Съдбовното сътрудничество между д-р Карл Кьониг и д-р Ита Вегман в името на антропософската медицина, лечебната педагогика и социалната терапия (4)

Submitted by admin 2 on Ср., 20/05/2020 - 09:58
Карл Кьониг

В началото на 1933г., една година на eскалиращи проблеми, Ита Вегман отново е в Пилграмсхайн, при температури почти -30С. След завръщането си тя казва, описвайки пътуването си:

„Пилграмсхайм се развива добре. Провеждат се и други дейности около института, което, разбира се, е от съществено значение за д-р Кьониг, защото в самия Пилграмсхайм няма достатъчно работа за него. Успях и да преподам един Урок от Класа и ще се опитам да работя с персонала на различни институти така, че да не липсват езотеричните аспекти.”50

Под надвисналата заплаха от превземането на властта от Националсоциалистите под ръководството на Адолф Хитлер, през януари 1933г., Ита Вегман обсъжда с Карл Кьониг необходимите мерки за сигурност и стратегии за съпротива. Тя казва на Кьониг, който е евреин по рождение, че урежда ключова среща с няколко приятели. В началото на втората седмица през март тя му изпраща покана, в която пише следното:

Поради извънредно трудното положение е необходимо тези от нас, които сме загрижени за световния успех на антропософската работа, да се съберем и сериозно да обсъдим какви мерки трябва да се предприемат и как хората да се подкрепят един друг, за да продължава работата без прекъсване. По време на посещението ми в Англия и Холандия успях да насърча някои приятели да провеждат редовно срещи за обсъждане продължаването на нашата работа. Това е още по-важно, първо защото в настоящата ситуация отношенията в различните страни трябва да бъдат правилно поддържани и второ, защото в тези трудни времена, работата по различните дейности трябва да бъде подкрепяна с взаимно разбирателство и помощ. В тези трудни времена е необходимо да има силна взаимна подкрепа в рамките на различните екипи и общности. И за да разпространя тази идея, вече се обърнах към някои приятели, които да организират такава среща.”

Три седмици по-късно Карл Кьониг пътува заедно с Албрехт Щрохшайн на срещата, която се провежда в Щутгарт, и която има за цел да повиши общата осведоменост за опасната ситуация и да постигне съгласие относно възможните мерки за подкрепа.51

През първите месеци на 1933 г. Ита Вегман отново дава израз на опасенията си относно някои приятели евреи и специално Карл Кьониг, например в едно писмо от 28 април до холандския психиатър Вилем Зейлманс ван Емихофен. Колко опасни с времето действително са станали положението и ситуацията на Карл Кьониг си личи от един доклад, изпратен по куриер до Ита Вегман, от нейния икономически помощник Ерих Кирхнер, шест седмици по-късно, през последната седмица на юни. Относно Карл Кьониг е написано следното:

В Пилгримсхайм се провеждат множество интриги против д-р Кьониг с цел да бъде депортиран поради еврейския си и чуждестранен произход. Всъщност вече му е отнето правото да запази докторското си звание, тъй като го е придобил в чужбина. Главният президент на провинцията е поискал доклад, от което става ясно, че върховните власти на провинцията вече се интересуват от него като личност, както и от Пилграмсхайм. Берт Кейзерлинк ми каза, че Кьониг е казал, че няма да може да понесе този лов на вещици против него повече от няколко седмици и, че предпочита да си отиде. Той отмени една лекция в съседния град, защото преди това Националсоциалистите му казали, че лекцията ще бъде прекъсната по средата от тях и, че ще му се попречи да продължи. Дори и да успеем в настоящата ситуация, чрез връзките си в сегашното правителство в Силезия, да наложим оставането на Кьониг, все пак мисля, че от неговата дейност няма да има особена полза оттук-нататък и, че освен това, е много вероятно Институтът значително да пострада.”52

Въпреки подобни напрежения, обаче, през август 1933г. Кьониг провежда курс по ембриология в Арлесхайм. Той изнася лекции пред група студенти с антропософска ориентация, група хора, които по-късно пътуват до Англия с Ита Вегман. Но засега Карл Кьониг остава в Централна Европа и, по покана на Ита Вегман, през октомври изнася още една лекция на конференцията за доктори и свещеници, в Медицинската секция на Гьотеанума.

* * *

И през последните месеци на 1933г. все още няма признаци Карл Кьониг да се е приготвял да напусне Пилграмсхайн, както е препоръчвал Херман Кирхнер. Всъщност, през ноември 1933г. Кьониг моли Ита Вегман да му изпрати способен нов член на персонала, който да замести квалифицираната лечебна педагожка Вала Беренс, която, по молба на Ита Вегман, напуска Пилграмсхайн, за да започне работа във Франция. Кьониг специално бе поискал евритмиската, която работела в Зоненхоф (Мис Вилке). Ита Вегман не е била особено склонна да й позволи да се премести в Пилграмсхайн, но все пак се е съгласила и споменава за това в едно писмо от Лондон до Меделин фон Девентер, като дава интересно обяснение за своето решение:

            „Наистина ще е трудно без Мис Вилке, но Пилгримсхайн се нуждае от подкрепа. Ако оставим д-р Кьониг прекалено дълго да действа по своему, той ще стане прекалено автономен и това вероятно няма да доведе до добър край.”53

Очевидно Ита Вегман си остава скептична относно твърде голямата „автономност” на Кьониг. Така че тя се старае да му повлияе по положителен начин, за да бъде по-сговорчив. Преди три години Ита Вегман веднъж вече е подтиснала плановете на Кьониг за независим лечебен дом в Прага, изтъквайки, че подобен проект би бил преждевременен при сегашните обстоятелства, въпреки че по принцип идеята си струва.54

Ита Вегман се е подразнила, че Карл Кьониг без нейно знание се е съгласил да изнесе лекция на конференцията на Елизабет Врееде за Древните Мистерии, в Гьотеанума, на Коледа 1933г. Това събрание е организирано от Врееде в момент, когато конфликтите в Изпълнителния съвет на Общото антропософско общество са се превърнали в безнадеждна плетеница, и е замислено като форма на опозиция срещу лекциите от официалната конференция в Голямата зала. Когато Кьониг научава за неодобрението на Вегман, той се опасява да не бъде изключен от Секцията. Това кара Ита Вегман да помоли Маргарете Бокхолт да се срещне с Кьониг в Берлин и да го успокои. С тази цел тя се свързва с Бокхолт на 12 януари 1934г., въпреки раздразнението си от начинанието на Елизабет Врееде и от това, че и д-р Зейлманс и д-р Кьониг, които принадлежат към нейната секция, са участвали, без да я уведомят. Опасявайки се, че проблемите в Изпълнителния съвет ще ескалират, Вегман пише:

            „Искам да ви помоля да се свържете по някакъв начин с д-р Кьониг. Чух, че преподава курс заедно с (Емил) Бок. Намерих тук писмо от него, в което намеква, че мисли, че ще го помоля да напусне Секцията, след като се изказах по повод епизода с д-р Врееде. Ти знаеш кои коментари. Е, както често се случва, тези коментари бяха предадени на други хора по такъв начин – изглежда Щрохшайн го е сторил, – че се е получило нещо съвсем друго. Така че д-р Кьониг е останал с впечатлението, че вече не го искам в Секцията. Вече му писах, че в никакъв случай не съм имала предвид да напуска Секцията; исках само да кажа, че считам действията му за сериозен проблем, тъй като не ни е уведомил. В резултат от това изпаднахме в неловко положение, а можеше да бъде избегнато. Е, ти знаеш как стават тези работи – често има недоразумения, ето защо за мен е важно да говориш лично с него.”55

Писмата съответно от Кьониг и Вегман ги няма, но във всеки случай лошите чувства са били временни.

* * *

Хиляда деветстотин тридесет и четвърта година е била трудна година за Ита Вегман. Усилията и споровете за съпротивата на антропософите срещу властта на Националсоциалистите в Германия са изтощителни. В резултат от конфликтите в Дорнах, тя е изключена от Изпълнителния съвет на Гьотеанума. И отгоре на всичко, Вегман се разболява от смъртоносна болест, което означава, че Годишното общо събрание на Антропософското общество в края на март се провежда в нейно отсъствие. Вегман отново е критикувана яростно за начина, по който ръководи Медицинската секция. За пръв път критиките са насочени и срещу есетата на Карл Кьониг в Натура.56

Карл Кьониг не е в Дорнах по време на Годишното общо събрание, но е крайно разтревожен за здравето на Ита Вегман. Въпреки критиките, отправени към него, той продължава да работи. В едно писмо от 30 април до Маргарете Бокхолт той описва успеха на лекциите си в Берлин и добавя: „Моля разкажете на фрау Доктор за това, за да знае, че няма да се предадем, и че продължаваме непоколебимо да работим.”57

Кьониг организира впечатляваща Конференция за Петдесятница в Пилграмсхайн, заедно с някои колеги: Ойген Колиско, който тогава е училищен лекар на първото Валдорфско училище в Щутгарт, и който, също като Кьониг, е бил подложен на сериозни критики; Карл Шуберт, лечебен педагог в училището в Щутгарт и който, както Кьониг и Колиско, също е от Виена; Валборг Свердстрьом-Вербек, певица и музикален терапевт. На тази конференция Кьониг извежда лечебната педагогика очевидно на преден план.58 Междувременно, след леко подобрение в  здравословното й състояние, Ита Вегман е доведена на почивка до езерото Тун, където през следващите седмици и месеци бавно се възстановява.

През месеците, прекарани в Хондрих и Венген, Ита Вегман променя отношението си към произтеклите събития и пише бележки в дневника си, както и лични писма. После, в средата на юни, тя пише едно впечалвяващо писмо до лечебните институти, едно писмо, чиито чернови е изпратила до Карл Кьониг и Зигфрид Пикерт:

Скъпи Приятели,

            В десетата годишнина от посещението на д-р Щайнер в Лауенщайн бих искала да съобщя на институтите, на тяхните ръководители и на колегите, че мисля за тях с топлота. С настъпването на тази десета годишнина, спомените за този ден придобиват известна сериозност. Досега успявахме да бъдем сплотени. Въпреки различията между институтите и различните личности в тях, успявахме да развием обща форма на лечебна педагогика, да я представим и да се стремим към общи висши цели. Тези висши цели живееха в сърцата ни и ние се стремяхме да ги превърнем в реалност; да направим реално това, което Рудолф Щайнер считаше, че е езотеричният медицински елемент. Именно това постави като задача пред Медицинската секция Рудолф Щайнер – да се създаде общност от хора посредством Секцията, които, в името на лечебното изкуство и свързаните с него области, са готови да навлязат по-дълбоко в езотеричните аспекти на тази работа. За жалост, д-р Щайнер ни остави сами и така, тази тъй свещена задача остана само в сърцата ни, като един копнеж. По мое мнение този копнеж бе изразен чрез хората, които го усетиха, сплотени заедно, от най-големите дълбини на тяхното същество.

            Сега тази годишнина настъпва за десети път и много често това е повод за взимане на решение чрез изпитания на душата. Ето защо този ден на възпоменание е по-значителен отколкото, може би, бяха предишните. Дали ще продължим да бъдем сплотени след като кризата в (антропософското) общество ни изправи пред толкова трудности? Дали верността на приятелите ще доведе до нещо ново и дали сега е дошъл моментът за езотеричен пробив посредством засилената антропософска медицинска и лечебна работа? Ако имаме решителността да работим по-усилено и да действаме задружно, според схващането за висшата цел, която д-р Щайнер повери на Медицинската секция, тогава няма съмнение, че ще успеем да водим нова и продуктивна дейност.

            Такива мисли се породиха в мен, скъпи приятели, през дните на усамотение в планината. Въпреки че светът отвън изглежда безкрайно мрачен, сърцето ми бие радостно при мисълта, че е възможно да се върна в нашите кръгове в обозримото бъдеще и с възстановено здраве, за да работя с вас и да посрещна и приема новото.

            Бъдете здрави всички!

            С топъл поздрав,

            Ваша

            Ита Вегман MD” 60

Личната бележка от Ита Вегман до Карл Кьониг, която придружава това писмо, е загубена. Кьониг го получава по време на пребиваването си в Каринтия, където е на почивка след като е разглеждал Бургенланд – област, която все още е пропита от мистерии и, която е била крайната цел на пътешествието на Гилгамеш. Кьониг отговаря на Ита Вегман веднага и обстойно. Той е напълно съгласен с нейните намерения относно естеството и духовните цели на Медицинската секция. Но също така говори за начина, по който, по негово мнение, Секцията трябва да бъде организирана в бъдеще. Той също обяснява, от своя гледна точка, колко трудна и социално недостатъчна е практическата работа в различните институти и колко рядко е налице истинско сътрудничество. Той очевидно поправя някои от твърденията на Ита Вегман и поставя под въпрос нейните намерения и надежди.

Кьониг пише от ваканцията си:

            „Скъпа д-р Вегман,

            Милото ви писмо, което бе препратено до мен тук, ми достави дълбока и голяма радост. То ми показва, че вие, мила Фрау Доктор, сте си възвърнали здравето и гледате напред с кураж и сила. Това ни вдъхва истинска надежда и кураж, на всички нас, които сме по-самотни от всякога във воденето на битката за Рудолф Щайнер тук на земята.

            За мен също така беше много важно да прочета за вашите идеи за бъдещето и за плановете ви за нашата работа. Прекрасно е, че сега искате да вложите всичките си усилия в езотеричните процеси – всеки наистина амбициозен студент ще бъде много благодарен за това. Ние действително се нуждаем от усилена (работа) и колкото по-скоро това се случи, толкова по-благодарни ще бъдем. Надявам се скоро да бъдете готова да ни водите.

            Това, което казвате за Секцията аз също го приемам за даденост. Аз вярвам, че всички ние в Секцията, които искаме да служим на лечебното изкуство, трябва да останем верни, иначе работата ни ще загуби своята същност. Но сега бих искал да ви помоля нещо. Мила фрау Доктор, за да работи по-добре Секцията, вие ще трябва да ръководите хората по-здраво и стриктно. Вие трябва да ни възлагате на нас, по-младите колеги, съвместни задачи и да работие с нас, особено в областта на медицината, за да се справим с тях. И това се отнася и за казаното от вас за институтите. Видите ли, аз не мисля, че институтите са вътрешно готови за лоялността, за която споменавате. Това, което виждам е как всеки институт е сам за себе си и е напълно изолиран. Няма абсолютно никакво сътрудничество по лечебните педагогически проблеми. Личните отношения също не са така добри, както би трябвало. Само вие, с вашата широкообхватна дейност, можете да внесете промени. (Да се очаква) солидарност сега би било илюзия. Вярвам, че най-вече институтите биха могли да създадат една отлична и примерна общност, ако искаха. Но те все още не желаят това. Моля ви да ни помогнете да осъществим това. Тогава ще успеем да изпълним нашите отговорности.

            Аз считам за необходимо националните (Антропософски) Общества и работната група (Arbeitsgemeinschaft) да се обединят. Трябва да имаме възможност да приемаме членове, а също така се нуждаем и от база, където да се срещаме. Вярвам, че подобна социална общност, първоначално по-неофициално свързана, може да прерастне в нещо великолепно, ако се позволи на енергиите да се движат свободно в него. Рабира се, най-важното е вие и Секцията да участвате в това.

            Скъпа фрау Доктор, тъй като вие, отново върната към живота, ще продължите да работите, аз вярвам, че духовният свят ни подкрепя и, че истинската антропософия ще продължи съществуванието си на земята. Това ще възобнови куража ни, за да не изпадаме в примирение. Също така мисля, че вие имате особена отговорност в две области. Скъпа фрау Доктор, първата област е лечебното изкуство – подкрепяйте всичките му проявления. Втората област е езотеричната антропософия – да я внесете в новообразуващите се работни групи. Но оставете Секцията и Обществото отделно една от друго. Секцията е едно езотерично същество, което трябва да проникне във всички групи, но по същността си не е работна група, а същество, което трябва да действа вътре в същността на работните групи.

            Така виждам бъдещата ви работа и съм щастлив, че пак ще я има. Надявам се да вярвате в моята вярност и лоялност. Различията ни в някои подробности нямат особено значение. Както винаги, аз съм ви верен, лично на вас, и ви подкрепям във вашата съдба като ваш слуга, по собствен избор.

            Исках да ви кажа всичко това. Надявам се да ми простите откровенността, но вярвам, че е най-добре човек да говори открито с вас, а и вие също винаги сте искали да е така.

            До края на тази седмица съм във ваканция, която прекарах разхождайки с в Бургенланд и Горна Каринтия. В тази прекрасна страна направих някои хубави открития от исторически характер, за които ще ви разкажа някой друг път. В събота и неделя ще бъда в Щутгарт и после обратно в Пилграмсхайн.

            Желая ви, скъпа фрау Доктор, всичко най-хубаво. Да оздравеете скоро, за да можете да ни ръководите и напътствате в нашата работа и поетите задължения.

            С най-топли чувства и най-добри пожелания

            Оставам вярно и лоялно

            Ваш

            Карл Кьониг

В това открито и прямо писмо Кьониг вижда себе си и се описва като „слуга по собствена свободна воля” на Ита Вегман, застанал редом с нея и подкрепящ нейната съдбовна задача. Отговорът на Кьониг не само разкрива по какъв начин е разочарован и какво счита за важно за бъдещето на Медицинската секция. „За да работи по-добре Секцията, вие ще трябва да ръководите хората по-здраво и стриктно. Вие трябва да ни възлагате на нас, по-младите колеги, съвместни задачи и да работите с нас, особено в медицината, за да се справим с тях.” То показва и степента на неговото раздразнение относно ситуацията в Пилграмсхайн и антропософското лечителско движение. „Няма абсолютно никакво сътрудничество по лечебните образователни проблеми. Личните отношения също не са така добри, както би трябвало.”

Два месеца по-късно, през август 1934г., Карл Кьониг съобщава на Ита Вегман в едно писмо, че иска да напусне Пилграмсхайн за една година, за да се върне в Арлесхайм. След това искал да развие медицинска дейност във Виена и Париж. Няколко месеца по-рано той прави същото в Прага, заедно с голяма група от интересуващи се колеги.61 „Скъпа фрау Доктор, това не е някакъв мой план, а по-скоро вътрешна визия, която ви представям за оценка, да ви попитам какво мислите за това.”

Карл Кьониг иска по-скоро да отиде в Арлесхайм и да обсъди този проект с Ита Вегман. Тя, обаче, е била все още на почивка, но все пак е получила писмото на Карл Кьониг, което й било препратено в южна Швейцария. Тя продължава пътуването си до Италия и Палестина и не се връща в Арлесхайм по-рано от  ноември. Няма свидетелство за отговора на Ита Вегман до Карл Кьониг, но тя коментира в писмо до Маделин фон Девентер, която я замества в Арлесхайм: Вегман в общи линии одобрява проекта на Кьониг, макар и без особен ентусиазъм. 62 Но плановете на Кьониг никога не се материализират: не се знае дали медицинският персонал в Арлесхайм се е противопоставил или не е било възможно по други причини да се приложат на практика намеренията на Карл Кьониг.

Хиляда деветстотин тридесет и пета година също е била трудна, сложна и уморителна за Ита Вегман и Карл Кьониг. Кьониг посещава първия коледен семинар на Ита Вегман в Арлесхайм, след завръщането й от Палестина.63 Вегман после посещава Пилграмсхайн през първите седмици на март и като цяло е много доволна от положението там.64 През април тя е изключена от Изпълнителния съвет в Дорнах и от ръководството на Медицинската секция, по решение на Годишното Общо събрание. Карл Кьониг е изключен от Антропософското общество. От години лекциите на Карл Кьониг и есетата му в Натура са били силно критикувани от Фридрих Хуземан и няколко други доктори. Те настоявали тя да публикува критични рецензии, но Вегман е отказала. И други известни личности – най-вече Мари Щайнер – също намират речите и писанията на Кьониг за едва поносими. 65

(Бележка в тетрадките на Карл Кьониг. Пилграмсхайм, края на 1934г.)

В средата на февруари, след многогодишни противоречия и нападки, Карл Кьониг остро критикува Курт Енглерт-Фей (един от най-яростните противници на Ита Вегман) и Алберт Щефен, в едно открито писмо публикувано в седмичника на Обществото – Das Goetheanum.66 Това води до назряването на настроения и стратегически разпалените страсти на Годишното общо събрание, за неговото изключване. В крайна сметка, изключването е предизвикано от крайното предложение на Фридрих Хуземан. Д-р Милош Брабинек прави контра-предложение против изключването като цитира важната медицинска дейност на Кьониг в Прага, но това не променя нищо.67

В последствие, положението на Кьониг в Пилграмсхайм и Силезия става все по-трудно – на много места го считат за нежелан човек, евреин, а сега и отхвърлен от Антропософското общество. Клевети и обвинения (появили се дори в медицинските вестници), от една голяма част от Антропософското общество, създават пречки дори в работата му с докторите в Прага. На работата на Кьониг се вреди до такава степен, че през май 1935г. се налага Ита Вегман да се намеси. Тя дава твърди указания на определени доктори в Прага и от фирмата Веледа публично да подкрепят Кьониг.68 Въпреки, че дори Ита Вегман не е била съвсем прехласната по всяка лекция, есе или посока на действие на Карл Кьониг, нито пък от „откритото му писмо” до Алберт Щефен, тя продължава да го подкрепя по принцип и с голяма загриженост. Но дори Ита Вегман не може да улесни или подобри положението на Карл Кьониг в Пилграмсхайм. След пътуването си до Гърция през пролетта на 1935г., Кьониг обмисля да напусне и може би да открие медицинска практика във Виена. Най-късно до края на януари 1935г., Ита Вегман е знаела за плановете на Кьониг. На 13 декември тя споменава в едно от писмата си (до Елизабет Данк): „Д-р Кьониг всъщност иска да практикува във Виена и аз мисля, че това е доста добра идея, защото по този начин могат да се получат много добри неща.”69

* * *

В едно впечатляващо писмо от 26 февруари, 1936г., навечерието на седемдесет и петата годишнина от рождението на Рудолф Щайнер, Карл Кьониг най-после подава оставка не само от Пилграмсхайм, но също така и от антропософското лечителско движение, категорично сочейки факта, че напуска защото е „принуден от различни вътрешни и външни събития”. Обширната медицинска практика на Кьониг се е превърнала в тежест за лечебния педагогически институт („когато се наложи да напусна Пилграмсхайм, през 1936г…прегледах досиетата на пациентите си и си дадох сметка, че през тези седем години съм лекувал около 40 000 пациенти”70). Той обявява, че през следващите месеци ще работи тясно с по-голяма група доктори в Чехословакия. След това, около 1 август, той иска да открие медицинска практика във Виена. В писмото си, с копие до Ита Вегман, той хвърля поглед назад към седемте и половина години работа в Пилграмсхайн.

            „Развиването на института в Пилграмсхайн бе част от живота ми. Като погледна назад, тези години бяха моето чиракуване и се надявам сега да мога да продължа нататък като калфа. Тези години на чиракуване бяха изпълнени от най-щастливите, както и най-болезнените ми преживявания. Развитието на работата по лечебна педагогика, големите конференции в Хамбург, Берлин и Лондон, са незабравими. Всичките дейности заедно със стотиците хора, които имаха най-съкровен интерес в нашата работа, принадлежат към добрите спомени. Най-скъпо ми е времето отдадено на медицинските грижи за децата с увреждания. Болезнени са по-„вътрешните” изживявания: непрестанните провали за изграждането на една общност в института и между институтите, моето самодоволство и това на моите приятели, и често предубеденото виждане за външния свят в нашите редове. А сега и загубата на всичко, което до преди няколко месеца, бе сърцевината на моя живот.

            Но най-вече великото водачество, което ни обедини, духовният импулс, който ни накара да започнем и развием цялата работа. Както и големите пробиви, споделени с група приятели, и предлагащи едно непосредствено усещане на работата на духовния свят. Всичко това непоколебимо ще остане с нас и в нашата общност.”

Ретроспекцията на Кьониг е сложна, деликатна и искрена – дори когато намеква за своето разочарование, или по-скоро – за недостатъчната подкрепа, която е понасял  по време на антисемитските атаки и обидите на други антропософи. Както в писмото му до Ита Вегман от началото на лятото на 1934г., в прощалното си писмо от Пилграмсхайм, Кьониг отново говори за сериозни недостатъци в института и между институтите. („непрестанните провали да се създаде общност в института и между институтите”). Но най-вече и на първо място той включва себе си сред тези, които са се провалили („моето самодоволство и това на моите приятели”) и проектите по лечебна педагогика, които все още не са съвсем успешни.71 Кьониг е очаквал антропософското лечебно движение да бъде едно по-широкообхватно, по-обществено и Михаелистично движение, като е вярвал, че то трябва да бъде готово да работи уверено и положително, участвайки в световните дела чрез силата на стабилни общности. В Пилграмсхайн, както и в други институти, обаче, никой не споделя неговите възгледи („често предубреденото виждане за външния свят сред нашите редове”). Въпреки всичко това, Кьониг обобщава тези години от работата си, които започват с въвеждането му в Зоненхоф от Ита Вегман, с положителен тон:

            „Но най-вече великото водачество, което ни обедини, духовният импулс, който ни накара да започнем и развием цялата работа. Както и големите пробиви, споделени с група приятели, и даващи едно непосредствено усещане за работата на духовния свят. Всичко това непоколебимо ще остане с нас и в нашата общност.”

Прощалното тържество за Карл Кьониг в Пилграмсхайн е било празнично и весело. Ита Вегман не успяла да присъства, но чете за него в писма, а е казала на други „колко хубаво е било всичко и колко силно са отдадени всички на Пилграмсхайн”73 В края на първата седмица на март тя пише, че в момента Кьониг живее във вилата на чешки доктор и че се оглежда за възможности; един млад доктор, Александер Ръст, е поел поста на Кьониг. Като цяло Ита Вегман е била много доволна от това развитие на нещата, макар и, в резултат на това, Кьониг да е напуснал лечебното движение. Тя споменава за евентуалната му работа в Прага и Виена:

            „Мисля, че макар и да му бъде трудно в началото, д-р Кьониг ще свърши много добра работа на Изток и съм убедена, че той може да достигне до много хора. Също така се надявам, че това ще проправи път на Изток и за мен, защото аз съм много близка с д-р Кьониг.”74

 

Ита Вегман

 

* * *

На 1 май, 1936г. Карл Кьониг е във Виена и започва работа в медицинската си практика. Той е на тридесет и три години и в различен повратен момент в живота си. Заедно с жена си и три деца, той се е завърнал в родното си място. Бяха оставили след себе си голяма общност, за чието изграждане той и Тила Маасберг бяха помогнали. Макар и тази терапевтична общност да е имала много недостатъци, все пак е била истинска. Сега Кьониг трябва да постави съвсем ново начало, на фона на тежката криза в живота си.75  Той пристига като непознат странник, осланяйки се единствено на собствените си средства, както и намиращ се под политическа заплаха.

„Пилграмсхайн, големият и верен кръг от пациенти, изнасянето на лекции – всичко това бе приключило. Аз бях сам и разчитах само на себе си.”76  Това, което продължава, обаче, е тясната му връзка с Ита Вегман и с Медицинската секция в Гьотеанума. Кьониг продължава да информира Вегман редовно за работата си, която, след първоначалните трудни месеци, скоро се разраства: и постоянно растящата му медицинска практика, и широкия обхват от лекционни турнета.77 Той често посещава Ита Вегман в Арлесхайм и помага в организацията на конференции. Преди откриването на практиката му през 1936г., студенти по медицина от Виена се срещат с Кьониг на една конференция в Арлесхайм и започват да организират редовни срещи с него. Тази група студенти, които трудно са се спогаждали с Антропософското общество, както и друг кръг млади и любопитни хора, се сближават още повече с Кьониг след преместването му във Виена. Заедно с него, те учат антропософия. От самото начало тази позитивно мислеща група споделя духовните намерения на Вегман и нейната Секция: „Такова общество е възможно. Такова общество трябва да се практикува в сърцата на тези, които искат честно да се присъединят към лечебната практика в Гьотеанума.” (Рудолф Щайнер 78).

Ита Вегман е доволна от бързото напредване на Кьониг във Виена - градът, където е учил Рудолф Щайнер. Тя редовно информира Карл Кьониг за важни събития в Клиничния терапевтичен институт и също така му съобщава за смъртта на Елена фон Грюнелиус, която е поставила началото на курсовете за млади доктори през януари и април 1924г. Тя му пише през март 1937г., три месеца след смъртта на Грюнелиус:

За мен бе голяма радост, че си създал младежка група, която върши добра работа, както пишеш в писмото си. Това, че успяваш и ще продължаваш да успяваш, скъпи д-р Кьониг, не ме изненадва, защото в Австрия има нещо, както и ти знаеш, което наистина е важно за разпространяването на духовността. Това, че д-р Щайнер е роден и е живял тук, че се е чувствал така свързан с Бургенланд, действително е факт, който допринася за успеха на духовната дейност. Нуждите на душата и трудностите в ежедневня живот могат да породят нещо, което не се получава, когато живеем в охолство.”

През май 1937г., когато Карл Кьониг е на тридесет и пет години, той е покръстен в Християнското общество, от Йозеф Крал, свещеникът във Виена.79  Ита Вегман продължава да го съветва в трудни ситуации. Един от тези проблеми е извинението пред Алберт Щефен. Кьониг от известно време го обмисля - по морални причини, но също и поради връзките му с Антропософското общество във Виена. Но Ита Вегман, която добре е познавала Алберт Щефен, и която е убедена в правилността на възраженията на Кьониг, го съветва да не го прави, макар и тя също да намира известен смисъл в едно евентуално разбирателство с Дорнах. Вегман пише относно този въпрос в писмото си от март 1937г.

Твоят конфликт с г-н Щефен трябва да бъде разгледан иначе, а не като лична обида. Ти скаше да се защитиш, защото мислеше, че г-н Щефен е бил несправедлив спрямо теб. Разбира се, бе жалко, че представи своите доводи по неподходящ начин. Обаче, не можеш сега да си върнеш назад изречените по-рано  думи. Нито пък можеш да кажеш на Щефен, че държиш на казаното, но мислиш, че неправилно си се изразил, защото си го обидил. Поставяш се в трудна позиция като се опитваш да направиш така, че нещата да изглеждат добре и от двете страни. Щефен никога няма да приеме половин извинение, което да се отнася само до формата ти на изказване. Наистина, не можеш сега - над тридесет годишен мъж - изведнъж да си промениш мнението от преди три години. Да правиш нещо само и само, за да умиротвориш няколко души в Австрия, които иначе няма да искат да работят с теб – и това надали е правилно.

            Ако ме питаш какво бих направила на твое място, мисля, че просто бих приела, че наистина съм се държала тромаво, но че съм го сторила от чувство за справедливост. Естествено, че си изпаднал в немилост и ще трябва да се справиш с известни неприятности поради това. Обаче, не можеш да направиш нищо повече по въпроса, освен да го приемеш, а следващия път не забравяй да прилагаш чувството си за справедливост по начин, който да не обижда лично другия човек. Иначе, човекът, който всъщност е бил несправедлив може да каже, че е бил дълбоко накърнен; той може да се преструва на напълно невинен, че е бил наскърбен без причина, и че всички други са виновни. Не е съвсем редно да се подкрепя подобно поведение, защото всичко може да тръгне в погрешна посока, особено когато няма подходящо разбиране.

            Достатъчно е да добиеш правилна представа за това, което се е случило тогава, защото съм сигурна, че ще действаш по раличен начин следващия път и ще продължиш да защитаваш правдата със същия устрем. Тези неща наистина оказват въздействие върху моралния свят. Не бива да ни вълнува дали другите одобряват или не одобряват. Отсъждането става единствено във висшите светове.

            Ако все пак искаш да напишеш това писмо, скъпи д-р Кьониг, тогава моето послание не бива да ти попречи. Дълбоко в душата ти може да има и други причини, които те карат да действаш – причини, които да не могат да бъдат напълно разбрани от трето лице.80

* * *

Както може да се види от кореспонденцията между Карл Кьониг и Ита Вегман, средносрочният план на Кьониг е бил да основе клиника и дом за деца близо до Виена. Засега, обаче, този план остава само идея. Пациентите, които се нуждаят от лечение, той обикновено изпраща в Арлесхайм и обсъжда тяхното лечение с Ита Вегман. През лятото на 1938г. Кьониг пътува до Черно море – както и Вегман, година по-късно – и изучава древните мистерии в тази област. Той продължава антропософската си дейност, заедно със своя приятелски кръг и ученици. Хората в този кръг се сближават и обръщат поглед към бъдещето с интерес, бдителност и решителност.81 През февруари 1938г., в едно от писмата си, Ита Вегман намеква за пръв път, че се нуждае от персонал за нейно начинание по лечебна педагогика във Франция. По същото време, в Лондон, Ойген Колиско възнамерява да организира имигрирането на Карл Кьониг и семейството му. На 2 април, 1938г., Карл Нунхьофер пише на Вегман от Лондон: „Мисля, че планът на Колиско да доведе Кьониг и жена му в Англия с помощта на Дейм Флорънс е много смел.”82

            И действително, въпреки постоянното му колебание, дошло е време за бързи и решителни действия. През март 1938г., няколко седмици преди бележката на Нунхьофер, войските на Хитлер анексират Австрия. През април започват първите вълни от антисемитски арести. В тази крайно трудна и застрашаваща живота ситуация, с която Колиско е бил съвсем наясно, Карл Кьониг се надява на подкрепа от Арлесхайм или поне на няколко „думи на съчувствие”. В средата на юни, след като Ита Вегман му пише (вече изчезнало) писмо, той я пита дали може да дойде в Арлесхайм в близко бъдеще, за една година, да работи в Клиниката и върху научни публикации. Той също иска да подготви емиграцията на приятелите си от Виена, които, въпреки трудните условия, са решили да започнат проект по лечебна педагогика в Ирландия и Кипър. Един по един те бягат от Виена, след като Националсоциалистите окупират града.83 Кьониг пише на Ита Вегман и й задава същия въпрос относно Арлесхайм, който и задава през лятото на 1934г.:

            „Изминаха вече 10 години откакто напуснах това място [Арлесхайм]. През това време съм имал много пациенти и мисля, че съм постигнал известно ниво в диагностиката: бих искал да обсъдя всичко това с приятели. През тези десет години бях доста сам с идеите си и съм събрал толкова знание, че искам да го споделя с други. Освен това, напоследък при мен идват много пациенти от Швейцария и си мислех, че бих могъл да надзиравам и да доразвия отделението за извънболнична помощ на клиниката. Но най-важното за мен е да работя отново с приятели и под ваше ръководство. Бих искал също така да наблюдавам от Арлесхайм развитието на другите начинания, особено на това в Ирландия.”

Карл Кьониг подчертава, че се нуждае само от храна и подслон, но не и пари, и завършва писмото си със следните думи:

            „Сега искам да ви попитам, скъпа фрау Доктор, дали мислите, че има такава възможност, дали намирате за добра идеята да ме включите отново за известно време в общността на клиниката. Аз наистина бих искал да работя една година на спокойствие и да напиша и споделя много от това, което ми е в главата.”

Ита Вегман отговаря на Кьониг – след забавяне от почти четири седмици, - че би се радвала той да дойде в Арлесхайм, но първо ще трябва да се обърнат към властите за разрешение. „Ще ти пиша веднага щом разберем. Ако се окаже възможно, ние всички ще се радваме много да се върнете при нас.” Възможната имиграция на Кьониг в Англия също занимава Ита Вегман, както личи  от кореспонденцията й през онези седмици.84

Към средата на август се налага Кьониг да напусне Виена набързо, без да дочака отговор от Арлесхайм.85

Младежкият кръг около Карл Кьониг все още е решен да превърне намеренията си в действителност, дори и с риск за живота на някои отделни членове поради факта, че са евреи. („Нуждите на душата и трудностите във всекидневния живот, могат да породят нещо, което не се появява сред охолството в живота,” пише Вегман.) След като успява да напусне Австрия, Кьониг остава за няколко дни в Италия и после отива в Швейцария, където безуспешно кандидатства за работа като научен асистент в една клиника по епилепсия близо до езерото Тун.

Тъй като вече от известно време развивах нови идеи за лечението на епилепсия, оставаше да набера емпиричен опит и доказателства и считам, че това би било полезно използване на времето, което ми бе дадено. Недълго след началното споразумение, обаче, бях осведомен, че нямат интерес към недостатъчно подкрепените ми изявления.”

В същото време и за негово най-голямо съжаление, Кьониг научава, че и в Арлесхайм всъщност не е добре дошъл:

            „Бях приет топло от д-р Вегман, но много резервирано от останалите работници в клиниката и Зоненхоф. И си дадох сметка, че няма да е възможно да остана за колкото и да било време.”86

Очевидно още през август 1934г., поради вече съществуващото общо настроение, на Ита Вегман й е било трудно да присъедини Кьониг към клиниката. Макар през юни 1938г. главната причина за предпазливия отговор на Вегман към запитването на Кьониг, да е била необходимостта от разрешение от властите, за което тя му споменава, в Арлесхайм Кьониг усеща, че съществуват сериозни резерви към работата му и него самия. Клиничният терапевтичен институт е бил малка сграда с персонал от няколко доста твърдоглави души – ето защо е било доста неподходящо да се включва още един силно динамичен, енергичен и доста сложен човек като Карл Кьониг (по тази причина той разумно подава молба за работа в извънболничния отдел). Може да се предположи също така, че болшинството от медицинския персонал на Ита Вегман са имали сериозни възражения против есетата на Кьониг в Натура, които са били донякъде и крайно спекулативни. Може да са протестирали и против откритото му писмо до Алберт Щефен и много други негови действия през годините, особено след като са знаели, че действията и изказванията на Кьониг са се отразили зле върху авторитета на Ита Вегман и Медицинската секция. И всъщност това наистина е оказало вреда на Ита Вегман и допълнително е уронило репутацията й в Гьотеанума.87

Освен това, Кьониг бе напуснал движението по лечебна педагогика по собствено желание през февруари 1936г. и вероятно е изпратил последното си изявление до всеки институт („един повтарящ се провал за създаването на общност в института и между институтите”). Така че, би било нещо изненадващо едно приятелско посрещане на Карл Кьониг. Но пред вид опасната политическа ситуация е трябвало да се приеме като абсолютна необходимост. Повечето хора в Арлесхайм не са знаели, че междувременно Кьониг е започнал да се отнася критично към ранните си есета в Натура и към стила на писмото си до Алберт Щефен – но това надали е щяло особено да промени мнението им за Карл Кьониг.

* * *

Ита Вегман не само продължава да стои непоколебимо до Карл Кьониг, но също му помага и го подкрепя доколкото може. Тя го кани да преподава в училището за медицински сестри, да изнася лекции по духовна ембриология в терапевтичния дом при клиниката, да изнася публични лекции в Базел (организирани от Ернст Марти, който е сътрудничел тясно с нея), и не на последно място - да помага в нейните начинания по лечебна педагогика във Франция. През септември 1938г. Кьониг пребивава, с подкрепата на Вегман, в Париж, в малък център по лечебна педагогика на Rue de lAssomption. Проектът във Франция е започнат оттук, а сега Вала Беренс и децата, поверени на нейните грижи, са се преместили в един дворец близо до Версай. На 28 септември, вечерта на Архангелов ден и два пъти по седем години от последното обръщение на Рудолф Щайнер, Карл Кьониг пише първото си писмо от Париж до своите приятели, като подробно описва проекта във Франция:

            „Едни приятели искат тук да се основе институт и ферма и ще помогнат за осъществяването му, а пък официалните възможности са невероятни. Наистина, не е лесно да се получат разрешения за жителство в Париж, но извън града това е лесна работа. Има няколкостотин имота, които могат да се наемат за малко пари, а това, което ни е необходимо, е изключително характерно за Франция. Някои парижки доктори обещаха да помогнат и сега имам следния план: ще се върна в Швейцария за малко (за три-четири седмици) и ще започна подготовката в Париж към началото на ноември. Има една къща тук на Rue de lAssomption, където мога да живея... и ще имам възможността от тук да опозная много хора, да работя с местния доктор, д-р Клери, и да асистирам в самия Courcelles... Бих искал също да се свържа с адвокат, който да търси подходящ имот за нас. Ако имаме късмет до февруари-март ще сме намерили такъв имот и тогава имам намерение да започна да обработвам земята.”88

Кьониг се надява приятелите от Виена евентуално да го последват във Франция и дава ярко описание на Франция и нейния дух:

            „Тя е странна страна. Вероятно през следващите десетилетия ще има още по-голяма значимост, защото по всичко личи, че ще се превърне в мястото за духовното възраждане на Централна Европа. Тук се намира много от това, което е свято и лечебно. Древното течение на мъдростта на Мария е много жизнено тук и благодатта, която се излъчва от него, се усеща навсякъде. Истинското майчинство все още е у дома си тук. При все това, това майчинство е тъжно, като Херцелайде, когато Парсифал я напуска. Той оставя майка си, за да търси пътя към Светия граал. В душата изплува и образа на Пиета, когато търсим La France”. Аз мисля, че трябва да носите в сърцата си този образ на Майката, скърбяща за Сина си – това ще ни помогне по нашия път. И тогава, може би ще бъдем способни да утешаваме тази скърбяща майка... Моля ви да се постараете да започнете да учите френски. Моля също да прочетете, доколкото ви е възможно, легендите за Парсифал, и най-вече версията на Волфрам фон Ешенбах. Там живее „Нотр Дам”.89

* * *

Два месеца по-късно, на 27 ноември, Карл Кьониг празнува първата неделя от Адвента заедно с децата в двореца в La Courcelles. Междувременно, обаче, е разбрал колко трудно всъщност ще бъде да се основе каквото и да било във Франция. Той съобщава за това на Ита Вегман в едно писмо, което е изгубено. В своя отговор на 28 ноември, на следващия ден след празненството за Адвента, Вегман предлага да помолят Жул Сауервайн за помощ пред  властите и казва:

            „Пишеш, че си малко разочарован от французите. Това е валидна гледна точка, но би било жалко, ако не можем да проведем духовна работа във Франция. В такъв случай, положението във Франция бързо ще се влоши и Европа също ще загине, защото нямам никакво доверие... тогава Англия да помогне на Европа. По-скоро имам чувството, че ще се образува тесен съюз между Англия и Америка и, че това ще бъде краят за Европа.”

Сравнително сухите думи на Вегман в края на ноември 1938г. показват, че дори тя по това време все още се е надявала, че ще се открият възможности във Франция за проекта на Кьониг да създаде лечебна общност, и че все още е обнадеждена относно политическото положение в Европа и неговите глобални последици.

Но шансовете във Франция изглеждат все по-безнадеждни. След като Кьониг  получава разрешителни за пребиваване и за работа, самата Ита Вегман категорично подкрепя имиграцията му във Великобритания.

            „Обсъдих всичко с д-р Вегман и тя е на мнение, че трябва веднага да откликна на ръката за помощ протегната към мен. По-рано ми е споменавала за приятели, които живеят близо до Абърдийн, които са готови да предложат помощ за група бежанци. Тя счита за жизнено важно да започнем лечебна работа в Шотландия и по този начин да доведем до плодотворен край работата, започната вече в Англия. Тя също обеща да ни помага колкото е възможно.”90

Входната виза на Карл Кьониг за Великобритания е издадена на 2 октомври, а Кьониг я получава в средата на октомври, (въпреки, че получава разрешително за по-нататъшно медицинско образование и за работа като лекар едва в края на ноември).91 Обаче, разговорът с Ита Вегман, в който тя одобрява и го окуражава, за който Кьониг споменава, надали се е състоял преди края на ноември или началото на декември 1938г., след завръщането на Кьониг от Франция и едно реалистично разглеждане на стореното там, и след като получава разрешение от Главната Квартира.92

На 8 декември 1938г. Кьониг най-после пристига в Лондон с препоръчително писмо от Ита Вегман до г-н и г-жа Хотон. Те са били пациенти на Вегман и са принадлежали към антропософките приятели на клиниката в Арлесхайм. Самата Вегман им гостува по-рано, през 1938г., в имението Уилямстон в Шотландия.

Франция е нападната и окупирана от германската армия само седемнадесет месеца по-късно. През есента на 1942г. близка колежка на Вала Беренс – Хана Лисау от Виена, бивш член на младежката група на Кьониг, както и от еврейски произход, - е депортирана от дома за деца и умира в Аушвиц, съдба, с която Кьониг за малко се разминава.

 

Карл Кьониг

 

* * *

Само няколко дена след пристигането си в Лондон, Кьониг посещава г-н и г-жа Хотон в Шотландия и те му предлагат една стара викария като място, където той и неговите приятели да започнат своята работа. В следващото си писмо до Ита Вегман, (което също не съществува вече), той вероятно описва положението там и тя отново отговаря с одобрение и поощрение:

            „Прочетох всичко с голям интерес и мисля, че както искаш да подходиш сега със сигурност е правилният път. Тъй като сем. Хотон много живо се интересуват от медицина и са показали голямо благоразположение към теб, ти не бива да отблъскваш този ход на съдбата. И аз съм виждала къщата до църквата и тя наистина има потенциал за нещо хубаво. Надявам се да намерите достатъчно млади хора за работата, защото, разбира се, първо това трябва да се направи.

            Разбира се, че много съжалявам, че не можеш да се отдадеш на проекта в Париж, но в крайна сметка, хората в Париж стават все по-тесногръди и никой не знае какво ще се случи там, докато Шотландия, бивайки разположена на остров, предлага повече сигурност.”

Ита Вегман е доволна, когато Кьониг й пише, че е готов да държи под око лечебния проект във Франция – „Това, че идвате в Париж на посещение през февруари и също ще дойдете и тук, е огромна радост за нас. Съвсем е възможно проектите в Шотландия и Франция да могат успешно да се подпомагат взаимно.” Но тя го съветва да се съсредоточи върху Британските острови и възможностите там. Вече много години и с растяща настоятелност, особено след превземането на властта от Хитлер през пролетта на 1933г., Ита Вегман окуражава и работи за разпространението на антропософията във Великобритания. Рудолф Щайнер е подчертавал важността на развитието, което може да се осъществи там, особено в областта на педагогиката, и е посетил образователните, лечебнопедагогически и медицински начинания на Маргарет Макмилан в един от бедните райони на Лондон.93 Приятелите на Кьониг, Ойген Колиско и Валтер Йоханес Щайн, бившите му „учители” и другари по оръжие от Виена, и двамата членове-основатели на Валдорф училище в Щутгарт, са емигрирали в Англия, за да развиват значими антропософски проекти. Колиско, който е бил много близък на Карл Кьониг и, като него, се е безпокоял от травматичната ситуация в Обществото в Дорнах, помогнал на Кьониг да емигрира и го е подпомагал по различни начини по време на първото му пребиваване в Англия. През лятото на 1928г., десет години, преди да напусне Централна Европа, Кьониг е посещавал от време на време  Световната конференция по Духовна наука и нейните практически приложения, в Лондон, а през декември, 1938г., може да си е спомнил думите от писмото, в което Герхард Зуханке му казва как конференцията е завършила със седем заключителни коментара: „Бе поразително: Рителмайер говори за мисията на Англия, как тя ще бъде разрушена ако не разпознае… златните кораби на духовността, които се приближават към нейните брегове.”

Сега самият Кьониг е пристигнал във Великобритания и Ита Вегман има доверие на неговия проект, независимо от факта, че множеството нейни опити и медицинско-терапевтични намерения никога не са успели да имат голям ефект там – или може би именно заради това. Тя съветва Кьониг да си постави за приоритет продължаването на своето обучение във Великобритания и получаването на пълна медицинска квалификация и одобрение (нещо, което докторите Нунхьофер и Енгел не са успели да постигнат), и да отложи опитите си да се посвети на проекта във Франция. В писмото си от 11 януари, 1939г. тя казва в заключение: „Но твоята дейност може да вдъхне нов живот на част от работата, а мощната ти енергия да вдъхнови другите да работят по-усилено. Причината за провал най-често се състои в липсата на усилия”.

В резултат на това, дейностите на Кьониг се развиват бързо и – учудващо – с подкрепата и доброжелателството на властите.94

* * *

От 1939г. нататък кореспонденцията между Ита Вегман и Карл Кьониг става забележимо по-рядка. Това е времето когато се създава общността в Дом Кирктон, началото на работата с децата, с всичките й проблеми и отговорности, и особено по време на надвисналата и евентуално действителна опасност от световна война.

Приятелите на Карл Кьониг от Виена пристигат успешно във Великобритания - някои през Зоненхоф в Арлесхайм и с помощта на Ита Вегман. Маргарете Бокхолт, докторка в клиниката в Арлесхайм, се среща с Кьониг по време на Шотландското лятно училище през пролетта на 1939г.. И Вегман е имала намерение да дойде в Шотландия, но после решава да остане в Арлесхайм. В началото на лятото тя пътува до Черно море, последното й пътуване преди началото на Втората световна война. След завръщането си на 19 август, Ита Вегман подробно описва на Карл Кьониг своите преживявания, очевидно знаейки за познанията на Кьониг за Източна Европа и отговорностите там. Никой от многото хора, на които е писала, не е получил толкова подробно и обширно описание на пътуването й до Балканите, както това в писмото й до Кьониг. В едно писмо от преди три години тя бе изразила надеждата Кьониг да прокара нейната „пътеката” на Изток, а сега му пише:

            По време на пътуването ми на Изток – отидох до Черно море – минах през Виена. Сегашната Виена е наистина жалка гледка. Сякаш хората не можеха да се съвземат от удара. Хората по улиците сякаш не бяха съвсем на себе си, а тези, които бяха малко по-весели бяха или чужденци, или германци. Като цяло, оставаш с впечатление за една култура, която вече е мъртва, независимо от това, което е направил Хитлер.

            По на Изток картината е различна. Имаш усещането за нещо младежко, жизнено, което все още не се е оформило. Колко важно би било да се донесе антропософията до тези места на Изток и да се представят повече възможности за хората там. В момента те се оглеждат наоколо и току вярват, че силата и подкрепата ще дойдат от Англия, ту вперват отчаян поглед към Германия или Русия, и дори към Турция, защото не се чувстват духовно достатъчно силни да издържат под тежестта на тези сили.

            Югославия в по-голямата си част е Римо-Католическа, а България – предимно Ортодоксална. Последната притежава нещо от Русия, имам предвид от руската духовност, нещо много привлекателно и много духовно. На Черно море можах да изживея много значими неща, от което получих ясна представа за историческите събития, които са се състояли тук. Посещението на исторически местности определено помага за разбирането на много неща, които са се случвали в миналото.

            Бях и в Германия и там стават някакви странни неща: един упадък и същевременно голям възход на духовността. Много хора са готови за антропософията и активно участват в нея. Има голямо разбиране за духовността, но не спокойно, съзерцателно разбиране. По-скоро то е безразсъдно и живее от разрушаването и събарянето на всичко, въпреки че не притежават  каквито и да било собствени постижения. Те демонстрират силата си като събарят всичко, събарят много сгради и ги заменят с нови, които с нищо не са по-различни – не са построени в нов архитектурен стил, който да показва известен напредък. Нищо не се променя, но има много шум и този шум се изразява чрез разрушаването на цели улици и квартали. Можеш да разговаряш с тях и да им посочваш ефектите от духовността, които са навсякъде, тогава могат да те слушат, да се съгласят с някои неща и да проявят чевръстност и жажда за действие. Това, което в Англия е прекалено структурирано, напълно липсва на Изток, а в централна Европа рушат старите структури, без да имат какво ново да строят.

            Ето така изглежда светът. Ако ръководещите сили бяха малко по-мъдри, биха го разбрали и биха протегнали ръка един към друг и тогава много ще се направи за добруването на човечеството. За съжаление, преобладава невежеството, а не намерението да бъдем малко по-толерантни към другите. В резултат от това се намираме в много трудна ситуация и всеки момент това напрежение може да предизвика взрив. Тогава Европа ще бъде загубена. И все пак продължавам да се надявам, че няма да се стигне до това. Англия трябва да бъде много нащрек и да гледа на изток, защото със сигурност най-голямата заплаха ще дойде от там. Ако не успеят да оправят нещата с Изтока, той ще се превърне в мост за нахлуването на Монголите в Европа, а това също ще бъде нова и може би еднакво голяма опасност.

            Е, може би в Шотландия ще можеш да работиш на спокойствие. Г-н и г-жа Хотон винаги са казвали, че ако има каквато и да е война, тя няма да достигне до северна Великобритания. Така че сега имаш възможност да работиш усилено и конструктивно.”

 

Арт-терапия

 

* * *

На Бъдни вечер 1939г. Карл Кьониг пише още едно писмо до Ита Вегман (вече несъществуващо), в което й разказва за интензивната новаторска работа през последните месеци и я информира за плановете си да напусне Дом Кирктон поради трудни обстоятелства.95 В писмото си Кьониг също иска да знае за здравето на Вегман – вероятно защото е чул, че е паднала и е била в болница веднага след началото на войната. Също я пита дали може да дойде на гости в Шотландия. Освен това, Кьониг пита дали има възможности за доразвиването и разпространяването на антропософията в Америка и пита Вегман дали може да подкрепи такъв проект. Вероятно не е знаел по това време, че точно преди началото на войната, самата Вегман е мислела да се мести в Канада и да установи клиника там.

В отговора си от 18 януари, 1940г., Ита Вегман изразява съжаление, че Кьониг има намерение да напусне Дом Кирктон, и че са възникнали противоречия със семейство Хотон. Тя откровено споделя опасенията си с Кьониг: „Наистина се надявам да няма никакъв разрив с Уилиамстон – това би било наистина жалко, тъй като разчитаме едни на други за нашия напредък.” Обаче, в писмо до Франсес Меланд, което пише (на английски) след получаването на последното писмо от семейство Хотон, тя излага своята позиция по още по-категоричен начин:

Не съществува никакво разбирателство между групата на Кьониг и нея [г-жа Хотон] и нейния съпруг – мисля, че са прекалено странни един за друг. Г-жа Хотон винаги е готова да помогне, но също така обича и да ръководи, а д-р Кьониг има същата склонност. Но Кьониг е чужденецът и би трябвало да разбере какви са обстоятелствата, и да бъде благодарен за помощта, която е получил.96 Това, че нещата не вървят на добре много ме натъжава, защото всичко ще се отрази на Антропософията. Д-р Кьониг е правил промени в къщата, която сем. Хотон му предоставиха безвъзмездно, без първо да ги попита, а им е съобщил, след свършен факт. Не е хубаво да се правят такива работи. И така, виждате как в Шотландия постоянно възникват трудности и как се е прокраднал раздор. Казвам ви това, скъпа мис Меланд, за да разберете положението на г-н и г-жа Хотон, а може би [sic] ще бъде добре, а моят съвет е хората не само да „боготворят” д-р Кьониг, а той да си даде сметка, че не може да си позволява своеволия в чужда страна, където му се предлага гостоприемство. Самата аз нямам нищо против д-р Кьониг, но просто бих ви предупредила да не се повтаря ситуацията, при която бяха боготворени Щайн и Колиско, а сега и Кьониг – не е добре за никой от вас, нито за Кьониг.”

Въпреки собствените й притеснения относно напускането на Кьониг на Дом Кирктон, Ита Вегман му пожелава късмет в намирането на подходящ имот: „Надявам се да намерите нещо добро.”

В писмото си от 18 януари 1940г., Ита Вегман описва и своето положение, както и общото положение в клиниката пет месеца след началото на войната. Тя пише, че е прибавила към разглежданите възможности Къща Андреа Кристофоро в Аскона, където за пръв път остава за по-дълго през ноември 1939г., точно когато приятелят на Кьониг, Колиско, умира внезапно в Лондон. В този контекст и споменавайки запитването на Кьониг относно Америка, тя пише:

            „Под въпрос е дали Америка понастоящем е отворена за нас – аз не мисля, че е така. И човешкият въпрос също играе роля в това. Смъртта на Колиско остави огромна празнота, защото винаги съм се надявала, че той ще бъде правилният човек за Америка. Аз не виждам реални възможности в Америка, макар че имам някои приятели там, които с удоволствие ще помогнат, ако нещо може да се направи. Също така, често съм мислила за Бритиш Кълъмбия, дори си представях самата къща (една приятна клиника на хълм). Но това може и да е било чисто въображение.”

В края на писмото си Ита Вегман най-сетне отговаря на оплакванията на Кьониг, че не му е давала достатъчно съвети и подкрепа през изминалата година. Възможно е през 1939г. Кьониг да е писал наколко пъти (писмата вече не съществуват) от Дом Кирктон до Арлесхайм, давайки израз на своите опасения, тревоги и съмнения. Но Ита Вегман не си е давала всъщност сметка, че му дължи отговор – и обяснява на Кьониг в няколко изречения как планира да подпомогне неговата социална дейност:

            „Ти ме обвиняваш, че не съм ти изпращала никакви съобщения или съвети, или инструкции за трудната работа, която вършиш там. Но, скъпи д-р Кьониг, как бих могла да го сторя? Това не нещо, което може да се върши оттук. В нови ситуации като тази, при които трябва да изграждаш връзки с хора, които не познаваш много добре, нещата винаги се променят бързо. Днешното положение може изцяло да се е променило утре. Имах по-скоро чувството, че трябва да бъдеш оставен да се справиш с нещата, защото винаги си бил достатъчно внимателен и тактичен, за да намериш решение при всякакви трудни ситуации. Така че, моля те не се сърди, че не съм ти писала достатъчно често. Бъди уверен, че винаги ще бъда свързана с твоята работа. Също така имам много близки връзки с всички, които са с теб сега. Клиниката също е тясно свързана с теб и работата, която вършиш там.”

Ита Вегман подкрепя д-р Кьониг, неговите колеги и техните планове, въпреки, че е знаела, че Кьониг – като Колиско и Щайн – ще продължи по собствен път - път, който до известна степен го бе отдалечил от антропософските среди. Вегман гледа на това със съжаление, особено що се отнася до движението за лечебна педагогика, защото от 1925г. насам нейна най-голяма грижа е стабилната координация на движението. Но в същото време тя признава силната индивидуалност на Кьониг и безспорния висок морал на неговите намерения, и остава във връзка с него.

* * *

От последните три години в живота на Ита Вегман са останали само две писма и една телеграма от Карл Кьониг, и едно писмо отговор от Ита Вегман. Имайки предвид трудните и опасни пощенски връзки по време на войната, както и цялостното духовно положение, много е вероятно и без това да не е имало кой знае колко писма по това време. През пролетта на 1940г. Кьониг съобщава на Вегман, че Сузан Лисау, квалифициран музикален терапевт и лечебен педагог, чието присъединяване към проекта на Кьониг е било потвърдено, е решила в края на краищата да остане в Зоненхоф, за голямо раздразнение на Кьониг. Той изпраща до Ита Вегман писмото, с което Лисау му съобщава за своето решение и яростно протестира против това. Кьониг е знаел, че Сузан Лисау е искала да остане в Зоненхоф, и че Ита Вегман го одобрява, но не го е предложила.97 При това положение той силно се оплаква на Вегман, обръщайки се към нея в ролята й на духовен ръководител на Медицинската секция в Гьотеанума, носеща обща социална орговорност, а съшо така и в ролята й на директор на Зоненхоф. Кьониг се чувства „подведен” и в писмото си от 14 април, 1940г. той също така ясно заявява колко важна е лечебната евритмия, според него, за лечебната педагогика и колко сериозно настоява за Сузан Лесау (или адекватен неин заместник):

            „Ние най-спешно се нуждаем от лечебен евритмист и вие знаете колко жизненоважна е лечебната евритмия за лечебната педагогика. Нямам никакво желание да правя нещата като в Клент, където работят вече година подир година без лечебна евритмия.”

* * *

В същото писмо – и с по-спокоен тон – Карл Кьониг съобщава на Ита Вегман, че общността скоро ще се мести в Кемпхил, и описва новия имот. В края на писмото си отново споменава лечебната евритмия:

            „Представлява голяма къща и две по-малки, с четири стаи всяка, насред 22 акра земя и красива овощна и зеленчукова градина, две полета и няколко конюшни и бараки. Идеални са за създаване на всичко необходимо за нашата работа. Много съм доволен, че успяхме да напреднем толкова в рамките на една година и съм доста учуден – както споменах и преди – от интереса, който дори и властите проявяват към нашата работа. Това означава, че съществуват прекрасни възможности, а от друга страна и еднакво голями предизвикателства, а що се отнася до това - не бих искал да изпусна нищо. По отношение на лечебната евритмия отново бих ви помолил да не ни оставяте на сухо, и се надявам, че ще успеете да намерите заместник.”

В това писмо – преди преместването – Кьониг ясно изразява намеренията си Кемпхил да продължи да установява контакт с общата публика, както и да сътрудничи с властите: „успяхме да напреднем толкова в рамките на една година и съм доста учуден – както споменах и преди – от интереса, който дори и властите проявяват към нашата работа.”  От много години това е била негова цел при работа с властите и с Асоциацията за социална помощ - взаимната полза. Макар и Кьониг да започва живота си в Шотландия в малък анклав на еврейски емигранти, настоява да се говори само на английски език в Кирктон Хаус. Той полага всички усилия да гради и поддържа добри отношения в местното общество. И в това отношение много се доближава до Ита Вегман и нейния космополитен, Михаелистичен подход. Но е имал разногласия с много от тези в лечебното движение, които са работели по-скоро интровертно – „често ограничения възглед за заобикалящия свят сред нашите редици”.

Преместването в Кемпхил е планирано за началото на лятото през 1940г. По това време Ита Вегман е отишла в Каса Андреа Кристофоро. Там тя скоро научава, че Карл Кьониг и мъжете от общността са интернирани на Isle of Mann като „външни врагове”. Тя също научава, че, въпреки това, жените и децата са се преместили в имота Кемпхил в края на май. По-късно я информират за постепенното освобождаване на мъжете, начело с Карл Кьониг, който се завръща от лагера в Кемпхил на 4 октомври.

На Коледа 1940г., по време на първите антропософски Коледни празненства в Каса Андреа Кристофоро, Ита Вегман получава телеграма на английски:

            „Най-добри и сърдечни пожелания за една светла Коледа на всичките ви приятели

            Карл Кьониг и Кемпхил”

Скоро след това Ита Вегман пише на графиня фон Бонстетен:

            „Току-що получих телеграма от д-р Кьониг в Англия, в която ми казва, че той и жена му са добре. Истински се радвам от тази новина.”98

* * *

Шест месеца по-късно, на 9 юни 1941г., Ита Вегман пише след доста дълга пауза и пита за Кьониг, за неговата работа и колеги. Вегман пише на английски, след като е прочела за дейността на Кьониг в антропософския Вестник, издаван във Великобритания. Тя иска да знае как са той и неговите приятели, за семейството му и нейната кръщелница Ренате, и описва сегашното състояние на комуникациите и връзките им:

            „Вестникът пише за работата, но не може, разбира се, да предаде подробностите, които човек иска да чуе, и във всеки случай не е възможно в такива времена да се пише за нещата, които носим дълбоко в сърцата си. Така че, разберете също така, че когато не ме чувате много често, това не означава по никакъв начин, че не сте – всички вие – често в мислите ми, и аз копнея за деня когато всичките настоящи бариери отпаднат и пак ще можем свободно да общуваме един с друг.”

Ита Вегман очевидно не споделя най-важните въпроси („не е възможно в такива времена да се пише за нещата, които са дълбоко в сърцата ни”) и през последните три години от живота си тя поддържа много малка част от широката кореспонденция, която е водела преди. Със сигурност е знаела, че Кьониг отдавна очаква нейните запитвания, внимание и интерес, и „няколко думи на съчувствие”. Съществуват много признаци, че Карл Кьониг, след дълго и напразно чакане, почти е престанал да пише до Арлесхайм. Неочакваното писмо от Вегман на 9 юни, 1941г., обаче, е било голяма радост и облекчение за него, тъй като му съобщава за нейното положение в Аскона и потвърждава нейния неспиращ интерес към неговите усилия и тези на общността. Той започва отговора си със „Скъпа д-р Вегман, едва ли си представяте колко бяхме щастливи при получаването на вашето писмо.” Кьониг току-що се е завърнал от изнасяне на лекции на Годишното общо събрание на Антропософското общество в Лондон, където получава добри новини за Ита Вегман и нейното положение в Аскона, и точно тогава пристига и нейното писмо. Сега той изпитва още по-голямо удоволствие да чете личните и неочаквани думи от нея. В отговора си на писмото на Вегман – последният обмен на писма между тях – Кьониг описва подробно и весело положението в Кемпхил. Той завършва писмото си от 15 юли, 1941г. обръщайки се към Ита Вегман и общността в Каса Андреа Кристофоро:

            „Моля предайте най-добри пожелания на всички ваши приятели и помощници, а всички ние ви изпращаме нашата обич и доверие, и най-дълбоки чувства към вас и вашата работа.

            Най-сърдечни поздрави,

            Ваш, както винаги,

            Карл Кьониг”

* * *

Рано вечерта на 4 март, 1943г. д-р Кьониг е информиран, посредством телеграма, че Ита Вегман е починала неочаквано сутринта в дома си в Арлесхайм. Емоционално съкрушен от новината – „рядко съм усещал такава внезапна скръб, чувствах се разкъсан” – Кьониг решава да чете Христологичната лекция на Рудолф Щайнер от 28 юли, 1923г., за Ита Вегман, и същата вечер, заедно с приятелите си, провежда възпоменателно тържество в Кемпхил. На следващия ден, късно през нощта на 5 март, когато много хора вече са се сбогували с Ита Вегман, която е положена за поклонение в нейния дом в Арлесхайм, той пише в своя дневник:

            „Сега тази добра и велика жена си отиде в духовния свят. Вероятно най-добрата приятелка на Рудолф Щайнер. Приятелката, която се грижеше за него ден и нощ по време на неговото боледуване, главната фигура в новата медицина, новата лечебна педагогика. Доктор, помощник, съветник на много, много хора. Няма я вече помощницата и майчинската приятелка. За мен, сякаш жив нерв бе срязан. Едва мога да повярвам, че няма да я видя вече тук на земята. Каква празнота се отвори внезапно около мен.”

[Дневник на Карл Кьониг от 5 март 1943г.]

[Ита Вегман (Аскона 1942г.)]

            „Станал съм сутринта, но напълно разбит. Изпитвам безкрайна мъка и не мога нищо да правя...

            По-късно започвам да пиша исторята за Каспар Хаусер, нещо като кратък реквием за фрау Доктор. Върви бавно.”99

В деня на смъртта на Ита Вегман Кьониг поставя нейна снимка на бюрото си, където седи оттогава-нататък. Това е протретът й в Аскона, който тя очевидно му е изпратила в края на 1942г., вероятно на Коледа. До 8 март, 1943г., денят на кремацията на Ита Вегман в Базел и бомбардирането на старата част на Нюрнберг, Кьониг работи по своята история за Каспар Хаузер. През следващите месеци той е силно съсредоточен върху тази тема във връзка с мистерията за Изида-Озирис и Ита Вегман, като отчасти сътрудничи с Валтер Йоханес Щайн.

На 5 март Карл Кьониг пише в дневника си за Каспар Хаузер и работата му над неговата история, която го е занимавала през първите дни след смъртта на Ита Вегман.100

            „Това дете Каспар, което е трябвало да донесе мир, от меркуриалния импулс на Буда, е било осмивано и на края убито от силите на противодействие. И тя беше търпелива и спокойна, защото държеше новия жезъл на Меркурий, знака на лечебния мир.”101

* * *

Все още запазените вписвания в дневника, както и някои коментари по време на лекциите му през тези две десетилетия, показват, че Карл Кьониг е търсил връзка с духовното същество на Ита Вегман до края на живота си и го е изпитвал като действителност в работата си в Кемпхил.102  Той е считал себе си за работещ и живеещ в „потока на Ефес”, чиито представител е Вегман. Той е искал да работи в „духа на нейните намерения” и е виждал дори и късния етап от своята дейност на езерото Констанс неременно в тези рамки.103 Около деня на св.Йоан през 1964г. Кьониг пише до Ерика фон Арним, основателката на Обществото на училището Кемпхил във Фьоренбюл:

            „Винаги съм имал усещането, че това, което иска да се получи на езерото Констанс трябва да бъде разглеждано на фона на Ефес... Там вече съществува силна съдбовност, сочеща към индивидуалността Ита Вегман, и ние трябва да поставяме това все по-ясно в нашето съзнание.104

През септември 1965г., шест месеца преди смъртта му, Кьониг още веднъж говори за Ита Вегман на церемонията по откриването на новата къща във Фьоренбюл, близо до Хайлигенберг, до езерото Констанс. Той описва общественото й обаяние и мощната й михаелистична инициативна сила, която е помогнала на антропософското медицинско движение да достигне световно значение. За връзката й с Рудолф Щайнер той казва:

            „Д-р Вегман бе не само личният му лекар, но също се грижеше за него и неотклонно бе до него през последните месеци от живота му. Тя се грижеше за него. Веднъж той й казал, че целият й живот всъщност я е водил към тези шест месеца, прекарани заедно. Наистина трябва да се замислим за това, че антропософското медицинско движение се поражда от това, че самият Рудолф Щайнер става пациент, а Ита Вегман – негов лекар.”105

От 1925г Карл Кьониг изживява продължението на намеренията на Рудолф Щайнер чрез живота и работата на Ита Вегман, на които той все повече посвещава собствената си работа и творчество. Рудолф Щайнер е казал веднъж, че той ще ръководи Медицинската секция чрез Ита Вегман. Кьониг изпитва духовната реалност на това изявление в Ита Вегман, но също така и в собствената си съдба и нея като водач и съветник.106 За Карл Кьониг Кемпхил е бил част от антропософското движение на Земята, подпомогнато и свързано с Рудолф Щайнер, което също е в съответствие с думите на Ита Вегман на 23 декември 1933г.:

            „Това, което правим тук има за цел да създаваме все по-силни връзки с Рудолф Щайнер. Независимо от всичките трудности вътре в Обществото, ние се стремим към такава връзка и само така ще можем да живеем и работим тук.”107

Превод: Ати Петрова

       

Петер Зелг: Ита Вегман интуитивно е схващала каква е конкретната мисия в живота и съдбата на Кьониг... (1)

Карл Кьониг за Ита Вегман: Тя бе царствена, но същевременно излъчваше дълбоко чувство за братство... (2)

Съдбовното сътрудничество между д-р Карл Кьониг и д-р Ита Вегман в името на антропософската медицина, лечебната педагогика и социалната терапия (3)