3. Каспар Хаузер в кармичните събития на
деветнадесети и двадесети век
Боговете геометризират
Новалис
Хората питат за
загадките на съществуването
И после забравят
Да наблюдават как животът,
със своята ритмична последователност,
Е истинският отговор
На този въпрос.
Рудолф Щайнер
33-годишният ритъм на историята
Ако е вярно, че една от най-важните човешки личности е живяла в Каспар Хаузер и че той е имал да изпълни специфична задача за изцелението на човечеството, тогава би трябвало да е възможно да открием как в по-нататъшния ход на историята са се случили събития, които можем да проследим назад във времето до изпълнението – или съответно неизпълнението – на задачата на този индивид.
Историческата наука все още не е открила ритъма, който обхваща човешките събития в тяхната метаморфоза и въздействие във времето. Ако обаче все пак искаме да потърсим начин да разбирем историческите връзки, решаваща помощ би било прилагането на 33-годишния закон в историята, открит и доказан от Рудолф Щайнер. Рудолф Щайнер за пръв път говори за този резултат от своите духовни изследвания в Базел, на 23 декември 1917 г. Лекцията носи подходящото заглавие „Et incarnatus est (И той се въплъти – бел.пр.) – времевият цикъл в историческите събития” и в нея се съдържат предложения, на които досега е обърнато много малко внимание, като се има предвид тяхната дълбока значимост.
Тези изложения на Рудолф Щайнер могат да се превърнат в повратна точка за всяко размишление върху историята в светлината на християнството, ако бъдат възприети. Тук ще посочим две изречения от фундаментално значение: „Връзките в интервали от 33 години носят разбиране за непрекъснатия поток на хода на историята“.66 Тук се изтъква един постоянно разгръщащ се във времето елемент на историческото развитие. Особеността на този процес е описана от Рудолф Щайнер по следния начин: „Това, което се случва горе долу в протежение на този период от време – разбира се, за такива неща може да се говори само приблизително – сочи към даден момент на раждане 33 години по-рано, а самият сегашен момент представлява отправна точка за това, което ще се случи в течение на следващите 33 години.“66*
Действията на хората, поставени в историческия им контекст, предизвикват ритмичен ефект, който се усилва и накрая отшумява. Световноисторическият 33-годишен
импулсен ритъм може да се превърне, за онези, които все повече го забелязват, в напълно оправдано духовно доказателство за въплъщението на Христос и, след Великденското събитие, за силата на Христос във връзка с човешката еволюция. В това отношение предишните възгледи за историята могат да бъдат разглеждани като „удобна басня”, която, честно казано, изглежда служи за прикриване на тази реалност.
Едно от най-трудните неща за разбиране, когато разглеждаме 33-годишния ритъм, е осъзнаването, че „всичко в историята възкръсва от гроба в променена форма след 33 години”.66 Тази промяна затруднява виждането на връзката в отделни случаи, защото се появяват подробни, скрити и тайни взаимоотношения, които са донякъде толкова необичайни, че могат да ни се сторят невероятни. Рудолф Щайнер изрично подчертава, че
всички неща се раждат отново след 33 години. С това се посочва една важна „явна тайна“, за която трябва да се намери решение. Тук се сещаме за думите на Ариел (Фауст, част II, акт I): „дали е светец, дали е порочен“, и можем да получим представа за космически обширното измерение на Христовия импулс, който обхваща и включва всичко и от който нищо не може да избяга.
Един сериозен, но необходим въпрос, който трябва да бъде зададен, се отнася до „мощта на най-свещения и изкупителен фактор, получен от човечеството от Мистерията на Голгота”.66 От превъзходния начин, по който Рудолф Щайнер се изразява, човек може да се досети, че става дума за едно по-дълбоко ниво на тайната.
Първата стъпка към разбирането й се предприема, когато човек тръгне от факта, че след 33 години всички неща биват разкрити от тази сила, с истинските им и първоначални импулси и че скритите, неизказани, но ефективни сили са поставени пред човешкото разбиране така, че да могат да бъдат схванати в тяхната реалност. Преобразуването, което се осъществява чрез силата на Христос, прави възможно всяка илюзия да бъде разпозната като такава. Тази сила действа по такъв начин, че човекът е освободен чрез способността си да я познава. Първото освобождение, в което човек участва днес чрез познанието за 33-годишния ритъм, е освобождението на знанието в смисъла на думите на Христос: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни”.67
Друга гледна точка, чрез която да разберем 33-годишния ритъм на историята, ни дава аз-природата на Христос. „Аз съм“ води до последствия, които водят до компенсация. Ако ние, хората, чувстваме тези компенсаторни последствия като изключително тежки, то ние трябва да се издигнем над ограничаващия аспект на наказанието и да се извисим до освобождаващото чувство на изцеление и освобождение. В този смисъл на поправяне и изправяне на нещата може да се разбере и какво е имал предвид Шилер, когато е казал: „Световната история е Световен съд”.68
Ако човек изследва историческото значение на съдбата на Каспар Хаузер, неговото раждане и смърт се открояват като решаващи фактори в това отношение. От тях ще проследим 33-годишния ритъм, започващ с неговото раждане през 1812 г. Следващите дати са: 1845, 1878, 1911, 1944, 1977, 2010.
Поредицата от дати, изчислени от смъртта му, е както следва: 1866, 1899, 1932, 1965, 1998.
Дори един бегъл поглед върху тези дати веднага показва, че в тях се съдържат решаващи повратни моменти, върхови и ниски точки в историята на XIX и XX век. Ние после ще проучим тези дати поотделно, за да установим дали и по какъв начин те биха могли да имат отношение към живота на Каспар Хаузер.
Поредиците, свързани с раждането и със смъртта на Каспар Хаузер, в 33-годишен ритъм
Поредицата от раждания – 1845 г.
Ако започнем с факта, че през 1845 г. Каспар Хаузер би бил на 33 години, трябва да имаме предвид, че през 1841 г. в духовния свят започва битката на Михаил срещу Ариман и че тази битка приключва през 1879 г. с изгонването на ариманическите духове на земята.69 По този начин злите духове разгръщат своята дейност във физическия свят все по-силно от 1841 г. нататък. Те проникват в сферата, непосредствено граничеща със сетивния свят, с толкова мощни сили, че действат по изключително съблазнителен начин върху въплътените човешки същества, в интерес на Ариман. Резултатът от това е катастрофалният бум на материализма през XIX век, което засяга главно две сфери от живота. От една страна имаме импулса на естествените науки, бликнал от съзнателната душа, чиято крайна цел е да търси духа в природата, който от този момент нататък става все по-ограничен и изкривен от материализма. Днес човечеството все още живее до голяма степен с резултатите от това съблазняване в областта на науката.
От друга страна, по това време ариманическите духове започват да изкушават по най-ужасен начин онези човешки същества, които са били привлечени към тях. На хората им се внушават мисли за живота и работата им, които под илюзорния образ на по-хуманни условия, пораждат в тях омраза и деструктивност от световен мащаб.
От тази гледна точка, трябва да разгледаме творбите и мислите на Карл Маркс, особено неговите идеи за човешката работоспособност. Той със сигурност е искал да елиминира „стоковия” аспект на труда. Тъй като обаче не е признавал първостепенната духовна мотивация на труда, това е довело до загуба на интерес и подкопаване на желанието за работа.
Световноисторическа дата в това развитие е публикуването на „Комунистическия манифест” през 1847 г. Отново става ясно, че импулсите и мислите, които се развиват тогава, са се намесили, за да оставят своя отпечатък дори върху днешната реалност. Не само че голяма част от човечеството живее в мисли, които произтичат директно от този дух, но и останалата част от човечеството е твърдо обвързана с един едностранен материалистичен процес на производство. В съвременното производство ролята на работещия човек се визуализира и практикува изцяло в смисъла на ариманическото изкушение, а именно по такъв начин, че работата не се разглежда като пряко кармично изражение на духовната природа на човека, а като нещо сродно с понятието „стока” и става продаваема.70 От всичко това можем да заключим, че решаващият поврат в еволюцията до наши дни и далеч отвъд тях настъпва в началото на четиридесетте години на XIX век. Човечеството се свързва дълбоко с ариманическите сили.
В своята мъдрост духовното ръководство на човечеството е поставило личността Каспар Хаузер във физическия план, за да действа в противовес на духовете на мрака в часа на тяхното изгонване на Земята. Това е било предпазна мярка, за да се гарантира, че ариманическите сили, действащи по историческа необходимост, няма да могат да завлекат човека прекалено надълбоко в земните дела. Каспар Хаузер е бил този, който е бил предопределен, подготвен и способен да създаде противоположна реакция на ариманическата дейност на физически план. По този начин той е можел да подготви задаващата се епоха на Михаил. Можем да наблюдаваме с тревога колко добре противниците на Каспар Хаузер са разпознали решаващата роля, която му е била отредена, и колко далновидни са били техните цели.
Само си представете какво би могла да постигне една духовна личност като Каспар Хаузер от мястото на своята дейност в двора на Баден в Карлсруе, например, като постави на хората от своята страна духовни задачи в социалния живот на района.
Съществен мотив за действията на онези, които улавят Каспар Хаузер в капана си, може да се види във факта, че са искали да откъснат от предопределената цел на човечеството не само самия Каспар Хаузер, но и възможно най-голям брой хора – цел, която и постигат. Техният замисъл е бил да засилят влиянието на Ариман върху човечеството като цяло, за свои собствени цели. Съзнателната цел на противниците на Каспар Хаузер е била не само да попречат за изпълнението на неговата мисия чрез неговото затваряне, но и като елиминират неговото влияние да вплетат напредъка на човечеството по-дълбоко и по-силно в ариманическите сили, отколкото е било предвидено. Заговорът да поставят Каспар Хаузер под тяхна власт е бил предприет от ариманически ориентираните противници с точно такава далновидна представа за човечеството, каквато са имали и лидерите на човечеството, когато са поставили Каспар Хаузер в еволюционния поток на човечеството, с определен импулс.
Водеща роля в благоприятните събития от четиридесетте години на XIX век изиграва отсъствието на участието на Каспар Хаузер, който от този момент нататък е щял да може и е трябвало да се развие в съответствие с решенията от преди да се роди. Злощастният ход на Германската революция от 1848 г. може да се припише най-вече на отсъствието на пример за социалното структуриране на обществото, който е трябвало да бъде посочен от Каспар Хаузер като духовен ориентир и стимул за укрепване на човешките сили. И в това проучване не бива да забравяме каква вдъхновяваща сила може да упражни един такъв индивид, който изпълнява световна мисия. Имало е много хора, които в дълбините на душевния си живот са копнеели за Каспар Хаузер, които са се нуждаели от него за собственото си развитие и които са се чувствали изоставени и парализирани от неговото отсъствие. Те са били болезнено наясно с духовната липса на земята и са станали „бездомни” души.71 Това ни напомня за поговорката на Лесинг: „Геният се възпламенява само от гений”.
1878 – 1879
Ако погледнем към 1878 г., първото нещо, което ни прави впечатление, е фактът, че чрез раждането си в деня на Михаил през 1812 г. Каспар Хаузер е бил поставен в света така, че животът и дейността му да протекат два пъти по 33 години преди началото на ерата на Михаил, 1879 г.
Берлинският конгрес през лятото на 1878 г. може да се приеме като ярък пример за последиците, които отсъствието на Каспар Хаузер е оказало в Европа. Бисмарк, като канцлер на императора Хоенцолерн, бидейки един практичен и прагматичен човек, успява да избегне заплахата от европейски въоръжен конфликт. Той е считал себе си за „честен посредник“, който успява да постигне баланс на силите и интересите между Турция, Русия и Великобритания благодарение на умелата си дипломация. Териториалните претенции на Балканите били уредени, сферите на влияние били очертани. Мирът бил гарантиран – по-скоро би било по-правилно да се каже, че войната била избегната – но на каква цена! Нациите или националните групи, ландшафтите, езиците, религиите, в крайна сметка са били само фигури в игра, която се е водела под знака на властта; те били използвани като разменни стоки, които могат да се компенсират една с друга. С това споразумение на физическо ниво вече не е било важно дали става дума за хора или за исторически и културни реалности. Бисмарк не се основава нито на реално познание за условията на Балканите, нито на някаква идея за необходимата бъдеща форма на тези отношения. Външният успех в сферата на властта го заслепява за факта, че истинските въпроси за индивидуалното и националното развитие на Балканите не са били разгледани. Разбира се, Бисмарк и неговите политически съратници не са си поставили тази задача – но точно това е тъжното, защото неразпознатите и нерешени въпроси неизбежно водят до все по-сериозни проблеми в по-нататъшния ход на историята. Войната била избегната през 1878 г., но цената е, че в течение на следващото поколение, особено под влиянието на Русия, се създава ситуация, която около 33 години по-късно довежда до Първата световна война. Трябва да се признаят последствията от една политика, която е вярвала, че може да се откаже от идеите, които носят разбиране и организация в историческата реалност. Практичните политици забъркват човечеството във все по-неразрешими конфликти. За 1878 г. можем да усетим, че в един критичен за развитието на Европа момент е липсвала силата да се насочат нещата в здравословна посока. Каспар Хаузер, като „Дете на Европа”, е можел да се намеси и да внесе тази сила в конституцията.
Оттогава насам дипломацията продължава да следва примера, даден от Бисмарк по време на Берлинския конгрес. Технократите от нашето време, които се интересуват само от това, което е практически осъществимо, са усъвършенствали тази техника, в резултат на което човечеството се намира на ръба на пропастта, от която само едно фундаментално преосмисляне може да го спаси. Може да се възрази, че дипломацията е била определяна от силовата политика още преди Бисмарк. Това със сигурност е вярно. Но развитието на човечеството през XIX и XX век е все по-неподходящо за този начин на работа, защото духът иска да има думата във всички световни дела и защото духовният свят е променил отношението си към физическия. Разминаването между развитието, планирано от духовния свят, и действителното поведение на човека, причинява огромни сътресения в социалната структура.
Времето преди 1878 г. може да се характеризира чрез други събития. На първо място, през 1875 г., годината на смъртта на Даумер, е основано Теософското общество, което се случва около 33 години след „епохалната 1841 г.“ (началото на битката на Михаил в духовния свят), която трябваше да насочи отново вниманието на човека към духовните неща. Това основаване (на Теософското общество), което следва по-висши принципи, възниква от вярата, че духовното знание трябва да бъде дадено на света, за да се противопостави на материализма, врага на прогреса. Второ, в резултат от събитията в Германия, Ницше се чувства задължен през 1875 г. да характеризира развитието в Централна Европа като „изкореняване на германския дух в интерес на Германската империя”. С тези думи Ницше остро описва катастрофата, която междувременно е станала реалност, пред която Каспар Хаузер е щял да трябва да се изправи: откъсването на външната власт от духовната задача и съдържание, от една истински всечовешка цел. Задачата на Каспар Хаузер е била да внесе активно духовно съдържание в една управленска структура, доколкото това е било възможно по онова време, и човек може да си представи отчаянието, което Ницше е изпитвал от хода, по който са се развили нещата.
Значението, което липсата на духовност е имала за Централна Европа, е описано от Рудолф Щайнер в статията му „Die geistige Signatur der Gegenwart” (Духовният отпечатък на настоящето) (1888 г.). В по-късна лекция, изнесена на 1 януари 1920 г., той отново се позовава на тази статия с думите: „Това, което липсва сега, е едно отворено съзнание, с което да се устремим към най-високите върхове на света на мисълта, както и разбиране за това извисяване на духа, което в областта на науката вървеше успоредно с нашия класически културен период. Сериозната страна на това явление си проличава само когато вземем предвид, че упоритото отклоняване от тази духовна цел означава за германския народ загуба на собствения му Аз, откъсване от духа на нацията. Защото този стремеж произтичаше от една дълбока нужда в немската природа.“72 Духовните сили, които говореха чрез много от културните представители на немския народ в края на XVIII и началото на XIX век, са подготвили този импулс чрез много видове художествено творчество и чрез философския стремеж към знание, за да дадат структура на социалния живот въз основа на идеи, коренящи се в духа, и по този начин построиха мост между света на сетивата и света на свръхсетивното. Класическата епоха на немската култура се разви в социалната сфера дотолкова, че донесе красивата форма на приятелството. Все още не можеше да бъде направена стъпката към структуриране на по-големи човешки организации. Тук е мястото, където дейността на Каспар Хаузер е можела да се намеси и да вземе участие; тук е мястото, където е трябвало да бъде направена решителната следваща стъпка, в която да бъде изграден мостът между духовното „аз” на нацията и социалната реалност. Мисията на Каспар Хаузер да се опита да изгради този мост със сигурност е щяла да помогне да се противодейства на загубата на идентичност на германския народ. Трагичното развитие на Германия в този смисъл върви успоредно с това на Каспар Хаузер. Даумер – както беше показано в глава 2 – е усетил връзката между съдбата на германската нация и тази на Каспар Хаузер. Действието на ариманическите сили винаги е насочено към скъсване или предотвратяване на връзката с Аза. За германския народ липсата на жива връзка с истинския дух на народа се превръща във всеобхватна съдба.
В своя „Призив към германската нация и цивилизования свят“(„Aufruf an das deutsche Volk und an die Kulturwelt“) от 1919 г. Рудолф Щайнер се отнася към тази ситуация от противоположната гледна точка. Там той казва, че в германския народ трябва да се събуди знанието, за да им се покаже, че „преди половин век той е основал империя, но е пропуснал да й зададе задача, произтичаща от вътрешното съдържание на германския народен характер”.73 Тук, както и на други места, се прави връзка между истинската причина за Първата световна война – от която са произтекли всички по-късни катастрофи – и нарушаването или липсата на подходяща връзка между народното тяло и народния дух. Трябва да се признае и да се потвърди отново, че в този факт се крие истинската причина за конфликтите в Централна Европа и че овладяването на тези трудности трябва да започне с познаване на фактите.
В обобщение може да се каже, че годините непосредствено преди началото на ерата на Михаил се характеризират с необичайна тъмнина, с най-болезнено отчуждение от духа.
В началото на ерата на Михаил през есента на 1879 г., в рамките на 33-годишния ритъм, младият Рудолф Щайнер навършва 18 години и две трети. Той е преживял първият си лунен възел – за който ще говорим по-подробно по-късно. В началото на ерата на Михаил Рудолф Щайнер – за когото духовните светове винаги са били отворени за съзнателното му възприятие – научава за тайната на троичната човешка организация, която е била пазена от Съществото на Михаил.74 Дейността на Христос, разгръщаща се между Луцифер и Ариман, и която е скритият източник на всичко човешко, стои пред неговия проникващ поглед, докато той преживява началото на ерата на Михаил. От този момент нататък в душата му узрява признанието за Христовото Същество и неговото значение за еволюцията на Земята. Самият Рудолф Щайнер подчертава в своята „Автобиография“, че не е променил мнението си за Христос; че то е присъствало в него от ранни времена, но след това се е оттеглило за известно време поради кармични причини.75
Тук смеем да изразим мнението си, че резултатът от дейността на Христос, както е описан от Рудолф Щайнер в цикъла му от лекции „От Исус към Христос“, изнесени през октомври 1911 г.,76, е живял в душата му от 1879 г. Еволюционен ритъм, който е бил от решаващо значение за Рудолф Щайнер и изпълнението на неговата мисия, се свързва в този момент с последиците от потиснатата мисия на Каспар Хаузер. От 1879 г. нататък двете личности работят заедно в потока на времето. 33 години по-късно Рудолф Щайнер изнася вече споменатия цикъл от лекции от чувство за „езотеричен дълг”.77
Превод: Ати Петрова