Хиляда деветстотин четиридесет и четвърта – хиляда деветстотин читиридесет и пета година
Един век след раждането на Каспар Хаузер това, което е било замислено като цел на неговото съществуване, бива реализирано от Рудолф Щайнер, в преобразена форма, чрез неговото признание и дейност. Още от 1878 – 1879 г. Рудолф Щайнер се присъединява към течението, което е трябвало да се впише в историята чрез Каспар Хаузер. Ако следваме 33-годишния ритъм, от 1911 – 1912 г. стигаме до 1944 – 1945 г. Обикновено катастрофите от това време не се свързват със събитията, които са се случили в хода на историята през 1911 – 1912 г. Катаклизмените, световноисторически значими събития разкриват катастрофалните последствия, до които са били готови да стигнат противниците на Христос в отговор на духовните дела на Рудолф Щайнер от 1911 – 1912 г. 33-годишният ритъм прави видими тайните дейности на противниците на духа. Правилно разбран, чрез него могат да бъдат извадени на бял свят делата на тези практикуващи окултни групи.
Къде се е криела най-голямата опасност за окултните организации, стремящи се към световно господство? Тя се е криела в неограничената дейност на Рудолф Щайнер в неговата служба на розенкройцерския импулс. Опонентите му са виждали като пряка заплаха факта, че Рудолф Щайнер развива антропософията в Централна Европа, с което възстановява в духовния живот на Централна Европа задачата, която му е била възложена в хода на световната историческа еволюция: изграждането на мост между сетивния свят и света на свръхсетивното. Изграждането на този мост беше целта на дейността на Рудолф Щайнер. Неговите най-значими дела в това отношение през 1911 – 1912 г. бяха централната тема на тази дискусия. Описаните импулси са имали за цел да обезсмислят духовните дела на Рудолф Щайнер. За да успеят в тази цел, те е трябвало да задвижат сили, които да разкъсат и унищожат Централна Европа. На първо място е било необходимо да се позволи на чужди сили да се намесят силно в Централна Европа, за да сложат край на нейната независимост. Влиянието, което западните сили са щели да окажат върху Централна Европа, е описано от Рудолф Щайнер през 1917 г. в неговия „Меморандум до имперското правителство“ по следния начин: „Който разбира главната причина за тази война, не може да не отхвърли с най-голяма категоричност точките от споразумението в програмата на Уилсън. Защото истинската цел на тази програма – освен морално заслепяващият й ефект – се състои в това, че тя иска да се възползва от инстинктите на централно- и източноевропейските народи, за да ги подчини икономически на англо-американската политика чрез морални и политически тактики на изненада. Тогава естественият резултат от това просто ще бъде духовна зависимост.” 107
Човек трябва да свикне с идеята, че Втората Световната война беше започната с цел да се създаде хаос в Централна Европа и да се направи германският народ неспособен да изпълни своята духовна мисия. За тази цел беше от решаващо значение тази област да бъде окупирана от хора на Изтока и Запада, за да се раздели Германия и да се разпределят частите между съюзническите сили, така че в крайна сметка конкретните задачи на Изтока и Запада да не могат да бъдат изпълнени. *
Тъжно отражение на загубата на чувството за мисия е бързината, с която политиците от двете части на Германия се поставиха в служба и продължават да служат на тези в крайна сметка чужди импулси. В бъдеще единственото спасение ще бъде да нямаме илюзии относно факта, че през 1944 – 1945 г. реалните врагове на живия дух са спечелили огромна победа. Не бива да се пропуска възможността Федерална република Германия да се стреми към осъществяване на мисията на Централна Европа. Тази възможност наистина е била използвана само в много малка степен досега и е довела до някои публични дейности тук-там, но не и до исторически последствия. Духовната зависимост, както я описва Рудолф Щайнер, се появи до голяма степен като последица от икономическата зависимост или по-скоро от сливането със западния свят.
Особено трагичен е фактът, че неуспешният преврат от 20 юли 1944 г. доведе до смъртта на именно онези хора, които биха били най-вероятните носители на бъдещото развитие в духа на народностния дух. Тяхното съпротивително движение обаче произтичаше от чувство за морална отговорност и осъзнаване на огромното отклонение от нормалното. Ако този преврат беше успял, крайните последствия от размириците нямаше да се състоят. Това обаче трябваше да се случи, за да се избегне възникването на нов мит за „удар в гърба”. Чрез тази акция вътрешната репутация на Германия беше спасена, но тя нямаше пряко историческо влияние.
Ако единствената опасност за окултните групи, работещи срещу човешкия напредък, е била пробуждането на Централна Европа, то най-голямата опасност за тях беше познанието за Христовото същество, разпространено от Рудолф Щайнер. Както вече беше споменато, противниците трябваше да признаят, че зараждащото се разбиране за „фантома“, в смисъла на възкресеното тяло, постепенно е подкопавал претенциите им за господство. Те веднага разпознават – както може би никой друг – основното световноисторическо значение на това, което Рудолф Щайнер развива. Затова решават да се борят срещу него по най-остър начин. Нямало е нищо по-подходящо за тази цел от използването на силите, присъщи на радиоактивността. Използването на тази сила е било започнало 33 години по-рано (1911 г.) в резултат на експерименти, проведени от англичанина Ръдърфорд (1871 – 1937), които са били вдъхновението за неговия модел на атома. Това е споменато в доклад, изготвен от Г. Гьоклер. 108
През 1905 г. – 33 години преди разцепването на атома да бъде предвидено от Хан в Берлин, Рудолф Щайнер, говорейки в същия град за радиоактивността, се изразява по следния начин: „В по-ранни времена тези атоми са се втвърдявали все повече; сега обаче те все повече се разделят. Радиоактивността не е съществувала в по-ранни времена и затова не е могла да бъде открита. Тя съществува едва от няколко хиляди години, защото сега атомите се разделят все повече и повече.“ 109 Това може да означава, че в един период от земната еволюция материята става все по-плътна; атомите, както казва Рудолф Щайнер, са по-свързани.
През другата част от еволюцията на Земята духовното въздействие на аза води до разпадане на вътрешната структура на материята и тя започва да става радиоактивна. Преломният момент в това развитие настъпва по времето на Мистерията на Голгота – еволюцията носи в себе си необходимата деволюция; „възникването“ се уравновесява от „изчезването“; консолидацията – от разпада. Според устен разказ, Рудолф Щайнер някога е казал, че радиоактивността, противно на всички вярвания на естествените науки, е започнала да действа в момента на Голгота.*
Когато материята започва да става радиоактивна, започва един процес, който в крайна сметка ще доведе до разпадането на планетата Земя в хода на нейната еволюция. Това също е част от процеса на стареене на Земята, който налага все по-голямо отделяне на Земния Дух, Христос, от телесната природа. Това съответства на факта, че човек трябва да се стреми да постигне по-голяма независимост от телесните си процеси през втората половина от живота си. И двата процеса, както за Земята, така и за човека, могат да протичат по здравословен начин в бъдеще, но само ако се търси освобождение чрез силата на Христос. Силата, за която става дума тук, извира от възкресеното тяло.
Що се отнася до различните членове на човешкото същество, ефектът е предимно в разхлабването на цялата му структура – в Земното тяло това води до радиоактивност. Разбирана по този начин, радиоактивността може да се разглежда като феномен, който е неразривно свързан с еволюцията на Земята и като такъв не представлява особена заплаха за човечеството, особено ако нейното значение бъде разбрано и се приеме на духовно-душевно ниво.
Специална техника, използвана от силите на злото, е да изтръгват някоя ефимерна истина от хода на еволюцията. Луцифер атакува човечеството, като го обвързва с отживял импулс от миналото; Ариман се опитва да спечели господство над човечеството, като открадне нещо от бъдещето и го въведе прекалено рано и прекалено бързо в еволюционния поток. Противниците на човешкото християнско развитие използват тази последна техника, за да освободят атомната енергия. Луциферичният аналог на това, в гореспоменатия смисъл, се крие във вълната от националистически движения по целия свят, в които Централна Европа изигра особено трагична роля.
Когато се занимаваме с атомната енергия и я използваме, трябва да се замислим и върху въпроса доколко асурите влияят върху човечеството. Рудолф Щайнер рядко говори за тази трета сила на злото. Следното изявление за асурите може да бъде много поучително: „Асурите ще творят зло с много по-голяма сила, отколкото са имали сатанинските сили в атлантската епоха или луциферичните духове в лемурийската епоха... Защото тези асурични духове ще подтикнат това, което са завладели – а именно сърцевината на човешкото същество, съзнателната душа заедно с „аза“ – да се свърже със земната материалност. Фрагмент след фрагмент ще бъде изтръгнат от „аза“ и в същата степен, в която асуричните духове се установяват в съзнателната душа, човекът ще трябва да остави части от своето съществуване на земята. Това, което по този начин става плячка на асуричните сили, ще бъде безвъзвратно изгубено. Не че целият човек трябва да стане тяхна жертва – но части от неговия дух ще бъдат откъснати от асуричните сили. Тези асурични сили днес се проявяват в преобладаващата тенденция да се живее изцяло в материалния свят и да се забравя реалността на духовните същества и духовните светове.” 110
Не е ли това същото, което иначе се нарича „грях срещу Светия Дух“ – единственият грях, който не може да бъде простен? Това означава, че не става въпрос за луциферични изкушения или ариманични грешки, които могат да бъдат поправени в хода на кармата, а за ефекти, които, така да се каже, надхвърлят кармата и засягат пряко аза по време на инкарнацията. Това очевидно е свързано с факта, че асуричните духове засягат главно физическото тяло и то по такъв начин, че подкрепата на последното е отнета частично от аза, който в следствие на това пропада в бездната. При нормални обстоятелства азът се занимава с трансформирането на физическото тяло, чрез което се развива съзнателната душа. Асурите работят срещу тази дейност, за да попречат на аза да се развива в посока към християнството. Асурите, изостанали същества от еволюцопнния период на Сатурн, са свързани със създаването на физическото тяло. 111 Следователно тези „зли сатурнови духове” оказват определено въздействие върху аза чрез материално-физическото. Но трябва да се има предвид и по какъв начин частичното унищожаване на аза се проявява външно, т.е. къде е неговият материален еквивалент. Не съответства ли частичното разпадане на аза, в скрит смисъл, на частичното унищожаване на това, което е видимо външно? Азът, който получи своята субстанция от духовете на формата, се поддържа от физическото тяло, което черпи своята субстанция от духовете на волята. Ако тази връзка, която е израз на йерархична хармония, бъде нарушена, това оказва двоен ефект върху аза, единият засяга аза (по невидим начин), а другият засяга физическо-материалната субстанция (по външно видим начин). Човек би могъл да приеме, че освобождаването на атомната енергия е свързано с тази нарушена връзка. От целия този контекст може да се види, че азът, концентрирайки цялата си метаморфозна енергия върху физическото тяло, може да развие привличане към фантома, докато в същото време азът е подложен на жестока атака от материалния свят. Тъй като азът се стреми да трансформира физическото ниво, в което влиза и се установява, той бива въвлечен в ужасна борба. Един от начините, по които тази борба се прояви, беше освобождаването на атомната енергия през 1945 г.
Хората ще бъдат въвлечени от онези, които извършват грях срещу духа, към живот, който ще помрачи и унищожи тяхната свръхсетивна природа и ще я превърне в нещо едностранно земно. Чрез атомните експлозии както виновниците, така и жертвите бяха въвлечени в събития, чиито размери все още не са разбрани. След откриването на ядреното делене и последвалото унищожение, което го съпътстваше, със сигурност можеше да се очаква, че това ще бъде експлоатирано и по-нататък. Това обаче можеше да бъде направено най-бързо и ефективно чрез започването на Втората световна война от Хитлер. Последният изигра ролята на доброволен и изключително ефективен инструмент, охарактеризиран от Йоханес Таутц като „обсебен или воден”.112 Ще се върнем отново на Хитлер в друга част от този разказ. За да се разработи атомната бомба, трябваше да се създаде ситуация, която да изглежда животозастрашаваща, особено за западните страни. Началните успехи на германската армия изостри ситуацията и ускори развитието, което се дължеше главно на еврейските учени, изгонени от Европа от Хитлер. С огромни финансови, технически и човешки разходи (понякога 400 000 души са работили по проекта за атомната бомба) скоро се стига до детонацията на първата атомна бомба, която направи дълбок разрез в историята на човечеството и доведе до повратна точка в живота на Земята.
Процесът на стареене на Земята се изостри, защото това се случи прекалено рано. Постепенното освобождаване на духа от материята беше заменено от процес, при който духът е въвлечен надолу в бездната поради преждевременна материална дегенерация. Тялото на Христос, Земята, ще се отчужди от ефектите на Възкресението. Води се космическа битка за Земята, в която ариманическите, а също и асурическите сили и техните слуги съзнателно насочват волята си към елиминиране на възможностите за Възкресението. Това притежава измерение на второ Разпятие, родено от космическа омраза и човешки деспотизъм, с цел да бъдат отменени ефектите от първото Разпятие, което беше едно свободно дело на саможертва. Физическите тела на човешките същества, които са тясно свързани със земния организъм, са въвлечени в тази битка, чиито ефекти се разпространяват и върху етерните тела на Земята и човека. Нарушаването на силите на човешката кръв и репродуктивната система чрез ядрена радиация показва, че особено е засегната завладяната от аза етерна организация (виж раздела, посветен на 1932 – 1933 г.).
Ако трябва да разглеждаме унищожението на Централна Европа като значителна победа за силите на противниците на човечеството, тогава използването на атомната енергия и всичките последствия от това също трябва да се считат за такава. Този ужасен аспект на нещата се подчертава от факта, че в по-нататъшния ход на събитията атомната бомба се превърна в най-универсалното средство за господство, като атомният пат, предизвикан от взаимната надпревара, само влоши ситуацията. По този начин унищожаването на цивилизацията днес е технически възможно. На живота на Земята могат да бъдат нанесени огромни и неизмерими щети.
Има ли някой, който все още да се съмнява, че властта и господството на земята днес произтичат от атомната бомба? Кой не вижда, че общият страх за живота на човека действа по целия свят като сила, която доминира над душата и парализира всички човешки дейности? Страхът обаче е мощната сила, която Ариман вселява в човешките души от земното материално царство, където той властва, надявайки се по този начин да ги привлече, за да служат на неговите цели. Неговите слуги, „които в един отвратителен и зъл час планираха унищожението на човешкия род“113, успяха да превърнат страха не само в свое основно оръжие, но и – обратно на истината – го нарекоха основа на „мира“. Да наричаме „мир“ отстъплението от всеобщо унищожение е едно от най-ужасните изкривявания на един дълбоко християнски импулс. В действителност мирът в душата на човека – и оттам мирът в общността – произтича от дейността на Христос в нея. Единственият начин, по който мирът може да бъде въведен в един зъл свят, е индивидуалната душа да позволи да бъде проникната от силата на Христос, чрез която страхът се преодолява. Този мир, който изпълва душата, не само преодолява злото, но и противодейства на отчуждението от света, което възниква като луциферичен противовес на страха.
За да обобщим казаното дотук – онези хора, които се опитаха да заграбят световното господство чрез „греха срещу духа”, събраха сили за масова атака срещу духовната работа на Рудолф Щайнер през 1911 – 1912 г., която атака, наред с други неща, намери израз през 1945 г. в атомните експлозии. По този начин силата, необходима за разпадането в земната еволюция, беше превърната в своята противоположност чрез прекомерна концентрация и преждевременно техническо приложение и се превърна в драстично средство за разпространяване на страх и шок. По този начин врагът се опита да се противопостави на това, което трябваше да бъде донесено на земята от Каспар Хаузер през XIX век и от Рудолф Щайнер през XX век. Тези титанични усилия стават разбираеми, защото за тях това бе въпрос за нищо по-малко от световно господство. Тази цел беше преследвана с пълно пренебрежение към човешките нужди и – ако беше необходимо – с почти неограничено желание за унищожение.
В своята пиеса Дон Карлос Шилер, с дарбата си за историческа проницателност, е описал подобна личност, преследваща скрити, но решаващи цели, с образа на Великия инквизитор, който изразява това, за което тук става дума, като „гниене, а не свобода“.
Опитахме се да обясним как историческият ход на предвоенното време, Втората световна война и следвоенния период е бил направляван от преобладаващ импулс, който е
ангажирал засегнатите нации – включително Германия – в единствената цел да унищожат Централна Европа. От друга страна, може да се твърди, че е имало сериозни различия между националсоциализма и западните демокрации и че в крайна сметка ненаситността и излишествата на Хитлер са довели съзнателно до избухването на Втората световна война. Може да се посочи също, че само с огромни усилия и с помощта на много нации е било възможно да се преодолее световната заплаха от националсоциализма.
При по-внимателно разглеждане обаче става ясно, че тези аргументи могат да бъдат опровергани. Водещите западни политици всъщност насърчаваха Хитлер в неговите все по-арогантни подвизи през трийсетте години с прекомерната си снизходителност и напълно неразбираема либералност. Успехите, които бяха отстъпени на Хитлер, го подтикваха да продължава все по-нататък. Не е нужно да си голям психолог, за да разбереш, че за безотговорната природа на Хитлер е нямало нищо по-съблазнително от постоянните успехи. Защо западните демократични сили искаха Германия да се превърне в такава държава и след това позволиха на очевиден диктатор, срещу когото по принцип трябваше да се борят, да получи всякакви възможни отстъпки? Къде беше придържането към принципите и морала, върху които беше изградено толкова много след Първата световна война? Силата на Хитлер се дължеше не на последно място на реалната – или престорена – слабост на неговите противници. Не виждаме ли, че всичко беше насочено към това да му се позволи да стане причината за бедствието, което доведе до избухването на Втората световна война?
Това гледище включва и мисълта, че за хладнокръвните притежатели на знания, които са направлявали Хитлер и неговите привидни опоненти, една световна война можеше да доведе само до падането на Централна Европа и промяната на всички властови отношения в горепосочения смисъл.
Още тогава имаше хора, които – без да могат да проникнат в основните причини, се обърнаха срещу насилието и липсата на преценка. Когато през 1938 г. генерал-полковник Бек, като Главен щабен генерал, се противопоставя на плана на Хитлер за военна кампания, това не е било само на основата на морална отговорност, но и от убеждението, че такава война е безсмислена. Съвременната война, като технически икономическо начинание, в което в крайна сметка решаващо значение имат производствените сили, никога не би могла да бъде спечелена от Германия и нейните съюзници срещу целия останал свят. Това мнение е подкрепено и от по-късния Главен щабен генерал Халдер, който през 1942 г., в разгара на военните успехи, осъзнава, че войната е загубена за Германия, защото човешките и материални загуби, въпреки успехите, са изместили баланса на силите безнадеждно в полза на врага. Фактите по същество потвърждават ясната прогноза на Бек. Характерно за цялата ситуация е, че избухването на войната не е било резултат от планирано и целенасочено мислене, отчитащо икономическите и техническите реалности, а било резултат от мегаломанска слепота. Последната, произтичаща от Хитлер, се разпространява в обкръжението му и до голяма степен парализира ясния им разсъдък.
Ако си припомним, че за 1945 г. е бил предвиден определен ефект, тогава известните факти се проявяват в съвсем различна светлина. Те служат на тези предвидени цели от 1911 – 1912 г., отчасти като средство за постигане на цел, отчасти като ефективна илюзия с простиращи се в бъдещето ефекти.
Тук по никакъв начин не твърдим, че водещите западни политици са действали в съзнателно съгласие с онези, които Рудолф Щайнер нарича „фигурите на заден план“. Не може да се говори за съзнателен, насочен от мисълта контрол над ситуацията от страна на някоя от участващите личности. В историческите събития от тридесетте години се долавя едно мътно и замъглено съзнание, факт, върху който по-късно ще бъде хвърлена значителна светлина.
Можем да считаме за разбираемо – но въпреки това трябва да се подчертае специално – че в никакъв случай не става дума за прехвърляне на вината от Германия върху друга нация. В тази връзка нациите като такива трябва да се разглеждат като жертви, при което обаче отделният човек като член на своята нация не може да избегне съучастието си в отговорността. Тези, които са започнали и ръководили тези събития, които са злоупотребили с безброй хора като доброволни инструменти, носят основната отговорност за това поради съзнателното си участие. Става въпрос за малки международни кръгове от хора, чиято националност е от второстепенно значение. Говоренето за вината или невинността на нациите е само объркваща и отвличаща вниманието гледна точка.
Събитията от 1944 – 1945 г., които тук се разглеждат като изпълнение на дела, съзнателно поставени в потока на историята през 1911 – 1912 г. от противниците на човешката еволюция, със сигурност представляват краят на господството на националсоциализма, който беше изпълнил своята задача. Що се отнася до това, обаче, те не представляват края на една епоха, а въвеждат едно по-нататъшно развитие, което хвърля човечеството още по-здраво в ръцете на онези, които искат да се сдобият с контрол над света за своите антидуховни цели. Във вече цитирания разговор за Каспар Хаузер между Рудолф Щайнер и граф Полцер-Ходиц в края на ноември 1916 г. се изразява това, което до голяма степен се е случило през 1945 г. „От този момент нататък [преходът от XVIII към XIX век] кръгът от задачи беше ясно определен, но що се отнася до целите им – те бяха устремени още по-ефективно към световно господство. Идеологическите и духовните въпроси бяха поверени изцяло на йезуитите, а икономическите въпроси – на англо-американските ложи, ложите на Запада. Тези планове обаче ще водят все повече до трагични конфликти и катастрофи, защото никой от тях не зачита човека и човешката еволюция. Това, което беше предвидено за Каспар Хаузер, беше разрушено от човешки същества.“
Характерът на 1945 г. като повратна точка е формулиран от Солженицин с многозначителна краткост: „От Адам до 1945 г.“114 Импулсите, които бяха въведени в този повратен момент в трите сфери на социалния организъм, за да се получи или да се поддържа световно господство ще бъде описано в следващите редове. Катастрофалността на тези импулси не беше забелязана, защото нуждата беше толкова широко разпространена, а победата над хитлеристкия режим отклони вниманието от всичко останало.
Към икономическия живот, който преди това бе направлявал и контролирал целия социален организъм, сега се добавя импулсът за неограничен растеж на производствените сили, който в рамките на едно поколение доведе до това, благоденствието да парализира или обвърже душевния живот на безброй хора, както и до катастрофално замърсяване или
унищожаване на земните сили. Този растеж – който погрешно носи това красиво име – трябва да бъде възприет като раково образувание, което може да нанесе сериозни щети или дори напълно да разруши целия социален организъм. Раковото образувание, което е антисоциално в най-дълбок смисъл, става видимо в бедността и мизерията, които благоденствието и богатството на индустриалните нации нанасят на т.нар. страни от Третия свят. Рудолф Щайнер в основното си правило за социалния живот, което действа в социалния организъм със силата на естествен закон, е разбрал връзката между егоизма от една страна, и бедността и мизерията, от друга. 115 Егоизмът, който повечето хора днес виждат като единствената ефективна мотивация в търговския живот, е свързан с раковия растеж. Егоизмът, който иска да заграби все повече и повече неща за себе си, не вижда, че по този начин социалният живот бива лишен от своята основа, която се осигурява от факта, че цялата работа е предназначена за другите хора.
Разрушителният процес на икономическия растеж се засилва повсеместно от гигантските усилия за въоръжаване. В момента те надхвърлят далеч всичко, което беше произведено в тази област по време на Втората световна война. Към това се добавя фактът, че от 1945 г. насам бяха въведени атомните оръжия, чийто невъобразим разрушителен потенциал може да бъде реализиран само чрез огромни икономически постижения.
Процесът на икономически растеж, за който става дума тук, активен от 1945 г. насам, се свързва по характерния начин през годините с т.нар. мирно използване на ядрената енергия. Тази връзка между икономиката и ядрената енергия, която трябва да поддържа постоянен растеж, достигна своята кулминация през последните години в мотото на политическата икономика: „Растеж само чрез ядрена енергия!“ Какво може да очакваме от този „брак“ ще зависи от времевия и духовен произход на неговите партньори.
През 1945 г. и международният правен живот беше обхванат от импулс, който категорично противостоеше на развитието. Той се състоеше в това, че всички човешки права бяха само „привидно“ основани на свободата на личността. Под израза „освобождение на народите“ тази идея беше въведена от [Удроу] Уилсън в международните кръгове през 1917 г., но едва след 1945 г. тя придоби всеобщо признание и доведе до тревожни резултати. Като принцип на ненамеса във вътрешните работи на други нации, този импулс служи за всеобщо потискане на индивида. Всъщност той е враг на човешките права.
Именно благодарение на Рудолф Щайнер катастрофалният исторически характер на този импулс беше незабавно разпознат и отхвърлен от него по най-остър начин. Рудолф Щайнер пише още през 1917 г.: „Освобождаването на нациите е възможно. То може да бъде само резултат от освобождаването на индивида, а не основа, върху която се осъществява освобождаването на индивида. Когато индивидите бъдат освободени, тогава нациите стават свободни чрез тях.“ 116 На друго място той пояснява какво се разбира под свобода на нациите според Уилсън: „Ако това бъде разбрано, веднага ще стане ясно защо е избухнала тази война и защо, под фалшивото знаме на „война за освобождаване на нациите”, тя се води с цел потискане на германската нация и в по-широк смисъл – да се потисне всякакъв независим национален живот в Централна Европа. Ако свалим маската на последната версия на програмата на Уилсън, издадена от силите на Антантата, ще осъзнаем, че нейното изпълнение не би означавало нищо друго освен унищожаването на свободата в Централна Европа. Но това не пречи на Уилсън да говори за свободата на нациите, защото светът не се управлява от думи, а от факти, които възникват в резултат на тези думи. Централна Европа се нуждае от истинска свобода, но Уилсън не говори за истинската свобода. Целият западен свят няма ни най-малко разбиране за истинската свобода, от която се нуждае Централна Европа. Говори се за свободата на нациите, но не се има предвид истинската човешка свобода, а една химерична колективна свобода на човешките отношения, такава, каквато се е развила в западноевропейските страни и в Америка.“ 116
По отношение на отделния човек Рудолф Щайнер обобщава следното: „Цялостният човешки аспект и взаимоотношенията между нациите днес и в бъдеще изискват отделният човек да бъде свободен. На хората трябва да се позволи да принадлежат към дадена нация, религиозна общност или да имат други ангажименти в съответствие с общите си човешки стремежи, без да бъдат възпрепятствани от политически или търговски съображения, произтичащи от държавни разпоредби.“ 116 Днес всеки може да види какви опустошителни последствия е имал върху безброй хора погрешният принцип на освобождението на нациите, застъпен от Уилсън и лековерно приет от другите. Кога най-накрая ще бъде изоставен този погрешен принцип, чието опустошително въздействие е исторически доказано повече от достатъчно?
Организацията на обединените нации (ООН), основана през 1945 г., като наследник на Обществото на нациите, със сигурност постави Хартата за правата на човека на преден план в своите усилия, но като съвместна дейност на различни нации тя нямаше нито прозрението, нито волята наистина да защити правата на индивидите срещу скандалното злоупотребяване с гражданските правомощия. Неспособността на нейния състав доведе до повече от едно поколение на безкрайно лицемерие и непоносима измама. В най-скоро време на тази световна организация й се наложи да признае, че далеч по-голямата част от нейните членове нарушават клаузата за правата на човека, за която са положили тържествени клетви. Този катастрофален злонамерен процес, произтичащ от фундаменталната грешка относно правото на човека на свобода, не може да бъде описан по-ясно от това. Преодоляването на тази грешка би довело до значително ограничаване на правомощията на администраторите и затова никога не може да дойде от държавата, а само от отделни хора, които развиват достатъчно силен духовен живот.
Така ние осъзнаваме съществуването на духа. В крайна сметка катастрофата от 1945 г. е резултат от срива на духовния живот – особено от изключването на този, който се отнася до Централна Европа. За да се избегнат недоразумения, тук трябва да се подчертае, че под духовен живот се разбира силата, която осигурява контакт със свръхсетивния свят по начин, подходящ за човека, и по този начин се превръща в движещ и оформящ елемент във всички обществени дела. Да разбере духа по този начин и да го приложи ефективно в оформянето на историята, е била една от основните задачи, възложени на Каспар Хаузер. Пряката връзка между раждането и затварянето на Каспар Хаузер през 1812 г. и световната катастрофа от 1945 г. ще бъде обяснена по-подробно от друга гледна точка, по-късно.
Когато Рудолф Щайнер твърди, че йезуитите са лишили човечеството от религиозност, той има предвид загубата на жив контакт със свръхсетивните светове, какъвто например би трябвало да бъде осъществен чрез Каспар Хаузер. Йезуитите се противопоставят на този дух, защото той би обезсилил претенциите им за световно господство. Липсата на сила и въображение в духовния живот, умишлено парализиран по този начин, се проявява и в това, че той не може нито да намери възможност да ограничи дегенеративния икономически процес, нито да създаде основа за правилното освобождаване на отделния човек. По този начин можем да разберем указанието на Рудолф Щайнер, че изцеление на социалния организъм може да настъпи само ако човекът развие свободно нов духовен живот. Събитията от 1945 г. и импулсите, които оттогава действат в ущърб на социалният организъм, означават, че подобен призив е отправен към всичките ни човешки сили.
Разбира се, не можем да приключим разглеждането на годините 1944 – 1945 г. без да повдигнем въпроса за резултатите от действията на Рудолф Щайнер, които са описани според тяхното световно историческо значение; защото е факт, че „всички дела в хода на историята претърпяват метаморфоза, според 33-годишния ритъм”, а не само злите дела.
Един положителен резултат от указанията на Рудолф Щайнер може да се види във факта, че забраненото Антропософско общество и всички институции, работещи въз основа на същите принципи в Германия и окупираните от нея територии по времето на нацисткия режим, са претърпели забележителен напредък от 1945 г. насам. Въпреки многото неблагоприятни обстоятелства и някои вътрешни трудности се наблюдава удивително разпространение и увеличаване на броя на институциите. Духовната научна работа е донесла плодотворни резултати в много области на изследвания. Особено в практическата дейност антропософските усилия са получили много по-широко признание, отколкото досега. Този процес може да се наблюдава от стогодишнината от рождението на Рудолф Щайнер през 1961 г. насам, а след това във все по-голяма степен в началото на седемдесетте години.
По още един, двоен начин духовните събития от 1911 – 1912 г. са свързани с тези от 1944 – 1945 г. Очевидно по това време само много малко хора са разбрали истинското световно значение на идеите на Рудолф Щайнер. Опонентите обаче, както той често подчертава, са го разбрали най-бързо и най-добре. Намесата на противниците беше да противодействат на опасността, пред която са били изправени. Те попречиха на духовните импулси на Рудолф Щайнер от 1911 – 1912 г. да окажат незабавно влияние върху историческия ход на събитията. Ако имаше достатъчно голям брой хора, осъзнаващи това знание, Първата световна война вероятно щеше да бъде избегната. Фактът, че беше попречено на тези духовни импулси да подействат, разбира се, по никакъв начин не отменя тяхната важност или сила. Тези импулси трябваше да поемат по друг път към човечеството, трябваше да променят формата си. Можем да разберем тази метаморфоза чрез духовното правило, според което това, което духовният свят е представил в даден момент на едно човешко същество или група хора, ако не бъде възприето от тях и не се действа според него – независимо по каква причина – ще трябва да бъде преживяно от тях чрез болка и страдание.
Катастрофите, които са толкова необходими за човечеството, от една страна причиняват голяма вреда. От друга страна обаче, чрез скръбта и болката се дава компенсация за изгубената възможност. Тук принципът на злото опира до своята граница, когато тласка човечеството към болка и страдание – защото чрез болката човек е способен да усети близостта на духовния свят и реалността на собствената си по-висша природа.
Във връзка с факта, че импулсът към Троичната общност не е бил възприет от човечеството през 1919 – 1920 г., Рудолф Щайнер някога е казал, че хората ще трябва да научат чрез „кръв и сълзи” какво е необходимо на социалния организъм. Подобна връзка може да се усети в неизмеримата болка, скръбта и жертвите на безброй хора от много раси през 1944 – 1945 г. Чрез това може да се долови смисълът на трагичните събития, пред които човек остава безмълвен. Безброй човешки същества са намерили своята преждевременна смърт. Чрез такава жертвена смърт душата получава възможността да срещне Христос, до Когото приживе пътят й е бил затворен. Това преживяване на прекрачването на прага, което човек изпитва, когато преминава в смъртта, е уловено удивително добре от Албрехт Хаусхофер в един от неговите Моабитски сонети. В стихотворението си „Възкръсналият” Хаусхофер пресъздава в паметта си картината на Възкресението от Матиас Грюневалд (на олтара в Колмар), своя опит от Христовото събитие в днешно време, което ще бъде разгледано по-късно.
Възкръсналият
Виждал съм Го по хиляди начини.
Като Съдия на световете, гневен и възвишен,
Като увенчан с тръни и като Младенеца на Мадоната –
Но нито едно от тези неща не остава напълно в мен.
Сега чувствам, че само едно е истинско:
Изобразеното от майстора Грюневалд –
Но не бледият, копнеещ за смъртта –
Озареният от Светлината - Този е Христос.
Тук художник са не само усилията на Човека
Леко издигайки се от гробната мрачност,
главата Му беше увенчана от златен блясък.
Окъпан в многоцветна духовната светлина,
Все още осезаем, но неограничен,
Божият Син се издига към скута на Бога.117
В други поетични произведения също е запазено нещо от това събитие, например в Реквием на Макс Фриш, от януари 1945 г.: „Сега те отново пеят”, и в автобиографията на Жак Лусейран И настана светлина, в главата „Живот и смърт”, описваща преживяванията му в концентрационния лагер Бухенвалд през 1944 – 1945 г. 118
Резултатите при онези, които са дали живота си в жертва, ще могат да бъдат отработени едва в следващия живот. Но за земята и за човечеството като цяло неизмеримите жертви също ще имат пряко значение; те ще противодействат на разрушителния егоизъм и ще представляват най-силните сили на изцеление и благословия. Човечеството се разглежда от духовния свят като общност, като едно голямо съгласувано цяло. Най-голямата възможна вреда се причинява от враждата към духа, от битката, водена срещу духа. Тази вреда, нанесена от духовете, чието желание е да завлекат човечеството в бездната, ще трябва да бъде компенсирана, за да не бъде нарушен балансът в съдбата на цялото човечество. Невинните жертви на катастрофите са горчивото, но неизбежно средство за компенсация.*
Който иска да предотврати жертвите, причинени от катастрофите, трябва да направи всичко по силите си, за да преодолее духовната вражда. Само с такова усилие катастрофите, които носят болка и страдание, могат да бъдат направени излишни.
Съдбата на Каспар Хаузер чрез неговата жертва в света на XIX век, който се беше противопоставил на духа с такава сила, се вижда с вътрешното око като връзка между физическия и духовния свят. Вече цитираното изявление на Рудолф Щайнер: „Не трябваше да се случи така, но това, което се случи, беше необходимо“, важи и за събитията от 1944 – 1945 г.
С тази мисъл човек се доближава още повече до тайната на злото, която е толкова трудна за разгадаване. Изцелението настъпва като следствие на злото, в смисъла на онази сила, „която винаги се стреми към злото, но винаги причинява добро“.119 По този начин се поставя граница на злото, фактор, който убягва на мефистофелските изчисления, въпреки цялата им хитрост.
На световно-историческата сцена, записана в 19-та глава на Евангелието на Св. Йоан, границата, поставена пред злото, е изобразена по образцов начин. Пилат напомня на пленения Христос, че има властта да го осъди или да го освободи. Христос отговаря на това: „Нямаше да имаш власт над мен, ако не ти беше дадена свише “.
Превод: Ати Петрова