РЕИНКАРНАЦИЯ И КАРМА (1)

РЕИНКАРНАЦИЯ И КАРМА

Смисълът на съществуването – от плановете преди раждането до задачата ни в живота

АВТОР: ЮДИТ  ФОН ХАЛЕ

СЪДЪРЖАНИЕ

Предисловие на редактора

РЕИНКАРНАЦИЯ И КАРМА

Публична лекция на 11 ноември 2015 в Базел, Швейцария

Приложение 1: От лекция, изнесена пред частна публика на 7 декември, 2016 г. в Базел, Швейцария

Приложение 2: Откъс от „Завръщане от утре“ на Джордж Ричи. (George Ritchie: Return from Tomorrow)

* * *

КОЯ Е ЮДИТ ФОН ХАЛЕ?

ЮДИТ ФОН ХАЛЕ, родена в Берлин през 1972 г., се изучава в Германия и в САЩ, а по-късно учи архитектура. За за пръв път среща антропософията през 1997 г. и започва работа като служител в Къща Рудолф Щайнер в Берлин, в допълнение към архитектурната си практика. През 2004 г. получава стигмата и това променя живота й. Първата й книга – „И ако Той не е възкръснат…“ – е публикувана на немски език през 2005 г. Сега тя работи основно като лекар и автор. Няколко от книгите й са публикувани на английски език, като най-новата е „Пандемията от корона вирус“ (изд. Temple Lodge 2020) и „Лебедови криле“ (изд. Clairview 2021). Тя и съпругът й живеят в Берлин.

ПРЕДИСЛОВИЕ НА РЕДАКТОРА

            Смисълът на живота е основният въпрос на съществуванието. Той не само ни засяга в течение на личния ни живот, но също така е определящ за живота на социалния организъм. Авторката категорично набляга на това с лесно разбираемата си нишка на мисълта в тази лекция, изнесена пред обща публика.

Въпросът за съдбата в смисъла на избора на кариера, който е особено настоятелен в юношеството, също е свързан с този основен въпрос, а впоследствие по особен начин и с въпроса за смисъла на работата, който често възниква драматично в професионалния живот - със симптома „прегаряне“, показващ неговата сериозност.

Дали сме били прави да изберем обещаваща кариера, „ползотворна“ работа и да не послушаме (може би тих) гласа на нашето призвание? Откъде всъщност идва „призванието“? Откъде се появяват „вродените“ таланти и способности? Наистина ли са просто резултат от генна лотария, както ни обяснява науката, или това е запланувано преди раждането ни? Дали всеки човек получава лична житейска задача, независимо от това дали го осъзнава или не?

В отговор на подобни въпроси могат да се прочетат безброй разкази за преживявания, близки до смъртта, с прегледа на изминалия живот, появата на „светлина“ или на Христос. Преживяванията близки до смъртта винаги имат един общ резултат: после повече нищо не е същото както преди.

Изправен пред окончателността на смъртта, умиращият човек обикновено не получава втори шанс. Дори и да осъзнае къде е сбъркал и какво сега иска да направи по различен и по-добър начин, смъртта очевидно е безмилостна. В такава ситуация човек може да потърси успокояващ отговор в религията - която най-често предлага „вечен живот“ в рая или ада.

Но за какво ми е да се занимавам с всичко това, ако няма да мога да продължа започнатото в живота, независимо дали е успешно или не? Не е ли идеята за вечен живот без възможност за развитие, пример за безсмислието на живота като еднократен епизод - което често води до егоистично, цинично отношение?

Спасителният отговор се крие в идеята за развитие - в осъзнаването на прераждането като предпоставка за разбиране на собствената карма. Пробужда се едно съзнание за безсмъртието на душевното ядро: както преди раждането, така и след смъртта.

След смъртта веднага започва преосмислянето на изминалия живот (ретроспекция, разкаяние, намерения), а преди раждането - подготовката за индивидуалния план на живота с помощта на Онзи, когото Рудолф Щайнер нарича „Господаря на кармата“. Важността на свободата нараства значително в светлината на християнското разбиране за кармата. Ще цитирам един по-късен пасаж от тази книга:

…Днес съществуват начини и средства за придобиване на съзнателно познание за смисъла на живота, без да се чака смъртта – без да се налага да се надяваме на преживяване, близко до смъртта. Съществуват начини и средства за постигане на по-висше познание по време на земния ни живот – да, това е нашата мисия. Това е причината Бог да стане човек.

Joseph Morel, Verlag für Anthroposophie

Петдесетница 2021 г.

* * *

ПРЕРАЖДАНЕ И КАРМА

Публична лекция на 11 ноември 2015 г.

Бях свикнала досега да разговарям с хора, запознати с антропософията* - в някои случаи с хора, които са изучавали тази философия в продължение на години и които притежават много повече от основни познания за антропософското схващане за човека. Тази вечер ситуацията е различна. Лекцията е публична и е предназначена за всички, които се интересуват от темата, но нямат предварителни по-задълбочени познания за антропософията. По тази причина, моля за разбиране тези от вас, които може би вече са запознати с това, което ще бъде казано, и следователно малко от това, което предстои да научат, ще бъде нещо ново за тях.

Според мен, въобще няма нужда от предварителни знания за прераждането и кармата. В хода и начина на представяне на темата тази вечер непременно ще видите, че всеки – стига да е обективен – лесно може да придобие не само „вяра“ в реинкарнацията, а и нещо повече, а именно познанието - на базата на самонаблюдението и проникновението, - че съществува нещо като духовен свят, че прераждането е нещо реално и че чрез цикъл от прераждания човешкото същество изживява карма – един индивидуален път на съдбата.

Човек може и сам да стигне до това заключение, без да трябва просто да приема на доверие външни познания или проникновения. Не е трудно, и аз съм сигурна, че дори без антропософията вие вече сте придобили основни познания по темата. Възможно е това все още да не ви е станало съвсем ясно. Ако се научим да наблюдаваме по-отблизо многобройните събития, с които ежедневно се срещаме в живота, и ако в момент на спокойствие се замислим за тях съзнателно, тогава вече ще сме извършили доста много антропософска дейност.

Вероятно всички сме си задавали въпроса за смисъла на живота – вероятно най-великият, най-смисления въпрос от всички. Смятам, че е правилно този въпрос да се задава, а не само да възниква в моменти на отчаяние.

За жалост настоящия ни начин на живот често отклонява вниманието ни от този основен въпрос на съществуванието, така че може би прекалено рядко се занимаваме с него, за да можем да получим удовлетворителен отговор. Или бива повдигнат единствено когато човек се срине поради сегашния си, съсредоточен върху външното, начин на живот, когато ни сполети удар на съдбата или изпаднем в житейска криза.

Наистина, в обществото съществува едно отношение, породено от наистина дълбокото ни убеждение в материализма, и което води до (привидна) надменност или снизхождение към онези, които се чудят дали човешкото съществуване се простира отвъд това, което е видимо за сетивата. За такива дълбоко мислещи хора се казва, че имали нестабилна психика – или пък подобни въпроси биват отхвърлени като временно последствие от кризата на средната възраст. В действителност това рядко е така. Но дори въпросът за смисъла на съществуването да е предизвикан от психологическа криза, трябва да сме благодарни за това. Защото с този въпрос се докосваме до основните първопричини за нашите действия. Тогава неизбежно ще си зададем въпроса защо правим това или онова в живота. Защото действията ни са свързани по най-забележителен начин с въпроса за смисъла на нашето съществуване.

Да, това е велик въпрос, и в началото човек изобщо не може да му даде пълен отговор. Но, на едно донякъде по-ниско ниво, бихме могли вероятно да попитаме: „Мога ли да приложа въпроса за смисъла на съществуването лично към себе си?“ И тогава бих могла да задам въпроса и иначе: „Какъв е смисълът на моя живот? Как може моят живот сам по себе си да има смисъл, оправдание, и как мога аз да предам смисъл на живота си?“ Или: „Кога наистина усещам живота си като смислен?“

Едно от най-важните и съдбоносни събития в живота на човека – едно решение в ранна възраст, което води до задаване на този въпрос – е, като правило, изборът ни на професия. Най-късно на този етап от биографията ни си задаваме въпроса: „С какво наистина искам да бъде изпълнен животът ми – целият ми предстоящ живот – за да има той смисъл?“

Това е момент в живота, когато човек се опитва да се ориентира към нещо, което може да му даде възможност за един смислен бъдещ живот. Той взима под внимание интересите си, личните си способности и таланти. Обикновено именно сега става ясно в коя посока иска да тръгне, за да изпита живота си като смислен. Е, може би сте чували някога за хора – или може би това сте били самите вие – които може би казват: „Всъщност аз не притежавам никакви особени таланти или способности и не знам какво да правя със себе си. Изобщо не усещам някакво особено призвание към една или друга професия.“ Според мен това е една фатална илюзия. Слава Богу, че е илюзия! Защото човек винаги има своя задача в живота. Винаги имаме цел, задача за изпълняване като членове на обществото.

До голяма степен съвременните ни възгледи за човечеството и идеите ни за социално положение са също виновни за това някои хора да мислят така. Например, в нашата култура управителят в предприятие или лекарят обикновено се считат за превъзхождащи, за „по-стойностни“, отколкото един пекар или строител. Но ако се погледне от друга гледна точка, ако погледнем голямата картина в човешки контекст, веднага става ясно, че подобно гледище е груба грешка.

Само си представете – макар и това да е малко краен пример – че няма никакви пекари. Лекарите няма да могат да вечерят, нито да закусят сутринта, и може толкова да отслабнат, че да не могат да се грижат както трябва за пациентите си. Или пък лекарят ни няма да може да се придвижи до кабинета си, защото никой не е построил пътя, по който трябва да мине, за да стигне дотам. Чрез един такъв банален пример дори и дете ще види, че в контекста на цялото общество, всеки човек изпълнява незаменима роля. Истината е, че в работата на строителя няма нищо, което да е по-малко възхитително от тази на лекаря.

В края на краищата, важна е не само способността да умеем да изпълняваме някои фини движения с ръцете си, като при сложни операции – това е важно, но също така е важно да имаме умения и способност за тежка физическа работа или да имаме достатъчно сили, за да вършим монотонни дейности, като например да редим павета с часове или дни, без да избягаме, преди да си свършим докрай работата! То е като при оркестрите: Ако всичките музиканти искаха да свирят първа цигулка, никога нямаше да чуем цял концерт за пиано.

Можем да наречем този оркестър, в който всеки отделен човек е активен в човешката общност, един „социален организъм“. Може би вече сте чували този израз. Думата „организъм“ е много подходяща, защото вместо оркестър можем да си представим едно човешко тяло с всичките му почти безброй качества и функции. Разглеждайки човешкото тяло, виждаме, че всеки орган има определена функция, която не може да бъде поета от друг орган. Ако сърцето закъса, неговата функция не може да бъде поета от белите дробове, например. Ако закъса черният дроб, няма да е достатъчно да работят само бъбреците.

И тъй като всеки човек в нашето човешко общество е незаменим, изразът „социален организъм“ ми се вижда много подходящ. Обаче не всеки успява да приеме това за факт – най-вече защото или не разбира, или не може да открие смисъл в живота си, или не може да открие „специалната си задача“.

Това, разбира се, е съсипващо, защото то представлява голямо бреме за човека, но също и за целия социален организъм, който евентуално със сигурност ще се разболее – също както физическият организъм се разболява, ако някой орган поеме задачи, за които не е пригоден или дори ако съвсем закъса. Когато започнат да преобладават подобни разминавания, целият социален организъм се разболява. Следователно, не само е абсолютно необходимо отделният човек – на лично ниво – да намери смисъла и задачата си в живота, но също така и за здравето и жизнеспособността на човечеството като цяло. Тази задача не трябва непременно да се изразява в избора на професия, както обикновено се смята. Говоря за жизнената задача, която хората могат да доловят, ако разгледат вътрешния си живот – и тя не е непременно свързана с професията в смисъл на „кариера“. Наистина тази жизнена задача, това „призвание“ много често е свързано с професията. Но за душата в началото на преден план е не външната дейност, а вътрешното усещане.

Човек, който все още не е открил своята цел в живота, може да усети кога върши нещо, което не отговаря на жизнената му цел. В нашето общество дейностите на човека в професионалния му живот често се сблъскват с усещането, че действителната му житейска задача е неизпълнена, когато - по някаква причина - той не може да я изпълни.

Когато наблюдаваме нашия болен социален организъм, не може да се избегне фактът, че преобладава най-вече материалистичното виждане за смисъла на живота. Този материализъм е носител на една ценностна система, в рамките на която индивидът – т.е. неговата безсмъртна, по-висша същност – намира за много трудно да разгърне своята (безсмъртна) индивидуалност. Налагат се ценностни схващания, които нямат нищо общо с постигането на жизнената задача на човека. Вие трябва да успеете! Вие сте успели, когато печелите много пари! Да си успял и да имаш много пари явно са станали синоними. Разбира се, това е абсурд – изпълнението на жизнената ни задача рядко има нещо общо с печеленето на много пари. Да постигнеш успех в изпълнението на жизнената си задача, да усетиш смисъла на живота в дълбините на душата си чрез това, което правиш – това е един идеал, а не нещо материално.

Така нареченият синдром на „прегаряне“ се е превърнал в широко разпространено заболяване. Явно условията трябва да станат крайни, дори здравословните, преди човек да започне да си дава сметка, че изтощението му може и да не е свързано с работата му, а по-скоро с това, че не върши работата, която чувства като своя лична задача. Често това става ясно само в резултат на подобна криза. Той осъзнава, че „Това, което правя, не е за мен. Правя го само защото не съм имал възможност да правя друго или защото се очаква от мен, или защото мислех, че внушителните финансови възнаграждения от подобна работа ще ми донесат удовлетворение.“

Това е трагично развитие, противно на индивидуалното човешко същество. То е против него и живота му – против реализирането на живота и дори против реалността на живота.

* * *

            Макар първоначално да бяхме ограничили темата на тази лекция до ежедневната работа на индивида, това може да послужи за въведение към допълнителни аспекти. Когато бях малка – не чак толкова отдавна, макар всъщност да беше преди повече от четири десетилетия – родителите ми имаха професии. Като дете ме питаха: „Коя професия искаш да упражняваш по-късно в живота?“ Днес тази дума рядко се използва. Днес това се нарича работа.

Тук нямам предвид постепенното покваряване на езика, а по-скоро че тази промяна в терминологията сочи към промяна в схващането ни за това какво представлява в действителност работата на индивида. Докато по-рано, когато се използваше думата професия, с това се подразбираше един вид пожизнено идентифициране със съответната работа, днес думата работа [в смисъл на занятие, служба – бел.пр.] предполага дистанциране. Една „работа“ не е непременно нещо постоянно. Тя може бързо да бъде сменена и да означава един или друг вид занятие.

Професията беше по-скоро призвание; човек се чувстваше призван към определена задача. Що се отнася до несигурната работа, ударението често е върху изкарването на достатъчно пари, за да не затънем. Вършиш си работата, за да финансираш оживяването си. В това широко разпространено схващане за това, с което се занимаваме през голяма част от живота си, се крие горчив цинизъм – макар и да не го осъзнаваме. И все пак, вероятно го усещаме интуитивно. Но днес трябва да се пристъпи от усещане към осъзнаване. Подобно гледище за човешката професионална жизнена цел представлява в своята същност отрицание на съществуванието и целите на човека. Не е възможно да се изпита смисленост при подобно схващане.

Ако работата продължи да се разглежда по този начин, човекът ще има чувството, че е роб на обстоятелства, върху които няма никакъв контрол. Човек ще има чувството, че е хвърлен в живота, в един свят, на чиито закони е неизбежно подчинен. Ако така вижда живота си, ще му бъде трудно да изпита или да постигне нещо смислено – да знае причината за съществуванието си в света. Човекът ще си мисли: „Работя, за да печеля пари, а трябва да печеля пари, за да живея.“ Удовлетворението, което се изпитва с изпълнението на истинското ни призвание, просто не е възможно.

Инициатива като тази за Универсални основни доходи* е базирана на прозренията и усилията на Рудолф Щайнер – основателят на антропософската духовна наука – в смисъл, че тази система ще разграничи понятието работа от това за приходи, които понастоящем фатално се преплитат. Вместо човек да трябва да казва „Работя, за да печеля пари“, всъщност би трябвало да бъде: „Обществото ми предоставя достатъчен доход да покрия ежедневните си нужди, така че съм свободен да върша работа, за която действително се чувствам призван, и чрез която ще мога да платя обратно на социалния организъм това, от което се нуждае.“ Виждате, че този подход е диаметрално обратен на принципите в сегашната ни социална и трудова действителност.

Според Рудолф Щайнер, една наистина значителна част от човешката карма зависи от разграничаването на работа и доход, защото човешкото същество иска да реализира своите кармични намерения на Земята. Ние искаме да изпитаме непосредствено смисъла на нашето съществувание. Искаме, посредством това, което можем да допринасяме чрез личните си таланти и способности, работата ни да бъде полезна за социалния организъм. Искаме да можем да усетим това! Искаме да почувстваме удовлетворението от това, че нашата работа, - която вършим с удоволствие, защото чрез нея осъществяваме личните си биографични, кармични намерения – е нужна и ценена от общността. И за да можем да реализираме тези свои намерения, трябва да бъдем напълно свободни – свободни от психическото и физическо бреме да трябва да си изкарваме прехраната. Ако човечеството можеше да схване тази проста основна идея, произтичащите от това промени в света веднага биха отворили пространство за ново схващане за човешкото същество като такова и за духовния смисъл на нашия живот.

Ако човечеството не схване тази идея, достъпът до усещането и знанието за истинската ни, а именно духовна, същност и задачи за нашето развитие, ще бъде възпрепятстван. Който счита „работата“ си за наказание, както все по-често се случва днес – работа, която трябва да понася безмълвно до пенсия, нещо, от което трябва възможно най-скоро да се отърве – той ще иска да притъпи в себе си усещането за безсмислеността на подобно съществувание. След работа такъв човек може например да пие, да взима наркотици или да се остави да потъне в телевизията – или да потъне в илюзията на паралелните светове на „виртуалната реалност“, или на т.нар. „социални мрежи“, или да избяга в онлайн форуми или геймърски общности – в които истинската, жива самоличност на партньорите, с които разговарят, никога не бива разкрита; където е нормално да се използват измислени профили (или т.нар. „аватари“).

Този процес трябва и ще има трагичен край, защото човекът отказва да живее в реалността. За душата на такъв човек тук на Земята, това означава болести, депресия и безсъние – защото в съня си сме изправени пред реалността. Там душата се възнася в духовните сфери на истината. И накрая, човек се опитва да потисне неприятното сблъскване с истината като съкрати живота в сънищата и естествения, дълбок сън, чрез ефектите на хапчета за сън, които на свой ред водят до нови физически и психически заболявания. Започва един затворен кръг. Ако кармата, която душата е била запланувала, не може да бъде осъществена, това е катастрофално – не само за индивида, но и за целия социален организъм.

Спрях се на тази тема толкова подробно, за да обърна внимание към един основен факт в живота, който засяга всяко човешко същество. Въпросът за смисъла на живота, на личния живот – дори и не винаги да бива изразен по този начин – ни връхлита с такава страхотна сила, че накрая решаващо определя съществуванието на глобалния социален организъм. По отношение на настоящите условия в социалния организъм може да се каже, че липсата на представа, неспособността да се разбере личната жизнена задача на човека, може би показва най-ясно, че тази индивидуална жизнена задача съществува реално – защото именно по тези социални условия определяме дали нашият живот ни се струва смислен или не.

* * *

Сега можем да направим следваща крачка в нашите разсъждения. Можем да се запитаме: „Във всеки случай, откъде идва тази жизнена задача и как всъщност се случва? Кой ме е „призовал“ към определена професия, която ме привлича? И кой или какво ми е дало личните таланти, ме е надарил с известни способности?“ Ако обърнем повече внимание именно на този израз, ще забележим, че е използвано причастие – че тук е използван глагол в страдателен залог. Ако човек е надарен, то му е бил даден дар.

Понякога, когато хората говорят за специални дарби, например на художник, чуваме фразата, че той или тя „ги носи със себе си“, или че той или тя е „роден с тях“. В този израз, който вероятно се използва, без човек особено да се замисля, е намек, който може да насочи вниманието ни към въпроса за прераждането и кармата. И така, някой е внесъл талант в живота си. Т.е. имат талант за някоя дейност, която успява да върши на ниво, което другите не достигат дори когато усилено се упражняват. Тази способност не е трябвало да бъде придобита, тя просто е била там, без да трябва да се работи особено за постигането й. Подобен талант обикновено се проявява в ранно детство. Човек носи в себе си желанието да върши тази дейност, така че намира и упражненията за по-лесни и напредва по-бързо от останалите.

Има две основни възможности, ако искаме да се опитаме да определим от къде всъщност произлиза такъв талант или призвание. Първата възможност е да търсим отговора в материалните условия на живот, т.е. да ги търсим единствено в това, което човек възприема с външните си сетива – или с помощта на технически средства. Втората възможност е да допуснем, че на човека е присъщо нещо по-висше – нека запазим тази неопределена формулировка засега – нещо по-висше, което го мотивира към етични или безкористни действия.

Кои аргументи или отговори използват тези, които разчитат на чисто материалното? Те, разбира се, ще кажат, че това идва от гените! Че човек носи един или повече таланти или специфични интереси в живота си в резултат от комбинация на гени. Трябва да се признае, че на материално ниво този отговор е доста правилен. Генетичната информация за всеки човек е напълно индивидуална – и в бъдеще със сигурност ще бъдат открити гени или генни мутации, които да могат да бъдат определени като източник на някои естествени таланти. От генофонда на родителите може да се получи генна комбинация, която да отговаря, освен за друго, и за естествено проявените способности и интереси, които често се забелязват в детството.

Но никой разумно мислещ човек не би се задоволил с това твърдение. Можем да попитаме: „Защо именно тези гени, комбинирани от големия генофонд на родителите ми, ми дават талантите ми, специалните интереси и естествената ми склонност към някои неща?“

От науката получаваме един отговор на този въпрос, който всъщност не е отговор. Твърди се, че някаква „генна лотария“ била отговорна за тази комбинация. С други думи, човешкото същество просто е случаен продукт на процеса на оплождане. Гените се комбинират произволно и на случаен принцип.

Е да, като изключим факта – ако горепосоченото е вярно – че има безкрайно малка вероятност гените винаги да се подреждат в смислени структури, (което те правят) – т.е. в такива, които да се считат за човешки - структура толкова изобретателна в крайно сложната си организация и учудващо способна в своята „функционална ефикасност“, че нищо дори бегло подобно може да бъде създадено, нито пък изобретено, от самото човечество.

Ясно е, че теорията за „случайно създаденото“ човешко същество, е недомислена. Този начин на мислене се превърна в подигравка с основите на нормалното човешко и междучовешкото разбирателство, основите на етиката и основите на всички социални общности – и дори с върховенството на закона. Чрез твърдението, че ние сме случаен продукт на генетична лотария, човешкото същество de facto се превръща в един „не-Аз“. В нищо повече от автомат. Контролирани дистанционно, така да се каже, от гените ни, които нито сме избирали, нито можем да контролираме. Марионетки в ръцете на прищевките на еволюцията.

По пътя на логиката, обаче, това би означавало отхвърлянето на всякакъв вид морален авторитет, пренаписването на юрисдикцията (законите като цяло) – поне наказателните и гражданските закони, - но на края всичките закони. Юриспруденцията ще бъде напълно премахната. Извършителите на опасни престъпления никога не ще бъдат наказвани – в края на краищата, те са били просто слуги на своите гени и няма как да носят отговорност за действията си, неспособни са за чувство на вина. Но същото ще се отнася и за шофьора, който безотговорно паркира на забранено място и възпрепятства доставката на продукти или пътя на пешеходците. Къде ще бъде сложена граница?

Както виждате, ако използваме чисто материалистичното виждане за света и за човечеството за поясняването на първоначалния ни въпрос за човешкото призвание или естествени дарби, в един момент стигаме до ограниченията на този начин на мислене. Той не може да даде задоволителен отговор за произхода на личните, индивидуални таланти, нито може да обясни усещането за лична конкретна жизнена задача.

В действителност, личните ни таланти не са това, което пряко представлява нашето призвание или жизнена задача. Те улесняват поемането на определени професии, за да реализираме жизнената си задача. Но жизнената задача единствено може да се прояви в хода на живота. Тя може дори да бъде в съвсем различна област от тази на професията ни и да не се нуждае непременно от определен талант.

Ако се обърнем сега към втората възможност за отговаряне на въпроса за произхода на талантите ни, то това предполага наличието на едно по-висше, нематериално същество в човека, т.е. една „душевна сърцевина“. Тук не само намираме отговора на въпроса за личните таланти, но също и на това как някой със задача в живота, но без всякакви дарби, може да постигне удовлетворение. Броят на хората с жизнена задача, която не зависи от техните конкретни способности, т.е. от „благоприятна“ генна комбинация, е много по-голям, отколкото може да се предположи на пръв поглед.

Да вземем една особено трудна и трагична съдба като например смъртоносното заболяване на дете. Можем да се запитаме: „Каква възможност е имало това дете да превърне дарбите си в професия? То е имало някои способности, но е починало, преди да може да ги приложи. И възможно ли е въобще да е имало жизнена задача за осъществяване?“ Разбира се, при подобни съдби участват различни аспекти. Но често, в ретроспекция е възможно да кажем: “Да, това дете явно имаше жизнена задача – и я изпълни. Посредством смъртоносното си заболяване и справянето му с това заболяване.“ – често чуваме колко спокойни и уравновесени са децата, болни от фатална болест – „неговата задача е била да даде възможност на родителите си да добият друго съзнание за живота и смъртта, и това, което е съществено в живота.“ Много от хората с така наречените инвалидности често имат жизнената задача, просто със съществуванието си, да пробудят социална компетентност у своите болногледачи, да изградят у тях симпатия и желание да помагат.

И така, ако използваме втората възможност, за да отговорим на първоначалния си въпрос, ще видим, че човешката физическа или духовна същност са източникът на неговите или нейните копнежи и мотиви за действие.

Но все още не сме обяснили откъде тази лична жизнена задача – която ние повече или по-малко усещаме, чувстваме или съзнателно разпознаваме – всъщност произлиза. Както вече казахме, странно е как я усещаме, преди да си дадем сметка съзнателно, че я притежаваме – макар и да има и нередки трагични случаи на хора, които дори не забелязват жизнената си задача. Но човек със сигурност страда от последствията, когато не я изпълнява.

Личната жизнена задача съществува от самото начало, независимо дали си даваме сметка за това или не. Но не е възможно тя да идва от самото начало на живота ни, т.е. от времето, когато не сме имали никакво съзнание за себе си, когато сме били все още бебета. Надали сме решили каква е жизнената ни задача – изпитанията ни, въжделенията ни и целите ни – още като бебета. Следователно, това означава, че нашето призвание, нашата жизнена задача, както и естествените ни дарби, трябва да се основават на един контекст, на един период от време от преди бебешките ни години. Така че трябва да погледнем назад към времето преди раждането. Да, трябва да предположим пред-родилното съществуване на нашата истинска душевна сърцевина, преди да се опитаме да осветлим този етап от съществуването.

По принцип това са напълно рационални процеси на наблюдение, които ни подсказват, че трябва да сме съществували в състояние, при което не сме обитавали материално, физическо тяло. Трябва да сме били там, преди да се „инкарнираме“.

На много хора днес им е трудно да схванат такава идея – те се идентифицират толкова силно с материалното си тяло, че се усещат неразделно свързани с него. Да се мисли, че можем да съществуваме и без това тяло, а именно – като съзнание за себе си и света – им се вижда невъзможно. Идеята е: „Без тялото ми и мен ме няма.“

Бихме могли да изградим мост към хората, които разсъждават така, като им зададем въпроса: Ако загубят всичките си крайници, ще се почувстват ли само наполовина от това, което са били преди, след като половината от тялото им липсва – или ще продължат да бъдат същия човек със същото съзнание, същата способност да чувстват и т.н., въпреки загубата на крайниците си? Човек би очаквал да чуе от такива хора с материалистически – т.е. чисто материален – светоглед за сетивно възприемаемия свят, че сигурно ще вярват, че все още са „тук“, дори и да са претърпели загубата на части от физическото си тяло.

И все пак трябва да се съобразим с възражения от следния вид: Стига да имаме глава, ние сме все още тук – същите сме – защото съзнанието се намира в главата. Това се наблюдава при деменцията, при която мозъкът се влошава и човекът „изчезва“. Често се чуват подобни аргументи, когато разговаряме с хора, които са убедени в съвременния материалистичен светоглед. Но да се вярва, че човек вече не е тук, щом мозъкът се влоши, е измамно! Разбира се, че човек не се губи или разрушава, ако мозъкът му се влоши. Неговата природа наистина е природа на духовно същество, което никога не „изчезва“. Ако инструментът на земната ни обител се влоши, не можем да продължим да го използваме по същия начин както непокътнатия инструмент. Резултатите, които постигаме във физическия сетивен свят, ще бъдат различни, разбира се, ако дефектните „инструменти“ на тялото ни вече не са това, което някога са били.

* * *

И така, хайде да предположим, че има пред-родилно съществувание – състояние, в което ние съществуваме, но без физическо тяло. От това, което ни е познато тук, на Земята, остава нашето „съществувание“ – мисленето ни, чувствата и волевите ни импулси. Така че все още ще сме способни на всичко това, само че няма да го изпитваме вътре в тялото. Следователно ще съществуваме като една душевна сърцевина, която има самосъзнание и е нетленна, но сега възприема един свят, изпълнен с „битие“.

Ако това, което описахме като жизнена задача, наистина вече е съществувала преди бебешките години, то тя трябва да е била планирана по време на това нетленно, пред-родилно съществувание. И щом сме били в съзнание – тъй като никога не губим съзнание, а просто все още не сме поели физическо тяло – съвсем правдоподобно е да сме присъствали по време на създаването на бъдещата ни жизнена задача, на дарбите и на предпоставките, които ще ни бъдат нужни за изпълнението на тази жизнена задача.

Дали не е възможно и самите ние да сме формирали условията, които по-късно, в земния си живот, тъй ясно усещаме, че ни принадлежат? Може би някога сме знаели повече за условията и причините, които оформят сегашния ни живот на Земята, а после сме ги забравили, когато сме се потопили в тяло, екипирано със сетивни органи и крайници, пригодени за материалния свят, с което сега трябва да приложим жизнената си задача – но което ни пречи да си спомним за пред-родилните форми на съзнание?

С раждането си ние – т.е. съзнателната ни същност – се потапяме в тялото с неговите крайници и сетивни органи, и можем да предположим, че в началото сме били заети да изследваме физическия, сетивен свят. Едва постепенно ще започнем да си спомняме за нашия произход и истинския ни Аз, който в крайна сметка е независим от тялото.

А тези разсъждения могат да започнат, както казах, когато почувстваме – отначало може би съвсем смътно, но по-късно съзнателно – че през цялото време сме носили в себе си план за живота си, че се придвижваме към цел, или поне сме в търсене да открием тази цел, която вече е била отбелязана на въображаемата карта, която носим в себе си от самото начало.

Хайде за момент да приемем това като хипотеза и да направим още една крачка напред. Навлезли сме в този живот на Земята и сега търсим личната си жизнена задача, понеже имаме това смътно усещане за нея, за нашата цел. Може и да я открием, а може и да не я открием. Но един ден ще стигнем до Прага, който наричаме „Праг на смъртта“.

Хайде сега да разгледаме нещо, което е обратното на влизането на съзнателната ни същност във физическо тяло – т.е. обратното на пред-родилното състояние на нашето съществуване. Сега поглеждаме не към пред-родилното, а към състоянието след смъртта, отвъд Прага на смъртта. Какво се случва с нас там?

Това, разбира се, е един въпрос, който хората от край време си задават. В предишни времена хората са били по-мъдри от сега по този въпрос. Сега можем да се върнем към тази мъдрост и същевременно да запазим това, което сме постигнали в досегашното си развитие като човешки същества, което ни е позволило да станем независими от племенния начин на живот, от жреци и крале, и да станем самодостатъчни индивиди. Дори можем да използваме тази придобита мъдрост, за да се ориентираме в духовния свят, в който живеем, разбира се, без телесни сетивни органи.

Ако самите ние не сме изпитали все още преживявания извън тялото (в действителност, ние всички сме ги преживели и постоянно продължаваме да ги имаме, само че не винаги съзнателно), тогава можем да придобием известна представа за това, което ни очаква отвъд Прага на смъртта - чрез свидетелствата на безброй хора, които са имали т.нар. преживявания извън тялото.

Систематичното проучване на тези свидетелства започва едва през средата на двадесети век. Т.е. интересът към подобни преживявания се е пробудил не толкова отдавна. И едва оттогава нататък става възможно за хората с подобни преживявания да съобщават за тях, без да ги обявяват за луди.

Американският психиатър Реймънд А. Муди съставя първия сборник от свидетелства* на хора, които са били в клинична смърт – според съвременната дефиниция – за известен период от време. Това са свидетелства за преживявания, които, според медицинската преценка, не би трябвало да са изпитани поради факта, че нормалните телесни функции за съзнателно усещане вече не са били налице. Много от тези хора биха преминали през Прага на смъртта окончателно и биха останали в духовния свят, ако не бяха върнати обратно – т.е. съживени – със средствата на модерната медицина. Тези условия доведоха до това все повече хора да съобщават за възприятия и изживявания, които са изпитали, докато тялото им – което дотогава те най-често са вярвали, че е идентично с тях – няма как да е могло да им предостави никаква възможност за възприемане или съзнателен опит.

Всъщност милиони хора по света са имали подобни преживявания. Сега вече е невъзможно дори за най-убедения учен-материалист да ги обяви всички за луди – особено след като в основните си описания тези изживявания са общо взето еднакви. Дори само според статистическите изследвания на Берлинския университет в Германия се счита, че над три и половина милиона души са имали преживявания извън тялото!

Това, което ще бъде от особено значение за нас във връзка с темата на лекцията ни, е фактът, че почти всички засегнати – независимо от тяхната религия, социална или етническа принадлежност, възраст или пол, и независимо от факта, че тези преживявания, разбира се, са много лични – съобщават за ретроспекция, за един преглед на живота, който току-що са преживели, и който по правило се случва веднага, след прекрачването на Прага*, и ни дава следните възприятия и усещания.

Тази ретроспекция на живота е уникална с това, че през нея се преминава изцяло, бихме могли да кажем, „над-личностно“. Въпросните хора често я описват като подобна на триизмерен филм на целия им живот, преминаващ със светкавична скорост – понякога отзад напред, понякога отпред назад – с всички отдавна забравени подробности и чувствата, съответстващи на определени картини, но също така с мислите и волевите импулси – не само собствените, но също и на другите участващи. Събитията са представени от лична гледна точка, но едновременно с това и от гледната точка на останалите участници, което превръща ретроспекцията в начин за обективно усещане, вместо обичайната ни лична гледна точка. Следователно ретроспекцията притежава един напълно морален елемент, но засегнатите хора единодушно подчертават, че въобще не са се чувствали съдени или осъждани като резултат. Така човек наблюдава целия си живот и „участва“ обективно и неегоистично.

При много от хората изпитали такова извънтелесно преживяване – в зависимост от това колко дълго са прекарали в тази междинна област, и колко дълго са били, според външни белези, в безсъзнание – след това може и да се появи едно по-висше същество или човек да усети по някое време присъствието на това по-висше същество. Често то бива описвано като „фигура от светлина“, която тъй като е и жива, е също и източникът на светлина. В един изкупителен, животворен, осветляващ и обнадеждаващ смисъл, тази „светлина“ дарява увереност и позитивност. Същевременно усещането е, че тя е олицетворение на любовта.

Тази любов позволява на хората, в безтелесното състояние на съзнанието им, да се замислят отново за това, което току-що са видели, без заплаха или чувство на вина, и след това да си зададат въпроса: „Какво в живота, който току-що успях отново да разгледам в неговата цялост, беше добро, и кое – не толкова добро?“ Този въпрос се задава съответно с критериите светлина и любов, т.е. в съответствие с моралните принципи на това висше духовно същество. Въпросът се превръща в: „Кое от многото неща и действия в моя живот беше съществено според обективния критерий за любов и светлина? И кое от тях, според критерия за любов и светлина (истина), е било безсмислено и неполезно? Кое беше алтруистично и кое – егоистично?“

Нараства прозрението, че не всичко, което считаме за добро и правилно в нашите решения и начинания – или дори идеи и съждения относно някои ситуации и хора по време на живота ни на Земята – са били наистина добри или правилни в светлината на обективната истина – в светлината на любовта, която е безкористна. Хората, които са изпитали подобна близост до смъртта, често споменават, че живеещите на Земята хора много често са объркани в това отношение. С подкрепящото, поддържащо и разбиращо присъствие на духовното същество, душата може да проведе подобни размисли, без да претърпи емоционален срив. Виждането й за нещата става все по-обективно. Тя започва да вижда всички събития на Земята в съвсем друга светлина – в светлината на висшето духовно същество. В резултат от това се придобива напълно ново, много по-цялостно виждане.

Душата разбира, че като индивиди, с нашите мисли, чувства и действия, ние сме отговорни не само за себе си. По-скоро нашата истинска цел е по такъв начин да действаме в мислите си, чувствата си и действията си, че да сме полезни на общността – на по-широкото обкръжение от всички хора. Разбираме, че пряко или непряко, нашите мисли, чувства и действия винаги оказват влияние върху това обкръжение. Индивидът е отговорен – така го описват тези, които са преживели близост до смъртта – не само да се грижи за себе си, да бъде честен със себе си и пр. Негова отговорност е да се държи по този начин също и защото вътрешният му живот – който дотогава винаги е считал за личен – в действителност е също толкова важен за цялото човечество, колкото и за самия него. Сега, отвъд Прага на смъртта, си даваме сметка, че всичко, което сме сторили, чувствали и мислили, се отразява не само на нашето лично – и безсмъртно – духовно същество, но също така и на целия свят, на нашите събратя, на животните и на Земята.

На индивидуалната душа й става все по-ясно в тази ситуация, че тя носи в себе си вътрешното желание да даде нещо на този земен организъм, от който и тя е част – че иска да избърше, като слой прах, старото, преобладаващо чувство в земния живот, което винаги иска да получи нещо от света.

И така, въпросът за жизнената задача излиза на преден план.

* * *

Вече споменах изследователя на състояния близки до смъртта, д-р Муди. Първата му книга включва забележителното състояние близко до смъртта на един млад войник от Армията на САЩ, Джордж Ричи. В книгата на самия Джордж Ричи – Завръщане от отвъдното – той съобщава за преживяване, много сходно с това, което току-що обрисувах. На фона на жизнената си ретроспекция, той описва какво е изпиталq когато съществото, което излъчвало светлина и любов, което той определя като Христос, го пита: „Какво си направил с живота си?“ Тогавашният 19-годишен, който дотогава е водил един обикновен живот, с обикновени мотиви и цели (като например да постъпи в добър университет или да спечели значка за заслуги от Бойскаутс), е бил принуден да си даде сметка, че дотогава не е мислил, нито постигнал нищо съществено, което да представлява някаква заслуга в светлината на истината и любовта. Той изпитва това просветление в присъствието на любящата, симпатизираща светлина.

С любяща загриженост светлинното същество искало да го накара да види, че все още може да предаде по-голям смисъл на живота си, (който, разбира се, все още не бил приключил) – че може да даде нещо на света, и че все пак трябва да направи нещо с живота си, за да може един ден да се върне към този момент отвъд Прага на смъртта и да даде друг отговор на същия въпрос. В бъдеще, по време на прегледа на приключилия си живот, да може да каже, че макар и да не е вършил всичко винаги правилно, все пак е положил усилия и със сигурност е успял нещо да постигне! Тогава животът му би имал смисъл за света (а следователно също и за него)!*

Характерно за близките до смъртта преживявания е, че хората, които ги имат, не остават в духовния свят, а след секунди или минути се завръщат в земния си живот. Те не умират „окончателно“, поради което и говорим за преживявания близки до смъртта. На тях им се дава втори шанс, така да се каже, да рестартират живота си в съответствие с действително смислени гледни точки. И почти винаги ни се казва, че съответният човек не се връща към предишния си начин на живот, т.е. вече не продължава да действа по същия начин както преди, а започва да живее според съвсем нов критерий за ценности. Човек става много по-буден и дискретен, мрази конфликтите и насилието, ежедневните дрязги и егоистичните амбиции. Най-често избира „работа“, в която започва да действа по малко или повече забелязващ се начин, според по-висши – бихме ги нарекли „божествени“ – принципи, които човекът се е научил да познава и уважава по време на нетленното си състояние. Вътрешното, не лично – и следователно безкористно – желание на такъв човек е да смята всеки човек за обичан от съществото от светлина и любов, и да иска да даде нещо благотворно и полезно на братската човешка общност.

Но не всеки преживява такова пробуждане и не всеки има близки до смъртта преживявания. И не всеки е запознат със съответната литература. Някои хора успяват да прегледат живота си критично, когато са изправени пред смъртта, в старостта си, или когато са засегнати от смъртно заболяване. Тогава могат да възникнат въпроси, които по-рано не са били задавани, от сходно естество с въпроса за съвестта, който божественото същество задава на Джордж Ричи. Изправен непосредствено пред Прага на смъртта, човек може внезапно да си зададе въпроса: „Дали наистина направих всичко както трябва в живота си и дали постигнах това, което можех да постигна?“ Или по-скоро: „Положих ли истински усилия да напредна по начин, който е траен и действително важи?“ И тогава, както често се случва, човек си признава: „Ах, де да имах още малко време! Щях да направя много неща различно!“ Но тогава е вече прекалено късно…

Какво чувстват тези хора, когато застанат пред Прага на смъртта? Какво може да им даде утеха, надежда и перспективи? Към какво могат да се обърнат? Може би като начало към религията си – към религиозната институция, към която принадлежат и за която, в такава ситуация, изведнъж се сещат! И те си задават въпроса: „Какво казва учението на религията ми относно тази дилема? Какво казва за това, което ме очаква след смъртта?“

И сега трябва да си дадем сметка, че не само еврейската или ислямската религии, но също и християнските деноминации – които по традиция преобладават в Европа – учат своите вярващи на нещо за „вечния“ живот. Този „вечен живот“ обаче въобще не се разбира по същия начин, който първоначално се е имало предвид когато, според свидетелствата на евангелистите, Христос Исус е говорил за „вечен живот“. Християнското учение тълкува днес тези думи сякаш се отнасят до един вечен живот след смъртта. Т.е. душата ще се „възроди“ – ще преодолее смъртта след смъртта на тялото и после ще живее вечно като душа без тяло, в един чисто духовен свят – в един красив или ужасен духовен свят.

В действителност, обаче, в ученията на основните християнски деноминации отсъства най-важният принцип за развитието! Именно този принцип на развитието ще бъде изтъкнат в размишленията ни тази вечер. Моля, не ме разбирайте погрешно. Нямам предвид, че Християнството или Христовата мистерия не притежават принципа за развитието! По-скоро имам предвид съвременното (популярно) тълкувание на Светите писания. Ако не сте добре запознати с Новия завет, може би ще се удивите като чуете, че в тях има пасажи, които ясно сочат, че отделната човешка душа не живее само веднъж на земята.

Знанието за прераждането е било толкова очевидно в онези времена, че когато Господ пита учениците си кой според хората е Той, те отговарят съвсем естествено: „Някои казват Йоан Кръстител, а други Илия, други пък Йеремия или някой друг пророк“ (Мат. 16:14). Също така, фарисеите направо питат Йоан Кръстител за предишната му инкарнация (Йоан 1:21), а самият Христос Исус казва на учениците си: „Да, той е Илия, който пак ще се завърне“ (Мат. 11:14).

Идеята за повтарящи се земни животи е била толкова очевидна по онова време, че евангелистите не са счели за необходимо да я обясняват. Била е споменавана случайно. От друга страна, никъде не се споменава, че развитието на човешката душа се прекратява с появата на Бог на Земята или от Неговия саможертвен акт. Следователно, „вечният живот“ не се отнася до едно безкрайно съществуване в нирвана – в небесното царство – а по-скоро до факта, че душата вече не губи съзнание след отделянето си от тялото.

Този нов аспект в развитието на човешката душа е свързан с факта, че Христос е „разпространителят“ на Светия дух. Това означава, че съзнанието на отделната човешка душа бива разпалено. Започва една нова ера, която постепенно води човешкото същество от, така да се каже, незрелия етап на груповото съзнание, към индивидуално съзнание. Това не означава самосъзнанието на душата. Човешките същества са го притежавали още преди две-три хиляди години. Това, което означава е, че човешките същества са способни да станат независими и в духовното си съзнание. По-рано те не са могли да открият собствената си съзнателна връзка с божествената мъдрост и са зависели от духовния авторитет на свещеник, на посветен или на някой, който да ги ръководи и да е избран от по-висш авторитет. И това духовно съзнание сега остава с тях и след смъртта. С осъзнаването, че притежават безсмъртна душа, те стават наистина безсмъртни. Те могат да придобият съзнание за собственото си безсмъртие – безсмъртието на сърцевината на душата им, на техния „Аз“.

Следователно, по време на живота им на Земята, човешките същества стават способни да изградят и поддържат тясна духовна връзка с духовния свят. Сега човешките същества са придружавани от „застъпника“ (Йоан 16:7) – както Христос също нарича Светия дух – Духът на Истината. Хората сега ще могат да разбират по-висши морални принципи като помощ за развитието на душите им, и следователно няма повече да се нуждаят от високопоставени свещеници да им предписват морални закони, които да следват, без да знаят защо.

Всеки, който притежава дух, сега може да поеме отговорност, в по-висшия смисъл, за себе си и за света, в който живее.

Това (остаряло) разбиране за „вечния живот“, което е обратното на това за „втората смърт“, спомената в Откровението на св.Йоан – а именно духовната смърт – е било поддържано от Християнската църква през много векове. Разбира се, Църквата е знаела за тайния принцип на развитие на духовно-знаещите души, въведен от Христос, и е знаела за новата духовна зрялост, която всеки човек може да развие – един факт, който обаче не е съвместим с институционалните претенции за власт на по-късните еклесиастични духовници, поради което е безцеремонно премахната от доктрината на Римокатолическата църква чрез догма. Оттогава вярващият човек, който пита за съществуванието след смъртта, се обучава в доктрината за „вечния живот“ в царството Господне на небето или пък за вечния огън в ада – в зависимост от това дали Великият, който „претегля“ душите на хората, ще счете човека за достоен да живее вечно в царството небесно.

Но ако истинският вярващ се вгледа малко по-отблизо в изискванията, които трябва да бъдат изпълнени, за да живеем вечно в рая, той или тя няма как да не види, че надали има и шепа хора в цялата човешка история, които да са успели да задоволят напълно тези изисквания през земния си живот. Независимо колко добри християни сме били и колко сме се старали да следваме християнските принципи в идеали, при една честна самооценка ще трябва да признаем, че многократно сме изоставяли тези принципи, и че в крайна сметка не сме успели да осъществим в живота си тези високи етични идеали.

Какво означава това? Бихме могли да си кажем: „За какво да полагам усилия? Целта е недостижима. Просто не мога да го направя през този кратък живот. Така животът няма никакъв смисъл. За какво въобще живеем? Какво, и най-вече защо, трябва тук да се постига нещо?“

На този етап всъщност има само две алтернативи. Или ставаме атеисти и се задоволяваме с идеята за нищото  след смъртта – т.е. идеята за живота като единичен епизод (която, впрочем, не е много по-различна от идеята, че след единствения ни живот, отиваме направо – и остава вечно – в рая или ада). Тогава можем да станем циници и убедени егоисти. Или човек може да ползва духовните инструменти, които ни е дал Христос, и да поеме по пътя на познанието, за да открие какво наистина представлява съществуванието след смъртта.

На това място по-рано направихме пауза. Чрез внимателно наблюдение и здрав разум, може да се изгради здрав мост към прозренията за истинските условия, тъй като те се проявяват във всичко, което се случва тук на Земята.

Всеки човек, независимо дали е атеист или вярващ, има естествени стремежи в живота си: ние искаме да предадем смисъл на живота си, искаме да си поставяме цели, да имаме идеали. И като правило сме готови да се подчиняваме на законите на една (политическа) държава – на базата на нейното разбиране за добро и зло, за правилно и неправилно – които съществуват, за да предпазят доброто от злото и правилното от погрешното.

Дори атеистите ще се потиснат, ще станат агресивни, ще затъпеят или физически ще заболеят, ако не могат да живеят живота си като индивидуален „Аз“. Ето защо атеистът разполага с вътрешен компас, основан на неговата или нейната душевна сърцевина (колкото и да го отричат). Във всяко човешко същество има едно по-висше същество, с което то може да се свързва съзнателно. Това същество дава на всеки от нас възможността да развие съвест, да осъзнае отговорността, отдадеността, съпричастието, готовността за саможертва, чувството за справедливост… Всеки човек притежава в себе си семето на волята да изпълни живота си със смисъл. Ние имаме смътното или по-ясно усещане: „Нещо ме кара да постигна едно или друго, да изпитам едно или друго. С други думи, в живота ми има някакъв план или насока – дори и да не мога съзнателно да го открия или да го приложа.“

Всеки средно внимателен човек, вслушващ се в своята вътрешна същност или дори вслушвайки се във външния свят, ще се запита как може да изпълни живота си със смисъл, когато смисълът на човешкия живот остава непознат за него. Той ще стигне до момента в размислите си, когато ще си каже това, което споменах по-рано: „Това, което ме прави отделен човек, моите лични способности, както и недостатъците и склонностите ми, които са естествено мои, трябва да водят началото си от един контекст, който се простира назад до преди раждането, защото тези черти вече са съществували при раждането ми. Така че трябва да са били установени като част от един по-голям план за моето индивидуално същество, в една среда, в която аз все още не съм разполагал с физическо тяло.“

Обаче човек обикновено открива това, което нарекохме жизнена задача, след известен брой години живот, и големият процес на обучение започва едва когато сме го схванали. Но един ден ще стигнем до края на жизнения си път на Земята и, поглеждайки назад, ще си кажем: „Да, макар и да имах късмета да премина през процеса на обучение, защо едва сега съм малко по-мъдър – в края на живота си, когато вече няма да мога да приложа тези прозрения?“

Само хората, които са имали близко до смъртта преживяване, получават (втори) шанс. За тях въпросът дали са използвали живота си смислено, възниква най-вече в началото или средата на съзнателния им живот, защото това събитие е част от съдбата им. Те все още разполагат с време да допуснат висше познание да се влее в живота им и съответно да се променят. Но повечето хора ще се изправят пред този въпрос и последвалите прозрения едва след „окончателното“ им прекрачване на Прага на смъртта.

Тогава какъв е смисълът на пред-родилния план за живота и на посмъртния преглед? За какво служат те, особено ако предположим, че животът на Земята е единственият?

Когато се замисляте по тези въпроси, вие вече се намирате на правилен път към познанието. Защото всъщност има едно единствено смислено заключение, което може да се извлече. Цялата идея за човешкото съществувание е безсмислена, ако човек има материалистичен (и в крайна сметка – атеистичен) светоглед или ако вярва в Църковната доктрина, че се живее само веднъж. Тогава – и само тогава – идеята за човешкото съществувание губи смисъл. Тя няма никакъв смисъл, ако продължаваме да приписваме развитие само на човешкия род, но не и на отделния човек. Развитието на индивида не може да бъде осигурено само чрез един живот – особено при съвсем различните условия на живот, в които хората се раждат.

Всичко сочи към това, че прераждането е реалност за индивидуалния човешки дух – за това, че има многократни животи на Земята! Да разгледаме това с помощта на една рисунка:

 

 

Така че имаме, и това вероятно е неоспоримо, период на човешкото ни съществувание - земния ни живот, който се простира между началната и крайната точки на раждането и смъртта. В рамките на този период усещаме някаква жизнена задача, жизнен план. Той преминава през земния ни живот като червена нишка.

Сега, установихме, че нишката не започва от раждането, а се простира отвъд момента на раждането, т.е. назад до пред-родилното, а именно духовното съществувание [виж „А“ във фиг.2]. И не свършва със смъртта, а също така се простира отвъд тази точка в след-смъртното съществувание [„Б“], където ни очаква изпълнението на плана.

 

 

Сега можем да видим как сферите „А“ и „Б“ са идентични. Червената нишка, която минава през земния ни живот, започва и свършва в същата сфера: духовния свят. В този духовен свят се подготвя работата (а именно преди раждането) и после (а именно след смъртта) тя се реализира. Но двете са близо една до друга.

Когато прекрачим прага на физическата смърт, не навлизаме в нищото. Нито пък пристигаме в рая или ада, където да останем вечно! Вместо това, ние взимаме участие в голяма дейност. Защото в тази сфера – духовната сфера – сме заети със съзнателната подготовка за следващата ни инкарнация, както и със съзнателното оценяване на тази инкарнация. По време на процеса на оценяване нашите заслуги, както и нашите недостатъци и пороци, биват показани в светлината на истината. Ние не срещаме един наказващ Бог. Напротив, изпитваме – както свидетелстват тези, които са имали близки до смъртта преживявания – последствията от собственото ни поведение на разчитащи на себе си човешки същества, в контекста на реалността на духовния свят, чиито принципи са безкористността и любовта.

Ако прочетете описанието на Джордж Ричи на неговото близко до смъртта преживяване, ще откриете една сцена, в която се потвърждава, че не Господ ни прогонва от спокойствието на светлината и любовта, а това сме самите ние, ако поне не се опитаме да се освободим от пороците си. В книгата му биват описани посмъртните души на пияниците, които не могат да утолят пристрастието си, защото вече нямат физически тела. От този доста краен пример става ясно, че човек не се отървава просто от лошите си навици след смъртта, ако не е успял все още да се отърве от тях приживе. Човек по-скоро изпитва един вид „ад“ по време на съществуванието си след смъртта, ако тези лоши навици са били прекалени. Душата желае нещо – тя копнее по нещо, което може единствено да бъде задоволено във физическо-материално тяло, което обаче вече е изхвърлено. Желанията евентуално трябва да бъдат преодолени.

Когато приключим прегледа в след-смъртната сфера и в пълно съзнание и обективно се сблъскаме с това, което сме сторили, мислили и чувствали и последствията от това в общия контекст на космическото съществуване на света и на човешкия организъм, в един момент ще усетим как едно или друго нещо в живота ни е било фалшиво. Ние съжаляваме за това и с удоволствие бихме го поправили. Но това не е възможно. Прекалено е късно! Тялото ни е било изхвърлено. Ние сме „умрели“.

Това е моментът, когато на душата й става ясно как е възникнал нейният жизнен план, откъде всъщност произтича жизнената й задача, която човек винаги е усещал подсъзнателно, и защо той има определени дарби и известни слабости от раждането си нататък. Душата усеща: „Тук, в прегледа на изминалия ми живот, се корени новият ми жизнен план! Съзнанието ми не умря с телесната ми смърт. Напротив.“

Моята (нетленна) същност по-скоро разбира, че жизненият ми план трябва да е бил последствие от един по-ранен, предишен живот – защото сега, когато животът ми е свършил и погледна назад към постиженията си, към новопридобитите умения и прозрения, които вече не мога да използвам, както и пропуските ми и грешките, започвам да разбирам и да се надявам някой ден да имам още един живот на Земята. В този нов живот ще мога да разгърна прозрения и способности, които придобих през живота, който току-що свърши. Те ще бъдат от полза на света! А пропуските и грешките също трябва да бъдат изкупени, защото сега разбирам, че са такива, в светлината на живата истина. Това си казва душата след смъртта. И така решава да започне нов живот.

С това може да ни стане ясно кой всъщност ни е дал жизнената ни задача. Това сме самите ние! Безсмъртната сърцевина на нашето същество, нашето духовно съзнание – с помощта на висши духовни същества – е замислило нашия жизнен план по време на пред-родилната фаза и го е подготвило посредством резултатите от предишен живот. Нашият истински „Аз“ е този, който всъщност живее „вечно“ от една инкарнация в друга, за да се развие все по-благотворно.

Това, което също така наричаме карма, е съ-сътворено в свобода и знание от собствената сърцевина на нашето същество! Този жизнен план е изработен толкова перфектно от мъдрите духове, от Христос – „Владетелят на кармата“, както Рудолф Щайнер го нарича – че във всяка своя подробност той е резултат от собственото ни мислене, чувства и намерения на волята от предишния ни живот, така че да можем да преминем към по-нататъшното си развитие в пълна свобода.

Посмъртният преглед задейства приемането на решение за още един живот, за нов кармичен план. А кармичният план е предпоставка за по-нататъшното ни развитие, което трябва да продължи през много животи. Виждаме във Фиг.2, че прегледът след смъртта в духовния свят е свързан с кармичния план за един нов, бъдещ живот [„Б“], и че предишният жизнен план се основава на прегледа на един земен живот, който се е състоял по-рано [„А“, виж Фиг.3]

Прераждането и кармата са извън всякакво съмнение и те са резултат от свободната, съзнателна човешка индивидуалност. От момента на пробуждането на нашия Аз в „преломния момент на времето“ ние започнахме да ставаме господари на нисшия си аз, на нашия егоизъм, с помощта на многократни земни животи и кармични планове – така  тръгнахме на Земята в посоката на по-висш стадий на съществувание.

След като не се държим в живота като идеални Бодхисатви,* имаме нужда от още един живот – в светлината на всеобхватното добро – както и желание за по-нататъшен живот.

Не е трудно да се разбере този логичен „духовен механизъм“ на развитие на човешкото същество и човешкия организъм. Защото нерядко и други обстоятелства ни се притичват на помощ – например чувството, че сме изпитали нещо и преди (Déjà vu). Много хора – вероятно всички – са изпитали това усещане, независимо дали са чували за прераждането или не.

 

 

Не искам да се разпростирам прекалено на тази страна на въпроса – само да дам пример. Изпитвали ли сте някога усещането като пристигнете на някое място, че сте били там и преди, въпреки че в действителност то ви е съвсем непознато? Чувствали ли сте някога особено притегляне към определено място, време, епоха или литературно движение или жанр? Или имали ли сте някога усещането, когато се запознавате с някого, че вече го познавате, макар и никога преди това да не сте го срещали? Някои симпатии и някои антипатии са все признаци на предишен живот. Въпросът с генетиката също може да бъде разбран по-добре на този фон. Духът е първият и последният причинно-следствен принцип, а не материята. Именно индивидът създава по време на пред-родилната фаза съответното тяло, което да улесни успешното постигане на жизнената ни задача.

Моцарт не се е появил от нищото като гений на музикалното композиране просто защото е наследил способността за това. По-скоро индивидът, който по-късно се превръща във Волфганг Амадеус Моцарт, се е нуждаел от гените за постигане на своя жизнен план и те са се намирали в семейство Моцарт. Това важи и за хората, които страдат от определено заболяване. Отначало човек може да чувства, че не е честно човек да се разболее от някоя болест, може би дори по рождение. Но при определени обстоятелства, за този човек (или, както вече показахме, за неговите роднини) това е най-добрата кармична ситуация да преживее нещо, който никога преди това не е изпитал. Често когато човек се сблъска с трудно хронично заболяване, той надраства себе си. Освен това, важното не е толкова дали ще превъзмогнете болестта, а какво правите, докато сте болни, какви прозрения или преобразяващи конфигурации на съдбата ще произлязат от това.

Един текущ пример. Може би сте чули, че бившият външен министър на Германия и вицеканцлер Гуидо Вестервеле, написа книга за своята съдба с острата левкемия, от която се разболя преди година и половина. Той говори открито за това как се е борил с „демоните“ си по време на болестта и как е стигнал до прозрението кое всъщност е важното за развитието на Земята. Чрез болестта си, той успява да усети кое е наистина важно в живота: любовта. Изглежда сякаш болестта е израз на кармични причини, свързани с истинската жизнена задача на Гуидо Вестервеле. Живите изрази, донякъде колоритното и понякога провокативно поведение на известния политик, са може би причината сега – когато има нещо важно за казване (а именно нещо трансцендентно за смъртта) – хората са готови да слушат. Така че същественото тук не е политическата му длъжност, а болестта – само че индиректно. Същественото е, че тези прозрения са узрели в него и че поради това, че той говори или пише за тези прозрения, наистина много хора са стимулирани да имат духовни мисли.

* * *

Днес много хора се стремят към дълголетие, обаче същевременно никой не иска да остарява. Това е абсурдно положение. Всеки, който се замисля сериозно за прераждането, не се тревожи толкова много за остаряването или за дължината на живота си. Този въпрос не му тежи и той не изпитва никакъв страх от смъртта. В действителност той има чувството, че всъщност е доста хубаво физическото тяло да бъде изхвърляно от време на време. Защото не е възможно в едно единствено тяло и в единствения контекст на съдбата, в който сме родени, душата ни да натрупа всичките преживявания, от които се нуждае, за да се усъвършенства.

Ако човек е категорично против имиграцията на бежанци - да вземем още един текущ пример – ако човек е неспособен или не желае да изпитва емпатия, да чувства състрадание, или просто да разбере, че има логика в това човек да бяга от собствената си страна, за да осигури свобода за себе си и семейството си от постоянните бомбардировки, преследване и изнасилвания, то в даден момент този човек ще трябва да се прероди в тяло или подредба на съдбата, в което да придобие подобен опит, за да може да развие емпатия и разбиране като съкровища в душата си.

Впрочем, в повечето случаи човешкото тяло губи жизнените си сили веднъж щом „Азът“ е изпълнил своята жизнена задача или когато вече няма перспектива да го стори в този си живот.

* * *

В заключение бих искала да добавя, че кармата, така както се разбира в Християнско-антропософски смисъл, не е обвързана с „предопределеността“. Зависи изцяло от отделния човек дали той или тя ще следва жизнения план, който са изготвили преди раждането си, и ако е така, как да го приложат. Няма как да бъде иначе, ако действително мисията на човека е постепенно да се развие в същество, което напредва по отношение на висшия морал, което в един момент дори ще одухотвори и тялото си и ще става все по-независим от материалното си обкръжение. По всяко време в живота за нас е възможно – с „морално въображение“, както го нарича Рудолф Щайнер – да заобиколим предварително определени кармични ситуации. Винаги сме свободни по отношение на изготвения преди раждането жизнен план. Ако всичко беше предопределено, човек никога не би се превърнал в отговорно същество, способно свободно да избира доброто и вярното. И накрая, ние самите, нашият мъдър „вечно жив“, духовно осъзнат „Аз“, е който прави избор по време на пред-родилния период, както и по време на земния живот.

Тази свобода е пряко свързана с Христовото събитие. Не може дори да се помисли за Християнство – то би изгубило значението си – без да се има предвид фактът за прераждането. Защо? Централният аспект на Християнството е Възкресението. Но какво е Възкресението? По-рано споменахме за това. Възкресението е всъщност шанс за индивидуално по-високо развитие. То е пробуждането след смъртта, продължаването на съзнанието след смъртта и, чрез това, способността да се състави жизнен план в светлината на обективността и истината – който предлага на душата възможността в следващата си инкарнация да действа с оглед на по-високото си развитие.

Това разбиране за кармата и прераждането е най-голямата разлика между християнските и будистките виждания. Това различие също прави разбираем факта, че според християнското разбиране, човек не се преражда в животно, независимо дали това е мравка или примат! Защото значението на реинкарнацията е в това, че душата – цялото ни същество – се развива до по-висок стадий от един живот към друг, че набира различни видове опит, за да може постепенно да се превърне в божествено човешко същество.

Това е свързано с Христос. И също така е причината, поради която хората, които са имали близко до смъртта преживяване, съобщават за едно духовно същество, което се появява пред тях под формата на любов, топлота и светлина, и отваря очите им за по-висшата им цел.

Това Христово същество ни позволява да разпознаем кармата или поне най-основните й качества – чрез близко до смъртта преживяване, чрез след-смъртния преглед – и също към какво трябва да се стремим, за да оползотворим живота си по-ефективно от гледна точка на висшите принципи, чрез вътрешна среща в земния живот с Христовото същество благодарение на медитация. Христос ни позволява да развием разбиране за конструкциите на съдбата, в които понякога се чувстваме като в капан. Той ни показва изхода от привидно безнадеждни ситуации.

Въпреки че приемането на факта за прераждането все още не е стриктно казано познание за кармата, то е необходима предпоставка за разкодирането на собствената ни карма. Чрез християнското разбиране за кармата можем да осъзнаем как личната ни съдба се намира винаги във връзка със съдбите на душите, свързани с нас кармично – и дори с цялото човешко душевно братство. Това разбиране ни води до оценяване на съдбата на другите и ни освобождава от страшната заблуда, че сме сами. Имаме възможността за по-високо развитие чрез кармичните ни връзки с други хора!

Когато развиваме подобни мисли, ние влизаме в контакт с нашия „Аз“, с „Аза“ на всички „Азове“ – Христос. Защото този велик „Аз“ работи в нашия „Аз“ в хода на земния ни живот.

Това, което оказва дълбоко въздействие върху хората, които са имали близко до смъртта преживяване и ги кара да променят живота си толкова коренно, е приемането след смъртта на собствената им свещена индивидуалност съществото на Христос. Това им оказва толкова дълбоко въздействие, защото те знаят, че са желани и обичани като безсмъртни индивиди. А това е основата за добиването на куража, въпреки повторните провали и борби със собствените им недостатъци, да следват по-високи морални принципи – както и да правят жертви – не само за личния си напредък, а и за този на човечеството като цяло.

Развиването на съзнателно отношение към духовния свят именно чрез мислите за прераждането и кармата, е съществен – всъщност, най-същественият – акт в нашия живот. Това е, така да се каже, един акт на познание, който постила пътя за един наистина смислен начин на живот.

Именно към това антропософията иска да насочи вниманието ни: че има начини и средства да се придобият знания за смисъла на живота ни днес, без да чакаме смъртта – без да трябва да се надяваме за близки до смъртта преживявания. Има начини и средства за постигане на висше познание през земния ни живот – да, да го сторим е нашата мисия! Това е причината, поради която Господ стана човек.

Нарастващото разбиране на по-висшите закони за прераждането и кармата ни поставя на щастливата позиция да оформяме съдбите си съзнателно, като свободни духове, без да се чувстваме вързани към предопределеността. Това е дар от Христовото същество, който човек днес може да приеме. И по този начин ние ще застанем – до известна степен – до Бог. Това е казал Новалис* афористично за Бог и нашето бъдещо човечество: „Бог иска богове“. Постепенно ще станем отговорни за света, съзидателни същества с вечни съзнания за божествените принципи, които свободно сме приели за свои, и които се стремим да реализираме на земята.

* Антропософия е име дадено на духовната философия, основана от Рудолф Щайнер (1861-1925г.)

* Универсални минимални доходи в социално-политическа политика на прехвърляне на финанси, при която гражданите на даден народ редовно получават законно определена и равна безвъзмездна финансова помощ, изплатена от държавата, без проверка на доходите. Основно заплащане може да бъде определено на национално, регионално или местно ниво. (Википедия).

* Реймонд Муди, Живот след живота (Mockingbird Books, 1976).

* Авторката тук има предвид „прага“ между физическия и духовния свят.

* Виж Приложение 2 за цитата и за по-пълен контекст.

*В Будисткото учение, Бодисатвите са просветлени същества, които са отложили влизането си в рая, за да помагат на другите да постигнат просветление.

* Георг Филип Фридрих Фрайхер фон Харденберг (2 май 1772 г. – 25 март 1801 г.), по-известен с псевдонима си Новалис, е бил немски аристократ от осемнадесети век, поет, автор, мистик и философ от ранния немски романтизъм.