия.
7. Дхайана: медитиране над образи, които нямат никакво подобие в сетивния свят
8. Самадхи: празно съзнание, без да се заспива; мислене без мисли, за да може духовния свят да се прояви.
Това са осемте области, в които гуруто поставял задачи на ученика си. Гуруто определял колко време е трябвало ученикът да се упражнява на всяко ниво.
Като цяло, всички йога школи, след Патанджали следват този ред.
За да разберем тези йога школи и властта, която са упражнявали над учениците, трябва да споменем и следното: Съдържанието на медитациите е било (и все още е) под формата на имена на Индуски богове, които се призовават с благоговение. В древността това са били Брахма (Баща), Вишну (носител на живота) и Шива (божествен дух, божествено съзнание). Шива е бил призоваван най-много; “ом намах Шивая” (прекланям се пред Шива) се повтаря безкрай в индуските медитации. В истинската йога свещените слова трябва да бъдат съпроводени от мисли за Шива и от желанието да се слеем с Шива. (Медитацията без мисли, каквато се преподава в някои школи е вече декадентна форма, която поставя ученика в още по-голяма зависимост от гуруто).
Свами Мактанандра, който внася Сидха йога на запад, казва: “Шива е вашият собствен вътрешен аз. Той е азът на Всичкото. Шива е блаженство, безгранична любов. Шива е всемогъщ.”
За ролята на гуруто той казва следното: Гуру не е човекът, който стои пред вас. Гуру е милостивата сила на Бога; Гуру е собственият ви висш вътрешен аз. “Ом” е съзнанието, проникващо Всичко. Гуру е този “Ом”. В мантрата, която ви дава гуру, вибрира неговата “шакти” (духовна сила). Тази мантра може да ви дари свобода, тъй като кармичните ви обвързаности биват разтрогнати. Кундалини, Майката на Всичко, която обхваща всички видове йога, е формата и съдържанието на мантрата, дадена от гуру. Така че повтаряйте мантрата постоянно. Чрез мантрата гуру прониква вътре във вас и разкрива пред вас новия свят на йога. Той го въплъщава и разтваря всичко негативно. Гуру води търсещите към пълно освобождение. Повтаряйте мантрата, не се изкушавайте от светските неща. По време на медитациите личният аз изчезва и неговите изживяванията ви напускат! Това, което остава е чисто, вечно блажено съзнание, най-висшето същество, а това сте вие! Вътре и вън са едно цяло. Търсете себе си. Харе, Шива, Шакти, Алах, Исус, Буда – всички живеят във вас!”4
Следователно, това значи: вътре и вън са едно, индивидуалното съществуване е прекратено.
Този цитат ясно илюстрира пълната зависимост от гуруто. Чрез мантрата самият гуру прониквал в ученика. Освобождавал ученика от кармата му – ученикът вече няма нужда сам да се справя с нея. Ученикът позволява да бъде оформен от гуруто. Целта на това оформяне е била да бъде изтрит личния аз, индивидуалността, а после гуруто ти носел блаженство. Ученикът нямал нужда сам да разбира мантрата.
Само жив гуру можел да ви води по този начин. Тук схващането е такова: книжното познание си остава в книгите; личната мъдрост може да бъде прехвърлена на теб и да работи за тебе.
В древните времена е било необходимо да се подтиска аза. Азът е бил все още изпълнен с егоизъм от Луцифер и този егоистичен аз е трябвало да бъде унищожен.5 Единствено чрез християнската сила на любовта, работеща в зародишна форма в човешкия аз, става възможно индивидуално развитие без егоизъм. Ето защо в наше време отношението между ученик и учител трябва да се промени. Зависимостта трябва да отстъпи място на свободата.
Съвременният човек, който се стреми към съзнателен път на развитие, може да приема съветите на посветения. Но той сам е отговорен за пътя си. Това става възможно само когато той самият разбира това, което върши.
Задачата на модерния посветен е да направи възможно такова разбиране. Всичко в антропософията ни дава знание, което можем, с много труд и усилие, да усвоим чрез изучаване и проверки.
Такъв път на медитация, следователно, е различен от този на изтока. На изток оригиналният древен език притежава собствена вълшебна сила. Призоваването на боговете означавало много повече от простото звучене на думите и съответстващите им емоции. Но “мантрите” (или стихове) дадени от Рудолф Щайнер винаги са оформени по такъв начин, че съдържанието е ясно разбираемо. Медитиращия човек се свързва със съдържанието.
Затова антропософските стихове и мантри могат да бъдат превеждани на други езици, макар това да не е лесно – трудно е да се изрази едно и също съдържание на различни езици.
Но Рудолф Щайнер категорично отхвърля всякакви гуру отношения. Той не желаеше преклонение. Той търсеше хора, които да разбират какво им казва – хора, които го разбират и сами взимат решения, и които поемат отговорност за собствения си път.
Средновековният християнски път
Откакто, чрез Христос, азът на човека получи мощта на безкористната любов като възможност, всякакъв вид зависимост от жив гуру означава стъпка назад по пътя на развитие. Християнизираният аз трябва да се научи сам да си бъде гуру, да избира собственото си темпо, собственото си съдържание, накратко – да бъде отговорен.
Последователят на източните пътища на инициация счита това за арогантно, за морално опасно. За него азът си остава злодей, зареден със себелюбие от Луцифер. За него “Азът” е еднозначен с “егоизма” и може единствено да бъде отстранен чрез стремежа към “не-Аза” и чрез пречистването, с помощта на учителя, на астралното тяло, носителя на съзнанието.
В Средновековието все още е била възможна появата на междинна форма: мистичния Християнски път на развитие. И тук ученикът е трябвало да се отдръпне от ежедневния живот и да поеме самотния път на монаха или отшелника. По този път можело да се върви и без учител, но напътствани от Христос.
Това изисквало така да се свържеш с Христос, че да изживееш Неговия път към Голгота и преминаването Му през седемте “станции” Христови. Всяка станция е отнемала години на самотни усилия.
Първата станция била измиването на краката. Всичко висше се прекланя с благодарност пред низшето, чието пожертвование да остане на своето ниво прави възможен живота и труда на по-високо ниво. Така Христос коленичил пред учениците Си и измил краката им.
Втората станция е тази на Бичуването. Трябвало да се научим да останем непоколебими при всички удари на живота. Казваме: Ще остана непоколебим пред всички мъки и всичката болка, която животът ми поднесе. Стигало се до изпитване на физически болки в цялото тяло.
Третата станция била трънният венец. Трябвало да се научим да понасяме подигравките и присмеха на света. Имагинацията за коронясването с тръни била толкова въздействаща, че се получавали непоносими главоболия. Да се научим да ги понасяме е бил резултатът от третата станция.
Четвъртата станция включвала носенето на кръста и разпятието. Тялото става като дървото на кръста, който носим самите ние - неговите носачи. Тази медитация водела до видението как висим на кръста; тя причинявала стигми, описани при много средновековни светци (сред тях и Франциск от Асизи).
Петата станция била мистичната смърт. Тук всичко потъвало в тъмнина и човек се присъединявал към Христос в “слизането му в Ада”. Узнавали за всички възможни проявления на злото, докато тъмнината не се разкъсвала и светлината на Христос заливала всичко, което е тънело в мрак. Това се наричало: разкъсването на завесите в храма.
Шестата станция била погребението. Земната ни инкарнация преставала да бъде свързана единствено с ограниченото физическо тяло; цялата земя сега става наше тяло и в него следваме делото на Христос.
Седмата станция била възкресението, което не може да бъде описано с думи. Човек напълно се съединявал с Христос. Думите на Павел – “Не аз, а Христос в мен”, се превръщат в действителност.
Този Християнски път на развитие процъфтял през Средните векове. Средновековната душа притежавала способността да засилва и задълбочава вътрешния живот до такава степен, че пътят на Христос на земята действително се преживявал. С настъпването на Новото време, станало все по-невъзможно това да се постига в същата степен и по същия начин. Състоянието на съвременната душа, както и обстоятелствата, изисквали нещо ново от съзнателния път на развитие.
Християнският розенкройцерски път
Освен пътят на християнските мистици, който бил следван от църквата, съществувала и християнска традиция извън църквата. Нямаме предвид десетките или дори стотиците секти и разцепления в началните столетия след Христа, а една традиция, която върви през историята като нишка, която излиза на повърхността през девети век, под формата на грааловия поток.
Граалът, като символ, е свързан с мистериите на Кръвта и реликвите на Кръвта, които са играли важна роля до късното Средновековие. Във връзка с това често се говори за “кръвта на Христос с цвят на рози”. Съществуват много легенди за пренасянето на Кръвните реликви от Изтока до Запада (например, книгата Девети век на W. J. Stein).
Граалът е най-значителната Кръвна мистерия. Тук не е мястото да разглеждаме тази мистерия подробно (книжката ми за “четирите мистерийни потока” отчасти се занимава с мистерията на Граала.6) Това, което можем накратко да отбележим е, че за Граал се е приемал камъкът, с който Михаил събаря короната на Луцифер, по време на небесната им битка. Тогава камъкът паднал на земята. Чрез Савската царица и Соломон камъкът, шлифован във формата на чаша, попаднал накрая във владението на Йосиф от Ариматея, който събрал кръвта на разпетия Христос в него.
Тази кръв приела въздействието на инкарниралия Христос и била пречистена от всички страсти. Тъмната, червена кръв, носител и символ на животинските страсти в човека, станала невинна и розово-червена, като носител и символ на изпълващата човека пречистваща сила на Христос.
Много легенди разказват как кръвта от Граала била пренесена от Изток на Запад. Според някои от тях, ангели донесли Граала в Испания; според други, самият Йосиф от Ариматея донесъл Граала в южна Англия, а според още някои “Синовете на Брон” донесли Граала във Франция. Сър Галахад е бил единственият рицар от Кръглата маса на крал Артур способен, благодарение на вярата си, да направи Граала видим за рицарите на Артур.
Рудолф Щайнер отбелязва7, че легендите за Граала изобразяват самата Христова сила, която постепенно се разпространява от Изток на Запад в сърцата на хората, пречистваща астралното тяло от нисшите страсти и превръщайки го в дух себе. Такова изживяване пораждал розовия цвят. През вековете все по-малко хора са могли да поддържат “Граала” жив в сърцата си и тогава се появил един “важен водач на човечеството” с името Титурел. Той получил духовната задача да изгради защитен замък и да основе Ордена на рицарите на Граала, които да го пазят. Но още при третото поколение след Титурел, кралят на Граала Амфортас не успял да запази чистотата на сърцето си и в резултат на това бил ранен от (луциферичния) маг Клингсор.
После Граалът отново бива спасен от Парсифал, който изминава трудния път до превръщането си в крал на Граала. Парсифал може да бъде разглеждан като този, който подготвил бъдещото човечество, което (по време на развитието на съзнателната душа) можело да стане носител на Граала – носител на кръвта на Духа-Себе – чрез собствените си сили, тръгвайки от нищото (т.е. без да следва никакви традиции от миналото).
Обаче цялата история на Граала, така както е записана векове по-късно от Chretien de Troyes, Wolfram von Eschenbach и други, се случва по времето на разсъдъчната душа. Знанието и познанието тогава все още са били свързани със сърцето, и напълно пропивали човешките чувства. Новата епоха, епохата на съзнателната душа, донесе нов вид знание и познание, които се намират единствено в главата и имат абстрактен израз, и които по никакъв начин не бива да съдържат нищо емоционално или лично.
Във времето на съзнателната душа е безкрайно трудно да се усети всепроникващата сила на Граала. С Парсифал, като крал на Граала, приключва традицията на Граала като дарител на живот, пазен в крепост, в която се влиза само нощем. А в настъпилите времена на абстрактно мислене дори нощният човек вече не е могъл да види и почувства Граала като символ на възкръсналия Христос.
Според легендата, в края на живота си Парсифал взима Граала и отплава с него “на Изток”, където го пази докато Западът успее отново, със собствени сили, да го приеме. Съответно, от десети век насам мистерията на Кръвта – Граала – е вече недостъпна по този начин.8 “По този начин” означава, че човек не можел вече да изпита пряко “увереността на сърцето”, която преди е била възможна дори само при съзерцаване на Граала (или съзерцаване на кръвна реликва).
С настъпването на “Новата епоха” в началото на петнадесети век интелектуализацията в мисленето и съпътстващото пресъхване на “сърдечните сили” се превръщат в реална заплаха за прекъсването на неразривността на “Християнството на Възкресението”, чийто символ от векове е бил Граалът. Нужни били нови форми на човешко развитие, за да бъдат спасени мистериите на възкресението, старите кръвни мистерии. Тези нови форми станали известни като розенкройцерски поток. Появява се нов символ: кръст с рози. Черният кръст, символът на човешкото тяло, бил ограден от седем червени рози, символ на пречистената, подобна на растение кръв. Това е символът на възкресението, изграден медитативно в духовен план и способен да проникне в мисленето, чувствата и волята на човека.
Всъщност не става дума за само един път, а за много, тъй като Розенкройцерският поток тече в много посоки и в различни форми, под повърхността на традиционното догматично християнство, сякаш по невидими вени.
И така, имало истински (розенкройцерски) алхимици, които търсели в разпада и смесването на веществата “quinta essentia”, петото състояние на материята наред с познатите форми от твърди, течни, газообразни и топлинни вещества. Това пето състояние е бил етерният свят, където се намирала кръвта от възкресението. И философският камък, въгелродът, носител на всички форми на живот, е бил търсен в чиста форма, като материя на възкресението.
Наред с това, пътуващи лекари и прости занаятчии разпространявали гравюри на дърво, изобразяващи вестта за възкресението и раздавали тези изображения на хората като утеха за жадуващите им души, както едно време за това е служил Граалът.
А имало и крале и дипломати, които, вдъхновени от кръста с розите, се опитвали да предотвратяват войните и да разпространяват културата. Освен това, чак до средата на 18-ти век, е имало индустриалци, които, благодарение на алхимията на розенкройцерите, откривали нови начини да правят неща, например производството на благородния порцелан, който да замени грубия фаянс. Имало и професори в университетите като този в Упсала, Швеция, които били последователи на “Теософското” движение, тайното име на розенкройцерите. И най-накрая, имало отделни учени като Лайбниц, който в младостта си в университета се запознал с ученията на Розенкройцерите и написал философията за божествените монади (вж. също Глава 4).
Под повърхността на външно обърканата история в началото на Новата епоха, течал невидим поток, който тук-там извирал на повърхността - потокът, който носел стремежа към възкресение, стоплящ и сърцето, и главата. После прозвучал зовът за свобода, равенство и братство, по време на Френската революция, вдъхновена от розенкройцерското движение. Дори и днес това изпълва хората с ентусиазъм.9
Как е могло да възникне Розенкройцерството? Кой е основателят и пазителят на този поток, както едно време Тритурел е бил пазителят на грааловия поток? Това ще да е била личност, който, също както Тритурел, е бил водач на човечеството, и който е бил тясно свързан с мистерията за смъртта и възкресението. Рудолф Щайнер говори за този водач на човечеството в една своя лекция в Нюшател, Франция.10 Това е била личност от средата на 13-ти век, която се е готвила чрез инициация, при крайно необичайни обстоятелства, за инкарнацията си през следващия век, когато ще носи името Християн Розенкройц. Оттогава тази личност се инкарнира почти без прекъсване, с кратки паузи между смъртта и следващия живот. И все пак е трябвало да работи под прикритие, което означавало, че за всяка инкарнация е било възможно да се знае едва 100 години след настъпването на смъртта. Индивидуалността Християн Розенкройц е стоял, така да се каже, в пълно съзнание под кръста и е работил посредством силата на възкръсналата пречистена кръв. Негов символ е черният кръст, ограден от седем червени рози.
Но освен този автентичен Розенкройцерски поток е имало и доста шарлатанство - алхимици, които търсели злато вместо вътрешна промяна; водачи на секти, който се обявявали за Розенкройцери и използвали символите, но вече не ги разбирали. Така към края на миналия век (19в. бел. пр.), а също и през този век, истинското Розенкройцерство се скрива от поглед и само Розенкройцерски групи и общества, занимаващи се с това съвсем формално, останали на повърхността.
Връзката на антропософията с Грааловия поток, както и с Розенкройцерския поток, намираме сред “скритите” потоци, които действат без да вдигат много шум. Като антропософията, всеки от тези потоци е създал форма на Християнството на възкресението в определени периоди от развитието на Запада, така че “езотеричното” Християнство на възкресението да продължи да живее сред хората. Още с първото си появяване в Теософското общество (каквото е било тогава), Рудолф Щайнер споменава за тази връзка с Християнството на възкресението. Първият цикъл лекции: Пред вратите на духовната наука, книгата Християнството като мистичен факт, и по-късната книга Occult Science – An Outline, в която на края е казано, че тази книга би могла също да се озаглави “Наука за Граала” – всички те говорят за новата форма, в която, с приключването на Тъмната епоха, светлината на Христос ще може да озари човечеството. Това, което по-рано все още е ставало под формата на нощно преживяване на Граала или “скрита” дейност на Розенкройцерите, сега, чрез антропософията, става достояние за всички, като идея, но и на практика - във вътрешния живот и външната дейност.
Ще ни бъде необходима отделна книга, за да обясним метаморфозата на “Грааловия камък” в “Основоположния камък” на Основополагащото коледно събрание.11 Тук само може да се споменем, че е възможно да се покаже как антропософията, особено след Основополагащото събрание през 1923-24г., стои начело в битката за езотеричното Християнство, и че тя може да даде на човечеството формите и символите, адекватни за нашата епоха.
Розенкройцерството, което действаше успешно до късния 19-ти век, индивидуалността наречена Християн Розенкройц, работи заедно с индивидуалността, която ние наричаме Рудолф Щайнер, върху продължаващата задача да се пробуди в човешките същества Християнството на възкресението.
Превод: Ати Петрова