През 1921 г. Fritz von Bothmer бил помолен от Рудолф Щайнер да разработи някакъв вид гимнастическо обучение за първото валдорфско училище в Щутгарт. Когато Bothmer признал, че не се чувства подготвен да се справи със задачата, Щайнер го посъветвал просто да бъде щастлив, докато работи. И това било нещото, което той направил; така постепенно развил серия от гимнастически упражнения за деца. Той не започнал с установяването на абстрактни теории за движението, а със самото движение. Просто се движел. Започнал работата си, изхождайки от въпроса: „Какво е истинско човешко движение?”, и продължил от там, обръщайки внимание на деца на различни етапи от своето развитие. Приемането на тази отправна точка ми даде кураж в моята работа като учител по гимнастика, едновременно за деца и възрастни.
Това преживяване на пространството/космоса/ се вижда ясно, когато наблюдаваме детските движения. Представите си ги, осемгодишни, влизащи в гимнастическия салон за пръв път, първоначално плахи, но с естествената красота и плавност на движенията си. Те едва ли още принадлежат на гравитацията. Ходейки по греда те са инстинктивно уверени, че Вселената ги държи. Явяващото им се препятствие за тях е игра. Все още това не е пречка, стояща на пътя им. Учителят по гимнастика в този момент трябва само да се свърже с това, което се движи в децата. Преди формалните упражнения, той трябва да ги насърчи чрез картини, извлечени от всекидневния живот – цепене на дърва, звънене на звънци, строене на къща, надвесване от каньон, дълбок 1000 фута, на дъното на който има крокодили. Имам предвид от всекидневния живот на детското въображение. И много от тези дейности могат чрез съвсем прости стихчета да се пресъздадат в ритмични упражнения.
Разбира се, когато децата станат по-самоосъзнати и започнат да се възприемат като отделни индивиди, те загубват тази първоначална спонтанност на движението и се нуждаят от по-нататъшни предизвикателства. Bothmer разбира това и с упражненията, които създава, се опитва да остане верен на това, което е видял, че се разгръща в детето. Сравнени с повечето съвременни практики на „свободното изразяване”, упражненията на Bothmer са несъмнено по-формални. Но не той ги измисля. Би могло да се каже, че ги е открил скрити в самото човешко, като заложени в самата човешка природа.
Откриване на лекотата
Първите упражнения на Bothmer са все още в сферата на играта – „игра с тежестта и лекотата”; игра с това, което е под хоризонтала /като се разпънат ръцете встрани/ и над него. „В началото Господ създал небето и земята.” – две крайности, които оформят пространство за нашата творческа дейност. Обикновено ние мислим само за гравитацията, като за сила, но Bothmer настоява и за друга поддържаща или повдигаща нагоре сила - лекотата. Трудно е да се намерят думи, с които да се говори за това /официалната наука едва започва да прави това/, но ако искаме да преодолеем настоящата материализация на спорта, ние не трябва да преставаме да правим опити за това.
Един възможен език /най-просто казано, но вършещо работа/ ни осигурява проективната геометрия:
Две преживявания на център
Тези диаграми илюстрират две различни преживявания на център – едно лъчисто /радиално/, експлозивно; другото – по-меко и извисяващо, формиращо се от периферията навътре към центъра.
Това е имал предвид Блейк, когато е написал:
„Забелязваш как цветята разпростират своите прекрасни аромати
И никой не може да каже как от този малък център се излъчват подобни благоухания
Забрявайки, че в този център Вечността се разширява
Това са вечните врати."
По същия начин съществуват и две възможности за гимнастика. Когато ние правим „физически щуротии” ние излизаме от центъра радиално в пространството; ние се изравяме един срещу друг и спрямо околната средата, като отделни, дори чужди същества. Толкова много неща в живота ни – шума от трафика, робуването на часовника – ни държат хванати в центъра. И толкова много неща в модерния спорт – тренировъчното обучение, подчертания състезателен елемент - служат за усилването, именно, на това преживяване. Не бих желал да отхвърля тези дейности, като изцяло безмислени. Със сигурност, за да сме силни в този свят ние трябва да сме способни да се изправим, да изпитаме силите си един срещу друг, а не само вечно да мечтаем за нещата. При това, обаче, идва момент, в който това престава да служи на човека. Ние се привързваме към нашите мускули, вместо да ги използваме като инструмент на нашия свободен Дух.
Гротескната карикатура на това е употребата на стероиди в атлетиката, посредством които човешкото същество бива напълно пожертвано в името на външното. Ние бихме могли да попитаме: човекът ли е този, който чупи световните рекорди или машина, която е заредена с горивото на допинга. Преди няколко олимпийски игри аз гледах по телевизията изпълнение на младата гимнастичка – Надя Команечи, която балансираше на греда. Аз /заедно с милиони по света/ бях удивен от красотата на нейните движения. Коментаторът също беше силно впечатлен и възкликна: „Уау! Само помислете колко бързо трябва да работят нейните неврони, за да бъде способна да направи това!”. Това също ме удиви – красотата, която бях наблюдавал бе отбелязана, не като съкровено проявление на човешкото същество Надя, а като някакъв резултат или като проявление на високо програмирания механизъм на нейния мозък.
Bothmer счита, че прекаленото ударение върху този радиален център в нас води до физическо напрежение, подтискане на силите на волята и възможност за внезапни прояви на насилие и вандализм. Упражненията, които той развива носят жива образност, чрез която ние започваме да се чувстваме уверени в един друг център, заобиколен от пространството, което ни заобикаля, поддържан от своята ритмичност, вместо да стоим изправени пред чувството за незначителност в лицето на безкрайната Вселена. Това звучи странно, но в действителност е част от нашия всекидневен опит, освен когато на нас ни липсва концепция за това, поради което го подминаваме. Не е ли достатъчно видимо в човешките движения това дали те са част от заобикалящата среда, ритмично свързани с нея, или са като изрязани от нея? – връзките на мускулите и костите спъват всичко. Това се отнася до почистването, също толкова колкото и до гимнастиката. Ние всъщност започваме да намираме език за това, когато казваме, че определен човек изглежда „заземен”, или пък „an air about them” /вятър го вее, въздухът го носи/.
Учителите по гимнастика могат да работят с този инстинктивен първичен език по по-съзнателен и практичен начин. В едно от упражненията на Bothmer за по-големи деца, например, качествата на четирите елемента – земя, вода, въздух и огън са взети като основа за разгръщане на движението. В своята работа аз виждам в това ключа на всички упражнения, дори на всеки аскпект от човешките движения. Ние можем да наблюдаваме детските движения и да кажем кои от тези елементи отсъстват. Два най-очевидни примера са децата, в които земният елемент доминира, те са изцяло земя, кост. Те са ригидни, липсва слятост и плавност на движенията. Или децата, които са изцяло водни, сякаш без гръбнак. Според древен идеал тези четири елемента трябвало да са разпределени по равно в истинското човешко същество. Наблюдавайки такива тенденции в децата, аз мога да адаптирам упражненията по подходящ начин. Аз бих могъл да подсиля техния воден елемент, за да освободя мускулите от костите. Или мога да ги насърча обилно да се изпълнят с въздух, така че техните движения да не остават заключени в самите тях.
Среща с Тежестта
Аз отбелязах по-напред, че децата носят в себе си естествен баланс и хармония. В процеса на израстване те губят това. Все повече стават подвластни на гравитацията. Момичетата променят формата си, стават по-тежки. На момчетата им се удължават крайниците /малко по-късно отколкото при момичетата/ и те не са способни да ги изпълнят. Може да се каже, че през пубертета те за пръв път, като че ли истински са на земята. Това често се явява тежък период за тях. Техните движения стават осъзнати; изглежда им, че всеки ги наблюдава. Сега те поглеждат към външния свят от своя радиален център, за който говорех. Много често те губят своето усещане за баланс. Момиче, което преди година е успявало да прескочи гредата без да мисли, внезапно се запира, обзето от страх. Неспособно да се довери на крилото на хоризонта, то се свива в себе си и се опитва да задържи баланса от там. Тези млади хора трябва да научат наново своята връзка с пространството, времето и гравитацията.
В известен смисъл всички упражнения на Bothmer са подготовка за това. Това, което започва като игра между тежестта и лекотата сега става по-геометрично, изискващо съзнание в трите равнини на пространството, към които се отнася човешкото тяло. Постепенно децата се насочват към падане в гравитацията, отнемайки им това, което ги поддържа в пространството, а след това го преоткриват отново. Може да се нарече падане във физическия свят извън изпълненото със светлина пространство, в което малките деца обичайно изглежда, че се движат. Много е важно за младите хора да преживеят това падане в гимнастиката. Те могат да се уплашат от това. Но надеждата е, че остатъкът от тази работа, свършена по-рано, ще помогне на децата през този труден период, докато дойде моментът, в който те отново могат да се движат свободно в света.
По това време някои от младите хора искат да се занимават с гимнастика по по-съзнателен начин. Те искат да тестват своята сила, умения и кураж. И за да стане това се нуждаят от работа с двигателния апарат. Прескачането на коза, балансирането на греда и изкачването по въже са отлични предизвикателства за младежите, измъквайки ги от тяхната склонност към отпуснатост и летаргия. Вярно е, че някои от аспектите на Олимпийските игри са твърде тежки и трудни, но прилагането на образността, с която Bothmer работи води до балансирането им и до превръщане на дейността в такава, че да служи на човешкото.
Разбира се, има и други хора, които започват да питат: „Защо трябва да правя гимнастика? Каква полза ще има това за мен в моята бъдеща работа, като морски биолог?” Труден въпрос за отговор, и моето сърце се свива, когато чуя това, защото обикновено това означава, че младите хора са загубили радостта от движението. Със сигурност аз имам отговори, но не е лесно да се намери подходящ език, с който те да бъдат дадени /”Е, Вие можете да ги правите под водата и с това да смайвате рибите.”/
Станете неподправени
Думата „гимнастика” произхожда от гръцки език и означава „гол”, „неподправен”; вероятно защото древните гърци са били такива в своите упражнения. Аз се опитвам да приложа това в практикуването на гимнастиката, тъй като ние търсим да премахнем особеностите и спецификите на движението, за да стане то изцяло човешко. Аз не желая да придавам твърде голям романтизъм на древните Олимпийски игри /професионалните борци, както знам, често си причиняват един на друг сериозни наранявания/, но в най-доброто от себе си тези игри въплащават такива, характерни за древна Гърция, човешки добродетели, като Истина, Красота, Доброта – качества не винаги считани за важни в модерната философия на физическото образование. Те очевидно вдъхновяват Bothmer, а в последните години тези, които развиват неговата работа, организират олимпиади между училищата, които възпитават такива добродетели.
Древната Олимпиада е била религиозно събитие, вдъхновено от Боговете на Олимп – особено Зевс, чията статуя /създадена от великия Фидий/ е стояла там в храма с маслинов венец около главата. Върховното събитие на игрите бил Петобоят – не специализирана дисциплина, а комбинация от Бягане, Скачане, Борба, Хвърляне на диск и Хвърляне на копие, в която правилно победителят се смятал за напълно балансирано човешко същество. Аз предполагам, че всяка една от тези пет спортни дейности е била вдъхновена от отделен Бог. Меркурий вероятно е вдъхновил бягането, Зевс със своите мълнии може да бъде свързан с копието. Или пък, може би, неговата дъщеря - Атина Палада. А, дискът? Това със сигурност трябва да е слънчевият Бог Аполон, хвърлящ своето златно сърце в небето всяка сутрин. Нямам ясни доказателства за тези връзки, но и най-малките знания по гръцка митология представляват за учителя по гимнастика богат източник на вдъхновяващи образи.
Трите измерения са човешки
Одушевяващо пространство
Не е случайно, че много от нашите думи за морална чистота са свързани с човешката стойка. Ние говорим за прав човек или неправ. Правилен означава прав, а грешен – крив, изкривен. Ние считаме човек, който стои зад думата си за изправен, порядъчен, или пък друг за безгръбначен по своя характер – като че ли истината е свързана по някакъв начин с нашата стойка, с това как ние стоим или ходим. Също така, ние изразяваме своите чувства пространствено – чувстваме високо, ниско или средно. Очевидно е, също така, че нашите чувства са свързани с позата. Понякога, за да освободим себе си от неприятни мисли и емоции ние трябва само да се изправим прави, сякаш, за да изпълним наново себе си. Дори думата „ре-лигия” означава поначало преустройване на нашите връзки. Вероятно за това ние изразяваме своята идентичност или Аз /”I”/ с вертикална линия – тази изправеност ни прави човеци. Това не означава, че смятам, че трайното физическо увреждане е знак за липса на морал. Даже обратното. За мен е ясно, като работещ в сферата на физическата култура, че вътрешната човешка стойка и правотата могат да блеснат още повече при силната физическа съпротива, с която биха могли да се сблъскат – само когато тялото е разпънато на кръст, силите на Възкресението могат да засияят /просветнат/.
Тези изрази не са установени в езика; да кажем, по-скоро, че чрез тях се изразяват същностните свойства на пространството. Тази повърхнина, например, която поражда „горе” и „долу” е там, където ние се срещаме един друг, подаваме си ръце, прегръщаме се. Това е социалното пространство /сфера/, там са нашите сърца. В движението можем да го почувстваме, като вълнообразна повърхност на водата, която се движи между нас и това, което ни заобикаля.
Равнината, която ни дава „отпред” и „отзад” е доста различна. Това не са вълнички, а проблясък в света. Аз чувствам сила в нея. С нея мога да се придвижа по-напред в света или мога да отстъпя крачка назад. Това може да стане със способността на човешката воля.
В третата повърхнина, която ни дава „ляво” и „дясно” ни е по-трудно да се движим. Аз мога да направя това само с мисъл и разискване. Това е повърхнината, в която аз движа ножа чрез дисекция и анализ, чрез различаването на това от онова. Всичко това е твърде схематично, но мисля, че можем да добием представа за това, че тези три плана не са абстрактни. Те са свързани с човешките способности и доста естествено тук можем да намерим език за изразяване на морални качества. Защо иначе древните гърци са написали спирална молитва върху своя диск /the „truth-teller”, както те го наричат/ преди да го запратят в хоризонта?
Над и Под хоризонталата
Когато призоваваме децата да бъдат истински в тези равнини на движението ние не трябва да сме педантични. Ние в действителност отправяме молба към тях да стоят в рамките на своя човешки ръст. Разбира се, ние бихме могли да бъдем педантични, ако правехме това от позицията на едностранния опит на радиалния център /при което аз съм просто нещо физическо произлязло от абстрактна вселена/. Физическото образование на Bothmer прави усилие да преодолее това. Вместо да разпъвам ръце в хоризонтална позиция, усещайки своя хоризонтал, аз мога да почувствам, че той принадлежи на Вселената и аз се разширявам до това, от което моето тяло е построено /чрез силите на Вселената/, с което е свързано. Това е фина разлика, но когато се работи достатъчно /и децата получават тази възможност/ това може да промени цялото качество на човешките движения и да възстанови изгубеното значение на отмората. Това предполага трансформация на стария образ на човешкото същество, който властваше през 19 век, на човека уверен в своите граници. Идва нов образ за нашата човешка природа, при който ние постоянно ще извличаме своя ръст от човешкото пространство и ще го потвърждаваме.
Автор Пол Матюс
„Космосът е човек” беше първоначално публикувана през 1979 г. от Сдружението на училищата Щайнер(Стипендианската школа на валдорфските училища Щайнер/Steiner Waldorf Schools Fellowship). Този актуализиран текст е публикуван с позволението на Г-н Пол Матюс и Steiner Waldorf Schools Fellowship. Благодаря на всички.
Пол Матюс е публикуван поет, международно признат, едновременно за своята поезия и заради веселите и интерактивни уъркшопи по Творческо писане, които той провежда. Неговите две книги в тази насока, „Пее ми Сътворението” и „Думи на място” /и двете публикувани от Издателство „Хоторн”, Hawthorn Press/ оказват вдъхновяващо действие върху учители на деца, а също и на възрастни, както и върху всеки който се опитва да развива силата на въображението си. Той е пътувал широко по света със своята работа и сега когато се е оттеглил от заниманията си като лектор, поет и гимнастик в Колежа Емерсън, продължава да разширява своите дейности в Обединеното кралство и другаде. Той е основател на „Другата поезия” /”Poetry Other Wise”/, много обичан събор от любители на поезията, който се провежда вече редица лета.
Превод от приятел
Източник: www.paulmatthewspoetry.co.uk/