Там той стоеше сам
През декември 1922 г. подготовката за коледните представления в Гьотеанума е в разгара си. Предстои голяма конференция за учени, за която Рудолф Щайнер обявява курс, озаглавен "Произходът на естествените науки" (девет лекции, GA 326). За членовете е планирал лекциите "Човекът и звездният свят" (GA 219). Малко преди началото на курса по природни науки, вероятно в събота, 23 декември, или в навечерието на Коледа, Щайнер, Вегман и Щефен са застанали заедно и водят кратък разговор. По време на този разговор Ита Вегман е имала проницателно преживяване. Тя взема решение, което определя посоката на остатъка от живота ѝ. По-късно, през 1927 г., тя описва това преживяване:
[...] Не мина много време, а ето че вече и науката започна да се захранва в рамките на Антропософското общество. Отначало предимно изкуствата търсеха в Антропософията нови форми на изява. Хората, занимаващи се с изкуство, откриваха всякакъв вид дейности - главно по време на строежа на стария Гьотеанум. Никой не е мислел, че ще стане възможно и науката също да почерпи нещо плодотворно от Антропософията. Първите стъпки в тази посока бяха направени през 1920 г., по време на първия академичен курс, проведен тук, в Дорнах. Тогава беше направен опит да се даде възможност на различните науки, обогатени от Антропософията, да говорят. Д-р Щайнер каза, че този опит е бил неуспешен. Не беше възможно да се създадат науки на базата на антропософията. Това, което се проявяваше отново и отново, когато учените изнасяха лекции, беше старото знание - Антропософията не бе успяла да пробие. Това, което бе истински антропософско, не бе внесено в науката. Това изпълни д-р Щайнер с истинска скръб. Той често говореше за това. [...] Малко преди да започне този курс, се състоя разговор между д-р Щайнер, Щефен и мен, в който д-р Щайнер изрази тревогата си от този неуспех, че науките продължават да бъдат преподавани все така не-антропософски, както бе обичайно. [...] Мисленето все още беше твърде абстрактно; антропософските истини не се усвояваха достатъчно конкретно, нито се считаха за основни и то по такъв начин, че да се даде възможност научните изследвания да се насочат към доказване на това, което е било изследвано чрез духовната наука. Бе необходимо и още нещо - по-нататъшното развитие на вътрешната нагласа на човека, за да може той да възприеме и напълно да утвърди духа, намиращ се в основата на материята. Д-р Щайнер говори за утвърждаването на духа и за смелостта, която е необходима, за да се отстоява този дух, независимо от преследванията или атаките. Тогава дълбоко в сърцето ми бликна импулсът да направя това. Това беше малко преди Коледа, 1922 г. (Бележки за лекция, ок. 1927 г. Вж. приложението.)
През тези дни сред антропософите в Дорнах цареше изключително настроение. Щайнер даде да се разбере, че не е доволен от програмата за научната конференция, която била организирана от други хора и без достатъчно негово участие. И в други отношения Антропософското общество беше преминало в една фаза на развитие, която той не одобряваше. Имаше опасност дейностите, свързани с личните амбиции на някои членове, да излязат извън всякакъв контрол; ситуацията с Futurum, Inc. не беше решена; поради недостиг на средства строежът на Гьотеанума не можеше да бъде завършен. Здравето му бе подкопано, макар само няколко души от обкръжението му да бяха забелязали; като цяло го слушаха все по-малко и по-малко. Към различните други причини за кризисното настроение в Дорнах се прибави и фактът, че след създаването на Християнската общност през септември много антропософи в Германия се присъединяват към нея, приветствайки я като връх на антропософската си дейност. Още в началото Щайнер беше помолил един антропософ от Щутгарт да изясни това недоразумение, но възможността беше пропусната.
Към объркващото и потискащо настроение в онази неделя, 31 декември, се прибави и една лекция, изнесена без съгласието на организаторите на конференцията. Сутринта на този ден, един от сътрудниците от лабораторията на "Futurum" решил да изнесе лекция в "Бялата стая". По-късно един очевидец разказа как тази лекция била много по-зле и от най-лошите му очаквания. Общото мнение било, че лекцията е изнесена от психично болен човек. Той говорил толкова объркано и хаотично, че било напълно невъзможно да се опише съдържанието. Рудолф Щайнер, който пристигнал малко по-късно, бил потресен. На излизане от Гьотеанума, свидетелят срещнал Рудолф Щайнер, който не бил на себе си от гняв и го е попитал, как е възможно да се е състояла такава лекция. (ОСКАР ШМИДЕЛ, Aufzeichnungen {Бележки}, непубликуван ръкопис, стр. 26.)
Един от членовете си спомня как, “Около д-р Щайнер витаеше […] нещо като силно напрежение през цялото това време.”
През тази Коледа много хора са имали странни предчувствия, халюцинации или сънища за предстояща катастрофа.
И тогава, в неделя вечерта, на 31 декември 1922г., Гьотеанумът е опожарен. Мадлен фон Девентер, която по-късно поема медицинското ръководство на Клиниката, си спомня:
[…] След последната лекция – „Духовното познание е истинско причастие – началото на космическия култ, подходящ за човека от настоящата епоха“, когато повечето членове си бяха ве че тръгнали, бях обзета от страшно предчувствие и още дълго време продължих да се разхождам из опустялата сграда. Изведнъж Рудолф Щайнер излезе от ателието си. Беше сам и когато се срещнахме на стъпалата между дърводелската работилница и южния вход, той ме поздрави както обикновено, но погледът му бе отправен право напред, без да поглежда встрани към сградата, където огънят вече невидимо бе пламнал. Сякаш си бе забранил да отправя ясновидския си поглед към него. След половин час го информираха за пожара и той дойде забързано към сградата. Той сам поведе опитите да се погасят пламъците – тревожеше се от опасността от вредата от пушека. След загубата на сградата, когато големият купол се срина, към полунощ, той продължи да полага извънредни усилия, като се погрижи по-нататъшните усилия да бъдат пренасочени към спасяването на дърводелницата, за да гарантира продължаването на духовната дейност, а победата на опозиционните сили да остане непълна. Няма думи, с които да се опише как той крачеше сред нас тази нощ, как се вторачваше задълго, от време на време, в цветното море от пламъци. Когато, на следващата сутрин се изкачи на хълма, придружен от Ита Вегман, младите хора, които спонтанно бяха решили да останат, за да пазят дърводелницата през нощта, се събраха около него. Тогава той ни каза: “Работата продължава. Имайте грижата дърводелницата да бъде подредена отново.” И малко по-късно: “Отново ще строим.”[…]
(М. фон Девентер, Ръкопис за една лекция, 26 февруари 1961г., виж приложението.)
По-късно, в едно писмо, тя описва някои подробности:
[…] В новогодишната вечер на 1922г., Петер де Хаан и аз бяхме поканени в Клиниката на вечеря след лекцията. Скоро след като пристигнах, закъсняла, дойде телефонното обаждане: “Гьотеанумът гори. Моля елате с всички възможни инструменти.” Така че всички се запътихме нагоре към Гьотеанума със смешно малките си пожарогасители. Погледнахме уплашено към сградата, но не видяхме нито огън, нито пушек. Бяхме обнадеждени, докато не стигнахме до върха на хълма и не чухме, че страшен огън бушува между вътрешните и външни стени, които бяха дебели 1 метър.
После, през нощта, често виждах Ита Вегман. Веднъж, още по-късно, я видях как стои до Рудолф Щайнер - двамата отправили поглед към могъщото море от пламъци (след срутването на големия купол).
[…] Към сутринта (около 5ч.), той и Ита Вегман се оттеглиха в малката дървена колиба между дърводелницата и издателството, където г-жа Финк обикновено печаташе лекциите на машина. Оттам, двамата се върнаха в дърводелницата около осем часа сутринта. […] (писмо до автора, от 17 ноември, 1981г.)
През живота си тя на няколко пъти описва нощта на пожара. В подготвителен ръкопис за лекция тя пише:
[…] За всички, присъстващи в нощта на пожара, той си остава най-яркото преживяване в живота им. Не минава и ден, без да изплуват образи от онази нощ.
Първият Гьотеанум бе живо същество, по-ценно от което и да било човешко същество. Разрушаването му ни остави бездомни. Към това се добавяше и болката, при мисълта какво ли е изпитвал Рудолф Щайнер. А той скърбеше понеже човечеството бе ограбено от една сграда, чиято форма трябваше да пробуди в нас схващането за кармата.
Сред картините от онази нощ има една, която се явява с изключителна яснота пред душата: как Рудолф Щайнер стои там дълго време, без да помръдне, вперил поглед в пламъците. Година по-късно той ни каза, че през онази нощ, пред него била изплувала картината на пожара в Ефес.
“Виж Логоса / В изпепеляващия огън / намери отговора в дома на Диана.”
Ита Вегман бе стояла редом с него. И в нея сигурно са изплували образи, които по-късно Рудолф Щайнер е могъл да й обясни. Във всеки случай, семето, което по-късно ще даде плод чрез въпросите й за новите мистерии, е посято през тази нощ.
Още нещо се случи през онази нощ. Тя винаги е притежавала много независима воля и искаше да създава всичко със собствени сили. Но отсега нататък тя се поставя на пълното разположение на Рудолф Щайнер.
В ранното утро след нощта на пожара, Рудолф Щайнер и Ита Вегман се изкачват на хълма. Ние тихо застанахме около тях. Тогава Рудолф Щайнер каза: “Работата продължава. Отново ще строим.” […]
Откъси като тези, от спомени на свидетели, може би ще ви се сторят малко на брой, предвид драматичността на събитието. Опожаряването на Гьотеанума е описано от много хора - всеки разказвайки собствените си преживявания, от своя гледна точка. Записките на М.фон Девентер са доказано надеждни. В продължение на дългия си живот, тя е отбелязвала много детайли от живота на Ита Вегман. Често ги е записвала под формата на кратки есета, сказки и писма. Сред тях е и разказът за това как Ита Вегман придружава Рудолф Щайнер до т.нар. “Финкхауз”, през онази нощ. В по-късни години Ита Вегман й била казала, че в онази нощ здравето на Рудолф Щайнер е било пред колапс, и че в нейно присъствие той бил преодолял тази опасност. Друга свидетелка, Софи Бауер, разказва как през онези часове, Едит Марион също е присъствала известно време във Финкхауз, докато Рудолф Щайнер е наблюдавал големия пожар през прозореца.
Самата Ита Вегман почти нищо не е казвала за пожара. В автобиографичните й бележки не намираме нищо за присъствието й във Финкхауз. Но дванадесет години по-късно, през 1935г., когато е била обект на кризата в Антропософското общество, мислите й се отправят назад към онази новогодишна нощ на 1922г.:
Лекцията на г-н Имри се състоя в десет часа сутринта на 31 декември, 1922г. в рамките на конференцията по природни науки […]. Лекцията предизвика голяма тревога сред публиката, защото направи много объркващо впечатление. Така, че настроението през този ден бе подтиснато. Не можехме да се отървем от предусещането за наближаваща опасност.
Вечерта се състия новогодишната лекция на Щайнер. Много добре си спомням колко много от хората бяха неспокойни. Независимо от това, лекцията продължи без прекъсване и в десет часа вечерта Гьотеанумът бе празен. Вечерният пазач предаде смяната си на нощния пазач. Преди това, г-жа Бауер, която отговаряше за костюмите за евритмия, направи последен оглед на стаите за преобличане, също поради чувството си на безпокойство. Вниманието й било привлечено от някаква силна миризма на стълбището, но я свързала с тоалетните, които се намираха там. Тя срещнала нощния пазач и му съобщила за миризмата. Той веднага започнал обиколката си на сградата, влязъл в „Бялата зала“ и видял, че стаята е пълна с дим. Веднага подал сигнала за пожар. Беше около десет и петнадесет часа. Г-ца Марион пристигна, тичайки в дърводелницата от апартамента си и се обади на д-р Щайнер. Той веднага дойде и даде най-различни инструкции. Междувременно пожарникари пристигнаха от Базел и близките населени места. Хората от околните къщи хукнаха натам и скоро мястото беше пълно с хора. Много хора влязоха в сградата, за да помогнат за потушаването на пламъците или да спасят това, което все още можеше да бъде спасено. Но въпреки всички усилия пожарът не можеше да бъде овладян. В единадесет часа пламъците избухнаха през покрива. Тъй като сградата се изпълваше с все повече дим, д-р Щайнер заповяда на всички, които все още бяха вътре, да я напуснат. След това извика няколко имена, за да се увери, че всички са навън. Изведнъж, Колиско изчезна. И за момент настъпи силна уплаха, тъй като го търсихме навсякъде и си помислихме, че може да е припаднал в сградата. Точно тогава той се появи, изтощен - последният да излезе. Няколко души бяха замаяни от дима, други бяха ранени, така че се наложи да се създаде пункт за бърза помощ и лекарите, които бяха там, бяха изцяло заети. От горещината на пожара дърводелската работилница се беше нажежила почти до възпламеняване и тъй като беше построена от дърво, сега тя беше в най-голяма опасност. Когато разбрахме, че Гьотеанумът не може да бъде спасен, тъй като огънят беше завладял цялата сграда, която се беше превърнала в море от пламъци, издигащо се до небесата, толкова великолепно и могъщо, че нищо подобно не бяхме виждали досега, тогава цялото ни внимание беше*1 насочено към опазването на дърводелския цех от огъня. Дърводелската работилница се поддържаше непрекъснато мокра. Сега, освен изпитаната болката да гледаме как Гьотеанумът е опустошен от пламъците, най-голямата ни тревога беше да запазим дърводелската работилница, която всъщност беше единственото останало убежище за нашата работа. Всичко ценно беше изнесено от дърводелската работилница. Ателието на д-р Щайнер, както и архивът, бяха опразнени. Потресаващо беше да гледаш как, в името на това да може да се продължи работата, сега всички усилия на д-р Щайнер и на хората около него изведнъж бяха насочени към обикновената дърводелска работилница - за да се опази последното убежище. Можехте да видите д-р Щайнер навсякъде: ту кръстосвайки терена във всички посоки, ту в дърводелската работилница, винаги с изражение на дълбока скръб и сериозност - без да изпада в паника, осъзнавайки напълно какво бе загубено за човечеството със загубата на тази творба. Тази сграда беше уникална; формите и картините ѝ криеха цялата еволюция на света и на човечеството. За всеки, който е способен да го поеме, пребиваването в нея би стимулирало онази дълбоко притаена художествена творческа сила, която всички притежаваме.
Със своите вътрешни и външни форми, стенописите по стените и таваните, стъклописите, колоните, изработени от различни видове дърво и капителите с изпълнените си със значение скулптури, това бе една емблематична сграда – особено за онези, които разбираха това, което виждаха.
Спотаени вътре в сградата, но открито, защото всеки можеше да ги види, бяха знаците, разказващи за мистерии от миналото, настоящето и бъдещето.
Ето защо, за онези, които са имали късмета да им бъде позволено да прекарат известно време там, тя си остава незабравим спомен в душите им. Само за една нощ десетгодишен труд бе унищожен.
В осем сутринта д-р Щайнер застана още веднъж пред все още горящите и димящи развалини. Повечето от хората си бяха отишли у дома, теренът бе празен, а верните души подреждаха ателието и подготвяха дърводелницата за работа.
Той стоеше там сам и гледаше разрухата. Позволих си да се обърна скромно към него и успях да изрека единствено тези думи: За нас това е ужасно. Да, каза той, сега всичко е записано в световния етер. (Бележник №74.)
“Той стоеше там сам” – как по-кратко и точно да се изрази как са стоели работите с Рудолф Щайнер, имайки предвид димящите развалини пред него? Не го ли изразява самият той по-късно когато казва, че развалините от пожара са били, за него, в осезаемо съответствие с Антропософското общество, което е било в развалини? Дали Ита Вегман е усетила в този момент същността на всичко случило се?
На следващия ден Рудолф Щайнер казва на граф Ползер-Ходиц:
Различията между душите са прекалено големи. Действително, те искат да видят и чуят всичко, да присъстват на всичко, но не искат да се пробудят. Така че се налага да бъдат пробудени чрез катастрофи и лични страдания. Тук не властва кармата, а не-будността на членовете, както и завистта на хората, която прониква чак до нивото на материята. Беше ни дадена възможност да имаме Дом на словото, но Домът на словото единствено би могъл да съществува, ако намери съответното си живо отражение в сърцата, в Съзнанието на света, а това означава, човешкото същество не само да слуша, а да има и волята и да може да поеме отговорност, като човешко същество, пред „Света на Словото“. Това бе значението на сградата: Слово и отговор, логос и човешко същество.
В Ефес имахме пред нас мистериите за въплъщаването на Словото. Той трябваше да бъде унищожен, защото иначе опозиционните сили щяха да успеят да построят там значително средище – защото завистта на боговете действаше чак в самата атмосфера. Тук, обаче, имаме обрат. Боговете наблюдаваха Дома на словото с очакване, но нямаше хора, които да желаят да го охраняват. Бе дадена възможност, но отклик от страна на хората липсваше – единствено завистта не бе няма. (От непубликуван Дневник на ЛЮДВИГ ФОН ПОЛЦЕР-ХОДИЦ.)*2
Превод: Ати Петрова
Редакция: Дорина Василева