Рудолф Щайнер: АПОКАЛИПСИС - непубликуван досега цикъл лекции Събр. съч. 346 (11)

Submitted by admin 2 on Пон., 14/06/2021 - 07:27
Рудолф Щайнер

Рудолф Щайнер

АПОКАЛИПСИС

осемнадесет лекции изнесени в Дорнах

от 5 до 22 септември 1924 година

възпроизведени по записки на участниците

Съдържание

Рудолф Щайнер за този курс

Приветствие от Йоханес Вернер Клайн

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 5 септември 1924 г. 

Човешкото посвещение и Апокалипсиса. Терминът „Апокалипсис“: окултни истини, предназначени да дадат правилен свещенически импулс на човечеството. Четирите етапа на мистериите.

ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 6 септември 1924 г.

Обзор на опита в транссубстантирането през различните преминали епохи на мистериите.

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 7 септември 1924 г.

Бъдеща опитност в транссубстантирането на организацията на Аза. Устойчивост на антропософските истини. Алфа и Омега (Апок.1,11). Встъпителните думи на Апокалипсиса.

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 8 септември 1924г.

Писма до ангелите на Ефес и Сардес. За разбирането на числовите връзки в Апокалипсис. Дванадесет, двадесет и четири, седем.

ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 9 септември 1924г.

В петия следатлантски период хората все повече развиват съзнанието да виждат  смъртта като спътник. Четенето на Апокалипсиса означава да сте устремен.

ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 10 септември 1924г.

Тайните на числата в Апокалипсиса. По-ранното запознаване на хората с тайните на космическите числа; сегашния етап от еволюцията на Земята, в който се открояваме от законите на числата. Архангелските епохи.

СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 11 септември 1924г.

Годината 333. Пророчески апокалиптичен поглед за възможността за отпадане принципа на Христос и връщане към принципа на Отца. Мюсюлманското учение. 666 – числото на звяра. Транссубстантизация и карма.

ОСМА ЛЕКЦИЯ, 12 септември 1924г.

Връзката на Христос със Слънцето. Слънчев гений и Слънчев демон. Сорат и числото 666. 1998 година. Необходимост от стремеж към духовност. Мистерията на Михаил, Мистерията на Христос и Мистерията на Сорат.

ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, 13 септември 1924г.

Апокалипсисът като пророческа картина за по-нататъшно развитие на християнството след Мистерията на Голгота. Съществени разлики между християнството и другите религиозни вярвания. Изграждане на стария  и новия Йерусалим.

ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 14 септември 1924г.

За различните картини от 19-та глава на Апокалипсиса. Свещеническото служене днес.

* * *

Десета лекция

Дорнах, 14 Септември 1924 г.

Скъпи приятели! По определен начин поставихме пред нашата душа всичко това, което откровението на Апокалипсиса търси като крайна цел. И успяхме да се убедим, че тази перспектива е описана от автора на Апокалипсиса по такъв начин, че тя се намира в пълно съответствие, ако я разберем правилно, с всичко което точната духовна наука може да каже за еволюцията. Видяхме, че Апокалипсисът изразява повратната точка, която се случва в изграждането на човешкото същество и културните явления. Принципът на изграждане отдолу-нагоре се превръща в принцип на изграждане отгоре-надолу. И в края на предишното разглеждане обърнах внимание също и на следното: който честно се стреми да разбере Апокалипсиса, изпитва вътрешна потребност да знае какво може да се каже за световната еволюция въз основа на духовните изследвания.

Виждаме, че в Апокалипсиса има определени пасажи, които могат да бъдат правилно разбрани и чието значение може да бъде открито само когато се тръгне по пътя на антропософското познание на човека. Това е необходимо, когато се занимавате с откровение, основано на преживявания в духовния свят. Разбира се, на първо място е необходимо да имаме съзнанието, че образите, дадени в Апокалипсиса, са откровения на духовния свят. Тогава няма да е необходимо да се спираме на въпроса дали авторът на Апокалипсиса е бил в състояние, също и на интелектуално ниво, да разбере всички детайли, които откриваме в неговия труд. Но всъщност работата изобщо не е в това. Въпросът е дали той е бил истински ясновидец.

Авторът на Апокалипсиса съзерцава духовния свят и нещата от духовния свят не благодарение на самия себе си, а заради собственото им съдържание. Те носят в себе си собственото си съдържание и го проявяват сами, а не заради Йоан. Например, може да има всякакви изследователи-рационалисти, които да твърдят: „Да, който е дал Апокалипсиса, е бил образован в такава и такава степен и не може да се очаква, че има толкова далечна перспектива в собствената си душа“. Не искам да участвам тук в дискусия по въпроса дали авторът на Апокалипсиса е имал тази перспектива в душата си или не. Само искам да обърна внимание на факта, че по същество въпросът не е дали получаваме образи, които са откровения на духовния свят, благодарение на автора на Апокалипсиса. Въпросът е, че трябва да оставим тези образи като такива да застанат пред нашата душа и да позволим тяхното съдържание да ни въздейства.

До известна степен поставихме пред нашата душа грандиозния образ на Новия Йерусалим, образ, основан на преживяванията, за които говорих. Сега ще постъпим правилно, ако се отклоним от този образ и се върнем малко назад в текста. Тук имаме едно важно място, на което пред нашата душа на свой ред се появява още един грандиозен образ. Авторът на Апокалипсиса вижда как се отварят небесата (Откр. 19:11), и срещу него от там на бял кон се появява една Сила (Macht), за която той, всъщност говори по такъв начин, че ни става ясно: той осъзнава Божествената трихотомия не само със своя разум, със своя интелект, но и цялото му същество е проникнато от нея. Авторът на Апокалипсиса говори така, че става ясно: той наистина осъзнава с цялата си душа, че в така наречените три лика са проявени трите форми на Единния Бог. И е невъзможно, намирайки се по някакъв начин от другата страна на физическия свят поотделно да се говори за различните Му лица, защото в духовния свят те, преминавайки едно в друг, се проявяват като единство. Пренесен във физическия свят, този образ обаче се проявява като трилик, и трябва да се прави разлика между Бог Отец, който е в основата на всички природни факти, както и тези, които са вплетени в човешката природа, Бог Син, който е свързан с всичко, което води душевното изживяване към свободата, и Бог Дух, който живее (lebt) далече от природата, в чуждия на природата, духовно-космически ред. Така трите лица на Божеството са проявяват тук на физически план, ясно разграничени едно от друго.

Прекрачвайки прага на духовния свят, човекът навлиза в състояние – описах го в книгата „Как се постига познание за висшите светове?”, - в което неговото същество се разцепва на три части по такъв начин, че неговото мислене, чувства придобиват известна самостоятелност. И, движейки се от физическия план по посока на висшите светове, човекът все повече и повече разбира, проявяващият се пред него Триединен Бог като Едно. Това е, което трябва да се вземе предвид при четенето на Апокалипсиса. Защото тук е невъзможно да се направи директно разграничение между Бог Отец, Бог Син и Бог Дух, както се прави на физически план.

В грандиозния образ на Този, Който идва към нас на бял кон, ние трябва да видим образа на Единния Бог. (По-скоро трябва да търсим образа на Бог Син във всичко, което допринася за свободното духовно развитие на човека на Земята.) И сега се случва нещо изключително значимо, нещо, което прави този образ толкова величествен. Следното е напълно естествено и очевидно: Йоан, авторът на Апокалипсиса, вижда небето отворено, и сега това, което слиза надолу като ново, е нещо, което слиза от духовния свят. Това означава, че оттук насетне цялата култура трябва да бъде създадена по такъв начин, че нейното развитие да се извършва отгоре-надолу, от духовния свят в посока към физическия. Ако поставим всичко това по правилния начин пред нашата душа, тогава ще ни стане ясно, че състоянието, което трябва да предшества образа на Новия Йерусалим - това, към което Апокалипсисът в крайна сметка се стреми - е самото състояние, в което Йоан прониква със своя поглед в духовния свят. Небето се отворя пред него - с това той иска да предвещае състоянието, което ще стане възможно за хората в бъдеще.

По същество той има предвид не друго, а следното. Преди да настъпи на Земята състоянието, в което духовните съставки, необходими за изграждането на Новия Йерусалим да се спуснат надолу от духовния свят, за да бъдат приети от хората, преди да настъпи състоянието, в което хората да осъзнаят, че оттук насетне трябва да строят отгоре-надолу, а не както преди, когато материалните съставки на Земята са използвани в строителството отдолу-нагоре, преди да настъпи състоянието - което Йоан вижда като реално, както вече казах, в което човек ще бъде причастен главно по своя воля, преди да настъпи това състояние, ще има друго състояние, към което човекът ще бъде причастен само със своето знание, състояние, в което той трябва да получи очи за духовния свят. Небето се отваря и се появява Този, който лежи в основата на създанията на света, творчески ги насочва и освещава (heiligend).

И сега следва нещо значимо, което прави образа толкова величествен: „И носеше написано Име, което никой не знаеше, а само Той” (Откр. 19:12). Това е изключително важно място. Когато се стигне до него в Апокалипсиса, се осъзнава, че тук става дума за едно от най-важните духовни откровения.

В различните езици човешкият Аз се изразява по различни начини. Неведнъж съм посочвал, би могло да се каже, тривиален факт от духовна гледна точка, че името „Аз“ никога не може да бъде произнесено от човек, така че той да може да нарече с него също и друг човек. Не мога, обръщайки се към друг човек, да кажа „Аз“. По това името "Аз" се различава от всички други имена, тъй като те могат да бъдат дадени на външни обекти. Но когато говоря на който и да е език "Аз", мога да кажа това само по отношение на себе си. Всъщност мога да кажа „Аз“ на друг човек, само ако мога да проникна в него чрез истински духовен процес. Но сега няма нужда да говорим за това.

В древните езици Азът не се обозначаваше като такъв. Той се съдържаше в глаголната форма, но не се назоваваше директно. Посредством глагола посочваха това, което извършваха и също чрез него до известна степен се изразяваше в местоименията. Но нямаше отделно име за Аза. Това стана възможно едва в по-късните времена, когато човекът назова своето същество с името „Аз”. В немския език Аз се отбелязва с име, съдържащо инициалите на Исус Христос (Ich – Jesus Christus), което само по себе е значителен символичен факт.

По този начин в езика съществува име, което всеки може да произнесе само по отношение на себе си. Сега нека си представим, че този факт се проявява по много по-интензивен начин. И това се проявява точно в това, което казва Апокалипсисът: Този, който слиза от свръхсетивния свят, носи Име, написано на Него, което Той не само произнася, наричайки Себе Си, но което също само Той Сам разбира и което никой друг не разбира. А сега си представете как Той се приближава към Йоан, показвайки по пророчески начин какво един ден ще се случи за човечеството (einmal für die Menschheit eintreten wird). Този, Който има Име, което само Той разбира, ще дойде във времената, които идват.

Какво би могло да означава всичко това? Всичко това може да изглежда в началото, ако се стремите към честно разбиране на това, напълно безсмислено. Защо Апокалипсисът казва (Откр. 19:11): „... Който ще донесе спасение на света, Който ще донесе справедливост на света, Който ще осъществи вярата и знанието“? Ето как стои той в Апокалипсиса, а не по начина, по който Лутер го е превел: „Който носи вярност и правдивост“. Тук стои: „Който ще осъществи вярата и знанието“. Какво всъщност означава всичко това? Как можем да разберем това „Кой ще осъществи вярата и знанието“, ако Той има Име, което само Той Самия разбира? Тук трябва да повдигнем въпроси, които засягат по-дълбоките области на знанието.

Сега се опитайте да извикате в себе си живата представа: Той носи Име, което само Той Самия разбира. Как можем да станем причастни към това Име? Нали в крайна сметка, То трябва да има някакъв смисъл за нас! Нали това Име трябва да оживее в нас! Как може да се случи това? Това може да стане само в случай, че Съществото, което разбира това Име стане едно с нас, влезе в нашия собствен Аз. Тогава ще разберем това Име в нас и ние ще разберем това Име заедно с Него. Тогава ние, заедно с Него, постоянно ще носим в душите си съзнанието: Христос е в нас.

И тогава всичко, което е във връзка с Неговото Същество и което само Той разбира, Той ще разбере всичко това в нас. И светлината, която благодарение на Неговото разбиране се излъчва в нас - защото Той е в нас и в нашето собствено същество, Той самият се превръща в тази светлина - тази светлина поражда в нас разбиране за Същността на Христос. Това разбиране се превръща в разбиране, което живее в човешкото същество.

Благодарение на това се разкрива и следното. Първо, случи се това, което е необходимо следствие от Мистерията на Голгота. Съществото, преминало през Мистерията на Голгота, Съществото, което трябва да влезе в нас, така че ние, благодарение на Неговото разбиране - а не на нашето разбиране - да познаем света, това Същество е облечено в дреха, обагрена с кръв, кръвта на Голгота (Откровение 19:13). Да вземем този втори образ. Йоан, авторът на Апокалипсиса, ни казва, че тази обагрена с кръвта на Голгота дреха, от своя страна има определено Име. Това не е същото Име, което беше споменато по-рано. Името на тази дреха, обагрена с кръв, е Божественият Логос, Логос, Бог, Слово Божие (Откровение 19:13). По този начин Съществото, Което трябва да живее в нас и Което благодарение на Неговото собствено разбиране трябва да се превърне в нас в светлината, която разбира света – това Същество ни изпълва със Словото Божие.

 

Печати

 

Езичниците четяха Словото Божие в природните явления. Те трябваше да възприемат това Слово чрез външни откровения. Християните обаче трябва да възприемат Словото Божие, творящото Слово Божие, благодарение на това, че приемат Христос в себе си. Ще дойде време, когато в резултат на по-нататъшния ход на събитията всички хора, които честно приемат християнството в душите си, ще знаят, че Словото Божие - е в Христос и че зърното на това Слово Божие се съдържа в разбирането на Мистерията на Голгота и в разбирането на обагрената в кръв дреха на Христос. Така на езика на автора на Апокалипсиса се изразява Христос в Мистерията на Голгота.

Но тук има и нещо трето, към което трябва да насочим вниманието си. Трябва да посочим Христос в трите образа (Christus in drei Gestalten). Веднъж Той се изявява чрез Самия Себе си (durch sich selbst), втори път – чрез Своята дреха, и трети път чрез делата, които Той извърши за хората на Земята. Това от своя страна характеризира състоянието, което трябва да дойде. Естествено невъзможно е да се посочи конкретна година, когато то ще настъпи, но въпреки това християнското развитие трябва да го посрещне. Третото, за което посочихме, насочва вниманието ни към меча, с който Той действа, към меча, който е мечът на Неговата Воля, към меча на делата Му, които Той извършва сред хората на Земята поради факта, че Той живее вътре в тях. Това, което сега Той извършва, носи трето Име: Цар на царете, Господар на господарите (Откровение 19:16). Това е третият образ на Христос.

Но какво лежи в основата на понятието „цар”, в основата на понятието „господар”?

Ако се обърнем към истинското значение на латинската дума „dominus“, тогава ще стигнем, напълно независимо от това какво могат да дадат духовните изследвания, до следното: господар е този, който е предопределен на Земята или като цяло в света по някакъв начин да дава насока на друго същество. Но докога на Земята ще са необходими външни господари? И дори заповедите, дадени от външни духовни господари, колко дълго още ще са необходими на Земята? Те са необходими само до определен момент. Необходимостта от тях ще изчезне, когато Христос, с Името, което само Той разбира, започне да живее в човека. Тогава всеки човек може да следва Христос в собственото си същество, в собствената си душа. Тогава всеки ще се стреми да осъществи в себе си това, което подтиква неговата воля по силата на вътрешната любов. И тогава „Господарят на господарите”, „Царят на царете” ще живее във всеки отделен човек.

Времето, когато това трябва да се случи, е точно времето, в което сега живеем. Това се разкрива пред духовния поглед. Но този факт е скрит поради това, че хората продължават да живеят по стария начин и продължават, доколкото е възможно, да отричат ​​живота на Христос в човека, продължават наистина да го отричат ​​във всички сфери. Необходимо е да се каже следното: днес голям брой хора имат нещо, което може правилно да ги подготви за етерното проявление на Христос, който е Същество, слизащо от Божествения свят. Но хората трябва да се подготвят за това - трябва да намерят източника на своите действия, на своите действия в самите себе си.

Тук ние - в духа на Апокалипсиса - сме изправени по същество пред проблема, който възниква във връзка с дейността на свещеника в наше време. В крайна сметка свещеникът в определен смисъл трябва да бъде „dominus“, в определен смисъл той трябва да води и да направлява поверените му хора. Свещеникът има папство пред себе си и свещеническата му служба предполага, че той трябва да бъде лидер (der Führer), трябва да бъде в известен смисъл „цар“ за онези, които той трябва да ръководи. Свещеникът е даряващ светите дарове (der Sakramente-Spender), той е пастирът. Но, от друга страна, ние живеем във време, когато основният принцип на човека не е нищо повече от способността да възприема Христос в себе си, да възприема по такъв начин, че самият човек да може да стане водач на самия себе си.

С такава ситуация се сблъсква този, който се стреми към свещеническия сан. Въпреки това, именно днес има всички основания за дейността на свещеника. Дейността на свещеника е оправдана на това основание, че въпреки че човек съдържа своя основен принцип, той трябва да бъде извикан към живот, действително да бъде призован към живот в него. И дейността на свещеника днес може да помогне за това да се оживи този основен принцип у човека. Живеем във време, което, строго погледнато, предполага нещо напълно определено. Но външният свят не е в състояние да даде нищо в отговор на търсенето на нашето време, тъй като се занимава с човека само като носител на физическо тяло. И ужасна перспектива ще очаква човечеството, ако хората преминат в следващия земен живот такива, каквито те са днес по силата на съвременната цивилизация.

Ние знаем, че на антропософското поприще се полагат всички усилия, за да се избегне такава перспектива. Нещо е дадено на човешките души, благодарение на което те могат да възприемат това, което трябва да възприемат днес и което трябва да вземат със себе си в следващото въплъщение. Но това трябва да стане достояние на цялото човечество. Хората днес трябва да развият Аза в себе си, да развият индивидуалност, с която биха могли да преминат в следващото въплъщение. Това ще бъде възможно, ако преживяванията на човека се добавят към това, което се дава чрез благодатта на жертвата (durch die Gnade des Opfers), което се дава чрез благодатта на причастието (durch die Gnade des Sakramentes). Чрез това хората, макар и да не се освободят от своята карма, все пак ще се освободят от онова, което най-интензивно ги е овладяло именно в нашето време. Във всичко, което хората правят в света днес, не се проявява истинското им същество, то остава напълно скрито. Хората обикалят света със скрит същностен принцип. И когато възникне желание наистина хората да се възприемат като индивидуалности, това води до трагичен конфликт.

Хьолдерлин стигна до такъв трагичен конфликт, когато веднъж каза, че когато разглежда немците, той вижда „занаятчии, но не и хора; мислители, но не и хора; свещеници, но не и хора; млади и стари, господари и роби, но не и хора ... "( Хиперион - Фридрих Хьолдерлин, книга втора) И той продължава да дава определения в същия дух. Можем да кажем: без да си прокарат път до своя същностен принцип, хората по някакъв начин носят печата на нечовешкото.

Днес се нуждаем от такава дейност на свещеника, която да се обръща към човека като към човек и да култивира в него онова, което е свързано с неговия същностен принцип. Всъщност днес подобна дейност е невъзможна в нито една от съвременните конфесии. Помислете само колко са зависими съвременните конфесии. Именно тази зависимост трябва да преодолее Общността, стремяща се към християнско обновление. Тя трябва да го направи и може да го направи именно благодарение на собствената си съдба. Нито една от професиите, израснали от Антропософията, не е в същото положение като дейността на свещеника. Тази дейност е в много специално положение. Може би в това отношение би било абсолютно правилно, изхождайки от духа на Апокалипсиса, да се каже следното. Само си помислете: при всяка друга дейност, която се разраства от Антропософията, хората - поради действието на външни сили, съществуващи днес - по някакъв начин стават зависими от външния свят. Когато някой стане учител, опирайки се на Антропософията, то той среща мощна съпротива, която му се оказва. Хората могат да си създават илюзии за основаването на валдорфски училища колкото искат и въпреки това ще бъде невъзможно да се създаде второ валдорфско училище, ако навсякъде поставят условието, че могат да бъдат наети само онези учители, които имат държавен печат. Ние успяхме да открием Валдорфското училище само на това основание, че по времето, когато го отворихме, нямаше такъв закон за училищата във Вюртемберг.

Или да вземем, например, лекарите. Не можем просто да имаме лекари, които са станали такива само в рамките на Антропософското движение. Разбира се, можем да имаме такива лекари, но те няма да бъдат признати и няма да им бъде позволено да практикуват. В известен смисъл този проблем съществува дори в областта на изкуството. Не е далече времето - въпреки че днес не е съвсем така - когато обстоятелствата ще се развият по такъв начин, че ще има тенденция също и за човека на изкуството - както вече е очевидно в Русия днес - да се изисква държавен печат. Свещеникът, който е преминал формирането си в рамките на Антропософското движение, е единственият, който може, така да се каже, да пренебрегне всичко това. Във всеки случай е добре, разбира се, ако е бил обучен някъде, но за своята дейност той може да не взема предвид всичко това. В областта на богословието, което той представлява, той наистина може да положи основния камък на Новия Йерусалим, тъй като той представлява теологията, която не се нуждае да бъде призната от никой друг, освен от него самия. Това е най-важното.

Само вие сте в това положение. Трябва да осъзнавате това, именно в това трябва да виждате специфичния характер на вашия свещенически чин. Може да преследват свещениците, както се прави, например, в страна като Русия, но никога, дори и в такава страна, няма да изискват свещеник да има държавен печат. На свещениците или ще им бъде позволено да работят, или изобщо няма да им бъде позволено да работят, както вече днес се случва в Русия.

И така, свещеникът първи може да осъзнае приближаването на Новия Йерусалим, приближаването на Христос, който живее в човека, който е Цар на царете, Господар на господарите. Ето защо е много важно, свещеникът да се спре на това място в Апокалипсиса, посочващо бъдещето. Много е важно той, страстно, ревностно, от цялото си сърце да се спре на това място в Апокалипсиса. За да може на това място той да развие онзи ентусиазъм, който е необходим за дейността на свещеника. Защото Апокалипсисът не трябва да е теория, той трябва да добие действителна сила и живот в душата на всеки от нас. Трябва да осъзнаем нашето единство с Апокалипсиса. Трябва да можем да включим това, в което сами действаме и живеем в потока на пророчествата на Апокалипсиса (ha den Strom der Prophetie der Apokalypse). И тогава ще се видим събрани около Йоан, автора на Апокалипсиса, който има видение пред себе си: небесата се отварят и Този, който Сам разбира Своето Име, Този, чиято дреха носи Име - Словото Божие, Този, Който е Цар на царете, Господар на господарите, Който идва.

И кръгът от свещеници, обединени в едно цяло с култа, даден от своя страна от духовния свят, кръгът от свещеници, които отново извършват транссубстантизация в смисъла на самия Свети Дух, кръгът от свещеници, обладаващи новото тайнство на човешкото посвещение, което е преобразеното старо тайнство, тайнство, в което всичко, което има сила, е взето от миналото, тайнство, което е придобило форма, произтичаща днес от духовния свят, този кръг от свещеници има право да се сплоти  около Йоан, автора на Апокалипсиса, проникващ с поглед в „отвореното небе“. Защото инициацията, която се проведе тук, в залата, погълната по-късно от огъня, имаме правото да я виждаме в тази светлина, която се разпространява тогава, когато небето се отвари и се появи белият кон с Този, Който седи на него, с Този, Който само Сам знае Своето Име, Който трябва да стане едно с нас, ако това Име може да стане нещо за нас. Това означава - да разбираме Апокалипсиса, защото не е достатъчно просто да го познаваме, той трябва да стане живот за нас.

Има дълбока мъдрост, свързана с този грандиозен образ, който стои пред нас тук. Помислете само върху това, което е в непосредствена близост до тази забележителна визия. Вниманието на човек е насочено към това, че Звярът, който вече характеризирах, действа. Звярът действа, извращава човека, обръща го от духовното към физическото, Звярът, който авторът на Апокалипсиса видя да се приближава към човека на три етапа, Звярът, една от формите на проявление на който е не само материалистичното разбиране на живота, но и материалистичния начин на живот. Авторът на Апокалипсиса посочва две събития. Той посочва как Звярът е победен и как по-силният противник на човечеството е вързан в окови за хиляда години (Откр. 20: 2), така че след това „за малко време“ (Откр. 20: 3) той ще бъде освободен отново. По този начин имаме работа, всъщност, с двама противници: със Звяра и с този, когото традицията нарича Сатана.

Трябва да се каже, че за външния физически свят Звярът е победен по определен начин, победен благодарение на това, че на материализма все още може да се противопостави духовната гледна точка за света. И Сатана в днешно време е окован по определен начин. Но той отново ще се освободи. Сатана е окован и тези, които са в състояние да разберат всичко това, от което зависи еволюцията знаят, че Сатана все още е окован. Защото ако Сатана в днешно време не би бил окован, тогава би се проявило всичко онова, върху което биха могли да се излеят изцяло „чашите на гнева“.

Ако Сатана не беше окован, във външния свят по ужасен начин би се проявило всичко, което днес съществува на Земята като материалистично мислене и материалистичен начин на живот. Тогава най-дълбокият вътрешен цинизъм би обявил материализма за истина и би възбудил такива блянове в неокования Сатана, че нарастването на материалистичния начин на мислене и материалистичния начин на живот, и обсебеността от ариманичните сили биха се проявили под формата на най-ужасни, отвратителни, страшни болести.

Ако Сатана не беше окован, тогава за материализма щеше да се говори не само като начин на мислене и начин на живот, но и като най-лоша болест. Но днес хората минават през живота, проникнат от цинизма и неморалността на материализма, включително религиозния материализъм, и нищо не им се случва. Но нищо не им се случва само защото Сатана е окован и Божественото провидение все още дава възможност на хората да дойдат при духовното и да не попаднат под властта на Сатана. Ако Сатана беше тук, тогава, например, който смята себе си за учител, представляващ каквато и да е деноминация, поразен от материализма, би показал отвратителното си лице на човечеството.

Представата, която тук насочва вниманието към евентуално заболяване, дължащо се на материализма, на проказата на материализма (den Aussatz des Materialismus), която всъщност би присъствала, ако Сатана не беше окован, - тази представа сама по себе си е нещо ужасно. Но този, който осъзнава своята духовна отговорност по отношение на това знание, днес не би породил подобна представа в различна връзка, освен във връзка с Апокалипсиса. Самият аз не бих казал и дума за проказата на материализма в друга връзка, освен тази, в която говоря тук, основавайки се на Апокалипсиса... Който заживява в представите на Апокалипсиса, вижда тези ужасни образи, които, обаче, напълно съответстват на духовната реалност.

Апокалипсисът трябва не само да проникне в живота ни, той трябва да проникне и в нашето слово. Апокалипсисът, ако го възприемаме в себе си, е не само това, което внася живот в работата на свещеника, но в същото време е и това, което ни позволява да посочим неща, които иначе никога не бихме посочили в екзотеричния живот. Апокалипсисът - ако се стремим да го разберем - не само трябва да живее в нашия Аз, Апокалипсисът също се стреми да изрази себе си в нашето слово. Уединявайки се в своя кръг, ще откриете много неща, които ще живеят във вас и ще останат с вас. И тогава ще черпите сили да намерите правилните думи, когато се обръщате към вярващите.

Да бъдете свещеници днес означава да бъдете първите, които имат правото свободно да говорят помежду си за Апокалипсиса. Апокалипсисът е книгата на свещениците, дадена заедно с Евангелията. Колкото повече заживявате във вътрешния дух на Апокалипсиса, толкова повече ще ставате свещеници.

Утре ще продължим нашия разговор.

Превод: Петранка Георгиева

Редакция: Дорина Василева