Графиня Йохана фон Кайзерлинг: из "Раждането на ново земеделие" - СРЕЩИ 1919-1920 (3)

Submitted by admin 2 on Ср., 26/05/2021 - 10:06
Рудолф Щайнер

СРЕЩИ 1919-1921 ГОДИНА

Измина година от запомнящите се часове, които прекарах в Берлин с Рудолф Щайнер, от тогава не съм го и виждала. И все пак, с цялата сила на душата си, бях решена да открия духовния смисъл на думите, които бях превилегирована да чуя по време на тези шест незабравими следобеда. Тогава, през септември, дойде писмо от госпожа Молтке, което гласеше, че Рудолф Щайнер се очаква да дава лекции в Берлин, и тя ме подканваше да отида.

Вярно е, че не бях виждала Рудолф Щайнер през това време, и все пак не бе изминал нито ден без да го търся духом и да се вглеждам в тази магична фигура, която ни бе изпратена като посланик на боговете. С все по-голяма мощ опознавах тази фигура, която бе сякаш обградена от божествено сияние. И сега щях да го видя отново. Част от мен бе изпълнена с трепет- какво щях да изпитам? Щях да видя пред себе си човешки образ, чиято същност считах за способна да се издигне съзнателно до най-високите йерархии. Какво щеше да бъде, ако в самотата си, само съм призовавала Луциферен образ, който щеше да се разпадне в мига, в който застана отново срещу него? Как щях да понеса това? Това ме тревожеше докато се приготвях за тръгване.

Влакът пристигна късно в Берлин. Щях да пристигна навреме за лекцията, но с ужас установих, че са ми дали погрешен номер на къщата на ул.Потсдам. Лутах се в търсене на правилното място и се опасявах, че няма да ме допуснат до лекцията. И все пак, тревогата ми за това, което щях да срещна там, беше по-силна. Дали мечтата, на която се бях отдала през последната година, щеше да изчезне? Дали щях да открия пред себе си обикновено човешко същество, което е като всяко друго?

Най-накрая открих правилния номер. Послушах до вратата гласа на водещия, чиято лекция вече беше започнала. Не звучеше много различно от гласа на всеки друг водещ. Влязох тихичко вътре и си намерих място на задния ред. Тогава се случи нещо, което е сред най-силните събития в живота ми: Рудолф Щайнер погледна нагоре и погледът му проникна през всички онези хора, чак до задния ред, където бях аз. Моито отчаяни мисли бяха доловени от ушите на духа му и очите му ми казаха: “Аз съм много по-могъщ в духовния свят, отколкото досега си смятала за възможно!”

Небесни сфери се разкриха зад него. Вперих поглед в златния огнен фон, който обгръщаше дълбините на душата му. Силата, идваща от тази гледка, бе едва поносима. Отново и отново, Рудолф Щайнер пак ме поглеждаше със същия силен, втренчен поглед. Вече знаех, че съм живяла в реалността, а не в илюзия.

Макар  зашеметена, вървях обратно към апартамента си вечерта по натоварените улици. Все още виждах огнено-златната тайнствена дълбина, в която Рудолф Щайнер ми позволи да погледна, като част от неговата същност.

Усетих божествената основа на света, макар и чрез инициация. През цялата нощ бях обвита в огнената магия на божествените сили.

Скоро след това обаче, имах възможността да видя Рудолф Щайнер под друг ъгъл. Това беше, когато той бе публично ангажиран, подкрепяйки Троичното социално движение. Тъкмо се беше върнал от важни политически преговори в Щутгарт, в което беше спечелил съгласието на широката публика, но не бе успял да убеди непреклонните бюрократи и да преодолее страха от лидерите на Търговския съюз. Войната бе приключила година преди това и вследствие на революцията, целият свободен политически живот бе насилствено потиснат. Рудолф Щайнер бе поканен да държи лекция в Дрезден, но непосредствено преди заминаването бе информиран за ограничения, наложени от социалистическия градски съвет. Щеше да бъде допуснат в Дрезден само ако следва инструкциите. С основателно възмущение, той се сопна на тези, коити му бяха предали съобщението: Как могат да очакват от него да предприеме пътуването при всички тези обстоятелства? Бе истинска богоподобна ярост, която бе изстреляна срещу тези хора.

Рудолф Щайнер предвиди прииждащата сила на пълната духовна пустош, която щеше да повлече Европа в непоправим хаос. Той усещаше, че хората бяха убедени в новооткритата, троична социална организация, към която се обръщаха за помощ; и все пак, сега възможността за защита на Германия от безкрайна мъка щеше да пропадне просто заради тесногръдие и страх.

Погледнах образа на Рудолф Щайнер - беше бял от гняв по човешките същества, сред които трябваше да живее. Всички хора в стаята бяха слисани, заради това, че той обяви край на Троичното социално движение.

Лекциите на Шопенхауеровото общество в Дрезден бяха сцена на големи размирици още от самото начало. Решихме да придружим Рудолф Щайнер. Госпожа фон Молтке се залови с подготовката така енергично, че  това я караше да изглежда доста млада. В сутринта на заминаването, нейният син Бил, трябваше да избърза до гарата, за да запази купе за господин и госпожа Щайнер, Мита Валер, госпожа фон Молтке и за мен. Вече забелязахме Рудолф Щайнер в струпаната тълпа на платформата, тежкото му куфарче с документите, висящо на рамото му. Той влезе в купето с носача, който силно метна куфара върху решетката за багаж над мен. “Стоп, стоп! Не убивайте дамата”, каза Рудолф Щайнер, за да успокои енергичните усилия на човека. Тогава някой подаде глава “Има ли място тук?” “Да, има свободно място”, каза Рудолф Щайнер и посочи седалка, обсипана с вещите ни. Колко съвестен бе Рудолф Щайнер, дори в ежедневието! После пихме малко минерална вода - всички от една чаша. Рудолф Щайнер прекара по-голямата част от пътуването, заровен в своите вестници и брошури.

В Дрезден се отнасяха с нас като с ВИП-свита. По време на лекцията в Шопенхауеровото общество аз отново седнах до госпожа фон Молтке, която беше до господин и госпожа Щайнер, така че имах добър поглед върху случващото се.

Рудолф Щайнер се качи на подиума и изнесе лекцията, която бе поканен да даде. Той говореше с уважение за Шопенхауер, но не по начина, по който учениците на този философ бяха свикнали. Преди да приключи и преди да напусне лекторската катедра, един господин от съвета на Шопенхауеровото общество изскочи на подиума и скъса лекцията на парчета с покровителско презрение. Той завърши речта си с маниер на арогантност, казвайки на Рудолф Щайнер: “Никой не би повярвал, че тук пред нас е говорил гений, прокламиращ нова мъдрост!”

Едва успявах да стоя мирно от напиращия в мен гняв, а на лицето на госпожа фон Молтке се разстилаше бурна енергия. Как щеше да реагира Рудолф Щайнер? Погледнах към него, но не успях да доловя промяна в изражението му. Той успяваше да запази достойнството си, защото казаното не можеше да намали истинността на неговото познание. Аудиторията се разотива, но по коридорите имаше хора, събрани на разпалени групи. Приближих  енергичната, дребничка госпожа Валер. “Бих го шамаросвала до припадък!” - обяви тя.

На следващата сутрин придружих госпожа фон Молтке към една практика по евритмия. Присъстваха едва няколко души. Мари Щайнер рецитираше. Рудолф Щайнер се приближи към мен и изимитира звука на нейното балтийско “р” по толкова смешен начин и с толкова комично изражение, като че ли случилото се от предишната вечер не го беше засегнало ни най-малко, и сякаш ако исках, можех да се посмея.

На следващия ден, когато Рудолф Щайнер изнасяше лекция пред членовете, жената, която го бе поканила да дойде в Дрезден, се качи на подиума и му благодари от името на всички присъстващи. После извади една бележка, и с наслада и задоволство на лице зачете следните думи от Кристиян Моргенщерн, който по това време беше още сравнително непознат:

На Рудолф Щайнер

Така, както в дъждовен ден можем да забравим Слънцето,

Което продължава без почивка ярко да блести,

Така, в мрачен ден, бихме могли да забравим

Твоя образ, докато, с трепет в сърцето, от време на време

И заслепени от светлината, още веднъж откриваме

Твоя сияещ Слънчев-Дух неуморно

Осветяващ нас, изтормозените скитници, отново и отново.

Светлите часове на деня в Дрезден бяха запълнени с дискусии, но две вечери бяха отделени за театрални обиколки. Бяхме запазили места за Ифигения, и докато предавахме нещата си на служителя в гардероба, можех отново да наблюдавам как Рудолф Щайнер знаеше, какво мислят останалите, така както по принцип хората разбират, чрез изречените думи. Не се чувствах достойна да се смятам за част от ескорта на Рудолф Щайнер и бях оставила палтото си леко настрани от тези на останалите. Тогава Рудолф Щайнер се приближи към мен, и без да обели дума, взе палтото ми и го предаде на служителя, заедно със своето. Когато излязохме от театъра, той ми помогна да го облека и попита с професионален маниер, дали яката трябва да е отвътре или отвън.

На следващата вечер имахме билети за Шнайдер Вибел. Внезапно Рудолф Щайнер привлече вниманието ми: “Виж, това дете там как се смее. Тази пиеса е доста безсмислена, но смехът е здравословен.”

Сутринта след това трябваше да отида при Рудолф Щайнер, за да поговорим за една по-скоро неприятна ситуация, свързана с баща ми. Бях написала всичко и му подадох бележката с коментар, че това, което съм написала не е много приятно. “О, толкова ли ти е зле писането?”, каза той през смях.

По това време Рудолф Щайнер търсеше земя, която да добави до имотите “Бъдещ ден”, които биваха администрирани от Карл и Емануел Фьогеле. По това време не знаех, колко бяха опънати нишките, които да ни доведат до Кобервиц. Изваждайки вестник Шлайзише Цайтунг, Рудолф Щайнер ме попита, кой беше изпратил статията за земеделието, и аз отговорих, че аз бях тази, която го е направила.

Онова, което ми направи впечатление като важно от онези Дрезденски дни, е следното. Както може човек да си представи, ние често се увличахме по въпроса: “Кой е този мистериозен Рудолф Щайнер?”. Госпожа Молтке знаеше, че аз съм ясновиждаща, и че Рудолф Щайнер беше казал това на Мари Щайнер и госпожица Валер, така че тя нямаше как да се въздържи да попита за мнението ми по този въпрос. Аз казах: “Външната форма на Рудолф Щайнер ми изглежда като покривало, зад което изгрява духовна форма от блестящо злато.”. Накрая го формулирах по следния начин: “Той е носителят на сила, която Христос посочва като “Утешителят”, която Той щял да ни изпрати, за да ни напътства към цялата Истина.“ Госпожа фон Молтке не отхвърли тази мисъл, но отговори, че тя не би могла да я приеме, защото Рудолф Щайнер беше несъмнено против всякакво обожествяване на персоната му, от страна на неговите ученици. Той със сигурност би отхвърлил това. Затова я помолих тя самата да попита Рудолф Щайнер по един или друг начин. Сега, тя беше привикана да говори с него и беше решена да повдигне този въпрос. Чаках я в хотела и още виждам как потъна във фотьойла и каза “Да, той потвърди казаното от теб.”

 

Рудолф Щайнер

 

Тук следва запомняща се дискусия.

Чувствах се особено помилвана от съдбата през тези дни, докато вървях по улиците към Рудолф Щайнер. Съжалявах онези, които не можеха да имат подобно  преживяване. Дали имаше някой, сред тези, с които се запознах, който да беше такъв късметлия като мен? Звъннах точно на време на звънеца на къщата, където живееха сем.Щайнер. Мари Щайнер и Мита Валер ме посрещнаха на вратата, тъй като се приготвяха за евритмична практика в операта.

Тези два часа, които имах насаме с Рудолф Щайнер не могат лесно да бъдат описани, тъй като този учител, който преподава и чрез духовното си тяло, често превръща думите от речта в духовно събитие.

След един такъв разговор, Рудолф Щайнер ме попита за Карл, тъй като вече му бях казала в Берлин, че баща ми заплашва да го освободи, всеки път, когато предприеме своя инициатива. Днес обаче, можех да докладвам, че като по чудо, неочаквано сме получили голяма сума пари от гарантирани облигации, която поне ни направи финансово независими.

Едва тогава Рудолф Щайнер отвори онова, което му бях написала, описвайки затрудненията ни. Проблемът беше, че Карл трябваше да управлява имотите на семейната компания от нашата резиденция в града. “Трябва ли да се предадем и да се откажем от живота на село?” казах аз.

Рудолф Щайнер: “Защо съпругът ти никога не ми е казвал за това, когато ме е посещавал в Берлин?“

Аз: „Човек често не говори за такива неща. Моят съпруг мисли, че толкова дълго сме се борили за къща на село, а това не е Божията воля, така че трябва да  се примирим с това.

Рудолф Щайнер: “Вероятно баща ти може и да умре някой ден?”

Аз: ”Не, г-н доктор, той няма да умре. Той ще продължи да ни тормози с десетилетия.”

Рудолф Щайнер: “Не, няма да умре веднага.”

Аз: “А вероятно Карл също смята, че може да се държим със стареца внимателно.”

Рудолф Щайнер (енергично): “Не е така! Погледни по този начин: Когато се изправиш срещу някого в този живот, той се ядосва, разбира се, но тогава, когато дойдат в духовния свят, те са ти благодарни за това!”

В хода на този разговор попитах, как така подобни желания остават по-скоро неизпълнени, при положение че в други случаи винаги намирам помощ, дори и в дребния детайл. Когато нямах парче материал, за да поправя роклята си, един вътрешен глас ми посочи магазина, където можех да си го купя.

Рудолф Щайнер отвърна: “В случая с парче материал, това върши доста добра работа, но когато е въпрос на земя, са свързани съвсем други правила. Ще пиша на мъжа ти за това. На следващата сутрин Рудолф Щайнер ми даде писмо, в което пишеше, че във връзка с човек, на когото е било попречено с добри намерения, духовният свят също се чувства осуетен и очаква човекът да работи по истинската си цел, въпреки пречките.

Тогава изкарах скица на имота, който беше замислен за възможното място, където да живеем. Нашите ниви граничеха с южната граница на града Бреслау, непосредствено пред които беше захарната фабрика. Казах му за Лое, мистериозния стар замък, обграден с ров, с укрепената кула, който толкова ми се искаше да бях имала за мой дом. Вече бях разчертала скица с архитект, за сеитбообращението, и получих такова задоволство от това, че нещо същевременно се освободи в мен - така, че вече нямах нужда да го притежавам.

После говорихме за Кобервиц. Рудолф Щайнер не искаше да спре да говори за това, въпреки контра аргументите ми, и завърши с думите: “Поискай да получиш Кобервиц!”. Казах му, че, за да го направи невъзможно, баща ми е сключил шестгодишен договор с по-големия ми брат той да живее той. “Поискай Кобервиц!” настояваше Рудолф Щайнер. “Баща ти ще намери друга къща за брат ти, с която да го замени. Това, разбира се, може да доведе до това, брат ти вече да не иска да те познава!”

Човек може да си представи, как думите “Поискай Кобервиц!” доведоха до съвсем нова посока в живота ни. Мисля, че вече 15 години се борехме за място за живеене на село. Баща ми се опасяваше, че може да загуби авторитета си в имота, ако Карл, мениджърът му, сега щеше да живее сред неговите хора. Баща ми беше деспот, който бе изградил малко кралство със своите 30 000 акра земя. Макар да се беше доверил на Карл с администрирането на земята, той бе много притеснен за различните виждания, които зет му имаше. В момента, в който Карл се появи с това искане, той заплаши да го освободи.

Но сега, когато Руфдолф Щайнер му беше изпратил това писмо, една сутрин Карл отиде в офиса на баща ми и повдигна въпроса спокойно и уверено, казвайки че е загуба на време и усилия да трябва да пътува между града и провинцията, и че щеше да управлява по-лесно имота, ако живееше там.

Той се върна у дома развълнуван и разтърсен: бе станало чудо. Баща ми бе като променен човек, и с уговорката, че ще му е необходима повече информация по темата, е бил доста  отзивчив.

Тогава всичко се случи изведнъж. На следващата среща на съвета баща ми предложи последователната смяна на имението Кобервиц, което бе одобрено без повече суетене. Още по-приятното сега беше фактът, че бяхме наясно със защитните сили на Рудолф Щайнер, които ни обграждаха. Точно, както той предсказа, на брат ми бе дадено друго имение. И една вечер, докато прекосявах двора в Кобервиц, срещнах брат ми, който мина покрай мен, без да ме поздрави.

Едва сега, след много години, ми стана ясно какво бе постигнл Рудолф Щайнер, като ни помогна да преодолеем трудностите. Тъй като това, което изглеждаше невъзможно, се случи: баща ми, деспотът, се предаде! Бяха прогонени демоните, които искаха да попречат имотът да бъде трансформиран в света земя! Сега го знам! Рудолф Щайнер притежаваше силата да разтурва злобата и да я трансформира в добро!

И тогава настана щастливият момент, в който, заедно с опитен архитект, успях да превърна старото имение в светло и приятно място за живеене - толкова красиво, колкото човек може да си представи една провинциална резиденция - с парк, градини и езеро.

Преместването беше в ранната пролет на 1920 год. - беше повод за празнуване. Бих искала да увековеча спомена за него с описание на къщата, в която Рудолф Щайнер, с присъствието си, донесе толкова много щастие и надежда за бъдещето:

След като подходът беше проектиран наново и пътеките и езерото бяха почистени, бе построена колиба на брега на езерото, а покрай нея се носеше лодка за гребане. Подредихме стая за гости, предполагайки, че Рудолф Щайнер щеше да дойде и да отседне при нас скоро. Госпожа фон Молтке беше първият ни гост.

Цялата къща имаше около 60 стаи. Изградихме ляво и дясно крило в  края на средната секция, която имаше тераса с изглед към предния подход за коли, така че цветната леха да посреща изцяло разцъфнала, в цветно великолепие. Уговорих буквите PSSR (per spiritum sanctum reviviscimus) да бъдат гравирани над по-малката странична врата - хората мислеха, че това са инициалите на строителната фирма и повече не им обръщаха внимание.

Една част водеше до югозападната част на лявото крило, която бяхме организирали като наше жилище, през малък куполовиден вестибюл, чиито извити стени бяха покрити със син гоблен. Там бяха окачени рога на елен и лос. Друга пък водеше до уютен салон, пресичаше няколко черни и бели мраморни плочки и водеше нагоре по вита стълба от черен дъб до първия етаж, покрай огромен лос, който бях отстреляла в Норвегия. Голям прозорец от рисувано стъкло, окачено с червени кадифени завеси, стар дядов часовник от Дания и издялан модел на кораб, който висеше над голямата кръгла маса в ъгъла, правеха салона много уютен. Двойни врати водеха към голяма трапезария, която бе част от централния блок, така че по време на хранене можеше да се вижда тревистата градина. По празнични поводи, както когато Рудолф Щайнер имаше лекции, или на Коледа, или по време на седмицата, която започва с празника Св.Троица, сгъваемите врати биваха прибрани, така че трапезарията и салона ставаха едно голямо пространство. На приземния етаж имаше съседни кухня и работно помещение за наслада на всяка местна жителка, които също бяха внимателно инспектирани от Рудолф Щайнер.

След салона те посрещаше музикалната стая. Нейните стени, декорирани в топло виолетово, бяха отделени от големи позлатени зони, обгърнати от Парижки гоблени, в стил Луи XIV, по които бяха изобразени цветни червени папагали, кръжащи сред нежни, бледи люлякови цветове. Червеното копринено покривало над голямото пиано и белите мебели в имперски стил придаваха приятна атмосфера на цялото помещение. Имаше хармониум и всякакви видове други инструменти в него. Карл обичаше да свири на цигулка и често канеше други любители на музиката да свирят в квартети или триа с него. Още си представям ясно д-р Швебш тук, свирещ ентусиазирано Вагнер, или Виенския производител на цигулки Томастик, който ни демонстрираше инструментите си.

Друга част водеше през широки стъклени врати към кабинета. Тъмните мебели се открояваха на светло-сивите тапети. Персийски килим покриваше пода на дългата над шест метра стая. Тук беше писалището на Карл; и един голям орел, изработка на дърводелец от Берхтесгаден, стоеше на висок пиадестал и владееше цялата стая. Имаше широка ниша, чиито големи прозорци гледаха към парка. Тук Рудолф Щайнер посрещаше онези, които идваха при него за съвет всеки ден. Карл предпочиташе да работи в по-малка стая до спалнята му.

От музикалната стая се влизаше в напълно отделен малък апартамент, който беше на разположение на Рудолф Щайнер, когато ни посещаваше, така че да не бъде обезпокояван. В него беше моята всекидневна с тъмно сини стени, светло зелени мебели и зелен килим.

Стаите на синовете ми и гостната бяха на горния етаж. Всеки прозорец от къщата гледаше към природата. Всичко наоколо беше много приятно.

Превод: Катерина Зеленченко

Редакция: Дорина Василева

ПРЕВЕДЕНО ОТ КНИГАТА "РАЖДАНЕТО НА НОВО ЗЕМЕДЕЛИЕ"