Рудолф Щайнер за истинският път на съвременното посвещение - път, който самият той извървява и прилага (5)

Submitted by admin 2 on Пет., 06/12/2019 - 09:44
Рудолф Щайнер

Скъпи приятели, продължаваме с поредицата за същността и развитието на съвременния път на посвещение, за достигане на здравословно и правомерно навлизане в областта на свръхсетивното познание.

Темите, през които преминахме бяха за сетивното мислене и познание, за чистото мислене, за пътя на посвещение в древността и как може днес да се разгърне този процес в съвременната човешка душа. Предстои ни да се запознаем с темите за възприятието, мисленето, съзнанието, преживяването извън тялото, за живото мислене, за мисленето по пътя на имагинацията, инспирацията и интуицията - като стъпки в съвременното посвещение.

Благодарение на превода и споделеното от Нели Хорински с тази част от лекция на Рудолф Щайнер - непревеждана и непредставяна досега на българския читател, ще се докоснем до онова, което самият той разкрива като път на човешката душа за процеса на духовното развитие и реално случващото се със самия него като духовен изследовател. Той споделя откровено, искрено, свободно, но заедно с това напълно обективно, с идеята да помага на своите ученици за постигането на този правилен път на развитие. Дали е разбран и до колко? Дали днес е разбиран или душите се приплъзгват по суетата, по повърхността и по удобството и насладата от "гурувщината"?

За мен, прочетен и осъзнат, този текст действа разтрисащо! Давам си сметка и за това, колко действително далеч могат да бъдат съвременните последователи, "духовни изследователи" и "антропософи" от истинския път, споделен от Рудолф Щайнер!

Важно е пламъкът на тази горяща факла - душата на този голям посветен на 20-ти век Рудолф Щайнер, да продължава да гори чрез неговото слово..., особено в дните на Адвента, когато човешката душа година след година се опитва да се обърне към истинското свое духовно ядро - Христовата светлина в душата си, за да прочисти и осветли своя бъдещ път като душа и като част от пътя на цялото човечество!

Дорина Василева

* * *

"…Духовният изследовател също като естествоизпитателя и химика има своята лаборатория, своите методи на експериментиране. Но неговата лаборатория изцяло се намира в душата. Неговите методи не са такива, чрез които се прави нещо външно в пространството, както го правят химикът, физикът, лекарят, които чрез работата си навън в пространството подслушват законите на пространството и времето. Това, което прави духовният изследовател е вътрешна работа, която изцяло протича в душата.

Докато в ежедневния живот, при обикновената наука, човек остава изцяло в представите, в понятията, при духовните изследвания трябва да се започне от понятията, идеите, възприятията. И не бива тези представи, получени във външния свят да се съхраняват в душата, а да се съизживяват вътрешно, по друг начин, от този по който сме свикнали в обикновеното съществуване, да се живее заедно с това, което душата развива в мисловния и душевния живот.

И понеже не искам да остана в абстракциите, а наистина да покажа духовно-изследователския път, веднага ще премина към конкретното. Човешката душа трябва да стане нещо съвсем различно, отколкото е в ежедневния живот, ако иска да наблюдава това, което е в духовния свят. Тя може да го постигне, ако свикне вътрешно да живее с това, което иначе е само мислене, представяне.

Да предположим, че като изхождаме от собствената душевност, своеволно поставим някаква представа, някакво понятие в центъра на нашето съзнание и не се запитваме, както го правим в ежедневния живот и както прави обикновената наука, «какво ни показва това понятие», а като духовен изследовател се опитаме да живеем с понятието, идеята, усещането, с волевия импулс като медитираме – имам предвид да го правим в продължение на минути или половин час. При това е дори от полза, бих казал, за тази вътрешна лабораторна работа на душата да не употребяваме понятия, представи и усещания, които отразяват нещо външно, а да употребим представи, идеи, които са символични картини, неотразяващи нещо външно. Можем да вземем например представата: «В светлината, която пронизва и протъкава света, живее действащата мъдрост.» Вероятно някой ще каже, че в тази представа няма нищо реално. Тя е плод на фантазията. Не става въпрос за това, а става въпрос да поставим в центъра на нашето съзнание тази представа, изцяло отделена от другите, сама, да отдръпнем вниманието си от всичко, което иначе се намира около нас в ежедневния живот или което е предмет на науката. Това означава, в момента, когато поставяме като център на всички наши душевни усилия такава представа като тази, да забравим всички представи, които отразяват нещо външно, спомени, душевни вълнения. Тогава събираме всички сили на душата, които иначе разпределяме върху външните представи, външното изживяване, концентрираме ги и фиксираме върху тази единствена представа. Не е важно каква представа имаме. Затова казах, че такава представа е по-добре да бъде избрана със собствената воля. Не е важно какво си представяме, а важното е, че вътрешно изживяваме онези мощни сили, които душата трябва да употреби в тази вътрешна работа, чрез вътрешното волево решение да концентрира в тази една точка всичко, което е в нея.

Да се направи това само един, два пъти няма никакво влияние върху човешкия душевен живот. Друго е, когато превърнем характеризираното в постоянни упражнения на душата. Според заложбите на човека някой може да се нуждае само от седмици, друг от години, постоянно да концентрира за кратко време вътрешния си душевен живот върху една точка. Става въпрос винаги да повтаряме същата представа по правилния начин или да я сменяме с други представи. Тук, разбира се, мога да говоря само принципно. Това е нещо, което лесно се описва и човек може да си представи, че лесно се постига в душата, но бих употреби Гьотевите думи: «лесно е, но лесното трудно се постига.» Защото силите, които душата следва да приложи в такива упражнения, съвсем не се упражняват в обикновения живот.

Когато с отклоняване на вниманието от всички външни и вътрешни впечатления концентрираме целия си душевен живот чрез вътрешната си воля – това се нарича медитация и концентрация – с душата паралелно става вътрешна интимна промяна. Тя не настъпва веднага; не и така, че човек сам да си заповяда «аз ще правя това много дълго време и ще постигна, каквото трябва да се постигне». Не става така, а същественото е, че употребяваме понятие, представа, усещане или волев импулс не както обикновено, а че живеем с него, напълно му се отдаваме. След това трябва да чакаме не какво ще направим ние с тях, а какво те ще направят в нас като израстваме, след като сме им се отдали. Нашата вътрешна душевност се променя като зрител на това, което става в нас, когато сме се идентифицирали с поставеното в центъра на нашето съзнание. Не е необходимо много време в течение на деня. Достатъчни са минути за някой, половин час на ден за друг, но трябва да се продължи дълго време и винаги наново да се насочват иначе скритите сили на душата по такъв начин, какъвто описах.

Тогава този, който прави такива упражнения, който наистина иска да стане духовен изследовател, забелязва, че в него вътрешно става нещо, за което човек си няма понятие във външния живот. Тогава душата постепенно забелязва, че става нещо, което не става в обикновения живот. Душата забелязва – това е изживяване, – че се отделя от физическото тяло и едно от най-разтърсващите изживявания на духовния изследовател е, че той наистина изживява това, което се отрича във външния живот или във външната наука. Не може да се каже, че душата вече се е откъснала от обикновеното изживяване. Не, тя е свързана с него. Но докато духовният изследовател работи така, както характеризирах, той възприема душевното постепенно да се отделя от тялото. Той наистина изживява това отделяне, преди да може да се каже, че душевно-духовното излиза от физическо-телесното. Той стига до състояние, в което знае, че със своето мислене и чувстване повече не е в тялото си, а извън него. Това, което духовният изследовател изживява по-нататък, го изненадва.

Първо чувства как вътрешно все по-силно живее в силите, които преди не е познавал. Тогава настъпва един момент, когато тази вътрешна мощна енергия и разгръщане на сили, в която човек, бих казал, се чувства като в един вид вътрешно чувство на наслада, се помрачава, бива потисната. Настъпва един момент, когато се изживява нещо, сякаш мрак се разстила над съзнанието, което човек си е спечелил извън тялото. Би могло и да се каже – един вид вътрешно безсилие, изчезване и потъване в нещо, което човек вътрешно преживява. Всичко това, което преживява духовният изследовател не е безразлично за душата, както са изживяванията на обикновения учен. Защото това обхваща цялата му душевност, изцяло го ангажира, първоначално изсипва върху душата куп разтърсващи изживявания. Изживяването, което човек има, когато напредне по посочения начин, е нещо като унищожение, като невероятно силно чувство на самота.

И още нещо се изживява, което искам да характеризирам с едно сравнение, което е повече от само сравнение: Представете си, че зародишът, който се развива в растението, би могъл да си представи нещо, би могъл да мисли. Зародишът се подготвя докато растението расте от корена през отделните листа до цвета. В него са силите, които по-късно се развиват до новото растение. Той може да се развие само поради това, че издърпва своите сили от цялото растение. Да предположим, че би могъл да съизживява живота на растението – какво би могъл да чувства? Той би трябвало да си каже: «Докато постоянно се засилвам, докато все повече се развивам, правя това за сметка на растението, от което се развивам. Поради това, че силите в мен стават все по-мощни, аз съм причината това, което се намира в листата и в цвета да увяхва, да отпада, то трябва да умре.»

 

Щайнер

 

Това чувства и този, който по описания начин чрез концентрация и медитация крачи към това, което е също реален зародиш, но душевно-духовен зародиш в целия живот на човека. Той действително чувства и усеща, сякаш в същата степен, в която той се развива, тялото му повяхва, чувства го като стопяващо се в целия Всемир. Който иска да стигне до истинското познание в духовния свят, трябва да изпита това усещане. Това, което духовният изследовател изживява като вътрешно безсилие на душата, като вътрешна душевна самотност, винаги се намира в основата на душата, винаги се разстила в душевните дълбини. То лежи долу в душата и само една милостива мъдрост го покрива с було или поне не позволява задълго да се прояви навън.

Човек не бива да навлиза само във вътрешното настроение, което току-що описах, а ако иска да стане истински духовен изследовател трябва да прави паралелно упражнение, едно друго упражнение. Навсякъде, където се прилагат духовно-изследователски методи, не се препоръчва едностранчиво това, което описах, а също и друг път. Този друг път мога най-добре да го направя разбираем чрез следното: Той е свързан с разбирането на това, което относно човешкия живот се включва в безкрайно значителната дума «съдба». Какво включва думата «съдба» по отношение на човешкия живот! Как пристъпват към човека събитията, които обикновено ги означаваме като съдба? Това, което изживяваме като страдание или радост, като болка или удоволствие, обикновено се схваща като случайности в живота на човека.

Когато разглеждаме живота така, ако поглеждаме назад от по-късна към по-ранна възраст, да кажем двадесет години, ще ни направи впечатление, че различни събития са се случили с нас, които наричаме съдбовни случайности. Но можем да видим, че от това, което ни се е случило, зависи какво можем сега. Ако не беше се случило, щяхме да сме съвсем друг човек. Този човек, който сме сега, е станал такъв чрез изживяването. Отново виждаме, че това, което се има предвид тук, може лесно да се означи, но пак трябва да кажем: само че лесното е трудно. Защото духовният изследовател е въведен в науката за духа чрез това, че гледа съдбата и вижда как сам е ковач на своето себе, своя аз с всичките му способности, с цялото му знание. Той следва да превърне това съзерцание във вътрешно упражнение и все повече и повече да си изснява: «Да, ти си това, което съдбата е изковала от теб. Погледни потока на съдбата си и ще видиш, че ти изцяло (…пропуск в оригинала) си го допуснал, позволил; трябва сам да проследиш как то се влива в съдбата.» Това трябва да стане чувствен навик, който да се събуди в човека така, че по този път той действително да излезе сега от себе си и да разгледа протичащия поток на съдбовния живот като свой създател.

Когато това се повтаря непрекъснато, нещо отпада от нашето изживяване на съдбата. Преди съм казвал, че в обикновения живот наблюдаваме съдбата си така, че едно ни е симпатично, друго антипатично. Това усещане на симпатичното и антипатичното престава, трябва да престане, когато разглеждаме съдбата като творец на самите нас. И колкото повече преодоляваме методично вътрешно тази симпатия и антипатия в нашата най-вътрешна душевна лаборатория, колкото повече стигаме дотам да погледнем съдбата и да кажем «ти си ме създала, от теб съм произлязъл», толкова повече ще се задълбочава това усещане на индентифицирането със съдбата. С това обаче се случва много повече. Когато това усещане все по-често изплува волево чрез вътрешна медитация – сега повече предизвикано чрез чувствена медитация – толкова повече ще се освобождаваме в това усещане и чувстване от нашата телесност, ще чувстваме как излизаме от тялото, но сега не навлизаме в разрушението, а като излезем от нас, навлизаме в общия външен свят, във Вселената, в Космоса. Но не в смисъла (пропуск в текста…), а като нашата съдба се изгражда волево. Ние се вливаме с нашето себе в протичащия в света творящ жив волев елемент на висшите духовни същества. Излизаме извън нас и имаме чувството: «Очите ти са положени в твоя организъм, сега ти си си вложен в целия Космос. Ти си желан от Космоса, ти си волев акт, произлизащ от Космоса.» И ако човек иска да характеризира това, което разтърсващо чувства – защото всеки духовнонаучен метод е същевременно поне в началото си наситен и с разтърсващи душата събития, – ако човек иска да го характеризира, би могъл да изрази какво чувства със следните думи: «това, което човек е бил или е вярвал, че е, това себе с всички свои способности, с всичко, което е, всъщност е изгубено». То е изтекло първо в съдбовния свят, след това в общия Всемир и човек трябва да се получи по нов начин от целия свят, да застане срещу себе си. Това е изживяване, при което си казваме: «Както човек е бил преди, сега не е. Но от целия свят пристъпва срещу теб един висш Аз, ти виждаш себе си.» Това чувство е отново свързано с нещо подсъзнателно в усещането, което в обикновения живот не се познава, над което милостиво е простряно едно було, т.е. с чувството на ужас – ужас пред това, което човек е в действителност, когато се види стоящ пред себе си, както светът го иска. Този страх трябва да се преодолее. Не може да се стигне до истинско познание, освен когато първо се преодолее страхът от аза.

Така човек трябва да премине през две изживявания: един вид безсилие и един вид чувство на страх. Докато първото чувство се опознава в самотност, чрез второто изживяване човек отново чувства, че това, което е изгубил преди, когато е излязъл от тялото чрез медитация и концентрация, което е преминало в един вид чувство на унищожение, сега се появява от другата страна, като се вижда, че човекът е желан от Всемира. Човек се вижда отново дарен на себе си от Всемира.

Тези, които в течение на човешкото развитие са знаели нещо за такива истински дълбоки познавателни изживявания, са означавали това, което е можело да бъде изживяно с много подходящите думи: След като духовният изследовател има това изживяване, «той се доближава до портата на смъртта». И наистина, това, което най-напред беше описано, става един вид безсилие, което води човека близо до смъртта. Когато имаме първото описано изживяване, забелязваме, че именно на силите, които действат унищожаващо в човешкото тяло дължим нашето мислене, нашия душевен живот. Това е трагично разтърсващото в напредването в познанието. Ние виждаме, че душевният ни живот е свързан не с благите растежни сили, а с разрушаващите сили, със силите, които в обикновения живот работят още от раждането в полза на смъртта. И ако духовният изследовател развие на две страни това, което беше описано, и освободи духовно-душевното от физическо-телесното, тогава външният физическо-сетивен свят потъва; духовният изследовател знае, че той го е напуснал, но пристъпва в един духовен свят. Сега се вижда действащ в този духовен свят. Той знае, че там вътре е една същност, защото се е научил да съзерцава как тази същност може да се отдели от физическо-телесното. И когато съзерцава как е желан от света, стига до съвсем друго съдържание на света. Той получава друго съзнание за един свят, който преди не е познавал, който е действителен духовен свят. И сега настъпва действителното изживяване, че зад сетивно-физическия свят има един свят от духовни същества, че физическият свят е завеса, зад която са духовните същества. Когато човек сам е открил как е желан от Всемира, той открива духовния свят, един свят от истински същества, не само от понятия и идеи както казва пантеизмът. (Публична лекция от 17 май 1915 год. в Линц, Свръхсетивното познание и неговата сила – единична лекция.)

Превод: Нели Хорински