Графиня Йохана фон Кайзерлинг: из "Раждането на ново земеделие". Първо гостуване на Рудолф Щайнер в Кобервиц през 1922 год. (5)

Submitted by admin 2 on Пет., 09/07/2021 - 17:46
Рудолф Щайнер

Първо гостуване на Рудолф Щайнер в

Кобервиц през 1922 година.

30 януари – 2 февруари

В Кобервиц седяхме около масата в приповдигнато настроение, заедно с нашите сътрудници и по-специално свещенниците Рудолф Вон Косчутски и Рудолф Майер, който живееше с нас. Карл, който точно се беше върнал от Щутгарт, ни сподели: „Може ли да си представите, Д-р Щайнер ще ни гостува тук!”. Удивени, ние започнахме да задаваме въпроси и Карл ни докладва, че Щайнер му е разказал за своята лекторска обиколка, която смята да направи в края на януари, смята да посети и Бреслау. Когато Карл дискретно го помоли да ни са съгласи с нас и да остане при нас в Кобервиц, д-р Щайнер приятелски се съгласи. Скоро получихме по-подробна информация от, както изглежда, елегантния изчистен почерк на Мария Щайнер, която пишеше, че ще останат за три дни, заедно с тяхната подопечна Мис Валер. За това време ще бъдат проведени лекциите в Бреслау.

Членовете се надпреварваха да предлагат своето гостоприемство на евритмистката от Дорнах. Резервациите в голямата концертна зала ставаха посредством г-н Уолф, концертния директор. Когато попитахме г-н Уолф дали познава Рудолф Щайнер, той каза, че не го познава лично, но знае, че местата за неговите публични лекции свършват седмици преди събитието.

Най-накрая телеграмата, която съобщаваше за пристигането на Рудолф Щайнер на 30 януари, дойде. Мари Щайнер щеше да се присъедини направо към нас, докато д-р Щайнер щеше първо да се отбие по служебни дела в концертната дирекция. По тази причина аз пътувах с нея от Кобервиц до театъра, където щеше да се проведе евритмичната репетиция. Тя ме изпрати да доведа д-р Щайнер, защото имаше въпроси към него. Карах до хотел Савой, където намерих Карл и Рудолф Щайнер да пият кафе заедно.

Представете си колко трудно е да намериш подход към Рудолф Щайнер, още повече, ако не си го виждал от доста време. Едно усещане за чувство на страхопочитание, примесено с несигурност, подобно на ученичка, изправена пред своя учител. Рудолф Щайнер винаги помагаше със своите умения и сърдечност лесно да премине тази срамежливост, която той веднага разпознаваше.

Така ние отидохме до театъра и след като Рудолф Щайнер даде своите напътствия за репетицията, се върнахме в Кобервиц за вечеря.

Всички бяха щастливи да се запознаят с Рудолф Щайнер в тесен кръг. Когато се обърнах към него с думите: „Получи се хубаво, нали?”, усещане за светлина засия от погледа му.

След изморителното пътуване всеки от нас искаше да си легне рано. Нашите млади фермери Ерхард Барц и Имануел Вьогел се приготвиха да тръгват. Рудолф Щайнер се сбогува с приятелско ръкостискане. Старият иконом се поклони мълчаливо, но за негова изненада Рудолф Щайнер хвана и неговата ръка със същия приятелски маниер, за да му пожелае лека нощ.

Може би никой не може да си представи днес  колко неприсъщ за порядките на времето беше този малък жест и колко неочакван бе за всички. Но Рудолф Щайнер гледаше право напред в бъдещето. Тогава аз му представих г-жа Пиец, която беше с нас от тридесет години, но той мило каза: „Не е необходимо, аз вече я познавам.”. Г-жа Пиец възрази: „О, не, г-н Доктор, никога не съм ви срещала преди.” Но той настоя: „Да, така е, аз вече ви познавам!”. И така всички се почувстваха у дома си с него още от първата вечер.

Всички ние закусихме по стаите си на сутринта. После братът на Карл и неговата съпруга дойдоха, за да чуят вечерната лекция. С определено безпокойство следяхме всяко съобщение за извънредни снеговалежи, към това се прибави и съобщението, че железниците в Силезия се присъединяват към стачката, а в други ден Рудулф Щайнер трябваше да изнесе публична лекция в Щутгарт, също така Мари Щайнер имаше голямо евритмично представяне в Прага.

Най-голямото ми желание се сбъдна, когато Рудолф Щайнер ме попита дали има нещо ново, върху което работя и ме покани да отида при него след закуска. Така че имах възможност да говоря с него в продължение на два часа отностно духовната наука, по-точно върху работата ми с астрономията – мястото на Земята в Космоса. След като обсъдихме това, аз го попитах: „Разрешено ли ми е да говоря с хората за нещата от моята опитност?”, „Да”, отговори той, „разбира се, че трябва! Хората ще почерпят голяма сила от това – само трябва да внимаваш на кого казваш тези неща, за да бъдат приети с респект, а не с подигравка!”

Аз: „Г-жа вон Молтке също не ми вярва!”

Рудолф Щайнер: „Влезли сте в противоречие, нали?”

Аз: „Ще го превъзмогнем!”

Рудолф Щайнер: „Да, трябва да продължите да поддържате връзка!”

Аз: „Бих искала да ви попитам, г-н Докторе, защо вече не получавам напътствия? Преди аз не трябваше да се притеснявам за нищо, всичко беше устроено за мен – смятах, че дори влакът ще се забави, за да мога аз да се качасега усещам, че тръгва без мен.”

Рудолф Щайнер: „Това трябваше да спре – ти трябва да мислиш за себе си сега! Всъщност ти спря да се чувстваш водена в момента, в който дойде при мен.” И с безкрайно мил тон добави, „Ти ще разбереш, че все пак си била напътствана.”

Аз: „Ако не съм водена повече, как да знам какво да правя? Ако има нещо като инстиктивно познание? Това е, което води съпруга ми!

Рудолф Щайнер: „О, да, няма нищо лошо той да следва своя инстинкт! и с дяволита искрица в погледа добави: „Той е способен да го прави, защото е напълно безкористен!”

Той не каза това, което мислеше – че може би аз не съм.

Тогава на вратата се почука и Рудолф Щайнер беше повикан. Той се изправи и ми каза: „Не ми се сърдите, че трябва да тръгвам?” „Разбира се, че не” – отвърнах аз. И почти до вратата той се обърна и каза: „Сигурна ли сте, че не се сърдите заради моето тръгване?” Аз: „ Не, разбира се, че не! Ще се радвам да ви почакам!” Но точно преди да излезе, той пак се обърна и ми зададе същия въпрос, така че не ми оставеше нищо друго освен да се разсмея. Той нямаше предвид само конкретната ситуация, но и факта, че отсега аз трябваше да стана независима.

На обяд се дискутираха политически теми. Братът на моя съпруг беше въвлечен в политиката, а също и стачката на железницата наложи обсъждането на всички варианти за пътуване. Карл проведе няколко телефонни разговора и успя да намери приятели, които ще пробват да си проправят на етапи път с кола до Щутгарт виа Лиениц, Дрезден и Нюрнберг. Продължаваше да вали без да спира.

В седем часа, в концертната зала в Бреслау започна основната лекция, която сигурно беше голямо разочарование за много от тези, които бяха там. Рудолф Щайнер говореше с толкова сух и научен маниер, че само тези, които имаха познания върху философията, можеха да го разберат, като се има предвид, че хората очакваха нещо чувствено. Но Рудолф Щайнер знаеше какво иска да постигне. След това той каза, че може да се говори на публиката извън лекциите му също толкова ясно, колкото и по време на лекциите. Този наплив от хора не е това, към което се стреми.

Следващата сутрин ми представи Рудолф Щайнер в непозната за мен светлина. Той беше увлечен в разговор с Карл и неговия брат, областен управител на Източна Прусия, който беше на влиятелен пост. Последният беше заинтригуван от Троичния социален ред и изглеждаше доволен да се запознае с начетения и завършен дипломат Рудолф Щайнер, вместо с блуждаещия в небето идеалист, какъвто  очакваше да е той. Рудолф Щайнер също беше способен, чрез нещата, които отбелязваше и победонасната си усмивка, напълно да преобрази моята етърва, която до тогава беше скептично настроена към него. Мисля че никой не можеше да остане безразличен към добротата, която излъчваше Рудолф Щайнер. Чух, че обсъждат Кьолман. Това беше много интересно за моя девер, защото, като политик, той веднага разбра, че ако се следваха съветите на Щайнер, изходът от войната щеше да е съвсем различен.

Вечерта нашите коли, покрити с дебел слой сняг, потеглиха по пътя за Браслау, където след кратки напътствия към членовете, проведени в хотела, последва евритмичното представяне в театъра.

По време на вечерята, разговорът се въртеше около безпокойството за предстоящото пътуване. Рудолф Щайнер потвърди, че съпругата му не е отменила своето представяне в Прага и Карл се допита до нашия доверен шофьор. Синът ми Волфганг и аз щяхме да придружим госпожа Щайнер в пътуването й през планините до границата с Чехия.

 

Зима

 

На сутринта първата ни работа беше да надзърнем през прозореца. Снежната буря беше отминала, но снежинките продължаваха да падат тихо часове наред, правейки плътна покривка. Ние потеглихме първи. Колата бавно напредваше през дълбокия сняг. Мари Щайнер, Мита Валер и аз се се бяхме настанили удобно, топло покрити и запасени с храна, приготвена от г-жа Пиец за нас. Тревогата и благопожеланията бяха изписани по лицата на всички, докато Карл затваряше вратата на колата.

Първият час от нашето пътуване премина доста комфортно. Видяхме къде беше разположен Бед Лендек и Мари Щайнер ни разказа за времето, когато е била там на лечение със своите родители. Тогава пътят стана стръмен, бърборенето ни секна и колата започна да се бори с преспите сняг по завоите. Но по обяд пристигнахме безаварийно в Хабелшверт. Високи стени от сняг се издигаха от всички страни на улиците – как изобщо щяхме да прeкосим прохода? Чувството не за самосъхранение ни подсказваше да не го правим. Волфганг и шофьорът скептично и нервно пробваха веригите отново. Потеглихме. Сега улиците бяха замръзнали, покрити с новонавалял сняг и въпреки веригите, ние се пързаляхме застрашително. Дива снажна буря помиташе върха на прохода. Метър след метър колата пълзеше докато изведнъж не потъна в дълбока пряспа. Бяхме заседнали. Тогава се появи млад мъж, теглещ шейна зад себе си. Ние я купихме от него. Сложихме госпожа Щайнер на нея, Волфганг я дърпаше, а ние с Мита Валер вървяхме отстрани. Наложи се да оставим шофьора и колата на собствената им съдба, защото искахме да хванем единствения влак до Прага от границата.

През падащите снежинки, най-накрая видяхме барака на дървосекачи и след бързо пазарене, се сдобихме с шейна с три малки понита и техния водач, който щеше да ни заведе до Бохемската железопътна спирка. Волф се върна да помогне на шофьора. Смрачаваше се, понитата бяха изморени и своенравни. Беше странно пътуване.

Въпреки всичко, успяхме да хванем влака навреме – аз стоях на малката гара сама в нощта. Една шейна беше на път да тръгне. Бързо попитах мъжа, дали може да ме вземе. „Да, през планината до...”, не разбрах какво ми каза, но се качих и човекът подкара своя отегчен кон с „дии”, „дии”, за да тръгне в мрака. Накрая спряхме пред самотна къща. Човекът ми каза да слизам, поемайки в друга посока. Почуках на заснежения прозорец, всички вече спяха. Най-накрая една свъсена жена отвори вратата. Когато разбра намерението ми да продължа пътя си, тя ме уведоми, че мъжът й не е у дома, помощникът спи, а тя няма намерение да ми даде единствения им кон. Предложих да платя многократно по-висока от редовната цена в брой. Тогава тя събуди ратая и когато той впрегна коня, тя се провикна: „Тръгвай преди моят старец да те е видял.” Точно когато тръгвах, той се прибра и ми се разкрещя разгневен: „Луда ли си да извеждаш навън от конюшнята коня през нощта! Изключено!” Но когато разбра колко бях платила, не пожела да върне парите, а се провикна: „Еее, взимай го тогава!”

В Хабелшверт Волфганг стоеше пред гостоприемницата и се оглеждаше за мен. Но след топла вечеря, искахме да се качим на колата и да потеглим преди пътищата да станат още по-заснежени. И това нощно пътуване беше наистина ужасяващо. Веригите изпадаха на няколко пъти. Често се налагаше да караме без светлини поради недостиг на карбит (така беше в онези дни) и накрая свършихме горивото. Трябваше да спрем на тридесет градуса под нулата през нощта (по това време нямаше отопляеми коли) и да пълним резервоара насред виелицата, докато студът проникваше до нашите кости. Пристигнахме в Кобервиц около шест сутринта, все още живи.

Рудолф Щайнер също беше стигнал до Щутгарт – нищо не се наложи да се отменя. Когато го срещнах отново там през пролетта, той ме приветства с: „Ето ви и вас – едва не загинахте! Моето пътуване от Кобервиц  също не беше лесно – налагаше се да спираме но пътя, за да затопляме колата. Директно казах на съпругата ми, че никога няма да ни пуснат от Силезия отново.”

ПРЕВОД: МИХАЕЛА ТАНЕВА

РЕДАКЦИЯ: ДОРИНА ВАСИЛЕВА

ПРЕВЕДЕНО ОТ КНИГАТА "РАЖДАНЕТО НА НОВО ЗЕМЕДЕЛИЕ"