1911 –1912
Цикълът от лекции От Исус към Христос е проведен точно 99 години след раждането на Каспар Хаузер, в родния му град Карлсруе, което е доста забележително, тъй като се случва точно в дните, в които на времето Каспар Хаузер e лежал в люлката на майка си. * Дълбоко трогателно е да се види как посветеният Рудолф Щайнер споделя един по-висш вид съществуване и участва в него в смисъл, че от една страна изпълнява всички обективни задължения на земния живот, а от друга, в християнски смисъл, може да защити и подкрепи един друг индивид и неговата съдба. Делата на един посветен произтичат от източници, които са недостъпни и не са лесно разбираеми за посветения.78 По тази причина, съвсем възможно е в определени моменти и на определени места да е имало скрити причини за това, което той казва и прави, на които в миналото се е обръщало много малко внимание. Много от загадъчните взаимоотношения в живота и творчеството на Рудолф Щайнер могат да станат по-ясни ако се разгледат подобни връзки.
Сега ще направим опит да уточним в подробности това, което Рудолф Щайнер разкрива в този лекционен курс за тайната на личността на Каспар Хаузер и неговото раждане в Карлсруе, въпреки че той не прави пряка алюзия към самия Каспар Хаузер. Със самото извършване на земните си дела слугата на световния дух действа по такъв начин, че да разреши този труден проблем чрез своите действия и думи. Към това безспорно принадлежи и фактът, че по този начин чрез тези негови действия истинският духовен фон на престъплението срещу Каспар Хаузер бива разбулен и става видна яростната борба, която се води зад кулисите на историята.
Тъй като въпросният цикъл от лекции полага основата за решаване на тази загадка, нужно е да се задълбочим в изявленията на Рудолф Щайнер. След встъпителна публична лекция Рудолф Щайнер говори в курса в Карлсруе, особено в първите две лекции, по подробен и специален начин за обучението на йезуитите. В това отношение вниманието трябва да бъде насочено предимно към ефектите, които е трябвало да бъдат постигнати. Първата лекция, изнесена на 5 октомври, завършва с думите:
„Цар Исус трябва да стане владетел на земята, а ние, които принадлежим към Неговата армия, трябва да използваме всички средства, за да го направим владетел на земята. За това се заклеваме, ние, които принадлежим към Неговата армия, събрана на равнината на Ерусалим, срещу армията на Луцифер, събрана на равнината на Вавилон. И най-големият позор за войник на Цар Исус е да изостави знамето.“
Това, което бива съсредоточено в едно единствено волево решение, е нещо, което без съмнение може да придаде на тази воля огромна сила. За да го характеризираме, трябва да си зададем въпроса: тогава, кое е било пряко атакувано в душевния живот? Това е елементът, който трябва да се счита за непосредствено свят, това, което не бива да се пипа – елементът на волята. Дотолкова, доколкото в това йезуитско обучение елементът на волята е пленен – защото идеята за Исус завладява напълно елемента на волята – схващането за господството на Исус бива преувеличено по най-опасен начин – опасен, защото чрез подобно схващане волята става толкова силна, че може да въздейства директно върху волята на друг човек. Защото когато на волята се придаде толкова много сила посредством въображението, тоест по окултен начин, тя придобива способността да въздейства директно върху волята на друг човек, а оттам и във всякакви други окултни посоки, в които една такава воля би се насочила.
И така, виждаме как през последните векове сред многото течения, които се срещат, се открояват най-вече две – едното, което е преувеличило елемента Исус и вижда в „Цар Исус” единствения идеал на християнството, и другото, което гледа само и изцяло на елемента Христос и внимателно разграничава всичко, което би могло да го надхвърли. Второто виждане е било клеветено много, защото поддържа тезата, че Христос е изпратил духа, за да може, косвено чрез духа, Христос да влезе директно в сърцата и умовете на хората. Едва ли съществува по-голям контраст в развитието на цивилизацията през последните векове от този между йезуитизма и розенкройцерството, защото йезуитизмът не съдържа нищо от това, което розенкройцерството счита за най-висшия идеал на нашето съждение относно стойността и достойнството на човека, и защото розенкройцерството винаги е било решено да се пази от всякакви влияния, в които се съдържа дори намек за йезуитски елементи.
В тази лекция исках да покажа как в обикновения живот дори един тъй възвишен елемент като принципа Исус може да бъде преувеличен и така да стане опасен, и колко е необходимо да се потопим в дълбините на Христовото същество, ако искаме да разберем как силата на християнството трябва да се състои в това да ценим в най-висока степен човешкото достойнство и човешката стойност. Никога няма да можем с неуверени стъпки да се доближим до това, което трябва да считаме за най-съкровеното светилище на човека. Ето защо християнският мистицизъм е толкова оспорван от йезуитския елемент – а розенкройцерството още повече – защото се усеща, че истинското християнство се търси другаде, а не само там, където актьорът е „цар Исус“. Чрез посоченото тук въображение волята е станала толкова силна, че дори духовни протести против това могат да бъдат преодолени чрез тази воля, която е придобита чрез предписаните упражнения. 79
Йезуитското обучение тук се характеризира като път за укрепване на силите на волята, които по този начин се превръщат в опасни окултни работни инструменти. Окултният ефект от това е, че волята става толкова силна, че може да въздейства принудително директно върху друго човешко същество, без да се включва съзнанието. Този, който по този начин се е предал на волята на друг човек, не знае нищо и не трябва да знае нищо за това, което всъщност се случва с него. Той е несъзнателно роб на импулси, които са му наложени чрез окултен акт на волята, при който в съзнанието му възникват идеи, които нямат нищо общо с това, което се случва в собствената му воля. В действителност човекът е разкъсан и хвърлен в бездната, но той не забелязва нищо от това, защото волята му, зашеметена по този начин, едва ли има стимул да се събуди.
В същата лекция Рудолф Щайнер изрично посочва хипнозата като забранено, но съществуващо средство за влияние върху волята. „Единственият здравословен начин да се
придобие влияние върху волята на другия е чрез познанието”.79 В друг случай Рудолф Щайнер подчертава накратко: „Покоряването на човешкото същество чрез хипноза е още по-голямо убийство, защото унищожава волята. Окултистът следователно никога не се намесва в свободата на човека; той само излага факти”.80
Рудолф Щайнер винаги е определял като принцип на йезуитите придобиването на власт над душата на друг човек извън съзнанието на този човек – и по този начин без оглед на човешката свобода. Процесът остава фундаментално осъдителен и недостоен за човешкото същество, независимо дали човек мисли, че служи на по-висша цел, или не. Що се отнася до неприкосновеността на човешката свобода, никаква цел не може да оправдае средствата. Причината за дългосрочните последици от принципа на йезуитите се крие във факта, че се практикува злоупотреба с по-висшите познания. Духовният закон, с който тук се злоупотребява, е описан накратко в книгата на Рудолф Щайнер Как се постига познание за висшите светове: „Един естествен закон сред всички посветени е да не се отказва на никого знанието, което има право да притежава; но съществува и друг естествен закон, който постановява, че окултно знание не бива да се предава на човек, който не е квалифициран да го получи. И колкото по-стриктно се спазват и двата закона, толкова по-съвършен е посветеният.“81
Тези, които следват принципа на йезуитите, нарушават първата част от този закон, защото вярват, че човекът няма право да прави самостоятелни проучвания. За тях знанието, което се дава на дадено лице, не се измерва според зрелостта на това лице, а според целта, която притежателят на знанието желае да постигне, като го разкрива или скрива. По този начин умишленото задържане на знание дава власт над другото лице.
Обикновено се следват намеренията на групи от хора. Ангажиментът към прогреса на човечеството, който е бил основен мотив по време на разцвета на германската култура около 1800 г., е пренебрегнат; но тъй като противниците на християнския прогрес на човечеството, както се вижда от случая с Каспар Хаузер, са притежавали важни окултни знания, властта, която упражняват чрез потискането на това знание, над онези, които са им служели, не бива да се подценява. Членовете на практикуващите окултни групи позволяват на своите лидери да разполагат с придобитата от тях власт. Тази воля, която остава скрита, придобива огромна сила поради факта, че никога не се признава съзнателно и не се излъчва чрез чувствата на сърцето. За да илюстрираме какво се има предвид под придобитата по този начин сила на волята, ще се позовем отново на вече цитираните думи на Рудолф Щайнер: „Чрез посоченото тук въображение волята е станала толкова силна, че дори духовните протести против това могат да бъдат преодолени чрез тази воля, която е придобита чрез предписаните упражнения.“79 Скандалността на това твърдение е надхвърляла всичко, което е било предполагано и мислено досега от човечеството. На хората им е лесно да повярват, че импулсите, идващи от духовния свят, ще могат да се справят с всяка враждебна атака срещу човечеството. Но тук се заявява категорично, че силата на духовния свят да противодейства на усилията, които работят срещу човешкия прогрес, може да бъде контролирана от силите на волята, които са били увеличени чрез окултни методи.
Трябва да си представим, че методът, който използват окултни групи като йезуитите, е знаещите сред тях, тези, които стоят на върха в йерархичната структура, да споделят само част от знанията си с по-ниските степени и умишлено да крият истинските си знания и мотиви. Тъй като този процес се повтаря по принцип на всеки по-долен етап, най-нисшият слуга всъщност няма никакво съзнание за това на кого всъщност служи със силите, които е придобил чрез духовните си упражнения. По този начин тази най-недостойна за човека дейност в духовната сфера – която е извън нормалното съзнание – става изключително ефективна.
Огромните усилия, които са били положени в този случай, могат да бъдат обяснени единствено с мотивите на тези групи. Мотивът, който е действал тук, е бил такъв, че физическият план и живеещите на него е трябвало да бъдат контролирани от група хора чрез техните луциферично-ариманически насочени цели. Тук е трябвало да бъде запазена една древна предхристиянска форма на контрол. Това е било оправдано, тъй като контактът с духовния свят все още е трябвало да се поддържа и направлява от Мистерийните центрове за подреждане на социалния живот.
И последно, тук имаме работа с нещо, чийто архетип намираме в осъждането и екзекуцията на Христос. Ако погледнем какво казва Рудолф Щайнер по този въпрос, става ясно, че Христос е бил осъден на смърт от Фарисеите и Садукеите, защото е нарушил древен закон. Той е вършил мистерийни дела на публично място. Мистериите били представени от Него открито, на физическо ниво, и станали достъпни в бъдещото развитие на човечеството за всеки, който е готов и зрял да ги приеме, който е успял да се издигне до Новите Мистерии. С това обаче властта на един човек над друг приключва. Импулсът на братството е бил дълбоко усещан в ранните християнски времена и в Христос Божият Син става Син Човешки. Той е станал брат на човека. Фарисеите и Садукеите се обръщат срещу това развитие, чието начало е поставено от самия Христос, защото според традицията те неизбежно получават впечатлението, че се извършва богохулство. Те стават врагове на Христос, защото новото, импулсът към свободния индивидуален човек, е според тях безгранична самонадеяност.
За разлика от йезуитизма и розенкройцерството, както ги описва Рудолф Щайнер, продължаващата враждебност на Фарисеите и Садукеите към това, което Христос донася на света, също може да бъде усетена. Ако си припомним описанието в глава 1 на престъплението срещу Каспар Хаузер, което е било най-малко двойно, можем да забележим, че това престъпление е било извършено според йезуитския принцип. Необходимо е да притежаваш значителна окултна степен, за да разпознаеш мястото и времето на инкарнацията на Каспар Хаузер. Истинският мотив – а именно да се попречи на Каспар Хаузер да изпълни земната си мисия – не е бил известен на тези, които изпъкват на преден план в историята – императорската графиня на Хохберг и нейните помощници. Те са следвали династичните си възгледи, които са били важни за тях. Какви идеи са били внушени на участниците, за да се направи за тях затворничеството на Каспар Хаузер разбираемо, ще трябва да остане открит въпрос на този етап. Във всеки случай то не е съответствало на истината.
Ако организаторите на престъплението, които са останали в сянка, са действали в съответствие с йезуитските методи, това не означава, че самите те трябва да бъдат търсени в йезуитските кръгове, тъй като този метод се използва по принцип и от други групи хора. Подбудителите на престъплението срещу Каспар Хаузер обаче със сигурност са самите йезуити. Рудолф Щайнер два пъти го е казал на граф Полцер-Ходиц, а именно през ноември 1916 г. и на 3 март 1925 г.82 „Кръговете, които крият всичко и днес все още се опитват да скрият това, което се е случило във връзка със съдбата на Каспар Хаузер, са членовете на западните ложи и йезуитите, които работят заедно в своите водещи организации от повече от 150 години, но доказано от януари 1802 г. Следователно последните не искат да разкриват това, което са инсценирали като експеримент, като сложен опит да отделят въпросния индивид от неговата мисия и да го държат в зоната на Полумрака – нито съвсем дух, нито съвсем земен човек, а отклонен от неговата мисия и държан като в духовно изгнание; тоест, да изгради тялото си, но да не може да го овладее с индивидуалния си аз. Този експеримент обаче не успя и това е причината, поради която Каспар Хаузер трябваше да умре. Заинтересованите лица бяха принудени да преживеят, че експериментът им постигна точно това, на което се опитаха да попречат: пробуждането на индивидуалността, да, дори това, че той придоби съзнание за прераждането и кармата. Но именно това не трябваше да се случва.“ Макар да изглежда несъществено, тук ще споменем едно планирано сътрудничество между йезуитите и западните ложи – тоест, масоните – от един момент нататък, за който ще говорим по-късно.83
От едно по-дълбоко, духовно вдъхновено чувство за истината, Якоб Васерман, в романа си „Каспар Хаузер“, вижда в лорд Стенхоуп свързващото звено между работещите в западните ложи и така наречената „Сива еминенция“. Връзката между лорд Стенхоуп и „Сивата еминенция“ съответства във всички подробности на описаното по-горе създаване и функциониране на активна окултна група. Чрез това става ясно, че лорд Стенхоуп – в резултат на съдбата си и слабостите си – донякъде неохотно, донякъде доброволно е работил за „Сивата еминенция“, или по-скоро е бил принуден да работи, следователно трябва да узнаем дали самият той е бил използван за цели, за които не е знаел или за които не му е било позволено да знае. Трагичната човешка страна на тази връзка е описана от Васерман в това, че – противно на историческия ред на събитията – той кара лорд Стенхоуп да се обеси. 84
Значението на затварянето на Каспар Хаузер, от гледна точка на човешката наука, както е описано тук от Рудолф Щайнер, е разгледано в глава 1. Въпросът до каква степен Каспар Хаузер е бил наясно с прераждането и кармата е запазен за последната глава.
В разговора от 3 март 1925 г. Рудолф Щайнер добавя: „Винаги имайте предвид, че йезуитите са лишили човека от религиозната му набожност, те [йезуитите] са напълно сходни с мощта на Римската държава; борбата – тоест грехът – срещу духа е средството, с което те налагат своята власт; това е единственият грях, за който писанията казват, че не може да бъде простен, и все пак духът не може да бъде напълно изкоренен, но само малцина ще го пренесат в бъдещето.“ 82 Ненадминатата, категорична строгост на това изявление, направено от Рудолф Щайнер в месеца на смъртта му, ни връща към вече цитирания пасаж за йезуитите в лекционния цикъл От Исус към Христос и подчертава последния по специален начин. Докато в този цикъл методът, използван от йезуитите, се обяснява чрез факта, че волята се превръща в окултно оръжие, тук „грехът срещу духа” се описва с пълна сила като средство за постигане на световно господство. Следователно трябва да се приеме напълно сериозно какво означава това: Истината е атакувана, защото е била призната за истина. 85 Тъй като Христос живее в истината, борбата срещу истината е едновременно и борба срещу Христос.
След като описахме противниците на Каспар Хаузер и техните методи на работа, сега можем да навлезем по-дълбоко във въпроса срещу какво всъщност са се борили хората с познания в тези кръгове и ще трябва да покажем, че това е свързано с появата на Каспар Хаузер.
В лекционния си цикъл От Исус към Христос Рудолф Щайнер описва делата, извършени от Христос чрез Неговата доброволна жертва. Значението на тези дела е описано както от космологична, така и от микрокосмична гледна точка. Познанието за космическата природа на Христос изцяло подкрепя това. От космическа гледна точка, развитието на физическото тяло на човека се проследява през планетарните етапи на Земята от еволюцията на Сатурн, Слънцето и Луната, както Рудолф Щайнер обяснява подробно в своята Окултна наука.86 От това научаваме, че физическото тяло на човека, преминало през четирикратен процес на инкарнация и екскарнация, е най-старият член на неговото същество и най-високо развитата му част. В същото време ни се дава да разберем, че физическото тяло на човека (чиято форма има постоянно съществуване) и неговата активна сила са от духовно естество. Рудолф Щайнер го нарича „фантом”.87
Тук лесно се допуска една често срещана грешка, поради факта, че физическото тяло както го възприемаме днес, обикновено се разглежда едностранно като видим обект, който се подчинява само на законите на гравитацията. Рудолф Щайнер се опитва стъпка по стъпка (в лекция 6) да ни покаже как човекът представлява една дълбока загадка с това, че изобщо е видим, тъй като всичките му части са от духовно – тоест невидимо – естество. Той продължава, като добавя, че едва сега стават видими сложните условия на четирикратната природа на човека на Земята. Но тази видимост, която обикновено се разглежда като нещо, присъстващо от самото начало, всъщност е резултат от процес, при който човекът е бил въведен в материалния сетивен свят чрез дейността на луциферичните и ариманичните същества. Чрез Своите дела Христос ще освободи човечеството от заплитането му в този свят.
По време на Лемурийската епоха на земната еволюция Луцифер въздействал върху развиващото се човешко същество по такъв начин, че в него преждевременно се пробудили независимостта и желанието за свобода. Така намеренията на добронамерените Богове били осуетени до известна степен. Поради тази атака на Луцифер човешкото същество не е било в състояние да запази духовната висота, за която е било предопределено. Това събитие, описано в Библията като Грехопадението на човека и изгонването от Рая, довело до факта, че човешкото същество пропада и в сферата, където ариманическите духове работят, за да създадат духовна тъмнина и земна тежест. По този начин предишното невидимо физическо тяло на човека се изпълва с тежестта на материята и цялото човешко тяло така става видимо за сетивата. „Фантомът”, духовно-физическото формирано тяло на човека, което е трябвало да приеме аза на земята от субстанцията на духовете на формата, е можело сега да се използва само косвено за това приемане на аза. Човекът бил откъснат от духовния свят и станал гражданин на земята, склонен да се отдалечава все повече и повече от духовния свят. Промяната, която настъпва в целия организъм на човека, довежда до появата на смъртта. Чрез това, че става и остава видим за сетивата, смъртта е засадена в човека. Първоначалният фантом е бил предназначен да дари аза, развиващ се в лоното на боговете, със съзнание, макар и зависимо от боговете – както за духовния, така и за физическия свят. Тогава щяха да се развият два вида състояния на съзнанието, подобни на будността и на съня. Вместо това се развиха две форми на съществуване: живот в духовния свят, редуващ се с този в сетивния свят. Чрез вредата, нанесена на фантома от луциферичните и ариманичните същества, не само това беше нарушено – и това без съмнение е била целта на всички тези действия от самото начало, – а и азът беше отклонен в различна посока на развитие. Това действие може да се опише така: в резултат на нанесената вреда на фантома, азът беше притеглен все по-надълбоко в света на сетивата, а когато отслабеното физическо тяло вече не беше в състояние да поддържа аза – тоест след смъртта – духовният свят се възприемаше все по-слабо и по-неясно. Поради прекалено силната си връзка със сетивния свят, след смъртта азът не беше в състояние да се събуди напълно в духовния свят. С всяко ново прераждане азът се отдалечаваше все повече от духовния си дом. Освен това, поради грешките и изкушенията на аза, самият фантом беше доведен до още по-ниско ниво. Този път, по който пое азът, неизбежно щеше да доведе до самоунищожението му в един свят, който в крайна сметка му беше чужд. Съзнанието на аза за духовния му дом накрая щеше да изчезне.
Новалис в своите Химни на нощта е описал тази човешка ситуация, по-късно трансформирана от Христос, в следните стихове:
Съществуваше само една мисъл: ужасен фантом,
Чудовищен, приближи се към веселите маси
и изпълни духовете с див ужас.
Самите богове отчаяно търсеха средства или
начин да изпълнят с утеха свитите сърца.
Тайнствен беше мрачният път на чудовището,
чиято ярост ни дар, ни молитва укротява.
Името й беше Смърт, помитаща насладата чрез
Траур и чрез скръб и мъка.
Завинаги сега откъснат от всичко, което учеше
Сърцето на сладки усещания, които то може да познае,
Загубили любими хора, които на земята се измъчват
От напразни копнежи и дълги страдания,
Сякаш пленени в тегав сън, мъртвите
безсилни битки водят там.
Вълните на всяко удоволствие разбити,
в скалите на безкрайно недоволство.
(Превод от английски на Ати Петрова)
Всички предхристиянски цивилизации, доколкото са били осведомени за духа, са се опитвали да се примирят с тази нарастваща загуба на духовния свят. Буда, последният велик учител на древната мъдрост, чрез своя импулс да се оттегли от земния свят, направи единственото възможно нещо, за да даде възможност на човека да се примири с четирикратното увреждане на човешката природа: смърт, болести, старост и раздяла. Това беше героичен опит от страна на Буда да спаси човечеството за духовния свят. Той беше този, който даде на човека импулса да се освободи от унизителното влияние на земното царство.
Гърците, които най-остро са усещали трагичния мрак на света на мъртвите, са виждали спасението си, за разлика от Буда, в придържането към красивата илюзия на сетивата, в която все още са долавяли духа. Но те не успяват да се отърват от чувството, че така няма да могат да подобрят връзката си с духовния свят след смъртта. „Придобил смелост чрез чувствена страст, човекът загърна зловещия призрак в красива дреха“, казва Новалис в петия „Химн на нощта“. Във фона на гръцката цивилизация е стоял един непреодолим въпрос – избутан, разбира се, в периферията на съзнанието – за съществуването на аза в духовния свят. Също и пред-християнските мистерии, които от дълбините на историята са имали възможността постоянно да вкарват в земния живот духовно съдържание, са били до голяма степен западнали поради покварената човешка природа.
Трябва да бъдем напълно наясно с факта, че пред-християнското човечество се е намирало в наистина безнадеждна ситуация, защото всъщност не е имало възможност да направи нищо особено по въпроса. Никой аз, живеещ във физическо, в етерното или в астралното тяло, не е могъл да се противопостави на луциферичните и ариманичните сили, за да спре или дори да облекчи разпадането на човешката природа. Човечеството се сблъсква с последиците от свръхчовешки дела, защото Луцифер и Ариман, от своя страна, са божествено-духовни същества, намиращи се далеч над човечеството. Може да се каже, че се е водила неравностойна битка.
За да не се поддаде съвсем човечеството на Луцифер и Ариман, в борбата е трябвало да се включи космическо Същество. С идването на Христос едно божествено-духовно Същество пристига от космоса, от областта на Слънцето, на Земята, и се въплъщава в тяло, за да възстанови първоначалната човешка природа чрез нов акт на сътворение – чрез Своя свободен акт на любов, за да вложи в човека дори повече, отколкото е било първоначално предвидено. Когато Христос изпитва смъртта в Мистерията на Голгота в резултат на земното развитие, предизвикано от Луцифер и Ариман, Той въздига тласканите все по-надолу ефекти от извратената човешка телесност. Това е смисълът на думите Христос умря за цялото човечество, защото чрез този процес се постигна обективна промяна в човешката природа, в която оттогава насам цялото човечество всъщност участва. В събитието на Великден, което всъщност е единствената отправна точка за всяко християнско развитие, Христос създава един нов „фантом“, възкресеното тяло, чиято духовно-физическа, но нематериална природа, е напълно видима. В петия „Химн на нощта” съответният стих гласи следното:
Ти си младежът, който през годините
Стоеше до надгробните ни плочи, потънал в мисли безкрайни;
Знак на утеха в мрака на страховете,
Ти постави началото на най-висшата раса от хората;
Това, което ни хвърли в мъка и сълзи
Отсега занапред ни привлича с по-сладък копнеж.
В смъртта за пръв път се разкри вечният живот:
И ти си Смъртта, която ни изцелява.
Рудолф Щайнер описва основните познания за тези факти със следните думи: „Но дойде Събитието на Голгота, Събитие, което доведе до пълно възстановяване на изгубените принципи на човешката еволюция. Ако човек приеме това, което в предишната лекция беше определено като „нетленно тяло” и което сега е представено по-подробно пред нашите души – ако човек се облече с това нетленно тяло, той ще постигне все по-ясно просветление на своето азово съзнание и все повече ще разпознава в собствената си природа това, което го привлича от едно превъплъщение към друго.” И малко по-късно той обобщава следното: „Неговото Възкресение е раждането на нов член на човешката природа – на „нетленното тяло”.88
Във възкресеното тяло, което може да бъде създадено само от божествено космическо Същество, се откриват нови възможности за пост-християнското развитие на човека. Тези азове, които признаят делото на Христос и приемат Неговия импулс в себе си, ще упражняват все по-силна притегателна сила към възстановения фантом, който – след като веднъж е бил създаден – може да бъде възпроизведен в духовния свят според закона на духовната икономия. Чрез това става възможно всеки аз да получи индивидуално духовно-физическо тяло, специално адаптирано към неговите нужди, произтичащо от общата субстанция на възкресеното тяло, чрез което се постига обединяваща солидарност, която е в пълно съгласие с индивидуализацията. Чрез това ново духовно-физическо тяло човекът в бъдеще ще стане истински гражданин на двата свята, ако чрез Христос придобие за своя аз силата да привлече това ново тяло към себе си. „Съществената характеристика може да се изрази по следния начин: чрез такъв процес на мистично усещане [усещанията, свързани с християнското посвещение с неговите седем стъпки] ние работим директно върху физическото си тяло. Когато правим това, ние всъщност се подготвяме във физическото си тяло да приемем фантома, който излезе от гроба на Голгота. Следователно ние работим във физическото си тяло, за да го направим толкова живо, че да почувства връзка – привличаща сила – към фантома, който излезе от гроба на Голгота.” 89 Единствено в резултат на Мистерията на Голгота стана възможно азът наистина да живее на физическото ниво, т.е. азът да се роди. Вярно е, че делата на Христос докосват всеки, но също така е вярно, че вторият процес, който описахме и който предполага първия, може да бъде осъществен само чрез свободния избор и дейността на аза.
След като говорихме като начало за божествено-космическия аспект на делата на Христос, сега ще говорим за тяхното въздействие върху човека. Както вече споменахме, опустошението, нанесено на човешката природа, е преживяно в своята архетипна форма от Буда. Смъртта, която произтича от материалната и физическата страна на човешката природа, е израз на факта, че човекът с неговия аз е влязъл в свят, над който няма контрол. Стареенето настъпва, защото изсушаващите, изтощаващи сили на физическото тяло надделяват над вечния извор на етерното тяло. Болестите са неизбежно следствие от факта, че човекът, повлиян от Луцифер, се откъсва от съвършената хармония на астралния свят и се заплита в материалния свят на Ариман. Чрез страданието от болестта се установява равновесие спрямо изкушенията и грешките, на които той се е поддавал. Раздялата с тези, които обичаме, е това, което азът преживява, когато по време на инкарнацията – обвързано с физическото тяло – съзнанието за естествената връзка между един и друг аз, която не е обусловена от пространство и време, избледнява и на пръв поглед изчезва. Това е признак на тъжното влошаване на цялата човешка природа.
Христос се яви като Лечител, като космически Световен Лекар, който чрез три дела на изцеление, които се провеждат преди Мистерията на Голгота, хармонизира аза в сетивната природа, астралното тяло в мисленето, чувствата и волята, и етерното тяло в жизнените процеси. 90 Тези дела на Христос се различават от Неговия акт на инкарниране. Значението на последния се състои в това, че Христос се инкарнира в Исусовото Тяло, както го изрази Рудолф Щайнер. Понеже тези три страни на неговата природа са били от свръхсетивен характер, Христос не е имал нужда да напуска духовния свят, за да извърши тези дела на изцеление. Слизането на Христос в сетивно-материалния свят, Неговото въплъщение в плът и кръв, е едновременно уникална и далеч най-трудната задача, която Той е предприел. Христос, в Своето слизане, е последвал пътя към материята, по който е тръгнал човекът, като основната разлика е в съзнанието, с което космическият дух е последвал този път.
Мистерията на Голгота е моментът, в който Христос преживява човешко-физическото изпитание на самотата по Кръстния път. Необходимостта от страдание произтича от миналото развитие на човечеството на Земята. Балансът е възстановен чрез Божественото страдание. За да разберем такова страдание, трябва да си представим пропастта, която съществува между областта на Слънцето и тъмния свят на материята, в която човекът се е оплел. Тази пропаст е била съзнателно преживяна от Христос с огромна болка. Неговата съзнателно пожелана любовна преданост възстановява равновесието. Точно както страданието на Бога сочи към миналото, така и Великденското събитие, чрез което Христос като космически дух в царството на Земята възстановява физическото тяло, сочи към бъдещето и в крайна сметка към края на земната еволюция. Чрез възстановяването на първоначалната природа на физическото тяло трите предишни дела на Христос за първи път могат да станат наистина ефективни и плодотворни. Мистерията на Голгота и Великденското събитие са венецът на лечебното дело, извършено от Христос върху човешката природа.
Отсега нататък остава само да се направи това дело ефективно чрез преданост. Задачата на пост-християнското човечество е да открие тази преданост, срещу която се е изправила цялата сила на „Стария Адам” в човека. Чрез четирите жертви на Христос – последната от които беше Мистерията на Голгота – цялата четиристранна природа на човека получи пример, който, ако бъде възприет и приложен, ще може да действа по лечебен начин.
В този момент ни се дава още веднъж възможност да насочим вниманието си към 33-годишния ритъм на пост-християнската история. 33-годишният живот на Исус от зачеването до смъртта му на Голгота 91 е отпечатан върху цялото земно развитие и земна съдба, защото един космически дух завладява изоставената от духа област на Земята и въдворява ред в нея. Това не противоречи на факта, че едва през 30-та година от живота на Исус Христос влезе в този човек по време на кръщаването в р.Йордан. Неговата връзка с Исус, когото е одухотворявал три пъти преди това, е била фактор от самото начало. Това развитие на събитията е било планирано и целенасочено направлявано и единствено става въпрос за това, че първоначално е било насочвано повече отвън, а по-късно е било поето и проникнато отвътре. 33-годишният ритъм е отпечатъкът, оставен от съюза на космическия дух със Земята. За пръв път в човешката история Рудолф Щайнер направи това възможно чрез своя цикъл от лекции От Исус към Христос, който всъщност е разказ за едно дело, извършено за цялото човечество и малкия кръг от хора, които тогава са могли да осъзнаят същественото значение на появата на Христос на Земята. Основата за това намираме в научното разбиране на свръхсетивния свят, както е описано в цялото му творчество, но особено в книгата му Окултна наука.
Въпреки че може да се каже, че тези тайни вече са известни в езотеричните кръгове (например розенкройцерите), публикуването им от „езотерично чувство за дълг“, както изрично заявява Рудолф Щайнер,92 по волята на духовните същества, които водят човечеството, означава определено повратна точка. Публикуването на тази съществена Христова тайна, ако бъде приета сериозно и ефективно от все повече хора, в крайна сметка ще доведе до това, че всичко, което произтича от древните пред-християнски сили и условия, постепенно ще загуби своята сила и влияние.
Едно от тъжните неща в човешката история е, че този повратен момент беше незабавно разпознат от противниците с пълна острота и яснота. От цикъла лекции в Карлсруе нататък започва „битката срещу антропософията”, както заяви Рудолф Щайнер на 7 май 1923 г.92 Това не се дължеше на факта, че съдържанието на лекциите се считаше за невярно, а защото истината в тях беше разпозната и противниците имаха всички основания да се страхуват от ефекта на истината. Именно този страх мотивира противниците да предприемат незабавни окултни мерки на физическото ниво, които оттогава са доказали своята историческа ефективност.
Трябва отново да си припомним факта, че тези просветни дела на Рудолф Щайнер бяха дадени на човечеството 99 години след раждането на Каспар Хаузер, в родния му град Карлсруе. В изложението си за методите на обучение и работа на йезуитите той посочи един решаващ източник на престъпни действия срещу Каспар Хаузер. Като разкрива знанията си за обновяването на фантома, той посочва по-дълбоките тайни, които се крият зад същността на Каспар Хаузер и появата му (в Нюрнберг). Той прави това в отговор на волята на духовните същества, на които служи в работата си за цялото човечество.
Когато отново насочим вниманието си към индивидуалността на Каспар Хаузер, можем да усетим неговата дълбока връзка с Христовия импулс, която става очевидна при смъртта му. Който възприема детската чистота и невинност на неговата природа, която подтикна Тухер да отбележи, че в Каспар Хаузер имаме човешко същество, такова, каквото е било без грях преди грехопадението*, и който сериозно обмисли твърдението на Рудолф Щайнер, че освен Кристиан Розенкройц никой никога не е споделял толкова дълбоко страданията на Христос, колкото Каспар Хаузер, тогава този човек ще може да усети, че това Същество, чието място е в най-голяма близост до Христос, е било въоръжено и оборудвано за своята земна задача – за изцелението на човечеството – с най-висшия атрибут, който Христос е създал на Земята: с възкресеното тяло. Той ще бъде един от първите, които ще споделят ефекта от делата на Христос за спасението на човечеството.
От тази гледна точка една осветяваща светлина разкрива много необикновени неща в живота на Каспар Хаузер, по-специално забележителния и затова често оспорван факт, че по време на своя затвор той буквално се е хранил само с хляб и вода. Хейер първоначално се опитва да обясни това с доброто качество на хляба и само леко намеква за други по-задълбочени гледни точки.93 Можем с право да посочим, че според общоприетото мнение за човешкото хранене това ни разкрива една почти невероятна ситуация. Знаем обаче, че Каспар Хаузер не е проявявал желание за нищо друго освен за хляб, а Даумер е смятал за своя единствена грешка това, че е нагодил диетата на Каспар Хаузер към обичайно приетата, тъй като това е предизвикало фундаментална промяна в неговите първоначални способности.94 В по-късните си изявления, например по време на подробния разпит под клетва на 6 ноември 1829 г.,95 Каспар Хаузер подчертава, че откакто се помни, е ял само хляб и вода. Загадката около диетата на Каспар Хаузер може да бъде разгадана, ако го възприемем като свързан с по-висша жизнена енергия, която е в състояние да поддържа живата съгласуваност на организма с минимално количество земна субстанция. Може също да се каже, че при Каспар Хаузер благословията преди хранене – „Не хлябът ни храни. Ние сме от Него чрез хляба, нахранени с Неговото вечно Слово, с Живот и Дух“ – се е превърнала в реалност. Хлябът, който го е хранил, може да се възприеме като Тялото на Христос.*
Допълнителни факти могат да бъдат открити в необичайните сетивни качества на Каспар Хаузер. Дванадесетте сетива са части от физическото тяло. Азът ги използва по дванадесет начина.96 Преживяванията, които човек може да има в сетивния свят, зависят от качеството на неговите органи, както и от способностите на неговия аз. Покварените сетива, действащи като органи на физическото тяло, предизвикват в аза илюзията, че в сетивния свят човек се сблъсква само с материална реалност, докато ефективните качества на този свят всъщност са от духовен характер и произход. Духовната реалност със сигурност присъства в света на сетивата; сетивното възприятие може да бъде издигнато до
свръхсетивно прозрение.97 Възможността за издигане и пречистване на сетивата, при което те стават способни да оценяват света такъв, какъвто е в действителност, да го опознават наистина, може да се разглежда като характеристика на възкръсналото тяло. В сетивните възприятия на Каспар Хаузер се появяват явления, които могат да бъдат тълкувани в горния смисъл. Способностите на сетивата му далеч надхвърлят обичайните ограничения; те се простират до разбирането на качеството и преживяването на ефекта, който имат възприеманите вещества. Даумер например съобщава за чувствителността на Каспар Хаузер към металите, благодарение на която той е бил способен да усеща метали, покрити с лист хартия, и да описва различните им качества.98
В случая с обонянието също бяха направени съответни наблюдения. Така долавянето на минимален аромат на алкохол е имало върху него ефект, сравним с този от употребата на алкохол. 99 Разбира се тези наблюдения трябва да се разглеждат в светлината на факта, че благодарение на престоя му в затвора, детската природа на Каспар Хаузер се запазва в по-голяма степен, отколкото е съвместимо с неговата възраст.
Правилно разбрано обаче това твърдение подкрепя казаното по-горе, защото основната характеристика на детската природа е, че луциферично-ариманичните сили могат да упражняват по-малко влияние върху нея, колкото по-малко е детето. Самата детска природа може да се разглежда като нещо, от което Христос е изолирал луциферично-ариманичните сили.100 Така можем да разберем как се е стигнало до това, че скоро след появата си на сцената Каспар Хаузер е получил името „Детето на Европа”.
Като последна точка в тази връзка вниманието ни трябва да се насочи към смъртните рани, нанесени на Каспар Хаузер на 14 декември 1833 г. При извършването на аутопсията лекарите установяват четири причини за смъртта: рани в сърцето, стомаха, диафрагмата и белите дробове.101 Обикновено това би означавало, че тежко раненият човек не би могъл да се движи. Въпреки това, след фаталния удар Каспар Хаузер е отишъл пеша от оранжерията до къщата на Майер, а оттам, заедно с невярващия Майер, до оранжерията, където Каспар Хаузер най-накрая е колабирал, въпреки че все пак е успял да се прибере у дома с малко помощ.102 „Не сочи ли този удивителен подвиг към нещо повече от човешка жизнена сила, сякаш тя е събрала цялата си енергия, предназначена за дълъг и активен живот, за да се противопостави на тази най-опасна заплаха? Все пак смъртта, желана от враговете му, не можеше да бъде избегната и след 76 часа на този прекрасен живот е поставен край.
Можем да си зададем въпроса сега защо Рудолф Щайнер не споменава директно Каспар Хаузер в лекционния си цикъл в Карлсруе през 1911 г., както е направил години по-рано, макар и при различни обстоятелства. 103 На този въпрос може да се отговори по два начина – външно исторически и духовно, във връзка със съдбата.
През 1911 г. в Карлсруе е било невъзможно да се говори публично за Каспар Хаузер, защото управляващият Велик Херцог Фридрих II, потомък на династията Хохберг, е наследил трона в резултат на престъплението, извършено срещу Каспар Хаузер през 1830 г. По социални и политически причини публично обсъждане не би било възможно, защото при тогавашните обстоятелства то не би имало смисъл. В този момент също така би било безсмислено да се обвинят йезуитите в подбуждане към престъплението срещу Каспар Хаузер. Рудолф Щайнер със сигурност е могъл да подкрепи своите аргументи, извлечени от собствените му духовни изследвания, но около него не е имало група хора, които да подкрепят резултатите от неговото разследване.
Преди всичко обаче е имало духовни причини за мълчанието на Рудолф Щайнер. Те се крият във факта, че по това време съдбата на Каспар Хаузер все още е била в процес на разгръщане, както ще бъде показано в по-късни разкази. Ще бъде показано и как самият Рудолф Щайнер е бил въвлечен в тази съдба, така че това е била още една причина, поради която не е могло да се обсъжда открито.
А що се отнася до 1911 г., трябва да се подчертае, че Рудолф Щайнер извършва тогава едно от най-важните духовни дела за човечеството с разкриването на знанието за важни тайни на християнството, макар и това да е било пред малък, интимен кръг от хора. И този акт е тясно свързан със съдбата и природата на Каспар Хаузер.
Във връзка с въпроса за еволюцията на човека, през 1911 г. Рудолф Щайнер публикува брошурата Духовното ръководство на човечеството.104 За значението на тази публикация по онова време можем да съдим от факта, че лекциите, изнесени в Копенхаген, са били подготвени за незабавна публикация от самия Рудолф Щайнер. Това е нещо, което се е случвало много рядко с Рудолф Щайнер.
В тясна връзка с 1911 г. трябва да разгледаме и 1912 г. – ретроспективно към 1878/79 г. и в перспектива към 1944/45 г. Рудолф Щайнер и неговите приятели трябвало да напуснат Теософското общество през 1912 г., защото Обществото разпространило учението, че Христос щял да се прероди в Кришнамурти. От своя страна, Рудолф Щайнер е поддържал изложеното по-горе гледище за Христос и е подчертавал уникалността на въплъщението на Бога. Категоричното и безрезервно утвърждаване на това знание за Христос води през 1913 г. до основаването на Антропософското общество, в което той има ролята на духовен водач. Тази историческа стъпка заслужава да бъде запомнена, защото чрез нея духовната наука, представена от Рудолф Щайнер, за пръв път придобива своя собствена социална среда. Основаването на Антропософското общество доведе до полагането на основния камък на Първия Гьотеанум в Дорнах през 1913 г., за което ще кажем повече по-късно.
Друго заслужаващо внимание събитие е публикуването на антропософския Календар на душата 1912/13 г.105 чрез Рудолф Щайнер. С думите си на титулната страница на оригиналното издание: „1879 години след раждането на аза“, Рудолф Щайнер посочва 33-годишния ритъм и как той е започнал, а също така говори за 1879 г. като началото на ерата на Михаил. За да се разбере значението на 52-та седмични стиха в тази връзка, трябва да се има предвид, че ходът на годината се определя от преминаването на Слънцето през зодиака, което е израз на ритъма на физическото тяло, докато месеците представляват етерното тяло, седмиците – астралното тяло, а дните, с редуването на светлина и тъмнина, носят ритъма на аза. Азът, който желае да преживее хода на годината, получава, чрез Календара на душата, възможност да се обедини по непознат досега начин с ритъма на физическото тяло. Тайнствената лемнискатна структура на Календара на душата може да се превърне в източник на сила за физическото тяло, когато се използва по предназначение. Очевидно е, че Календарът на душата, който засяга цялото човешко същество, включва и другите ритми на свръхсетивните органи чрез месечните и седмичните си раздели и по този начин обединява всичко в едно. Календарът на душата е скъпоценност сам по себе си, съкровище, дадено на човечеството в решаващ момент и чакащо да бъде пренесено в бъдещето.
Друго исторически важно дело на Рудолф Щайнер е разработването на евритмията, новото изкуство на движението, през 1912 г. Отново е необходимо с няколко реда да се посочи значението на този акт. Човешката еволюция е довела до това, че движенията, изпълнявани от хората в хода на работния им живот и в техните произведения на изкуството, са станали все по-обвързани с външни или чисто физическо-телесни съображения. Движенията на хората постепенно са загубили връзката си със свръхсетивната космическа реалност поради изложените по-горе причини. От Изучаване на човека GА 293 (Общото човекознание като основа на педагогиката - бълг. заглавие) на Рудолф Щайнер може да се разбере 106, че движещият се човек е духовният човек, че всяко движение произтича от духа. Доколкото движението е поробено от материалното съществуване, то е откъснато от своя духовен произход. Човекът губи своето духовно съществуване. Този процес е от най-голямо значение за човека, доколкото чрез импулсите, които действат несъзнателно в природата на движенията на крайниците, човек търси и намира своята съдба. Нарушенията в тази област неизбежно водят до кармични аномалии. Било е от съществено значение да се премине към пряко приложение на духа. В евритмията Рудолф Щайнер показа на човечеството как да върне на движението свръхсетивната, невидима, творческа форма. Духовният елемент се въвежда отново в потока от движения на човека и в така мобилизираното човешко тяло се посява семето на освобождаващото одухотворение.
Показахме накратко всичко това, за да се демонстрира как Рудолф Щайнер през 1911/12 г. – сто години след раждането на Каспар Хаузер – предприема конкретни действия, за да изпълни физическия свят с духа на християнството и да му предаде импулс за най-дълбока промяна, а именно за духовност. През 1911 г., след като Рудолф Щайнер разкрива знанието за лечебните сили, дадени от Христос, през 1912 г. той прави следващата стъпка, като за първи път пренася това в практическата работа. Основаването на Антропософското общество открива нова възможност за пробуждане на душевните сили чрез култивирането на духовното знание. Чрез своя Календар на душата той предоставя на индивида един медитативен начин за използване на физическото тяло като инструмент за обединяване на своя аз с космоса. С евритмията беше построен мост за действащия човек, за да възстанови връзката си с етерните сили и да подмлади умиращото тяло от духовния извор на вдъхновените движения. По този начин чрез Рудолф Щайнер физическото ниво беше завладяно от сили, които имат за цел да внесат промени във всички земни условия. Противниците на това християнско развитие, които са били и противници на Каспар Хаузер, с ужас забелязват, че по този начин се случва нещо, което коренно ще срине тяхната власт. Разбираемо е как те незабавно призовават всички окултни сили, с които са разполагали, за да предотвратят упадъка на своята власт. Тук е мястото да се отбележи, че дори при най-благоприятни условия само следи от тези опозиционни дейности ще бъдат запазени в историята. Най-важната част от тях няма да бъде доказана с документални доказателства, защото тези събития не са записани. Човек би подценил съзнанието на опонентите, ако предположи, че те биха оставили някакви доказателства за своята дейност. Историческата наука ще трябва да се задоволи с приемането на такива факти и да разшири предишния си метод на наблюдение, ако не иска да пропусне възможността да разбере решаващите мотиви в съвременната история.
Превод: Ати Петрова