Емил Бок за Разпети петък (6)

Submitted by admin 2 on Вт., 21/03/2019 - 19:59
Голгота

В своя край Тихата сед­ми­ца нав­ли­за в ед­на дейс­т­ви­тел­на и осе­за­ема тишина. Държането на Исус се променя. Вулканичната и из­пъл­не­на с бор­бе­ност во­ля отс­тъп­ва на­за­д. Ко­га­то меж­ду по­лу­нощ и из­г­рев слън­це прес­лед­ва­чи­те сла­гат ръ­ка на Този, когото Юда це­лу­на­, Той изоб­що не се съпротивлява. По-скоро Той защи­та­ва Петър, който ­ис­ка да се бо­ри за Него.

И така, ние Го виж­да­ме­, г­ру­бо уло­вен от не­чис­ти ръ­це­, повле­чен от еди­ния край на гра­да до другия. Привидно без­по­мо­щен е пре­да­ден Той на те­зи­, ко­ито Го би­чу­ват и увен­ча­ват че­ло­то Му с тръ­ни­, на те­зи­, ко­ито Го заплю­ват и уд­рят по лицето. Зрителите на дра­ма­та са обзе­ти от дъл­бо­ко въл­не­ние и скръб, ­ко­га­то нак­рая па­ла­чи­те при­нуж­да­ват за­ли­та­щия Исус да но­си теж­кия кръст и ко­га­то с без­по­щад­на су­ро­вост Го при­ко­ва­ват към него. Къде е ос­та­на­ла войн­с­т­ве­на­та сила, ко­ято през пър­ви­те дни на сед­ми­ца­та сти­хий­но бли­ка­ше от Него? Нима Той на­пус­на бор­ба­та сре­щу чо­веш­ка­та сле­по­та и злоба?

Само външ­но пог­лед­на­то из­г­леж­да та­ка ся­каш ед­но без­во­ле­во и па­сив­но при­ема­не на съд­ба­та зае мяс­тото на пре­диш­на­та борбеност. Този, когото хо­ра­та из­мъч­ват и разпъват, е не­що по­ве­че от един човек. Една Божия съд­ба е ук­ри­та в сце­ни­те на Страстната седмица: битката, ко­ято в пред­ход­ни­те дни бе во­де­на с чо­вешки сред­с­т­ва­, ще про­дъл­жи се­га в не­ви­ди­ми сфери. Отнета от външ­ния пог­ле­д, ­тя нав­ли­за в мно­го по­-мо­гъщи измерения. Христос во­юва не с плът и кръ­в, а с нез­ри­ми­те про­тив­ни­ко­ви сили, от чи­ето по­тис­ни­чество Той ис­ка да ос­во­бо­ди всич­ки човеци. Той во­юва сре­щу лу­ци­фе­ри­чес­ки­те си­ли­, ко­ито ис­кат да от­да­лечат и от­чуж­дят хо­ра­та от Земята. Но Той во­юва и сре­щу ари­ма­ни­чес­ки­те сили, ко­ито ис­кат да вко­ра­вят и сгър­чат чо­ве­ка­, да го око­ват в мър­т­ва­та материя.

Вникнем ли доб­ре в те­зи сце­ни­, виж­да­ме как Христос води по­бе­до­нос­на­та си бор­ба пър­во сре­щу лу­ци­фе­рич­ни­те­, а след то­ва и сре­щу ари­ма­ни­чес­ки­те си­ли на космоса. В не­де­ля­та при Възкресение, един из­б­лик на Луциферовска ду­хов­ност зад­ви­жи чо­веш­ки­те ду­ши и техни­те ви­ко­ве "Осанна" из­пъл­ни­ха не­бе­то над Йерусалим. Но то­ва бе­ше ед­на не­дос­та­тъч­на и не­на­деж­д­на ду­хов­ност, ­ко­ято ня­ма ве­че мяс­то в нап­ре­дъ­ка на човечеството. Ние ви­дях­ме как в по­не­дел­ни­ка Христос от­ме­ни лу­ци­фе­ри­чес­ки тран­с­фор­ми­ра­на­та ста­ра духовност. Във втор­ни­к Го виж­да­ме ве­че на ед­но дру­го бой­но по­ле­: п­рез плас­та на лу­ка­во­-хит­рия ин­те­лект се но­сят ка­то мъл­нии ду­хов­но­-на­си­те­ни­те Му слова. От за­пит­ва­ли­те­, ко­ито ис­ка­ха да Го пос­та­вят в клоп­ка­, се на­ди­га сту­де­ният ари­ма­нов­с­ки ум, ­ари­ма­нов­с­ка­та хитрост. И ние виж­да­ме как Христос се об­ръ­ща към те­зи дру­ги из­пъл­не­ни с мрак противници.

Обаче ари­ма­ни­чес­ка­та си­ла дейс­т­­ва мно­го по­ве­че в чо­веш­ко­то цар­с­т­во­, ­от­кол­ко­то в сфе­ра­та на са­ма­та ма­те­ри­ал­на вещественост. Тя дейс­т­ва в ед­на ук­ри­та и тайн­с­т­ве­на зона. И ко­га­то в хо­да на Пасионната дра­ма Христос при­вид­но сва­ли оръ­жи­ето и отстъ­пи, в дейс­т­ви­тел­ност Той са­мо нав­ле­зе в прик­ри­ти­те зо­ни на ари­ма­ни­чес­ки­-са­та­нин­с­ка­та влас­т, ­за да я над­мог­не и сра­зи там.

Могъществото, което Ариман при­те­жа­ва над чо­ве­ка­, се про­явя­ва на­й-три­ум­фал­но­, ко­га­то под об­ра­за на смъртта­, той се из­п­ра­вя и зас­та­ва пред то­зи зе­мен човек. Смъртта, която пър­во­на­чал­но бе­ше един ба­щин­с­ки при­ятел на чо­ве­ка, в пос­лед­ва­ло­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то­ в­се по­ве­че при­ема­ше чер­ти­те на Ариман. Надвис­на­ла­та над чо­ве­ка не­из­беж­на съд­ба­, че тряб­ва да ум­ре - точ­но нея мрач­ният дух пре­вър­на в на­й-с­т­раш­ното си оръ­жие сре­щу човечеството. Властта, която смър­т­та има над на­с, ­не се със­тои са­мо в то­ва­, че ние трябва да ум­ре­м, ­тя раз­к­ри­ва съ­щи­на­та си ед­ва след смъртта. Тогава се по­каз­ва да­ли ни­е­, с­лед ка­то сме по­ло­жили сво­ето зем­но тя­ло­, с­ме все още свър­за­ни с те­зи­, към чи­ито кръ­го­ве сме при­над­ле­жа­ли на Земята.

Тук лежи съ­щин­с­ка­та мощ на смър­т­та над нас - а имен­но в то­ва­, че тя мо­же да ни из­т­ръг­не от зем­но­то и да ни запра­ти в плен­ни­чес­т­во­то на един не­въз­в­ра­тим от­въ­ден жи­во­т. ­Ари­ма­ни­чес­ка­та мощ на смър­т­та из­мам­ва чове­ка и го скар­ва със Земята. По вре­ме на зем­ния жи­вот тя го оп­ли­та здра­во в ма­те­ри­ал­ния свят. Тя го об­лива с обе­ща­ния от зем­но ес­тес­т­во­, но след смър­т­та не дър­жи ве­че на тях. Колкото по­-­от­са­ме­н, ­ту­ка­шен е чове­кът в своя жи­во­т, тол­ко­ва по­-не­из­беж­но е за не­го плен­ни­чес­т­во­то в от­въд­ния свят след смъртта. Само онези­, ко­ито през зем­ния си жи­вот ус­пя­ват да нап­ра­вят крач­ка нап­ред в ду­хов­но­то­, мо­гат и след смър­т­та да дейс­т­­ват вър­ху Земята, да ос­та­нат брат­с­ки свър­за­ни и да под­по­ма­гат с лю­бов те­зи­, ко­ито са още на Земята. След смър­т­та ние при­те­жа­ва­ме тол­ко­ва ду­хов­на мощ над ма­те­ри­ята­, кол­ко­то сме из­во­юва­ли ка­то земни жи­те­ли през на­шия живот.

 

Целувката на Юда

 

С то­ва ние се до­кос­ва­ме до она­зи сфе­ра, в ко­ято през нап­ред­ва­ща­та па­си­он­на драма, Христос про­дъл­жа­ва сво­ята борба. Колкото и да из­г­леж­да­, че Той е ве­че па­сив­но преда­ден на противниците, тол­ко­ва по­-мощ­но кра­чи Той всъщ­ност напред. Той не се за­щи­та­ва от хората. Той не ис­ка да из­бег­не стра­да­ни­ята и смъртта. Той не се бра­ни от ари­ма­ни­чес­ко­-са­та­нин­с­ка­та влас­т, ­ко­ято изис­к­ва смър­т­та на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во, са­мо за да из­во­юва по­бе­да и над нея.

Когато през чет­вър­тъ­ка Христос учас­т­­ва­ше в свя­та­та ве­че­ря с уче­ни­ци­те­, всич­ко из­глеж­да­ше та­ка­, ся­каш не пред­с­то­яха стъл­к­но­ве­ния и битки. И как­ва чуд­на по­бе­да се­га над ду­ха на те­жес­т­та и над мър­т­ва­та ма­терия: ко­га­то Христос взе в ръ­це­те си хля­ба и ви­но­то­, ­из­в­ле­че­ни от зем­ни­те ма­те­ри­ал­ни си­ли - и ги оза­ри със Слънчевата си­ла на сър­це­то Си, Той из­т­ръг­ва зем­ни­те тво­ре­ния от си­ли­те на мра­ка и ги прев­ръ­ща в тяло и кръв на Своята Слънчева същност. И ние предчувстваме: как­то се­га­, ко­га­то Той е още в плът и одухот­во­ря­ва зем­ни­те еле­мен­ти така, че те прос­вет­ва­т, ­та­ка ще дейс­т­ва Той - но то­га­ва ве­че ис­тин­с­ки - и след смър­т­та на кръста.

В Гетсемания бор­ба­та сре­щу си­ла­та на смър­т­та нав­ли­за в ре­ши­тел­на фаза. Тук, в ти­хия мас­ли­нов ле­с, ­къ­дето Исус та­ка чес­то съ­би­ра­ше и по­уча­ва­ше учениците, за да остане се­га в страш­на и ужа­ся­ва­ща са­мот­нос­т, ­Той тряб­ваше да ус­тои пред на­й-­опасна­та ата­ка на противника. Чудото на онази об­щ­нос­т, ­ко­ято Той бе сфор­ми­рал в Ценакулума за из­це­ле­ние на чо­ве­чес­т­во­то­, се­га не Го пол­з­ва с нищо. Съзнанието на уче­ни­ци­те не е до­расло до ве­ли­чи­ето на мо­мен­та в Гетсемания. Юда по­тъ­ва в нощ­та на предателството. Но и дру­ги­те съ­що Го изоставят. Те по­тъ­ват в здра­ча на Гетсеманския съ­н, с­лед ко­ето Петър ще се от­ре­че от Него.

(* От пър­во­то до чет­вър­то­то Евангелие бук­вал­ният пре­вод на тек­с­та съ­дър­жа ед­но на­рас­т­ва­що раз­бул­ва­не на Гетсиманска­та тайна. Двете пър­ви Евангелия каз­ват са­мо­: ­"И до­хож­дат на ед­но мяс­то­, на­ре­че­но Гетсемания" (Марко 14,32). До тук ние би тряб­ва­ло да ос­та­нем с впе­чат­ле­ни­ето­, че се ка­сае прос­то за ед­но но­во място. При Лука тек­с­тът взе­ма ве­че по­-д­ру­га на­со­ка­: ­"И из­ле­зе­, та оти­де по оби­чая Си на Маслиновата пла­ни­на­; по­дир Него оти­до­ха и учениците" (22,39). Пътят во­ди не къ­де да е, а та­м, ­къ­де­то Исус чес­то прекарвал. Йоановото Евангелие до­на­ся на­й-­пос­ле пъл­но­то раз­бул­ва­не­: ­"С­лед то­ва Исус из­ле­зе с уче­ни­ци­те си от­въд по­то­ка Кедрон, г­де­то има­ше градина, в ко­ято вле­зе Той и уче­ни­ци­те Му. А и Юда, който Го пре­да­ва­ше, зна­еше то­ва мяс­то­, за­що­то Исус чес­то се съ­би­ра­ше там с уче­ни­ци­те Си" (18,1-2). И та­ка­, Гет­се­ма­ния е ед­но мяс­то на езоте­рич­но апос­тол­с­ко обучение. Гората се прос­ти­ра до са­мия връх на Маслиновата пла­ни­на­, кой­то бе­ше и аре­на­та на Планинския апо­ка­лип­сис от ве­чер­та на Страстния вторник.)

 

Христос

 

Не вът­реш­на сла­бост и не страх от смър­т­та има­ше да пре­одо­ля­ва Христос в Гетсемания. Изобщо не съ­ществу­ва по­-т­ра­гич­но не­раз­би­ра­не на ця­ло­то Христово стра­да­ние от то­ва да вярваме, че в Гетсимания Исус е мо­лил да ос­та­не по­ща­ден от смъртта. Тревожи Го не стра­хът пред смър­т­та­, а са­ма­та смърт. И тя е се­га­, която зас­та­ва пред Него. Ангелът-отмъстител ис­ка да сра­зи Неговия ангел. Тайната на Гетсеманската епопея ле­жи в то­ва­, че смър­т­та ис­ка да Го надхитри. Твърде ра­но ис­ка тя да Го от­в­ле­че пре­ди Той да е при­вършил Своето де­ло и пре­ди да е вло­жил из­ця­ло Своя дух в Земното битие.

В про­дъл­же­ние на три го­ди­ни Слънчевият по­жар на бо­жес­т­ве­на­та Азова същ­ност го­ря в Неговото тя­ло и в Неговата душа. Човешките об­вив­ки са ве­че из­пе­пе­ле­ни поч­ти докрай. Но да до­вър­ши ве­ли­ко­то Си де­ло­, това изис­к­ва съ­що и от стра­на на зем­ни­те Исусови об­вив­ки все още мно­го си­ли­, за да се от­б­лъс­к­ва приб­ли­жава­не­то на ед­на преж­дев­ре­мен­на смърт. Именно от то­зи миг ис­ка да се въз­пол­з­ва деб­не­ща­та в за­са­да арима­ни­чес­ка мощ. Лука, лекарят, описва съ­би­ти­ята с пре­циз­ни думи. И са­мо по ви­на на офи­ци­ал­ни­те пре­води се сти­га дота­м, ­че та­зи сце­на се очо­ве­ча­ва по един груб и фал­шив начин. Където в Лутеровата Библия се каз­ва­:­ ­"...бо­ре­ше се със смър­т­та и мо­ле­ше се по­-­усър­д­но­"­, там тек­с­тът бук­вал­но гла­си­: ­"и ка­то дой­де в агония..." Следователно, и в тяс­но ме­ди­цин­с­ки сми­съ­л, ­бор­ба­та със смър­т­та е започнала. Когато Лука прибавя­: ­"И пот­та му ста­на ка­то го­ле­ми кап­ки кръ­в, ­ко­ито ка­пе­ха на зе­мя­та" (22, 44), с то­ва той ек­зак­т­но посочва, един сим­п­том на агонията.

Христос ос­та­ва победител. Той от­б­лъс­к­ва смър­т­та­. Но тя е близо. И за­то­ва с на­й-­мо­гъ­ща­та мо­лит­ве­на си­ла, ко­ято изоб­що ня­ко­га е би­ла раз­ви­ва­на на земята, Той се бо­ри­, за да ос­та­не още в тялото. Един от­з­вук от тази бор­ба до­ла­вя­ме в оне­зи ду­ми на кръс­та­, ко­ито са­мо при­вид­но из­да­ват ед­на вът­реш­на сла­бос­т: ­"Жа­ден съ­м"­. До­ри и пре­ди непос­ред­с­т­ве­но­то си из­дъх­ва­не, в пос­лед­ни­те ми­го­ве на плът­та­, Той ос­та­ва ве­рен на земното. Той не се за­до­во­ля­ва прос­то с то­ва­, ч­рез смър­т­та да пре­ми­не в ду­хов­ния свят. Той ис­ка - до­ри и след смър­т­та - да ос­та­не свър­зан със Земята. В то­ва ще се със­тои и Неговата по­бе­да над смъртта. Все по­-дъл­бо­ко се пре­на­ся бор­ба­та в зем­ния ма­те­ри­ален свя­т, ­кой­то Той но­си в се­бе Си ка­то фи­зи­чес­ко тяло. Но до­ри и то­зи пос­ле­ден ос­та­тък Христос от­каз­ва да отс­тъ­пи на кня­за на то­зи свя­т, ­кой­то ве­че бе по­вяр­вал, че ма­те­ри­ал­на­та об­ласт на зем­но­то е не­го­ва не­от­ме­ни­ма собственост. Накрая до­ри Юда бе то­зи­, кой­то с це­лув­ка­та на пре­да­тел­с­т­во­то Му по­мог­на с опас­нос­т­та от преж­дев­ре­мен­на смърт Исус да от­х­върли и са­та­нин­с­ка­та власт. Другите уче­ни­ци­, ко­ито дър­жа­ха на вер­нос­т­та си къ­м Хрис­та, в дейс­т­ви­тел­ност Го изос­та­ви­ха­. ­Он­зи­, кой­то Го пре­да­де­, взе Негова стра­на и - без да знае - Му помогна.

Арената на дра­ма­та от­но­во се пре­мес­т­ва в сфе­ра­та на чо­веш­ки­те отношения. В пре­диобе­да на раз­пе­ти петък Христос се сре­ща с ця­ло­то чо­ве­чес­т­во­, ко­ето в ли­ца­та на Каяфа, Пилат и Ирод има­ше свои пред­с­та­ви­тели във ве­ли­ка­та дра­ма­. С­лед то­ва пъ­тят от­веж­да на­го­ре към Голготския хълм. Ние виж­да­ме как зас­ле­пе­ните хо­ра про­би­ват с гвоз­деи ръ­це­те и но­зе­те на Христос, и из­г­леж­да та­ка­, ся­каш Той ве­че всич­ко е оставил, ся­каш е пре­да­ден из­ця­ло на външ­на­та пасивност. Но в действителност, Неговата на­й-­сък­ро­ве­на същ­ност из­во­юва чрез гор­чи­во­то ле­кар­с­т­во на бол­ка­та пос­лед­но­то над­мо­щие на ду­ха над ма­те­ри­ята­, та­ка че све­тът на смър­т­та не би мо­гъл по­ве­че да му нав­ре­ди с нищо. Ариманическите си­ли­, си­ли­те на смър­т­та­, се до­се­щат за това. С пос­лед­но нап­ря­га­не се нав­ди­гат те­, по­бес­не­ли от ярост и гняв. И ко­га­то в зной­ни­те обед­ни ча­сове на Разпети пе­тък Слънцето угас­ва­, не­ща­та из­г­леж­дат така, ся­каш Слънчевият де­мон е при­зо­ван сре­щу Слънчевото божество. Земята се раз­к­ла­ща­, в­сич­ки зем­ни де­мо­ни се съ­би­рат, за да съ­дейс­т­­ват на Ариман и на Сатанинското му гос­под­с­т­во­, на смъртта. Антихристът раз­д­виж­ва еле­мен­ти­те на Земята и до­ри си­лите на не­бе­то­, но Христос ми­на­ва нес­му­тим пок­рай смъртта. Тя не мо­же да от­не­ме ни­що от су­ве­ре­ни­те­та на Христовия ду­х, ­от Неговата власт над ця­ло­то Земно съществувание. Космическите си­ли­, ко­ито отек­ват в Голготския час хар­мо­ни­рат с Неговата соб­с­т­ве­на воля. В Гетсемания Той каз­ва на прес­лед­ва­чи­те­: ­"Но се­га е ва­ши­ят час и на влас­т­ва­не­то на тъмнината" (Лука 22,53). Когато Слънцето по­тъм­ня­ва­, с­та­ва не дру­го­, а то­ва­, че са­ми­ят Христос да­ва Своя знак.

Всред Голготското за­тъм­не­ние се раз­к­ри­ва ед­на мис­те­ри­я­, за ко­ято мо­жем да за­гат­нем са­мо с на­й-­го­ля­ма пред­паз­ли­вос­т. Т­ру­пъ­т, ­кой­то е увис­нал на кръста, за­поч­ва да свети. Когато в ня­кои ге­ог­раф­с­ки об­лас­ти­, по по­ле­та и край пъ­ти­ща сто­ят раз­пя­тия с поз­ла­те­но­то Исусово тя­ло вър­ху чер­ния дър­вен кръст, в на­ив­но­-мъд­ра­та на­род­на тра­ди­ция ожи­вя­ва ед­на важ­на тай­на на Разпети петък. Едно тайн­с­т­ве­но Слънчево си­яние про­ник­ва през зло­коб­на­та обед­на нощ. Когато външ­но­то Слънце угас­ва­, по­каз­ва се Христовото Слънце. Едно Великденско оза­ре­ние струи в мра­ка на Разпетия петък.

 

Христос

 

Последното от се­дем­те сло­ва на кръс­та "Свърши се" не оз­на­ча­ва­, че мъ­ки­те са преодоляни. То оз­на­ча­ва, че се­га е пос­тиг­на­та пъл­на по­бе­да над смъртта. Преди бе­ше та­ка­, че чо­ве­кът след един впле­тен в ма­те­рията зе­мен жи­во­т, ­бе­ше зап­ра­щан от смър­т­та в от­въд­ни светове. След ка­то из­дъх­ва­, Х­рис­тос се от­п­ра­вя нап­раво към Земята. Кръвта от ра­ни­те - а за­ед­но с нея и ду­ша­та Му - про­ник­ва в тя­ло­то на Земята. Ако в друг слу­чай чо­век про­ли­ва­ше кръв­та си­, то и кръв­та­, и ду­ша­та тръг­ва­ха по раз­лич­ни пътища. Тук оба­че­, ду­ша­та тръг­на с кръвта. Земята се разклати, зем­ни­те тру­со­ве от­во­ри­ха Земята и тя пое в се­бе си Христовото тя­ло и Христовата душа. Ако в друг слу­чай ед­но чо­веш­ко тя­ло по­тъ­не­ше в гро­ба­, то тя­ло­то и ду­ша­та тръг­ва­ха по раз­лич­ни пътища. Тук оба­че­, ду­ша­та след­ва тя­ло­то по пъ­тя към Земята. Тази е ве­ли­ка­та кос­ми­чес­ка жертва­, ко­ято Христос из­вър­ши от лю­бов към вся­ко зем­но съз­да­ни­е­, за­що­то смър­т­та изоб­що не пред­с­тав­ля­ваше ня­как­ва зап­ла­ха за Него. Земята по­лу­чи тя­ло­то и кръв­та Христови. Тя по­лу­чи ве­ли­ко­то при­час­ти­е­, защо­то смър­т­та ня­ма­ше по­ве­че власт над Този, който ум­ря на кръста. С то­ва в ця­ло­то Земно би­тие бе вложен един фер­мен­т, ­ед­но ле­кар­с­т­во за оду­хот­во­ря­ва­не на ця­ло­то Земно битие.

В про­дъл­же­ние на три дни око­ви­те на смър­т­та ско­ва­ват всич­ко­, как­то и три дни - след смър­т­та на все­ки човек - трае он­зи си­гу­рен и све­щен по­кой на съдбата. Три дни след те­лес­но­то уми­ра­не­, с­мър­т­та още вед­нъж изя­вя­ва не­умо­ли­ма­та си мощ над чо­веш­ко­то същество. След ка­то от­хвър­ля фи­зи­чес­ко­то тя­ло на чо­ве­ка тя ос­во­бож­да­ва съ­що и жиз­не­но­то тя­ло­, ­етер­но­то му тя­ло и го раз­ли­ва в космоса. Обаче прос­вет­ва­не­то на трупа от кръста, раз­к­ри­ва друга, Великденска пер­с­пек­ти­ва­: на тре­тия ден си­ли­те на смър­т­та не ус­пя­ва­т да разло­жат етер­но­то тя­ло на Христос, бла­го­да­ре­ние на си­ли­те­, ко­ито Христос уп­раж­ни над соб­с­т­ве­но­то си Същес­т­во­, та­зи етер­на об­вив­ка ня­ма да се от­да­ле­чи от Земята, няма да я на­пус­не­, тя все по­ве­че ще се суб­с­ти­туира­, та­ка­, че тък­мо се­га­, ч­рез нея Христос ще мо­же да се свър­же с вся­ка зем­на твар. В сво­ето ду­хов­но тя­ло Христос ос­та­ва бли­зо до чо­ве­ка­, как­то Той сам бе­ше обе­ща­л: ­"И ето. Аз съм с вас през всич­ки­те дни до свърше­ка на века" (Мат.28,20). Силата, чрез ко­ято Христос из­воюва по­бе­да над смър­т­та­: то­ва е кос­ми­чес­ка­та лю­бо­в, ­ко­ято в Него до­би чо­веш­ки облик. Пилат мо­же­ше да ка­же за съ­щес­т­во­то под пур­пур­на­та ман­тия с би­чу­ва­но­то и увен­ча­но с тръ­ни тя­ло­: ­"­Ето човекът!" Тъкмо се­га и ние мо­жем да ка­же­м: ­"То­зи­, кой­то увис­на на кръс­та­, за да из­вър­ши в смър­т­та ве­ли­чес­т­ве­ния лю­бо­вен ак­т; ­то­зи­, кой­то пре­об­ра­зи вся­ко зем­но съз­да­ние, той е всъщ­ност на­й-­ис­тин­с­кият и свят об­раз на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во­. "

К­рис­ти­ян Моргенщерн е из­ра­зил то­ва с по­етич­ни­те слова:

И аз ви­дях чо­ве­ка в на­й-­дъл­бо­ка­та му тай­на

и аз поз­нах све­та в ос­но­ва­та му трай­на.

Аз зная - лю­бов­та е не­гов сми­съл на­й-­дъл­бок

и съ­щес­т­ву­вам ту­к, ­за да оби­чам все по­-сил­но

И аз раз­пер­вам ръ­це - на­учен от Него

как бих ис­кал све­та да пре­гър­на - ка­то Него!

 

Из "Трите години" - втора част

За космическия Великден и Страстната неделя (1)

Страстният понеделник (2)

Страстният вторник (3)

Страстната сряда (4)

Страстният четвъртък (5)