Медитирането в живота на Рудолф Щайнер - следваща част от поредицата за принципите на съвременното посвещение (9)

Submitted by admin 2 on Ср., 15/01/2020 - 08:52
Рудолф Щайнер

Медитирането в живота на Рудолф Щайнер

…Преломът в душевния ми живот е свързан със значителни по съдържание вътрешни опитности. В душевния си живот познах същността на медитацията и нейното значение за прозренията в духовния свят. Още преди бях водил медитативен живот, но подбудата за това идваше от идеалното познание за неговата стойност за един духовен светоглед. Сега във вътрешното ми същество настъпи нещо, което изискваше медитацията като жизнена необходимост за моя душевен живот. Извоюваният душевен живот се нуждаеше от медитацията, както организмът на определена степен от своето развитие се нуждае от дишане с белите дробове.

Какво е отношението на обикновеното понятийно познание, което се постига със сетивното наблюдение, към съзерцанието на духовното: този въпрос в този период от живота ми се превърна от преживяване повече в идеи в такова, в което участва целият човек. Преживяването в идеи, което все пак включва в себе си истинната духовност, е елементът, от който е родена „Философия на свободата“. Преживяването чрез целия човек съдържа духовния свят по един много по съществен начин от преживяването в идеи. И все пак то вече е по-горна степен в сравнение с понятийното познание на сетивния свят. С познанието в идеи човек обхваща не сетивния свят, а, така да се каже, един непосредствено граничещ с него духовен свят.

Докато всичко това търсеше израз и преживяване в моята душа, пред вътрешното ми същество стояха три вида познание. Първият вид е постиганото чрез сетивно наблюдение понятийно познание. То се усвоява от душата и след това, съобразно с наличната сила на паметта, се съхранява в нея. Повторенията на съдържанието, което трябва да се усвои, имат смисъл само за по-доброто му съхраняване в паметта.

Вторият вид познание е това, при което не се придобиват понятия посредством сетивно наблюдение, а те се преживяват в душата, независимо от сетивата. След това преживяването, съгласно собствената му същност, става залог за това, че понятията се основават на духовната реалност. Към преживяването, че понятията съдържат гаранция за духовната реалност, се стига със същата увереност, изхождайки от естеството на опита при този вид познание, както при сетивното познание човек е сигурен, че има пред себе си не илюзии, а физическа действителност.

При това идеално-духовно познание вече не е достатъчно такова усвояване, както при сетивното, водещо до това, че човек го има в паметта си. Процесът на усвояване трябва да се превърне в непрекъснат. Както за организма не е достатъчно да е дишал известно време, за да трансформира усвоеното при дишането в по-нататъшен жизнен процес, така и за идеално-духовното познание не е достатъчно усвояване, подобно на това при сетивното познание. За него е нужно душата да се намира в непрекъснато живо взаимодействие със света, в което човек се пренася благодарение на това познание. Това става чрез медитацията, подбудата за която – както беше посочено по-горе – произхожда от идеалното прозрение в ценността на медитирането. Вече дълго бях търсил това взаимодействие преди прелома в душата си (през тридесет и петата година от живота ми).

Това, което настъпи сега, беше медитиране като душевна жизнена потребност. Така пред вътрешното ми същество стоеше третият вид познание. То не само водеше до още по-големи дълбини в духовния свят, но и предоставяше възможност за много близко общуване с него. Изхождайки от вътрешна необходимост, аз трябваше отново и отново да поставям в центъра на съзнанието си съвсем определен вид представи.

Става дума за следното. Ако с душата си се вживея в представи, образувани в сетивния свят, непосредственият опит ми позволява да говоря за реалността на преживяното само дотогава, докато наблюдавам сетивно някой предмет или процес. Моето сетиво ме уверява в истинността на наблюдаваното, докато наблюдавам.

Не беше така, ако се свържех със същества или процеси от духовния свят чрез идеално-духовно познание. Тук във всяко отделно съзерцание настъпва непосредствено преживяване, че възприемаемото съществува, независимо от продължителността на неговото съзерцание. Ако се преживява например „Аз-а“ на човека като негова изконна вътрешна същност, в съзерцаващото преживяване той знае, че този „Аз“ е съществувал преди живота във физическото тяло и ще съществува и след него. Това, което се преживява по този начин в „Аз-а“, се открива непосредствено така, както розата разкрива своя червен цвят в непосредственото възприятие.

В такава медитация, провеждана от вътрешна духовна жизнена потребност, се развива все повече съзнанието за „вътрешния духовен човек“, който може да живее, да възприема и да се движи в духовното, съвършено свободен от физическия си организъм. Този самостоятелен в себе си духовен човек встъпи в сферата на моите преживявания под влияние на медитацията. Благодарение на това преживяването на духовното претърпя съществено задълбочаване. За факта, че сетивното познание възниква посредством организма може да даде достатъчно свидетелства възможното за това познание самонаблюдение. Но и идеално-духовното познание е все още зависимо от организма.

Самонаблюдението показва, че сетивното наблюдение е единственият акт на познание, който е свързан с организма. За идеално-духовното познание отделният акт е напълно независим от физическия организъм. Обаче възможността изобщо такова познание да бъде развивано от човека зависи от това, животът по принцип да е наличен в организма. При третия вид познание нещата стоят така, че то може да се прояви в духовния човек само тогава, когато той е станал дотолкова свободен от физическия си организъм, че сякаш той изобщо не съществува.

Осъзнаване на всичко това се разви у мен под влиянието на описания медитативен живот. За себе си бях в състояние да опровергая действено мнението, че при такава медитация човек се подлага на своего рода самовнушение, резултатът от който се явява духовното познание. Защото в истинността на духовното преживяване можа да ме убеди още най-началното идеално-духовно познание, а именно най-първото, получило своя живот не просто благодарение на медитирането, а това, което започна да живее. Както когато е в здравомислещо съзнание човек съвсем точно може да установи истината, така бях постъпил и по отношение на този въпрос, преди изобщо да може да стане и дума за самовнушение. Реалността на това, което се постига чрез медитацията (тук се има предвид само преживяването на някакво явление), бях напълно в състояние да проверя още преди самото преживяване.

 

Щайнер

 

Всичко, свързано с прелома в душата ми, се появи във връзка с реалното самонаблюдение, което, както беше описано, започна да има за мен значение, изпълнено с най-важно съдържание.

Почувствах как идеалното начало в предишния ми живот отстъпи в определена посока и на негово място дойде волевото начало. За да стане възможно това, при развитието на познанието волята трябва да умее да се въздържа от всякакъв субективен произвол. Волята ми се усили в същата степен, в която отслабна идеалното. Волята пое също и духовното познание, което преди беше контролирано почти изцяло от идеалното. Вече знаех, че разделението на душевния живот на мислене, чувства и воля има само ограничено значение. В действителност в мисленето се съдържат и чувства, и воля, само дето мисленето преобладава над тях. В чувствата живеят мислене и воля, а във волята – също мислене и чувства. Сега в мен се превърна в преживяване това как волята взема повече от мисленето, а мисленето – повече от волята.

Ако, от една страна, медитирането води към познание на духовното, от друга страна, такива резултати от самонаблюдение се явяват вътрешно усилване на духовния, независим от организма човек и укрепване на неговото същество в духовния свят, така като физическият човек укрепва в сетивния свят. Сега човек започва да съзнава, че затвърждаването на духовния човек в духовния свят може да се усилва до безкрайност, ако физическият организъм не ограничава това затвърждаване, докато укрепването на физическия организъм във физическия свят – със смъртта – отстъпва пред разлагането, ако духовният човек повече не поддържа това укрепване навън от самия себе си.

С такова преживяващо познание е несъвместима никоя форма на теория на познанието, която ограничава знанието на човека до определена област и поставя „отвъд“ нея „първоосновите“, „нещата сами по себе си“ като недостъпни за човешкото знание. Всяко „недостъпно“ нещо беше такова за мен само „първоначално“ и то може да остане недостъпно само дотогава, докогато човекът не развие същественото във вътрешното си същество, което е сродно с преди неизвестното и следователно може да израсне заедно с него в преживяващото познание. Тази способност на човека да прониква във всеки вид битие за мен се превърна в нещо, което трябва да признае този, който желае да види в правилната светлина положението на човека в света. На този, който не може да стигне до това признание, познанието няма да даде нещо наистина принадлежащо към света, а само безразлично към света копие на някоя част от мировото съдържание. Но при такова подражаващо познание човекът не е в състояние да осъзнае у себе си това същество, което му дава, като на напълно самоосъзната индивидуалност, вътрешно преживяване за това, че той стои твърдо във вселената.

За мен беше важно да говоря за познанието така, че духовното не просто да бъде признато, а да бъде признато така, че човекът да може да го постигне чрез своето съзерцание. А още по-важно ми се струваше да покажа, че „първоосновите“ на битието са заложени в пределите на това, което човекът може да постигне в цялостния си опит, вместо да признава с мисълта си някакво неизвестно духовно в някаква „отвъдна“ област.

Затова и вижданията ми отхвърляха този начин на мислене, който смята съдържанието на сетивните усещания (цвят, топлина, звук и т.н.) само за нещо, което посредством сетивното възприятие извиква у човека някакъв непознат външен свят, като самия този външен свят бихме могли да си представим единствено хипотетично. Моето преживяващо познание усещаше като особено вредни теоретичните идеи, лежащи в основата на физическото и физиологическото мислене в това направление. Това чувство се засили в тук описвания период от живота ми до най-силна интензивност. Всичко, което във физиката и физиологията се определя като „лежащо зад субективното усещане“, предизвикваше у мен, ако мога да използвам този израз, познавателен дискомфорт… Събр. съч. 28 Моят жизнен път, стр. 256 до стр. 261, Издателско ателие Аб, превод Мария Пашова