Терапевтично мислене в антропософската психотерапия
Всеки терапевт си има работа с четири т.нар. “организации” на човешкото същество, всяка от които функционира съобразно собствените си принципи, но едновременно с това, взаимодейства с другите. Това са четирите “обвивки” или “членове” на човешкото същество, които вече разгледахме в предишни глави.
Сама по себе си, физическата организация може да се променя само в една посока: ако бъде оставена сама на себе си, тя се разпада. Растенията вехнат. Тялото на животното или на човека са подложени на разлагане щом престанат да ги изпълват жизнени функции. Физическата организация е пасивна що се отнася до нейното пространствено устройство.
Жизнената организация - нашето етерно тяло - е организация свързана с времето и не притежава собствена пространственост, а развива своята дейност в рамките на пространството на физическото тяло. Етерното тяло представлява взаимодействие – съвкупност - от стотици ритми, всеки от които стимулира определен процес. Тяхната съвместна дейност поддържа цялата организация.
Тази ритмична организация работи безпогрешно, стига да няма намеса от по-висши действащи принципи. В тъканните култури, от които тези висши действащи принципи са премахнати, наблюдаваме едно безконечно повторение на едни и същи живи форми. (става въпрос за лабораторна съвременна намеса, бел.ред.)
Всяко нарушение на етерните ритми, независимо от причината, поражда болестни симптоми. В началото те са все още от чисто функционален характер и са обратими, но ако продължат по-дълго, могат да причинят деформации във физически организъм.
Самата етерна организация се базира на четири различни етерни принципа:
1. Етер на формата, наричан също така етер на кристализацията или жизнен етер. Ритмите на това етерно свойство пораждат геометрично подреждане на материята в кристаловидни решетъчни структури. Работата на етера на формата е да втвърдява. Добър образ на този род сила е “Снежната царица” от Андерсеновите приказки. Тя “замразява” всичко, до което се докосне.
2. Химическият или звуков етер организира флуидната материята. Процесите на съединение и разпад при безкрайните серии от химически реакции и съединения, характеризират работата на този етер в метаболизма. Всяко нарушение на равновесието тук веднага води – и то видимо - до произвеждането на химически вещества, които при обикновени обстоятелства не срещаме във флуидния организъм. Биохимията от години всячески се опитва да разкрие тайната на тези действия на химическия етер.
3. Светлинният етер може да се нарече също така етер на съзнанието. В ритмите на светлинния етер живее съзнанието. В това си качество, тези ритми са връзката със следващия, по-горен, организационен принцип - с астралното ниво. Главната област на въздействие на светлинния етер е в нервната и сетивната система. Ритмите на светлинния етер се проявяват в електрически явления, които могат да бъдат измервани в електроенцефалограма (ЕЕГ).
4. Въздействието на Топлинния етер се разпростира навсякъде в организма. Негов главен орган е кръвообращението и именно то създава средата, в която духовният аз на човека да може да установи контакт с живият организъм. Топлинният етер прониква във всички останали етерни същности, следователно той е най-важната среда, в която да се провежда терапия. Антропософската психотерапия винаги е насочена към аза (и не се занимава с дресирането на астралното тяло).
Нарушенията в етерно-ритмичната организация биват предизвикани на първо място от астралната организация – носителят на нашите влечения, емоции и идеи. Тази астрална организация представлява една организирана съвкупност от психически качества. Макар и тя самата да съществува във вид на качество, извън измеренията време и пространство, тя може да влияе на ритмичната организация на етерното тяло, а посредством етерното тяло – и на физическото тяло. Всяка емоция, всяка идея, всяко желание, ускорява или забавя определени ритми. Бурните психични движения могат да нарушат тези ритми – и дори да ги унищожат. А това последното води и до видими промени в анатомията на физическите органи. Подобни анатомични изменения, следователно, бележат винаги един финал – един вид “пето действие” в дълга драма.
Важно е колкото е възможно по-рано да се диагностицират нарушенията, породени от астралната организация – още в първо или второ действие, защото тогава все още е възможно да им се повлияе с психотерапия. Астралната организация обхваща целия ни психически живот. Ако тази астрална, или психическа, организация не бъде овладяна от аза, виждаме като резултат асоциативно мислене или бленуване. В емоционалния си живот ние се люшкаме постоянно между чувства на симпатия и на антипатия. А когато се касае за страсти и желания – то ние ставаме напълно подвластни на тези сили.
Животинският организъм се състои от физическо, етерно и астрално тяло. Типичните действия и реакции на животните, наричани “инстинкти”, са твърдо фиксирани в астралната организация. В основата си, инстинктът е астрална структура, получаваща свой израз във формите на физическото тяло. При животните, инстинктът и физическото устройство на тялото представляват една цялост. Пространственият физически инструмент е изграден от инстинктите, а поведението му във времето се определя от инстинктите.
От физиологична гледна точка човекът, обаче, се ражда “прекалено рано”, както и беден на инстинкти. Той трябва да научи най-съществените си дейности (ходене, говор, мислене) след раждането си, като имитира обкръжението си. Човешкото астрално тяло се дресира (кондициониране – метод за възприемане и придобиване на нови знания, бел.ред.) чрез възпитанието и следователно е зависимо от културната среда.
По своята същност, астралното тяло притежава седем основни структури, които ще наречем структури на характера. В моята книга Фази тези фази са описани подробно като т.нар. “основни ориентации”. Тези основни ориентации определят начина, по който реагираме на стимули и на външния опит.
При младите хора основната ориентация, също както при етерния темперамент, е предопределена от наследствеността. С узряването това може да се промени тъй като индивидът носи в себе си собствен темперамент и собствена основна ориентация, които често влизат в конфликт с унаследените структури. Това е лайтмотивът на юношеската възраст.
Четвъртият и най-висш принцип е азът на човека, неговата духовна същност, за който най-характерното е, че постоянно се развива. В първа част на тази книга разграничихме “първия” аз от “вторият” аз. Тук ще говорим за втория аз, който по същество е висшият аз на човека, съпровождащ неговата инкарнация от духовния свят. Висшият аз е носител на нашият биографичен лайтмотив – на крайната ни цел.
Развитието на аза в периода от раждането до смъртта е продължение на едно предишно развитие и подготовка за бъдещо развитие. Азът непрекъснато се “развива”, устремен и ориентиран към бъдещето. Когато връзката му с трите по-нисши принципи е правомерна, той е този, който определя курса – червената нишка – на живота. Именно тогава животът ни се превръща в биография, а не в случайно натрупване на всякакъв вид житейски случки.
Нашият аз е този, който реагира на външни събития, взима решения и определя приоритетите си според целите в живота – дотолкова, доколкото са що-годе обозрими. Азът придава смисъл на живота и неговите цели. Азът отчита “кармата” – положителните и отрицателните резултати от предишното му развитие.
В областта на мисълта азът се проявява като разумност, като способността да подреждаме смислено сетивните си възприятия. Именно тук жизнените ни задачи и цели трябва да бъдат осъзнати. В областта на чувствата азът смекчава бурните вълнения на астралното тяло. Азът развива емоционалния ни живот като постепенно замества чувствата, възбудени изключително от физическото тяло, с чувства насочени към духовни ценности, като тези, например, в изкуството и религията. Със своите действия в областта на волята, азът преобразува чисто инстинктивните волеви импулси в действия, насочени към постигането на цели, определени от аза.
Азът наглася, смекчава, подкрепя и насочва всичките “природни” импулси, произтичащи от етерно-астралното същество, но не като противоборстваща сила, а като любящ възпитател.
Много от съвременните психотерапии имат ярко изразено враждебно отношение към аза. Често азът се възприема като злодей, потисник и тиранин. Смята се, че безпрепятственото угаждане на физико-астралното същество ще има пречистващ ефект и ще разреши комплексите, създадени от аза.
Това, което често се има предвид под аз не е духовният аз, за когото се говори в тази глава, а конгломерат от втвърдявания, от ригидни форми в астралното тяло, който действително имат тиранизиращ ефект. Как най-добре да се справим с тях? Разбира се, че няма да стане чрез астрално “угаждане”, а чрез активирането на истинският духовен аз, който тогава ще може да раздвижи ригидните форми и да ги насочи към смислено развитие. Това има предвид Юнг, когато говори за пътят към “себето”.
Азът работи върху астралното тяло като внася ред и дава посока. Астралното тяло въздейства на етерното тяло чрез ускорение и забавяне, а също така може да причинява нарушение в жизнено важни ритми. Етерното тяло, на свой ред, въздейства на физическото тяло като го поддържа в постоянно движение, като гради и разгражда и предотвратява разлагането. В тези четири взаимодействащи принципа се проявява човекът като самоосъзнато живо същество.
Но съществуват и астрално-етерни форми, за които няма непосредствени физически съответствия. Схващанията, мислите или идеите представляват конфигурации от астрално-етерно естество, които може и да са структурирани от аза, а може и да не са.
Подобен астрално-етерен Gestalt (гещалт – бел.пр.) представлява едно същество. Това същество принадлежи към групата от “елементарни същества”, които вече споменахме в Глава 2. Такива форми – такива същества са активни и в природните процеси, в растителния свят, както и във всички ритмични космически процеси, като например ден и нощ, зима и лято и пр. Когато човешкото същество мисли една мисъл, в същия момент той създава една астрално-етерна форма, едно елементарно същество, което живее дотогава, докато съществува и мисълта. След това формата отново се разтваря, но едно нейно отражение се запазва в огледалото на паметта, (което в действителност са повърхностите на органите). Когато “възпроизведем” някоя стара мисъл или идея, ние разчитаме структурата на тази стара форма в огледалото на паметта, но се налага отново да я мислим, т.е. трябва да “пресъздадем” астрално-етерната форма. След това пак можем да я разтворим като я забравим, ако искаме.
Обикновено така протичат нещата. Имаме патология тогава, когато идейните форми не само се запазват като отпечатъци в огледалото на паметта, но и продължават да съществуват като астрално-етерни форми.
Това се случва при нарушение на етерните процеси и деформация на етерно-физическите органи. Тогава формите в паметта вече не са в покой, не присъстват просто като картини в паметта, а като представи, които работят активно в безсъзнателната сфера на органите.
Подобни образувания-представи могат да ни обсебят; Юнг също говори за това. Превърнали се в истински демони, те ни оказват разрушително влияние, от дълбините на безсъзнанието.
Сега вече си имаме работа с натрапчивости, които постоянно изплуват на повърхността и пречат на нормалното протичане на идейния ни живот. Според обстоятелствата, тези демонични форми могат да предизвикват у нас страх, халюцинации или натрапливи действия.
Разбираемо е, че веднъж появили се подобни демонични образувания, терапевтичните беседи няма да доведат до особен успех. Демоничните образувания се отдръпват отвъд досега на аза и придобиват собствено съществувание. Първо лекуваме с лекарства засегнатия деформиран орган, който “задържа”, така да се каже, образуванието-представа. Това означава: етерните нарушения или деформации трябва да бъдат регулирани чрез специфични терапии за органи (органотерапии), иначе една натрапчивост просто ще бъде заменена с друга. Само когато органът отново си възвърне нормалните функции, психотерапията ще има някакъв траен ефект, тъй като тя дава възможност на аза да възобнови стремежа си към едно изпълнено със смисъл бъдеще.
Обаче, тези демонични образувания не възникват единствено от взаимодействието между представи и огледалото на паметта. Те могат да възникнат в резултат на отделянето на някои чувства, които започват да действат като независими “острови” – в случая, като острови, които обикалят и дебнат из психиката ни по един натрапчив и тревожен начин. Фройд нарича тези тревожни чувства “комплекси”. В действителност, това са демонични елементарни същества, които самите ние сме сътворили някога в съновиденческия си емоционален живот. И в този случай психотерапията трябва да бъде придружена от специфично лечение на засегнатия орган.
Накрая, в областта на метаболизма и волята, определени решения и действия, които сами по себе си са смислени, могат да се отделят от нормалния поток на действия и да придобият ригиден характер. Това често ни е от полза, защото “образуванията на действието” ги провеждат автоматично (както при привичките – бел.пр.), но пък този автоматизъм често води и до проблеми когато с аза си желаем да действаме или реагираме по друг начин. Всичките видове поведенчески терапии внедряват определени форми на поведение в живота на нашия метаболизъм и воля, и така отнемат частица от свободата на аза, както и възможността му да се развива. Може ли наистина да се приеме за терапия заместването на един Gestalt с друг, също толкова демоничен Gestalt, макар и вторият да е по-приемлив за обществото?
Става ясно, че съществува разлика между автоматизирането на някои мисловни дейности, емоционални комплекси и видове поведение (т.е. да бъдат превръщани във фиксирани форми), осъществено чрез мисловни процеси, и фиксациите, които възникват в тези три сфери в резултат от преживян шок, макар и границата да е доста размита. С цел да се избегне, доколкото е възможно, възникването на фиксирани образувания по време на обучение, Рудолф Щайнер въвежда редица методични и дидактични принципи във Валдорфското образование. Антропософската психотерапия може много да научи от тези принципи, което после може да се приложи като лечение. Такъв вид образование има профилактичен ефект, докато лечението, за съжаление, може да има терапевтичен ефект едва след случилото се събитие.
Един от основните принципи във Валдофското обучение е да не се дава дефиниция на нещата, а да се характеризират! Дефинициите са фиксирани форми и въздействат на етерното тяло обездвижващо отвън; характеризациите остават подвижни. Те са многоизмерни, притежават емоционално съдържание и насърчават волята сама да формира нови, собствени понятия. Ето защо, през първите осем години на обучение, във Валдорфските училища се набляга на това учениците сами да описват експериментите си и художествените си репрезентации на (привидно) абстрактни теми. Вече след осми клас, учениците са способни да обобщават, под формата на дефиниция, това, което е било охарактеризирано по-рано. Благодарение на предшестващия процес, са създадени понятия “изпълнени с аз”, които след това могат свободно да се използват.
За психотерапията това означава, че трябва да се намери начин празните, абстрактни представи, които не притежават никакво азово съдържание, а вместо това са възприети отвън, да се “напълнят” с качествата, които им липсват – собствените мисли, чувства и волята на човека. Рудолф Щайнер нарича празните представи, чувства и действия, трите бича на нашата култура: това са фразите, условностите и рутината. В психотерапията трябва да възобновим развитието на фразите, условностите и рутината, като ги свържем с аза, за да дадем нов шанс на свободните мисли, топлите чувства и изпълнената с кураж воля.
Освен хората, които зациклят в собствените си органични процеси (“вътрешния” или “инкарнационния път”), има и хора, които искат да избегнат инкарнацията на аза и търсят път навън (за екскарниране). Това може да се случи още в ранна детска възраст поради особености в конституцията на детето или в резултат от преживян шок или сериозна липса на грижи и занемаряване.
Има една такава група деца със забавяне в процеса на инкарнация, които можем да наречем “космически деца”. Там можем да включим и все още нормалните “по-късно развиващи се деца”, които закъсняват с нормалното за възрастта им развитие, както и онези замечтани сладури, които сериозно изостават в развитието си.
Аутистичните деца представляват особена категория. По много и най-различни причини те не успяват да инкарнират своя аз и в резултат на това, развитието им се ръководи от астралното им тяло. В следствие от това се стига до всякакъв вид крайни явления като натрапчивости, фобии и халюцинации. Аутистичното дете ни показва как би изглеждал човек, ако в действителност нямаше никакъв аз, както твърдят много течения в психологията.
Докато аутизмът е явление при малките деца, то на 19 годишна възраст склонността за бягство от инкарнационния процес се проявява под друга форма. Това е кризата на юношеството, при която собственото душевно-духовно същество на човека, което носител не само на старата карма, но и на намеренията как да протече настоящия живот, все повече осъзнава факта, че ще трябва да обитава физически инструмент, които до голяма степен е оформен, а и деформиран, от културните норми във възпитанието и въз основа на наследствени качества. Тези наследствени качества и това възпитание не са, както споменах по-рано, съвсем случайни. Защото развитието ни става възможно единствено чрез преодоляването на препятствия. Преди да се родим, висшият ни аз търси такива необходими препятствия именно в конкретната наследственост и в определен вид образование.
И все пак, пробуждащият се аз – на около 18-19 години – трябва сега да придаде конкретна форма и съдържание на намерението да бъде преодоляно определено препятствие, и то в условия на все още недостатъчно азово съзнание и жизнен опит. Най-често това се случва при избора на професия или когато се съгласяваме или се съпротивляваме на пътя на професионално развитие, който други хора се опитват да ни наложат. Това може да доведе до изненадващи открития. Проведено през 50-те години изследване на работната заетост на хората 5-6 години след получаването на дипломи за образование, показало че едва 20% от тях работели по професията, за която са били обучени.
Все повече се разпространява напоследък нежеланието да се взимат решения. Има всякакъв вид опити да се избегне това като, например: “преди това искам да пообиколя из Индия или Непал” или пък по-лесното избавление – захващане с временна или случайна работа. През последните години към това се прибавя и безработицата сред младежта и това още повече снишава шансовете на мнозина за смислено бъдеще.
Отбягването на собственото ни бъдещо развитие (“шок пред бъдещето”) може да се появи по всяко време в биографията на човека, но най-вече това става, когато определена фаза в живота приключи, а следващата все още не се е задала. Такива моменти са, например, 29, 30 и 42 годишната възраст, както и периода след 56 години. Пенсионирането е толкова силен шок за повечето хора, че оказва разлагащо въздействие на живота им, последвано от бърз упадък и физическа смърт.
Именно тук е необходима терапия, насочена към аза, макар и симптомите привидно да сочат към “вътрешна невроза” - поради съпровождащите депресивни състояния. Азовата терапия се провежда в условия на топлота по време на срещата между клиент и терапевт. При азовата терапия терапевтът трябва да знае, че неговото участие има 50% принос в терапевтичната ситуация. Той трябва (временно) да свърже своята съдба с тази на клиента. Въздържаността по време на разговор е особено обезкуражаваща за клиента, дори когато сме се научили да слушаме съпричастно.
Някои важни симптоми са умората, често завоалирана по различни начини, главоболията и периодите на летаргия. Веднага щом се открие път към бъдещето, който се приема с ентусиазъм и топлота, тези симптоми изчезват, без някакво конкретно лечение. Ако иска да помогне на клиента си да открие такова бъдеще, терапевтът трябва да се откаже от подхода да дава съвети и вместо това, заедно с клиента, да прояви творческа находчивост в търсенето на необичайни решения. Най-добрият подход е да се вслушаме внимателно в най-съкровените въжделения на клиента, които може би никога досега не са били изговаряни, и които, когато излязат на дневна светлина, могат да бъдат формулирани като предложения (“защо да не...”). Това често води до изненадващи действия - действия, породени от азовата инкарнация, устремена към едно изпълнено със смисъл бъдеще за въпросния човек.
Към групата на екскарниращите неврози спадат, сред много други, анорексията по време на пубертета, псевдология фантастика, (която започва през пубертета и понякога съпровожда човека през целия му лъжовен живот), хипервентилацията и хистерията. Някои от тях ще разгледаме поотделно по-нататък (вж. Глави 16 и 17).
В заключение, да кажем и няколко думи за две значими течения в психотерапията, които имат особена връзка с двата “пътя за бягство” – инкарниращия и екскарниращия. Имаме предвид Фройд и Адлер, които споменахме и по-рано.
Голямата разлика между методите на Фройд и Адлер се състои, по наше мнение, в това, че Фройд е търсел личното минало на клиента, пътят навътре, докато Адлер, в опита си да помогне за осъзнаването на жизнения план и чрез “окуражителния” си подход, е търсел един изпълнен със смисъл образ на бъдещето. Тези, които са познавали Адлер, са знаели, че тайната му е била в топлия интерес и съпричастие към страданията на клиентите му и начинът по-който ги е окуражавал, който не се е възприемал като терапевтичен подход, а като струяща от сърцето топлота. Това ярко контрастира с професионалната въздържаност на Фройд. Двама души, два коренно противоположни терапевтични подхода, възможно е даже да има и два вида пациенти, всеки от които трябва да се лекува по специфичен за него начин.
Междувременно, напоследък психотерапията се разви в посока към възобновяването на беседите и отхвърли безпристрастното наблюдение. Това стана видимо и външно, по обзавеждането на кабинетите: няма ги вече диваните и отново можем да седим един срещу друг.
Превод: Ати Петрова