ГЛАВА 11
ПЪРВИ ПЪТЕШЕСТВИЯ
До двадесет и деветата си година Рудолф Щайнер, който от 1905 г. нататък постоянно е в движение, често изминавайки хиляди мили годишно, почти никога не е пътувал. Познавал е само района около Виена, с единственото изключение на две-три кратки пътувания със сем. Шпехт до къщата им на езерото Атерзее. Това се променя през 1889 г. През тази година Щайнер прави три важни за него пътувания. „Тези преживявания ми позволиха да развия съзнанието си за външните явления и обстоятелства, което не ми беше лесно“ (GA 28).
Щайнер, който се заема със собственото си образование, е бил усърден и отдаден пътешественик. Години по-късно, докато пише своята Автобиография, той си спомня колко е бил впечатлен от паметника на Франц Деак, когато посетил Будапеща за пръв път през лятото на 1889 г. През юли той пише до Ото Шпехт от Ваймар: „Почти на всеки площад има издигнат знатен паметник, всеки от които е пълен с велики спомени… Най-велик от всички е двойният паметник на Гьоте и Шилер. Това е една великолепна творба, както и паметникът на Хердер“ (GA 38) Паметници и сгради привличат погледа му и то не само древните класически работи, а най-вече съвременните (GA30) По-късно той се възползва от пътуването си до Лондон за теософския конгрес, за да посети много музеи. „Опитах се да разгледам колкото мога повече от научните и художествени колекции. Тези колекции породиха в мен много идеи за еволюцията на природата и на човека“ (GA 28) От Париж той пише за посещението си в Лувъра: „Вървя от картина към картина с книгата си в ръка. Но все още съм видял съвсем малка част от него“ (GA 39). По време на пътуванията си той усвоява много неща и то не само в музеите, но и на концерти, и в театъра. В Париж той се разхожда из кварталите, описани от Зола, пленен е от местата на Френската революция, както и от трафика, пейзажа, книжарите и особеностите на хората. Магазините, от друга страна, го интересуват също толкова малко колкото и военните паради или кулинарните наслади.
На 15 юли пътуването му до Будапеща е последвано от кратко пътуване през Алпите до Граз. Тук той, заедно с Петер Розегер и скулптора Ханс Брандщетер, присъства на погребението на Роберт Хамерлинг в малкото гробище на Св. Леонард. (GA 154).
След това, от края на юли до средата на август, Щайнер прави първото си по-дълго пътуване до Германия. Още през 1886 г. той е бил поканен да работи върху ваймарското издание на Гьотевото творчество, като по това време е трябвало да се погрижи за издаването на „Гьотевата теория на цветовете“. Този първоначален план не се осъществява; сега Щайнер е поканен да редактира морфологическите писания. Това задание му дава повод да пътува за пръв път до Ваймар. Седмиците, прекарани там, са били велик празник. За пръв път изследователят на Гьоте влиза в къщата на Гьоте. Той прекрачва прага с благоговение, влиза в малкия му кабинет и сяда тихо в семплата спалня, където Гьоте е починал. Ваймар все още не е бил превърнат в музей. Файтони тропат по уличните павета, селският живот все още присъства в града и там все още живеят някои хора, който са познавали Гьоте.
В архивите той държи в ръце собствените ръкописи на Гьоте и съзерцава почерка му. Открива колко много още от творчеството на Гьоте лежи непрочетено в пакети и кутии. Със силен интерес търси неща, които смята, че би трябвало да са там, и наистина открива едно есе във формата, в която си е представял, че то би трябвало да получи. На него скоро му става ясно, че съкровищата, намиращи се в архивите, ще бъдат важен принос към разбирането на Гьоте като учен. Щайнер и директорът на архивите, Бернард Суфан, изготвят план и подписват договор.
Освен това, той лично е посрещнат с неочаквано много топлота. Бернард Суфан е въодушевен от своя знаещ, изпълнен с ентусиазъм сътрудник. Юлиюс Вале взима новодошлия под своето крило. След работа те отиват до Таефурт и Белведере. Посещават градинската къща на Гьоте, разхождат се покрай Етерсберг и дори отиват до Айзенах, за да посетят Вартбург. Щайнер усеща историческата атмосфера на тези места. Все още във въздуха се усеща полъха от различните исторически течения, преминали през Вартбург. Той изпитва битката на менестрелите, Св. Елизавета, Мартин Лутър и студентите от 1817 г. все още били там. В писмо от Ваймар до Рихард Шпехт той пише:
Забележително усещане е да стоиш на земята, която е носила великите германски учители. И нямам предвид само Ваймар. Защото трябва да Ви кажа, че в живота ми е имало малко такива моменти като вчерашния, когато пристъпих в кабинета на Лутър във Вартбург. Сякаш усещах непосредственото присъствие на духа, който се бе излял като животворен сок в потока на германската еволюция през последните столетия. Без съмнение, малко са местата в Германия, които оказват толкова силно влияние върху човека, както Вартбург, където има толкова много исторически спомени. (GA 38)
Той пише на Фридрих Лемермайер за усещанията, пробудени в него от изпитаното във Ваймар:
Сякаш полъх свеж въздух премина през онази част на душата ми, в която живеят мислите на Гьоте и Шилер. Двойният паметник ми направи огромно впечатление. Лицето на Гьоте е свидетел във всяка своя черта за величието на духа му; не можех да не се възхищавам на художника. … Атмосферата около духовния и културен живот тук е съвсем различна от тази в нашата Австрия. Всичко тук носи печата на едни самоуверени хора с ясни, общи цели. (GA 38)
От Ваймар Щайнер пътува до Берлин, където се представя на Херман Грим, единият от издателите на Гьотевото издание, и гостува на почитания Едуард фон Хартман, за да дискутират епистемологични въпроси. По онова време Щайнер е считал Хартман за главния представител на съвременната мисъл. Мислителят, който страдал от травма на коляното, го посреща полегнал на канапето. Последвало дълго обсъждане на природата на съзнанието и мисловните образи. Хартман излага гледищата си с отчетлива яснота и хвърля критическа светлина върху противните мнения. „Той говореше за философията, за най-висшите истини, като офицер – без ентусиазъм, с безразличие и с известна грубост“ (GA 235). За Щайнер това е бил решаващият момент да си даде сметка точно колко далеч е било собственото му мислене и цели от съвременната философия. Това го смразява и той пише как, докато „седях във влака и продължавах пътуването си, аз размишлявах за гостуването си, което независимо от това беше толкова ценно за мен, и отново изпитах вътрешен студ“ (GA 28).
После той пътува до Щутгарт, където се среща с професор Кюршнер, издателят на „Немската народна литература“, за да обсъдят напредъка на неговото издание на творчеството на Гьоте. Може би се е разходил от Александер щрасе, където е работел Кюршнер, до Каноненвег, на няколко крачки оттам, или дори до Ухландшьохе да види гледката към града. На път обратно към Австрия, той се отбива в Мюнхен, за да посети музеите. За щастие, след завръщането си, има възможността да прекара няколко седмици на езерото Атер и да поживее с впечатленията от пътуването си, преди да се потопи отново в забързания живот на Виена. Но надали си е представял как това пътуване всъщност го отвежда до онези места в Германия, които ще изиграят важна роля в бъдещия му живот: през Ваймар, където ще прекара седем години на работа в архивите на Гьоте, до Берлин, който ще стане официалното му местоживеене в продължение на почти двадесет години, а после до Щутгарт, който през 1919 г. ще стане център на антропософската дейност, и после до Мюнхен – мястото, където ще се състои премиерата на мистерийните му драми.
Едно трето пътуване отвежда Щайнер до Херманщат в Трансилвания, по Коледа 1889 г. Той пътува през широките унгарски равнини. Когато изпуска връзката си с влака в Будапеща, Щайнер пътува през Зегедин и пристига следобед в граничния град Медиаш. Следващият влак бил в 2ч. през нощта. Единствените други посетители в ресторанта освен него играели карти на друга маса. „Беше представена всяка националност в Унгария и Трансилвания и те играеха много страстно. На всеки половин час имаше експлозивни изблици и над масата се събираха сякаш облаци от биещи се демони, отнемайки им всякакво човешко достойнство“ (GA 28). Той пристига в Херманщат на другата сутрин. Светът на трансилванските саксонци бил като оазис, където патриархалните традиции се практикували по най-прост начин и хората отправяли поглед, изпълнен с копнеж, към Австрия и „империята“: „Благородни хора, които се държаха смело пред лицето на наближаващата катастрофа, която те не виждаха.“ На 29 декември Щайнер изнася лекция там със заглавието „Жените в светлината на Гьотевия светоглед: принос към въпроса за правата на жената.“ Той описва мъжа, който се отдалечава от природата и непосредствените усещания и става сух, педантичен и неестествен. В сравнение, жената развива хармонично цялото човешко същество и, преодолявайки едностранчивостта, дава израз на цялостността на човечеството. „Следователно, жените се проявяват като истинските вестители на Бог; в тях мъжът намира това, което е загубил“ (В61/62).
На следващия ден разходка с шейна: увит в тежки кожи срещу суровия студ, през леко пукащ сняг, на юг към Карпатите, които отначало се появяват като черни извисяващи се гористи стени, а после, приближавайки се, се разкриват като див набразден планински пейзаж с ужасяващи скатове. За жалост Щайнер се сбогува с приятеля си Мориц Зитер и неговия кръг от трансилвански приятели и се завръща във Виена в началото на януари 1890 г.
Превод: Ати Петрова