ГЛАВА 1
ЧУЖДЕНЕЦЪТ
Роден като чужденец, в чужда земя, Рудолф Щайнер расте като чужденец както у дома, така и в обкръжението си. Този опит оцветява и детството, и юношеството му. Бездомността – основното преживяване на съвременното човечество, оформя съдбата му. С изключение на десетте години, прекарани в Нойдорф, и седемте във Ваймар, Рудолф Щайнер прекарва живота си в пътуване. Местата, където живее (Кралевец, Мьодлинг, Потшах, Нойдорф, Оберла, Брун, Виена, Ваймар, Берлин, Щутгарт и на края – Дорнах), са само спирки по пътя. Никога не е притежавал собствен дом. От 1904г. нататък, когато започва да изнася много лекции, странстването му се усилва. Лекционните турнета го отвеждат първо до Германия, после в Швейцария, Австрия, Скандинавия, Англия, Италия, Унгария, Франция и Холандия. Имало е години, когато е прекарвал повече време на път, отколкото у дома.
Този белег на бездомност за пръв път се проявява, когато родителите на Рудолф Щайнер решават да напуснат дома си, за да се оженят. Валдвиртел, в Долна Австрия, домът на родителите и предците на Щайнер, е идилична област на плавно закръглени хълмове и дълбоки гори, все още незасегнат от индустриализацията. Животът там все още бил пропит от меката, традиционна приветливост, долавяща се в местните диалекти, които значително се различават от виенския. Вътрешната връзка на родителите му с този горист пейзаж на север от Дунава остава силна през целия им живот. Когато баща му най-после се пенсионира от железопътния транспорт след четиридесет години служба, семейството се завръща в малкото селце Хорн.
Йохан Щайнер израства в Герас, близо до сегашната република Чехия. Там служи в манастира и получава образование от монасите. Чрез тях получава стипендия да учи в местната гимназия. Запознаването на баща му с идеята за висше образование има решаващо влияние върху живота на Рудолф Щайнер. Поради впечатлението, което му прави краткият престой в училище, Йохан Щайнер решава, че синът му трябва да получи пълно образование. Йохан напуска гимназията, за да стане лесовъд и ловец на служба при един австрийски херцог, който притежавал малко имение близо до Хорн. Тук Йохан Щайнер среща Франциска Блие. Приятелството им разцъфтява и те решават да се оженят. Това било по-лесно да се каже, отколкото да се направи, защото, както се говорело, граф Хойос наемал на служба само неженени мъже. Йохан е принуден да напусне и да си търси нова работа. Той смело решава да остави всичко, с което бил свикнал, и да подаде молба за работа в новата южно- австрийска железопътна линия. Железопътната компания го наема като телеграфен служител и изпраща младия 31-годишен мъж на една гара между Марибор и Любляна, в областта на сегашна Словения. Започва работа през лятото на 1860г. През януари 1861г., малко преди раждането на Рудолф Щайнер, го прехвърлят в малко градче, там където сега е северната граница на Хърватия. Кралевец се намирал по новооткрития маршрут между Петау, в южна Австрия, и Нагиканица (Nagykanizsa) в Унгария.
Не е трудно да си представим как се е чувствала Франциска Щайнер, пристигайки в Кралевец, в суровия януарски студ, за да се присъедини към съпруга си. Тя била бременна в осмия месец. Къщичката била бедна, съвсем семпла, тъмна и с ниски тавани. Единствените мебели били печката, която топлела жизненото пространство, едно легло, маса, столове, и може би шкаф или ракла. Вода трябвало да се носи от кладенеца. Вечер газова лампа доставяла мижава светлина. Съседите говорели само на хърватски. Мъжът й работел на тридневни смени, връщал се у дома изтощен, прекарвал един ден и после се връщал обратно на гарата. Всичките й роднини живеели надалеч. Франциска Щайнер сигурно се е чувствала страшно изолирана и самотна. Единствената утеха вероятно е била, че тази година студът свършил през февруари и пролетта се завърнала рано в плодородната долина между Мур и р. Драу.
Именно тук, според едно автобиографично описание без дата от началото на 1920-те години, на 25 февруари 1861г. се ражда, и два дни по-късно е кръстен, Рудолф Щайнер. Официалните документи сочат по-късната дата, 27 февруари 1861г., за датата му на раждане. Това е и денят, в който се е празнувал рожденият ден на Рудолф Щайнер, дори в най-тесен кръг, както свидетелстват писмата между Мари Щайнер и Рудолф Щайнер. Самият Щайнер споменава месторождението си само накратко: Роден съм в славянска област, която беше напълно чужда на културната среда и традиции, от които произхождаха предците ми.“ (GA 158). Тази забележка е тълкувана като знак, че Щайнер е смятал за важно, че е роден в славянска област. Новороденото обаче не е имало контакт със славянската природа на обкръжаващата го среда. В детството му не са му говорили на хърватски език. Фактът, че е роден далеч от родината на родителите му, е бил символичен израз на житейската му задача да освободи това, което ще се появи като Антропософия, от всякакви специални интереси. (GA 158). Както показва и контекстът и някои други изказвания, ударението пада най-вече върху израза „напълно чужд“. В една по-късна забележка на Рудолф Щайнер това се подчертава: За мен до известна степен беше, бих казал, симптоматично, че израснах в среда, в която най-важните неща нямаха нищо общо с мен. (GA 185)
По друг повод Щайнер набляга на това, че се е родил в Кралевец „по случайност“, и добавя Аз не съм от Унгария, а от долна Австрия. Корените ми са от долна Австрия. Произхождам от старо немско семейство. Родил съм се в Унгария само защото баща ми работеше за южно-австрийските железници… и е бил командирован на унгарската линия в Кралевец, където се случи да се родя и да прекарам първата година и половина от живота си. (GA 176)
Към края на живота си Леополдин Щайнер, по-малката сестра на Рудолф, разказва това, което е чула от майка си относно раждането.
По време на раждането акушерката толкова зле се справила, че той загубил много кръв. Забелязахме кръвта едва когато се просмука през превръзките. Поради това кървене Рудолф винаги беше болнаво дете. Беше чак на осем години, когато най-после можеше да започне училище в Нойдорф.
Дали крехкото здраве на Рудолф Щайнер се е дължало на небрежността на акушерката, или не, е спорен въпрос. При всички случаи, не е бил силно и здраво дете.
Мари Щайнер, която живее с Щайнер от 1902г. до смъртта му и е можела да го наблюдава отблизо, въобще не е забелязвала подобна слабост – но пък признава неговите селски корени от долна Австрия.
Фина, стройна и издръжлива физика; гъвкав, издръжлив и смел; с черти на лицето като скъпоценни камъни..., съчетани тук с приветлива искреност и вътрешен огън, и превръщащи се в човешки интелект в такива проявления като Роберт Хамерлинг, Ферхер фон Щайнванд и Рудолф Щайнер. И тримата са от един и същ планински район и имат определена прилика помежду си. Няма по-добър инструмент, способен да се адаптира към велики задачи, от тази физическа природа. (Marie Steiner, Schriften I [Писания])
Характерен за ранното детство на Рудолф Щайнер е фактът, че е расъл, закрилян от влиянията на заобикалящия свят. Нямало роднини, баба или лели, които да го гледат. Семейството не е имало приятели в Кралевец. За малкия „Рудл“ се е грижила единствено майка му. За тези ранни дни знаем единствено, че детето плачело силно и продължително, и че майка му го носела на ръце из къщата, за да го успокоява. Може би тогава му е говорила и шепнела успокоителни фрази на австрийския си диалект. Времето, прекарано в Кралевец, обаче не било дълго. След година и половина баща му е преместен в Мьодлинг, до Виена, а после, в началото на 1863г., той е изпратен в Почак като началник гара.
Почак се намирал в долината на р.Шварца, защитен от планини на юг, запад и север (Вексел, Земеринг, Раксалп и Шнееберг). Поглеждайки назад към детството си, Щайнер най-вече помни въздействащия, пасторален пейзаж, насред който се намирал Почак – характерните планини и идиличната долина с нейните поляни, живи плетове, потоци и гори.
По всяко време на деня това, което момчето виждаше, бяха от едната страна австрийските планини, често озарени от слънчева светлина и често покрити със сняг. От другата страна се простсираше пейзаж, изпълнен с растителност и други природни дарове, на които да се наслаждаваш и да вкусваш. Тази долина в полите на Шнееберг и на Зоннвендщайн е може би една от най-красивите части на Австрия. (Б 83/84)
Великолепието и красотата на този предалпийски пейзаж оказват положително влияние върху здравословното развитие на момчето. Смятам, че за моя живот е било от голямо значение, че съм прекарал детството си в такава среда. (GA 28)
Семейство Щайнер успява да се установи в Почак. Скоро се сприятеляват с мелничаря, чиято мелница се намирала в близост до ж.п. гарата. Пасторът от съседното село Св.Валентин почти всеки ден се отбивал на приказка, разказвал разни истории и много се радвал на смеха, който те предизвиквали. Счетоводителят на местното имение бил чест гост. Като цяло, гарата била центърът на местния живот. Учителят, кметът и пасторът идвали до гарата да гледат влаковете и да разговарят. Тук са родени и сестрата, и братът на Рудолф Щайнер: Леополдин през 1864г. (в семейството й викали Полди), а през 1866г. – Густав, дете, което било глухонямо по рождение.
В този все още девствен и недокоснат природен пейзаж с ж.п. гарата и тъкачната фабрика се появяват първите предвестници на индустриалния, технически свят. Малкият Щайнер живеел между два свята: природният пейзаж бил освежаващият, животворен фон в неговия живот, а техническият свят пораждал много въпроси. Какво всъщност става зад затворените врати на тъкачната фабрика? Как може един вагон да избухне в пламъци? Как работи телеграфът? Откъде идват влаковете и накъде отиват? [Моят]… интерес беше силно привлечен от механичното естество на това съществуване, и си давам сметка, че този интерес винаги е имал тенденцията да замъглява дълбоката връзка на симпатия, която младото ми сърце изпитваше към очарователния и величествен природен свят, в който влакът (винаги подчинен на механиката) изчезваше в далечината. (GA 28)
Финансовото положение на семейството винаги било тежко – както в Почак, така и по-късно. Заплатата на началник-гара едвам стигала за покриването на най-необходимите разходи. Храната била семпла, особено през зимата, когато нямало нищо от градината. Но бедността не помрачавала нито спокойното достойнство на бащата, нито чувството за справедливост и любовта към свободата на сина. Той отказвал да поздравява с каквато и да била сервилност работодателите на баща си, служителите от железниците, които идвали в Почак по празниците, нито пък говорел с тях. Обикновено успявал да избегне подобни неприятни срещи, като изчезвал нанякъде. Два епизода илюстрират подхода на баща му в защита на децата си. В селското училище щели да пердашат Рудолф Щайнер за нещо, което не бил сторил. Той така ясно описал ситуацията у дома, че баща му го отписал от училището и започнал да го учи у дома. Ако това се бе случило година по-късно, нямаше да бъде възможно Щайнер да учи у дома, тъй като Австрия после въвежда задължителното обучение. Няколко години по-късно подобен инцидент се случва в Нойдорф. Като аколит Рудолф Щайнер трябвало да служи за причастието. Той пише:
Няколко аколити, включително и аз, закъсняхме за причастието. Всичките трябваше да бъдем напердашени в училище за закъснението. Аз имах силно отвращение към подобно наказание и знаех как да го избегна. Дотогава никой не ме беше бил. Баща ми обаче така се разяри от мисълта, че ще набият „неговия син“, че каза: „Край на църковните служби. Повече няма да се връщаш там.“ (Б 49/50)
Също тъй важна като либералното отношение на баща му към образованието, била несантименталната домашна атмосфера. Без тежестта на висшето образование и традициите, тук интересът бил насочен към практическите неща в живота. Баща му считал себе си през тези години за „свободен дух“, скептик. Никога не се вясвал на църква. Климатът не предразполагаше към развиване на склонност към фантастичното. Интересите на хората, които срещах, бяха свързани с ж.п. гарата и тъкачната фабрика. Пасторът от Св. Валентин беше един доста суховат тип, склонен към цинизъм и ирония. А също можеше да се прави и на глупак. (Б 49/50) През детството си никога не срещнах суеверни хора, но не смятам, че това е било планирано. И всъщност, не съм чул някой да говори за неща, свързани със суеверия по друг начин освен със силна антипатия... Не е имало никакво настроение на религиозна преданост, дори сред свещениците. Всъщност, някои тъмни страни на католическото духовенство ми се изясниха. (GA 262) Важно е да имаме предвид тази картина на едно сравнително модерно, прагматично семейство. Това, че Щайнер е бил кръстен в католическа църква, се дължало единствено на факта, че по онова време католическата църква е отговаряла за регистрацията на ражданията и смъртните случаи.
През последната година, която семейството прекарва в Почак, се случва събитие, което бележи началото на нова фаза в живота на седемгодишния Щайнер. Той дава две различни версии за това събитие. Ето публикуваната версия:
Следното преживяване направи силно впечатление на момчето. Сестрата на майка ми починала трагично. Тя живееше доста далече от нашето село. Родителите ми не бяха получили никакво известие за смъртта й. Аз бях седнал в чакалнята на гарата, когато получих видение за случилото се. Опитах се да го разкажа на родителите си. Те отговориха: „стига глупости, момче“. Няколко дни по-късно видях как баща ми се замисли, след като получи едно писмо. По-късно той разговаря с майка ми в мое отсъствие и тя плака дни наред. Научих подробностите за смъртта на леля ми едва години по-късно. (Б 49/50)
Във втория разказ, от лекция на Щайнер, той разказва как лелята, която никога не бил срещал, се била самоубила и се била появила пред него да го моли да й помогне да живее в духовния свят. После добавя: Момчето нямаше с кого да говори в семейството за преживяното. И дори тогава, ако се бе опитал да разкаже на някого за тази случка, щяха само да му се подиграват на глупавите суеверия. (Б 83/84, S.6) Рудолф Щайнер се оказва съвсем сам със своето преживяване, което го тревожело, и което искал да сподели с някого. По-късно това се повторило. Когато бил аколит, той изпитал причастието като посредничество между сетивния и надсетивния свят.
От самото начало това не беше за мен просто нещо формално, а дълбоко вътрешно преживяване. Още повече, че това ме правеше чужденец в собствения ми дом. Въпреки това, домашната ми среда не отнемаше от духовното богатство, което получавах чрез обряда. Живеех в обкръжаващата ме среда, без да участвам в нея. Виждах я, но всъщност непрекъснато мислех, размишлявах и се усещах във връзка с този друг свят. (GA 28)
От тези ранни преживявания Рудолф Щайнер се научава да мълчи. Още на седем години той осъзнава, че с повечето хора не може да разговаря за вътрешни въпроси или духовни преживявания.
Една друга страна на тези преживявания обаче е решаваща за пътя, по който Щайнер ще поеме. Той разказва, че за момчето тези случки поставят началото на един вътрешен, душевен живот. Разкриват му се онези светове, от които не само външните дървета и планини говорят на човешката душа, но и това, което живее зад тях. И момчето започва до известна степен да живее с природните духове, които присъстват най-вече в такива пейзажи, както и с творящите същества, стоящи зад нещата, по същия начин, по който позволяваше на външния свят да го докосва. (B 83/84) Следователно това преживяване поставя началото, а може би дори провокира, на детското му ясновидство, което се пробужда под формата на „душевен живот”. В него първо му се разкрива светът на природните духове със своята елементарна природа, които според него особено много присъстват в пейзажа около Потшах. Малко след това семейството се премества в Нойдорф, където мощният дух на планините се усеща само отдалеч, събуждайки спомени от разстояние. Вместо това, сега присъства духът на друг пейзаж – този на прехода към ниските унгарски равнини. Щайнер не говори за тази промяна в своята Автобиография, но споменава дългите разходки из околните гори. Във втората от четирите му мистерийни пиеси има вълшебна приказка за горски извор, която може би напомня за този пейзаж и разходките между Нойдорф и Зауербруннен или край фонтана на Мария.
Рудолф Щайнер накратко намеква за естеството на вътрешния си живот по това време. Имах две представи, и двете доста неясни, но които вече играеха голяма роля в моя вътрешен живот, преди да навърша осем години. Разграничавах нещата и съществата, „които човек вижда”, от тези, „които човек не вижда”. (GA 28) Вероятно тези преживявания са били нещо повече от просто удоволствие за младия Щайнер. По своята същност, срещата с леля му, която се била самоубила, е среща с мрака. Но във връзка с подобни преживявания, на Рудолф Щайнер от всичко най-много му липсва поне някаква ориентация и подкрепа. Нямал е никой, с когото да може да говори за преживяванията си. Дълго време те са живеели в него като тежест, като въпрос без отговор.
Решението на загадката започва да се появява малко след като семейството се премества в Нойдорф и Рудолф Щайнер тръгва в местното училище. Уроците в това малко училище, състоящо се само от една стая, не били особено удовлетворяващи. Човек можеше само тъпо да мърмори и да остави ръката си да преписва почти механично. (GA 28, стр. 8) Но освен общите уроци Рудолф Щайнер получава „допълнителни уроци“ от помощника на учителя, мъж на име Хайнрих Гангл, на месечната цена от един австрийски гулден. В кабинета на Гангл на младият Щайнер му попада книга по геометрия.
Понеже бях в много добри отношения с учителя, ми беше позволено да заема книгата, за да я изучавам самостоятелно. Потопих се в нея с ентусиазъм и в продължение на седмици душата ми беше изцяло изпълнена с съответствията и сходствата на триъгълници, четириъгълници и многоъгълници. Блъсках си главата над въпроса къде всъщност се пресичат успоредните линии; теоремата на Питагор ме очароваше.
Изпитвах дълбоко удовлетворение от факта, че човек може да живее с душата си в изграждането на форми, които се виждат изцяло вътрешно, независимо от външните сетива. Намерих утеха за настроението си, причинено от толкова много въпроси без отговор. Способността да схващам нещо само чрез духа ми създаде вътрешна радост. Осъзнавам, че за първи път познах щастието чрез геометрията. (GA 28, стр. 9)
Работейки с геометрията, Рудолф Щайнер открива, че е възможно чрез вътрешна дейност да се създаде форма на знание, която е независима от сетивния свят. По отношение на геометрията мога да кажа, че човек може да познава нещо, което душата преживява единствено чрез собствената си сила. Това усещане ми даде оправданието да говоря за духовния свят, който преживявах, точно както говорех за физическия. (GA 28, стр. 9) От преживяването на духовния свят и разкриването на духовността в природата у Щайнер възникват съпроси: Какво изпитвам? Как да оценя тези преживявания? Как да мисля за себе си, след като изглежда, че съм сам с тези преживявания? Тези въпроси трябва да са ставали все по-настоятелни, тъй като е нямало никой, с когото да може да говори за тях. Те го тревожат. В работата си с геометрията той намира утеха насред тревогата, причинена от толкова много въпроси без отговор. (GA 28, стр. 9) В нея той намира чувството на самосъздадена вътрешна сигурност. Намира това, чрез което да може сам да се справи със своето усещане за духовността на природата, благодарение на абсолютната й [на геометрията] яснота. Самополираният кристал на геометричното мислене е нещо, което той може сега да сравни с многобройните природни духове. Тук намираме една от отправните точки за това, което по-късно ще се превърне в антропософия. Рудолф Щайнер обобщава този опит:
Казах си: предметите и процесите, които се възприемат от сетивата, съществуват в пространството. По същия начин, по който такова пространство съществува извън човека, така и вътре в човека съществува едно вътрешно пространство - сцена, на която могат да се възприемат духовни същества и събития. В мисленето си не можех да видя образите, които човек формира от възприеманите предмети, а по-скоро ми се разкриваше един духовен свят, който човек започва да преживява в това душевно пространство. Геометрията ми се струваше форма на знание, която, макар и създадена от човешкото съзнание, все пак притежаваше и значение, независимо от човека. Като дете, разбира се, това не ми беше ясно, но чувствах, че човек сигурно носи в себе си знанието за духовния свят така, както носи геометрията. (GA 28)
Десетгодишният Рудолф Щайнер преживя нещо, за което повечето хора имат само неясно усещане, ако изобщо имат такова. Имануел Кант е знаел, че цялото ни знание започва с опит, но не може да бъде определено само от опита. Той стига до това разбиране по дългия път на философското съзерцание. За Рудолф Щайнер е било ясно от самото начало на размислите му, че в това вътрешно пространство на душата блести независим свят на мисли, чийто източник не се намира в света, който може да се възприеме със сетивата. За него е ясно, че сетивният свят е по същество загадка, забулена в мрак, която се нуждае от осветление от друг източник, за да бъде разгадана. Това фундаментално преживяване остава с Щайнер през целия му живот и намира израз в най-ранните му философски писания. През 1882 г. той пише: Трябва да оставим понятието да запази своята елементарна природа - една форма на съществуване, която е изградена единствено върху самата себе си - и да го открием отново в сетивния обект, само че в друга форма. (B 63) Именно в този смисъл Щайнер многократно описва съществения, самоподдържащ се характер на мисленето и света на мисълта. Първо обаче младият Щайнер се сблъсква с предизвикателството да се ориентира не само в света на мисълта, но и в земното си обкръжение.
Ж.п. гарата в Нойдорф се намирала в източната част на селцето, отделена от останалата част на селото от църквата и гробището. Той нямал приятели в селото. В църквата обаче споделял споменатите по-горе задължения на аколит и хорист с другите момчета от града. Това не продължило дълго, но му харесвало, защото той ценял и изпитвал силно влечение към латинския език и тайнствата. Също така, тук е имал възможност да прекарва доста време в близост до селския свещеник Франц Мараз. Той беше най-значимата личност, която срещнах преди навършването на десет или единадесет години. (GA 28, стр. 11) Мараз бил маджар от главата до петите. Свещеник до край. Можеше да проповядва така, че да разклати земята под столовете, там, в малката църква. (B 49/50)
Този свещеник е първият човек, който запознава Рудолф Щайнер с модерното виждане за света. Един ден той се появил в училището, събрал около себе си учениците, които според него биха разбрали, и разгънал една от собствените си рисунки, с която започнал да обяснява коперниковия модел на небесните тела.
Той говореше по особено жив начин за въртенето на Земята около Слънцето, за нейното въртене и наклон по оста й, за лятото и зимата и за климатичните зони на Земята. Бях напълно погълнат и прекарах дни в копиране на рисунките му; по-късно имах още един специален урок от пастора относно слънчевите и лунните затъмнения, и след това цялото ми желание за знание се насочи към тази тема. (GA 28, стр. 12)
Симптоматично е това, че първият образователен опит, който повлиява на младия Щайнер отвън, е бил механистичният възглед за Земята и небето. Тук той се сблъсква със същия ясен, трезв начин на мислене, който дава начало на съвременната физика и до голяма степен определя съвременното мислене. Той се учи от най-забележителния авторитет в селото как да мисли за елементарните природни явления. Не след дълго се сблъсква и с други форми на този начин на мислене.
Преместването в Нойдорф изтръгва семейство Щайнер от социалния контекст, който бил започнал да се оформя в Потшах. В източната част на Нойдорф семейство Щайнер живеело усамотено. Инвалидизираният Густав създавал тревоги и притеснения на семейството и това още повече ги сближавало, но също така водело до известна изолация. Те имали контакти само с най-бедните от селото, чиито бараки също се намирали в източната част на града. Всяка година, заедно с малките селяни, участвах в брането на грозде и веднъж в селска сватба. (GA 28, стр. 11) Сред другите момчета Щайнер бил възприеман като чужденец в селото. (GA 28, стр. 10) Те не го включвали нито в игрите си, нито в ежегодния спорт, при който се състезавали кой ще събере най-много орехи. Изолацията му нараства, когато започва да ходи на училище във Виена. С изключение на празниците, той прекарва по-голямата част от деня далеч от селото. Нито пък развива близки приятелства с съучениците си във Виена. Един съученик, Алберт Плива, си спомня:
През всичките седем години [в училище] Рудолф Щайнер нито веднъж не прекарваше вечерта тук, във Виена. Никога не ходеше с нас на „Глацис” или из града. Той не се броеше за съученик. Никога не се споменаваше като част от всичките пакости и шеги, които правехме, за които ни хващаха и за които ни наказваха. Това положение го превърна в самотник, така че след училище той седеше във вагона и четеше, докато влакът не тръгнеше да го откара у дома. (Пихт)
Удоволствие и отмора му носят дългите, самотни разходки през гората до Зауербруннен, където пълнел глинен съд с изворна вода, за да я отнесе у дома. През лятото бере дивите ягоди, които растели там. Друго удоволствие, което човек можеше да извлече от тези разходки в подходящия сезон, беше да се върнеш богато натоварен с дарове от природата. В гората се намираха къпини, малини и ягоди. След няколко часа бране на плодове беше много удовлетворяващо да се върнеш у дома с вкусна добавка към вечерята на семейството, която иначе се състоеше от парче хляб с масло или хляб със сирене. (GA 28, стр. 6–7)
Животът в Нойдорф дава на Рудолф Щайнер особено ясна представа за социално-политическата ситуация по онова време. Нойдорф се намирал в „Транслеитания“, унгарската част на двойната монархия, на изток от Лейта; Виена, от друга страна, била в австрийската част. Всеки ден, когато отива и се връща от училище, Щайнер пресича реката, която бележи границата между двете части на кралството. Това било времето на „магияризацията“. В селското училище децата учели по история за унгарските герои. Първата известна рисунка от ръката на Рудолф Щайнер е на унгарския херцог Сичени (1792–1860). Официалното име на Нойдорф било Лайта Сент Миклош (Свети Николай на Лейта); Зауербруннен се наричал Шованюкут. Баща му постоянно се тревожел, че може да бъде преместен другаде и ще трябва да учи унгарски. По свой детски начин и Щайнер изпитва напрежението на живота на границата. Един ден Щайнер слезе от влака в Зауербруннен и раздразнено отказа да даде билета си на началника на гарата. Нищо на гарата не сочеше Зауербруннен; унгарското „Шованюкут” не означаваше нищо за него. Накрая началникът на гарата вдигна ръка, за да удари Щайнер по ушите. Щайнер се наведе и го нарече „хун” (Плива, в Пихт).
Детството на Рудолф Щайнер преминава в селска среда, в относително незасегната природна среда. И великолепието, и нежната магия на този пейзаж впечатляват момчето. Съвременният индустриален свят се проявявал чрез железопътната линия, телеграфа и тъкачната фабрика. Това поражда множество мисли. Особено важно изглежда е това, че детството му било относително свободно от външни културни влияния. У дома цари трезва, прагматична атмосфера. Езикът, който го заобикаля, е мекият, въздействащ диалект на Горската област, традиционен диалект, без модернизация. Животът им е прост, толкова скромен, колкото може да си представи човек. Не е имало нищо, което да придаде на момчето превзетост или преувеличено чувство за собствената му важност - той не е бил нито сноб, нито фанатик. Много от нещата, с които се сблъсква, са му били странни или любопитни. Тази съдба, да остане в много отношения чужденец в чужда земя, му пречи да се слее с околната среда и просто да приеме нахлуването на съвременната цивилизация за даденост.
По този начин момчето е било защитено от много от нещата, които са привличали вниманието на неговите съвременници във Виена. Вътрешният му живот се развива чрез собствените му индивидуални преживявания и въпроси. Мислите му се развиват независимо. Въпреки че баща му със сигурност е отделял време да му обясни как работи телеграфът на гарата, геометрията е нещо, което той усвоява сам. Коперниковият модел му е представен от селския свещеник, но и тук собствената му жажда за знания го подтиква да задава допълнителни въпроси и да развие независимо вътрешните си представи. Така Щайнер си създава един вътрешен свят, като изхожда от собствената си дейност в много по-голяма степен, отколкото е обичайно при децата. Цената на тази независимост е била самотата.
Превод: Ати Петрова