Глава 14
„ТАКА ИЗГЛЕЖДА“ (1935 – 1939 г.)
Тези, които през 1924 г. са били определени като "млади лекари" (вж. списъка с имена в приложението), междувременно са започнали медицинска практика. През 1935 г. те са били на възраст между тридесет и седем и четиридесет години. През първата фаза на медицинското движение, след смъртта на Рудолф Щайнер (т.е. от 1925 – 1934г.), тези хора са намирали в Ита Вегман един опитен, по-възрастен авторитет и са можели да се учат от нея. Покрай дългото й отсъствие през 1934 г. отношенията, които някои от тях са имали с нея, вероятно са се променили (на четиридесетгодишна възраст житейските ни обстоятелства и без друго коренно се променят). Това важи и за малко по-възрастните лекари, свързани с нея, както и за лечебните педагози. Не бива да се пренебрегва фактът, че всички тези хора са имали своята житейска подготовка по време на конфликтите в Антропософското общество и са оцелели благодарение на нея. Сред лидерите на тези пионери е имало някои много индивидуални и силни личности – макар че при някои от тях това си проличава наистина едва след Втората световна война.183 Тези хора несъмнено са си изградили вътрешна независимост – а покрай разривите от 1935 г. и външна.
Сега Ита Вегман насочва вниманието си още по-силно от преди към следващото поколение студенти. Нел Лийвехуд-Щатборн ни дава много жив и спонтанен разказ за това как се развиват нещата в Арлесхайм през тези години.184 Описанието й на живота в клиниката важи и за периода до 1939 г. За някои от предишните млади доктори, които сега идват да преподават в клиниката, за многото курсове на обучение, за семинарите за сестри и лечебни педагози, провели се там.185 След като Вернер Каелин напуска амбулаторния сектор на клиниката през март 1936 г. и се концентрира изцяло върху частната си практика, Вегман трябва да отделя повече време от преди на лекуването на пациенти, особено след като Сухантке се премества в Берлин. Работата в клиниката и в Зоненхоф трябва да се ръководи от фон Девентер, Бокхолт, Ставенхаген и Борт, въпреки че има и различен брой млади антропософски лекари, които помагат за по-кратки или по-дълги периоди от време. От 1935 г. нататък списание Натура излиза нередовно: само 13 броя и две добавки до юли 1940г. (март 1935 г. от Ерлахер, октомври 1936 г. от Хаушка и други). През октомври 1932 г. се появява последната статия на Вегман в това списание: „Вътрешният път на развитие на човека по отношение на лечебното изкуство“.186 Не е съвсем ясно защо Вегман не публикува нищо повече след това. От нейното литературно наследство се вижда, че "потокът от ръкописи" продължава без прекъсване до 1943 г. Външна причина несъмнено е преместването на Хилма Валтер в Англия през май 1931 г. (дотогава Валтер е редактирала статиите на Вегман). Бокхолт, която е поела редактирането на "Натура", е заминала за Берлин. Причината, поради която Вегман не е потърсила помощта на друг колега от клиниката и не е публикувала статии в следващите двадесет и два броя на "Натура", въпреки че е продължавала да пише, вероятно е свързана с неуспешния опит да се даде нов редакционен импулс на списанието през 1933 г.
Многото нейни посмъртни ръкописи съдържат главно – освен големия брой единични страници с бележки – чернови на обръщения и лекции, както и много забележки и наблюдения на медицински теми. Но що се отнася до съдържанието, основният акцент в нейните трудове е антропософската христология, особено във връзка с древните мистерии, а по-късно (от 1940 г.) и с Апокалипсиса на св. Йоан. Този обширен материал отново и отново се концентрира върху онова, което Рудолф Щайнер описва в книгата си "Християнството като мистичен факт" (GA 8, 1902 г.). Записките на Ита Вегман показват как през последните девет години от живота си тя е била заета с фундаменталните лекции на Рудолф Щайнер.
Плодовете на това проучване вече не водят до статии, а до собствените й лекции. През 1935 г. тя започва да изнася редовни беседи за сътрудниците на клиниката, в неделя сутрин и четвъртък вечер. Съдържанието на тези импровизирани беседи до голяма степен може да се проследи в нейните чернови. Човек добива впечатление за един път на школовка: тя старателно подготвя съдържанието, обобщава всичко в писмен вид – и след това се опитва да го опише свободно. Това често е правело странно впечатление на някои от слушателите ѝ, защото Ита Вегман не е имала ни най-малка дарба да изнася лекции. Ходела е на уроци по формиране на речта при Марта Хемсот, което според Мадлен фон Девентер е подобрило гласа ѝ, но никога не овладява съвсем немската граматика. По време на лекциите си обикновено крачела напред-назад и придружавала думите си с много жестикулиране (лекциите ѝ в клиниката се провеждали в две по-големи стаи, между които е заставала, така че слушателите ѝ седели отдясно и отляво). Всеки, който е преживявал това за първи път, често в началото е намирал за невъзможно да схване смисъла на това, което тя казвала, но все пак е схващал жестовете на Вегман. Волкиер Бентинк, който по-късно става психотерапевт, дълги години седял в краката ѝ при такива случаи (многократно наблюдавал тези крака с изненада – никога, казвал той, не бил виждал такива деликатни пети) и по-късно съобщил, че имал чувството, че разбира по-добре същността на това, което тя се опитва да каже, чрез жестовете ѝ, отколкото чрез истинското съдържание на думите ѝ.
Ита Вегман продължава да изнася лекции в Аскона от 1940 г. нататък: сътрудниците и пациентите в Casa Andrea Cristoforo са присъствали на няколкостотин нейни лекции в неделните сутрини и вечерите в четвъртък, които са били винаги добре подготвени. Едва през последната година от живота ѝ публиката се сеща да ги запише стенографски. Някои от тези стенограми потвърждават това, което съобщава и Ерика Мюлер: слушателите забелязват, че Ита Вегман вече изразява това, което иска да каже, от непосредствено възприятие, с ясно формулирани мисли. Така, след упорита практика в продължение на много години, в последния етап от живота си тя успява да постигне своята цел. 187
През лятото на 1936 г. Калмия Битълстън поканва Ита Вегман да посети Исландия заедно с нея.188 Шест години преди това там е бил основан лечебен дом. Вегман казва следното за това:
Институтите ни са разпръснати навсякъде по света. Често начинът, по който те внезапно пускат корени, е странен. Преди няколко години в далечния север, в Исландия, се появи институт по инициатива на исландска дама, учителка, която по време на пътуване в Германия открива валдорфското възпитание на Р. Щайнер. Това възпитание й направило голямо впечатление. Без повече да се бави, тя посещава един семинар, а след това идва при нас в Зоненхоф. След завръщането си в Исландия тя основава дом за деца с увреждания, а по-късно и дом за деца, на които се налага да учат на село за известно време. Избрала парче земя с горещи извори. Институтът, който включва двата дома, днес е добре известен. През лятото там живеят между петдесет и седемдесет деца. Тя работи с много колеги, които са получили обучението си в Зоненхоф.
Сега, човек трябва да си зададе въпроса дали е важно да се започва нещо подобно в Исландия. Да, скъпи приятели, и аз си зададох този въпрос, когато някои от най-добрите ни колеги отидоха там да помагат. Аз отидох там да се запозная със ситуацията и прекарах чудесно.
Исландия е древно място, къс от Атлантида. Когато Атлантида потъва на дъното на сегашния Атлантически океан, някои части са останали – като например, Исландия и Гренландия. И тези страни са потънали малко, но не напълно – и когато отиваме там, ние се оказваме на върха на планини, заобиколени отвсякъде от кратерни стени. В същото време земетресения избутват на повърхността вкаменелите земни пластове, което води до появата на горещи гейзери, горещи извори . 189
„Исландската дама“ е била г-ца Сеселия Х. Зигмундсдотир-Свенсон, с която Вегман развива оживена кореспонденция в течение на много години. Домът "Золхаймар" се намира на север от Рейкявик, близо до Гримснес (Arnessysln). Братът на Свенсон се обучава в лечебна педагогика при Геутер в Клент Гроув, а сестра ѝ Гроа, както и баща ѝ, също работят в "Золхаймар". През годините в този институт отиват да работят няколко сътрудници от Арлесхаймския Зоненхоф, като Рудолф Ной (от юли 1935 г.), сестра Алмут фон Целевски и Берта Бергер. Последната съобщава:
След осем дни люшкане по вълните пристигнах в Рейкявик през май 1936 г. заедно със сестра Алмут фон Целевски,. Скоро се натъпкахме в претъпканата според нас кола и след три часа пътуване по неравни пътища, за първи път зърнахме "Золхаймар". Отне ни известно време да свикнем със земния пейзаж, все още без растителност и безплоден. А също така и към много примитивните условия в дома. Непознаването на езика доведе до трудности в разговорите с исландските служители и децата.
Но Сеселия беше там и се погрижи за всичко. В почти невероятната енергия, която притежаваше (през 1930 г.) на това привидно пусто място, тя бе построила две къщи за деца със специални нужди, някои от които бяха със сериозни увреждания. Освен тези около двадесет деца, имаше и нещо като летен лагер за нормални деца от Рейкявик, така че в малката кухня трябваше да се готви за около седемдесет – осемдесет души. Ако не беше горещият извор – което е било решаващ фактор за Сеселия и баща й, когато са търсели подходяща земя – това готвене нямаше да може да се получи. Така, приблизително, заварих ситуацията.
Едва бях започнала да се оправям, когато Сеселия ни съобщи новината за предстоящото посещение на д-р Вегман. Разбира се, ние се зарадвахме, но бяхме малко притеснени как да настаним гостите. Сеселия не виждаше особени трудности. Няколко дни преди пристигането на кораба тя замина със сестра Алмут за Рейкявик, за да подготви настаняването на гостите там. Остави подготовката в самия Золхаймар на нас, което наистина не изглеждаше лесно в тази вече пълна къща. Все пак Сеселия с любовта си към дървото – което е много ценно в Исландия – беше поръчала няколко прекрасни дървени обкови и мебели, изработени от швейцарски дърводелец, който беше тук от известно време, включително легло и столове. Това най-качествено оборудване, разбира се, беше запазено за фрау Доктор. Хер Кирхнер обаче трябваше да се задоволи с едно от много тесните исландски легла.
Гостите пристигнаха, очаровани от исландския пейзаж. Сега вече беше август и всичко се раззеленяваше бързо през светлите нощи, което правеше всичко още по-красиво. Вече не помня дали гостите останаха два, три или четири дни в Золхаймар, където фрау Вегман се възхищаваше на всичко: наистина много хубавата гледка от дома, на конете, които децата можеха да яздят, на всичко, което Сеселия бе направила в къщата, и най-вече – на горещия извор, който се ползваше за отопляване на къщите, за бани и също така като допълнение на малката печка за готвене. Помня, че фрау Доктор похвали кафето, което обикновено приготвяхме с гореща вода (90 градуса С), взета направо от извора, като най-вкусното, което някога е опитвала. Леката миризма на сяра, която се носеше из цялата долина и ни създаваше някои затруднения, изглежда въобще не я притесняваше, нито пък сярата във водата за кафе.
Но най-после настъпи и сутринта за раздяла. Сеселия бе наела кола за пътуването на север през исландския пустинен пейзаж, с хер Кирхнер за шофьор. Той вероятно се бе измъчил на твърдото легло и имаше много изтощен вид; но фрау Доктор изглежда не беше склонна да обръща особено внимание на това. Тя беше дошла в Исландия, за да опознае страната, и сега нямаше търпение да я изследва. Така че Сеселия отново тръгна с гостите, оставяйки ни със спомена за няколко доста бурни дни и завръщането към не толкова нормалното ежедневие в дома.190
Ерих Кирхнер дава интересно описание на това пътуване от собствената си гледна точка, в „Спомени за Ита Вегман“.191 Вегман дълбоко попива уникалния пейзаж – вероятно за първи път от Ява насам попада на вулканичен терен. Веднага след пристигането си в Рейкявик тя пише до Девентер:
Скъпа д-р ф. Девентер, Исландия, Рейкявик, 22 август 1936 г.
И така, наистина сме в Исландия. Пътуването с малкия кораб беше прекрасно отчасти, макар и бурно от време на време. Пристигнахме тук и заварихме чудесно лятно време. Днес се редуват чудесно и лошо време – надявам се да има повече хубаво време. Трябваше да се приспособявам и към етерните условия и се чувствах много „отпусната“, но днес вече се чувствам по-различно.
Трудно е да се опише тази страна. Наистина тук има нещо от Атлантида. Със сигурност по-високите части на Атлантида, с високите планински върхове, не е потънала, тъй като тук човек се разхожда по върховете на вулкани. Едно добре известно място наблизо, където древните обитатели са ползвали за съдилище, всъщност е кратер. Цялата местност е неописуемо уникална.
Радвам се, че мога да изпитам това, но също така се радвам, че бях в Палестина преди това. Този Север и Югът си принадлежат заедно. Над тях се разпростира Раят. Слизането на Земята на първите човешки същества единствено може да е станало в Юга. Едата разказва за Муспелхайм (Юга) и Нивелхайм (Севера). Да, много е значимо, че сме тук.
Сеселия Свенсон дойде да ни посрещне заедно със сестра Алмут. Сем. Свенсон вършат огромно количество работа и е важно също да се види това, което вършат, и да се подкрепи. Утре тръгваме натам (към къщата). Хората се придвижват навсякъде с коли или коне. Аз няма да яздя, но ще пътувам доста много с кола.
Как вървят нещата у дома? Да можех само да оставя грижите назад – те ме следват и тук. Надявам се това да не е лоша поличба. Ние сме много далеч: моля Ви, изпратете телеграма, ако нещо не е наред. Но няма да получите това още много дни, така че ще се надявам на най-доброто и няма да се притеснявам прекалено.
Странна компания сме ние: Кирхнер, Шила (Хърст), Калмия и аз. Често ми става смешно, но нещата вървят добре. Марша иска да се присъедини към нас по-нататък. Все още се надявам да посетя Швеция, за да видя и института Ритер. Трябва да се грижим за хората, които вършат подобна на нашата работа – поне трябва да видим техните институти.
Със сигурност главната задача тук е в бъдеще да долавяме залеза на боговете и да виждаме Христос. Тук има много теософи, но те въобще нищо не искат да знаят за Христос. Младите хора не искат да знаят нищо и за древната духовност – те искат да заминат за Америка и да се потопят в материализма. Децата тук трябва да бъдат възпитавани по друг начин. Тук има толкова много да се прави!
Много сърдечни поздрави на всички,
Ваша И. Вегман
В тетрадките й намираме много наблюдения за геологията на Исландия и много за Еда, която сега дълбоко я вълнува.
В началото на октомври 1936 г. в Арлесхайм се провежда лекарската конференция, на която Ита Вегман говори за „Мистерийната медицина“. Малко преди това, колегата й Ернст Марти я запитал за значението на този термин. Изглежда е взела въпроса на Марти много присърце. В една тетрадка (57) тя подрежда спомените и мислите си и от това става ясно, че отначало е размишлявала по въпроса, който бе задала на Рудолф Щайнер в Лондон през 1924 г. (вж. том 1, стр. 211). Но после си дава сметка, че година преди това му е задала подобен въпрос в Пенмайнмаур (вж.том 1, стр.132). В друга тетрадка (57а) тя отново записва спомените си – но по-различно:192
Скъпи мои приятели,
Тази година имаме намерение да структурираме тазгодишното ни събрание по тристранен начин. Днес ще си създадем понятия за това, което се разбира под Мистерии и техният ефект върху човешката еволюция. Тук ще намери място образът на макрокосмическия човек. Утре, през втория ден, целта ще бъде да обобщим и разберем всичко, което слиза от космоса, зодиака, планетите, Слънцето и Луната. Тук ще ни помогне разбирането за евритмията. А през третия ден ще се върнем обратно към микрокосмическото човешко същество и към това, което е тясно свързано с това човешко същество, с болестите и с лечебните ефекти. Това е общият план за нещата. В своята цялост това включва много материал и, естествено, няма да е възможно да се занимаем изчерпателно с всичко наведнъж. Намерението ни е тази работа да се повтаря [в други случаи]. Досега, скъпи мои приятели, се задоволявахме да обсъждаме различните лечения и техните ефекти. В този процес голяма роля играеха емпиричните експерименти и опита. Така трябваше да бъде, тъй като искахме да намерим доказателства, че лекарствата са ефективни. Но няма смисъл да се продължава така, а и това няма да допринесе за собственото ни развитие. Сега е необходимо да вървим по широка, всеобхващаща пътека и смело да предприемем следващата крачка в тази посока. Д-р Марти ми даде стимул за тази крачка с внезапното си запитване един ден: „Какво е Мистерийна медицина“? Този въпрос ярко ми припомни собствения ми въпрос към Рудолф Щайнер: „Не можем ли да основем Мистерийна медицина“? Отговорът му беше: „Това не е лесно, трябва да го пожелае духовният свят и трябва да има хора, които да искат да я приемат.“ След като измина известно време той ми каза, че е попитал духа на Рафаел-Меркурий и е получил отговор, утвърждаващ, че старите обичаи трябва да се обновят на едно свято и заслужаващо място. Това, каза той, била неговата задача. А моята задача бе да намирам одухотворени човешки души, които да са възприемчиви за думите на Рафаел и да желаят да им откликнат.
По онова време поставихме едно скромно начало, което, за съжаление, не можа да бъде доразвито, понеже Рудолф Щайнер напусна земния свят, а по-късно нямаше достатъчно зрялост и готовност за такова дълбоко, езотерично начинание. Като ви казвам това, не искам да твърдя, че сега сме способни да продължим онова, което някога е било. Това не е възможно, но все пак всички копнеем за Мистерийната медицина, както показва въпросът на д-р Марти. Можем да се подготвим и с духа си да се обърнем към свещените места на посветените, за да се пробуди постепенно у нас духовно спомняне.
Аз зададох два въпроса на д-р Щайнер: помня дори точния момент, в който ги зададох. Първият въпрос бе в Англия, след лятното училище в Пенмайнмаур: Защо в медицината вече не се набляга на Мистерийния аспект и не му се дава форма? Защо трябва да се преподават курсовете по медицина по толкова интелектуален начин? Така трябвало да бъде, каза д-р Щайнер, защото условията да се прави по друг начин все още не съществували. Фактът, че задавате този въпрос – каза той – е много важен. После, през октомври – ноември 1923 г. той ни изнесе много Мистерийни лекции – лекции за имагинациите за Михаиловден, Коледа, Великден и Св.Йоан, в които разгледа космическата медицина. Състоя се Коледното учредително събрание, нов живот се вля в Антропософското общество. И наистина бе поставено началото за оформянето на медицинската дейност по различен начин. Да ви припомня лекциите за „млади доктори“. Мистерийният принцип се състои в това, човек да се научи да мисли в образи, за да могат да бъдат възприети в образна форма събитията от целия космос и по същия начин и лечебните процеси в космоса и микрокосмоса. После, по време на медитация, тези образи трябва да бъдат обединени.
Вторият ми въпрос към д-р Щайнер бе малко преди да се разболее през септември 1924г. Попитах го: „Не е ли възможно да се създаде Мистерийно медицинско училище?“
Отговорът на Рудолф Щайнер бе: Не е толкова лесно, духовният свят трябва да го желае и трябва да има хора, които да го поемат.
След няколко дни той ми каза, че е попитал духа на Рафаел-Меркурий и е получил положителен отговор. Била му поставена задачата да поднови древните обичаи, които са се практикували едно време по свещените, дълго почитани места, под ръководството на Меркурий-Рафаел. На мен се падаше задачата да откривам одухотворени човешки души, които имат усет към подобни дейности и желаят да откликнат на думите на Рафаел.
Тогава поставихме скромно начало. И така бе посято семето на една Рафаилова школа.
Скъпи мои приятели, това беше от огромно значение – човек имаше усещането, че сякаш земята се съпротивлява. Земята и човекът все още не желаеха толкова огромна духовност. Тогава д-р Щайнер, по собствена воля, напусна земната сфера на своята дейност. Болестта му беше само майа. А хората бяха оставени да се справят сами, върнаха се към старите си лоши обичаи да разглеждат всичко по интелектуален начин и да съдят за нещата с мислене. Антропософското общество бе разтърсено до основите си. Кармичните връзки бяха хвърлени в безпорядък. Хората все още не притежаваха достатъчно зрелост, за да поемат толкова много духовност, а също така – а това е положителното, що се отнася до спорове и битки, – ретроградните сили, от които често се нуждаем, несъмнено са били наясно, че не съществува достатъчно зрелост, и се противопоставиха на по-нататъшния ход на нещата, за да предотвратят духовните недостатъци в духовната еволюция. Така изглежда.
Сега се появява д-р Марти с неговия въпрос и ние изпитваме копнежа за една Мистерийна медицина. Не можем просто да продължаваме това, което е започнато. Трябва да се опитаме пак да се подготвяме, да пробудим паметта за духа в себе си за това, което някога е присъствало в древните Мистерии. Ще направя всичко, което е по силите ми, да помогна да го постигнем.
Нека бъдем наясно кое е съществото Меркурий-Рафаел.
Михаил помага на човека в борбата му да превърне природното си съзнание в самосъзнание – да изгради последното. Михаил, космическият лечител, работи там, върху главата. Меркурий-Рафаел стои редом с човека и работи върху неговата дихателна система. Огненият меч на Михаил е изкован от космическо желязо и с тази сила се бори срещу човешкото природно съзнание, което се опитва да се надигне, и така предизвиква появата на самосъзнание.193
Така въпросът на Ернст Марти към Ита Вегман през 1936 г. води до това тя да се замисли сериозно за своя отговор. Този отговор може да се брои сред най-важните документи в живота й и в историята на антропософската медицина.
През същата година се състои откриването на лечебен дневен дом в Париж, нещо, което отдавна е било желано. 194 В глава 4 вече накратко описахме как е станало това. Записките в дневника на Вернер Паше показват как Ита Вегман на няколко пъти ходи в Париж, за да подготви откриването на този дневен дом. Различни лечебни педагози, сестри и доктори в Арлесхайм подкрепят новото начинание. От дневника на Карл Кьониг може да се види, че този институт, който е включвал и малък терапевтичен център, се е преместил извън града през 1938 г. – където Кьониг първоначално е възнамерявал да се установи. През март 1938 г. Матилд Еншеде, заможна холандка, която живее известно време в Арлесхайм, а след това се премества в Париж, отпуска голям заем, с който се финансира преместването в Ла Курсел (близо до Версай). Сестра Вала Вахадес от клиниката в Арлесхайм, която е дала ход на това начинание, пише следните спомени:
Работата във Франция все още не се беше развила и чакаше подходящия момент. През 1930 г. френските лекари се обърнаха към фрау д-р Вегман, за да обсъдят бъдещата си дейност. Семената бяха посети, но моментът все още не беше подходящ. Първо трябваше да покълнат и узреят. Едва през 1936 г. в Париж започва да функционира малко лечебно дневно училище на №16 Rue de l’Assomption. Фрау д-р Вегман често идваше в Париж, заедно с хер Кирхнер и хер Паше, за да продължи да съживява ентусиазма на хората. Беше организирана лекция с хер Паше с музика на лира от хер Прахт и пеене от фраулейн Лоудон. По-късно се проведе събитие за 200 души в една по-голяма зала в Руската консерватория. Дневното ни училище стана прекалено малко и през 1937 г., когато бе основана и Ла Мота, бяхме поканени там с децата за ваканцията. Междувременно, фрау д-р Вегман, хер Паше и хер Кирхнер усилено търсеха имот във Франция, за да можем, колкото се може по-скоро след ваканцията, да открием училище с пансион. Така се преместихме в Шато ла Курсел с тридесет деца и група добронамерени сътрудници, които бяха готови да вложат всичко в работата – за радост на фрау д-р Вегман и френските ни приятели. В залата на Ру Лоендал, при фраулейн Еншеде, се култивира оживен антропософски живот. Организираха се лекции от международни лектори, като особено любим беше хер д-р Зейлманс.
Rue de I'Assomption бе на разположение на антропософските приятели, тъй като по това време в Париж се провеждаше международна изложба и много хора желаеха да я посетят. Сестра Ивон Боб и г-ца Коло д'Ербоа приемаха гостите. Заради нахлуването на германската армия във Франция през май 1940 г. бяхме евакуирани на юг с тринадесет деца и пет жени. С радост решихме да се заемем със земеделие, за да оцелеем в тежките времена. Не искахме да се отказваме от импулса, който ни беше даден – и който никога не ни напускаше в трудни времена и ни поддържаше до края на войната. Успяхме да спасим живота на много еврейски приятели. 195 Има още две по-дълги пътувания, които Ита Вегман предприема през 1938 и 1939 г. Пътуването е било нейното удоволствие и чрез него тя се възстановява от бремето и грижите, които има – а те са всъщност много и тежки за жена на тази възраст. Ето защо тя се радва изключително много, когато английската ѝ приятелка Флорънс Симпсън я кани на почивка в Сицилия през февруари 1938 г.
Който познава Сицилия и е изучавал историята й, ще може да си представи как Вегман е прекарвала седмиците в разходки из острова. От Палермо до Сиракуза, от Таормина до Агригент, тя посещава места с богата история, изкачва се по скалата на магьосника Клингзор в Калтабелота, отива до храма на Деметра в Ена, отива пеша до Етна и поглежда надолу в огнения кратер, в който Емпидокъл някога се е хвърлил. В Сиракуза прекарва известно време при извора на Аретуза, върви по стъпките на Циан, следвайки потока, носещ същото име като легендарния поток, а в Таормина изучава митологиите на гръцките герои и богове. В Агригент поглежда от храма Конкордия надолу към Средиземно море. Също така прекарва известно време в Палермо и Монреале. За Ита Вегман Сицилия е бил не само „островът на Каин“, 196 но и островът на Персефона и Емпидокъл. Не са останали никакви писма с нейни описания на богатството от впечатленията й от това пътуване. Но тетрадките й са пълни със записки – чернова и откъси – за това. Вниманието й било привлечено най-вече от фигурата на Емпидокъл. След завръщането си тя говори за него в много лекции.
Година и половина по-късно, през лятото на 1939 г., тя поема на последното си дълго пътешествие – по Дунава до Черно море. От писмата и бележките й, както и от разкази на М. фон Девентер, Кирхнер и престолонаследника на Захсен-Алтенбург, човек може да добие представа за това пътуване.
Седем души се събират за това пътуване, в отговор на поканата на една българска приятелка (членка) да й гостуват в нейната страна. Това е била д-р Екатерина Папазова (1895 – 1975г.), която тогава е била на четиридесет и четири години и е била учителка в София. Пътуването трае четири седмици и половина. Пътували са главно в два големи Шевролета и с кораб.
Ита Вегман е била на шестдесет и три – но по време на дългото пътуване тя … разви такава интензивност, неуморен интерес към всичко, което виждаше, че често ни беше трудно, много трудно, като нейни спътници, да вървим в крак с нея […] Нейният ентусиазъм винаги беше в състояние да подсили многократно телесните й сили и тя оставаше свежа, докато ние търсехме убежище сред природата от всички гледки и впечатления. (Кирхнер)
Спомените на нейните спътници показват удоволствие и радост: било е прекрасно да се пътува с "фрау Доктор". Сиянието и спонтанността на нейната същност, душевната й топлота и големият й интерес са въздействали на всички нейни спътници. По време на пътуването тя изучава много неща, свързани с пейзажите, през които преминават. Наред с гръцкия овчарски кривак, който носела постоянно със себе си от 1932 г. насам, багажът ѝ включвал и легендарния "чувал с цикли" [т.е. цикли с лекции на Щайнер], който веднъж бил паднал в морето при акостирането в Хайфа. По този начин тя е можела да посвети много часове в изучаване на антропософията. Нейното спартанско отношение към живота и адаптивността ѝ в често примитивните хотели придават на пътуването освежаващо усещане за приключение. По пътя към Будапеща те посещават „Бургенланд“, където Рудолф Щайнер е прекарал младежките си години. Тази област има дълга история, датираща от времето на розенкройцерите и дори от странстванията на великия крал Гилгамеш. Те се скитали из земите на Етцел (Хунът Атила) и Нибелунгите и усещали, че бавно се приближават до древна Мистерийна област:
Земята в Азия, на изток от Танасвис, която се наричала земя на есирите, а столицата на тази земя се наричала Асгард. В замъка обаче живеел вожд на име Один. Там се намирала велика свещена местност.
И така, след плаване по Дунава, те пристигат в Будапеща, където прекарват нощта на остров Маргарет. Фон Девентер пише:
Вечерта, в съседния ресторант, един прекрасен оркестър свиреше Чардаш. Всички много харесахме и – за голямо неудоволствие на фрау Доктор – опитахме местното вино. Малко по-нататък седеше голяма група шведски пътници, които, както се оказа, бяха оперни певци. Нямаше други гости. Когато музиката спря за кратко, една певица с красив глас започна да пее арии. Веднага първата цигулка скочи, застана до нея и ѝ акомпанира. Накрая всички запяха и засвириха. Това бе прекрасно, свежо и спонтанно музикално преживяване. Престоят ни в Будапеща завърши с чудесно изпълнение на „Турандот“ в операта.
Пътуването до Белград минаваше през унгарския пейзаж Пуща с типичните фонтани и с безброй гъски, които постоянно тичаха пред колите. В Белград спряхме отново; екскурзията до известна наблюдателна площадка също ни създаде връзка с този регион.
Сега Ита Вегман настоява да пътуват с кораб. Една от двете коли е оставена в Белград и компанията, заедно с другата кола, се качва на дунавски параход.
Дунав е главната река, вливаща се в Черно море. Двете реки, които го захранват, Брег и Бригач, извират в източната част на Шварцвалд и се сливат в Донауешинген. В тясната долина през Швабските Алпи Дунав губи вода чрез просмукване в пещерните варовици, като захранва Радолфзел Аах, а оттам и Рейн. По този начин Дунав има връзка с тази втора легендарна европейска река. След това той тече на изток, проправяйки си път през няколко планински вериги, и достига делтата си (гигантско тръстиково блато) под Галац. Чрез три основни устия (Килия, Сулина и Св. Георги) той влива водите си в Черно море. По този начин пътешествениците плават надолу по реката от Белград през "Железни врата", докато накрая слизат в Русчук.
Фон Девентер разказва, че често са били странно развълнувани от образа на Ита Вегман, стояща мълчаливо на палубата, вгледана в преминаващия величествен пейзаж: имала вид на човек, който се опитва да събуди много стари спомени в себе си.
От Русчук до София пътят ни мина през много неравни пътища. Трима души се редувахме да шофираме и се сменяхме на всеки двадесет минути. Вторият проучваше картата, а третият спеше. Фрау Доктор търпеливо понасяше тресенето на колата и хранеше шофиращия в момента с бонбони и други сладкарски изделия. Често си мислехме със завист за другите приятели, които пътуваха с влак, но те не са прекарали много по-добре в третокласния си вагон.
В София компанията е посрещната от Екатерина Папазова, която след това дни наред показва на гостите си славните църкви и манастири с техните икони, мозайки и други художествени богатства.
Г-жа Папазова е знаела много за българската култура, така че е могла да разкаже много на гостите си. Тя получава докторат по философия в Мюнхен (а също така, изглежда е учила и в Лайпциг), като по-късно провежда изследователската си работа в собствената си страна, а след това е станала гимназиална учителка в София. Тя е описана като „истинска славянска душа“, с много широки познания. Затова, малко преди страната й да падне, е била поканена да поеме образованието на децата на българския цар. Следващите владетели също са искали Папазова да бъде една от тях – но тя им дава да разберат, че за това не може да става дума. ("Аз вече си знам Хегел", отбелязва тя по-късно пред приятелите си.) През двадесетте години Папазова живее дълго време в Швейцария, била е пациентка на Ита Вегман, а по-късно работи с Е. Пфайфер в неговата научна лаборатория.
Ита Вегман и нейната компания провеждат интересни разговори за България. Ита Вегман е знаела за забележката на Рудолф Щайнер, че България има „свои собствени духовни учители“. Те разговарят и за Амазонките, за които се казва, че влиянието им е стигнало чак до тази област, за древна Тракия от пред-гръцки времена.
Фрау Папазова умело ни водеше из очарователния комплекс от сгради на Рилския манастир, когато изведнъж покрай нас премина царска лимузина. Принц Георг Мориц, който сутринта ни беше казал, че за голямо съжаление няма да може да дойде на екскурзията, защото трябва да посети "някакъв член на семейството" в София, сега слезе от колата заедно с братовчед си, брат на българския цар. Тъй като нашият компаньон не беше облечен много подходящо за царски случай, а освен това беше мръсен и прашен, повечето от нас изпитаха облекчение, че поздравът се ограничи с куртоазно махане от разстояние. Само Ита Вегман се запозна по-отблизо с българския княз. (Фон Девентер)
Следващият етап от пътуването им е до баните близо до Варна – „Св. Св. Константин и Елена“, където от хотела всички имат широка гледка към Черно море. Вегман пише у дома:
[…] Тук се възстановявам изключително добре. Невероятното разположение, хубавият въздух и интересните неща, които изживявам, стимулират въображението ми доста силно; и седнала на плажа чета Херодот, който разказва за всичко, което се е случвало в този район. Пътуването из Балканите е много трудно. Не е никак просто да се посетят съседните страни – трябва да имаш виза за влизане и излизане и всякакъв вид формалности. В [приложената] първа картичка се вижда манастир с параклис в пещера от първи или втори век от н.е. Килиите на монасите са издълбани в скалите. Има прекрасна гледка към цялото Черно море. Втората картичка показва гледката от градината на къщата, където сме отседнали. Растителността не е същата като при южния климат, и все пак е различна от нашата. Морската вода е или тъмно синя, или стоманено синя, или сива.
С Папазова посещават Аладжа манастир, на северозапад от Варна, и близките пещери, наречени „катакомби“. Това са пещери, обитавани от отшелници през стотици години. Имало и по-големи помещения, изсечени в скалите, които служели за светилища и места за поклонение. Когато разговорът се насочил към легендарното движение на средновековните Богомили, които вероятно са намерили тук убежище от преследванията, се оказва, че Екатерина Папазова има задълбочени познания за тези „еретици“ – тя е имала и достъп до всички архиви в страната – така че Ита Вегман я помолва да напише книга за Богомилите. През следващите години Папазова насочва вниманието си към изпълнението на тази поръчка. След като през 1971 г. е публикуван трудът ѝ "Надгробни камъни на богомилите в Босна и Херцеговина", тя завършва ръкописа си "Богомилите – християни или еретици", но той се появява едва през 1983 г., осем години след смъртта ѝ и четиридесет и четири години след това забележително посещение.
Фрау Доктор ни насърчаваше да плуваме. Самата тя лежеше с часове на плажа и гледаше морето, което винаги бе тъмно, дори под ярката слънчева светлина. „Колхида“ трябва да се намира право натам“ – каза тя на няколко пъти.
Фон Девентер добавя, че Ита Вегман е копнеела да види свещената земя на Хеката, която по това време била недостъпна за пътници до България. Тя се чувстваше свързана с това много древно Мистерийно място и това си проличава и от подробните й описания в Натура през декември 1929 г. Ханс Гзангер по-късно събира в малка книжка много неща относно Мистерийната история на Черно море. Фон Девентер пише:
Преди да напуснем България, Ита Вегман искаше да посети мястото, където Овидий е живял в изгнание. Тя имаше силна връзка с тази личност и съветваше помощниците не само да прочетат „Метаморфози“, но също така и неговата „Арс Аманди“. За това поклонническо пътуване първо трябваше да пътуваме до Бургас. Двамата господа не пожелаха да участват в тази трудна екскурзия и останаха във Варна с колата, която трябваше да постъпи в сервиз.
Фрау Доктор и четиримата ѝ спътници намериха едно най-примитивно място за настаняване в един не особено чист хотел. Докато ние, по-младите, ревностно ловяхме бълхи и т.н., първата грижа на Ита Вегман беше да се сдобие с нощна лампа, за да не се налага да прекъсва вечерното си обучение. Тя винаги можеше да се приспособи към всякаква ситуация.
После трябваше да наемем кола за следващата сутрин за пътуването ни по-нататък до полуостров Томи [Св.Тома – бел. бълг. пр.]. Нямаше таксита. Така че вечерта седнахме отвън в едно кафене на главната улица. Покрай нас минаваха много моряци – единствените, които говореха чужди езици. Тогава се разделихме по двойки и се хванахме на работа да започнем разговор и доведем кавалерите си до масата ни в кафенето, а в това време фрау Доктор ни наблюдаваше с тревожен поглед. Фрау Доктор щедро черпеше всички. След това водехме разговор на английски, френски и немски. Най-после един от новите ни приятели се сети, че познава един човек, собственик на кола, който понякога предприемал екскурзии. Тръгнахме и наистина открихме собственика на кола, на една от страничните улици. С помощта на нашия преводач се уговорихме за цената и в 7ч. на другата сутрин колата ни чакаше пред „хотела“ ни. За три-четвърти час стигнахме до полуостров св. Тома, известен днес с многото си църкви и манастири. Дали фрау Доктор е открила сред тези по-късни слоеве духовни следи от Овидий? Тя не ни каза.
На края нека спомена една трагикомична случка. Един ден, по време на вечеря на „Св. Св. Кокнстантин и Елена“, най-младата дама от компанията ни отсъстваше. Бяхме ходили във Варна следобед, в туристическите агенции и т.н., и се бяхме разделили на по-малки групи, всяка от които хвана обратния автобус по различно време до мястото, където бяхме отседнали. Загрижеността на фрау Доктор нарастваше, особено след като последният автобус вече беше пристигнал. Затова две от нас решихме да тръгнем като група за търсене. Влязохме в града, разпитахме във всички хотели, прегледахме списъците на гостите – всичко напразно. На нас, по-младите, това не ни се струваше толкова трагично, но фрау Доктор плачеше от отчаяние и много се упрекваше. На следващия ден бегълката се прибра щастлива, жива и здрава, от първото си любовно приключение.
По-нататъшното ни пътуване до Константинопол бе с параход. Поне можахме да видим тайнственото Черно море от непосредствена близост. После пътуването ни продължи бавно през красивите, разнообразни проливи на Босфора.
Отседнахме в хотел в Пера (= Бейоглън). Понеже предишната година бях опознала града много добре, на мен се падна ролята на водач. Хагия София бе първата ни цел. Там се запознахме с един археолог, приятел на Престолонаследника, който ни показа различни интересни неща. Той също така настоятелно ни посъветва да не предприемаме планираното пътуване до Троя. По онова време някои крайбрежни райони бяха военни зони с ограничен достъп. Посетихме много дворци и джамии, сред които и малката джамия Карийе в края на града, в която има най-прекрасни мозайки. Също така няколко малки традиционни студентски ресторантчета, където човек се обслужваше сам от печката за готвене. Въпреки че фрау Доктор участваше с интерес във всички авантюристични екскурзии, все пак се виждаше колко много страда от повсеместното турско управление. По-късно тя разказваше, че особено в Константинопол е преживявала в мислите си пейзажа на Централна Европа – несъмнено като своеобразна противотежест.
Кирхнер: По време на пребиваването ни в Константинопол [Истанбул], водехме много разговори, така че искам да спомена някои неща за тях, относно впечатленията, които пораждаше у нас ислямският свят. Във всички сгради, джамии, изкуство, което се въздържа от всякакви картинни изображения, което се изразява само в абстрактни орнаментални арабески, се откриват само студените, логични форми на арабското интелектуално обучение. Достатъчно е да се замислим, че храмовете на Бога, джамиите, в повечето случаи са украсени само с плочки с многоцветни орнаменти, които предизвикват у човека усещане за студенина под големите куполни пространства. Ако сравним това в мислите си с вътрешността на християнското изкуство и готическата църква, която изпълва човешката душа с топлина, то, както фрау д-р Вегман многократно е казвала, интелектуалната култура на арабско-мохамеданския свят, която може да се усети толкова силно в Константинопол, може да бъде изкупена само от европейския културен живот, пропит с цялата сърдечна и душевна топлина, която европейците могат да разгърнат.
Фрау д-р Вегман после си припомни пътуванията през Централна Европа, по време на които дълбоко впечатление й е направило как, дори в пейзажа, в тамошната природа, може да се усети тази вътрешна сърдечност и душевна топлота. Единствено с подобни сили, каза тя, ще бъде възможно да се "придаде отново истинско християнско съдържание на чудотворната сграда на Хагиа София".
В същото време в нея кънтеше цялата болка от това, че Централна Европа изпитва огромни трудности да изпълни задачата си, че хората там ще трябва да понесат много страдания, ако не успеят да разберат как да изразяват истинската си същност в света, а вместо това продължат по пътя, по който сега бяха поели.
И така, те тръгват да търсят навсякъде из този стар, исторически град. В музея застават замислено около известния саркофаг на император Александър. Въпреки опасните течения, Ита Вегман не се отказва да гребе сама в Босфора с малка лодка. Фон Девентер пише:
Един ден предложих вечерна екскурзия до Скутари (=Юзкюдар). Беше чудесно хубаво време, с обещание за великолепен залез. От един хълм на азиатската страна човек наистина можеше да усети Златния рог като море от пламъци. Както и в много предишни случаи, нашите господа не пожелаха да дойдат с нас, но фрау Доктор беше, както винаги, изпълнена с интерес към това ново приключение. В шест часа вечерта отплавахме с пълния ферибот. Доста се притеснявах дали ще намерим правилния трамваен маршрут.
Как щяхме да се ориентираме? Миналата година бяхме направили същата екскурзия, но придружени от млад секретар (познат на моя приятел Беп Бутен). Изведнъж, близо до мен на ферибота, сред стотици пътници, открих същия млад мъж, който за щастие разпозна и мен. Последва оживен разговор на френски език. Представих го на фрау Доктор и всичко протече гладко. След като хвърли поглед към фрау Доктор, той каза, че според него би било по-добре с такси, отколкото с турския трамвай.
Изкачихме се до върха на планината тъкмо навреме за славния залез. Фрау Доктор се взря в представлението за кратко и после се обърна назад. Зад нас се разстилаха безкрайните ширини на Азиатския континент, потънал вече в тайнствен здрач, сочещ пътя към Дамаск. Фрау Доктор успя да се откъсне от гледката едва когато тъмнината погълна всичко.
Кирхнер: След това пътуването ни върна през България в Югославия и тук стигнахме до важен завършек; защото от Аграм (Загреб) посетихме родното място на Рудолф Щайнер, което се намира в Северна Югославия, до бившата австрийска железопътна линия [...]
След това, плавайки по-нагоре по река Драу, бяхме гости в едно имение, наречено Анкенщайн, което се намира в планините близо до бреговете на Драу. Според легендата това е било семейното седалище на Аншевейн, които са били потомци на Парсифал.
Сега Вегман и двамата й придружители мъже плават по-нататък по р. Драу и стигат до планините Триглав в Юлианските Алпи (на юг от Вилах и Клагефурт). Тук тя открива страната, в която, според легендата, Язон се озовал със своите аргонавти по време на обратното пътуване от Колхида. В легендата за Златорог, еленът със златни рога, тя вярваше, че е намерила последните отгласи от Златното руно на Колхида.
В деня след завръщането си (7 юли 1939 г.), Ита Вегман приема на гости в Арлесхайм свещеника Фридрих Гадеке. Той си спомня следното:
Следобед при фрау д-р Вегман. В течение на повече от час тя ми разказва за пътуването си на Изток, (от което се е завърнала вчера), и за положението в Обществото – или по-скоро движението – и за европейските нации. С Принца от Хамборн тя посетила брата на българския крал и се надява на връзки, казва, че нещо трябва и може се случи в югоизточна Европа. Кралевич, казва тя, е бил напълно опожарен в същия ден, в който било унищожено обществото през април 1934 г.! Само гарата – родното място на д-р Щайнер – е останала. Анкенщайн, закупен сега от един антропософ, е само на половин час разстояние: замъкът на Парсифал, както сега си давала сметка! Южните и източните части на Европа, каза тя, имат голяма нужда от Германия, повече отколкото Англия – и това е повод за надежда. Относно забраната на Обществото, тя каза, че след унищожаването на формата, която Рудолф Щайнер е желал, то НЕ БИВА повече да съществува! Сега отново имаме едно движение без оглед на Обществото, какъвто беше случаят преди Коледното учредително събрание. Едно поражение – т.е. пълното сриване на Германия – според д-р Щайнер би означавало и духовна, и културна разруха на Германия! (С други думи, различно от това след Първата световна война.) За противниците си от Обществото не каза нито една злобна дума, говори за чудесните качества на г-жа Щайнер – но, за съжаление, не е постигнала това, което д-р Щайнер е искал, когато е казал: "Би било добре, ако фрау д-р Щайнер можеше да развие вътрешна връзка с християнската общност."!
(От един дневник)
Превод: Ати Петрова