Скъпи приятели, това е втората част от изследването ми "Човешките сетива в контекста на Духовната наука и преданията", което се занимава с 12-те сетива, разгледани в контекста на Духовната наука и представени като цялостна стройна система от Рудолф Щайнер.
* * *
Сега ще се обърнем към няколко приказки и предания, които чрез своите герои и сюжети разкриват картинно-символни образи на реално случващи се процеси в духовния свят и на Земята. Първо ще разгледаме две приказки от братя Грим. Щайнер има специално отношение към тяхното дело и ги коментира в своите цикли.
Първата приказка се казва „Безръкото момиче”. Още самото заглавие ни отнася към основен и ключов момент в приказката. Той е ключов и за еволюционното човешко развитие – ръцете са органи на осезанието, на движението, на дейността изобщо, на изкуството. Според Щайнер те са етерните очи на нашето тяло, чрез тях и напр. антропософското евритмично изкуство човешкото същество е призвано да пристъпи към бъдещето.
Действието се развива в мелницата на тричленно семейство – мелничар и мелничарка имат скромна и красива дъщеря. Един ден при мъжа идва старец, който той не разпознава като дявола. Старецът иска онова, което се намира зад мелницата – мъжът изобщо не предполага, че става въпрос за дъщеря им, която в момента мете зад къщата, а мисли, че става дума за ябълковото дърво, което расте там. Обещава му го, но в последствие разбира от жена си, че това е самият дявол и той иска не ябълковото дърво, а дъщеря им. Срещу обещанието си те получават огромно богатство. Изминават три години, в които момичето живее според Божиите закони, без да стори никакъв грях. На сутринта на третата година тя станала, измила се и очертала около себе си кръг от брашно.
Спирам дотук, за да видим действителните процеси, които стоят в основата на човекораждането и раждането на човешката душа. Пред нас изникват образите на Адам и Ева. Изкушеният е Адам, но Ева вече знае, че изкушението идва от Дявола, защото самата тя е преминала през това. Дървото, което расте в задния двор на мелницата е Дървото на познанието, чрез което човешките същества стават независими от боговете. Станали са независими от боговете, но не са развили сетивата си за злото, за Дявола, за изкушението, за егоизма, който дяволът провокира в тях. И така обещанието на бащата е дадено като грешка – бащата всъщност иска богатство, но е готов да жертва за него Дървото на познанието, което реално вече не му е необходимо, свършило е своята задача и затова расте някъде в задния двор. Всъщност той жертва дъщеря си – човешката душа, все още неизрасла, неразвила в себе си качествата на осъзната сила, която би дошла чрез силен Аз или чрез силно духовно присъствие.
И така скромната мелничарска дъщеря – нека в съзнанието си държим човешката душа, посреща дявола сакрално измила себе си и заобиколена от кръг, поръсен с брашно. В тази картина има уникална предхристиянска и следхристиянска символика – водата като етерна духовна сила, която прочиства, „кръщава” човешката душа. Брашното като изразяващо символа на хляба, на тялото Христово. Кръгът е символ на сакралността, на защитата от най-дълбоки ритуални времена. Това отблъсква Дявола. На втория ден той отново губи битката – човешката душа със сълзите си отново се измива и го отблъсва. Нещо излиза извън тази същност, тя започва да се съпротивлява, силата й нараства, но все още е недостатъчна. По-скоро виждаме как в първия ден се оформя етерната защита, а във втория ден – астралната защита, чрез чувствата и изплаканите сълзи, стъпвайки на етерната. Дяволът, ядосан, заплашил баща й, че ще вземе него, ако не й откъсне ръцете, за да не може да се мие! Третият ден човешката душа остава без онова, което й давало опора, допир, възможност за действие, за равновесие... Но сълзите отново измили ръцете й и Дяволът не могъл да вземе девойката. Така тя спечелила битката със Злото, но останала без ръце – какво символизират те в този случай? Добре въплътеният Аз, който все още липсвал на тази душа, за да има силата да бъде себе си, без други да определят съдбата й, Азът, който да се изявява чрез свободата на движението и допира.
Девойката напуснала бащиния си дом с вързани на гърба й откъснати ръце и тръгнала по света. Така душата имала нужда сама съзнателно да намери пътя към себе си. Трите години на чакане на Дявола, трите дни на битката с него са всъщност огромни времеви еволюционни периоди, в които човешката душа се развива, докато стигне до съзнателното действие да дири брод за себе си, далеч от егоистичните стремежи за богатство, в образа на баща й.
На лунна светлина, след молитвата й към Бога, ангел й помогнал да влезе в една градина, която била част от царски дворец, и да хапне плодове. Така царят на това царство се запознал с нея, харесал я заради скромността й и се оженил за нея.
Докато царят бил на поход, тя родила прекрасен син, и майка й, която се грижела за нея и детото, пратила писмо на царя. Само че отново се появил Дяволът – той сменил писмото и до царя достигнала вестта, че е родила таласъм. Натъженият цар изпратил отговор, че въпреки всичко трябва да се грижат за нея. Но Дяволът подменил и това писмо – според него царицата и детето й трябвало да бъдат убити. Майка й потресена пак писала на царя, но отговор не получила, тъй като Дяволът всеки път се намесвал. Тя само получила известие, че след като царицата бъде убита, като доказателство трябва да му представят езика и очите й. Вместо царицата тя убила един елен, а царицата пратила далеч от тези земи. Виждаме развитие, което е провокирано от действията на Дявола. Целият му гняв и злоба търсят пътища да унищожат царицата – човешката душа.
Така без ръце, с детето на гърба, тя напуснала двореца. След дълъг път и молитви към Бога един ангел я отвел до бедна колиба, с надпис: „Тук всеки може да живее свободно” – не богатството, не имането прави човека свободен, а скромността, добротата, честността и истинската вяра в Бога, т.е. изконните духовни добродетели, които тази душа притежавала. Белоснежната девойка, която излязла от колибата и помогнала на царицата да нахрани детето от гръдта си, да го сложи да спи в меката постеля, е образът на висшия Аз, на духовното ядро в нас, което ни дава действителната свобода в Духа. В следващите седем дълги години – отново това са еволюционни стъпки от развитието на човечеството в космически и земен план, тя живяла там, израснали й ръце, т.е. душата укрепнала и отново си върнала онова, което й давало възможност физически да бъде свободна, да се движи, да твори. Също след цели седем дълги години, скитайки из целия свят, съпругът й - царят, който разбрал за низостите на Дявола, с помощта на майка й и ангела, я намерил. Азът, духовното семе, което е във всеки един от нас, намерило душата, с която да достигне истинско единение.
Линк към приказката: http://www.zaigravka.bg/prikazki.php?h=bezrakoto-momiche
Допълнение:
В оригиналната приказка на братя Грим, която беше публикувана в новото издание на приказките от 2016 год. има известни различия с края на по-късно записаната приказка. Накрая, когато младата майка тръгва с рожбата си по света я среща не ангел, а старец, когото тя моли да сложи детето на гръдта й, за да го накърми. После той я насочил към едно дебело дърво, което тя трябвало да обгърне три пъти със сакатите си ръце, за да израстнат. После й посочил една къща, където да живее и да не отваря на никого, докато този, който дойде не се помоли три пъти в името Господне. Молещият бил именно царят, нейния съпруг. Когато семейството се открило на ругата сутрин, щом всички тръгнали обратно към двореца, къщата изчезнала.
По всичко става ясно, че старецът е Пратеник от света на невидимото, висшата мъдрост, която насочва стъпките на човешката душа след всичките й страдания. По своята същност насочването е и даване на познание, които човешката душа получава - етерните растежни сили на дървото дават живот и възвръщане на физическата цялост на ръцете й. Космосът и космическият етер се включват в процеса на одухотворяване на човешкото същество, като творят до физическо ниво, правейки човешкото същество цялостно, пълноценно и свободно. Оттук-нататък младата жена, заедно с нейното семейство поема своя земен път, заедно с целия й изстрадан опит, но и с опита за живителните сили, които са я подкрепяли. Тя остава със съзнанието за двата свята.
Антропософското ми изследване "Човешките ръце - нашите етерни очи", което дава дълбока визия за ролята на ръцете в човешкото същество, може да изтеглите от тук: http://www.oporabg.com/?q=node/2132
* * *
Следващата приказка от братя Грим се нарича „Шестимата слуги”. Главният герой е царски син, който е влюбен в невиждана по хубост царска принцеса, но със зла майка-вещица, която поставя такива задачи на всеки дошъл да иска ръката на дъщеря й, които той не може да изпълни. Така много млади мъже намират смъртта си. Нашият герой бил възпрян от баща си, но поради голямото си желание легнал болен цели седем години. Когато баща му видял, че гасне от любов, му разрешил и се примирил. Момъкът изведнъж оздравял и радостно тръгнал на път. Този път се превърнал в път на израстване, на намиране на „приятели-помощници”, които му показали как е нужно осъзнато да развива себе си, за да се справи със злото и да постигне своята мечта.
По пътя си срещнал шестима странника, а ние можем да прозрем, че със своите странности те много повече принадлежат на един свят на вълшебства, а от гл.т. на Духовната наука – на един свръхсетивен свят, тъй като притежават вродени свръхсетивни възможности. Те се присъединили по своя воля към момъка, а той с радост ги приел, защото наистина никой никога не знае какво точно ще се случи в пътуването по житейския път. Можем да помислим също и върху идеята, че този момък е тръгнал по пътя на своята инициация, на постигането на целостта си. От гл.т. на нашите идеи за 12-те човешки сетива той притежава всичките 12 сетива по начина, по който те са развити в земния човек. Шестимата странника представят шест от тези сетива, като при тях те носят отпечатъка на атавистичното ясновидство, характерно за много древни времена. Можем да разширим идеята като предположим, че те се явяват на пътя му като отглас на древни времена, за да бъдат осъзнати като вътрешно присъщи на човешката природа, но закърнели, или както казва Щайнер „в покой” в днешния човек или мъртви, но с възможността да бъдат развити по съзнателен начин и да достигнат своето свръхсетивно развитие в бъдещите времена от човешката еволюция.
Пред нас са: Дебелият, който може да поглъща огромни количества храна и течности; този който чува навсякъде по света и как расте тревата само като долепи ухото си до земята; Дългият – с дълги крайници и тяло, който може да се разтяга и да достига физически до много отдалечени места; този, който стои със завързани очи, защото като ги отвърже от силата им всичко се пръсва на парчета; Зиморничавият – треперащ от студеното и зъзнещ от горещото; този с много дълга шия, който като я протегне вижда до края на света.
Можем да се опитаме да ги съотнесем до шест от познатите ни сетива. В тази приказка именно на тях е отдадено значение, с което да се покаже ролята и задачата им да бъдат много по-силно оживени в човешкото същество – странниците са само огледало на атавистично развитите сетива, а задачата пред човека е да ги развива съзнателно. Ясно е сетивото за вкуса /Дебелият/, който може всичко да допусне и погълне в себе си, без оглед на количество и качество, а по-скоро като сила, която засмуква, вдишва и след това издишва, изхвърля навън. Помним, че на Старата Луна сетивото за вкус в човешкото същество е било именно такова – обемащо като вдишване и издишване цялата човешка същност. По същият начин можем да разгледаме и слуха в чуващия всичко, както и зрението – в завързаните очи на слугата, които със силата си могат да убиват. Треперещият човек ни отнася към сетивото за топлина, върху което на Старата Луна промените са оказвали мощно въздействие, до ниво – промяна на живота на човешките същества. Дългият човек, който се разтяга и може физически да достигне до всяко кътче на света, е свързан с древното сетиво за движение, когато не е имало нужда от осъзнаването на всяко действие на нашите земни крайници, а това сетиво е било много по-подвижно и разтегливо в пространството, поради същността на човешкото същество. Нека не забравяме, че втвърдяването на тялото ни настъпва едва на Земята. На Старата Луна съществото ни е било реално водно-въздушно-топлинно. На Старото Слънце – въздушно-топлинно, а на Стария Сатурн – топлинно. Човекът с много дълга шия, на която стои главата му, заедно със зрението, вкуса и обонянието, но заедно с мозъка като физически инструмент на мисленето, го съотнасям към сетивото за възприемане на мислите. Това е сетиво, което би трябвало тук, на Земята, да получи най-мощното си развитие, заедно със сетивото за Аза на другия. Това според Щайнер се развива при земното развитие, но то съществува, подобно на другите сетива, като зародишна форма още на Стария Сатурн. Необходими са нови еволюционни условия, за да може да се развива, и развитието му предстои в бъдеще.
Как подпомагат шестимата „слуги” пътя на нашия момък? Злата царица поставя условия да намерят изпуснат пръстен. Тогава странникът с много дълга шия вижда през повърхността на морето /прозира през повърхностите!/, дългият разтеглив човек се пренася дотам заедно с Дебелия, а пък той изпива морето и така стигат до пръстена.
Втората задача е лесна за Дебелия – той изяжда на един дъх три вола и три бъчви вино.
Третата задача се оказва по-трудна, но с общи усилия се справят отново всички заедно – момъкът трябва да държи в прегръдките си красивата принцеса до полунощ, без да заспи. Злата царица успява да ги стресне като ги приспива всичките. Това е много интересен момент – тези, поотделно характеризирани с имагинативни образи сетива, заедно с момъка, могат да бъдат приспани от злото, макар и за кратко! Но задружно отново се справят, общността побеждава и те намират затворената в каменна пещера принцеса. Заедно се справят чуващият всичко, дългият и този със силните очи – те стигат до пещерата, разбиват я и измъкват принцесата. И така трите задачи на злата царица били изпълнени. Според обещаното тя трябвало да даде принцесата за жена на принца.
Само че нашата приказка продължава с още изпитания както пред момъка, така и пред приятелите му. Първото нещо, което тя направила, е да влее изкушението под формата на лъжа, горделивост, гняв и отмъстителност в своята дъщеря. Който от вас вече се занимава с Антропософия, може да види във всички тези прояви на изкушение съществата на Луцифер, които са в астралното тяло на човешкото същество. Самата тя поискала да изпита момъка като го накара да стои върху горяща клада, да го изпита с огън. За всички било ясно, че той ще изгори, защото физическото му тяло вече отдавна не е пригодено да живее в огнената субстанция като топлинно същество, което е характерно за Стария Сатурн. Тогава на помощ дошъл Зиморничавият.
След като седмината – царският син и шестимата му приятели, – се справили и с това изпитание, злата царица не могла да го понесе и им изпратила войска, но Дебелият „издишал” водата от изпитото море и ги удавил. Последвала нова атака от войници, облечени в железни доспехи – чуващият чул отдалече приближаването им. С тях се справил този, който със силата на очите ги пръснал на парчета.
Изпълнили своята мисия шестимата „слуги”, за нас – пратеници на свръхсетивния свят, самите представляващи сетивни органи от минали времена, тръгнали по света. Момъкът останал с царската дъщеря, която вече нямала друг избор, освен да тръгне с него. След всичките премеждия, трудности, лъжи, царският син решил да я накара да се замисли. Коя е всъщност тя? Нека да я видим като човешката душа, изкушавана от гордостта, самолюбието, лъжата. И така – той я излъгал, че е свинар и се наложило тя дълго време да пасе свине, като това довело до истинското осъзнаване на смисъла на нейното „падение”, и до истинското й пробуждане. Скоро царският син изпратил хора да я вземат от бедната свинарска къща и като се оженили повторно, заживели честито в двореца.
Накрая на приказката той казва следните думи: „Много изстрадах заради теб – трябваше и ти да страдаш поне малко заради мен.”
Важно е да се замислим над тези думи, защото ако проследим сюжетната линия на приказката, се оказва, че трите задачи са поставени на него, но реално ги изпълняват приятелите му. Можем да стигнем до извода, че наистина тези шест приятели са част от самото същество на момъка – човешкият Аз, скрити вътре в него, но проявени в народното сказание като герои извън него. Тогава тези последни думи на момъка идват на мястото си – със своята воля към целта – да достигне до принцесата /осъзнатата човешка душа като част от неговата цялост/, той предизвиква проявата на собствените си скрити способности, а от Духовния свят получава силите, които в приказката са представени като нашите шест герои.
Страданието идва от мисълта, че самата душа още не е израснала достатъчно, че тя може лесно да бъде изкушавана. Същинската битка не е с препятствията, а за израстването на душата. Чистият дух в земния човешки Аз, подкрепен от Духовния свят, търси пречистената душа. Дори се явява образът на кладата, което мен ме води във времената на Светата инквизиция, когато чистите християнски души са били горени. Тази приказка се оказва приказка за изпитанията на сърцето, на вярата, на истинския стремеж към душевно и духовно израстване – само тогава Духовният свят е готов да ни подаде ръка.
Линк към приказката: http://www.zaigravka.bg/prikazki.php?h=shestimata-slugi
* * *
Нека си припомним образа на древногръцката горгона Медуза. Загубата на вътрешна душевна чистота е наказана от богинята Атина с физическа грозота, самота и дарбата да вкаменява с погледа си, в образа на змия, с коси от съскащи змийчета – символ на вечното луциферично изкушение, което виждаме още в древната библейска история за Адам и Ева. Отново има акцент върху сетивото за зрение, което се оказва онова сетиво в човешкото същество, чрез което най-пряко в нас навлиза сетивният свят с неговите форми, цветове, пропорции. Силата за вкаменяване е равносилна на силата за умъртвяване. И в този древногръцки, бихме го нарекли, сборен образ, са ни показани процеси, които са виждани от древните посветени, и са навлезли в древногръцките традиции като тайнства, изразени в митове. Вкаменяването представя процеса на минерализация на веществата в земното развитие. Това е еволюционна стъпка, която човешкото същество носи и във физическото си тяло. Само че митът отива отвъд тези факти. Той е пророчески – със силния си поглед Медуза не създава живот, тя убива, тя умъртвява. Нима в последните столетия, дори във времето в което ние живеем, не живеем по начин близък до тази вкаменелост?! Нима втвърдяването и вкаменелостта на материализма не достигнаха своя апогей! Човешката душа загуби своята изконна чистота, загуби сякаш своята цел - пътя нагоре, както казва Щайнер, в който път ще срещне Духа. Тя се вкамени!
Легенда за горгоната Медуза
В Атина, в чест на богинята покровителка на града, бил издигнат най-големият храм – Акрополът. Атина Палада, макар да била богиня на мъдростта, била строга и изисквала пълно отдаване от своите жрици. Освен това жриците, които се грижели за нейния храм, трябвало да бъдат невинни и чисти. По онова време Медуза била най-красивата девойка в храма на Атина. Тя се била отдала на служене и богинята й се радвала искрено.
Освен че била много хубава, Медуза имала много красива коса, с която се гордеела. Един ден богът на морето Посейдон забелязал прекрасната девойка и я поискал за себе си. Посейдон направил всичко възможно твърдостта на младата девойка да бъде сломена. Той изнасилил Медуза, като се превърнал в птица /в други варианти на мита се разказва, че Медуза по своя воля се отдала на бога, защото той възпламенил чувствата й/. Така тя нарушила обета си за целомъдрие, даден към богинята Атина. Атина, въпреки че била богиня на мъдростта, била и богиня на войната. Тя проклела най-красивата си жрица и я обрекла на вечни мъки. Направила така, че кожата на Медуза да стане като на змия, напукана и на люспи, а косата, с която се гордеела, се превърнала в хиляди малки змийчета, които заплашително разтваряли паст, щом някой се приближи към нея. Атина превърнала Медуза в чудовище – в горгона. Тя станала грозна и отблъсваща, така че никой да не смее да се приближи до нея. Освен това, за да е сигурна, че повече никога няма да бъде с мъж, Атина проклела Медуза и така всеки, който се приближал до нея и тя го погледнела, се вкаменявал. С годините мястото, където горгоната Медуза живеела сама, се изпълнило с фигури на вкаменени от нея хора. Хората я избягвали и се страхували от нея, никой не искал да загуби живота си по толкова зловещ начин. Така Атина обрекла Медуза на вечна самота.
* * *
Следващото предание, което идва от Индия, се фокусира върху сетивото за вкус, по начин, който е много по-различен от днешния. Нека си припомним какво казва Щайнер за древните индийци, които развиват следатлантската мъдрост в първата следатлантска културна епоха. Те развиват култура, която е силно етерна, т.е. това е момент от развитието на човечеството, когато човешкият аз работи в етерното човешко тяло, което все още не е навлязло изцяло в границите на физическото тяло и затова азът може да възприема процеси и същества в духовния свят. Древният индиец е все още много силно свързан именно чрез етерното си тяло с духовния свят, той мисли, чувства, живее, твори в тази взаимна свързаност.
В същия момент от други изказвания на Щайнер знаем, че космическият етер се излива, подобно на стомната на изцяло подвижния в космическия етер Водолей /висши духовни йерархии, които действат от тази зодиакална облат/ тук, на Земята, и се свързва с водния елемент, чрез ангелското присъствие. Водният елемент се явява материалният носител на космическия етер.
И да видим в легендата как това е вплетено – вкусовото сетиво има точно онази характеристика, която го доближава много повече до етерно преживяване – чашата вода, езерото. В тях е нужно „да се потопи” душата, за да изживее болката, да я усети. Това е далечен отглас на преживяванията на Старата Луна, когато човешкото същество е „вкусвало” Космоса изцяло, приемайки като дихание целия космически етер. Тук е вложена и мъдростта, която носи в себе си тази култура – за болката, която може да се вкуси чрез мъдрото преживяване на живота. Другото важно откритие – допирът на водата до устните, изпиването на водата от чашата – космическият етер, божествената мъдрост се вливат в човешкото същество. Солта оживява физическото ни същество, въздейства на нервно-сетивните главови процеси, когато тя е в нужните количества. Така и сетивните ни органи се активират и стават по-възприемчиви за физическия свят, разширявайки възприятията ни. Всъщност солта се превръща в синоним на болката – физическото, втвърдяването става необходима крачка за развитие, но и болка, от която е нужно да израсне човешката ни земна мъдрост. И тук можем да си представим имагинативната картина, която ни дава митът за Озирис, Сет и Изис, разказвайки за духовни процеси, в които сили на духовни същества се вливат в човешкото физическо тяло и дават началото на нервно-сетивната система. Подобно на това, но в много по-късна еволюционна стъпка, индийският човек чувства себе си свързан с космическия етер, като вече е налице и постепенно диференциране от Духовния свят. Раздялата е свързана с болка и постоянен стремеж да се завърнем обратно по осъзнат начин, през болката и вътрешното израстване.
Индийска притча за болката
Един възрастен учител в Индия се уморил от постоянните оплаквания на ученика си. Една сутрин той го изпратил да донесе сол. Когато се върнал, учителят накарал недоволния младеж да изсипе шепа сол в чаша с вода и после да я изпие.
– Какъв вкус има? – попитал той.
– Горчив – отвърнал ученикът.
Учителят се подсмихнал, а после казал на младежа да изсипе същата шепа сол в езерото. Двамата отишли мълчаливо до близкото езеро и когато ученикът хвърлил шепа сол във водата, старецът рекъл:
– Пий сега от езерото.
Когато водата докоснала устните му, учителят отново го попитал:
– Какъв вкус има?
– Сладък – гласял отговорът този път.
Тогава учителят седнал до сериозния младеж, който толкова много му напомнял на самия него, хванал ръцете му и казал:
– Болката в живота е шепа чиста сол – ни повече, ни по-малко. Тя винаги остава една и съща. Но горчивината, която вкусваме, зависи от съда, в който се разтваря болката. Затова, когато те боли, можеш единствено да разшириш собственото си възприятие… Не бъди чаша. Бъди езеро.
* * *
Древна мъдрост се съдържа и в турската приказка за богаството и сиромашията. Какво би загубил човек, ако би останал с едно око, или без две ръце? Приказката „Безръкото момиче” е прекрасен пример за това да загубиш ръцете си – като етерни органи на душата и физически органи за движение, докосване, труд и изкуство на физическото тяло и душа. Човек би загубил света, себе си в света, би загубил истинската си човешка същност. Казват, че очите отразяват душата ни, през очите душата ни говори, тогава говори и целият Космос. Очите отразяват в своя ирис целия Космос, те са микрокосмически образ на макрокосмоса. Тогава тази връзка ще бъде нарушена, ние ще бъдем по-бедни в своите възприятия. Имам личен опит в грижата и общуването със слепи по рождение хора. За мен това бяха големи уроци, защото получих развитие на собствените ми разбирания. Загубата на зрителното сетиво беше развило в тези хора други сетива – на осезанието, на движението, на равновесието, и дори бих казала те „четяха” зад думите, които чуваха, чувстваха и разпознаваха настроенията, емоциите на околните. Компенсаторно другите сетива се развиваха, за да запълнят липсата на зрение. Но има и друг начин човек да ослепее за света – да има физическо зрение, но душата му да остане сляпа. И мисля, че това е по-страшният вариант, защото нищо не може да го компенсира. Може да го компенсира единствено болката и дълбокото осъзнаване.
Богатство и сиромашия
/турска приказка/
Един млад човек, дето седнел и дето станел, все се оплаквал от сиромашията.
- Защо хленчиш? - го запитал веднъж един старец. - Та ти имаш голямо богатство.
- Я ми го покажи! - казал момъкът. - Защото аз наистина съм много беден и нямам никакво богатство. Тогава старецът се обърнал към него и показал очите му.
- Ей го! - рекъл старецът. - Твоите очи са цяло съкровище. Какво искаш да ти дам само за едното око?
Младежът се стъписал:
- За нищо на света не си давам окото! - извикал той.
- Хубаво! - рекъл старецът. - Тогава дай ми двете си ръце. Готов съм да те обсипя с жълтици.
- Не! — извикал момъкът. — Не си давам ръцете, дори да ми донесеш цяла златна планина.
- Виждаш ли, сине, колко си богат! - рекъл старецът. Вече не трябва да се оплакваш, защото най-голямото богатство са младостта и здравето.
* * *
Последната приказка, в която само ще маркирам два важни образа, тъй като съм я разглеждала цялостно в моята книга „Бъдещето на човечеството”, е дадена от Рудолф Щайнер, който я преразказва в лекцията си от 26.12.1908 г. Заглавието и произходът й остават загадка за мен. След като проучих сама, попитах също преводачи с немски език – антропософи. Те потвърдиха, че не са я срещали в приказния фолклор на немскоговорящите народи. Всъщност ако отговорът бъде намерен, той ще задоволи само фактологичното ни повърхностно любопитство. За наднационалността на приказките Щайнер казва още: „Такива приказки са опит на хора от народа, които се намират в междинни състояния между сън и будност. Така също великите митове за боговете на народите са разкази за това, което посветените са изживели на астралния план и на по-висшите полета. Приказките се отнасят към митовете на различните народи по следния начин: Можем да разгадаем великите народни митове, когато се опрем на великите всеобхватни космически отношения, а приказките разгадаваме, когато се опрем на тайните на народа. Всичко в приказките се представя така, че различните процеси и картини не са нищо друго освен разкази за астрални преживявания. Такива астрални преживявания са имали всички хора в определени древни времена. След това те са ставали все по-редки и редки. Някои хора са ги разказвали на другите, другите са ги предавали нататък и така приказките са странствали от област на област.”
Най-общо в приказката ще проследите пробуждането на човешката душа и човешкия дух, съчетано с образи и прояви от двете страни на Духовния свят – с добрата помощ, която мотивира, и с пречките, които развиват. Обърнете внимание на царя с тяло от стъкло и на неговата царица, около която омагьосан паяк плете непрестанно трънлив плет. Конкретно в приказката тези два образа представят етап от развитието на човешката душа, която не само е загубила своята цялост и връзка с Духовния свят – напълно изявен факт във времената, в които живеем, но народното предание ни ги представя буквално като сетивно отделени и отрязани от света. Царят с тяло от стъкло е със стопирани естествени възприятия за света, по подобен начин виждаме и неговата царица – обвита постояно от трънливия плет. Те са лишени от възможността да проявят своите дванадесет сетива до степен на пълна неподвижност. Такава картина днес звучи пророчески, като алтернатива пред човешката душа – в света на пълно отчуждение на човек от човек, изместване на живото душевно общуване от виртуалното, на загуба на връзка с природата, на все по-голямото потъване в материализма, без да се търси и вижда работата на Духа в света, в процесите на историческото, културното и икономическото ниво, в областта на човешките взаимоотношения. В приказката, както ще видите, това е само етап, който обаче има своята предистория, корени и съответно последствия.
Цялата книга може да поръчате тук: http://www.oporabg.com/?q=node/2130
Из Събр.съч.108,
„Отговаряне на световни и жизнени въпроси чрез антропософията.
Тълкуване на приказките”,
Берлин 26. декември 1908г.
„...Това се е случило някога. Къде ли е станало то? Да, къде ли то не се е случвало? Там някъде живяледин цар, който бил толкова обичан от народа си, че постоянно чувал как наоколо се говори, че трябва да си вземе за съпруга жена, която да бъде също така добра и благородна като него. Не му било лесно да намери някого, за когото да повярва, че е такъв, какъвто желае неговият народ. Но той имал стар приятел, беден отшелник, който простичко и доволно си живял в гората, но бил много мъдър. Той лесно би могъл да забогатее, защото царят с радост би му дал всичко. Но горският човек искал да си остане беден и да запази своята мъдрост. Царят отишъл при своя приятел, отшелника, и го помолил за съвет. Той му дал стръкче розмарин и му казал:
– Запази го, а към което момиче той се наклони – тук може да се помисли за вълшебната пръчица – то ще е момичето с което ще свържеш живота си.
На следния ден царят свикал да дойдат при него много момичета и наредил с перли да се напише името на всяка от тях на масата. Тогава провъзгласил, че това момиче, пред което стръкът розмарин се поклони, ще стане негова съпруга, а останалите ще получат перлите. Той преминал пред тях със стръка розмарин в ръка, но той не се наклонил към никоя. Момичетата получили перлите и били отпратени.
На следващия ден процедурата била повторена, на третия ден също, но не се случило нещо друго. Когато на третата нощ царят заспивал, чул леко чукане на стъклото на прозореца. Едно златно птиче било кацнало на перваза и му казало:
– Ти не знаеш, но два пъти ми направи голяма услуга. Аз искам да ти се отплатя. Когато утре се събудиш, вземи твоето стръкче розмарин и ме последвай. Аз ще те заведа на едно място, където ще намериш един кон. В неговото тяло е забита сребърна стрела. Ти трябва да я извадиш. Той може да те заведе там, където ще намериш твоята съпруга.
На следното утро, царят последвал златното птиче. Те стигнали до един кон, който бил слаб и болен и който им разказал, че една вещица изстреляла по него стрела, която се забила в тялото му. Царят измъкнал стрелата от тялото на коня и в същия миг от едно болнаво животно той се превърнал в чудно хубав силен кон. Царят го възседнал, стръкчето розмарин се наклонило към коня, а златното птиченце хвръкнало напред, водещо след себе си царя и неговия вълшебен кон. Най-накрая те стигнали до стъклен дворец. Още отдалеч дочули силно бръмчене и когато царят, стръкчето розмарин и златното птиче се доближили, видели как там стоял един друг цар, който бил целият от стъкло, а в стомаха на този стъклен цар пърхала голяма бръмчаща муха. Тя била тази, която бръмчала така и ужасно гризяла стомаха на стъкления цар, искайки да излезе навън.
Царят попитал стъкления цар, какво означава това.
– Погледни към креслото; там в копринена розова дреха седи моята царица и ти веднага ще разбереш, какво означава всичко това. Защото точно сега трънливият плет, заградил царицата е разкъсан и скоро ще бъде напълно премахнат. Когато нищо не остане, когато той напълно изчезне, ще дойде един зъл паяк и отново ще изпреде нов плет около царицата и докато аз съм омагьосан да бъда в това стъклено тяло, моята съпруга ще бъде оплетена от паяка. Така от столетия сме вече омагьосани и затворени, докато някой успее да ни освободи от магията.
И наистина, един зъл паяк се появил и заградил царицата с паяжина. Но докато паякът работел, приближил се вълшебният кон и поискал да убие паяка. Той току щял да притисне паяка с копитото си, но бръмчащата муха успяла да се измъкне навън, побързала да дойде на помощ на паяка. Вълшебният кон обаче убил и паяка, и мухата. В същия миг стъкленият цар се преобразил в напълно човешки цар, трънният плет се превърнал в мило момиче, царицата била освободена от паяжината и стъкленият цар разказал как се стигнало до това.
Когато той бил още цар, страдал от настояванията на една зла вещица, която живеела в гората, в края на неговите владения. Вещицата искала той да се ожени за дъщеря й. Понеже той си довел съпруга от съседния вълшебен дворец, вещицата се заклела да му отмъсти. Тя го превърнала в стъклен цар, превърнала дъщеря си в бръмчаща муха, която гризяла стомаха му.
А самата вещица се превърнала в злия паяк, който измъчвал царицата, изплитайки около нея паяжината. Слугинята, била превърната в трънливия плет и конят, който царят избавил от стрелата, бил прострелян от злата вещица със сребърната стрела. Сега всички били освободени от магията поради това, че вълшебният кон пръв бил освободен и сам можел да помогне на останалите...
Царят попитал избавения стъклен цар, къде може да си намери съпруга, която да е достойна за него. Той му посочил пътя към съседния вълшебен дворец. Златното птиче полетяло напред и всички го последвали. Там те намерили една лилия. Стръкчето розмарин се насочило нататък и се поклонило пред лилията. В този момент лилията се превърнала в чудно хубаво момиче, което също било омагьосано, понеже царицата на този дворец била нейна сестра. Сега то също било избавено от магията, поради всичко което се случило. Царят го взел със себе си и потеглил към дома си. Те направили богата сватба и заживяли извънредно щастливо както за себе си, така и за народа си. Те живяли дълго, дълго. Не се е чуло оттогава да са изчезнали или да са умрели, затова би трябвало все още да са живи...”
* * *
Разгледаните приказки, притчи и предания, които ни разказват по художествен начин за ролята на 12-те сетива, не свършват дотук. Те само могат да пробудят търсаческия ни и изследователски дух. Онова, което струи от тях е мъдрост, дълбоко разбиране на духовни факти и събития, които са се отразили в развитието на човешкото същество. Тези сюжети раздвижват душата ни, имагинативното ни мислене, и ни дават път за развитие на собствената ни душа. Нека бъдем будни и търсещи!
Първата част можете да прочетете тук: http://med.anthrobg.net/bg/node/48
Цялостното изследване може да изтеглите от тук: http://oporabg.com/?q=node/2187
Дорина Василева