Нели Хорински: Споделена гледна точка към съвременното мислене и неговото развитие (3)

Submitted by admin 2 on Вт., 28/11/2019 - 18:18
Човешкото мислене

Скъпи приятели, продължаваме с третата част от нашата поредица за съвременното мислене и неговото развитие по пътя на духовното ученичество.

Материалът, който споделяме ни е ценен дар от Нели - дългогодишен наш приятел, съмишленик, преводач на Рудолф Щайнер и негови последователи, и най-вече - невероятен Човек, чиято подкрепа аз и други мои приятели чувстваме във всяко наше антропософско начинание и изследване.

Скромността на Нели е пословична, но аз успях да я убедя, че за нас това нейно споделяне е важно, защото не само е базирано изцяло на антропософската духовна наука, но и показва нейния естествен човешки опит през годините в тази област.

С огромна благодарност!

Дорина Василева

* * *

Целият процес на познанието, с неговите различни форми в развитието на човечеството, мога да си представя чрез една символична картина, а именно – пробиването на тунел. Отначало стоим в един свят, облян от светлина и всичко ни е дадено наготово – светлината, багрите, формите... Но пътят ни е препречен от планина, а нашият човешки стремеж е да я пробием, да излезем от другата страна.

Според антропософията първоначалното познание ни е било дадено като непосредствено изживяване сред духовните същности, защото самите ние все още не сме слезли в сетивния свят. Следва слизането в материята, «изгонването от рая», като мъдростта тогава ни е давана чрез откровения, а по-късно – чрез религиите и различните учители на човечеството. И тогава настъпва мракът – човек спира да вярва вече в откровенията, спира да вярва на религиите и на повечето учители. Изправя се пред планината и решава, че иска да излезе от другата страна, като премине през нея. Започва усилена работа – «дълбае тунела» с човешките инструменти, а в познанието навлиза с вече изграденото лично мислене, като търси в познанието духовната светлина. Тези наши човешки инструменти се развиват през целия процес както при копаенето на тунела, така и при развиването на мисленето, и най-накрая стигаме до последната преграда, когато камъните ще се срутят и ще излезем от другата страна на планината. Идва мечтаният момент и ние заставаме, облени от струящата светлина – горди от това, че със собствен труд сме преодолели мрака на земните недра или мрака на незнанието. Вече не ни трябват предишните инструменти, но те са ни довели до голямото изживяване – светлината!

Подобно нещо се случва и с развитието на мисленето, с опознаването на неговата същност, с овладяването му като се минава през различните степени – сетивното мислене, чистото мислене без сетивни образи, т.е. математическото мислене, мисленето за неща, които не съществуват в сетивния свят, в който се проявяват само техните влияния, т.е. законите, силите зад нещата, духовните същности и същества. И когато инструментите са станали съвършени, когато чрез концентрация и медитация достигаме кулминацията на мисленето, когато в съзнанието ни не нахлуват мисли, които се сменят непокорно и не се подчиняват на волята ни, мисленето започва да протича само по наша воля. Когато само аз определям коя мисъл ще остане в съзнанието ми толкова дълго, колкото аз искам, пада последната стена и светлината залива измъчените от «дълбаенето» на тунела работници. В този момент в познанието се стига до имагинацията, инспирацията, интуицията – трите форми на познанието и съзнанието от другата страна на «тунела». Благодарение на трудните усилия сме спечелили сила и сега тя се превръща в нещо ново.

Когато говоря за различните степени на познанието, изхождам от моята позиция на съвременен човек, в който има дълбок стремеж да опознае себе си и света със сегашните си възможности за възприемане и разбиране, като взема под внимание и сведенията на науката за духа – антропософията. Тя показва възможностите на човешкото развитие в бъдеще и човешките познавателни способности в предишните инкарнации, за които не си спомняме със сегашното си съзнание.

Днес по-голяма част от хората са в тази позиция, т.е. ние възприемаме заобикалящия ни свят и себе си чрез сетивата, а чрез сегашния човешки разум, т.е. с настоящото мислене, разбираме същността на нещата. Можем да ги абстрахираме едно от друго и после да открием техните взаимовръзки. Тъй като в жизнения си път сме срещнали науката за духа, пак с тези способности се опитваме да разберем сведенията от самата антропософия, както и да си създадем определени представи, които надхвърлят представите за сетивно-възприемаемия свят. Този стремеж прави основателно цитирането на откъси или цели лекции от Рудолф Щайнер, за да бъдат осветлени тези наши опити.

Нашият живот протича много по-богато, отколкото осъзнаваме, отколкото това е достъпно за познанието ни, което се основава на сегашното ни будно и ясно самосъзнание. Това се знае от всички, тръгнали по духовен път на развитие, но аз искам да го изтъкна, понеже от моето общуване по тези въпроси с хората и от моите собствени разсъждения, виждам как се размива разликата между несъзнателно изживяване, съзнателно изживяване, смътно познание и ясно съзнателно познание.

Рудолф Щайнер дава сведения от гледната точка на духовнонаучното познание относно сетивното ни възприемане и понятието, което осветлява същността на нещата.

Ако правилно се разбере книгата му Философия на свободата, се разбира какво от древните религии и философии се нарича майа и кое всъщност е реалното в света. Разбирането ще се основе на логическото мисловно проследяване със способностите на всеки нормално мислещ човек, без да се взимат на помощ окултните му изследвания.

Основа на сегашното ни сетивно познание са наблюдението на даден обект, който обект Рудолф Щайнер нарича възприятие, и понятието – до което стигаме чрез мисленето. Нашето съзнание е сцената, където се разиграва свързването на възприетото чрез сетивата с понятието, изплувало от дълбините на нашия дух. Р. Щайнер специално разглежда сетивата в отделни лекции. Сетивата, които притежаваме понастоящем са 12 и те трябва да се разгледат в отделна тема.

Възприятието и понятието са двата стълба на нашето ясно дневно съзнание. Чувството, което се поражда в нас, например, болката, ако си ударя ръката, е достъпно за нашето съзнание по същия начин. Моето съзнание се насочва към болката, за мен тя е възприятие и чрез мисленето стигам до осъзнаването на понятието за болката като чувство. Самото чувство го изживявам в смътно съзнание, а с ясното си съзнание мога да го определя: Боли ме ръката.

Волевите импулси ги изживяваме още по-смътно и когато ясното съзнание се насочи към тях, когато те се превърнат в действие, стават възприятие. За да ги разбера добавям понятието, което изплува в мен чрез мисленето. Например, аз вдигнах ръка нагоре.

Мисленето е едновременно възприемателен орган, то възприема същността на нещата и ни я поднася като понятие и, от друга страна, е наша дейност, дейността на нашия аз. То може да разглежда същността на сетивните неща (въприятията), но може да разглежда и взаимовръзките между тях, и да бъде мислене без сетивен обект, без премисляне на вече създадените представи. Така от сетивно мислене се преминава в чисто мислене, което се движи от понятие към понятие, разглежда взаимовръзките между тях, както е в математиката. По подобен начин се разглеждат и нещата от духовния свят, за които ни е дадена информация, без да имаме непосредствени сетивни възприятия. Мисленето е, така да се каже, жител на два свята. То е мостът към духовния свят, от който възприема същността на нещата, но тази същност стига до нашето съзнание като същност, отразена от физическия ни мозък, т.е. като понятие. Затова и сегашните ни понятия се наричат абстрактни, мъртви понятия, отделени от нещо цяло или, ако се отнася за процес, се фиксира само момент от него. Стремежът на антропософията е да ни покаже как да ги оживим.

Рудолф Щайнер описва как изглежда нашето възприемане за духовния изследовател.

Сетивата ни са като отворени врати и в нас нахлуват впечатления от външния свят. Те предизвикват нашето астрално тяло и аза да се свържат с източника на впечатленията, т.е. с възприятията. Същевременно не всички възприятия се осъзнават с помощта на мисленето. В съзнателния процес на възприемане имаме мислещо възприемане. Несъзнателните възприятия играят също голяма роля дори във връзка с болестите. Понеже в тази тема става въпрос за познанието, важно е именно това мислещо възприемане.

Когато стоим пред едно цвете, вътрешната ни душевно-духовна същност навлиза в самото цвете, навлиза в същността на цветето. Може да се каже, че в този момент става сливане между същността на цветето и нашата душевно-духовна същност. Този процес е дотогава несъзнателен, докато душата ни не реагира на събитието. Но тя реагира – реагира така, че в нея се появяват усещания, които се превръщат в чувства на симпатия или антипатия. Те, разбира се, при всеки отделен човек са с различна степен и могат да бъдат от обикновено харесване до възторг, или от обикновена антипатия до отвращение, което е засилена антипатия. Има разлика между усещане и чувство. Когато пред мен стоят цветове, багри, душата ми реагира различно на различните цветове. Тези реакции или усещания могат да се опишат по различни начини: червеното например предизвиква усещане за топлина, синьото на студенина и т.н. Душата ни реагира по различни начини на обектите вън или вътре в нас и оттам имаме много различни усещания. Когато душата индивидуално превърне усещането в чувство, имаме в различна спепен или симпатия, или антипатия.

В обикновения живот усещането и чувството не се разглеждат в тяхната разлика, но при по-нататъшното излагане на тази тема, разликата между тях ще играе роля. Чувството е по-вътрешно и по-индивидуално изживяване на душата.

Появата на усещанията и чувствата отначало е също несъзнателна, но те вече изразяват промяна на душевното ни състояние и ни принуждават да ги осъзнаем. Това означава да насочим мисленето си към тях. Тогава в ясното ни съзнание се получават понятията, например – харесва ми, изключително красиво, отвратително и т.н. Тук мисленето се е насочило към ставащото в душата ни, т.е. към промяната на състоянието на душата. И тази промяна ни принадлежи дотолкова, че можем да кажем: аз чувствам това и това... Важно е да се отбележи, че ние сме напълно непосредствено съзнателни само в мисленето и осъзнаваме само с помощта на мисленето различните чувства и волеви пориви. Изживяваме ги непосредствено, но ги осъзнаваме само чрез мисленето.

Тук е важно да се разбере разликата между изживяване и познаване. Изживяванията се появяват непосредствено в сблъсъка или допира ни със света, със себе си и другите същества. Познанието е стремеж в човека, тъй като от една страна е принуден да опознае нещата, за да оцелява, а от друга страна – защото този стремеж се засилва като вътрешен порив. Едно живо същество живее или чрез инстинкти и пориви, т.е. несъзнателно, подтиквано от други сили и живи същества извън своята духовна същност, или съзнателно, самостоятелно, като мисли. «Вън» и «вътре» в контекста на познанието трябва да се разбират като «извън» моето ясно азово съзнание, или «вътре» в него.

Когато насочим мисълта си към самото цвете, мисленето се абстрахира от нашите душевни усещания и разглежда същността на цветето. Колкото по-прецизно е разглеждането на цветето, толкова повече единични понятия, отнасящи се до формата, цвета, положението, свежестта, големината и т.н. могат да изплуват в съзнанието ни и толкова ще е по-богато общото понятие цвете. Ако наблюдаваме цветето в течение на израстването му, а не само в един единствен момент, тогава понятието цвете ще се обогати още повече. Важно е да се знае, и това може да се наблюдава, че когато възприемаме нещо конкретно, не мислим, а когато започнем да мислим, тогава се обръщаме навътре, като се откъсваме от обекта на възприемането, т.е. от възприятието, макар то да остава пред нас – тази смяна може да трае секунди или милисекунди.

Нашата сегашна човешка организация е такава, че когато застанем срещу цветето, приемаме информация от две страни: От едната страна – чрез сетивните ни органи имаме куп възприятия и те хаотично, равностойни едно на друго, стоят пред нас. Тогава пред нас застава външната, сетивната страна на наблюдавания обект и ние се чувстваме призовани да включим мисленето си, за да разберем какво стои пред нас, как отделните части се отнасят една към друга, как те се обединяват в едно по-голямо единство. В младенческата си възраст изживяваме света по-непосредствено и инстинктивно, но въпреки това, постепенно си изработваме понятията и оттам с възрастта мисловната ни дейност става по-богата. Щом застанем пред един обект на наблюдението, мисленето светкавично се задейства и ни дава нужната информация. Ако обектът е непознат, можем да наблюдаваме как отначало набързо определяме дали е предмет, живо същество, малко, голямо, шарено, едноцветно и т.н., и това са възприятия, свързани вече със съответните им понятия. Ако искаме да разберем, например, за какво служи даден предмет, какво е неговото конкретно понятие, изведнъж чувстваме затруднение, става тъмно пред духа ни, мисловната дейност продължава, понякога до главоболие и в един момент или се отказваме, или оставяме за по-късно, за да съберем повече информация за връзките на непознатото «нещо» пред нас с други възприятия и обекти, или продължаваме с мисленето, и изведнъж: Просветна ми, стана ми ясно! Изведнъж сякаш в съзнанието ни нещо проблясва и ние сме открили понятието, което показва същността на наблюдавания обект. Цялото ни вътрешно напрежение изчезва, мракът изчезва и става светло.

Това е духовната светлина, която ни осветява същността на нещата, но все още не е самата духовна същност на нещото. Ние възприемаме само своето състояние, осветено от духовната светлина, не самата духовна същност в нейния същински образ.

 

Цвете

 

Не можем да проследяваме мисленето едновременно с акта, който то извършва, когато търси понятието, защото тогава изцяло сме погълнати от този акт, но пък можем да наблюдаваме този акт, след като е останал в миналото. Характерното за мисленето е, че, от една страна, то е наша дейност, но ние не можем непосредствено да я наблюдаваме, както наблюдаваме всяка друга дейност, а чак след като тя е извършена.

Има една важна подробност: Понятието показва същността на нещата, но така както то се появява в нашето съзнание, е под една форма, която е мъртва по своя характер. То се появява не като самата същност на нещото, с която се е свързала нашата душевно-духовна същност. Тази «същност» се е отразила като в огледало в нашия физическо-етерен организъм и ни се представя като мъртво, фиксирано, застинало понятие.

Свържем ли го с картината, останала ни от сетивното изживяване, получаваме нашите представи. Нашите представи, които се отнасят до външния свят са сетивни представи. А доколкото със сегашните си възможности за познание си създаваме представи за духовния свят, тези представи взимат назаем сетивното съдържание и го свързват с понятията, стават символни представи.

Независимо дали са сетивни или символни, представите ни въпреки това са свързани със същността на нещата, а това е именно тяхната духовна същност. Ограничеността е само в нашето будно съзнание. Нашето познание е ограничено в сегашната си форма, докато в изживяването си ние живеем едновременно в духовния и в сетивния свят.

Като започнем от сетивното възприятие и продължим към процеса на сетивното познание, виждаме колко важно е да се разбере ролята и същността на мисленето – първо, както то се проявява в нас самите с нашето сегашно будно дневно съзнание.

Мисленето е нещо, което стои над понятията, такива каквито ги имаме в нашето съзнание. Самото то, когато е наша дейност, когато позволим да се прояви в нашето съзнание, създава понятията, поднася ни ги и в процеса на осъзнаването, благодарение на нашия етерно-физически организъм, те се превръщат в огледални образи.

Много хора подценяват мисленето и настояват да опознават света с чувствата си. Тук трябва да се обърне внимание на разликата между изживяване и познание. Ние живеем един извънредно богат живот. Безброй възприятия навлизат в нас през споменатите 12 сетива, та дори и през духовните органи - чакрите, които някога са били активни възприемателни органи и все още работят при всички нас, макар това да остава под прага на будното ни дневно съзнание.

Понастоящем сме съзнателни в будното ни дневно азово съзнание. Всичко, което става в душата ни – а тя реагира на всички възприятия, също и на дълбоко подсъзнателните възприятия от духовния свят, понеже живеем и в духовния свят, но не го съзнаваме, – всичко това чука на нашето дневно съзнание. Ние имаме възможността да го осъзнаем с помощта на мисленето.

Нашите усещания, предчувствия, вълнения, се осветяват, стават съзнателни, когато се свържат с понятията, спечелени чрез мисленето. Тогава можем да кажем какво чувстваме, какво изживяваме. Тук става въпрос вече за познанието.

Аз мога да последвам несъзнателни импулси, мога да нараня някого, да разруша нещо и т.н. Тогава ще действам по инстинкт, по чувство, но не напълно съзнателно. Една част ще бъде осъзнавана, но друга част в мен ще остава неосъзнавана. Въпреки това аз живея, чувствам и действам и в мен работи този вид «съзнание», намиращо се под прага на дневното будно светло азово съзнание. Това са сънното съзнание и трансовото съзнание. Те функционират и също ни водят до различни опитности в живота.

Но стремежът на сегашния човек трябва да бъде да извади всичко несъзнателно, несъзнавано в светлината на будното азово съзнание и да действа не движен от инстинкти, пориви, нагони, страсти и т.н., а от мотиви, които осъзнава, като тогава просветли както чувствата си, така и волевите си решения. Само когато човек може да прозре мотивите за действията си, изобщо движещите го сили, само тогава той е свободен. Иначе е движен като марионетка, без да осъзнава, кой го движи.

Какво е представата? Докато наблюдавам нещо, да речем едно цвете, чрез моите сетива се свързвам с цветето и имам една картина пред очитеси, един образ. В това време мисленето набързо е анализирало образа през другата врата на моето съзнание, като се е свързало със същността на цветето, на отделните му части, дори на връзката му с обкръжението. Прозряло е и взаимовръзките между тези отделни части, както и на взаимовръзката му с мен. Когато отклоня моето внимание от цветето, аз вече нямам непосредствен контакт, но имам нещо в моето съзнание и това е представата за цветето. Тя остава като спомен в мен и този спомен има, от една страна, сетивния образ, а от друга страна - понятието, спечелено от мисленето. Тази представа е паметова представа. Някои хора могат ясно да си спомнят картината, образа, а други хора имат мъгляв сетивен спомен, но пък знаят какво е било това, което са срещнали.

Има нещо интересно, което знаем само от Рудолф Щайнер.

Ние си мислим, че нашите представи се натрупват в съзнанието ни така, както сме ги спечелили, а за да си ги спомними да ги имаме пред себе си е необходимо да ги извадим като от някакъв склад.

Представата не остава така готова в съзнанието ни, а по време на възприемането на нещото пред нас се създава негов отпечатък в етерното ни тяло. Този отпечатък се явява следствие на нещо, което сме възприели чрез сетивата си в сетивния физически свят - това са цветове, форми, аромат и други усещания в нас, предизвикани от контакта с нещото, с цветето, например. От духовната наука узнаваме, че когато сме застанали пред цветето с отворени сетива, ние поемаме в нас природни и елементарни същества, които са били свързани преди с цветето. С всяко сетивно изживяване, поемаме в нас елементарни и природни същества, и те остават свързани с нас и чакат да ги освободим. За това може подробно да се прочете в лекция 2 от Събр. съч. 110.

Този отпечатък се намира в етерното тяло, а нашето мислене ни поднася понятието, което е отражение на същността на цветето. Тогава двата елемента – етерният отпечатък и понятието се свързват, и в нас възниква споменът. Подобно е както при възприятието, само че там картината ни е дадена ясна и сетивна, ние трябва само да я погледнем с отворени очи. Докато при спомена трябва да насочим вътрешните си очи към отпечатъка на картината в нашето етерно тяло.

Когато гледаме цветето, то е наше възприятие, а към него се прибавя понятието от мисленето. Когато се обърнем и си тръгнем, в нас остава представата. Тя се превръща в спомен, който можем отново да доведем до съзнанието си, но чрез подобния процес на свързване на възприятието (картината в етерното ни тяло) с понятието (отражението на същността на цветето).

И още нещо важно: Аз имам чувството, че аз мисля. Казвам го. Но това не е стопроцентово вярно. Погледнато от друга гледна точка, мисленето се мисли в мен, в моето съзнание, мисленето ми доставя мислите и ако аз не проявя мисловна дейност, няма да разбера нещата. Колкото моята мисловна дейност е по-активна, толкова по-дълбоко ще разбера нещата. Но не аз произвеждам мислите от нищото, не аз произвеждам тяхното съдържание, а го приемам, то е обективна духовна същност. Аз оформям понятията, те ми служат, аз си ги присвоявам, но зад всичко това стои мисленето като самостоятелна независима същност.

Но мислите ми, макар и сега да ги наричаме абстрактни, са отражения на същността на нещата – идеята на цветето се появява като моя мисъл, докато в самото цвете тази идея е действащ, изграждащ принцип, тя го формира.

Пак от духовната наука е сведението, че мислите се намират в етерното тяло, в етерния свят. Те са мисли и на съществата от другите йерархии. Оттам е интересно, че някои учени говорят за морфогенетично поле, говорят за обективност на мислите, и с това обясняват как например в Русия и в Америка двама изследователи, могат едновременно да направят едно и също откритие. Материалистическата наука го обяснява с плагиатство (например, откриването на радиото).

Не е лесно да се свикне с мисълта, че от една страна аз мисля и мислите са мои, но от друга страна мисленето е над моите мисли, определя ме като субект, а нещото – като обект. Преходът от аз мисля, към то мисли в мен е и преход от сетивно-мисловното познание към имагинативното познание.

Искам да споделя разсъжденията си при една разходка. Вървейки в един див парк, се опитвам да погледна пред мен, като спра да мисля. Забранявам си да мисля, искам да видя дърветата, облаците, пътеката, камъчетата, без да знам какво са те.

Невъзможно! Уж не мисля, а знам, че това е дърво, другото е облак, в далечината са къщи и блокове и т.н. Някой ще ми каже, че го знам, понеже го познавам, но това не е вярно. Аз отново и отново трябва да мина през целия процес. Виждам нещо с отворените сетива, прибавям понятието и осъзнавам какво имам пред мен, след като вече съм помислила, и сега насочвам поглед към вече измисленото. Познатото само ми помага този процес да става още по-бързо.

И така си играя, боря се да спра мисленето и виждам как силите ми не са достатъчни, то светкавично ми поднася: това стои пред теб, другото е в далечината, това е живо дърво, другото е мъртва сграда... И виждам как мисленето само си мисли в мен или аз първо скрито от мен си мисля – свързвам видяното с понятието и чак тогава поглеждам вече измисленото. Защото мисленето в сегашното ни съзнание е това, което не можем да наблюдаваме в момента на пораждането му, а можем да наблюдаваме мисълта, вече родена в изминалия момент.

И изведнъж виждам един предмет, чужд на всичко, намиращо се в парка. Набързо идват понятията: предмет, циментова основа, 20см, кръгла, някакви железни, не особено високи колони с диаметър около 10см, с нещо като шапка, заключена метална кутия. Към картината набързо прибавям тези понятия и те са верни, т.е. донякъде съм познала нещото пред мен. Но още не познавам конкретната му същност, не знам за какво служи. И сега правя опити да взема от други изживявания някое познато понятие, търся прилики, разлики и накрая дори фантазирам.

Така и не намерих понятието, което да отрази същността на нещото. Всъщност аз имах едно възприятие, но без да се появи отражението на същността му в съзнанието ми. Имах възприятие без понятие. Възможно е предметът да е бил нещо като бункер, свързан с канализацията?

Дори и да прибавях понятия и донякъде да опознавах нещото, така и не разбирах неговата конкретна същност. То си стоеше там и същността му си беше в него, но тя още не се отразяваше в моето съзнание.

Така имаме безброй възприятия, до чиято същност не стигаме в определен момент, а ни трябва още опит, още мислене за взаимовръзките, дори питане на хората, които например са го изградили, поставили там и т.н.

Ние сме напълно съзнателни за някои неща, опознали сме ги изцяло и това са най-вече предметите, направени от човешките ръце. Други неща, обаче, ги опознаваме постепенно или в дадения живот те остават частично или напълно непознати за нас. Това обаче не ни пречи да боравим с тях, без да ги познаваме, както, например, науката си играе с открития без напълно да познава тяхното действие – такива примери са хвърлената бомба над Хирошима или опитите в генетиката.

Можем да си представям нашето съзнание като бял лист хартия с червени точки. Червените точки са частичните ни познания, а бялото чака да се изпълни с червени точки.

Между сетивно-мисловното ни съзнание, което имаме сега, и имагинативното познание, има преход. Този преход е живото мислене и от него, чрез медитацията и концентрацията, се стига до имагинацията, но този път трябва да се изживява съзнателно волево.

Всяко нахлуване от само себе си на мисли или образи, без човек съзнателно да ги иска, ще произлиза от човешкия организъм или от околната среда. По-късно следва пристъпването на действителните образи в душевното изживяване, като следствия от постигането на живото мислене.

Интересно е твъдението на науката за духа, че мисленето е идентично със светлината, с духовната светлина. Можем да си припомним едно изживяване, което имаме след някакво усилие да разберем нещо. Например да решим една гатанка.

Хубаво е паралелно с усилието да отгатнем гатанката, да наблюдаваме какво става в съзнанието ни. Това може да се прави, защото всъщност паралелно можем да наблюдаваме две възприятия: усилието да получим отговор и мрака в душата. В момента, когато се появи отгатването, като че ли светкавица ни е огряла и казваме: Стана ми ясно.

Тази яснота е духовна светлина, но ние не възприемаме самата духовна светлина, а огряното вътрешно душевно пространство. До възприемането на самата духовна светлина, т.е. на самото мислене, пътят е доста дълъг и изисква много усилия.

 И накрая искам само да спомена, че този път минава и през болката, защото, когато човек напусне сигурното сетивно мислене, той застава пред бездната на битието. Когато напуснем физическото си тяло, ни обзема много силно чувство на самота и липса на каквато и да е опора. Тогава физическите сетива са останали във физическото тяло, корекцията на сетивния свят я няма и ние пристъпваме в един непознат свят.