Диана Янкулова: По пътя към Голготския Кръст... (поетичен цикъл)

Submitted by admin 2 on Нед., 12/04/2020 - 07:34
Христос

Страстният понеделник

Христовото Слънце е което величествено израства над лунния хълм Мория и  което тържествува над лунния светлик. Това Слънце прогонва нощните призраци... Бъдещето може да разцъфне единствено от вярата, от слънчевото съзерцание на сърцето. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”.

Емил Бок, из„Трите години“

 

Слънце

Навън все още слънцето е бледо –

зад облачно небе и хладен вятър,

и в спомени за ярки слънчогледи

през утрините топли се душата.

 

Разбуждайки се, тя очи отваря

и вижда жълти храсти, нацъфтели,

със топлина и нежност да я галят –

каквито – откъде сега са взели?

 

Така цъфти и бялото кокиче,

във нощите студени грее, грее,

там, в дълбините, някой го обича

и огън, и живот в цветчето лее.

 

Преди хилядолетия бе Земята

обливана в лъчи на слънце вечно,

то още не струеше от душата,

а беше само външно и далечно.

 

А на това кокиче в стъбълцето,

в камбанките, които цвят разплискват,

се влива топлината на сърцето –

безкрайната Христова обич близка.

 

Той истинското Слънце тихо стана,

негаснеща звезда сред тъмнината,

с любов дойде и със любов остана

завинаги, във всичко на Земята...

 

6.04.2020

София

* * *

Страстният вторник

„Макар и в падналата нощ, Марсовите сили на деня ще бъдат окончателно надвити от Христовото Слънце, едва когато всички духовновоюващи слова се увенчаят накрая с тази тиха любов.“

Емил Бок, из„Трите години“

„Цялата световна история представлява не друго, а една непрекъсната борба между упованието и неверието.“

Гьоте

 

Тази тиха любов

Все още дъх задържаше Земята,

небето беше сиво като стряха,

пълзяха студове и вееше вятър,

а сливите отрано разцъфтяха.

 

И бяха като облачета бели

сред черното море на голи клони,

и гледах как снегът над тях се стели,

но и цветче не дръзва да отрони.

 

А после и Христос видях, приседнал,

и сигурно в душата му бе тежко,

почивайки след битките последни

с душите хладни, зимата човешка.

 

Той беше в бяло, като тези сливи,

и гледаше града от хълма горе,

но онзи ек от битките горчиви

в душата му пробойна не отвори.

 

И нито горест, гняв или печал

не можеше духа му да обземе –

той бе донесъл всичко, беше дал,

а всеки бе решил какво да вземе.

 

Сега цъфтят дръвчетата отвън

и белота прокапва от небето,

прелита цвят, прелита като в сън,

прелита Дух на всеки към сърцето...

 

7.04.2020

София

 

Христос

 

* * *

Страстната сряда

„Покоят е не просто застиналост, а вглъбена и умиротворена жизненост. Един неспокоен човек не е способен на любов. Любовта е възможна само там, където в душата е извоювана вече силата на спокойствието.“

Емил Бок, из„Трите години“

 

Покой

Стои Христос, потънал в дълбините

на своите последни дни и нощи,

и с две-три птици някъде прелита

душата му над земния ни остров.

 

Стои Христос, мълчат скали, дървета,

потоците притихват в тишината

и тайнствена луна през облак свети,

прикривайки какво вести зората.

 

Душата му роди покой навеки,

сред бури, бич, погроми и раздяла –

Христос върви по тесните пътеки,

блести спокойно дрехата му бяла.

 

Цветя разцъфват в мъките му – страсти,

и светлина в земята, вътре, грее,

и пролет спи във розовите храсти,

и слънце във потоците живее.

 

Загадъчна любов изпълва дните,

звезди горят в самотните ни нощи

и две-три птици винаги прелитат

в небетата над земния ни остров.

 

8.04.2020

София

* * *

Страстният четвъртък

„Измиването на нозете е тъй да се каже последната, не просто изговорена, а извършена апостолска притча. Последната цел на учението, което Христос оставя на учениците, е любовта.“

Емил Бок, из„Трите години“

 

„А беше нощ…“

Дълбока, бледа лунна светлина

сребрее между клонките в скалите,

и вътрешна растяща тишина

разлива се – съдбовен танц – в гърдите.

 

А някъде в нощта вода кипи,

със грохот от скала висока пада;

градът смълчан в потискащ унес спи,

зловещо глъхнат пустите площади.

 

Светлее ореолно под лъча

лицето, озарено от молитва,

душата и небетата мълчат,

лек цъфнал цвят от клонките политва.

 

Цветът умира, за да дойде плод,

и розата наесен се сбогува,

за да дочака пролет и живот –

така светът навеки съществува.

 

И тази нощ красивата луна

за кой ли път от онзи миг изгрява,

Христовата сияйна светлина

настъпващата пролет озарява...

 

8.04.2020

София

 

„А беше нощ…” – цитат от „Евангелие от Йоан“

 

 

Христос

 

* * *

Страстният петък

„Този, който увисна на кръста, за да извърши в смъртта величествения любовен акт; този, който преобрази всяко земно създание, той е всъщност най-истинският и свят образ на човешкото същество.“

Емил Бок, из„Трите години“

 

Аз пак те виждам

Аз пак Те виждам – в слънчевия блян,

докосващ всяка сутрин върховете,

в безмълвния простор, от дъжд облян,

и в щедрата безкрайност на небето.

 

Ти – Слънцето – само дойде в света,

от вечност и звезди се бе откъсвал,

и в своята безпределна доброта

във всеки ден по малко бе възкръсвал.

 

По част от теб разтваряла се бе –

красив бял цвят – на хората в душите,

дъхът Ти стана земното небе,

кръвта Ти – пълнокръвие на дните.

 

А мъките Ти станаха нощта,

но всяка нощ е раждала Зората.

Аз пак Те виждам – виждам любовта,

зад всичко диша кротка добротата.

 

10.04.2020

София

* * *

„Христос, който през месец декември се е оттеглил душевно заедно със земята във вътрешността й, сега започва с издишването на самата земя да оставя да бъдат издишвани неговите сили, да ги протяга за приемането на слънчевото естество, което лъчезари срещу него.

Слънчевото Естество се съединява с излъчващата се навън от Земята Христова Сила.  Христос започва да действа заедно със слънчевото естество по времето на Великден.“

Рудолф Щайнер, Събр. съч.223

 

 

Великден

Вали. Небето сиво е покрило,

прихлупило простора на очите.

В тъмата зимна пак е приютила

Земята спяща своя дъх в гърдите:

 

пространствата, в които семената

все още сдържат силата си млада

и чакат търпеливо въздух златен,

от който топлина и обич пада.

 

Разцъфват огън жълт във храсти голи

и бели цветове в дръвчета крехки,

Земята сдържа дъх и свято моли

да облече най-цветната си дреха.

 

И ето – Дух в просторите отправя

дихание, от нежност засияло,

Христовата си сила проявява,

в недрата тишина и мощ събрало.

 

И слънце ще пробие през мъглите,

жадуващо да се допре отново

и да съедини лъчи с лъчите

на дишащото същество Христово.

 

5.04.2020

София