АНТРОПОСОФИ И ЛЕКАРИ
1923 и 1924г. са повратни години в живота на Ита Вегман. Събитията от това време са определящи за остатъка от живота й. Тя навършва четиридесет години на 22 февруари, 1923г. Дошла е в Арлесхайм, за да основе клиника в близост до Гьотеанума, надявайки се на по-близко сътрудничество с Рудолф Щайнер. Тази надежда се сбъдва и многократно надхвърля очакванията й. Малката й клиника процъфтява и се развива. Разширението чрез добавянето на „Зурихоф“ се оказва мъдро решение. Покрай съветите и участието на Рудолф Щайнер по време на консултациите с пациенти, все повече пациенти идват при нея. Практиката й в Базел й гарантира добро препитание. Независимо колко е заета, тя често е в движение и често е ходела на домашни посещения.
Макар често да е имало недостиг на хора и колегите й да са били винаги под напрежение, работата, за онези, които са можели да се справят с изискванията, е била значима, изключително интересна и човешки сърдечна. Всичко в нейния кръг е било интензивно, неочаквано и оживено – пациенти и гости пристигат от цял свят. Имала е по-млади колеги, които да я заместват, а броят на сестрите и сътрудници в кухнята и администрацията постепенно се увеличава. Сътрудничеството с Оскар Шмидел се развило много добре през годините и неговата лаборатория, която се намира сега до Клиниката, се оказва много полезна.
Понеже Ита Вегман била много заинтересована в разпространението на многото нови лекарствени препарати, на нея й се налага да се занимава със съдбата на Футурум повече отколкото й се е искало. През април 1923г. е взето решение корпорацията да бъде слята с ILAG, която е създадена по нейно предложение. Това води до постепенната ликвидация на дружеството. Интелигентната й инициатива относно цялата тази работа е била от определящо значение за освобождаването на Щайнер от това бреме. По време на многото заседания на управителния съвет, той е свидетел не само на хладнокръвието на Вегман и чудесния й усет за бизнес, но също така и на добрия й късмет при взимането на финансови решения. Тя не избягва трудностите. Напротив, нейното участие води до положителни резултати. На него това му харесва.
През малкото години, по време на които наблюдава антропософския живот в Арлесхайм и Дорнах, на нея й става ясно, че той почти – а може би и съвсем – не притежава структура. Присъствието на Щайнер запалва страхотна решителност у хората да взимат лично участие. В някои случаи тази активност става прекалено наситена и води до необуздана дейност. Хората вече не му обръщат внимание, нито забелязват, че дейността им може би не е „за доброто на всички.“ На постоянно разрастващите се антропософски дейности им липсва център.
Изглежда е имало няколко души, които, след разрушаването на Гьотеанума, действително постепенно са разбрали, че движението, към поето принадлежат, винаги е считало Щайнер просто за учител. Те осъзнават, че „обществото“, за което толкова се говори, не е всъщност функциониращ организъм – че не се е появила международна организация, и че съществува пълна липса от социални структури.
Отношението на Ита Вегман към Рудолф Щайнер и към Антропософското общество бива преобразено по-скоро чрез промяна във волята, отколкото чрез мисловен процес. Може и събитията от нощта на пожара да са били определящи. Каквато и да е била причината, сега тя се поставя изцяло на разположение на Рудолф Щайнер. След многото години, през които е приемала помощта му за нейните проекти, сега тя започва да действа в подкрепа на неговите цели. Следователно, нейната дейност се разширява с неочакван интензитет и скорост. Започвайки веднага, на Нова година 1923г., тя, заедно с още няколко души, формира комисия за възстановяване на Гьотеанума. Моли всеки, когото познава – особено познатите си в Холандия, - за финансова помощ. Едновременно с това, предлага план да се намерят хиляда души и всеки от тях да дари хиляда швейцарски франка за новия Гьотеанум. Поради девалвацията на парите в Германия, тя няма никакви очаквания за помощ оттам. Вместо това, тя се надява на Швейцария, Холандия и още няколко държави. Всеки търси дарители сред своя кръг от познати.
През първите месеци след пожара, някои от антропософите започват да се питат дали има начин Антропософското общество да бъде защитавано духовно от публичните нападки, които драматично се увеличават. Години наред в пресата се подклаждат обвинения против Рудолф Щайнер и Антропософията, а също така и чрез брошури и листовки по време на различни събирания.*1 Волфганг Вахсмут, от издателството на Der kommende Tag в Щутгарт, изглежда пръв поставя този въпрос пред Рудолф Щайнер. Вахсмут се запознава с Антропософското общество през 1919г. чрез граф Лершенфелт и е бил особено заинтересован от идеите за Троичния социален ред. Щайнер откликва положително на въпроса и го съветва да се разбере и с други хора, които също се интересуват, за да започнат да работят заедно. Тогава Вахсмут се обръща към по-малкия си брат, Гюнтер Вахсмут, който работел в администрацията на Гьотеанума. Гюнтер Вахсмут вече бил осъществил подобен импулс веднага след пожара, когато организира група от тридесет млади мъже да защитават Щайнер, както и останалите сгради в Дорнах. Граф Лершенфелд също се тревожи за безопасността, както и група други антропософи. И така, първата сбирка на този кръг се състои в дома на Щайнер в Хаус Ханси в неделя, 27 май, 1923г.
Един от резултатите от кризата в Антропософското общество е, че става все по-трудно за неговите сътрудници, както и за членове на обществото, да се срещат лично с него. Докато преди бе възможно просто да се обърнат към него с личните си проблеми, сега той сякаш става все по-малко достъпен. Прави впечатление, че вече сякаш не иска да бъде тъй достъпен както преди.
На една среща в апартамента на Гюнтер Вахсмут по време на подготовката на планираното събрание, това тревожно положение се обсъжда. Един от присъстващите описва разговора. Участниците са: Ита Вегман, Оскар Шмидел, Мария Рьошл, Алберт Щефен, Гюнтер Вахсмут и Валтер Йоханес Щайн. Следното изказване на Вахсмут се цитира: “Това, което можем да правим, е да се свържем тясно с д-р Вегман, защото тя е единственият възможен канал за връзка с д-р Щайнер сега.“ Свидетелят намира тази забележка за характерна за ситуацията такава, каквато много от членовете са я усещали по онова време. Тези думи се запечатват в паметта му, но тяхното значение, казва той, има смисъл само ако човек е забелязал как съвместната работа на Рудолф Щайнер и Ита Вегман става все по-интензивна. Не минавал нито ден, без Щайнер да посети Клиничния терапевтичен институт сутринта и да остане там дълго време. А често и Ита Вегман е ходила при него следобед или привечер за допълнителни разговори. По-късно (от есента на 1923г.), Ита Вегман често се присъединява към Щайнер в неговото ателие, след лекции, за да могат да работят върху книгата по медицина. (Оскар Шмидел, Aufzeichnungen {Бележки}, непубликуван ръкопис, стр.27 г.)
Тези спомени сочат към промяната в отношенията между Ита Вегман и Рудолф Щайнер, доколкото това е било видимо за най-близките му сътрудници през пролетта на 1923г.*2
За срещата с Рудолф Щайнер на 27 май, във Вила Ханси, научаваме едва след много години, от записките на една от участниците, Мария Рьошл. Дълго време нейните записки се разпространяваха в ръкописни копия, до 1987 когато Наследството на Рудолф Щайнер публикува пълното факсимиле в том 265 от пълното издание. Ита Вегман не е оставила никакви записки за срещата. Но по случай възпоменателното честване на нейната смърт през март 1943г., Волфганг Вахсмут чете откъси от тези записки и споменава най-вече колко свързана се е чувствала тя през целия си живот с тези „Уроци“.
Присъствието на Рудолф Щайнер на тази среща бележи първата му, от много години насам, поява пред по-голяма група - около петнадесет души са се събрали – в ролята си на учител по езотерика. Откъслечните записки обаче показват, че този път не той е инициатор на събранието, а присъстващите, към които той се обръща като към "група" или "кръг". След като обяснява смисъла от медитацията, която според него не е въпрос на личен избор - "космосът иска да знае дали я провеждаме или не", той произнася мантра, призоваваща към себепознание. Това е последвано с представяне на легендата за храма, доста сходно с това, което е представял на предишни езотерични събирания. Към края той посочва "двата потока", които, в своите упадъчни форми, се били обединили, за да унищожат Гьотеанума. Накрая той дава на присъстващите окултно упражнение за осъзнаване на значението от медитирането, "поклонничество към [висшия] Аз", "упражнение с гласните".
По време на събранието Ита Вегман вероятно е преживяла още по-дълбоко това, което бе открила за пръв път преди осемнадесет години, по време на езотеричните уроци в Берлин. „От този момент нататък аз знаех, че Рудолф Щайнер е бил мой учител, е мой учител и ще бъде моят учител и в бъдеще.“ (Бележник №42/43) Защото през април 1925г. тя пише: „Няколко месеца след пожара ми се разкриха кармичните връзки между Доктора и мен.“ (Бележнк №1) Това просветление („ми се разкриха“) вероятно е било предизвикано от „упражнението с гласните“. Година по-късно, в лекция, изнесена на 22 април 1924г. (пълно издание 233а), той обяснява произхода му: мантрата е била част от култа в мистерийния храм в Ефес.
В началото на юни Антропософското общество във Великобритания изпраща писма до всички клонове във всички страни с предложение да се организира събрание на делегати в Дорнах и да се обсъди възстановяването на Гьотеанума. По време на годишното си събрание, швейцарското Антропософско общество, по препоръка на Алберт Щефен, Скот Пайл и Ита Вегман, одобрява предложението и поканва делегатите в Дорнах в края на юни. Приема се и резолюция:
"На днешното си заседание Антропософското общество на Швейцария изрази следното желание: д-р Щайнер да поеме реконструкцията на Гьотеанума в Дорнах. Дружеството го признава за единствен художествен ръководител и му предоставя пълна свобода на действие както по отношение на разпореждането с досега предоставените средства, така и при избора на сътрудници според собствената му преценка, без никаква намеса от страна на членовете." (от Rund- schreiben, 15 юни 1923 г.)
Съответно, тази среща на международните делегати се провежда от 20 до 23 юли. В краткия отчет за срещата е посочено как участниците са стигнали до първото международно съгласие относно финансирането на реконструкцията на Гьотеанума. Дадени са много самопожертвователни обещания за подпомагане на работата. Дорнах се превръща в център на международно движение. Обмислят се и планове за основаване на общо Международно общество, каквото Щайнер вече беше обявявал и по-рано. Участниците си тръгват силно ентусиазирани относно начинанието.
Ита Вегман сигурно е била най-наясно от всички какво мисли Рудолф Щайнер за всичко това. По време на вечерните лекции той се е опитвал да покаже стадиите на развитие на Антропософското общество (GA 225). В ред по-кратки обръщения се опитва, също така, да пробуди сред участниците разбиране за разминаването между Антропософското общество, с неговите многобройни новосъздадени индивидуални инициативи и институции, и липсата на подобно развитие или структура в рамките на самото Общество. Двадесет години по-късно, през 1943г., Мари Щайнер съставя книга с беседи и коментари, които той е правил по тази тема, включително и тези, направени по време на тази среща: Rudolf Steiner und die Zivilisation¬saufgaben der Anthroposophie. Ein Rückblick auf das Jahr 1923 {Рудолф Щайнер и задачите на Антропософията за цивилизацията – Преглед на 1923г..} Този обширен труд показва колко трудно е било за тогавашните антропософи да разберат намеренията на Щайнер и как той се е стремял да очертае все по-ясно основите за духовната структура на едно общо антропософско общество. На 2 септември в Лондон, няколко седмици след конференцията на делегатите в Дорнах, той казва следното:
Днес, в нашата собствена епоха, в момента, в който група хора, под една или друга форма, а не човечеството като цяло, станат, в известен смисъл, носители на груповия аз на едно духовно движение – в този момент общият напредък на човечеството бива ощетен, става безполезен, вече не води истински напред. Този въпрос всъщност не подлежи на обсъждане, по същия начин както и природните закони не подлежат. […] Като антропософи ние трябва силно да се интересуваме от това, което става по света. Светът се интересува от антропософията; ако ние не се интересуваме [от света], тогава светът ще стане войнствен. (Мари Щайнер, [публ.] Rudolf Steiner und die Zivilisation¬saufgaben der Anthroposophie. Ein Rückblick auf das Jahr 1923 {Рудолф Щайнер и задачите на Антропософията за цивилизацията ), Дорхах, 1943г., сстр.159-161.)
Вече от много години Ита Вегман е свидетел на степента, в която Щайнер се интересува от света. Той е одушевен от идеал, който включва целия този свят. Ето как той го описва десет месеца по-късно в Париж:
Има едно нещо, което наистина трябва да носим в сърцата си, в контекста на антропософията: съзнанието, че цялото човечество представлява нещо, което е над всякакви различия, и че днес интернационализмът вече присъства в света - чрез навлизането на международната търговия, на търгуването. Земята е потънала във външна материална култура. Земята е едно тяло. От много години го казвам: това тяло, което е създала съвременната култура, се нуждае от душа. Антропософията би искала да бъде тази душа. Тя би искала да бъде духовно най-дълбока, а в този най-дълбок смисъл и най-модерната душа - за голямата, могъща културна крачка напред на цялото човечество. (Хела Вайсбергер, [публ.], Рудолф Щайнер, Конституцията на Общото антропософско общество…, пълно издание 37/260а, Дорнах, 1987г., стр.491.)
Има една снимка, направена по време на медицинския курс през 1921г., на която Рудолф Щайнер е заобиколен от още четиридесет и трима души. Снимката е публикувана многократно. Тя се появява, наред с други книги, в „Дейността на Рудолф Щайнер, 1917-1925г.“ – изчерпателна, илюстрирана документация от медицинския историк Хайнц Херберт Шофлер, който я публикува чрез Гьотеанума през 1987г. Груповата снимка лесно може да създаде впечатлението, че вече е имало четиридесет и трима лекари, практикуващи медицина на антропософска основа. Това би било исторически невярно. Когато проучим кои са всичките хора на снимката, виждаме че е имало само около десетина души, които са възнамерявали или са се опитвали да практикуват антропософска медицина. Всички останали или не са били лекари, или пък са били зъболекари, ветеринарни лекари, студенти или са участвали в медицинския курс и после вече нищо не се чува за тях.
Ако към тези десетина души се прибавят и участниците в предишните медицински курсове (1920, 1922г.) ще открием истинските пионери на антропософското медицинско движение – движение, което реално не е съществувало преди 1923г. Тези пионери принадлежат към различни поколения. Малко по-възрастни от ита Вегман са Ото Палмър (56г.), Лудвиг Нол (51г.) и Феликс Пфайпфърс (50г.) Малко по-млади от нея са били лекари като Ханс Рашер (43г.) и Клементина Кацер (40г.) Към средното поколение принадлежат Фридрих Хуземан (36г.) и Вернер Каелин (35г.), които вече практикуват от няколко години. Сред по-младите лекари са: Ойген Колиско (30г.), Виктор Тилманс (30г.), Ханс Теберат (30г.), Вилем Зейлманс ван Емиховен (30г.), Хилма Валтер (30г.) и Узе Кнауер (30г.) Още по-млади са: Маргарете Бокхолт (29г.), Зигфрид Кнауер (29г.), Усе Ренефелд (28г.) и Еберхард Шиклер (28г.). В този списък не са включени редица антропософски лекари, чиито рождени дати остават неизвестни.
Така че е имало двадесетина до двадесет и пет души, които към 1923г. са били свързани на практика с импулса на Рудолф Щайнер за основаването на медицина, базираща се на антропософията. Сред тях има няколко малко по-възрастни лекари и Ита Вегман е една от тях. Останалите или са започнали практиката си сравнително отскоро или току-що са навлезли в професията. Ето това са били през 1923г. колегите антропософи на Ита Вегман. Все още не присъства една допълнителна група хора – студентите по медицина. Но по това време, те са все още заети в търсене на достъп към новото лечителско изкуство.*3
В сравнение с тези хора на медицината, Ита Вегман намира себе си, в много отношения, в изключителна ситуация. Макар да е на четиридесет и седем години, тя практикува едва от седем години, така че в действителност принадлежи към групата на по-младите лекари. От друга страна, от всички тях единствено тя е работила най-много с Рудолф Щайнер и от много години вече е активна в кръга от най-близките му хора. Така че е могла да види много по-ясно от останалите как той се стреми да създаде, в този малък кръг, антропософската медицина. Две скромни клиники са създадени в Арлесхайм и Щутгарт; множество лекарствени препарати са разработени. Нови терапии, включително лечебната евритмия, са в процес на разработка. Обаче липсва общо описание на новите методи. Има нужда от наръчник, който да направи антропософската основа в сферата на медицината достъпна за съвременните лекари и за света на науката. Още през 1920г. Рудолф Щайнер се обръща към Людвиг Нол с молба за създаването на такъв труд. По-късно той нарича книгата “Vademecum” (от латинското vade mecum, т.е. върви с мен), което означава справочник, който лекарите могат да носят със себе си – нещо като антропософски джобен справочник за практикуващи лекари.
Щайнер настоява все по-силно за завършването на такъв Vademecum. Той говори за това в Щутгарт след опожаряването на Гьотеанума, пред така наречения „кръг на тридесетте“ – вътрешна колегия от отговорни антропософи. Думите му са запазени в протокола от заседанието от 31 януари 1923г. Същата вечер той говори изключително гневно и иска пълно обяснение защо Vademecum не е вече готов? Като причина за този неуспех той вижда скрита “вътрешна съпротива”, насочена против намеренията му – “пасивна съпротива”, да, дори “препречване”. Без да се въздържа, той анализира неуспеха, безсилието, задръжките на въпросните лекари. Накратко, това, което липсва е добрата воля.
Това е началото на една духовна битка, далеч надхвърляща всичко лично. По същество Щайнер се бори срещу едно отношение, а не просто срещу няколко присъстващи лекари от Щутгарт. Не би било правилно да се каже, че това е духовна битка против съвременната медицина. По-скоро това е била битка с химерата на материализма, която е отровила цялото академично мислене в съвременната наука. Или, дали не е по-добре да се каже, че това е била битка срещу “арабизма” в главата, както и в сърцето, на цялата западна медицина? Не водеше ли цялата модерна медицина своето начало от Средновековния арабизъм? Говорим за януари 1923г. Представете си състоянието на медицината по онова време. Специалистите говорят за “терапевтичния нихилизъм” в медицинската наука през онези години. Хирургията може да оперира; в областта на физиологията е постигнат гениален прогрес. Но могат ли да бъдат излекувани болните? Съществува ли едно по-дълбоко познание за човека, което да направи възможно подобно излекуване? Щайнер е разполагал с тези знания, развил ги е в хода на дългогодишна работа, а също така и метод, който да може да бъде научаван. Но: кои ще се захванат да се самообразоват?
Трудно е да си представим какво са си мислели тези лекари, когато са го слушали да говори. Пред тях е седял изключителен човек, който им изнася лекции за източници на познание, които си остават недостъпни за тях. От личния им опит по време на консултациите, те са знаели, че той е ясновидец – ясновидец по начин, който никога преди това не са виждали. Бил е способен, запазвайки обичайното си будно съзнание, да изследва причините на заболяванията в невидимия свят; бил е способен да вижда съдбата на пациентите и е можел да посочи кои растения, минерали, вещества и процеси, непознати за науката, ще са подходящ източник за нови лекарства. До тях седи посветен, човешко същество посветено в тайните на сътворението, който им позволява да изпитат недоволството му и изисква от тях невъзможното: те, а не той, да създадат метода за тази нова медицина.
Нито пък някой се е опитвал да напише Vademecum и след заминаването му. Да, той продължава да посещава клиниката им *4 и участва в консултациите с пациенти и дори, както едно време, понякога все още се ядосва. Но 1923г. – една година на страхотна активност в Антропософското общество – завършва без да е направена нито крачка напред.
Първият специализиран курс за лекари се провежда на Великден през 1920 г. В него участват и няколко студенти по медицина: Хелене фон Грюнелиус (1897-1936), Манфред фон Крис (1899-1984), Хенк и Мадлен ["Мади"] ван Девентер (1888-1983). На преклонна възраст Мадлен фон Девентер написва статия, в която записва спомените си: Die anthro- posophisch-medizinische Bewegung in den verschiedenen Etappen ihrer Entwicklung [Антропософското медицинско движение в различните му етапи на развитие] (Арлесхайм, 1982). Тя описва как тези студенти са потърсили пряк контакт с Рудолф Щайнер през 1922 г:
От самото начало редица студенти по медицина участваха в медицинските курсове. Сред присъстващите бяха: Хелене фон Грюнелиус, Манфред фон Крайс, Хенк ван Девентер и аз. По време на третия курс, който се проведе през есента на 1922 г. в Щутгарт, имаше около петнадесет студенти. Често се събирахме в кафенетата на Щутгарт. Там се провеждаха интензивни разговори. От доста време вече ни беше ясно, че макар медицинските лекции на Рудолф Щайнер да задоволяват нуждата ни от знания, те не съответстват точно на нашата човешка същност. Многократно бяхме молили лекарите от клиниката в Щутгарт да поискат от Рудолф Щайнер да изнесе други лекции, които да се занимават с по-човешко-моралния аспект. Отговорът беше: "Не можем да го направим, защото все още не сме успели съвсем да схванем значението на това, което той вече ни е дал." След което ние отговорихме: "Ние не можем да чакаме докато това стане. Кой знае колко още време Рудолф Щайнер ще бъде сред нас". Знаехме, с онзи вид увереност, характерна за младежта, че времето му е премерено и че ще бъде непростимо, ако той не чуе въпросите, които ще му позволят да се занимава с по-интимния аспект в медицинската работа. Когато разбрахме, че пътят през "по-старите лекари" не води до никъде, решихме да се обърнем директно към Рудолф Щайнер. И така, след като го обсъдихме помежду си, решихме да представим следния въпрос в края на курса в Щутгарт, по време на времето, отделено за въпроси: "Не е ли възможно да ни посочи на нас, студентите, начина да станем антропософски лекари още докато сме студенти?" Ръководителят на дискусията пренебрегна листчето с въпроса. То се плъзна под масата. Рудолф Щайнер попита: "Каква е тази бележка?" Отговорили му: "Това е въпрос от някои студенти." Нямаше как – наложи се да се обърнем директно към Рудолф Щайнер. След дискусията поискахме среща с него и бяхме поканени да дойдем на следващия ден. От петнайсетте студенти само четирима от нас присъстваха на следващия ден (29 октомври 1922 г.) пред апартамента на Рудолф Щайнер в Ландхаусстрабе: Манфред фон Крис, Хайнрих Хардт, Мария Хахез и аз. За съжаление Хелене фон Грюнелиус беше задържана заради държавния си изпит. Тя беше душата на нашия кръг.
Изложихме притесненията си възможно най-добре. Съвсем открито казахме, че не можем да извлечем особена полза от лекциите в този цикъл; струваше ни се, че те са предназначени изцяло за по-възрастните лекари. Надявахме се по-късно да успеем да разберем повече, но засега не можехме да намерим подход към тях. Търсехме по-скоро онова, което е човешко и морално. Един от нас спомена за преживяванията в медицинското училище. За да се извлече нещо положително от негативните страни на университета, беше необходимо вече да притежаваш високо ниво на духовно познание. Друг изрази надежда, че може би съществуват лекции за общочовешкото с подтема "Медицина", както в неотдавнашния Младежки курс по педагогика [По-младото поколение], който разглеждаше общочовешкото от гледна точка на световната история.
Рудолф Щайнер ни изслуша внимателно и след това каза: Ако желанието ви е да сформирате една хуманистична група от хора, действащи в културата, каквито искат да бъдат педагозите, тогава това е противоречие в понятията. Видите ли, в случая с педагозите самата педагогика може напълно да се слее с това, което е общочовешко. Във вашия случай това не е възможно. Вие можете да се съберете или като хуманитарна група с общокултурни задачи, или като практикуващи лекари и медици. Двете не могат да съществуват заедно под тази форма. Не бива да се забравя чисто медицинското, присъстващо в рамките на чисто човешкото. Също така, педагозите се намират в съвсем различно положение: чрез своята професия те са поддържали много по-силна връзка с живото човешко същество, с детето. Поради естеството на своята работата те наистина не могат да загубят връзка с човешкото същество. Но днешната академична медицина е напълно мъртва, няма никаква връзка с човешкото същество и няма представа какво се случва, когато се занимава с болен човек.
Във вашия случай всъщност става въпрос за нещо съвсем различно. Вие усещате в себе си огромна бездна, през която трябва да намерите мост. Трябва да намерите мост от медицинската наука към това, което е морално, любящо. Видите ли, ако, например, кажа нещо за това, което наричам топлинна организация в човешкото същество, то в момента това за вас ще е нещо абстрактно. Но вие трябва да намерите мост, така че да усетите тази организация на топлината по такъв начин, че от преживяването на тази диференциация на топлината в отделните органи да намерите пътя към това, което е морално топло. Ще трябва да стигнем до момента, в който това, което наричаме "топло сърце", да може да бъде усетено в областта на физическото. Трябва да намерите пътя от научно-физиологичното към духовно-нравственото и от духовно-нравственото към анатомично-физиологичното. Такава група от хора, които имат "топло сърце" и които разбират, до най-голямата дълбочина на физическото, как азът в самите тях действа върху организацията на топлината, такава група тогава ще може да въздейства на своето обкръжение от позицията на много по-дълбоките сили на топлина; те ще могат чрез тези сили на любовта, които действат във физическата сфера, да въздействат върху културата. От друга страна, ако тези хора въпреки всичко потънат до нивото на филистерите, на тесногръдието, тогава ясно ще се види как склеротични и други сили започват да действат по коренно разрушителен начин, много по-разрушителен, отколкото при други хора!
Намерете петдесет, шестдесет, седемдесет студенти по медицина, които имат същото отношение и ги доведете при мен и аз ще ви говоря още за това. Естествено, ще трябва да са от по-младите медици, защото, нали виждате, не мога да говоря за тези работи на по-възрастните. Но ако ми съберете петдесет, шестдесет, седемдесет млади студенти по медицина – но трябва да са медици и то млади, но, разбира се не на базата на някаква възрастова таблица, - защото, видите ли, има възрастни хора, които са все още млади. Е, разбирате какво имам предвид. Доведете ми ги и аз ще предложа курс за вас, чиято тема би могла да бъде: “Хуманизацията на медицината” (Цитатите, за съжаление, не са точни. Бяха записани по-късно, по памет.
С това бяхме разпуснати и започна търсенето на млади медици. Фон Крис се взе един-два семестъра отпуска, за да пътува до различни университети. Останалите търсехме хора сред по-близките си кръгове. В Холандия аз обсъдих всичко с д-р Зейлманс, който беше с нас – с цялото си сърце и душа. Всички запитвания минаваха през Хелене фон Грюнелиус, която внимателно ги пресяваше и оценяваше.
През 1923г. имахме още разговори с Рудолф Щайнер относно целите ни. Помня една среща в дърводелницата, с Рудолф Щайнер, Ита Вегман и помощник лекарите от Клиниката. Освен аз и брат ми, присъстваха сигурно още един-двама студенти. Темата беше напътствието на Рудолф Щайнер да вземем една тетрадка и от лявата страна да пишем какво е казал професорът или някоя добра анамнеза, а от дясната страна да преведем медицинските симптоми на езика на човешките обвивки. Рудолф Щайнер даде следния пример: „Пациентът страда от едем в долната половина на тялото” се превежда като: “Слабо етерно тяло в долната половина на тялото.” Това бе съвет, който не следвахме достатъчно, защото ни липсваше увереност. (Мадлен фон Девентер, Die anthmposophische- medizinische Bewegung in den verschiedenen Etappen ihrer Entwicklung {Антропософското медицинско движение в различните му стадии на развитие}, Арлесхайм, 1982г., стр.13 фф.)
Хелене фон Грюнелиус е, по думите на ван Девентер, "душата" на тази група. За това може да се съди и от нейната покана към студентите по медицина за курса на Рудолф Щайнер, който трябвало да се проведе в Дорнах през януари 1924 г.
Арлесхайм, август 1923 г.
Междувременно, вероятно сте чули още нещо за невероятно значимия цикъл от лекции, които д-р Щайнер ще проведе от 10 до 17 юни 1923 г. в Дорнах [GA 258]. Чрез тези лекции ние, антропософите, би трябвало да бъдем подтикнати към самоосъзнаване. Защо станахме членове на Антропософското общество и осъзнаваме ли отговорността, която сме поели по този начин по отношение на духовния свят? Ако едно общество като Антропософското общество иска да бъде наистина жизнено и способно да изпълни задачата си в света, то трябва винаги да следва правия път към своите цели. Това означава, че всичко, което се желае и за което се работи в такова общество, трябва да произлиза от сърцето - от сърцевината на Антропософията. Д-р Щайнер подчерта това най-отчетливо, когато дойде да говори за научните тенденции, които са се появили в антропософското движение през последните години. Именно оттук трябва да започне нашето самоосъзнаване.
От дълго време насам ние, по-младите лекари, чувстваме, че нашето медицинско движение се развива в прекалено интелектуална посока. Особено ясно осъзнахме това по време на медицинския курс, проведен в Щутгарт през октомври 1922 г. [в GA 314]. С изключение на лекциите на д-р Щайнер, тези лекции, що се отнася до посоката на техните мисли, можеха да бъдат изнесени в който и да е университет. Вътрешно ние се бунтувахме срещу тях, защото виждахме, че човешкото същество не се разглежда в неговата цялост; сърдечната топлота и силите на чистата воля бяха пренебрегнати. Ние обаче наистина искахме да можем да се изявяваме в медицината като антропософи, т.е. като пълноценни човешки същества. Смятахме, че цялата ни медицинска работа ще получи нужния тласък само ако произтича пряко от основните импулси на антропософското движение.
Ще открием пътя си към истинско лечение в днешно време само ако наистина си припомним същността на всичко антропософско. На първо място трябва да осъзнаем истинската си човешка същност, а като лекари - най-вече волята си да лекуваме. Именно антропософията ни дава възможност да придобием онези способности, които ни помагат да установим връзката между всяко нещо във външния свят и човека, така че след това да сме в състояние да насочим силите на външния свят към болния човек и те да подкрепят неговите собствени сили за изцеление. Друга, не по-малко важна задача на лекаря ще бъде да придружи човешкото същество като негов постоянен съветник, показвайки му как може да преодолее тенденциите към болест, дремещи в него поради едностранчивото му душевно развитие – единствено като разгърне цялата си човешка природа. Защото над отделния човек, както и над цялата съвременна култура, властват разрушителните сили на мозъка и на интелекта, които се стремят към упадък. Но ако искаме да бъдем ефективни за възхода на развитието, трябва да развием в себе си силите на бъдещето, силите, които ще ни направят способни за истинско лекуване. Можем да придобием възприятията за човека, необходими при подобна работа, само като задълбочим изследванията си на физическите и химическите процеси, от една страна, а от друга - като се опитаме да разберем по жив начин душевно-духовното в другия човек. Едва тогава ще придобием реална представа за отношението на тези сфери една към друга, в човека. Тогава ще можем да видим и да покажем как душевно-духовното въздейства на физическото и го структурира и диференцира, и как физическото в човешкото същество може и трябва на свой ред да се трансформира в душевно-духовно чрез ефективното действие на моралните импулси в топлата сила на сърцето.
Задачата, която ние, лекарите, трябва да изпълним в рамките на антропософското движение, е толкова голяма, че единствено чрез обединяването на всичките ни сили, ще можем поне да се опитаме да я изпълним. С възстановяването на Гьотеанума трябва да бъде възстановена и една нова медицинска наука, една хуманизация на медицината.
Ако желаете да работите редом с нас в тази посока, моля в скоро време да ни информирате подробно за това, за да можем да започнем съвместната си работа колкото се може по-скоро и да се срещнем през есента или по време на Коледните празници!
На 1 ноември, 1923г., Хелене фон Грюнелиус пише до приятелката си Мадлен фон Девентер в Утрехт:*5
Мила моя Мади, Във влака, на път за Щутгарт
Наистина е голямо безобразие, че не съм ти писала през цялото това време, но бях толкова притисната от времето и бях погълната и разсеяна от толкова много други неща, че не успях да напиша писмо. През цялото това време пренебрегнах и медицинската кореспонденция. Но сега нещата ще се променят!!!
Бях в Арлесхайм от петък вечерта до днес (четвъртък). Отидох там, за да попитам за курса, тъй като вече имаме тридесет и пет души. След като го обсъдихме с д-р Вегман, д-р Щайнер се ангажира за осем дни веднага след конференцията на делегатите по Коледа (тя ще продължи от 24 декември до 1 януари), с други думи от 2 до 9 януари. Мисля, че това ще бъде удобно време за всички. Дадох му списъка. Той нямаше никакви забележки (относно имената). Д-р Вегман смята, че след няколко дни той ще го прегледа по-внимателно, ще коментира за хората и ще зададе въпроси. Така че може да зачеркне някои хора от списъка, ако остане с впечатлението, че отношението им не е достатъчно активно и наистина не са готови да следват смело всичко, което възнамерява да представи (поне такова е моето впечатление). Той очаква от нас да работим напълно отдадено. Той каза: необходима е инициатива. Вероятно има отделни хора, които я притежават, но трябва така да стане, че групата като цяло да развие инициатива. И това би трябвало да е по възможностите на група млади хора. След това каза колко много зависят продължителността и успехът на нашата работа от това тя да се разпространява във външния свят. Намираме се в такъв етап на медицинското движение, когато най-ефективен може да бъде ентусиазмът, тъй като все още нямаме много какво да покажем като успехи в лечението.
Така че, Мади, поддържай куража си, защото ако успееш да запазиш вътрешния си ентусиазъм през времето, когато все още се налага да работиш в клиниките, тогава ще придобиеш движеща сила, тогава ще бъдеш още по-тясно свързана с антропософията. Опитай се, както направих аз това лято във Франкфурт, когато бях толкова нещастна, защото ден след ден усещах как вътрешно се парализирам и как убиват силите вътре в мен, а всичко около мен и в мен става все по-мрачно. Тогава все си мислех: само да мога да понеса това страдание, това разпъване на Христос, съзнателно и с дълбоко състрадание, така че да успея да създам импулс в себе си, да се боря за изкупление. И тогава наистина изпитах какво означава това; човек може да получи импулс за духовна наука при изучаването на естествените науки. Чак тогава наистина разбрах що е ентусиазъм и какво наистина представлява. Надявам се осемте месеца практическа работа, които все още ми предстоят, да ми бъдат също толкова ценни.
Все още не можем да кажем нищо на хората за курса, защото трябва да изчакаме да видим дали д-р Щайнер ще има нещо да каже за списъка през следващите няколко дни. Във всеки случай в курса могат да участват само хора, които са поканени от нас или от д-р Щайнер (вече сме поканили Щефен и Вахсмут). Ако други ни попитат, ще кажем, че не става дума за "медицински курс", а за конкретно обучение в малка група с д-р Щайнер. Първо изказах гледната си точка относно щутгартските лекари и също така споменах как ни е повлияла медицинската конференция през септември, след което д-р Щайнер каза: да, ако присъстват, те наистина биха създали безпокойство. Тази преценка беше много ясна, както и цялото му мнение за тях, което не беше съвсем възвишено. Обещахме да не споменаваме това изказване и ако щутгартските лекари се обидят или се оплачат, ние самите ще поемем отговорност за това. Ще се опитам да ги подготвя колкото се може по-внимателно за това, че няма да ги каним на курса. От името на останалите попитах д-р Щайнер за Бокхолт и Гроот. Той беше много изненадан, че все още не сме дали упражнението на Бокхолт, и бе напълно съгласен да го дадем и на двамата, което и направихме. Хенк или Ема вероятно междувременно ще са ти писали за това как отношенията им с Бокхолт са вече разрешени. Д-р Щайнер счита, че тези работи не бива да се приемат толкова трагично; очакваше се да има и други сблъсъци.
Мисля, че ти разказах за най-важното.
Слушах три много интересни лекции за връзката на животните и растенията с човешкото същество – особено във връзка с планетарната еволюция. Например, как пеперудите са получили природата си на стария Сатурн, по същото време когато за пръв път започва развитието на човешката глава. След това прочетох и петте прекрасни лекции от 5, 6, 7, 12 и 13-ти октомври, за четирите архангели.
Времето в Арлесхайм бе чудесно през последните два дни, а есенните цветове са великолепни.
Хенк, Ема и Готхарт Микаел са добре, а Ема и малкото изглеждат много по-добре. Малкото вече се смее чаровно докато през цялото време има вид на малък пакостник.
Сега ще приключа, иначе ще те откъсна прекалено задълго от работата ти с това дълго писмо! Моля те, пиши скоро. (Щутгарт, Таубергстр.№3)
С топлота, твоята Хелене
Прямият език на Грюнелиус дава ясна представа за настроението. Виждаме как стоят нещата с тези, поели инициативата за първия "Курс за млади лекари". Тяхната съпротива срещу по-възрастните лекари със сигурност се е засилила след забележките на Щайнер. На 5 декември тя пише още едно писмо до ван Девентер с цитати от едно писмо на Ита Вегман, които показват отношението ѝ към тези студенти.
Скъпа Мади, [...] Прилагам окончателния (което, от наша гледна точка, означава почти окончателен) списък [...]. Курт Маагерщат е приятел на фон Харт. Поканих г-жа Колиско на гости, след като имах приятен, дълъг разговор с нея миналата неделя. По отношение на съпруга ѝ ми се струва, че нямаме основание да го правим. В края на краищата между двамата има разлика. Ако д-р Щайнер иска да го покани, това е друг въпрос и не е наша работа. Подчертаните в червено имена са на тези, които определено са се ангажирали с курса. Хората реагираха много бързо и ентусиазирано. На всички тях писах още в края на миналата седмица. Така че съм съвсем сигурна, че курсът ще се състои. Надявам се, че Хенк или Ема са писали на Шолти и Райхард, за което ги помолих в писмото, което изпратих в Арлесхайм на 25 ноември. Междувременно д-р Вегман ми се обади. Тя казва, че що се отнася до списъка, за нея, а също и за д-р Щайнер, - тъй като нито единият от двамата не познават всичките хора, - е много трудно да кажат кого искат и кого не искат. "Всъщност организаторите, тоест вие с Мади ван Девентер, трябва да изберете хората, да ги поканите и да поемете отговорността да се уверите, че хората, които сте поканили, наистина разбират за какво става въпрос." Тя продължава: "Що се отнася до моето отношение към всички вас, бих искала да го обясня: Д-р Щайнер иска да проведе курса с мое съдействие по такъв начин, че моята роля да бъде не толкова на съорганизатор, а по-скоро на гост и сътрудник на д-р Щайнер. Не мога да кажа дали д-р Щайнер все пак ще реши да покани и други гости, но това е напълно възможно. Д-р Щайнер е доволен и от това, че продължавате да включвате двамата лекари тук, от нашата клиника, в подготовката и организацията на курса. По този начин и аз ще бъда в пряк контакт и ще мога да ви предложа съвети въз основа на честите ми срещи с д-р Щайнер. Надявам се, че ще разберете всичко това по правилния начин. Д-р Щайнер ми говори за това, което написах тук, по време на пътуването ни до Холандия". Преди това тя все пак пише: "Това, което разбрах от д-р Щайнер, е, че курсът ще бъде съсредоточен върху морално-хуманното и антропософското в медицината, с други думи, ще бъде най-вече за тези, които все още учат, и за младите лекари, които по време на следването си и в началото на практиката си не са намерили това, което са търсили като удовлетворение в професията и следването си. Затова основният акцент ще бъде поставен върху това неудовлетворение. Затова трябва да изберете хора, които наистина питат и търсят по този начин. Според това, което виждам, този курс надали ще предложи много що се отнася до терапията." Много ме радва този отговор на Вегман, особено с това, че тя, а също и д-р Щайнер не я смята за съорганизатор. Общуването с нея ми създаде много главоболия по време на последния ми престой в Дорнах и след като й изпратих писмо в Холандия, ясно осъзнах, че поради заеманата от нея позиция и работа с д-р Щайнер, отношението й е различно от нашето и че ако се опитаме да се нагодим към нея, само ще загубим увереност и така нещо, което е възникнало от естествен и дълбок импулс, ще бъде отклонено. Може би няма да разбереш какво имам предвид, но е така, защото в момента нося голяма отговорност, тъй като каня хора и кореспондирам с тях. И от мен зависи да им създам подходящото настроение, тъй като от това зависи голяма част от курса. Сега д-р Щайнер ми каза: Опитайте се да запалите другите с вашия ентусиазъм. Но да се върна пак към въпроса за д-р Вегман: как може човек да стори това, ако изведнъж загуби увереност?
Между другото, не сме изпратили бланково писмо, а вместо това писах лично на всеки. В този случай наистина така беше по-добре и по-ефективно. Между другото, Манфред отговори по наистина приятен начин. Надявам се да получа всичките отговори през следващите дни. След това ще изпратя списъка в Дорнах, за да могат оттам да се погрижат за разрешителните за пътуване.
В момента разпространявам сред хората лекциите от декември 1920 г. [от 17, 18 и 19 декември в GA 202] и [Здравеопазването като социален проблем, 7 април 1920 г. в GA 314], така че всеки ще ги е прочел до началото на курса. Посочих и лекцията от цикъла "В променените условия на времето". Повечето хора работят и върху "Окултна физиология". [...]
Твоята Хелене
Така че Ита Вегман е имала работа с три групи доктори: отначало с по-възрастните и по-опитни лекари, състояща се отчасти от лекари като Нол и Палмер, и отчасти от онези, които се интересували предимно от научната страна; после с няколко по-млади и много млади лекари – сред тях са били превъзходни научни умове като Хусеман и Колиско, както и сътрудниците й в Клиниката, като например Валтер, Бокхолт и Норберт Глас; и най-накрая и със студентите по медицина.
Превод: Ати Петрова
Редакция: Дорина Василева