Емил Бок за Страстната сряда (4)

Submitted by admin 2 on Ср., 20/03/2019 - 05:58
Христос

"Тихата седмица" е всъщ­ност ти­ха ед­ва от сре­да­та­, ­ед­ва след пър­ви­те три дена. През Връбницата ду­шев­ната ат­мос­фе­ра раз­тър­с­ва це­лия град; в по­не­дел­ни­ка рух­ват ма­си­те на про­да­ва­чи­те и среб­ро­ме­ни­те­ли­те­; п­рез втор­ни­ка се раз­г­ръ­ща ду­хов­на­та бор­ба меж­ду Христа и Неговите противници. Едва в края на сед­ми­ца­та тай­на­та на ед­но го­ля­мо спо­койс­т­вие ще про­ник­ва все по­-на­вът­ре­, ма­кар и ти­ши­на­та на чет­вър­тъч­на­та ве­черя­, ко­ято об­лъх­ва съ­що и кръс­т­на­та смърт на Христа, и ко­ято се спус­ка в де­ня на по­ла­га­не­то в гро­ба­, да е всъщ­ност ед­на кос­ми­чес­ко­-д­ра­ма­тич­на тишина.

Нека се за­мис­лим са­мо вър­ху оно­ва раз­к­ла­ща­не на зем­ните ус­тои­, ко­ето ста­на на Разпети петък. През вто­ра­та по­ло­ви­на на сед­ми­ца­та Христовата стра­на на съ­би­тието се по­каз­ва в ед­на при­тих­на­лос­т, ­до­ка­то през пър­ва­та по­ло­ви­на на сед­ми­ца­та тя бе­ше все още из­ця­ло преп­ле­те­на с шум­ния пре­ден план на живота. Денят сря­да е на­зо­ван от нас та­ка­, за­що­то бе­ле­жи сре­да­та на седмицата. В дру­ги ези­ци оба­че­, е за­па­зен спо­ме­нът за пла­не­тар­но­то въздействие, ко­ето уп­рав­ля­ва то­зи ден, де­нят на Меркурий, на стре­ми­тел­на­та подвижност. Така пред нас из­рас­т­ва един из­пъл­нен със зна­че­ние преход от нес­по­кой­ни­те дни на Тихата сед­ми­ца към дни­те­, п­рез ко­ито се въз­ца­ря­ва рас­тя­ща­та тай­на на Христо­ва­та смълчаност.

В края на то­зи ден из­пък­ва ед­на сце­на­, по­доб­на на тази, ко­ято на­ми­ра­ме и в пре­диш­ни­те дни­, ко­ято оба­че се­га, в де­ня на сре­да­та и на рав­но­ве­си­ето­, до­би­ва съв­сем осо­бе­на зна­чи­мос­т, Хрис­тос е на­пус­нал глъч­ка­та на го­ле­мия град и се от­п­ра­вя към ти­хи­те мес­та от дру­га­та стра­на на Маслинената пла­ни­на­, към Виталия. Той пре­би­ва­ва в кръ­га на те­зи, с ко­ито е осо­бе­но сил­но свързан. Учениците му са при­гот­ви­ли трапеза. Една тра­пе­за Го очак­ва и на след­ва­ща­та ве­че­р, ­оба­че и се­га ве­че ед­но пред­чув­с­т­вие за нея ви­тае из въздуха.

Тихата об­ласт Витания наскоро пре­ди то­ва бе ста­на­ла аре­на на ед­но съ­би­ти­е­, ко­ето пос­лу­жи ка­то сиг­нал за бор­ба­: п­ро­буж­да­не­то на Лазар. Лазар е един от те­зи­, ко­ито са око­ло масата. Той е съ­щи­ят­, кой­то Евангелието в след­ва­ща­та ве­чер ще опи­ше ка­то уче­ни­кът по­лег­нал вър­ху гър­ди­те на Исуса. Той е - и външно, и вътреш­но - на­й-б­лиз­ко сто­ящият до Христа.

Към та­зи мал­ка об­щ­нос­т, к­рай ма­са­та са съ­що и две­те же­ни­, ко­ито Евангелието на Йоан ни опис­ва ка­то сестри на Лазар, Марта и Мария Магдалена. Пътищата на съд­ба­та ги из­п­ра­щат в то­зи кръ­г, кой­то е по­-с­ко­ро ед­но ду­хов­но се­мейс­т­во­, ­от­кол­ко­то ед­на кръв­но­с­вър­за­на фамилия. В жи­во­та на все­ки един от те­зи три­ма ду­ши има ед­но съ­би­ти­е­, ко­ето бе при­чи­ни­ло дъл­бо­ко вът­реш­но преобразяване.

За Лазар то­ва е про­буж­дане­то от скал­ния гро­б: ве­ли­ко­то ос­во­бож­де­ние на Йоановия дух и без­по­доб­но­то му извисяване. При Мария Магдалена то­ва съ­би­тие ле­жи на­зад във вре­ме­то и е по­ка­за­но от Евангелието ка­то ед­но про­гон­ва­не на демони. Тя бе­ше из­це­ле­на от ед­на тра­гич­на и съд­бо­нос­на об­се­бе­ност и из­жи­вя ос­во­бож­да­ва­не­то и пре­чиства­не­то на сво­ята душа. Също и при Марта, ако след­ва­ме прах­рис­ти­ян­с­ки­те пре­да­ния - бе­ше на­ли­це ед­но та­ко­ва съ­би­ти­е­: ­из­це­ле­ни­ето на же­на­та с кръвотечение. По си­ла­та на съд­ба­та в нейния жи­вот бе вне­се­на една сла­бос­т, ­по­ра­ди ко­ято нейният те­ле­сен ор­га­ни­зъм не мо­же­ше да ов­ла­дя­ва си­ли­те си. И ето­, че чрез сре­щата с Този, който мо­жа да я из­ле­ку­ва­, тя вля ус­той­чи­вост и фор­ми­ра­щи си­ли в сво­ето тяло, как­то и в ду­ша­та на Мария Магдалена се вля ед­но уми­рот­во­ре­но вът­реш­но спокойствие. Изцеленията на духа, на ду­ша­та и на тя­ло­то - те са­, ко­ито нап­ра­ви­ха три­ма­та род­с­т­ве­ни­ци от Витания ин­тим­ни при­яте­ли на Христос.

Първото събитие, ко­ето винаги е смя­та­но ка­то ха­рак­тер­но за Великата сря­да­, е това, че Мария, ко­ято стоеше за­ед­но с уче­ни­ци­те край ма­са­та­, ­уми но­зе­те на Христос със скъ­по­цен­ното нар­до­во мас­ло и след то­ва ги из­бър­са с ко­си­те си­. Йо­ано­во­то Евангелие каз­ва­, че це­ли­ят дом се из­пъл­ни с аро­ма­та на жертвата.

Преди го­ди­на и по­ло­ви­на Мария Магдалена бе­ше из­вър­ши­ла не­що по­доб­но­, ко­га­то тя из­жи­вя ос­во­бож­дени­ето и спа­се­ни­ето си при сре­ща­та с Христа. Както опис­ва Лука, тогава тя съ­що по­ма­за но­зе­те на Христа и ги из­су­ши с ко­си­те си­, ­из­ра­зя­вай­ки спон­тан­но сво­ята благодарност. Въвеждайки ни в раз­ка­за за про­бужда­не­то на Лазара, Евангелието на Йоан ни при­пом­ня та­зи пре­диш­на сце­на /11, 2/.

Какво се от­к­ри­ва чрез постъп­ка­та на Мария Магдалена, същата, която Евангелието на Лука, разказвайки за пре­диш­но­то пoмaзвaнe, опис­ва ка­то го­ля­ма греш­ни­ца и ко­ято мо­же би дейс­т­ви­тел­но е би­ла - та­ка учат и ста­ри­те пре­да­ния - об­себе­на от де­мо­ни прос­ти­ту­ира­ща же­на в свет­с­кия ку­рорт на Тиберий, близо до Магдала.

По сво­ята същ­ност на­маз­ва­не­то е вид свещенодействие. Душата на Мария Магдалена се из­ди­га до то­ва све­ще­но­дейс­т­ви­е­, до един акт на тайнството. Ето за­що и Христос при­ема то­ва­, ко­ето та­зи же­на из­вър­ш­ва с Него, ка­то ед­но послед­но по­маз­ва­не пре­ди смър­т­та­; до­ка­то дру­ги­те го смет­на­ха за неп­ра­вил­но и осъдително. В пре­диш­но­то, по­маз­ва­не /Лука 7, 46-47/ Той бе­ше ка­за­л: ­"Тя мно­го обик­на и за­то­ва про­ща­ват й се мно­го грехове". И се­га ние пре­ду­се­ща­ме как Мария Магдалена е го­то­ва и до­ве­де­на дота­м, ­че да пре­об­ра­зи при­род­ни­те си­ли на любoвтa, в ко­ито дото­га­ва в уне­се­ност тъ­на­ха обър­ка­ни и зем­ни лю­бов­ни връз­ки, в мо­лит­ве­на със­ре­до­то­ченос­т, ­ре­ли­ги­оз­но чув­с­т­во и в сак­ра­мен­тал­на жертвоготовност.

 

Христос

 

Но ето­, че из­вед­нъж ря­зък ди­со­нанс на­ру­ша­ва праз­нич­на­та тишина. Напред из­ли­за ед­но същество, ко­ето стои в ря­зък кон­т­раст с Мария Магдалена. Това е Юда - един от уче­ни­ци­те­, кой­то из­пад­на в не­обуз­да­на трес­ка от пос­тъп­ка­та на Мария Магдалена. Практически и со­ци­ал­ни съ­об­ра­же­ни­я­ го до­веж­дат до един нетър­пе­лив протест. Той каз­ва­, че ми­ро­то вмес­то да се пра­хос­ва­, би мог­ло да се про­да­де и с па­ри­те да се помог­не на бедните. Йоановото Евангелие оба­че ни поз­во­ля­ва да схва­нем яс­но­, че ис­тин­с­ки­те мо­ти­ви на Юда не са иден­тич­ни с то­ва­, ко­ето той говори. В ду­ша­та му зрее не­що съв­сем раз­лич­но и Евангелието безпо­щад­но го оп­ре­де­ля ка­то един крадец. Ние разбираме: тъкмо зло­ба­та, по­ро­де­на от пос­тъп­ка­та на Мария Магдалена, е пос­лед­ният по­вод за не­го­во­то предателство. Твърде дъл­го ча­ка той пуб­лич­на­та ре­али­за­ция на Исуса и по­ли­ти­чес­ко чу­до­, ко­ето спо­ред не­го не­из­беж­но ще я последва. За не­го­во­то трес­ка­во нетърпение, всич­ко­, ко­ето ста­ва в то­ва ин­тим­но спо­койс­т­ви­е­, ­из­г­леж­да ка­то пи­ле­ене на време. Във Витания тър­пе­ни­ето му се изчерпва. В не­ов­ла­дяна въз­бу­да той из­ли­за на­вън при те­зи­, ко­ито деб­нат Христа: второто кла­си­чес­ко съ­дър­жа­ние на Великата сря­да е пре­да­тел­с­т­во­то на Юда.

Планетарното въз­дейс­т­вие на Меркурий над то­зи де­н, х­вър­ля свет­ли­на вър­ху два­та об­ра­за­, ко­ито та­ка яр­ко си про­ти­вос­то­ят по вре­ме на ве­че­ря­та във Витания. Двамата - Юда и Мария Магдалена са ти­пич­но мер­кури­еви хора. Те са под­виж­ни и темпераментни. Предимство на тях­на­та същ­ност е, че не са скуч­ни и отег­чител­ни­, че око­ло тях ви­на­ги не­що ста­ва­. Ко­ле­ло­то на жи­во­та ни­ко­га не за­ми­ра в покой.

Обаче Мария Магдале­на ук­ро­тя­ва неспокойствието. Тя го пре­об­ра­зу­ва в мо­лит­ве­на със­ре­до­то­че­нос­т, ­люб­ве­оби­лие и уми­рот­вореност. В об­ра­за на Мария Магдалина Евангелието ни тлас­ка към поз­на­ни­ето­, че ис­тин­с­ко­то и пъл­но­цен­но бла­го­чес­ти­е­, нас­тъп­ва ед­ва то­га­ва­, ко­га­то е из­во­юва­но от ед­на под­виж­на ду­ша­, за ко­ято по­ко­ят е не прос­то зас­ти­на­лос­т, а вглъ­бе­на и уми­рот­во­ре­на жизненост. Мария Магдалена бе­ше из­жи­вя­ла мно­го прев­рат­нос­ти и пре­ми­на­ла през голямо помрачение. Обаче от ця­ло­то мрач­но нес­по­койст­вие на жи­во­та й, се­га из­ви­рат интен­зив­ни си­ли­, ко­ито фор­ми­рат ней­на­та вяра. И та­зи ин­тен­зив­ност е съ­ща­та­, ко­ято по­-къс­но ще я из­диг­не над всич­ки дру­ги и ще й поз­во­ли пър­ва от чо­ве­ци­те да съз­ре Възкръсналия.

Юда е дру­ги­ят мер­ку­ри­ев човек. Той е изоб­що ти­па на нес­по­койния човек, ви­на­ги от­да­ден на външ­на деятелност. Той да­ва ви­д, ­че ис­ка да нап­ра­ви не­що за бед­ни­те­. Со­ци­ал­на­та ак­тив­ност - кол­ко­то доб­ра и пох­вална би мог­ла­ да бъ­де тя - е твър­де чес­то ед­на самоизмама. Подтикът към та­ка­ва дейност чес­то се да­ва не от един ис­тин­с­ки со­ци­ален им­пул­с, а от соб­с­т­ве­но­то вът­реш­но безпокойство. Много хо­ра би­ха би­ли твър­де не­щас­т­ни ако за из­вес­т­но вре­ме бъ­дат при­ну­де­ни да сто­ят в бездействие. И то­га­ва се оказ­ва­, че со­ци­ал­на­та ан­га­жи­ра­ност е не дейс­тви­тел­но вът­реш­но пос­ти­же­ни­е­, а ед­но отс­тъп­ле­ние пред вът­реш­на­та слабост.

При Юда ние виж­да­ме как та­зи мер­ку­ри­ева ду­шев­ност се зап­ли­та в на­й-мрач­на и ужа­ся­ва­ща съд­ба­. Нес­по­койстви­ето в не­го се по­раж­да от един дъл­бо­ко прик­рит страх. В не­го тът­не­, поч­ти как­то и при вра­го­ве­те не друго­, а без­по­койс­т­во­то на са­мия суб­с­тан­ци­ален страх. То го до­веж­да дотам да пре­да­де Христос. От ед­на така­ва ду­шев­на наг­ла­са­, чо­век не мо­же да из­в­ле­че мо­лит­ве­но настроение. В час­т­нос­т, ­той не мо­же и да обича. Един нес­по­ко­ен чо­век не е спо­со­бен на любов. Любовта е въз­мож­на са­мо та­м, ­къ­де­то в ду­ша­та е из­воюва­на ве­че си­ла­та на спокойствието.

И та­ка­, ние виж­да­ме в два­та об­ра­за на Мария Магдалена и Юда - два раз­де­ля­щи се пътя. Единият път во­ди към пос­тиг­на­та­та бли­зост с Христа, другият - в про­пас­т­та на за­тъмне­ни­ето, в тра­ге­ди­ята на самоубийството.

Марта - дру­га­та сес­т­ра на Лазар, е един вид пре­ход меж­ду Юда и Мария Магдалена. Евангелието на Лука ненап­раз­но раз­каз­ва в един по­-ран­ен мо­мент от Христовия жи­вот ис­то­ри­ята за Мария и Марта. Марта е не­умо­ри­ма­та труженица. Тя не мо­же да съ­щес­т­ву­ва без да пред­п­ри­ема неща. Тук ние не тряб­ва да се зат­варя­ме пред чис­то­та­та на ней­на­та слу­же­ща преданост. Но ние тряб­ва да за­бе­ле­жи­м, ­че без­по­койс­т­во­то­, ­от което тя те­лес­но бе из­ле­ку­ва­на, е ос­та­ви­ло сво­ите трай­ни от­пе­ча­тъ­ци в ду­шев­на­та сфе­ра­. Мо­лит­ве­но зас­лу­шана­та Мария, винаги ще й бъ­де про­ти­во­пос­та­вя­на ка­то та­зи­, ко­ято из­б­ра по­-доб­ра­та част.

Персонажите от сце­ни­те на Страстната сря­да ни по­каз­ват кръс­то­пъ­тя­, до кой­то ние сти­га­ме­, п­ре­ди да сме се по­то­пи­ли в ат­мос­фе­ра­та на Страстния четвъртък. В свя­то­то тайн­с­т­во­, тук пъ­ти­ща­та се разделят. Юда не е кул­тов човек. Той е не са­мо нер­ве­н, ­но и изоб­що прес­та­ва да се вла­де­е­, ко­га­то по­па­да в сфе­ра­та на един дейс­т­ви­тел­но­ кул­то­в-­мо­лит­вен живот. Магдалена - тя е ис­тин­с­ка­та сак­ра­мен­тал­на ду­ша­. На след­ва­ща­та вечер тайн­с­т­во­то ще се из­диг­не ка­то не­бе­сен ку­пол над уче­ни­чес­кия кръг и то­га­ва ще се раз­бе­ре кой е по­-б­ли­зо до Мария и кой - до Юда.

Меркурий - бо­гът на ле­че­ни­ето в гръ­ко­-рим­с­кия свят, но съ­що - на тър­го­ви­ята и краж­ба­та­, се приб­ли­жа­ва до Христовото Слънце. Сцената от до­ма на Лазар и сес­т­ри­те му във Витания показва как чрез Христовото Слънце е из­ле­ку­ван са­мият Меркурий, самият бог на лечението.

Из "Трите години" - втора част

 

За космическия Великден и Страстната неделя (1)

Страстният понеделник (2)

Страстният вторник (3)