ПРИЛОЖЕНИЕ 1
От лекция, изнесена пред частна публика на 7 декември, 2016 г.
Една година след публичната й лекция в Базел, Джудит фон Хале е поканена да изнесе частна лекция за членовете на клона Парацелз на Антропософското общество, със заглавие „Първите часове след смъртта“. Понеже там са обсъждани сходни теми, тук сме включили заключителните слова от тази лекция:
И накрая, бих искала да ви предложа една медитация за вашите сърца, която може да ви подготви за нощта, ако искате - когато навън е по-тихо и душите ви се приготвят да навлязат в духовния свят. Не случайно е казано, че сънят е „малкият брат на смъртта.“ Това е простичка мисъл – и ако го направите правилно, ще почувствате това – но това е мисъл, която се докосва до основното събитие в развитието на човека, т.е. най-важната, най-решителната мисъл, която ше ни помогне да приемем сериозно по-възвишените си идеали.
Поради тази причина тази кратка медитация – която трябва да практикувате с детинска отдаденост, ако искате да постигнете трайна трансформация – мисля, че е подходяща и за хора, които са добре запознати с антропософията, и особено за онези, които се считат за просветени антропософски мислители. Защото антропософското мислене не е възможно наистина без интимното, сърдечно приемане навътре на фактите, които съставляват съдържанието на тази медитация. Колкото повече „познание“ трупа човек, токова по-трудно става създаването на това основно настроение – което съм описала като един вид детинска отдаденост и което е предпоставката за истински антропософски начин на мислене.
Помислете малко за следните мисли. Като човечество, ние сме стигнали до най-дълбоката точка на развитието ни с това наше пълно сливане с материалното съществувание. На този етап ние вече нямаме връзка с живия дух, с духовната действителност, що се отнася до чисто естествената ни предразположеност. Още с раждането ни на света, това естествено усещане за духовната реалност вече не съществува. Вървим по земята и пред съзнанието ни се появява материалният свят, който схващаме със сетивата си. Но нямаме никакво съзнание за духовния живот.
Без съзнание за духовния живот ни се налага да считаме себе си за точно толкова тленни и преходни, колкото всеки предмет в материалния, сетивен свят. Така че, на този етап от човешкото развитие ние сме (метафорично казано) затънали в блато, без да можем да дишаме, без да можем да се изправим сами. Първо, трябва да изградим в душата си тази мисъл, чиято фаталистична страна трябва да се представи неподправена пред съзнанието: Не можем сами да се избавим от тази ситуация!
Какво се случва тогава? Случва се немислимото. Нещо, което не може да бъде схванато с обичайното ни разбиране. Бог – творецът на света, творецът на всички твари – изпитва толкова любов и състрадание към нас, че сам изпраща единствения си Син, венеца на своето сърце, на Земята – и Го оставя да понесе безславна смърт, за да бъдат поразхлабени оковите ни, с които всъщност сами сме се оковали. Надали има по-безславна смърт от понесената от този Бог, който се принизява и унижава заради нас, за да ни измъкне от блатото.
Породените ни чувства не бива да са някакъв вид средновековно, изкуствено създадено самобичуване, а по-скоро чувство на срам, което бликва интуитивно от искрени сърца само при мисълта за тази жертва от любов, която Творецът на света е направил за нас. В последствие у нас нараства свято смирение, както и въпросът: „Какво мога да сторя като благодарност към Бог за това невероятно дело? Какво мога да сторя в израз на благодарност за това, че със Своята жертва, Той ми даде средствата да изляза от блатото?“
Всеки, който е способен да постави значението на Божията жертва пред душата си, веднага ще почувства спешна нужда да покаже на Бог, че не е пренебрегнал тази жертва от любов, а иска да покаже благодарността си за нея.
И какво можете да направите, за да благодарите на Бога за Неговата любов? Това въобще възможно ли е? Аз мисля, че има нещо, което можем да сторим. Всеки един от нас може да положи усилия да използва потенциала, за който Той се е борил – да се възползва от източника на сила, да се свърже отново с духовния свят и по този начин да се опита да се издигне сам от калното блато. Ние можем – благодарение на жертвеното му дело – да намерим силите да съсредоточим волята си по такъв начин, че да превъзмогнем нисшия си аз, егоизма си. Защото именно това е калното блато, в което сме затънали.
Ако не използваме този източник на сила, тогава – както Рудолф Щайнер многократно е предупреждавал – Христос напразно ще е умрял и Мистерията на Голгота ще се е състояла напразно.
Знаете думите от Евангелието на Св.Йоан от т.нар. „прощално обръщение“ на Христос Исус: „Никой не изпитва по-силна любов от тази да даде живота си за своите приятели. […] Вече не ви наричам слуги защото слугата не разбира какво върши господарят му. Нарекох ви приятели тъй като съм ви разкрил всичко, което съм научил от своя Отец. (йоан 15:13).
Да, скъпи присъстващи, ако нас, които знаем, че Божията жертва е нашето спасение, Той нарича „приятели“, тогава ние знаем това, което Синът ни е разкрил от Отеца, а именно: „Това е моят завет: да се обичате един друг, както ви обичах аз (Йоан 15:12). А как ни е обичал Той? Той ни е обичал безкористно.
Рудолф Щайнер обръща внимание на факта, че самият Бог не е имал нужда да извършва това дело и че това, че можем да станем „свободни същества“, дължим за щастие на това Божие решение за саможертва. „Единствено тогава е оправдано да се мисли за свободата.“*
А за какво да използваме тази свобода, която Бог е откупил толкова скъпо с жертвата Си от любов? За свободата да решим да се обичаме един друг, както Той ни е обичал!
Особено когато имаме под ръка антропософски идеи и следователно едно по-дълбоко разбиране за взаимовръзките в света, ние биваме изправени пред голямо предизвикателство, една голяма отговорност. Ние най-добре от всички знаем какво трябва да се направи, но не действаме непременно в съгласие с това, нито с необходимата категоричност.
По-нататък в Евангелието на Св.Йоан се казва: „Ако не бях дошъл да им говоря, те нямаше да са греховни. Но сега вече нямат оправдание за греховете си. […] Но сега те видяха [моите дела] и ме намразиха мен, както и Отеца ми“ (Йоан 15: 22-24). Ако не върша и прилагам това, което знам, че е правилно, това означава да мразя и Христос, и Отеца.
Не бива постоянно да сочим с пръст другите. Трябва да сме взискателни и към себе си. Би трябвало да мога да си призная: Да, тази омраза към Сина и Отца вероятно ще последва, ако приемам и използвам антропософски понятия, взети от антропософската духовна наука, но без да влагам сърце в това!
В предпоследния си т.нар. „водещ принцип“ – последните мисли, които Рудолф Щайнер записва (през март 1925 г.) като един вид завет* - той казва, че дори идеите на Хегел, Шелинг или Фихте не притежават никакво духовно съдържание. Вместо това, пише Рудолф Щайнер: „…те представят бездуховни идеи за съзидателното съдържание на света.“ Представете си само! А защо са безстойностни тези идеи? Защото нямат връзка с действителността! А ние не можем да се доближим до реалността – дори с най-хитри, умни мисли – ако не й вдъхнем живот чрез своята любов и безкористност. Христос, Бог, се нуждае от дом на Земята, за да може да работи тук. А този дом не е мозъкът ни. Той е сърцето ни.
В заключение, бих искала да призова особено „знаещите“ антропософи сред нас. Колко хора по света са тъй привилегировани да имат разбиране, основано на духовната наука, за човешкото същество и взаимодействията в света?! Конкретно за настоящата ни малка група от хора, много е важно да упорствате по въпросите за сърцето и да не бъдете безразлични към състраданието, безкористието и любовта вследствие от напредналото си познание. Защото ако – както е предсказано в Апокалипсиса на Св.Йоан – Тези, които ще спасят братята и сестрите си, ще бъдат само малцина, а към тези малцина ще принадлежат само онези, които освен познанието и разбирането си ще имат и волята да направят жертва – готовността да следват завета на Христос и да обичат братята и сестрите си, както те самите са обичани от Христос: безкористно.
,Ако тази кратка медитация, тази мисъл, се разгърне в душите ни така живо, както е живо схващането за тази мисъл в духовната действителност, тогава човек наистина може да говори за пробуждане – тогава ще променим живота си из основи, ще бъдем в хармония с любовта. Ще бъдем възобновени. Това е превъзмогването на егоизма, на користността.
И така, скъпи приятели, нека не се бавим! Да станем приятели на Бог заради братските ни човешки същества и заради себе си!
* * *
*“За това, че можем да бъдем свободни същества, трябва да сме благодарни на Божествено дело от любов. Като човешки същества може би се чувстваме свободни, но никога не бива да забравяме, че за тази свобода трябва да сме благодарни на това Дело от любов. Тогава, насред чувството ни, ще възникне мисълта: „Ти можеш да достигнеш стойността, достойнството на човешко същество, но едно нещо не бива да забравяш: че за това, което си, трябва да си благодарен на Този, който ти донесе обратно човешкия ти прототип чрез Изкуплението на Голгота.“ Не би трябвало да мислим за свобода, без да мислим за Изкуплението чрез Христос. Само тогава мисълта за свободата е оправдана. Ако желаем да бъдем свободни, трябва да поднесем благодарност за свободата си пред Христос. Само тогава ще можем наистина да я възприемем.“ Цитирано от Рудолф Щайнер – От Исус до Христос, лекция 10, 14 октомври 1911 г., стр.182 (Rudolf Steiner Press, 1991)
*Виж Рудолф Щайнер – Антропософски водещи мисли, Антропософията като път на познание, Михаиловата мистерия (Rudolf Steiner Press, 1998)
„Мислителите, загубили духовното съдържание на идеите си. В идеализма на първата половина от деветнадесети век те представят бездуховни идеи като творческо съдържание – Фихте, Шелинг, Хегел, например; или сочат към нещо свръхдуховно, но то се изпарява, защото е лишено от дух – Спенсер, Джон Стюарт Мил и др. Идеите са мъртви, когато не се търси живият дух. Духовното виждане за духовното се губи. „Продължението“ на древното духовно познание става невъзможно. Душевните сили на човека, в които се разгръща съзнателната душа, трябва да се устремят към едно елементарно и пряко живо сливане с духовния свят. Антропософията иска да представлява този стремеж.“ От есето на Рудолф Щайнер „Исторически катаклизми в зората на духовната душа“, март 1925 г., Антропософски водещи мисли (превод на преводача).
Превод: Ати Петрова