Графиня Йохана фон Кайзерлинг: из "Раждането на ново земеделие" - Езотерични разговори (2)

Submitted by admin 2 on Съб., 15/05/2021 - 08:11
Рудолф Щайнер

Езотерични разговори

Курсът по Земеделие бе приключил. След това младежите се обърнаха към Рудолф Щайнер с молбите си. Те вярваха в Рудолф Щайнер, а може да се каже, че и Рудолф Щайнер също вярваше в тях.

“Свободната антропософска асоциация” бе основана – свободна, в смисъл, че младежкият импулс трябва да бъде оставен да се развива свободно и без ограничения, за да бъдат поети с пламенен ентусиазъм могъщите импулси на Михаиловата епоха. Защото божественият пламък на ентусиазма за напредъка на човечеството и на Земята се разпалва у онези, които търсят Христос вътре в себе си. Ето защо Рудолф Щайнер, в края на обръщението си към младите хора, им каза: “Изгревът трябва да бъде огнен.”

Събранието се състоя в деня на неговото заминаване, поради което бе обявено за 7ч. сутринта. Рудолф Щайнер беше в залата точно в седем и младежите също бяха пристигнали, но организаторите отсъстваха. Съпругът ми и аз бяхме много възмутени – как може да карат Рудолф Щайнер да чака! Накрая Карл отиде до телефона и се обади в Бреслау. Оказа се, че тези, които чакахме, се бяха се успали.

Карл и аз получихме урок за цял живот: че също както това стори Рудолф Щайнер, човек може да запази доброто си настроение и да бъде приятелски разположен и въобще да не нервничи или да се дразни. Той каза: “Е, като имаме предвид, че Грунелиус събираше пощата ми всяка сутрин в 5ч, разбираемо е от време на време да се успива!”

В крайна сметка те пристигнаха и ние за последен път се събрахме в залата, където столовете бяха наредени в полукръг. Лекцията бе проведена във весел тон и въпреки това, събранието притежаваше известна дълбока сериозност, която ние приехме като завет за нашия дом и за всички присъстващи, от заминаващия си Рудолф Щайнер.

По време на Земеделския курс към нас бе отправено предизвикателството да сложим Духовната наука наравно с науката в университетите, като принос към преодоляването на все по-заплашителния възход на материализма.

Скоро след това животът на Карл завърши, изпълнен с дълбоко страдание, когато направиха невъзможна работата му в тази посока.

Вероятно това бе причината за неочаквано бързото му напускане на Земята. Курсът му трябваше да предложи инструментите, с които да освещава самата земя – дано неговите последователи наследят чувството му на дълбока отговорност със същата безспорна вяра! Нека думите на Рудолф Щайнер в това негово обръщение заживеят във вашите сърца:

„Тук имаме нещо повече от простото изковаване на Михаиловия Меч. Факт е, че в окултните райони на Земята, това, което се приготвя чрез изковаването на Михаиловия Меч, бива пренесено, по време на този процес, до един подземен Олтар – до един Олтар, който е невидим, но който действително съществува под Земята.

Запознаването с подземните природни сили и запознаването с божествените същества, които работят в природата, води до схващането на факта, че Михаиловият Меч, по време на неговото изковаване, в действителност бива пренесен до един Олтар под Земята. Мъртвите взимат участие в това. Той трябва да бъде открит от чувствителните души. Необходимо е да се включите и да работите заедно, за да могат все повече души да намират Михаиловия Меч. Той става ефективен само когато бъде намерен. Бъдете силни и скромни в своята самоувереност, че, като млади хора, вие сте призовани от съдбата да търсите Михаиловия меч, да го намерите и да го изнесете навън в света.“

След края на лекцията Рудолф Щайнер обиколи кръга, за да се сбогува. Обърна се към всеки един и не само се ръкува с всеки, който му подаде ръката си, но пое всяка ръка с двете си ръце, сякаш да запечата връзката си с тях. Бе нещо като тържествено ангажиране с душевна клетва за вярност да служим на духовните задачи на нашето време.

Тогава не подозирахме, че това негово ръкуване бе, за повечето от нас, сбогуването му с нас за остатъка от живота ни.

Тези думи бяха изречени пред младежите, защото именно те притежават   сили за бъдещето - импулси, които проникват в душата, и същевременно, и във вътрешността на Земята. Защото нашата вътрешна същност е също така и вътрешността на Земята, в която всички можем да проникнем. Така Олтарът ще бъде намерен, като следваме пътя и ученията на Св. Йоан. Рудолф Щайнер многократно е отправял този призив и можем честно да кажем, че Антропософското общество бе на ръба на провала, пренебрегвайки съветите му. От настоящата криза ще ни изведат не силите в главата, а оплодените от дълбините сили в сърцето.

Следователно, според Рудолф Щайнер, става въпрос не само да развиваме силите на желязото в нас, но и да проникваме дълбоко в дълбините на душата, до Земята на света, където Олтарът стои в обективна действителност. Изковаването на Меча и полагането му връз подземния Олтар бе делото на Михаил, работейки с мъртвите, но намирането му трябва да бъде извършено от живите.

Изисква се кураж и честност за проникване до дълбините на собствения ни душевен свят. Там се изправяме пред Зверовете от Апокалипсиса. Пред нас се открива бездната на собствения ни душевен мрак, а хората се боят от това. “Страхът” заяви веднъж Рудолф Щайнер, “е това, което пречи на човека да проникне в дълбините на собствената си душа!”

Ако се бяха вслушали в това предупреждение, едно истинско Розенкройцерство щеше тогава да може да се противопостави на бурята от материализъм, понеже, здраво закотвен в основата на душата, той щеше да се свърже с Бог. Но хората предпочитат да убеждават себе си, че повелята на материалния живот е най-важна. И така, човек заглушава предупредителния зов на собствената си душа, носещ се от дълбините – и си остава на повърхността.

Фрау фон Молтке веднъж казала на Рудолф Щайнер: “Хората не могат да проникнат в дълбините!” “Не”,  казал Рудолф Щайнер решително, “те всъщност не го желаят.”

Волята на човека стана свободна – той може сам да решава в коя посока да поеме.

Ето така Земеделските лекции стигнаха до своя тържествен завършек. Рудолф Щайнер имаше добрината да се качи до моята стая, където ми говори за царството във вътрешността на Земята.

Знаем, че в мига когато на Голгота Христовата кръв потича надолу в Земята, във вътрешността на Земята се ражда едно ново слънце.

Моето търсене винаги е било насочено към изучаването на земните дълбини, тъй като бях видяла едно златно зрънце да засиява вътре в Земята, наречено от Птолемей първичното слънце. Тези златни дълбини можех единствено да свържа с онази земя, за която Рудолф Щайнер каза, че е била скрита от взора на човека, и че Христос ще отвори портите, за да поведе тези, които го търсят, към потъналата земя от вълшебните приказки – Шамбала, - за която мечтаят индийците.

Това, което изпитах бе наистина реално, но все пак не исках да изпадам във фантазиране. Бях записала въпросите си. Рудолф Щайнер ги прочете на глас:

“Къде можем да открием страната Шамбала? Мога да си я представя като нещо подобно: в началото имало огън и светлина. Те си разменяли сили един с друг – взаимно и в пълна хармония. Но светлината отхвърлила силите на огъня и димът, който в последствие не можел да се издига към светлината, се съпротивил и започнал да се събира над огъня. И така първичният огън постепенно бил покрит от пепелта на дима. Пепелта от първичния огън образувала минералната част на нашата Земята.”

Рудолф Щайнер размисли за малко: “Интересно!” И продължи да чете на глас: “В началото хората можели да виждат през това първичния си дом, първичното слънце, но Земята ставала все по-плътна – димът все повече закривал видимостта им към първичното слънце. Минерален слой сякаш отделил човека от първичното слънце, което е раят, Земята, която била изгубена от взора на земните очи, но от която човек произхождал. Ядрото на Земята се състои от златен огън, опасан от димен пояс – димът на минералния свят.”

Рудолф Щайнер отново спря: “Това, което сте написала е вярно,” а после продължи да чете: “Ние, хората, обаче, трябва да преоткрием връзката ни с нашия произход, иначе ще бъдем изключени все повече от живота и ще се втвърдим както минералите на Земята. Ако предположенията ми са верни, то ние трябва да започнем да проникваме в дълбините и да стигнем до златната земя на света. Пътят минава през тъмнината, през слоевете дим, които обгръщат живия огън. Слоевете земя на минералния свят са пропити с камалоката на нашия душевен живот.”

“Да, това е вярно,” каза Рудолф Щайнер и продължи да чете:

“Там срещаме всичко онова, което свързва минералната тъма с ада за душите. Когато стъпим отвъд човешкия свят, – което може да стане дори докато тялото продължава да съществува на Земята, – тогава стигаме до страната на мъртвите. Когато мъртвият човек постигне своята камалока, той се извисява към звездните светове. Чудя се, обаче, ако бе възможно в камалока да достигнем състояние на безгреховност, и ако вместо да се извисим нагоре, останехме в дълбините, дали златните врати на вълшебния свят не биха се отворили отново за молещата се душа?”

Рудолф Щайнер каза: “Да, възможно е.”

Аз: “А вътрешността на Земята дали е изградена от онова злато, което произхожда от кухината на Слънцето, където пак ще се върне, както е отредено от съдбата?”

Рудолф Щайнер: “Да, вътрешността на Земята е златна.” После остави листа хартия. Но аз продължих да го разпитвам, за собствено успокоение: “Хер Доктор, както съм застанала тук на Земята” и посочих към зеления ми килим, “то златната земя е под мене, дълбоко във вътрешността на Земята – и ако аз сега постигна безгреховност и остана в дълбините, демоните не ще могат да ми навредят и ще мога да проникна още по-нататък, докато стигна златната земя, нали?”

Рудолф Щайнер: “Ако човек мине покрай тях, придружен от Христос, демоните не ще могат да му навредят – иначе те наистина могат да те унищожат!”

Той подчерта: “Те могат, обаче, да се превърнат в наши помощници. Да, така е – пътят е правилен, но е много труден!”

Сега разбрах, че проучванията ми са били във вярната посока, но че този път е “много труден”.

Хьолдерлин ми бе показал този път. Неговите астрални сили са ме водили през много години. Заедно с него съм се катерила през дълбини от огън и смърт, докато той не намери изхода към светлината, изхода от затвора. Той, който дори напусна Земята в търсене на Боговете – “...тъй като да бъде сам и без Боговете за него бе смърт” - той познава Христос в дълбините. Така че той не се извисява нагоре към звездите като другите мъртъвци. Не, той предпочита да проникне в дълбините, до Слънчевото Същество в центъра на Земята.

Това, което Рудолф Щайнер посочи за видяното от мен, че е истина, но е “много трудно”, ме озадачи и ми се струва, че той имаше предвид, че съществува друг вид път за последователите на Михаил.

Сега ни се разрешава, с помощта на Михаил, Христос, който се явява в етерния свят на Земята, да освети очите ни, за да видим загубената вълшебна земя. И тази земя ще се издигне до нас и човек ще се свърже с един нов, осветен от Слънцето, световен ден - когато освободим омагьосаните елементарни духове, които помрачават зрението ни и правят Земята плътна и непрозрачна.

В мистерийната пиеса на Рудолф Щайнер „Пазачът на прага“, Ариман казва: “Обаче боговете пожелаха да властват на Земята и един ден изтласкаха моята сила извън своето царство в дълбините на бездната... и така, единствено от това място смея да изпращам мощната си сила връз Земята. Но така моята мощ се превръща в страх.” А Капесиус се провиква: “О, от дълбините на мрака страх ни заплашва!”

От това следва, че духовният ученик трябва да е наясно с факта, че всеки, който прониква в дълбините, трябва да мине през царството на Ариман, и че съществата в това царство го докосват!

Едновременно с мисленето и усещането за Христовото същество, което се свърза със Земята чрез своята смърт, трябва да се стремим и да станем братя на божествения Христос, за да получим изцяло и живо лъчите на победата, която ни очаква отвъд тъмата.

Така духовният ученик се сдобива с оръжие, което да го предпазва: реалността и силата на проницателното съзнание!

Проникването в законите на светлината е щитът, който, в момент на опасност държим в готовност в ръцете си. Духовният ученик, който би се осмелил да поеме по пътя към дълбините, трябва да притежава онова познание, което носи сигурна победа - чрез Христос.

Тогава попитах Рудолф Щайнер дали винаги ще ни грози опасността да бъдем унищожени от демоните: дали те винаги трябва всичко да унищожават или можем да бъдем приети под закрилата на Христос. Той отговори: “Когато навлезем в обкръжението на Слънцето, демоните не ще могат вече да ни вредят.”

Следващият ми въпрос също беше относно първичните дълбини. Попитах го що за вещество поддържа първичния огън, защото там където има огън, трябва да има и материя, следователно първичният огън не е първоначалото, което създава от себе си началото на живота.

Рудолф Щайнер отговори: “Не, различно е – в този случай не е така. На Земята, за да гори огънят трябва да има материя. Но първичният огън се възпламенява спонтанно, той представлява собствената си субстанция и същина! Веществата се появяват едва по-късно и биват добавени към Огъня.”

Аз: “Тогава първичното слънце на Птолемей, което той вижда като центъра на Земята и творческата площадка на света – това ли е златната вълшебна земя Шамбала?”

Рудолф Щайнер: “Да – полунощта я скрива.”

Тогава показах на Рудолф Щайнер чертежа и го попитах: “Може ли да бъде нарисувано така?” и той отговори: “Да. Може.”

“Празниците,” казах аз, “винаги съвпадат с точките, където ново духовно съдържание навлиза на мястото на старото. Отецът е последван от Сина, а той е последван от силите на Светия дух.”

Тогава Рудолф Щайнер ме попита как ще нарека трите горни точки и аз отговорих, че те трябва да бъдат отредени на Възкресението, Петдесятницата и денят на Св.Йоан. И после спрях защото не знаех как да нарека долната точка вдясно. Той посочи долния връх: “Как наричаш това?” “Пътят на Фауст към Майките” отговорих аз. “Да”, каза Рудолф Щайнер, “на 9-ти ноември”, а аз добавих: “А тук, на 24-ти септември, гърците празнуват Празника на Персефона.”

 

снимка

 

След това зададох няколко въпроса, свързани с това, за което говорихме през последните няколко дни, и които, по мое мнение, не можеше да бъде разглеждано отделно. Ще ми се тук да разкажа само за някои от тези въпроси и то за тези, които могат да послужат като потвърждение за някои от нас, които продължаваме да изследваме тези теми.

Рудолф Щайнер ме попита дали имам още въпроси и аз му показах изчисленията си по астрономия и изказах мнението си така: “Започва да се развива съвсем нов вид астрономия, която няма нищо общо с това, което днес наричат астрономия. Не смея да продължа работата си в тази насока, докато не разбера дали това, което пиша, е истина.”

Рудолф Щайнер: “Ако усещаш нещата така, както ги усещаш, то тогава те ще са истина. Просто трябва да си много сигурна в себе си, безкористно вярна.” И добави, доловимо само за духовния слух: “Защото подобни истини могат да бъдат усетени само безкористно.”

Аз: “Вие ми казахте, че Христос е божественият аз. Тогава, Земята, физическото тяло на Христос ли е, етерният свят – Неговото етерно тяло, а астралният свят – астралното Му тяло?”

Рудолф Щайниер: “Да, разбира се.”

Аз: “Аз виждам много неща, но не мога да кажа със сигурност, без да ви попитам, например, дали в пепелта на изстиналите лунните кратери мъртвите огнени сили на Божиите врагове не се спотайват и водят битки с Него?”

Рудолф Щайнер: “Защо не ти се ще да го кажеш, щом като така го усещаш?”

Когато Рудолф Щайнер бе при нас предишния път, той бе казал нещо, което ме занимава вече доста време, понеже: тук на Земята можем да затворим вътрешната врата, но в духовния свят е различно. На Сириус човек чува всичко, което хората мислят.

Изучих всичко, което успях да открия, за да получа представа за облика на Сириус. В митологията открих единствено, че е звездата на Заратустра и я намираме като Изида в съзвездието Куче. Курсът по астрономия (на Рудолф Щайнер) също не ми достави никаква информация за тайните на Сириус. Тогава си помислих, че трябва да подходя към този въпрос от друга посока и го формулирах на базата на собствените ми идеи както следва: Кое е онова централно място, където всички човешки страдания и всички човешки радости в небесата и космоса могат да бъдат чути? Тогава отговорът прозвуча в душата ми: това е Неговото сърце – сърцето на Исус-Заратустра в земните дълбини на полунощта. Попитах Рудолф Щайнер за това и той каза: “Сириус е сърцето на Исус-Заратустра и се намира в дълбините на Земята.”

“Сърцето е дълбочината,” казва Якоб Бьоме: в дълбините на сърцето си човек открива също и онова, другото, Сърце, което ще понесе заедно с него всичките му мъки и всичките му радости.

Тогава Рудолф Щайнер начерта проста рисунка и заговори бавно, за да мога да записвам: “Сириус е мисълта-свят, която Христос създава със Сърцето Си – следователно, то се намира вътре в Земята.” Той нарисува дъга, представляваща Земята и написа на нея “Метаболизъм и реализация“, сякаш мислите произлизащи от Сърцето на Христос – т.е. от Слънцето – биват изпратени от Сириус до центъра на Земята, където могат да бъдат реализирани единствено посредством метаболизма.

Рудолф Щайнер ми говори, пак по онова време, и за “Сътворението от нищото”. Записах следното: вътрешността на Земята се състои от злато, в което тъче най-висшата йерархия. Тази вътрешност е станала тъмна. Христос е тръгнал от Слънцето и, в качеството си на Спасителя, навлязъл в златния център на Земята. Тогава, това ново Сътворение дар ли е за Земята от нищото, от кухината в Слънцето? Защото твърдата земя – това тяло на Боговете – загина в мига на Голгота. Изпратенa ли е долу нова Света Нафора, от кухината в Слънцето?

Рудолф Щайнер отговори: “Не от кухината, защото нали това е “нищо”, което е обратното на “нещо”. Новата нафора е изпратена от реалността, намираща се зад празнотата.”

Аз: “А минералната пепел на божествения труп ще се превърне ли в съд, който ще започне да сияе? Дали всички минерални части на Земята ще засияят или една част ще изостане  - тъмна и неспасена?”

Рудолф Щайнер: “Цялата материя ще бъде спасена.” Тогава попитах дали луните на планетите също ще бъдат спасени и той отговори: “Те са отпадъци, но и те ще бъдат спасени – цялата материя ще бъде спасена”.

Аз: “Има ли и други отпадъци, освен луните?” Рудолф Щайнер: “Да, те ще останат, но по-късно и те ще бъдат спасени.” И добави много сериозно: “Ако не бъде спасено всичко, това ще означава, че Ариман е победил. Цялата материя ще бъде постепенно спасена след много дълъг период от време. Ако нещо бъде загубено, тогава Ариман ще бъде победителят!”

Аз казах: “Интересувам се също така от отношението на Демиурга (твореца на света) към Ариман.” Той отговори: “Демиургът е, така да се каже, младият Ариман.”

Аз: “Миинералите ли са строителният му материал?” Рудолф Щайнер кимна с глава и аз продължих: “А когато Демиургът срещне Христос, тогава този минерал ще се превърне ли в Светия Грал?”

Рудолф Щайнер: “Да, правилно.”

Тогава аз попитах дали работата на W. Jordan за Демиурга е вярна и Рудолф Щайнер каза: “Той всичко е объркал и е направил голяма каша от това” и когато го разпитах още за това, откъде Jordan е получил познанията си, той каза: “Имал е древна инициация, в миналото.”

Аз продължих нататък: “Как така Заратустра говори единствено за Бога-Слънце и за неговия враг, Ариман, а не и за Луцифер?”

Рудолф Щайнер отвърна с укорен тон: “Защото не го е считал за необходимо.” Но аз продължих да настоявам: “Но и Луцифер е бил там, хората със сигурност са го знаели!”

Рудолф Щайнер: “Не, хората са виждали само тази страна на духа, която Заратустра им е разкрил.”

Тогава Рудолф Щайнер нарисува малка рисунка, (която по-късно бе загубена с Източна Германия), и каза: “Светът на Луцифер се простира само до Луната, а ученията на Заратустра стигат до сферата на Слънцето, която е отвъд нея.”

Бях си записала и този въпрос: “Какво означава фразата от Апокалипсиса: „когато Луната стане като кръв?“ (Rev.6, 12)

Рудолф Щайнер каза най-сериозно: “Това, което цитирате е израз, притежаващ голяма дълбочина!”

Аз: “Означава ли това, че тъмната лунна пепел започва да сияе, когато червената светлина я осветява отвътре – или пък червено сияние свети откъм видимото Слънце към Луната?”

Рудолф Щайнер: “Първото твърдение е правилно, но не и второто. Последното е неправилно. Луната е осветена отвътре – видите ли, тя е като яйце: жълтъкът е Луната, през която сияе червената светлина.”

В новото издание на Uhland ( на “Парсифал”), чийто предговор е на Рудолф Щайнер, има един епизод, който няма да намерите никъде другаде: пътешествието на младата Кралица на Граала Репанзе, която очакват в Индия, за да стане жена на “Fire-fils” (Feirefis) (огнени-синове, бел.пр.). Тя тръгва от Марсилия, за да занесе изумрудено зеления съд, съдържащ Кръвта на Христос – Граала – до земите на Свещеника-крал Йоан. Когато Граалът бил принесен на брега, Грааловата крепост, намираща се на възвишението, светва в пламъци, за да го приеме.

Дълго време размишлявах за това, както и за “Огнените-синове” на Индия, които ще се появят като великолепни фигури някъде в бъдещето, и които се смесиха в мислите ми с думата Fire-Fils, която има същото значение като Огнен Син (Fire-Son). Фейрфис (Feirefis) е тъмният брат на Парсифал, който наследява последния като Крал на Граала. Следвайки тази мисъл зададох въпроса: “Фейрфис не е ли Огънят-Син?”

Рудолф Щайнер: “Да, фейрфис е Синът-огън”.

Аз: “А Парсифал не е ли Синът-Светлина?”

Рудолф Щайнер: “Да.” И после каза няколко думи, които исках да запиша, но някак си не успявах, така че той ми ги продиктува: “Парсифал е Синът-Светлина. Той е единствената инкарнация на Земята на един значим индивид.”

Тоест: Парсифал = Синът на Светлината (=Авел) и Фейрфис – Синът на Огъня (=Каин) са синовете на Бог, божествени братя на човека, които той е загубил, и които Сет, син на Земята, трябва отново да събере. Срещаме ги в три потока: златните Артурови рицари или Михаилови/слънчеви рицари; сребърните рицари, които пазят Граала посредством божествената мъдрост на Луната и железните рицари, които, в черните си брони и диамантени копия, остават смъртни докато, при победата си над смъртта, Христос и Неговата светлина проникнаха в тъмата.

Продължих да питам: “Можем ли да вярваме тогава, че Грааловата крепост наистина присъства в етерния свят? Тези, които пътуват в духовния свят постоянно ни говорят за това.”

Рудолф Щайнер: “Да, така е. Наистина е там.”

Аз: “В легендата за Граала – “Химическата сватба на Kристиан Розенкройц” – и култа към Митра се знае за тази Крепост – това същата свещена постройка ли е, която в Библията наричат ‘Нов Йерусалим’?”

Рудолф Щайнер: “Новият Йерусалим, за който се говори в Библията е вечният, архетипов образ на това, което ще бъде в бъдещето. Грааловата крепост е образ за това, което е сега в духовния свят.”

Аз: “Тогава наистина ли присъства, в духовен план?”

Рудолф Щайнер: “Да, действително – можем да стигнем до него, когато съумеем, чрез окултна подготовка, да наблюдаваме себе си отстрани – когато сме се освободили от себе си. Тогава, от 42-годишна възраст нататък, можем да проследим живота си назад до собственото ни състояние преди раждането. Ако наистина се върнем назад до този момент, тогава ще се озовем вътре в Грааловата крепост.”

Аз: “Значи можем да съзрем картини на Грааловата крепост посредством имагинацията?” Рудолф Щайнер потвърди това. Това бе последният ми разговор с него.

Последва сбогуването, което при други случаи биваше много весело: всички усмихнати говореха за бъдещи срещи. Сега всички се чувстваха неспокойни. Хер Доктор се ръкува мълчаливо с всички. Този път не каза “auf Wiedersehen”.

Хер Грунелиус закара фрау д-р Щайнер в кола с открит покрив. Малко по-късно ние закарахме д-р Щайнер до гарата. Фрау фон Молтке и група други хора бяха на гарата, за да видят Рудолф Шайнер още веднъж.

Когато, след края на всичките щастливи дни, отново седнах тихо зад писалището си, вратата се отвори и довереният ни стар шофьор влезе и ми каза, че има да ми съобщи нещо важно: оста на колата се счупила! Дванадесет дни бе карал д-р Щайнер без авария и сега, още с първия курс, това да се случи! И после ми разказа нещо забележително. Страдал от толкова силен ревматизъм в ръката, че не можел вече да движи волана. Чакал само конференцията да приключи, за да потърси друг вид работа. Когато, изпитващ силна болка през първия ден, карал д-р Щайнер, болката намаляла и после напълно изчезнала. Той остана на работа при нас като шофьор и болките никога не се възвърнаха.

Други членове на домакинството ни ми разказаха колко добре са прекарали, а възрастният ни иконом каза: “Можехме да продължим още десет дни, без това въобще да ни затрудни.”

И хер фон Кошютски описа своите впечатления от Конференцията в Кобервиц в писмо до свещениците:

“Ако, в заключение, се опитам да предам цялостното си впечатление от този дар Божи през Петдесятница, трябва да ви кажа, че това може да бъде разбрано само от човек, който поне веднъж в живота си е бил лудо влюбен. Сега възвисете това чувство нагоре, над сетивните възприятия, към духа, и ще разберете моето впечатление.”

Д-р Гюнтер Вахсмут докладва за пътуването на д-р Щайнер от Кобервиц до Йена на 17-ти юни, 1924г.: “Все още в мен живее ярко споменът как, по време на пътуването, след като прекара известно време в тих размисъл за конференцията, той внезапно възкликна силно и радостно: "Сега вече успяхме да свършим и тази важна работа.’" Рядко съм виждал Рудолф Щайнер тъй радостно развълнуван и изпитващ такова видимо задоволство от постигнатото, както в този случай, след приключването на Земеделската конференция.”

Превод: Ати Петрова

Редакция: Дорина Василева

Коя е графиня Йохана фон Кайзерлинг и каква е връзката й с Антропософията и Рудолф Щайнер (1)

ПРЕВЕДЕНО ОТ КНИГАТА "РАЖДАНЕТО НА НОВО ЗЕМЕДЕЛИЕ"