ГЛАВА 7
ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
На 1 декември 1884 г. Рудолф Щайнер пише на Йозеф Кюршнер с молба да помоли Спеман, издателят на „Германска народна литература“, да публикува „брошура от 6-8 страници“ със заглавие „Теория на познанието, основана на светогледа на Гьоте и Шилер и на германския идеализъм“. Той е готов да се откаже от хонорар, ако Шпеман се съгласи да публикува книгата. Кюршнер приема молбата на Щайнер и на 6 декември отговаря утвърдително. На 18 декември Щайнер го уведомява, че ръкописът е готов, и че в него е включен предговор. Кюршнер обаче получава ръкописа чак година и половина по-късно, на 9 май 1886г., и веднага го издава под заглавието „Гьотевата теория на познанието“.
Много малко вероятно е ръкописът, който Щайнер е предал за публикация през май 1886г., да е същият, който бил копиран през 1884г. Най-вероятно Щайнер е бил недоволен от оригиналната версия, оставил я е настрана за няколко месеца и след това я е пренаписал. Във всеки случай, той променя заглавието и тази промяна показва, че в оригинала Шилер и германският идеализъм са имали доста по-значителна роля. Можем да си представим също така обхвата на оригиналния план: една епистемология на Гьоте, Шилер и германските идеалисти е нещо прекалено обширно. Високо усъвършенстваният, систематичен подход на последната, публикувана версия, показва, че тя е била крайният резултат на обстойна ревизия. В своята Автобиография Щайнер пише: „Книжката беше завършена през 1886г.“ (GA 28).
Ако искаме да разберем уникалната същност на тази книга, трябва да имаме предвид, че в живота на Рудолф Щайнер периодите на сериозна работа върху текстовете по морфология на Гьоте са се редували с периоди, през които е бил по-съсредоточен върху собствената си дейност. След интензивната работа по морфологичните писания на Гьоте, представляващ период на вдишване, следва период на издишване, през който Щайнер е работел върху изразяването на собствените си мисли. Той пише за това като за подобно на махало движение на душата си: „Докато търсех правилната концептуална форма за изразяване на позицията на Гьоте по отношение на природните науки, аз същевременно трябваше да се справям с концептуализирането на собствените си духовни преживявания в хода на наблюдението на естествените процеси. В резултат на това постоянно бях принуден да се оттеглям от Гьоте към представянето на собствения си мироглед, а после отново обратно, за да мога чрез собствените си мисли да тълкувам неговите“ (GA 28).
С написването на “Гьотевата теория на познанието”, Щайнер най-вече иска да даде концептуална форма на собствения си духовен начин на преживяване на познанието. Трудността, която представлява едно такова начинание, лесно бива подценявана, тъй като само много малко хора разбират проблема, свързан с опитите да се даде концептуална форма на духовните преживявания. В това отношение Гьотевият подход към познанието е бил полезен за Щайнер. В морфологичните му писания Щайнер открива едно духовно преживяване на истинското разбиране и успява да формулира принципите на този път към разбирането на природата. Неговият стремеж сега е да формулира в достъпна форма общите принципи на процеса на придобиване на знания. Още от срещата си с неизвестния „Учител“ той бива запознат с конкретни преживявания в областта на познанието. Сега той иска да постави тези прозрения в концептуална цялост и по този начин да очертае епистемология, която да обхваща цялото познание. В опитите си да формулира мислите си по темата, става ясно, че собствените му мисли съвпадат с епистемологичния подход на Гьоте. През 1923 г. той пише в увода към второто издание на „Гьотевата теория на познанието“: „В хода на моите изследвания върху творчеството на Гьоте ми стана ясно, че моите мисли са ме довели до една представа за същността на знанието, която присъства в цялото творчество на Гьоте и в неговото отношение към света. Открих, че моята гледна точка ме доведе до епистемологията, на която се основава мирогледът на Гьоте“ (2).
Преди Щайнер да започне да пише за Гьотевия начин на разбиране на света, той вече бил развил собствените си идеи за познанието. Едва по-късно той открива, че пътят към познанието, практикуван от Гьоте, е жив в собственото му епистемологично схващане. Следователно “Гьотевата теория на познанието” е била по-скоро едно разглеждане на собствените мисли на Щайнер, отколкото тълкование на Гьотевите разбирания. Това е било ясно за Щайнер по време на работата му върху книгата. Той пише обяснително писмо до Фридрих Теодор Вишер, на когото изпраща копие от този свой първи философски труд:
Въпреки, че това не следва от Гьотевата работа, мога съвсем открито да кажа, че главната ми цел беше да дам принос към епистемологичната мисъл, а не да продължа да изследвам мисленето на Гьоте. За мен най-важното не бе положителният подход в творчеството на Гьоте, а по-скоро начинът, по който той е виждал света. Научните трудове на Гьоте и на Шилер за мен представляват една среда, чиито начало и край човек трябва да открие. Началото: като бъдат представени принципите, върху които се гради подобно виждане за света; краят: като разгледаме последствията на подобен начин на виждане върху нашия живот и отношението ни към света. (GA 38)
Ето защо „Гьотевата теория на познанието“, макар и да се отнася за Гьоте, е първото философско обосноваване на собственото разбиране на Щайнер. Читателите веднага го виждат. Роберт Хамерлинг, един вече забравен австрийски поет и философ, пише на Щайнер: „Почти ми се искаше да бяхте оставили препратката към Гьоте извън заглавието. Това, което представяте, е много повече от обяснение на отношението на Гьоте към природата. Всъщност, според мен, това не е достатъчно ясно дефинирано в книгата ви, както би трябвало да бъде за един широк кръг от читатели“ (Гьотеанум, 1930 г.) Естествено, имало е и критики. Поставен е бил въпрос дали въобще е оправдано да се пише за някакъв вид Гьотево виждане. Гидеон Спикер, който е писал за мирогледа на Лесинг и е бил високо уважаван от Щайнер, пише, че не е „съвсем“ съгласен с подхода на Щайнер, и още:
Аз съм на мнение, че Гьоте не е бил все още имунизиран със съвременната болест на епистемологията, че поради интуитивната му, пантеистична отправна точка, той не е имал никакво разбиране за епистемология. Това се подразбира от редица негови изказвания и от начина, по който подхожда към природата и живота. Въпреки това, Вашата работа е много ясна, плавна и убедителна. (GA 38)
Щайнер е бил наясно, че подходът на Гьоте е бил далеч от теоретичната епистемология. Чрез Спикер той се сблъсква с възражението, че човек не бива да се опитва да проследява Гсьотевия начин на мислене назад до източника му; това било недостойно за Гьоте. Още повече, че Спикер е смятал епистемологичните аргументи за глупава мода. Спикер бил отправил призив да се престане с „безкрайното точене на ножове“ и да се насочи вниманието конкретно върху практикуването на познаването.
Щайнер е могъл да направи едно историческо, филологическо представяне на подхода на Гьоте. Той е можел да представи експерименталния метод от най-различни гледни точки и да покаже как практичният, деен Гьоте се е ориентирал чрез опита си, как по време на пътешествията си той постоянно е трупал нов опит, колко внимателно е провеждал експериементите си – работата на Гьоте е предлагала богатство от източници за подобен подход. Също така щеше да е много лесно, на базата на есето „Експериментът като посредник между обект и субект“, да се покаже как Гьоте е знаел за този метод. Нито пък е представлявало особена трудност да се извлекат основните му принципи от есетата му на тема познание или от неговите максими и размишления. Един такъв подход би имал несравними предимства. Би било възможно, ако вземем например Гьотевата теория за цветовете, да бъде представена неговата епистемологична практика, идеята му за преживяването, и отношението между мисъл и преживяване, както и да се представи идеята за „типа“ във филологически контекст. Освен това, така Щайнер щеше да е създал един труд, който нямаше как да бъде пренебрегнат от академиците, занимаващи се с изучаването на Гьоте.
Характерно е за Щайнер да не поема в тази посока. Той не се интересува от представянето на исторически истини, нито пък е искал да показва подробно начина на мислене на Гьоте – това е щяло да доведе просто до една историческа книга, един духовен портрет на отдавна умрял герой. За Щайнер важното не е било историческото измерение. Не само защото това би включило да се обработва и изяснява донякъде съмнителният позитивистичен подход на Гьоте, но главно защото Щайнер е искал да разгледа основните въпроси, свързани с процеса на познание. За това той не е разчитал особено на исторически индикации, а по-скоро минава право към същината на борбата с фундаменталните принципи. Той остава верен на този подход през целия си живот. По-късно той отказва да води спор за истинността на антропософския подход към медицината на базата на ефикасността на лекарствата. „Трябва да намерим куража да стигнем до извода, че подобен подход е неистинен“ (GA 260). Двадесет и пет годишният Щайнер не е искал да излезе на сцената на съвременната философия през задния вход на историчската филология, а през предната врата и с труд, който разглежда фундаментални въпроси.
В книгата има редица много откровени биографични признания. В пасажа за процеса на познанието, например, намираме:
Живеейки в тези два свята, този на сетивата и този на мисълта – като единият напира от долу, а другият свети отгоре надолу – човешките същества стават господари на познанието и така обединяват двете в едно неразделно цяло. От една страна ни привлича външната форма, а от друга – вътрешното същество ни зове и ние трябва да обединим двете. (GA 2, стр.56)
Чрез тези думи биографът прониква в състоянието на съзнанието на Щайнер през 1880-те. Реалността на духовния свят, която се проявява в мисловни форми, е изпълвала душата му. Той е бил сигурен, че същината на нещата се разкрива чрез духовния свят, и че мисленето е органът, чрез който човек се обединява с този висш свят. Не по-малко характерно е това да казва за сетивния свят, че напира към него отдолу. За човешкото същество сетивният свят отначало е чужд. „Сетивните привидности“ трябва да бъдат „преодолени“, (GA 2) ако човек иска да се доближи до съществената същност на обекта. „Всички сетивни впечатления накрая се превръщат в идеално съдържание“ (GA 2). Ето как познанието се появява като една победа над света, който напира към нас отдолу.
Още по-важен е един друг пасаж в книгата. Популярният идеализъм винаги е застрашен от изпадане в прост платонизъм или хегелизъм. Идеята започва да се приема за ръководна във вселената, надвишаваща човека и природата. Извън света на идеите, нищо друго не е реално. Мисълта властва над индивида, вечното слънце на обективността изпепелява света. Ако човек не чете „Теорията“ внимателно и напълно, той би могъл да стигне до извода, че Щайнер също е би застъпник на този род обективен идеализъм, след като описва мисленето като орган, чрез който човек схваща света на идеите.
Неограничен брой същества, притежаващи умове, могат да срещнат едно единствено съдържание на мисълта. Така умът възприема мисловното съдържание на света като орган на разбирането. Има едно-единствено мисловно съдържание на света. Човешкото съзнание не представлява една способност да се създават мисли и да се складират, както обикновено се вярва, а по-скоро то е способността да се възприемат мисли (идеи). (GA 2, стр.56)
Това гледище сякаш сочи към един свят на мисли, който е завършен сам по себе си и действа в самотна величественост някъде над света, който познаваме.
Това е разминаване, с което Щайнер се справя по два начина. Според виждането на Щайнер, светът на идеите не е някакъв велик, недосегаем абсолют. Той не живее в един отвъден свят и не подчинява човешкото същество.
Основата на света напълно се е преляла в света. Тя не остава извън света, за да го контролира външно; тя не се въздържа назад от света, а движи всичко изотвътре. Най-висшата й форма на проява в обикновения живот е мисълта, а оттам и човешката личност. Следователно, ако основата на света има цели, то те са идентични с целите, които човешкият дух си поставя в живота. Ние не действаме в съответствие с целите на водещите сили на света, когато търсим някой от законите на тази сила, а по-скоро когато действаме според собствените си лични прозрения, водещата сила на света се проявява в това. Тази водеща сила не живее някъде извън човечеството под формата на воля, а по-скоро тя изцяло се е отказала от собствената си воля, така че всичко да зависи от волята на човека. (GA 2, стр.91)
Този пасаж ни кани да се вгледаме в неговото значение в дълбочина. В крайна сметка, той сякаш е израза на една философия, базираща се на живота на Христос, която е загърбила света на Старозаветните заповеди. Изливайки напълно своето съдържание в света, духовната същност на вселената се доверява на човечеството и се поставя на негово разположение. Тя вече не се проявява като божествен съдия, който властва над слугите си. Намираме отзвук от Евангелието на Йоан, където се казва: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае що върши Господарят му; а вас наричам приятели, защото ви явявам всичко, що съм чул от Отца Си“ (Йоан 15:15).
Изливането на космическата същност, християнизацията на мисълта, която по това време все още не била схващана като такава, притежава и още една страна, която става видна по време на акта на познание. Фактът, че духовната същност на космоса присъства във всеки човешки индивид посредством мисълта, може да бъде разбран по два начина. Първо, че мъдростта на космоса присъства, непроменена и обединена, или, второ, че тя говори на нов език и е станала едно цяло с човечеството. Какво означава това, че човек активно си създава мнения и идеи? Какво е значението чрез творческата дейност да се създават мисли? Това просто пресъздаване на духовната закономерност на космоса ли е – просто модели на един предварително определен свят на идеите?
В “Гьотевата теория на познанието” имаме един отговор на този въпрос, който води до гледището, че познанието придобива едно ново, човешко лице. В Глава 14, „Познанието и основната същност на нещата“, имаме следния пасаж:
Следователно, основната природа на едно нещо се проявява единствено във връзка с човешкото същество. Същността на всяко нещо се проявява единствено за човешките същества. Това е основата на релативизма като светоглед – едно направление в мисленето, при което се приема, че ние виждаме всички неща в светлината, която човек им придава. Това гледище носи също така името антропоморфизъм, а той има много представители. Повечето от тях обаче вярват, че тази особеност на нашето познание ни отчуждава от обективността такава, каквато е, сама по себе си. Те вярват, че ние възприемаме всичко през филтрите на субективността. Нашият светоглед ни показва точно обратното. Ако искаме да се докоснем до същинската природа на нещата, ние трябва да ги гледаме през тези филтри. Ние не познаваме света само такъв, какъвто изглежда, а по-скоро той се показва такъв, какъвто е, но само по време на съзерцателно мислене. Формата на реалността, която човек очертава посредством научно познание, в крайна сметка е истинската й форма. (GA 2, стр.60-61)
Щайнер развива допълнително тази идея в книгата си „Светогледът на Гьоте“, както и в други публикации, като стига до зключението, че единствено личният човешки опит е ключът към духовното схващане на космоса. След 1900 г. той започва да показва как човекът като орган на космическото разбиране може съзнателно да се научи да бъде способен чрез мисленето, опита и възприятията си, да изкара наяве същината на нещата. През 1886 г. „Гьотевата теория за познанието“ свидетелства за вярата в антропоморфизма, който Щайнер още тогава осъзнава и се опитва да избегне опасността от хегелизма – гледището, че човекът е подвластен на света на идеите.
Там намираме прекрасни пасажи, повечето кратки и по същество – например, относно интелекта и разума, в Глава 12 – които без много шум разрешават основни идеи на философията. Към тях принадлежи и пасажът, в който Щайнер опровергава основанията на Кант да счита математическите закони за синтетични a priori съждения. Този пасаж лесно може да бъде пропуснат поради своята простота, но за логично мислещия читател той е сериозно доказателство. Още по-великолепни са мислите за познанието на природата, които достигат своята кулминация в израза на едно „рационално органично разбиране“ (GA 2) и сякаш между другото посочва недостатъците на Дарвиновата теория със забележката: „теорията на Дарвин предполага типа“. (GA 2)
Щайнер среща най-големи трудности при развиването на понятието чист опит. Това се дължи преди всичко на естеството на темата: Чистият опит единствено може да бъде охарактеризиран чрез това, което не е. Той не може да бъде схванат посредством идейни, базиращи се на езика описания. Освен това, понятието чист опит е абстрактно понятие, измислено, за да служи на философските дискурси – понятие, което вероятно няма как реално да бъде интерпретирано. „Чистият опит е онази форма на реалност, в която той се появява, когато се изправяме пред нея абсолютно безкористно.“ (GA 2). Едно подобно понятие се появява по-късно в подобна форма, това на „чистото възприятие“. В своята Автобиография Щайнер признава, че едва относително късно в живота си той е започнал да схваща уникалната природа на сетивния свят (GA 28). Човек се чувства длъжен да си зададе въпроса дали по-късно в живота си Щайнер е щял да подходи по различен начин към това, което в ранните си философски трудове той описвса като чист опит или чисто възприятие.
В един пасаж от книгата си проличават мъките на младия, принуден да бъде частен учител, философ. Бележките могат да бъдат намерени в главата „Прихологическа познавателна дейност“. Тя се фокусира върху индивида в обществото. Човек принадлежи не само на себе си. Той също така е част от група хора и като такъв, той се оформя чрез тази си принадлежност. Каква е съдбата на индивида в обществото? Това са били вече времена, когато изборът на професия не е бил зависим от семейството или традициите, както е било само две поколения назад. Така че пред индивида се откривал един по-отворен път. Щайнер пише за житейския път на индивида в обществото:
Хората са не само самостоятелни, но те принадлежат и към обществото. В индивида се проявяват както собствената дейност и постижения, така и тези на народната душа, към която човек принадлежи. Индивидуалната мисия на всеки човек изпълнява също така и мисията на по-широката общност на този човек. Тук най-важното е всеки човек в рамките на общността да бъде на позиция, която да позволява на този човек да развива докрай силите си. Това би било възможно единствено в такава социална група, в която всяко човешко същество може да намери подходящо работно място, а намирането на такова място, не бива да се оставя на случайността. (GA 2)
В тези думи откриваме освен общия призив за една социална форма, която да се основава на човешки прозрения и разум, и една обективна жалба на Щайнер: Той не е намерил мястото, на което да опре лоста си. Това е вопълът на човек, който е бил оставен на волята на съдбата и поради факта, че баща му го изпраща в Техническия колеж, не е могъл да се запише в австрийски университет да учи философия и да започне академична кариера.
През зимата на 1886/87 г. Щайнер пише въведението към втория том на „Научните трудове на Гьоте“. Това въведение де факто се състои от една ревизия на „Гьотевата теория на познанието“. Но формата е малко по-различна. Въпросът за „изкуството и науката“, с който завършва „Гьотевата теория на познанието“, сега е в началото на въведението – където много от мислите са обяснени по различен начин, представени са връзки с други светогледи, а някои от темите са разгледани по-обстойно – докато средната част е предимно същата. Филолозите вероятно са забелязали с недоволство, че липсва историческото развитие на Гьотевата епистемология, както и бележките под линия. Първият том, изготвен под ръководството на Шрьоер, е съдържал и двете. В този втори материал Щайнер се появява самостоятелно, независимо – той дори говори за „моята философия“ (1-б).
Макар и тук да няма достатъчно място, за да навлизаме подробно в тази втора версия на Щайнеровата епистемология, важно е да споменем предисловието. Тук Щайнер намира един напълно различен тон на говорене. Тук присъства патосът на Философия на свободата. Щайнер говори доста лично:
Това повишава стойността на човека, която постоянно бива жестоко унищожавана, тъй като той трябва непрекъснато да работи, за да създава. Щастието ни се крие в нашите действия, в това, което самите ние създаваме. Дарът на щастието е като откровението на истината. За човека е достойно единствено той сам да търси истината, а не да се води нито от външни преживявания, нито от откровения. (1-б)
Мисленето се слива с космическото съществуване, като превръща идеите в свои собствени - това, което работи отвън, прониква в духа на човека: той се слива с обективната реалност в нейния най-висок потенциал. Осъзнаването, че идеите съществуват в реалността, е истинското причастие на човека. (1-б)
Последната фраза – „Осъзнаването, че идеите съществуват в реалността, е истинското причастие на човека “ - по-късно често е цитирана от тълкувателите на Щайнер като доказателство, че неговият подход бил фундаментално религиозен. Вярно е, че думата „причастие“ действително подсказва религиозен контекст - човек си представя причастието в църквата. Когато обаче се разглежда в контекста на цитирания по-горе пасаж, в който се отхвърля дарът на щастието, както и всякакво ръководство на индивида чрез откровение, става ясно, че причастието се разбира по същия начин. Човешката радост се крие в действието, в нашето творчество, в самооткритата истина. Религията, която вдъхновява младия Щайнер, е била от фаустовски характер, на индивида, който се стреми да изпита това, което държи вселената „в най-съкровената й същност“ заедно, и го прави чрез собствените си сили.
Така Рудолф Щайнер започва въведението към втория том на „Научните трудове на Гьоте“ с поредица от доста силни лични заявявания, които, честно казано, не са били забелязани по онова време и със сигурност не са намерили отзвук.
Превод: Ати Петрова