Рудолф Щайнер
АПОКАЛИПСИС
осемнадесет лекции, изнесени в Дорнах
от 5 до 22 септември 1924 година,
възпроизведени по записки на участниците
Съдържание
Приветствие от Йоханес Вернер Клайн
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 5 септември 1924 г.
Човешкото посвещение и Апокалипсиса. Терминът „Апокалипсис“: окултни истини, предназначени да дадат правилен свещенически импулс на човечеството. Четирите етапа на мистериите.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 6 септември 1924 г.
Обзор на опита в транссубстантирането през различните преминали епохи на мистериите.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 7 септември 1924 г.
Бъдеща опитност в транссубстантирането на организацията на Аза. Устойчивост на антропософските истини. Алфа и Омега (Апок.1,11). Встъпителните думи на Апокалипсиса.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 8 септември 1924 г.
Писма до ангелите на Ефес и Сардес. За разбирането на числовите връзки в Апокалипсис. Дванадесет, двадесет и четири, седем.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 9 септември 1924 г.
В петия следатлантски период хората все повече развиват съзнанието да виждат смъртта като спътник. Четенето на Апокалипсиса означава да сте устремен.
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 10 септември 1924 г.
Тайните на числата в Апокалипсиса. По-ранното запознаване на хората с тайните на космическите числа; сегашния етап от еволюцията на Земята, в който се открояваме от законите на числата. Архангелските епохи.
СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 11 септември 1924 г.
Годината 333. Пророчески апокалиптичен поглед за възможността за отпадане принципа на Христос и връщане към принципа на Отца. Мюсюлманското учение. 666 – числото на звяра. Транссубстантизация и карма.
ОСМА ЛЕКЦИЯ, 12 септември 1924 г.
Връзката на Христос със Слънцето. Слънчев гений и Слънчев демон. Сорат и числото 666. 1998 година. Необходимост от стремеж към духовност. Мистерията на Михаил, Мистерията на Христос и Мистерията на Сорат.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, 13 септември 1924 г.
Апокалипсисът като пророческа картина за по-нататъшно развитие на християнството след Мистерията на Голгота. Съществени разлики между християнството и другите религиозни вярвания. Изграждане на стария и новия Йерусалим.
ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 14 септември 1924 г.
За различните картини от 19-та глава на Апокалипсиса. Свещеническото служене днес.
ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 15 септември 1924 г.
Тройното поражение на противоположни сили на Христовия импулс: Падането на Вавилон, падането на Звяра и неправилните Пророци, падането на божествените противници (Сатана).
ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 16 септември 1924 г.
Преход от четвъртата към петата културна епоха. За вътрешното съзерцание и пророческите мисли в близката епоха от развитието на човечеството. „Жена, облечена в Слънце“ (Откр.12:1). Образът на Звяра със седем глави, надигащ се от морето (Откр.13:1). Осъзнаване присъствието на Христос в транссубстантизацията.
ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 17 септември 1924 г.
Структурата на Апокалипсиса и принципът на числото. Епохата на „тръбните гласове”. „Нашествието на скакалците” (Откр. Гл.9), поява на хора, лишени от Аз. Сваляне на „седемте печата” и етапи на разпространение на християнството. Расово и индивидуално развитие на човека.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 18 септември 1924 г.
Разделяне на съзнанието на човека при излизането му от физическия свят. Преминаване на Прага, което се изживява от човечеството. Апокалиптичният образ (Откр. 10:1,2) и трите типа хора: „облачните хора”, „хората дъга” , „хората с огнени крака”. Разпознаване на трите типа хора в съвременното човечество. Апокалиптичната картина (Откр. 10:1,2) във връзка с Азия, Европа и Америка.
ПЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 19 септември 1924 г.
Връзката между природните и историческите явления. „Стъкленото море” (откр. 15:2). Любовта проявена като светлина. Божествена любов и Божествен гняв. Отговори, дадено от Рудолф Щайнер на някои въпроси.
ШЕСТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 20 септември 1924 г.
За терминологията на автора на Апокалипсиса. Звярът със седем глави и Звярът с двата рога. За природата на кометите. Почвата на Земята и субстанцията на кометите. “Звярът, издигащ се от бездната”. Защо авторът на Апокалипсиса ни дава “книга със седем печата”?
СЕДЕМНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 21 септември 1924 г.
Апокалипсисът като книга за посвещение. Етапи: букви, печати, тръби, Божествена любов и Божествен гняв във връзка с физическия свят, душевния свят и духовната земя. Възприемане на йерархиите.
* * *
СЕДЕМНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ
Дорнах, 21 септември 1924 г.
Скъпи мои приятели! До сега с вас разглеждахме съдържанието на Апокалипсиса. Но освен това е необходимо също да се разгледа Апокалипсисът като книга за посвещение. Това че Апокалипсисът е книга за посвещение, става ясно още от начина, по който се появява пред нас, от начина, по който в него са описани последователните периоди на еволюцията. Всичко, което описва авторът на Апокалипсиса, може да бъде възприето само от тези, които имат уши да чуват и имат очи да виждат. Хората, лишени от такива органи на възприятие, ще минат покрай всичко това. Така, като се има предвид точно начинът, по който се разкрива вътрешната същност на еволюционните периоди в Апокалипсиса, можем да стигнем до заключение, че Апокалипсисът със сигурност може да се разглежда като книга за посвещение.
Трябва да имаме ясна представа, че в резултат на отношението към света, основано на истинско съзерцание и познание, изчезва това, което се явяваше по-рано съдържание на душевния живот, и което представляваше всъщност само един вид огледално отражение на (eine Art Spiegelbild) външната природа. В резултат от познанието сетивно-физическият свят изчезва и пред човека постепенно се появява друг свят – духовният свят, който е скрит зад сетивно-физическия. Авторът на Апокалипсиса има абсолютно правилна представа за начина, който позволява да бъде намерен достъп до духовния свят. Благодарение на това той получава възможността по подходящ начин да възприеме това, което му се разкрива в имагинативни видения (imaginativen Visionen).
Скъпи приятели, абсолютно вярно е, че светът може да се възприема по два начина. Единият от тях се състои в това, че човек насочва погледа си към сетивно-физическото, и изпълнен с любов и преданост към него, го изучава от всички страни. И тогава сетивно-физическото постепенно му се разкрива като творение на боговете. Разглеждайки сетивно-физическия свят не само външно механично, но и вътрешно духовно, човек открива за себе си това, което в най-широк смисъл се нарича природа.
Обаче можем да си представим и друг път, който води човека до възприемане на света. По този път същото световно съдържание се разкрива пред човека по чисто духовен начин, тук човек извлича това световно съдържание от собствената си душа. Така че наистина може да се твърди, че този, който притежава необходимата за това вътрешна сила, може - дори и да няма абсолютно никаква историческа информация за това - да стигне до съзерцание на онова, което се е случило в определен момент от световните събития и се е проявило в някакъв природен феномен.
По този начин е възможно с пълно основание да се твърди, че човек е в състояние да извлече от собствената си душа знанието за това, което в някои исторически момент, когато са се разигравали определени събития в еволюцията на човечеството, се е случило, например, земетресение или други природни явления. Така че е абсолютно вярно усещането, което повече или по-малко е присъщо на много хора, че човек наистина може да извлече от своята собствена душа знание за света до най-малки детайли. Сега да насочим нашето внимание върху това, което всъщност, застава срещу човека, когато именно по такива пътища – посредством имагинация – влиза в духовния свят.
Можем да разгледаме този въпрос изцяло въз основа на Апокалипсиса, тъй като в него са представени различни етапи, които следват един след друг, и за автора на Апокалипсиса са именно това, което постепенно въвежда в духовния свят. Първоначално авторът на Апокалипсиса дава посланията, след това печатите, след това преминава към това, което трябва да се характеризира като нещо, което може да се възприеме само чрез слуха, нещо, което само може да бъде чуто (Hörbares), тоест към тръбите. След това той преминава към това, което предния ден характеризирах като Божествена любов, чийто противоположен образ е Божественият гняв.
Ако правилно разбираме автора на Апокалипсиса, ни става ясно следното. Съдържанието на Апокалипсиса, което Йоан дава чрез посланията, получени в инспирация - това съдържание се отнася до физическия свят. Но преминавайки към печатите и отваряйки ги, той дава чрез това съдържание, което се отнася до астралния план, имагинативния свят, към това, което може да се нарече свят на душите (Seelenwelt). Когато преминава към гласовете на тръбите, той ни въвежда в страната на духовете (Geisterland). И когато съдържанието на Апокалипсиса ни довежда до изживяване на Божествената любов и Божествения гняв, ние се озоваваме директно вътре, в самия център на страната на духовете.
Тук е изключително важно да се има предвид следното: човек, който върви по пътя на имагинацията, с всичките си изживявания, всъщност, се намира в центъра на света, така че неговите изживявания са едновременно изживявания на света (sein Erleben ist Weiterleben). Но на първите етапи от посвещението човекът не забелязва това. В процеса на по-нататъшното посвещение той научава все повече и повече за това, разбира, че всичко, което се случва над него, чрез него, с него и в него, е едновременно със световните събития. Човек се чувства все повече и повече излят в обективното съдържание на света. И авторът на Апокалипсиса ясно дава това да се разбере.
И така, можем да кажем: съдържанието на посланията се отнасят към физическия свят. Да разгледаме физическия свят такъв, какъвто първоначално се появява пред нас. Това, което тук застава срещу нас, е само привидно. Този физически свят застава пред нас само като разнообразие от цветови нюанси, топлинни състояния и всичко, което отвсякъде се влива в нас. Това е резултат от факта, че ние мислим – и което е характерно за съвременната епоха – само за физическото съдържание на света. Би било различно, ако не изпускахме духовното съдържание на света.
Потапяйки се в душата на такъв човек като автора на Апокалипсиса, ние трябва, бих казал, да усвоим езика на неговата душа, трябва да научим този език, за да може, казано тривиално, да навлезе в нашата плът и кръв, за да се ползваме от него в нашия собствен духовен живот.
Искам да дам няколко примера за вътрешния език на душата на посветения, език, който не винаги използва екзотерично във външния свят, но който, така да се каже, за него е средство, чрез което вътрешно формира своите представи, своето особено изживяване на духовния свят. Например: „Умъртви мълнията и ще разбереш цвета”. Това е казано на езика на посветените. Какво означава? Посветеният вижда мълнията, вижда този появяващ се от Вселената блясък. Той съзерцава това като избухване на духа в световното пространство. Мислено започва да гаси тази мълния, представяйки си я все по-умерена, в резултат на което пред него в отслабена форма, в омекотена форма се появява светът на багрите, всичко това, което се проявява в цвят. По някакъв начин мълнията се разширява и се превръща в цветна повърхност. Такава е представата на посветения.
Или пък посветеният казва: „Заглуши гръмотевицата, позволи й да утихне, да стане все по-тиха и по-тиха, и ще чуеш модулацията, и тогава пред теб ще се появи музикалното (das Musikalische).“ Така всичко, което се простира пред посветения като сетивен килим, той възприема като откровение на духовното във физическото. И за него е напълно реална представата: налице е съдържание на света, което е проявено, например, в цветовото многообразие (това, което рисувам (виж. рис. 12, ляво), е цвят, но на негово място би могло да бъде и нещо, което звучи.)
Следователно налице е световно съдържание, което се доближава към нашите сетивни органи. Всичко това е сетивно-физическа завеса, всичко това се простира пред нас като наш свят на възприятия и именно в него поначало вплитаме нашите абстрактни мисли, имащи мъгляв характер. Зад този сетивен килим – представете си дъската като разпрострян навсякъде сетивен килим (виж. рис. 12), който съдържа в себе си всичко, което се явява в света като цвят, звук и топлина, - зад всичко това посветеният вижда проблясващи мълнии. Зад всичко това той вижда мълнии и това, което от време на време става видимо като истинска мълния, всъщност е онова, което пробива сетивния килим от духовния свят. Всяко проявление на мълния представлява пробив на духовния свят във физическия. И ако съзерцаваме мълнията, угасявайки и отслабвайки я до равномерно разпределение върху Земята на цветовия елемент, то пред нас ще се разкрие цветовият колорит на Земята.
Съзерцавайки звездите на небето, виждаме, че те разкриват и откровението на духовния свят, което се проявява пред нас като блясък, като проблясване на мълния. Само че тук това откровение има непрекъснат характер. Във всичко това посветеният вижда откровението, което се крие зад него. Той казва: „Ако душата, съзерцавайки, например, една червена роза, става все по-активна, то тя всъщност трябва да стигне до следното изживяване. Тя трябва да види как червеният цвят на розата, така да се каже, в едва доловими мълнии (wie in leisen Blitzen) се излива нагоре и надолу. И докато това, което се изявява на външен план е приглушено, червеният цвят на розата влиза обратно в сферата на Серафимите”. По същия начин всичко, което звучи, влиза в сферата на Херувимите, и всичко, което възприемаме, влиза в сферата на Престолите. Ако човек гледа природата и я възприема само като физически свят, то по същество той има работа с илюзия. В действителност всичко това са делата на Серафимите, Херувимите и Престолите, но проявяващи се само в пршглушена (abgedämpft) форма. Нека да погледнем, скъпи приятели, в света на цветовете, какъвто се появява пред нас. Всъщност той се появява в резултат на действието на равномерно заглушените, омекотени мълнии, излъчвани от Серафимите. Именно този сетивно-физически свят, зад който не се възприема дейността на Серафимите, Херувимите и Престолите, всъщност има характера на Майа, както го наричаха в древността.
Сега нека отидем по-нататък по пътя на посвещението. Нека преминем към разглеждане на тази част от Апокалипсиса, в която нейният автор поставя основния акцент върху премахването на печатите. Какво става тук? Тук всички цветове на света избледняват, всичко свързано с топлината изчезва и посветеният все повече се изправя пред действия, които са духовни по природа и които вече са подобни на истинските образи на всичко, което се проявява в мълниите. Вместо зигзагообразните проблясъци на мълниите, ние виждаме – когато пробием сетивния килим - какво се крие зад него като духовен свят; виждаме зад тези плавно протичащи мълнии (sanftverlaufende Blitze). Знаем, че в това живеят същества, които са служители на Серафимите, Херувимите и Престолите. Същият е случаят с всичко, което звучи, същото е и с всичко, което е топлообразно, и същото е с всичко, което е осезаемо.
И в степента, в която угасва това, което ни изглежда първоначално като земно-сетивен килим, зад всичко това се появява свят с подобни светкавични образувания, формиращи се от астралния огън (aus dem Astralfeuer) затворени фигури в себе си и все повече и повече разширяващи се, в същата тази степен звездите започват да излъчват своите лъчи отгоре надолу. Така че можем да видим звездите, като нишки от светлина (Fäden des Lichtes), можем да видим как в това, в което действа елементарно-природното, се вплита светлината, се вплитат звездните нишки, звездните лъчения.
Земното се съединява с небесното и ние осъзнаваме, че се намираме в една втора област - това, за което говорихме по-рано, се отнасяше към първата област, - знаем, че навлизаме в първото състояние на втората област, където светещото има още природен характер, където можем да имаме само предчувствие, че зад всичко това стоят някакви същества. Но в тези елементарни същества ние виждаме до известна степен органите на действие на значими, мощни, възвишени същества. Ние влизаме, така да се каже, в първата сфера на Господства, Сили, Власти (Kyriotetes, Dynameis, Exusiai). Те сякаш все още се намират зад тези елементарни същества, но ги използват като свои инструменти. Според степента на напредване по пътя на посвещението тези същества Господства, Сили и Власти все повече ни се разкриват в тяхната собствена същност.
Това е свързано също със звучащата във Вселената хармония на сферите. И отделните тонове на тази световна хармония, които тук звучат – тези отделни тонове, всъщност се комбинират за създаване на хармония и мелодии в големи периоди от време, когато времето става нещо единно – именно тях авторът на Апокалипсиса ни представя като тръбни гласове, така че в звучащите тръби имаме в чиста форма живота на Втората йерархия, докато Първата йерархия мощно лежи в основата на преживяванията, свързани със сетивните органи.
Тогава стигаме до това, което от този свят, в който, така да се каже, всички въздействия, упражнявани върху нас чрез органите на сетивата, стават течащи, придобиват величие и мощ, и по този начин започват да говорят не само за нещата и процесите на физическия свят, но стават директен израз на това същностно, което действа във Втората йерархия чрез елементарни същества, от този свят преминаваме в третата област, където вече не възприемаме нищо природно, а също така не възприемаме нищо природно разтворено в стихийното, а където всичко, което се стремим да възприемем, трябва да се възприеме духовно. Влизаме в една област на духовния свят, за която трябва да говорим по следния начин. Трябва да си кажем: „ До този момент ние изживявахме всичко, което сякаш се разтваря, но в същото време се съдържа във формите на сетивно възприятие на Земята (Sinneswahrnehmungen der Erde). След това тези възприятия се разшириха до сетивното възприятие на звездите (Sinneswahrnehmung der Sterne), и стигнахме до тази степен на познание, на която – като че ли в крайни, остатъчни форми на сетивното възприятие – всичко, което във Вселената действа в Господства, Власти и Сили се разкрива като нещо вътрешно преплетено с автентичната субстанциалност на звездите. Светът на звездите се трансформира за нас в същества от Йерархиите”.
Вместо да гледаме звездите в илюзията на сетивата, ние започваме да живеем в света на Йерархиите. Но тук Йерархиите все още могат да бъдат преживявани посредством това, което бих могъл да нарека познание, позоваващо се на „разпръскване” и „разтваряне” на сетивните възприятия. Сега стигаме до третата област, където всичко земно вече не се възприема от нас сетивно, където трябва да възприемаме душевно-свръхсетивното без никакъв нюанс на сетивното. Тук сме в непосредствената област на духовния свят и го познаваме първоначално в Ангелите, Архангелите и Архаите. Тези същества могат да бъдат познати само в чистата духовност.
И трябва да знаете, че, например, художниците, изобразявайки ги в сетивна форма, могат да стигнат до подобна сетивна форма само доколкото тези същества са вплетени в душевно-духовния елемент на по-висшите Йерархии, вплетени в същността на по-висшите Йерархии. Трябва да знаем: ако им нарисуваме крила, например, тогава тези крила са от съществата от Втората йерархия, от същества, на които дължат своята субстанциалност. И те получават главата от Първата йерархия, от Йерархията, която им придава тази форма и съдържание. Трябва абсолютно ясно да разберем следното: всичко, което се намира в границите на Третата йерархия - в Ангелите, Архангелите, Архаите - можем да съзрем само в духа.
Скъпи приятели! Това, за което говоря сега, е изключително важно за разбирането на всичко, което се е случило в историята на човечеството. Ако вземете дошлите до нас от предишни времена писания, в които, така да се каже, интимно се говори за духовните светове, изобщо няма да можете да ги прочетете, без да осъзнаете, че заживявайки в духовния свят, първоначално възприемаме най-ниската Йерархия при това чисто духовно, докато възприемаме висшите Йерархии с помощта на основните съставни части на сетивния свят.
И трябва да осъзнаете, че в древната мъдрост на посвещението, която описва всичко това напълно правилно, както аз сега го описвам, постепенно изпада във всевъзможни недоразумения във времената на духовен упадък. Така в подобни описания сред по-светски ориентираните посветени на Средновековието винаги се описва по такъв начин, че най-близо до Земята - като най-нисша Йерархия – са Серафимите, Херувимите и Престолите. След това, в тези описания, през Сили, Господства и Власти, човек се издига до Ангелите, Архангелите и Прасилите (Urkräften). Разгледайте някои илюстровани средновековни книги и у вас ще се появят въпроси. Няма да можете да разберете защо Ангелите са над Серафимите. Това е така поради причината, че по това време вече няма достатъчно точни и органични представи за тези процеси. Грешките възникват главно в предхристиянската епоха, по време на вавилонския плен на юдеите, когато първоначалното, напълно правилно учение е изкривено от контакта на юдеите с вавилонците. Вавилонските символи проникват в това учение. След това чрез Кабала, чрез средновековната юдейска мистика, тази заблуда относно реда на духовните Йерархии продължава да се разпространява. И ако има стремеж да се разбере как се развиват представите за духовния свят в хода на човешката история, то трябва да се знае за тези неща. И именно тук, във връзка с обяснението на Апокалипсиса, беше необходимо да говорим за това.
Именно така навлизаме в духовния свят. Съществата, които първи излизат да ни срещнат в истински духовния свят, всъщност са съществата от Третата Йерархия. Авторът на Апокалипсиса показва колко интимно е посветен във всичко това. Описвайки едни или други събития, той постоянно ги предхожда с появата на Ангели. Абсолютно феноменално е, че в различните земни сфери се отразява нещо, което Ангелите носят със себе си като пратеници на Висшите Йерархии. С тази поява на Ангели ние влизаме главно в областта, в която – както можем да се убедим – господства Божествената любов изцяло, която е основната съставка на света, към който принадлежим като хора. На първо място забелязваме, че така наречените нормални Ангели, Архангели и Архаи са нещо като въплъщение на Висшите Йерархии. Точно както ние, разглеждайки китките, ръцете, стъпалата, краката и останалите части на човешкото тяло, имаме усещането, че това е душевно-духовно тяло, по същия начин, изкачвайки се в света на Третата йерархия се чувства: това е същността на Ангелите, но те всъщност са членове на тялото, на телесността на Висшите Божествени Духове; те са духовно-душевна телестност. Така че, скъпи приятели, се чувства следното: тук се намираш в чиста духовност, но тази духовност е телесността на Бог. Именно до това се достига тук.
Необходимо е да разгледаме по-отблизо подобни представи. И това трябва да бъде направено от всеки, който наистина се стреми да се занимава с окултизъм, онзи окултизъм, който лежи в основата на духовния живот. Разгледайте някой човек на Земята, обръщайки специално внимание на неговата физическа телесност, и тогава, скъпи приятели, ще се убедите, че в тази физическа организация не могат да протичат само процеси на създаване и растеж, тоест процеси, характерни за цъфтежа, преминаващи ръба на живота.
Наред с това тук трябва да си представите също и процесите на разрушаване, протичащи в организма, процесите, които водят до отделяне. Все пак това разрушение, тези постоянни процеси на разлагане, проявяващи се в телесността, - точно доколкото те са процеси на разлагане във физическото, - служат за да позволят на човека да възприеме духовното, защото духът може да живее само в процесите на физическо разложение. Духовното съвсем не живее в процесите на съзидание и растеж, които протичат в човешкото тяло. Когато човек расте, когато физическите процеси в неговия организъм са във възход, духовното се потиска, защото всичко това не способства духовното. Абсолютно нелепа е идеята на материалистите, че ако един човек култивира жизнените процеси, протичащи в неговия организма, ще съдейства за това, че тези процеси в по-фина форма да протичат също и в неговия мозък, в резултат на което ще се появи мислене в него, което съгласно тяхната представа е просто продължение на жизнените процеси на организма. Ако обаче дейността на мозъка е само едно продължение на процесите на храносмилане (Verdauungsvorgänge), тогава човек би живял като растение и би имал само неясно, смътно вътрешно преживяване. Духовното навлиза в мозъка само тогава, когато има процеси на разграждане, когато мозъкът непрекъснато се разпада, когато той, така да се каже, се деструктурира. Именно благодарение на разлагането духовното си проправя път във физическото, за да работи творчески в него. И така, ние виждаме, че процесите на разлагане трябва да протичат във физическото. Виждаме, че растежът и развитието трябва да срещат препятствия, че трябва да има задържане на растежа.
Би било доста интересно да се наблюдава това явление с конкретни примери. Можете, например, да насочите своя духовен поглед към това как в едно бедно село индивидуалността на Фихте се спуска в земно тяло, как се въплъщава във физическо тяло. Виждаме как момчето расте и как някои пречки постоянно забавят растежа му. Въпреки че тези пречки не са толкова големи, може дори да се каже, че те са едва забележими, но въпреки това действието им е достатъчно, за да забави растежа на Фихте. Момчето става все по-голямо и по-голямо, но би могло да расте по-бързо, ако тези пречки не забавят постоянно растежа му. Именно това забавяне на растежа на Фихте, който така и остава с малък ръст, допринася за развитието на особен вид философски талант в него. Тук можем да видим как духовното става активно във физическото. По този начин процесите на физическо разрушаване трябва да се разглеждат не само като нещо негативно за човека, но и като нещо, което е положително за него. Разбирането, че в допълнение към цветущия и преливащ живот трябва да действат също и процеси на разрушение, че в живота по необходимост трябва да съществуват пречки, - такова разбиране се основава на любовта и носи със себе си утеха.
Ако по този начин се достигне до разбирането, че светът на Ангелите, Архангелите и Архаите е всъщност телесността на Божествения Дух, ако тук се виждат животът и деянията, постоянното действие и работа на Ангелите, Архангелите и Архаите, ако се вижда как светът е изтъкан тук (die Welt gewoben wird), как за душевния живот на отделния човек се грижи неговият Ангел, как различните групи хора напредват благодарение на Архангелите, как потоците на световните дела се предвижват от епоха към епоха чрез Архаите, ако се виждат всички тези чудни преплитания, които възникват тук, това поразително тъкане на света – всичко това е толкова красиво изразено в легендата за Прозерпина или в гръцката легенда за Персефона, - ако се вижда цялото това тъкане на света, също се стига и до разбирането, че във всичко това, подобно на червената кръв в тялото, тече Божествената любов.
Но едновременно с това обаче се формира поток от Божествен гняв, гняв, който произтича от всичко, което е препятствие за изпълнението на световните дела. За появата на този Божествен гняв спомагат същества, надарени със способността за морално чувстване, които обаче не са успели да приведат своя морал в хармония със световните дела; те все още трябва да достигнат до тази хармония.
И така, в Божествената телесност виждаме Божествената любов, която по някакъв начин проявява в тази телесност пълнотата на живота. Виждаме в тази телесност и нещо подобно на продуктите на отделяне (Absonderungsprodukte) в човешкото тяло. Виждаме, че това духовно тяло на Божествения Дух е пронизано от нещо, което наподобява отпадъчните продукти във физическото тяло на човека; това, което се отделя в човешките жлези, се отделя и тук. Дължи се на слабите същества (schwachen Geschöpfen), които не могат да приведат моралното си чувство в хармония със световните дела. Това обаче съответства на Божественото Провидение и на пътищата, по които боговете се стремят да водят света. Тези центрове на отделяне (Absonderungszentren) се проявяват като чаши на Божествен гняв, гневът, който е втъкан в световните дела.
Именно в рамките на тези три свята ние разбираме връзката между Божествената любов и Божествения гняв. И тук получаваме представата, внушаваща благоговение, представата в отговор на въпроса: какво се случва когато се изливат чашите на гнева? Случва се следното: божествено-духовните същества мислят как въпреки злодеянията на слабите същества, въпреки всички препятствия, непрекъснато да предвижват напред световните дела. Божествено-духовните същества мислят за това, как да трансформират всичките тези препятствия в средства (Vehikel) за развитие, пропити с духа, да преобразуват всичките тези препятствия, така че човек да получи възможност да продължи напред не само като физически човек, но и като духовно-душевен човек, който се развива благодарение процесите на разрушаване и разлагане, протичащи в тялото му. Всичко това е изобразено от автора на Апокалипсиса в пълно съответствие с пътя на посвещение. Благодарение на Апокалипсиса става величествено изживяване на световните дела, изживяване на световните дела чак до конкретни физически събития, както можахме да се убедим вчера, както се убедихме в това и по-рано. В същото време това е грандиозно изживяване по пътя на посвещението, по пътя на инициацията.
Именно по този начин следва да се разглежда Апокалипсисът. И тогава благодарение на Апокалипсиса, ще се научим да схващаме мировите дела, ще можем да видим от какво имаме нужда за бъдещето и какво трябва да приемем в нашите представи.
Но Апокалипсисът също е и медитативна книга. Апокалипсисът е доста необичайна книга, която може да се използва за медитация. В това отношение Апокалипсисът е велика книга. Нали когато се занимавате с някое място от Апокалипсиса, което поначало се появява пред вас като парадоксално и недостъпно за разбиране, нещо излизащо извън рамките на вашите представи, трябва да спрете да мислите и да започнете да медитирате. Трябва да спрете да мислите и да започнете да медитирате. Именно тук можете да станете по-духовни, защото това място не може да бъде разбрано от интелекта, а трябва да бъде вътрешно възприето и обработено. Така, например, някой интелектуалец, занимаващ се с онази част от Апокалипсиса, където става дума за възпалената жлеза (Откр. 16:2)(Тук буквално “böse Drüse“: болна, възпалена жлеза. В канона текстът: „жестоки и отвратителни гнойни рани“, бел. рус.прев.), разбира се, ще каже: „Само хората и животните могат да имат жлези. Какво тогава може да означава това място? По всяка вероятност това е поетичен образ.” На такива места те не се задържат дълго и продължават напред. В действителност обаче нещата са различни. Авторът на Апокалипсиса, използвайки думата „жлеза“, знае, че всичко, което се случва в микрокосмоса, се случва и в Макрокосмоса. Спомнете си, че всичко, свързано с жлезите и процесите на отделяне, е свързано с действията на Божествения гняв. И така, точно тези пасажи от Апокалипсиса, които на пръв поглед изглеждат парадоксални, могат да допринесат за това съвременният човек да приобщи духовната насока към привичния за него интелектуален ход на своя душевен живот.
И тук ние докосваме точката, относно която е необходимо – особено в работата на свещеника - да се изработи вярна представа. Хората чувстват, че съвременната епоха напълно интелектуализира душата. И това предизвиква ответна реакция, хората искат да имат също душа и чувства, те страстно желаят това във всички области. Само погледнете как различните религиозни вероизповедания се съпротивляват на всякаква форма на интелектуализъм.
Те не искат повече да проповядват истините на вероученията в интелектуални, рационални форми. Вместо това искат тези истини да се формират на основата на чувствата, да се формират в сферата на ирационалното. Несъмнено в основата на това лежи справедлив стремеж, но ако бъдещото развитие върви само в тази посока, ще доведе до там, че всичко религиозно като такова ще бъде загубено. И това неизбежно ще се случи, ако религиозното съдържание има стремеж да се възприема само с едно чувство. Същото е положението и с педагогиката, чието развитие тръгна по доста странни пътища, пътища, на които свещеникът, между другото, би следвало да обърне внимание. Всъщност в миналото педагогиката изхождаше от инстинктивния живот, тя работеше най-добре там, където учителите изобщо не мислеха педагогически, а правеха това, което им подсказваше инстинктът. В миналото не се занимаваха с педагогика, а правеха това, което им подсказваше инстинктът.
Започнаха да говорят за педагогика именно от тогава, когато се научиха инстинктивно да възпитават, а честите разговори за нея, които се водят в наше време, са ярко свидетелство, че съвременният човек е най-лошият учител в цялата история на човешкото развитие. Много често хората започват да говорят за нещо, което вече не притежават. Така, например, започнаха да говорят и за транссубстантизацията, когато престанаха да разбират нейната тайна. Проследявайки интелектуалното съдържание на дискусиите, протичащи в съвременните течения, и обръщайки внимание на всичко, което при това се изказва, може да си зададем въпроса: какво всъщност не им достига на тези хора? По времето, когато, например, работният въпрос се обсъждаше с особена интензивност, именно дискусиите по тази тема бяха доказателство, че в действителност този въпрос се разбира най-малко от всичко. Причината за това се корени в далечното минало, в онези времена, когато човечеството създаде писменост, която след това постепенно бе заменена от книгопечатането. Поради тази причина хората започнаха все по-малко да разбират божествената писменост, която им се разкриваше, например, в звездите, слънцето и вятъра.
В онези времена, когато, например, рицарите на Кръглата маса още имаха способността да четат в надигащите се морски вълни, в клокочещите и пенещите се върху скалите вълни на прибоя, в смесването на това, което в пръските на вълните се съединява с въздушните вълни, наситени със светлина, във времената, когато всичко това се възприемаше като божествена писменост и можеше да бъде прочетено, нямаше ни най-малка необходимост да се прибягва до помощта на някакви фиксирани писания. Целият въпрос всъщност е, че е необходимо навсякъде зад външния, видим свят, да се търси поне искрица от невидимия, духовен свят. И тогава с времето, духовното напълно ще излезе на повърхността и сетивно-физическата, външната символика, ще отстъпи назад, на заден план.
По този начин става ясно, че не трябва да реагираме с отричане на интелектуализма. Не трябва да търсим вместо него неясен, объркан душевен живот. Вместо това трябва да издигнем душевния си живот чрез одухотворяване на интелекта. Трябва да дадем възможност на нашия интелект да претърпи метаморфоза и да се издигне до духовното. И тогава нашият душевен живот наистина ще може да се облагороди от духовното съдържание на откровенията, които ще престанат да бъдат субективни и ще станат обективни.
Превод: Петранка Георгиева
Редакция: Дорина Василева