ГЛАВА 4
САМОТНИЯТ СКИТНИК
В своята Автобиография насред описанията на приятелствата си Щайнер вмята ред коментари, които хвърлят ярка светлина върху душевния му живот. От една страна, времето, прекарано с приятелите, е било значимо и съществено за него. От друга страна се е сблъсквал с епистемологични въпроси, които са били еднакво важни за него. Той открива, че живее „двойствен живот в душата си“. Въпреки че приятелите му проявяват интерес към въпросите, които го вълнуват, те не могат да допринесат нещо особено. Останах доста самотен в преживяването на тези загадки... Така вътрешният ми живот беше разделен: единият път следвах като самотен странник, а другия - като активен участник с другите, към които изпитвах привързаност (GA 28). Този самотен стремеж към знание, макар и вписан във външния живот на Щайнер, е имал свои собствени закони и последствия. Ето защо можем да следваме пътя на самотния странник, без да се притесняваме прекалено много за външните обстоятелства в живота на Щайнер.
Oщe като ученик Щайнер се бори с два ключови въпроса. Единият e свързан с естеството на духовния опит, а другият – с границите на човешкото мислене. Как успява мисълта да проникне в реалността на това, което се явява пред нас? Когато се завръща в Оберлаа, след първото си посещение във Виена, той веднага започва да чете Наука за познанието на Фихте. Забележително е как, без да знае нищо за творчеството на Фихте, нито за мястото, което той заема в развитието на философията, 18-годишният Щайнер успява да открие тази книга. Как е могъл да знае, че Фихте ще му предостави предизвикателството, което е търсел?
Щайнер пише: Бях стигнал до такъв етап в изучаването на Кант, че можех да си създам идея (макар и незряла) за това как Фихте е искал да направи крачка отвъд Кант. (GA 28). Фихте се е стремил да обоснове причинните фактори на човешкото съзнание, върху които Кант е развил своята епистемология. Този исторически аспект в работата на Фихте не е бил от особен интерес за Щайнер. Той е искал да формира точна концептуална картина на живота на духа в душата. Във Фихте той прочита: „Азът е това, чието битие (ставане) е – само поради това, че се поставя в битието – абсолютен субект. То е такова, каквото се поставя; както се поставя, такова е; и „азът” е на първо място, единствено и необходим само за „аза”. Всичко, което не съществува за и от само себе си, не е „аз” (Наука за познанието). Докато Щайнер пресъздава процеса, водещ до тази и по-нататъшни концептуални позиции, той навлиза в една вътрешна дейност, която му помага да се изясни същността на Аза. Решаващото тук е, че Щайнер не само преосмисля идеите на Фихте, но и ги възприема активно. Те го водят първоначално до заключението, което той обобщава през 1924 г.: „Когато „азът” е активен и ангажиран в наблюдаването на собствената си дейност, човек има в съзнанието си, по неопосредстван начин, едно духовно присъствие ” (GA 28).
За да придобие по-голяма яснота относно тези мисли, Щайнер започва да ги записва. За щастие, все още притежаваме този ръкопис. Той се състои от десет страници, с въведение, първа глава и началото на втората глава. Целта на въведението е да покаже как в хода на историята всички видове познание са били създадени от хора, че именно отделните индивиди са носители и създатели на знания, и че знанието не възниква просто от опита. „Защото не можем чрез опита да определим познавателната стойност на този опит“. Той стига до заключението: „Източникът на сигурността, а следователно и науката за познанието, е в познаващия индивид.“ Тъй като изводите, до които стигат различните хора понякога са противоречиви или просто фрагментарни стъпки в един по-голям поток на развитие, трябва да се предприеме едно основно проучване на човешкото знание и неговото възникване. Това е задачата на епистемологията. Тя „няма нужда да се занимава с „какво“-то на познанието, а единствено със „защо“ (В30). За да разбере „как“-то на знанието, Щайнер насочва вниманието си към истинската същност на човешката идентичност - „азът“. „Може да се види, че в богатото многообразие от преживявания, същността на осъзнаващия индивид, „азът“, осигурява стабилен център, от който да продължим.“ Частичната втора глава носи заглавието „Теорията за личността или „азът““. Този „аз“ е дефиниран като център на идентичността, около който се въртят и са свързани всички различни действия на личността. Той остава идентичен със себе си както качествено, така и количествено през цялото време. Ако обаче се опитаме да го изследваме изрично, получаваме следните резултати: „Азът“ е фокусната точка на пълния спектър от опит и прозрение; да уловим тази фокусна точка е невъзможно, тъй като тя се изплъзва, когато се опитаме да я намерим“ (B30). С други думи: индивидът знае, че е напълно идентичен със себе си, и пълният спектър от индивидуален опит се фокусира в една точка; самият „аз“ обаче не може да стане обект на наблюдение, тъй като по същество не е обективният център на съзнателния опит, с който се идентифицира. Последният е психологическият „аз“, който може да стане обект на размисъл.
В този ранен епистемологичен фрагмент, макар и силно повлиян от Фихте, намираме зародишните признаци на една тема, която по-късно ще стане централна в творчеството на Щайнер: въпросът за наблюдението. В „Интуитивното мислене като духовен път“ той прилага тази идея, за да противопостави наблюдаваното преживяване на мисленето с отражателната дейност на мисленето за мисленето. Тук той се интересува повече от въпроса как „азът“ може да се превърне в преживяване, отколкото от изграждането на концепция за „аза“.
Първоначалното заключение на Щайнер, че „азът“ не може да бъде наблюдаван, дори в този ранен фрагмент не е окончателно. В следващия параграф той продължава да описва как „азът” може да бъде уловен: Чистият „аз” няма същност, нито е нещо в строгия смисъл на думата. Цялостното му разпознаваемо същество ни се дава само чрез неговата дейност; ние не можем да знаем какво е, но можем да уловим какво прави (B30). Концепцията на Щайнер за „аза“ се различава от тази на Фихте, който също разбира „аза“ като чиста дейност и вижда тази дейност като придобиваща определена стабилност, установяваща се в съществуването. За Щайнер тази концепция е прекалено ограничена. Активният „аз“ може да бъде различен в различни дейности. Той се модифицира в зависимост от различните дейности и все пак, въпреки всичките си различия, остава идентичен със себе си. В тази своя последователност от мисли 18-годишният Щайнер демонстрира как трансформира идеите на Фихте по начин, който е абсолютно характерен за Щайнер. Той ясно подкрепя философския подход на Фихте, но в същото време смята, че идеята, че „азът“ се установява в съществуването, води до задънена улица. Първо, когнитивната философия не се занимава със създаването на форма на съществуване и, второ, концепцията за установяване е прекалено негъвкава. Щайнер възприема „аза“ като нещо изключително променливо. Затова той не може да мисли за него като ограничен сам в себе си, а по-скоро като отворен към света. С тази концептуализация на „аза“ като непрекъснато отворена дейност, Щайнер поставя основите на едно разбиране за човешкия „аз“, което ще бъде крайъгълен камък в неговата антропософска работа.
В своята Автобиография Щайнер описва как е търсил път към разбирането на природата на базата на тази активна сърцевина на съществуването:
Тръгвайки от „азовото“ същество, аз исках да проникна в съзидателните процеси в природата. Дух и природа се явиха пред душата ми в пълен контраст. Изпитах един свят, изпълнен с духовни същества, и аз можех директно да възприема как „азът“, - който сам по себе си е дух, – живее в един духовен свят. Но не можех да свържа физическата природа с личното ми усещане за физическия свят. (GA 28)
В горепосочения фрагмент от 1879 г. този проблем се проявява във въпроса „как нещо съвсем чуждо успява да проникне в дейността на Аза“ (В 30). На този въпрос би било относително лесно да се отговори, ако той се отнасяше просто към отчитането на различните части в природата и логическите им връзки, като например листата на растенията или растенията като живи същества. Обаче трябва да вземем под внимание заявлението на Щайнер в неговата Автобиография, че това към което той действително се стреми, е да може наистина да схване предметите и процесите в природата чрез мисълта, и че той пише: „Идеята за една ‚субективната материя‘, която да остава извън обсега на мисловната дейност, като нещо, върху което просто ‚се размишлява‘, за мен беше непоносима“ (GA 28). Следователно предизвикателството е било не само в това да се мисли за лилията или за желязото, а с мисленето да се схване самата същност на предмета, да се мисли лилията или желязото. Той иска да разбере как мисълта си проправя пряк път до същността на предмета. Частичното проучване приключва обаче, преди Щайнер да започне да си отговаря на въпроса как нещо чуждо може да проникне в дейността на „аза“.
След като връзката между това, което се изпитва пряко, и вътрешната дейност на мисленето си остава загадка, Щайнер се съсредоточава върху задълбочаването на разбирането си за природата на човешкия „аз“. Това го отвежда от Фихте към творчеството на Шелинг и най-вече неговите Философски писма за догматизма и критицизма (1795). В най-ранното запазено писмо на Рудолф Щайнер, което притежаваме, датирано 1881 г., се говори за това изучаване на Шелинг:
„През нощта на 10 до 11 януари не мигнах. Борих се с различни философски проблеми до след полунощ, докато накрая долазих до леглото. Миналата година се опитвах да докажа или да опровергая твърдението на Шелинг: „Във всеки от нас съществува една тайна, една чудотворна способност да излезем извън хода на времето в голата действителност на истинската си същност и там, непроменими, да видим това, което е вечно в нас.“ Аз вярвах и все още вярвам, че съм открил тази способност в себе си – от доста време бях склонен да подозирам това; целият спектър на философския идеализъм се разкрива сега по съвсем различен начин; какво е една безсънна нощ в сравнение с подобно откритие!“ (GA 38)
Шелинг разширява този опит, „който може да бъде постигнат единствено в свобода“, по следния начин: „Това интелектуално преживяване се проявява когато престанем да считаме себе си за обект, когато, във вътрешното пространство на своята същност, наблюдаващият аз е идентичен с наблюдавания аз“ (Шелинг).
Този пасаж може най-добре да бъде разбран, когато изхождаме от твърдението „целият спектър на философския идеализъм се разкрива сега по съвсем различен начин“. Тази забележка подсказва, че Щайнер не говори за единично преживяване. Новото прозрение е задействало един орган на разбиране, който преобразува по-ранните му идеи. Идеите на немските идеалисти не остават просто абстрактни мисловни конструкти, породени от „аза“ при пресъздаването на чужди мисли. Те сякаш са родени от вътрешната субстанция на „аза“ и принадлежат на самата същност на аза, онази същност, която е изваяна от силите на свободата и любовта – не от празни понятия, а от съзидателни сили. Сега е налице едно осъзнаване, че както човешката дейност, така и организацията на човешката форма, намират своето значение в тези качества. Това преживяване в началото е получило израз във философския идеализъм, който се е стремил да изгради света на мисълта по такъв начин, че той да отговаря на силите на свободата и любовта. С това той освобождава целия свят на мисълта от ригидността на догматизма и от неангажиращия характер на критицизма и го пренася в едно флуидно пространство, в рамките на което „азът“ може да се движи свободно и креативно.
След тази промяна в разбирането му за света на човешкия дух, въпросът за връзката с природния свят придобива по-голямо значение за Рудолф Щайнер. Докато размишлява по този въпрос, на него му хрумва идеята да „напише един вид селска философия“ (GA 327), за която вдъхновение да бъдат мислите и поговорките, родени от ежедневния контакт на селяните с природата. Може би се е надявал също така в селския начин на мислене да открие нещо, което да балансира научния подход, в който е бил потопен. „Говорих за изучаването на философията на селяните. На теб това може да ти се стори странно, но мога да те уверя, че не всичко, което селянинът мисли, е продукт на проповеди или нещо подобно – хората, обработващи земята, имат свои теории, свой уникален усет за етика и дори естетика, някои от които са доста интересни.“ (GA 38)
И така, през лятото на 1881 г., Щайнер прави няколко екскурзии до Мунхендорф, за да наблюдава живота и работата на местния учител Йоханес Вурт (Wurth). От там той продължава към Трумау на гости на Феликс Когузки, един билкар, с който се бил запознал във влака за Виена. Когузки не е бил там, когато Щайнер посещава Трумау за пръв път на 21 август, но го заварва в дома му, когато отново отива там следващия петък, 26 август. Рудолф Щайнер пише следното за това гостуване: „Над входа бяха изписани думите ‚Божията благословия е навсякъде‘. Бях посещавал къщата само веднъж като юноша. Там живееше един човек, който беше доста незабележим на външен вид. Влизайки в къщата му, човек виждаше, че е пълна с лековити билки… Един ден всяка седмица той ги слагаше в една чанта“ (GA 192) и ги носи да ги продава във Виена. Щайнер среща билкаря във влака, на път да ги носи на пазара. Строгото изражение на мъжа и дълбокия му строг поглед привличат вниманието на студента. На Щайнер му отнема доста време, докато започне да разбира духовния диалект на по-възрастния мъж. Не знаем точно колко силно е станало приятелството им през това лято. В едно писмо, написано на следващия ден след запознанството му с Феликс Когузки в Трумау, Щайнер не споменава нищо за това посещение: „Току що се завърнах от Мунхендорф, след като отидох пеша оттам до Трумау и обратно, около час във всяка посока… По време на разходката се запознах по-добре с хората от долна Австрия и те започнаха доста да ми харесват. Те те посрещат със забележително внимание и бързо стават доста доверчиви“ (GA 38).
Щайнер все пак разказва как на няколко пъти придружава билкаря на самотните му излети. Когузки се опитвал „Да обясни всяко растение въз основа на неговата същност, на неговия езотеричен произход“ (В83/84). Когузки го води по местата, където растели редките растения и му говори за техните свойства. Поетичен отзвук на това, но не нещо, което непременно трябва да се приема за действителен разказ, можем да намерим в Паралипомена [паралипомена = оставен настрана текст – бел.пр.] към Четири мистерийни пиеси на Щайнер. Там „лилията“ казва на „човека с лампата“ какво й е разказал „човекът“ за пътешествията му с него:
„Той ми разказа за разходките, на които те е придружавал, когато си събирал билки и корени за аптеките. И той ми разказа как си го завел до едно скришно място, където редки видове растения растели по твърдите каменисти урви, едва покрити с пръст, как там вилнеели светкавици и гръмотевици, но по начин, който хората иначе не биха разпознали, и как от една далечна пещера, природните стихии разкрили своите тайнства. (GA 44)
Светът на природните стихии се разкривал в гръмотевиците и светкавиците пред онзи, който бил застанал на скалата.
В своята Автобиография, Рудолф Щайнер обобщава мислите си:
Той създаваше впечатлението, че е просто говорител на духовното от невидимите светове, което се нуждае от глас. Заедно с него, човек можеше да отправи взор дълбоко в природните тайни. Той носеше на гръб сноп лековити билки; в сърцето си обаче той носеше това, което беше получил от духа на природата, докато ги е събирал…Още от първата ни среща усетих дълбока близост с него. Постепенно започна да изглежда сякаш съм в компанията на душа от древността – душа, недокосната от цивилизацията, науката и модерните схващания, - която ми носеше природно познание от древни времена. (GA 28)
По отношение на стремежите на Рудолф Щайнер да открие пътя към съзидателната същност на природата от гледната точка, съсредоточена в човешкия „аз“, срещата с Феликс Когузки е била не само едно духовно намигване на съдбата, а по-скоро едно духовно разкриване на елементарния свят, което се състои сред „гръмотевици и светкавици“. И все пак, Щайнер е могъл да възприеме директно мъдростта на билкаря. Щайнер е трябвало да пресъздаде този дух на езика на природата, който му говорел чрез Когузки, чрез активността на собствения си „аз“. Феликс Когузки обаче е бил от значение за Щайнер и по още един начин.
В една автобиографична лекция от 4 февруари, 1913 г., Щайнер говори за билкаря като за „предвестник на една друга личност“ - тема, която отново срещаме в това, което пише за Едуард Шуре през 1907г. Аз не срещнах М. [Учителя] в самото начало, а по-скоро неговия посланик, който бе посветен в скритите свойства на растенията и тяхната връзка с вселената и с човешката природа. Той беше напълно запознат с природните духове и говореше за тях с известна суха липса на ентусиазъм, която предизвикваше ентусиазъм в неговия слушател. Билкарят, берачът на билки, е подготвил, съзнателно или не, срещата с действителния езотеричен учител, когото Щайнер, използвайки теософски термин, нарича Учителя.
Тази среща става възможна благодарение на един двоен път на подготовка. От изучаването на философия Рудолф Щайнер придобива напълно съзнателно разбиране за вечната природа на човешкия „аз“. Това го отвежда до срещата му с Феликс Когузки. Тогава Когузки успява да освети за него някои от тайните на природата. Ако той не беше готов да чуе това, за което билкарят е можел да говори, последният е щял да премълчи, защото е бил подвластен на закона на „стареца с лампата“ от „Вълшебната приказка“ на Гьоте: „Нали знаеш, че не ми е позволено да осветявам тъмнината.“
Рудолф Щайнер е бил сдържан по отношение на срещата с духовния си учител и само бегло споменава за нея няколко пъти. В книгата си „Мистиците след Модернизма“, намираме описание на срещата между подобен духовен учител и послушник. Там той описва учителя като „Приятел на Бога от Оберланд“.
Никой не знаеше кога е бил роден или кога е умрял, нито какво е вършил външно в живота. Фактът, че писателят се е стремил да пази подобни подробности за външния си живот във вечна тайна, е свързан с начина, по който е решил да работи. Не е „азът“ на дадена личност, родена в определено време, който би ни говорил, а по-скоро съществото на „аза“, което е крайъгълният камък, на чиято основа се развива „уникалността на индивида“. (7)
За учителя на Рудолф Щайнер трябва да мислим по същия начин. Той никога не споменава името на учителя си и само споменава, че във външния си живот той бил също така „незабележителен“ както Феликс Когузки. Не знаем нито името му, нито положението му, нито къде е живял.
През 1907 г. Щайнер разказва на Едуард Шуре за срещата си с „Учителя“, разговор, за който Шуре по-късно пише. Този разказ не бива да се приема съвсем насериозно и затова не е особено полезен като биографичен източник. В него има доста грешки и си проличава както склонността му към свободно съчиняване, така и склонността му към патетика. Тук обаче представяме две извадки, защото те сякаш улавят нещо от същността на тази среща. След като Шуре описва „почти женствената проницателност“ на Щайнер, той пише за Учителя: „Това бе мъжествен дух с характер на владетел. Той виждаше вида само като една цялост; за него индивидът не беше от особено значение. Той не щадеше нито себе си, нито другите. Волята му можеше да се оприличи на оръдеен снаряд, който, веднъж щом е изстрелян, продължава да лети неотклонно към целта си, рушейки всичко по пътя си.“ (В 42). Ако оставим настрана пламенната реторика, можем да си представим една личност, чиито действия се ръководят определено от чувство за историческа отговорност, без да се съобразява с малките неща в живота. Второто разкритие за срещата, което намираме в Шуре е, че подготовката на Щайнер е била кратка: „Той бързо го прекарва през различните нива на вътрешна дисциплина до състояние на съзнателно ясновидство, основано на понятийна състоятелност. В рамките на няколко месеца, разговаряйки с учителя си, ученикът се запознава с несравнимите дълбини и красота на езотеричното познание“ (В 42).
В собствения си кратък разказ Рудолф Щайнер подчертава, че понеже собственият му духовен опит му е позволявал самостоятелно да се движи в духовния свят, учителят му се фокусирал върху „редовните, системни страни, за които човек трябва да е наясно в духовния свят. Тази личност използваше творчеството на Фихте, за да развие различни начини на виждане, в които намираме зародишът на Въведение в тайната наука, която момчето написва, когато става мъж. Много от това, което по-късно се превръща във Въведение в тайната наука, бива изследвано по онова време във връзка с мисълта на Фихте“. Освен това, обучението било фокусирано върху правилната ориентация в духовния свят: „Особените потоци, които текат през езотеричния свят, и които човек може да разпознае само когато си представя едно двойно течение нагоре и надолу, се проявиха по това време в пълната си жизненост“ за душата му. (В 83/83).
В ръкописните му бележки по време на подготовка за лекцията, от която е взета горната извадка, Щайнер говори за „двойния поток на времето“ и „двойния поток на превръщането“. Записките свършват със забележката, че по това време той все още не е бил открил втората част на Фауст на Гьоте; времето, което Щайнер прекарва с Феликс Когузки, вероятно приключва в началото на пролетта на 1881 г., а зимата на 1881/82 г. изглежда е времето на работата му с Учителя по езотерика. През февруари 1882 г. Щайнер навършва 21 години.
Лаконичните описания на Щайнер биват подлагани на най-различни тълкования. Без да претендираме, че са окончателни, следните мисли са опит да ни дадат известна представа как да разбираме този период от време. Трябва да се тръгне от предположението, че Щайнер действително е преминал през процес на езотерично обучение. Макар мисълта на Фихте да е била отправната точка, фокусът не е бил върху изследването на философията, а по-скоро върху духовните прозрения, които могат да възникнат от развиването на философски ред на мисли. Рудолф Щайнер е говорил за „редовни, системни неща“, които ни помагат да се ориентираме в духовния свят. Една част от тази системна вътрешна структура е било разграничаването на различните етапи в еволюцията – древния Сатурн, древното Слънце, древната Луна и Земята са етапи в процеса на развитие, описан във Въведение в тайната наука, и могат да се видят отразени в човешкото същество и в природата като физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз. В изучаването на Духовната наука ударението, разбира се, не е върху думите и понятията, а върху фактите, възприятията и преживяванията, към които ни насочват думите. Стадиите в еволюцията сочат към стадиите на стареенето – чрез това понятието ни за време става конкретно. Мислената представа за време на човек, който не е изучавал духовни учения, се изразява в образа на часовник или някоя друга пространствена представа за времето. Една първа стъпка към разбирането за времето се състои в това, при среща с пространствения образ на един предмет, да си дадем сметка за неговата възраст и така да придобием едно качествено схващане. Истинско разбиране за времето обаче възниква само когато човек осъзнае неговия „двоен поток“. Това е „разбирането, че съществува един регресивен поток на еволюция, който пречи на прогресивния поток“ (GA 262). Рудолф Щайнер нарича тези два потока инволюция и еволюция и казва: „Еволюцията е разширяването на духа до външната си проява в субстанция. Инволюцията е свиването на духа вътре в душевната природа. Не е възможно да имаме каквато и да е било еволюция, без съответната инволюция. Инволюцията не е възможна без съответната еволюция“ (В 67/68).
Всеки еволюционен процес притежава двойнствена природа: един „процес на проявяване“ и едно „преминаване в дълбините на вътрешността.“ Когато е проявен, духът е невидим; когато е скрит, духът се разкрива. Еволюцията си остава една загадка, ако нямаме разбиране за този двоен поток. Най-важното е човек да може да разграничава в себе си тези два едновременни потока. Потокът на мисловното познание винаги е регресивен: то винаги тръгва от настоящето и се опитва да разбере причините и условията за това, което е вече проявено. Същевременно човек копнее да схване това, което е в процес на проявление. Човек е склонен да мисли за бъдещето като екстраполира от настоящето, така че обикновено прогнозите представляват просто една наивна причинна конструкция. Човек си съставя мислена картина за единия поток на развитие и забравя, че това е просто отражение на един мисловен процес.
Истинско разбиране се постига, когато езотериците наблюдават тези процеси вътре в себе си и успеят да ги усетят. Човешкото същество трябва да се превърне в ключа към разбирането. Един пример за проявлението на това двойно отношение между инволюция и еволюция намираме в процеса на говорене и слушане. Когато говорим, нещо се проявява; когато слушаме, поемаме нещо навътре. Говоренето е разширяването и проявата на духа; при слушането, разбирането и размишляването, той придобива нов живот вътре.
Съзнателното вътрешно усещане за този двоен поток е това, което Щайнер нарича в Път към познанието за висшите светове „духовна сила на възприятие“. В първото издание на този текст в списанието „Луцифер-гносис“, тази сила на възприятие е наречена огън на кундалини (№ 24). Щайнер веднъж споменава, че терминът огън на кундалини е израз на един двоен поток, който „в началото е топлина и светлина“. Той продължава: „Докато не се разпали огъня на Кундалини, човек може само опипом да си проправя път сред предметите и съществата във висшите светове по същия начин, по който опипом си проправя път нощем сред предметите на физическия свят. Веднъж щом той се прояви, човек само хвърля светлина върху предметите“ (Б 51/52). В споменатия пасаж от Луцифер-гносис, той добавя: „Към разпалването на огъня на Кундалини в сърцето може да се подходи единствено чрез езотерична подготовка. Публично за това не се говори нищо.“
Двете централни качества светлина и топлина се появяват във важни моменти в работата на Рудолф Щайнер. В медитацията, която издига Йохан до духовните висини, в първата мистерийна драма на Щайнер, Бенедикт, йерофантът, изрича следните думи:
Творящата светлинна същност
сияе през обширния простор,
за да изпълва с битие света.
Благословията на любовта
затопля вековете, за да призовава
проявата на всички светове.
Духовни пратеници свързват
творящата светлинна същност
със откровението на душата.
Когато с двете съчетае
човекът себесъщността си,
в духовни висини живее.
[Превод от немски на Христо Маринов]
И божествената светлина, Христос-Слънце, е призована в последния стих на Медитацията на основополагащия камък за Общото антропософско общество.
Светлина Божествена
Христос-Слънце
Стопли ти
нашите сърца,
Озари ти
нашите глави,
За да може добро да стане
Това, което
от сърцата си ще основем
Което
от главите си ще направляваме
В съзнателно Волене.
Топлината, която води до действие и светлината на разбирането са поставени в такова взаимоотношение, при което ясната светлина не охлажда топлината, нито пък огънят на ентусиазма замъглява светлината.
Дори и този подход към разбирането за инициацията от Учителя да не е валиден – при всички случаи това е бил път на трансформация, който е отключил в ученика едно ново, по-високо качество на живот. Учителят на Рудолф Щайнер го насочва към една съзнателна практика на общуване с духовни сили и му показва как да разбира тези сили. Този учебен процес не е бил ръководен от никакви „теории“; той е бил съсредоточен върху духовни техники, категоризиращи елементи, които позволяват на човек да се ориентира в света на духовните преживявания. Дори след стъпването си върху тази нова основа от преживявания, Рудолф Щайнер е трябвало да продължи самостоятелно по своя духовно-идеен път. Но след достигането на това ново ниво на познание, сега той може да подходи по различен начин към своите въпроси.
В своята Автобиография, ако не се лъжа, Щайнер описва тази промяна в съзнанието по един по-общ начин. Това става ясно ако се разбере, че описаното не отразява просто една промяна в съдържанието на мисълта, а по-скоро е крайният резултат на една екзистенциална духовна трансформация – че формите на съзнание възникват от творчески способности на душата и от духовни нагласи. Ето как Щайнер говори за това:
Шилер говори за онова състояние на съзнанието, което е необходимо, за да се изпита КРАСОТАТА на света. Не може ли да се мисли за такова състояние на съзнанието, което да може да свидетелства за това, което е истинно в същността на едно нещо? Ако е така, то, в стила на Кант, не е възможно просто да се наблюдава това, което първоначално е видно в човешкото съзнание и дали или не то е способно да схване истинската природа на нещата. Първо трябва да се проучи състоянието на съзнание, чрез което се влиза в подобна връзка със света, така че последният да разкрие пред нас своята истинска природа.
И аз си дадох сметка, че подобно състояние на съзнанието се постига до известна степен, когато не само развиваме мисли, които изобразяват външни неща и събития, а когато притежаваме мисли, които усещаме като МИСЛИ САМИ ПО СЕБЕ СИ. Този живот на мислите се разкри пред мен като нещо съвсем различно от живота на мисли на обикновеното съществуване и този при обичайната научна изследователска дейност. С все по-голямото навлизане в изживяването на мислите, човек открива как в рамките на този живот в мисли духовната действителност идва да го посрещне. Човек следва пътя на душата към духа. Но духовната действителност, която срещаме по този вътрешен душевен път, ние отново откриваме във вътрешната същност на природата. (GA 28)
Така Щайнер стига до преживяването как и при срещата си с мислите, и при тази с природния свят, да остане независим, и как да освети и мислите, и природата с вътрешна светлина. При този процес мисълта става по-конкретна, а природата – по-прозрачна и духовна. В този вид преживяване на мисълта, докосната от присъствието на духовното, можем да разпознаем един особено важен етап на инволюция.
За щастие запазен е един документ, в който това откритие е отразено. Той бе намерен през 1938г. сред документите на Фридрих Теодор Вишер. Това е статията „Единствената възможна критика на идеите за атомите“, която Щайнер бил изпратил на Вишер на 20 юни 1882 г. В придружаващото статията писмо, Щайнер подчертава: „Това, което развивам в статията, не е просто диалектика, а по-скоро моето вътрешно преживяване“ (GA 38). Статията опровергава мнението, че понятията и идеите са само абстракции в сетивния свят. Щайнер призовава към едно проучване на самите понятия и идеи. „Трябва да позволим на понятието да запази своята собствена първоначална природа, своята уникална, вродена форма на съществувание и да го открием отново, в нова форма, в предметите на сетивния свят.“ Понятията първо трябва да бъдат преживени – преживяване, което е било познато на Щайнер още преди да срещне духовния си учител. На него му е било ясно, че това е било преживяване, непознато за повечето от съвременниците му – те виждали понятията като „представляващи предмети, възприемани със сетивата“ (GA 38). Сега той е способен да застане напълно свободно насред понятия и идеи и в това взаимоотношение той открива, че сетивният свят е просто още една форма на проявление на духа. Изотвътре, чрез едно умишлено подсилено съзерцателно мислене, човек схваща формиращата сила на идеите – същата формираща сила, която срещаме отвън в природните процеси.
Става дума за две еднакво важни форми на преживяване: При вътрешното съзерцание движещите сили се проявяват в собствената си закономерност, а в сетивния свят можем да наблюдаваме тяхната дейност. Обективното естество на идеите в сетивния свят тласка наблюдателя към все нови въпроси, чрез които може да проверява вътрешната си дейност. Както Щайнер пише в гореспоменатата статия: „Едва когато човек признае, че възприятието ни дава понятия и идеи – но в доста по-различна форма от онази чиста мисъл, която не съдържа нищо емпирично, и при която тази форма е най-съществена – само тогава човек схваща, че трябва да поеме по пътя на опита“ (В 63). Следователно за човешкото същество има два начина на преживяване: вътрешното преживяване на идеята (инволюция) и външното преживяване чрез сетивата (еволюция). За човешкото същество и двете форми са от значение. Всичко зависи от преодоляването на която от двете форми се появи първа. По отношение на природата, това става когато проследяваме с топъл интерес процесите, чрез които придобиваме битие и по този начин се потапяме стъпка по стъпка в естествения поток на времето и в закономерността на своето придобиване на битие. Със светлината на идеите, които винаги са и резултат, и цел, обаче, човек проследява чрез паметта, т.е. в ретроспекция, как нещата са станали това, което са. В тази връзка между възприятие и идея виждаме отпечатъка на двойния поток на придобиването на битие. Струящият надолу поток на мисълта може да се види в процеса на превръщане на идеите в имагинации, а струящият нагоре поток от топлина – в засилването на преживяването до степен, при която мисълта може да го освети в дълбочина.
В своята Автобиография Рудолф Щайнер приключва пасажа, в който описва усилията си да постигне едно ниво на съзнание, което да „отразява истинската същност на обектите“, с описанието на едно състояние на съзнанието, при което мисълта става видима, а природата става прозрачна.
Разкри ми се едно духовно възприятие, постигнато не чрез неясни мистични усещания, а чрез духовна дейност, която е напълно сравнима по своята яснота с математическото мислене. Стигнах до едно състояние на съзнанието, което ми позволяваше да обоснова възприятието си за духовния свят дори пред представителите на научното мислене. Бях на двадесет и две години, когато изпитах това.“
Двадесет и една годишният бе намерил отправна точка към отговора на въпроса, породен от изучаването на Фихте: Как би могъл азът да открие пътя си към природата? В началото на него му става духовно, образно ясно, че освен мисловната дейност на аза, съществува не по-маловажната дейност на аза да възприема. Азът е едновременно едно мислещо и възприемащо същество. Както Щайнер признава в своята Автобиография, ще трябва да изминат още много години, преди това прозрение да се превърне в живо преживяване. Като начало обаче от 1882 г. нататък той насочва вниманието си към природните науки и поема по пътя на научните изследвания.
По време на своите проучвания той попада на двете понятия светлина и звук, и двете от които били считани за вибрации. Щайнер не бил съгласен с тази теория. Съзнателното изследване на възприятието разкрило съществена разлика между тях. Когато слушаме, ние възприемаме тоновете и звуците директно, и от бученето, тананикането и пеенето, от свиренето и скърцането ние добиваме консолидиращото, номинално понятие звук, което включва всички непосредствени сетивни слухови усещания. От друга страна ние виждаме осветени и сияещи предмети; виждаме цветове, оттенъци на сивота и тъмнина. Не виждаме светлината. Думата светлина не означава сбор от възприятия. Самата светлина е невидима; благодарение на светлината ние можем да видим едно дърво или една свещ. Светлината прави предметите и цветовете видими. Така че думата светлина не означава преки възприятия, а по-скоро е това, което прави зрителните ни възприятия възможни. Самата светлина не се вижда. И така, за мен светлината беше фактически една извънсетивна реалност в рамките на сетивния свят (GA 28, стр.47).
Аз си казах: Цветовете не идват, както Нютън е вярвал, от светлината; цветове се появяват, когато светлината срещне препятствия пред собственото си свободно развитие. Според мен това можеше директно се види в експериментите. За мен това бе доказателство, че светлината не принадлежи към същинските физически неща. Тя се проявява като етап между реалността, която е осезаема за сетивата, и реалността, която е доловима духовно. (GA 28, стр.48)
Така, светлината може да се превърне за мисълта в мост между сетивното и свръхсетивното. Безкористно, без да обявява своето присъствие, тя прави другите неща видими, позволява им да се разкрият по един начин, подобен на мисленето, което забравя себе си, когато наблюдава нещата и разкрива връзките между тях. Това, че мисълта има достъп до нещата в света, и че може спокойно да размишлява за тях от разстояние, се дължи между другото на светлината.
Това ще напомни на изучаващите история и философия за метафоричните препратки към светлината в творчеството на Парменид, Платон и Плотин, тема, която е развивана по-нататък в Средновековието, продължава до Просвещението и дори присъства в творбите на Фихте и Хегел. И то основателно. Трябва обаче да ни е ясна разликата. Щайнер не тръгва от някакво метафорично тълкувание на светлината. Той не се интересува от сравнението Знание = Светлина. Него повече го интересува въпросът за научното схващане на светлината. Неговият отговор е, че светлината присъства в своята същност, докато звукът е обобщаваш термин, приложим към най-различни явления. Научната начална точка, от която Щайнер тръгва, разграничава концептуализацията на Щайнер от метафоричния подход, който срещаме, например, в Св. Августин.
След развиването на мисълта си за светлината и довеждането й до едно първоначално заключение, Щайнер открива втори мост между сетивното и свръхсетивното. „Така аз стигнах до сетивната/свръхсетивна форма, за която Гьоте говори, и която, при едно истинско наблюдение – физическо или духовно – застава между обекта на сетивата и това, което се възприема по духовен начин“ (GA 28, стр.48).
Формата, или Гещалтът, не се появява в сетивния свят, и следователно тя принадлежи към сетивния свят само дотолкова, доколкото тя е пространствена и времева: пространствено Гещалтът е една многочленна цялост; времево – тя е една непрекъсната поредица от стадии на развитие. Тази пространствена/времева цялост, тази взаимно преплитащата се мозайка от стадиите и етапите на развитие, единствено може да бъде схваната концептуално. Решаващият фактор е увереността на наблюдателя, че липата наистина представлява една цялост, и че частите могат да бъдат разглеждани като съставни части на целостта – целостта не е просто сбор от своите части. По-нататъшно наблюдение води до признаването на връзката между отделната част и целостта, и разбирането, че тя фактически е една част от един по-голям организъм.
Следователно пространствено/времевото проявление е същевременно и идейна или сетивно/свръхсетивна форма.
Светлината е елементарен феномен, който, при среща с други неща, поражда многоцветни впечатления, докато Гещалтът не само се проявява като мозайка от множество части, формираща се в процеса на своето развитие, а при него имаме също така и разнообразие от видове – човек постоянно открива Гещалта в най-различни нови форми. Т.е. той е посредник между конкретните сетивно доловими същества и конкретния индивидуален дух. Именно в тази област е възможно да се проследят полярните процеси на еволюцията в рамките на сетивния свят и на инволюцията в духовния. Човек вижда и усеща как Гещалтът се появява и се развива външно; в съзерцателното мислене човек търси да разбере скритите закони на всеки вид.
Щайнер сам развива тази мисъл. Навремето не намерих никой, с когото да мога да разговарям за тези неща. Оглеждайки се наоколо, погледът на Щайнер се спира върху Гьоте. Той случайно попада на едно есе, озаглавено „Щастлива среща“, където Гьоте пише за разговора си с Шилер за архетипното растение. „Намерих облекчение от чувството, че живея духовно изолиран едва когато прочетох и препрочетох разговора между Гьоте и Шилер на излизането им от едно събрание на обществото за Научни изследвания в Йена“ (GA 28). Добре известно е, че в този си разговор те са били на различно мнение относно това дали архетипното растение е било, както е мислел Шилер, една идея или, по мнението на Гьоте – едно преживяване. Само година след като прочита този разговор за пръв път, Щайнер коментира това в една бележка под линия към своето издание върху творчеството на Гьоте. „Когато Шилер обмисля описаното от Гьоте, на него му става ясно, че това, за което разговарят, е една идея.“ Шилер тръгва от предположението, че идеите и реалността са полярни противоположности, „и в този смисъл растението, описано от Гьоте, не попадало в обхвата на това, което може да се изпита.“ Гьоте обаче е стигнал до своята идея за „архетипното растение, чрез редица от наблюдения“ (1-а). По този начин основното различие между идея и реалност бива преодоляно. Идеите не са просто преживявания, те могат да бъдат открити посредством опита на наблюдателното мислене.
Това, което е развълнувало Щайнер, е бил фактът, че една идея не само може да бъде мислена, а също така може да бъде открита чрез процес на опитност. Той узнава за природонаучните писания на Гьоте и започва подробно да ги изучава. От това проучване се получават известен брой „по-кратки изложения“, които Щайнер показва на Учителя си, Карл Юлиус Шрьоер. Тези писания не са били развити все още „на базата на Гьотевия начин на схващане“, а по-скоро въз основата на конкретния въпрос пред него. Щайнер просто отбелязва в заключението си, че „изследователската работа на Гьоте ще може да получи заслужено признание от страна на учените единствено когато стане възможно природата да бъде разглеждана от тази гледна точка“ (GA 28).
През този период Рудолф Щайнер има и друго преживяване, което дълбоко го трогва. В една от многото му тетрадки има план за лекция, която е изнесъл на 10 май, 1914 г. в Касел: Визията ми от преди тридесет години. Резултатът от нея във Фр. Шлез. Преса. Това беше един непохватен израз на това, което дремеше в дълбините на душата ми (В 49/50). За съжаление, статиите, които Щайнер е писал за Независимата шлезианска преса в Топау, са загубени. Знаем само, че са били написани през първата половина на 1882 г. от писмата на приятеля му Емил Шьонаих (Schönaich). В лекцията от 10 май Щайнер си спомня за обстоятелствата около една от тези статии. В нея той говори за себе си в трето лице.
Познавам един човек, който на двадесет и три или двадесет и четири бе осенен от едно видение. Той го публикува по доста непохватен начин. Видението беше такова, че в него той постави индивидите, имащи значителен принос за духовното развитие на Германия в края на осемнадесети и началото на деветнадесети век, някак нескопосано насред един вид пейзаж. Не му беше съвсем ясно защо беше създал този пейзаж или какво е правил Гьоте, нито какво са правили Лесинг, Шилер и Хердер, освен това, което всички те правеха след напускането на нашия свят и влизането в света, в който човешкото същество преминава след като прекрачи прага на смъртта. Следователно това бе видение за живота на тези гении в духовния свят. Той получи видение за това, което те правят сега. Като изследователи на духа, трябва да си зададем въпроса: Какво означава подобно видение? Какво представлява едно такова видение? Едно такова видение представлява едно силно проникване в човешката душа от страна на духовния свят. Известни влияния от духовния свят овладяват душата; те навлизат в нея и се превръщат в нещо подобно на ужасен сън, който се изразява в чувства и впечатления, които човек после визуализира в подобно видение. Влияния от духовния свят действат върху душата… Този, който получава видението, чувства, макар и това чувство да не стига до съзнанието му, как стои на земята и бива наблюдаван от духовете, които са изпратени да служат на човешката еволюция. Това може да загуби яснота и да се смеси с видението, което той после неумело облече в думи: как Лесинг, като един генерал в духовния свят, крачи напред, а след него Гьоте, Шилер и Хердер, и как водят и напътстват своите последователи, които живеят на Земята. (В49/50)
Опитвайки се да си представим какво ни разказва Щайнер, първото нещо, което привлича вниманието ни е вписаното в тетрадката: „Това беше един непохватен израз на това, което дремеше в дълбините на душата ми.“ „Видението“, което влияе върху душата от духовния свят, е подобно на импулс, който завладява спящото, волево човешко същество. Той е изпитал усещането, че е видян от духовния свят. Усетил го е като своя задача да работи по начин, който да е значим за тези същества, които го наблюдават от духовния свят. Този импулс обладава душата му и намира отзвук в съвестта на Рудолф Щайнер. Той се е почувствал отговорен пред духовните сили. От не съвсем съзнателната връзка с личностите, които сега са в духовния свят, в него нарастват куражът и ентусиазмът да се заеме с тази задача.
Тази задача идва при него сякаш отвън, след като бива посветен от духовния си учител, след изпълването на душата му от духовния свят, след първите му независими мисли относно опознаването на природния свят.
Превод: Ати Петрова