Емил Бок за Страстния четвъртък (5)

Submitted by admin 2 on Ср., 20/03/2019 - 22:02
Тайната вечеря

Два пъ­ти го­диш­но един чет­вър­тъ­чен ден се из­ди­га в сво­ята осо­бе­на праз­нич­на свет­ли­на над по­то­ка на време­то­: де­нят пре­ди Разпети пе­тък и де­нят на Възнесението Господне /в тре­то­то де­сет­д­не­вие на ма­й/­.

Ма­кар и Великият чет­вър­тък да ле­жи в се­ри­оз­на­та Страс­т­на сед­ми­ца на годината, той по­каз­ва ед­но тайн­с­т­ве­но род­с­т­во с дру­гия чет­вър­тъ­к, ­ко­ето е шест сед­ми­ци по­-къс­но­, ко­га­то ця­ла­та про­лет­на при­ро­да е изпъл­не­на с уха­ния и цъф­те­ж. ­Ве­чер­та на Великия чет­вър­тък не е ли по един тайн­с­т­вен на­чин вто­ра­та ве­чер в го­дишния кръг? Наистина не­го­ва­та треп­ка­ща за­га­дъч­на свет­ли­на бе­ле­жи за­ле­за пре­ди тъм­ни­на­та на Разпети петъ­к, ­но съ­що и ут­рин­на­та зо­ра на Великденското слън­це­.

Ко­га­то ние прех­вър­лим сре­да­та на свя­та­та сед­мица­, ко­га­то ве­че сме пре­ми­на­ли през пър­ви­те три дни­, ­из­пъл­не­ни от шум­ни стъл­к­но­ве­ния с Боговраждебния око­лен свя­т, ­нас­тъп­ва ед­на рас­тя­ща тишина. Вечерта на Велики чет­вър­тък ни об­г­ръ­ща със свя­то­то си мълчание. Шумът вне­зап­но пре­ми­на­ва в ти­ши­на­. П­рез де­ня шу­мът от улич­ни­те тъл­пи на хи­ля­ди па­за­ря­щи и спо­ре­щи Богомолци е дос­тиг­нал сво­ята вър­хо­ва точка. И то­га­ва­, мал­ко пре­ди пур­пур­но­то къл­бо на Слънцето да по­тъ­не на за­па­д, с­ре­щу ги­гант­с­кия сре­бъ­рен диск на из­г­ря­ва­ща­та Луна, от ба­люс­т­ра­да­та на хра­ма проех­тя­ват зву­ци­те на сре­бър­на­та тръба, ко­ято да­ва зна­к за на­ча­ло­то на пред­п­раз­нич­ния под­гот­ви­те­лен ден. Настъпва пас­хал­на­та но­щ, п­рез ко­ято ста­ро­за­вет­ни­те вяр­ва­щи хо­ра се под­гот­вят за пас­хал­ния праз­ни­к, ­започ­ващ от след­ва­ща­та вечер. Бушуващата глъч­ка утихва. Всички къ­щи се из­пъл­ват с кръв­но­-с­вър­за­ни хора, ко­ито се съ­би­рат око­ло ма­си­те за да ядат пас­хал­но­то аг­не­. ­Из­вед­нъж ули­ци­те ста­ват безлюдни. Потискащо мъл­ча­ние тег­не нав­ся­къ­де­. То­ва е ма­ги­ята на Пасхалната нощ, в ко­ято ня­ко­га Ангелът на смър­т­та бро­де­ше из Египет.

Исус и уче­ни­ци­те се от­п­ра­вят към мяс­то­то­, къ­де­то те тряб­ва да из­вър­шат Пасхата. Съдбата по­ис­ка ти­ши­на­та на то­зи ден да е твър­де осо­бе­на­; то­ва не е час­т­но жи­ли­ще­, то слу­жи ка­то кул­тов дом на есеите. На то­ва прад­рев­но све­ще­но мяс­то Цион, есейският ор­ден имал на­й-древ­но­то све­ти­ли­ще на човечеството, пре­ди още ис­то­ри­ите на Стария Завет да на­ме­рят тук своя ес­тес­т­вен ге­ог­раф­с­ки и ду­хо­вен център. На това древ­но­ с­ве­ще­но мяс­то се на­ми­ра Ценакулума, който есейс­ки­те бра­тя пре­дос­та­ви­ха на Исус и уче­ни­ци­те Му за пас­хал­на­та вечеря.

В не­пос­ред­с­т­ве­на бли­зос­т, ­съ­що на ед­но прад­рев­но мяс­то се из­ди­га до­мът на Каяфа, седалището на са­ду­кейския орден. Там съ­що се съ­би­ра мал­ка об­щ­нос­т, ­за да из­вър­ши Пасхата. Това са из­пъл­не­ни­те с не­на­вист про­тив­ни­ци­, ко­ито се­га не мо­гат и да мис­лят за праз­ни­ка­, тъй ка­то сър­ца­та им са по­гъл­на­ти от пред­с­то­ящото пък­ле­но дело. И те са­ми из­да­ват та­зи за­по­ве­д: ­"Тър­се­те Го, за да Го уло­ви­те­, но не на празника". В мяс­тото­, къ­де­то са съб­ра­ни Исус и уче­ни­ци­те се сбъд­ва и Псалом 23: "Приготвяш пред Мене тра­пе­за в при­състви­ето на неп­рияте­ли­те Ми". Тишина и спо­койс­т­вие се сте­лят на­око­ло­, ­оба­че мрач­но­то въл­шеб­с­т­во на Пасхал­на­та нощ се из­ли­ва вър­ху тя­х, ­нощ­ни­те приз­ра­ци - сът­ра­пез­ни­ци­те в съ­сед­ния дом.

Но как­во се на­ми­ра се­га на ма­са­та­, ­око­ло ко­ято са на­ся­да­ли Исус и учениците? Тази гру­па съ­що се свър­з­ва със ста­рия за­кон и е в из­пъл­не­ние на ста­ри­те обичаи. Пасхалният аг­нец е приготвен. Исус и уче­ни­ци­те се гот­вят да го ядат, с бла­го­чес­ти­ви мис­ли за жер­т­ва­та­, ко­ято няко­га по вре­ме­то на Мойсей е би­ла приз­нак за то­ва­, че око­ви­те на роб­с­т­во­то са строшени.

Обаче пас­хал­ни­ят аг­нец вър­ху тра­пе­за­та на Ценакулума има ве­че по­-друг смисъл. На ма­са­та стои Този, за ко­го­то Йоан Кръстител мо­же­ше да ка­же­: ­"Ви­ж, ­то­ва е Агнецът Божий, Който по­не­се гре­хо­ве­те на света". Никога до то­зи ча­с, ­ни­то пре­ди­, ни­то след то­ва­, пас­хал­ни­ят аг­нец не е бил тол­ко­ва бли­зо до Този, когото е символизирал. Хилядолетия на­ред яде­не­то на пас­хал­ния аг­нец е би­ло един про­ро­чес­ки обичай. Сега предска­за­ни­ето се из­пъл­ва­. Мал­ко по-късно, ап. Павел ще мо­же да ка­же­: ­"За­що­то в на­ша­та Пасха, Христос би­де по­жер­т­ван за нас" (1 Кор.5,7). В Ценакулума се сре­щат про­ро­чес­т­во­то и изпълването. Цялото прос­т­ранство е овла­дя­но от теж­ко предчувствие. Жертвената смърт на Христос хвър­ля сво­ите сенки. Съзнанието на уче­ни­ци­те ще има да по­не­се всъщ­ност - не­по­но­си­мо изпитание.

Чрез пас­хал­ния аг­нец вър­ху тра­пе­за­та в та­зи та­ка чес­то опис­ва­на сце­на­, се вмък­ва ду­хът на ста­ра­та кръв­на жер­т­ва­. Ма­ги­ята на кръв­та е жи­ва, в та­зи ма­гия бе­ше сми­съ­лът на всич­ки пред­х­рис­ти­ян­с­ки жертви. Смисълът на ста­ра­та жер­т­ва се със­то­ял в то­ва­, че пряс­но­-с­т­ру­яща­та кръв на чис­то­то жер­т­ве­но жи­вот­но при­те­жава­ла та­ка­ва си­ла­, ко­ято до­веж­да­ла ду­ша­та - нес­вър­за­на по то­ва вре­ме здра­во със сво­ето тя­ло - до ек­с­та­тични със­то­яни­я­, та­ка че Божествени си­ли от от­въд­ния свят мо­же­ли да се от­ра­зя­ват и от­пе­чат­ват вът­ре в чо­вешки­те отношения.

 

Христос

 

В Ценакулума на Ционската пла­ни­на ста­ра­та жер­т­ва из­гу­бва окон­ча­тел­но своя смисъл. Сега от от­въд­ния свят ид­ва на­й-­вис­ше­то Божествено Същество. Агнецът за­губ­ва сво­ето съ­щин­с­ко значение. Сега той е само от­ра­же­ние на при­със­т­ва­ща­та Христова тай­на­. С­та­ра­та кръв­на жер­т­ва ще ста­не из­лиш­на за всич­ки времена. Силата, която пре­ди - и то кол­ко­то по­-­от­дав­на­, тол­ко­ва по­-нес­по­луч­ли­во - ис­ка­ше чрез кръв­на­та жер­т­ва да про­ник­не от от­въд­ния свя­т, е тук, за да се свър­же без­въз­в­рат­но с то­зи свят. Великденският аг­нец не мо­же да бъ­де ве­че ни­как­во ма­ги­чес­ко сред­с­т­во­, тъй ка­то се­га в са­мо­то Земно би­тие се фор­ми­ра един заро­ди­ш, ­един източ­ник на мо­гъ­щи не­бес­ни сили. Той се пре­вър­на в чист си­я­ен об­раз на са­мо­по­жер­т­­ва­лата се Бо­жес­т­ве­на любов.

Върху ма­са­та на све­та­та ве­че­ря, оба­че­, ние виж­да­ме не са­мо ве­лик­ден­с­кия агнец. Съвсем слу­чай­но там са дос­та­ве­ни хляб и вино. И щом древ­ният оби­чай на пас­хал­на­та ве­че­ря е из­дъл­жен, ­за го­ля­мо удив­ле­ние на учениците, Христос не­на­дей­но по­ся­га към слу­чай­но сло­же­ни­те на тра­пе­за­та хляб и ви­но­, ка­то към ста­ро­завет­на­та хра­на при­ба­вя се­га ед­на но­ва хра­на­. Не­що съ­вър­ше­но но­во и нас­тъп­ва­, ко­га­то Той под­на­ся хляб и ви­но на уче­ни­ци­те­, п­ри то­ва с думите: "Вземете, яжте, това е Моето тяло".

В дейс­т­ви­тел­нос­т, ­то­ва че хля­бът и ви­но­то са на ма­са­та не е ни­как­ва случайност. От тъм­ни­те дъл­би­ни и по­тайнос­ти на мис­те­ри­ите на­яве изли­за то­ва­, което ве­че бе да­де­но на човечеството. Както от външ­на­та стра­на на ста­рия храм, в при­със­т­ви­ето на на­ро­да, се из­вър­ш­ва­ше жер­т­ва­, та­ка и в езо­те­рич­на­та ук­ри­тост на оп­ре­де­ле­ни све­ти­лища­, ко­ито па­зе­ха Слънчевите мис­те­ри­и­, х­ля­бът и ви­но­то бя­ха за веч­ни вре­ме­на ка­то ис­тинс­ки оз­на­че­ния на Слънчевия Бог. На мяс­тото­, къ­де­то се­га се ра­зиг­ра­ва­ше тай­на­та ве­че­ря и къ­де­то в скал­ни­те пе­ще­ри са из­дъл­ба­ва­ли гро­бо­ве на ца­ре­те и на цар Давид, преди 2 хил. годи­ни е съ­щес­т­ву­ва­ло све­ти­ли­ще­то на Мелхиседек, висшият Слънчев посветен. Оттук Мелхиседек е из­не­съл хляб и ви­но и е бла­гос­ло­вил по­бе­до­нос­но зав­ръ­ща­щия се Авра­ам (Бит. 14, 18).

В мис­те­ри­ите на древ­нос­т­та, оба­че­, х­ля­бът и ви­но­то ни­ко­га не са иг­ра­ели ро­ля­та­, ко­ято им се пре­дос­та­вя сега. Те ви­на­ги са би­ли са­мо оз­на­че­ния на Слънчевия Бог, когото бо­го­ус­т­ре­ме­ни­те е тряб­ва­ло да тър­сят в дру­ги сфери. Но се­га те са не­що по­ве­че от ед­но обик­но­ве­но означение. Самият Слънчев дух жи­вее в Христос и мо­же да каже: "Това е мо­ето тя­ло­"­, а по­да­вай­ки ча­ша­та на уче­ни­ци­те­: ­"То­ва е мо­ята кръв". Неговата са­мо­по­жер­т­ва­ла се ду­ша нах­лу­ва в хля­ба и във виното. Хлябът и ви­но­то прос­вет­ват в здра­ча­. Те за­сияват ка­то зла­то­, ­об­г­ръ­щат се с ед­на лъ­чис­та слън­че­ва аура. Превръщайки се в тя­ло и кръв на от­да­де­на­та Христова ду­ша­, те ста­ват тя­ло и кръв на са­мия Слънчев дух. Всички Слънчеви мис­те­рии на древ­нос­т­та бяха са­мо предсказания. В то­зи миг те се из­пъл­ват.

В пре­хо­да от кръв­на­та жер­т­ва на древ­нос­т­та­, към без­к­ръвна­та жер­т­ва на хля­ба и ви­но­то за ця­ло­то чо­ве­чес­т­во нас­тъп­ва ед­но из­ви­ся­ва­не на жерт­ве­на­та идея. Всички жер­т­ви от ми­на­ло­то са би­ли жер­т­ви­. Се­га се по­раж­да ду­шев­на­та жер­т­ва­, по­раж­да се ис­тин­с­ки­ сък­ро­вена­та пра­-ми­съл за жертвата. На Лунната жер­т­ва от ми­на­ло­то тряб­ва да се ка­же "сбогом". На пре­ден план из­ли­за Слънчевата жертва. Християнството - ка­то ис­тин­с­ка Слънчева ре­ли­гия - на­ми­ра в то­зи но­щен час сво­ето ут­рин­но зазоряване.

* * *

Христос не са­мо съ­еди­ня­ва ста­ра­та хра­на с нова. Той нап­ра­ви въз­мож­но ед­но вза­им­но проник­ва­не на мина­ло­то и бъ­де­ще­то­, та­ка че въз­ник­на ед­но чет­вор­но цяло. За пръв път ве­личес­т­ве­но бляс­ва за­ко­нът­, кой­то отсе­га от­но­во ще се раз­к­ри­ва в че­ти­ри­те час­ти на ос­нов­но­то хрис­ти­ян­с­ко тайнство. Преди да прис­тъ­пи към яде­не­то от пас­хал­ния аг­не­ц, ­Исус из­вър­ш­ва и не­опи­су­емия лю­бо­вен акт - из­ми­ва­не­то на нозете. Продъл­жа­вай­ки и из­ди­гай­ки оби­чай­на­та про­це­ду­ра на есейс­кия орден, той се на­веж­да и из­ми­ва но­зе­те на всеки ученик, съ­що и на Юда.

Възниква един пот­ре­са­ващ об­раз на то­ва­, ко­ето всъщ­ност се слу­чва­: цял в любов, Христос се от­да­де на своите. Кръстната смърт ще бъ­де пот­вър­ж­де­ни­ето на та­зи саможертва. Христос за­почва Своята ве­че­ря с из­ми­ва­не­то на нозете. Така Той се при­съ­еди­ня­ва към тра­дици­ята­, ко­ято след­ват всички хо­ра на­око­ло­, съб­ра­ни в до­мо­ве­те си. След при­вър­ш­ва­не­то на пас­хал­на­та ве­че­ря­, г­ла­ва­та на се­мейс­т­вото про­чи­тал ка­за­но­то от про­рок Агея (1, 10/1,18)!!!* (* Девети ме­сец съ­от­ветс­т­ва на 12-ти, т.е. тук е ви­зира­но Рождество Христово) или пък пре­раз­каз­вал под фор­ма­та на ле­ген­да ця­ла­та ис­то­рия на народа. Христос съ­що вмък­ва към Пасхата ед­но поучение. Чудните ду­ми на Неговата про­щал­на реч са ни пре­да­де­ни в Евангелието на Йоан (гл.17), те зву­чат ка­то ед­на ис­тин­с­ка мо­лит­ва на един ис­тин­с­ки първосвещеник.

Четири сте­пе­ни тряб­ва да бъ­дат пре­ми­на­ти­: ­из­ми­ва­не­то на но­зе­те­, пас­хал­ният аг­нец, х­ля­бът и ви­но­то­, п­ро­щална­та реч. В ми­го­ве­те­, ко­га­то Исус мие но­зе­те им, ­уче­ни­ци­те ся­каш по­лу­ча­ват ис­тин­с­ко­то причастие. Измива­не­то на но­зе­те в дейс­т­ви­тел­ност е не дру­го­, а пос­лед­но­то образ­но предс­та­вя­не на всич­ки по­уче­ни­я­, ко­ито Христос бе­ше дал на учениците.

Тъкмо за­то­ва Той им каз­ва­: "Но­ва за­по­вед ви да­ва­м, ­да се лю­би­те един другиго­, как­то Аз ви въз­лю­би­х, ­та­ка и вие да се лю­би­те един другиго" (Йоан 13,34). Измиването на но­зе­те е, тъй да се ка­же, пос­лед­на­та­, не прос­то из­го­во­ре­на­, а из­вър­ше­на апос­тол­с­ка притча. Последната цел на уче­нието­, ко­ето Христос ос­та­вя на уче­ни­ци­те е любовта.

Изяждането на Великденския аг­нец ид­ва след на­пъл­но из­вър­ше­на­та ве­че ду­шев­на саможертва. Очертава се и об­ра­зът на жер­т­ва­та­: Ве­лик­ден­с­кият аг­нец Христос, който на след­ва­щия ден ще ум­ре на кръс­та за­ра­ди човечеството. Тогава ид­ва тре­та­та сте­пе­н: Х­рис­тос под­на­ся на уче­ни­ци­те хля­ба и виното. За пръв път се изпъл­ва тай­на­та на превръщането. Небесното съ­дър­жа­ние про­ник­ва в земното. Духовното про­гон­ва зем­на­та материя. Слънцето на тран­с­суб­с­тан­ци­ята из­г­ря­ва ка­то мал­ка бле­щу­ка­ща звезда, ко­ято по­-къс­но ще из­расне в пъл­ния си блясък.

На пръв пог­лед из­г­леж­да­, че в про­щал­но­то си сло­во Христос да­ва на уче­ни­ци­те са­мо съ­ве­ти и поучения. В дейс­т­ви­тел­ност оба­че­, ­имен­но тук Христос осъ­щес­т­вя­ва сво­ето се­бе­из­вес­тя­ва­не­, с­во­ето на­й-­сък­ро­ве­но лично съобщение. Тези ду­ми, в ко­ито се но­си ду­хов­но­то ехо от све­та­та ве­че­ря - в още по­-го­ля­ма сте­пен - от­колко­то хля­бът и ви­но­то - са тя­ло­то и кръв­та Христови. В тях ду­ша­та на Христос пос­ти­га на­й-­ин­тим­но­то причас­тие и еди­не­ние с ду­ши­те на учениците. Но уче­ни­ци­те въз­п­ри­емат те­зи ду­ми ка­то в сън. Само един от тя­х, ­Йо­ан, ­кой­то бе по­лег­нал вър­ху гър­ди­те на Христа и кой­то мо­жа да се вслу­ша в го­во­ре­що­то Христово сър­це­, ­ус­пя в сво­ето Евангелие да съх­ра­ни за чо­ве­чес­т­во­то един от­б­ля­сък от то­зи ве­лик миг.

Могъщата кос­ми­чес­ка лю­бов, ко­ято бли­ка от сър­це­то на Христа об­лъх­ва чет­вър­то­то тайн­с­т­во на то­зи час. Христос, от ко­го­то се из­лъч­ват по­то­ци от кос­ми­чес­ка лю­бо­в, ­го­во­ри и ка­то един висш дух на мъдростта. Сякаш Юпитер, богът на мъд­рос­т­та - е сля­зъл всред чо­ве­ци­те в един нов образ.

Святата тра­пез­на ве­че­ря се раз­ту­ря по един дра­ма­ти­чен начин. Не са­мо пас­хал­ният оби­ча­й, ­но и на­й-с­т­ро­гото пра­ви­ло изис­к­ва­ та­зи нощ ни­кой да не на­пус­ка зак­ри­ля­що­то въл­шеб­с­т­во на соб­с­т­ве­ния дом. Този, кой­то нап­ра­ви това, ще срещ­не Ангела на смър­т­та­. У­ли­ци­те опустяват. И въп­ре­ки то­ва­, ние виж­да­ме как в точ­но оп­ре­де­лен ми­г, ­ед­на чо­веш­ка фи­гу­ра изли­за на­въ­н. ­То­зи­, с­лед ка­то бе по­лу­чил за­ръ­ка от ръ­ка­та на Исуса, вече не мо­же да се удържа. Йоановото Евангелие до­ба­вя "А бе­ше нощ". Нощ е ца­ря­ла и в ду­ша­та му: в то­зи миг Сатаната вле­зе в него. Юда се от­п­ра­вя към от­с­рещ­ния до­м, ­къ­де­то хо­ра­та на Каяфа съ­що изпълня­ват пас­хал­ния обичай. Те са в усър­д­но очак­ва­не на пре­го­во­ри­те­, ко­ито Юда ще во­ди с тях.

В ча­са на тайн­с­т­во­то Юда пропада. Демонът на нес­по­койс­т­ви­ето го об­х­ва­на от пред­на­та ве­чер във Витания. В Ценакулума той за вто­ри път е из­п­ра­вен пред суб­с­тан­ци­ята на тайн­с­т­во­то­, на сакрамента. Липсва му вът­реш­но спо­койс­т­ви­е­, ко­ето един­с­т­ве­но би би­ло в със­то­яние да пос­рещ­не и по­лу­чи по­коя ка­то един бла­гос­лов от сакрамента. Ние виж­да­ме Юда об­се­бен и връх­ле­тян от ари­ма­ни­чес­ко­то от­не­ма­не на Аза.

Магията на Пасхата ще бъ­де на­ру­ше­на още веднъж. За ужас на уче­ни­ци­те­, ­Исус се пов­ди­га от ма­са­та и им кимва. Той тръг­ва и те Го пос­лед­ват на­вън в нощта. Външният свят да­леч не ле­жи спо­ко­ен и уне­сен в сън. Страхотни ат­мос­фер­ни оп­ре­сии се ре­ду­ват със смра­зя­ва­щи тла­съ­ци на вятъра. Луната е поч­ти пъл­на и зали­вай­ки всич­ко със своя без­жиз­нен свет­ли­к, в­на­ся не­що приз­рач­но в то­ва­, ко­ето ка­то фор­мен еле­мент се повди­га от пей­за­жа навън. На след­ва­ща­та ве­чер пъл­на­та Луна ще увис­не в не­бе­то ка­то кър­ва­во­-чер­ве­но кълбо и щом Земята пре­ле­ти меж­ду не­го и Слънцето, това ще се про­яви в ед­но за­бе­ле­жи­тел­но Лунно за­тъм­нение. Сякаш Земя, Луна и Слънце съв­мес­т­но са под­гот­ви­ли то­зи ужа­сен миг. Но той е са­мо въ­ве­де­ние в онова пом­ра­че­ние на Слънцето, което в след­ва­щия ден по обед ще по­то­пи в мрак за три ча­са ця­ло­то Земно битие. Мразовитият дъж­дец бе­ле­жи пре­хо­да меж­ду зи­ма и пролет. На след­ва­ща­та сут­рин потис­ка­ща же­га ще об­гър­не Земята. Исус и уче­ни­ци­те се от­п­ра­вят към Гетсемания.

Двойното из­ли­за­не на­вън на Юда и Христос е сим­во­лен из­раз на дъл­бо­ки вът­реш­ни процеси. Излизането на Юда по­каз­ва­, че не­го­ви­ят до­бър ге­ни­й, ­не­го­во­то ис­тин­с­ко Аз е за­ли­че­но от са­мия не­го­; на­вън той на­ис­тина сре­ща Ангела на смъртта. Ариманическите ду­хо­ве го прев­ръ­щат в свой инструмент.

Христовото из­ли­зане на­вън е сим­вол на сво­бод­но­то про­ник­ва­не на ду­ша­та­, ко­ято от са­мо­то кос­ми­чес­ко пра­на­ча­ло е но­си­тел на жер­т­ве­на­та идея. Когато Юда из­ли­за се каз­ва "И бе­ше нощ". Но за­тъм­не­ние нас­тъ­пи и в са­ма­та ду­ша на Юда. При Христовото из­ли­за­не навън, бих­ме мог­ли да ка­жем "Беше ден." В зло­коб­на­та нощ прип­ламва зла­тен отблясък. Едно слън­че­во тайн­с­т­во об­лъх­ва Христос, когато Той по­ема с уче­ни­ци­те по съ­щия път в до­ли­на­та, в ко­ято Мелхиседек пре­ди 2 хил. го­ди­ни бе под­не­съл хляб и вино. И пос­ле ста­на та­ка­, че в Гетсе­ма­ния Христос срещ­на ан­ге­ла от­мъс­ти­те­л: ­за да го победи.

Слънчевото си­яни­е­, ко­ето на Връбница хо­ра­та ви­дя­ха да из­г­ря­ва от Христовото Същество, е про­ник­на­ло вече в мно­го по­-дъл­бо­ки пластове. Нито един чо­век оба­че­, не го въз­п­рие истински. Въпреки то­ва све­та по­лучи ед­но но­во си­яни­е­, ­от та­зи свя­та ве­че­р, ­ко­ято е по­-с­ко­ро пред­вес­т­ник на Великдена, от­кол­ко­то на Разпети петък. И в де­ня на Възнесението, в чет­вър­тъ­ка след шест сед­ми­ци­, то­зи свет­ли­нен за­ро­ди­ш, ­чий­то рас­теж започ­на тук, в Ценакулума, постигна ве­че нес­рав­ни­мо­то си зем­но все­мо­гъ­щес­т­во и кос­ми­чес­ка сила.

Из "Трите години" - втора част

 

За космическия Великден и Страстната неделя (1)

Страстният понеделник (2)

Страстният вторник (3)

Страстната сряда (4)