Бернард Ливехуд: Човек на Прага. Обучението на терапевта. (18)

Submitted by admin 2 on Нед., 14/03/2021 - 09:48
Бернард Ливехуд

ОБУЧЕНИЕТО НА ТЕРАПЕВТА

Днес се счита за нормално психотерапевтите да преминават през дълъг курс на обучение, в течение на който се учат да усвояват уменията, нужни за провеждане на терапевтичния процес. Подготовката по психоанализа отнема много години, както и другите специалности, при които също има конкретни курсове на обучение.

Антропософският психоаналитик (психиатърът или клиничният психолог), както и социалните работници, които искат да работят в тази област, също трябва да преминат през определена фаза на обучение. Тя се състои с развиването на онзи вид вътрешен опит, който ни е нужен, за да можем да разберем и да споделим преживяванията на клиента, както и да можем да вървим заедно с пациента докато той стигне до момента, когато да успее да вкара своите преживявания в рамките на един приемлив начин на живот – както на обществено, така и на лично ниво. С други думи, терапевтът, в качеството си на помощник, трябва да опознае пътя навън и пътя навътре, чрез своя личен опит, поне в началните етапи. Това предполага един път на вътрешно обучение, с медитативен характер, както и взаимен контакт и обмяна на опит с всички, които се обучават за терапевти и консултанти.

            Тук можем да ви предложим само най-общ поглед върху подобен път на развитие. В действителност, това е индивидуален процес, който ще зависи от личните ни контакти в контекста на най-различни, за всеки, условия на обучение.

* * *

Като начало, нека разгледаме някои упражнения, свързани с пътя навън.

            На първо място, обучаващият трябва всеки ден да отделя малко време, през което се освободи от всичките грижи, мисли, задачи и проблеми, които обикновено изпълват съзнанието му. В това състояние на отвореност, да отправи поотделно вътрешният си взор към различни вътрешни процеси в човека.

            Първо насочваме вниманието си към физическата телесна природа - нейната твърда консистенция и форма. Фокусираме съзнанието си върху земния елемент в нас.

            У нас възниква силно усещане за гравитационната сила и нейното въздействие върху нас – например, при усещането за тежестта на крайниците при движения, които противостоят на тази сила. Спомняме си как, след болест, най-сетне ни разрешават да направим няколко първи крачки. Или можем да си спомним как, след дълъг преход в планината, с последни усилия сме довлекли натежалото си тяло у дома. Идеята е да се изпитат отново ситуации, при които теглото ни и отношението ни към гравитацията, са били усещани силно.

            След това насочваме вниманието си към формите, в които са отразени кристализиралите, твърди части на физическото ни тяло. Твърдите форми на скелета и особено на черепа се усещат при допир. Това, което сега се опитваме да изпитаме са процесите на втвърдяване – от хрущялното състояние на черепа на зародиша до кристализиралия череп на възрастния човек. Този процес на втвърдяване се усеща като нещо болезнено и остро, от една страна, и като нещо кристално и чисто или ясно, от друга.

            Това, което тук се опитваме да създадем с помощта на съзнанието си във вид на контролирани усещания, приема формата на съкрушителни - понякога страховити и парализиращи - усещания у хората, които прекрачват прага или неволно, или под въздействието на химически вещества. Когато, например, пациент ви каже, че най-неочаквано изпитва моменти когато светът сякаш е от стъкло и гласовете се носят сякаш от някъде много далече, и внезапно получава усещането, че ходи по чуплив стъклен свят, като едновременно с това го обзема непреодолимо желание да изпие огромни количества алкохол, за да се отърве от този “стъклен свят” – терапевтът ще трябва да бъде в състояние напълно да приеме пациента като човек и да му помогне като го насочи към лечение.

Пациентът ви казва, че това състояние, което може да възникне на няколко пъти през годината, обикновено трае няколко седмици и след това спира също толкова внезапно, както се е появило - с “прищракване”. В останалото време пациентът няма никаква нужда от алкохол и се справя с работата си нормално. За него проблемът е в това, че поради редовното повтаряне на периодите на заболяване, а после и седмиците нужни за възстановяване, той се опасява да не загуби работата си.

            Същото преживяване, което терапевтът създава отсам прага, пациентът изживява неволно поради прекрачването на прага и попадането в плен на елементарните сили на кристализиращия – или жизнен – етер. В периодите когато пациентът е “добре”, терапевтът, заедно с пациента, целенасочено предизвика изживяванията, които в останалото време се случват неволно, за да ги овладее и така, при следващото неволно прекрачване на прага, пациентът да може все по-добре да поддържа своето азово съзнание и контрол и сам да може да се върне обратно през прага. Той се научава да не се страхува повече – първо, защото разбира какво се случва, и второ – защото успява сам да се върне назад.

Следващата стъпка е терапевтът да насочи вътрешното си внимание към собствената си флуидна организация. Той осъзнава, че вътре в него съществува един постоянно въртящ се поток от течности. Сега терапевтът трябва да започне да открива различията между тези потоци.

            Вътрешното усещане за кръвния поток е като една мощна бушуваща сила, която извира от сърцето като огромна вълна, а после тече все по-бавно в многобройните канали, разклоняващи се в “плетеница” от капиляри, където напълно спира. Това можем да се усетим по върховете на пръстите си. От там отново се събира в бавни потоци, които набират скорост с приближаването си към сърцето и най-сетне изчезват под формата на водовъртеж в дясната камера на сърцето. Терапевтът ще срещне всичките тези усещания - във форма хиляди пъти по интензивна -  в пациентите, които неволно са прекосили прага към елементарния свят.

            Но можем да усетим и много други качества във флуидното същество. Големи количества течност се отделят в стомаха и тънките черва, а после отново биват абсорбирани в дебелото черво. Тук потока е на приливи и отливи, също като приливите на плажа.

            Лимфната течност бавно се носи покрай клетките в тялото, обикаля ги и се събира в малки ручейчета, които тихо се вливат в кръвния поток.

            Кристално чиста като високопланински извор, гръбначно-мозъчната течност бълбука горе в черепната кухина и плакне мозъка и гръбначния мозък, а после се абсорбира обратно, надолу в гръбначния стълб.

            Все повече и най-различни качества на флуидността могат да бъдат изпитани и събрани накрая в един цялостен образ на флуидното същество в нас.

Това флуидно същество е носител на множество цикли на отделяне и реабсорбиране, с множество ритми и темпове, множество спадове в налягането и уравновесявания на налягането.

            Сега вече разбираме не само Олаф Астесон, когато чува бушуващите води в “елементарното царство под луната”, но и различните странни преживявания на пациентите, които са прекрачили прага напълно или частично, и които отразяват на вид абсурдни явления под формата на усещания в тялото си.

            Третата стъпка се състои в насочване на вниманието към въздушното същество в нас. Подобно на буреносен вятър, въздухът нахлува в дробовете ни и се разпределя сред хилядите въздушни торбички и там движението на въздуха спира.

След това кръвта понася кислорода из цялото тяло и навсякъде дарява  “освежаване” и нов живот. Потокът от кислород можем да бъде изпитан като животворен поток. И сега схващаме значението на картината с Адам, когато му се вдъхва “диханието на живота”, а заедно с това и съзнанието.

            После насочваме вниманието си към издишането, носителят на въглеродния двуокис и неговите “смъртоносни сили”, събрани от цялото тяло. Този въглероден двуокис се отделя обратно във въздуха и растенията го преработват в захари, скорбяла и накрая в дървесни фибри и пак отделят кислород във въздуха. Във въображението си можем да изпитаме връзката между човека и растителния свят. Това, което при растението се превръща във фибри, не бива да стига до този стадий при човека, а трябва да бъде издишано. Само една малка част остава и кристализира в калциев карбонат - в скелет.

            Обърнете внимание, че тук целта не е контрол на дишането, както в Хата йога, а вътрешното изживяване на потока на дъха из цялото тяло. Така можем да разберем какво се случва и при нарушенията в дишането, които настъпват под формата на хипервентилация и астма. И двете заболявания имат психически произход, както вече е известно. При хипервентилацията имаме неконтролирано отделяне на въглероден окис заедно с прекален прием на кислород. Това се получава в началото на прекрачването на прага към елементарния светлинен – или въздушен – етер. Земното съзнание на човека се нуждае от известна доза смъртоносни сили. При хипервентилацията се забелязва склонност да се избягват трудностите “там долу” чрез бягство през прага. Пресиленото дишане също причинява замайване и виене на свят. Пациентът, страдащ от хипервентилация, бяга по този начин от проблемите си. По време на терапията тези проблеми трябва да бъдат напълно осъзнати и “проветрени”. Дори в разговорния език ни е познато понятието “проветрявам”, в смисъла на облекчение при стресови ситуации.

            Проблемите на въздушното същество са винаги и проблеми на съзнанието – и при астмата е така. По време на астматичен пристъп пациентът се задъхва, макар и дробовете му да са пълни с въздух, поради невъзможността да го издиша.

Астматикът е “астматик” в цялото си поведение в живота. Той безкрайно се подготвя, постоянно учи, но това не води до нищо при социални ситуации. Една прекалено грижовна майка, която постоянно “кръжи” около децата си, понякога им пречи да издишат достатъчно и така може да създаде предпоставки за астма, особено при деца, които и без това трудно се изразяват.

Ако въздушното същество е свързано със съзнанието, то топлинното същество на човека е носител на аза. Отново насочваме вниманието си навътре, в търсене на фините разлики в топлината. Най-високите температури намираме в органите за храносмилане. Най-хладната част е кожата на крайниците. Ние постоянно излъчваме топлина, която самите ние произвеждаме и обикновено не приемаме топлина отвън. Винаги когато външната топлина ни въздейства, ние реагираме. Кръвоносните ни съдове се разширяват и собствената ни топлина се противопоставя на чуждата топлина. Само ако последната стане прекалено силна, можем да бъдем надвити – дори 5-10 градуса могат да бъдат фатални. Същото се отнася до ниските температури.

            И без да сме запознати с всички тънкости на чудото, което представлява поддържането на постоянна температура, пак ще изпитваме дълбоко страхопочитание пред фините, тесни граници, в които ни е възможно да живеем като духовни същества в земно тяло. Всеки, който е преминал прага и е изпитал света на бушуващия огън - “Муспелхайм” (“Muspelheim” – свят на огъня в северната митология, бел.пр.), познава ужаса, но и благословеността на елемента огън.

            Нека се опитаме да усетим как духовният ентусиазъм и топлите чувства се превръщат в измерима телесна топлина; как ентусиазмът ускорява дишането, ускорява и засилва сърцебиенето, раздвижва флуидното същество и преодолява гравитацията. Чрез ентусиазма тежестта се превръща в лекота и умората бива преодоляна. Нищо не може да се сравни с ентусиазма като терапия за неврозите – не фалшивия ентусиазъм на фанатиците, който по своята същност е студен, и не фалшивия ентусиазъм на екстровертите или на тези, които се отдават на необуздани емоции, а истински ентусиазъм за собствената ни задача в сегашната инкарнация.

 

Прагът

 

* * *

След като терапевтът се научи по този начин да си проправя път в елементарния свят, той трябва да опознае също и преживяванията на онези, които вече са минали през елементарния свят и имат преживявания, свързани с намиращия се зад него космически свят. Това е светът на “световните хармонии”. Това е светът на планетарните качества, съотнесени към образите на дванадесетократния зодиак.

            Това, което се преживява тук зависи от това доколко структурата на душата е в хармония с това, което там звучи като “хармония на сферите”. Това е вдъхновяващо (инспиративно) преживяване на собствената ни дисхармония или хармония. Това е толкова силно усещане, че води или до чувството на пълно отхвърляне, или до усещането за пълно щастие. Най-често това е едно отхвърляне на собственото ни съществувание и разгромително отрицание. Тези, които имат подобни преживявания обикновено са преживели “лоши халюцинации” (“bad trip”- при взимане на наркотици, бел.пр.), от които се получават дълготрайни психози.

Терапевтът, обаче, трябва да придобие поне някаква идея за подобно преживяване. Това води до един вид екзистенциална скромност. От слушането, преживяването и докосването до личната ни самооценка, може да се роди обещанието да продължим до края на живота си да работим върху хармонизирането на собствените ни мисли, чувства и воля. Силата на терапевта не идва от това, което вече умее да прави, а от това, с което самият той, като терапевт, се бори. Само тогава ще се срещнете с пациента на равни начала като хора, които заедно полагат усилия.

            И така, терапевтът трябва да е запознат с имагинативните преживявания в елементарния свят и с вдъхновяващите преживявания в космическия душевен свят, за да помага на пациентите си по пътя навън.

* * *

По пътя навътре, терапевтът също трябва да е запознат с преживяванията на клиента, за да може да му помогне и да го съпровожда.

            Казахме вече, че пътят навътре е пътят, който върви назад във времето. Терапевтът трябва сам да мине по този вътрешен път.

            На първо място той трябва да преживее наново житейския си път до настоящето. Това означава да направи ретроспекция в образи, без емоции. “Как бях преди пет или десет години? Как изглеждах? Какво работех тогава? Кои хора бяха около мен?” И така нататък чак до детството: “Как бях на 8, 5, 3 години? Кой е най-първият ми спомен?” Всичко това трябва да бъде обективно, сякаш разглеждаме друг човек.

            Едва тогава насочваме вниманието си към вътрешното същество: С какво се занимаваn преди 10 години? И т.н. На този етап трябва да продължим да се въздържаме от повторното преживяване на вътрешни конфликтни ситуации. Те ще се опитат да се налагат, но трябва да бъдат държани настрана засега.

            Едва в следващата фаза можем да се посъветваме със себе си и да определим дали някои конфликтни ситуации или провали продължават да се появяват. По този начин вече ще сме узнали нещо за собствения си лайтмотив! “Изглежда има някои неща и ситуации, с които не мога да се справя; това е главното, което трябва да науча в този живот.” Тогава можем да си зададем въпроса: “Променил ли се е през годините начинът, по който съм се справял с тези ситуации? Научил ли съм нещо? И сега, когато го разглеждам отново, научавам ли нещо?

            След това можем да преминем към въпроса: “Кой ми е помогнал да срещна хора, които са имали положително влияние върху живота ми и кога се е случило това? Какво са променили тези хора в живота ми и какво им дължа?” Това ми помага да видя живота си и кармичните връзки в него. В резултат от това, душата може да се потопи в чувства на дълбока благодарност и това чувство ще помогне на пациента по време на терапия. След това можем да си припомним върховите точки (най-хубавите изживявания) в живота ни досега. От тези връхни точки също придобиваме представа за собствената ни карма, но трябва да се избягват всякакви спекулации и прибързани заключения относно това.

            Когато внимателно сме следвали този път навътре, придобиваме все повече проницателност по време на взимането на анамнезата и развиваме вътрешното чувство, което ще ни помага да разпознаваме проблемите, които имат дълбоки кармични корени, и които ще могат да бъдат превъзмогнати – или не - само след много време, от онези проблеми, които са свързани по-скоро с повърхностни реакции. Това е важно при избора на стратегия за лечението.

            Описаните упражнения са подготовката за пристъпване към пътя навътре. Самите стъпки по този път са от много интимно и лично естество и затова не е лесно да бъдат обобщени. Те трябва да бъдат обсъждани в атмосфера на взаимно доверие във всяка ситуация, по време на обучението. Като цяло може да се каже, че още с подготвителните упражнения възниква една оценка (обикновено негативна) на собствените ни дела.

            Едно от първите условия по пътя навътре, в дълбините на собственото ни същество, е да се научим да “се изправяме лице в лице с подобни оценки”, както и да издържим на това. Оценката скоро приема формата на неприятна физиономия. Така откриваме как “Малкият пазител” се появява иззад завесите си. Да го погледнем в лицето се равнява на това да си кажем: “Да, приятелю, ето те и теб и ето как изглеждаш; имаш още много да работиш докато промениш този образ.”

            Посредством такава съзнателна интроспекция ще успеем да опознаем собственото си астрално тяло и то много по-добре, отколкото чрез анализ на сънищата.

            Навлизането още по-навътре, в органичните сили на етерното ни тяло е винаги опасно. Юнг го е преживял, но след това е трябвало да се оттегли в своята кула до езерото, където с години се е възстановявал.

            В името на пациентите ни, обаче, ще трябва да опознаем и този път. Най-често изминаваме този път, поне частично, по време на лечението, заедно с пациента - навлизаме най-вече в неговите натрапливости, страхове и депресии, но в последствие и в своите! По време на срещата с клиента постоянно намираме неща, които са ни познати, и които по-късно, когато останем насаме, могат да бъдат тема за допълнителен размисъл. Понеже вървим по този път не за собствена изгода, а за да помогнем на другите, ни се дава закрила срещу демоните и призраците, които иначе биха се внедрили в собствената ни душа.

            В египетските мистерии ни е закрилял жрецът, както това е описано в Глава 2. Сега вече не можем да получаваме подобна закрила, а и не е редно. Но безкористният помощник, който не стои на дистанция в ролята си на “лекуващ психиатър”, а вместо това има смелостта обективно да страда заедно с пациента - дори в случаи на дълбоки психози – и по този начин да представлява целите 50 процента от междучовешката ситуация, той ще открие, че безкористното му съпричастие и откритост му предлагат истинска защита. Това важи особено в случаите когато можем да споделим с пациента и истинската радост при постигане на напредък.

* * *

В заключение може да се каже, че по пътя навън се стига до един обективен духовен свят, а по пътя навътре – до един доста субективен, но еднакво духовен, свят. Подготовката за справяне с проблемите и на двата свята трябва да бъде предметът на обучение на антропософските терапевти. А то е поне толкова интензивно колкото обучението по психоанализа.

            Втората част от подготовката е свързана с лечебната практика. Антропософската психотерапия не предлага никакви технически прийоми в това отношение. Този вид терапия винаги се изгражда в следствие от истинската среща между хора. Съответно, втората фаза ще бъде много лична и ще бъде възможна само при взаимоотношения, основаващи се на доверие.

С това приключваме обсъдените теми. Те трябва да се приемат като напътствия към развитието на биографична терапия; “биографична” защото терапията се разглежда като част от цялостния път на развитие на тези, които се нуждаят от помощ, като се тръгне от световния полунощен час и се мине през живота тук, на земята, чак до следващия световен полунощен час, който е краят на предишната и същевременно началото на следващата инкарнация.

            Малкият отрязък от този дълъг път, по който ни е позволено да съпровождаме тук на земята, може да ни даде възможност да дадем един “тласък”, който отново да задвижи процеса на развитие, за да може то да продължи. Всеки успех и всеки провал, обаче, трябва да бъде разгледан в контекста на голямата дъга, свързваща един световен полунощен час със следващия.

Превод: Ати Петрова

Редакция: Дорина Василева

Бернард Ливехуд "Човек на Прага"

КРАЙ НА КНИГАТА!

ИЗКАЗВАМЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНА БЛАГОДАРНОСТ КЪМ АТИ ПЕТРОВА ЗА ОГРОМНИЯ Й ТРУД И ВСЕОТДАЙНОСТ ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРЕВОДИТЕ Й НЕ САМО ПО ТАЗИ КНИГА, НО И ПО ДРУГИ, КАКТО И ПО РЕДИЦА СТАТИИ В САЙТА НИ!