Карл Кьониг за Ита Вегман: Тя бе царствена, но същевременно излъчваше дълбоко чувство за братство... (2)

Submitted by admin 2 on Ср., 02/10/2019 - 06:38
д-р Ита Вегман

КАРЛ КЬОНИГ – СПОМЕНИ ЗА ИТА ВЕГМАН

17 март 1960 год.

Тя бе царствена, но същевременно излъчваше дълбоко чувство за братство.

Не си въобразявайте, че беше интелигентна – тя бе мъдра.

За мен е голяма чест, след толкова години, да кажа няколко думи за Ита Вегман. Утре се навършват 17 години от прекрачването й през прага на смъртта. Това стана по време на Втората световна война и тези, които бяха до нея през последните дни на живота й, описват колко дълбоко се вълнуваше и тревожеше, почти до последния си час, от случващото се в света. Винаги се интересуваше от историческите аспекти на своето време и беше човек, който се потапя изцяло в събитията наоколо, независимо дали пряко я засягат или не. Тя бе човек с поразяващо сърдечна природа.

Не е трудно да се опише Ита Вегман – особено ако, като мен, сте имали възможност да я познавате лично, да пътувате с нея, да говорите с нея и да живеете в нейна близост. Разбира се, един човек може да бъде видян от различни гледни точки. Но това, което днес ме поразява, когато се опитам да си спомня някои от най-паметните ми впечатления от нея, е - само мога да кажа, - че не съм срещал човек тъй царствен като нея. Тя имаше действително царствен характер! Това не значи, че беше надменна, резервирана или безразлична към нуждите и събитията на времето. Бе царствена и все пак излъчваше дълбоко чувство за братство.

За нея всички хора бяха равни. Независимо дали се грижеше за недъгаво дете, крещящ лунатик, пруски генерал или английски граф, млад доктор или студент по медицина, сестра, градинар или просяк – тя разговаряше с всички по един и същ начин: като сестра с брат си. И все пак тя бе царствена и живееше с несъмнен стил.

Добре помня деня, когато я срещнах за пръв път. Бе една вечер през 1927 год. във Виена, когато пристигна на гарата за погребението на сестрата на Рудолф Щайнер. На перона стояха група доктори и много изтъкнати антропософи, дошли да я посрещнат (по това време тя все още беше член на Управителния съвет на Антропософското общество), тогава тя слезе от влака – запечатала се е в съзнанието ми: висока и със силно излъчване. Мисля, че я придружаваха четири-пет души. Знаете ли, тя имаше стил, но това беше един прекрасно семпъл и естествен стил. Където и да отидеше, по най-естествен начин, ставаше център на вниманието. Например, когато отидеше на ресторант с компания, келнерът, без да познава когото и да било, винаги се обръщаше върво към нея. Така беше винаги.

Споменавам това, защото чувствам, че преди да си създадем първоначално впечатление за особената природа на този човек, първо трябва да разберем колко естествена, колко пряма и безкрайно мила беше с всички. Тя излъчваше чувство за братство, но в своята същност бе истинска „кралица” – обаче една много добра кралица. Всеки път, когато се срещахме, ми идваха на ум думите homo sum; защото тя излъчваше такова усещане и човек можеше да го усети. Тя можеше да бъде нежна, пълна с любов и загриженост към всеки, който изпаднеше в беда. Изслушваше всеки, който споделяше с нея проблемите си. Когато слушаше, оставяше настрана всичко, което я занимаваше преди или след това – беше единствено на разположение на този човек. Но също можеше и силно да се разгневи, можеше да вика и плаче в отчаяние. Homo sum – същността на това да бъдеш човек – царствена и същевременно в братско отношение с всички.

Клиничният терапевтичен институт в Арлесхайм не беше особено впечатляващ, нито особено голям. Но когато влезехте в него и живехете там месеци и години наред, както аз имах възможност, беше така сякаш се намирате в княжески двор. Стотици хора идваха и си отиваха, звъняха по телефона от цял свят, телеграми, писма, пациенти, аташета и придружители. Беше много оживено, с движение насам-натам, но проникнато от дълбоко усещане за човещина. Като един млад човек се отнасяха към вас с доверие, приобщавайки ви, се чувствахте приет като приятел.

 

Карл Кьониг

 

Никога няма да забравя първата си Коледа в Арлесхайм през 1927 год. Няколко седмици преди Коледа Ита Вегман се обърна към мен и каза: „Кьониг, мисля че трябва да изнесете лекция в Гьотеанума.”

Аз отговорих: „Но, фрау Доктор, никога преди не съм изнасял лекции.”

А тя каза: „Но ще можете, ще можете.”

И така и стана. Тя ми каза: „Аз ще ви придружа на лекцията, ще ви заведа до залата, ще ви посоча катедрата, от която ще говорите и ще седна пред вас и всичко ще е наред.”

И под закрилата на нейното присъствие всичко мина много добре.

Този братски дух, с който тя се отнасяше към всички, оказваше влияние и в терапевтичната й работа. Тази (работа) бе превъзходна и тя безсъмнено бе най-добрият доктор, когото съм срещал някога. Не си въобразявайте, че беше интелигентна – тя беше мъдра. По един или друг начин използваше всичко в лечението – лекарство, силни думи, любящ поглед, музика, картина, разходка в полето – използваше каквото се намираше на разположение. Тя не беше като тези доктори, които предписват лекарство или мазило, и нищо друго поради това, че познанието им по медицина бе станало прекалено ограничено. Те са забравили, че целият свят е терапевтичен, стига човек да има правилното отношение към това. Ита Вегман намираше същия братски дух във всичко живо, всичко, което имаше душа и дух – и го използваше, за да лекува.

Тя бе имала забележителен живот. Бе родена в Ява (сега Индонезия) през 1876 год., а родителите й бяха холандци. Израстнала е в охолство, свобода, сред чудесата на тропическата природа – вероятно това бе една от причините за царствената й осанка. Шест месеца е живяла в тясна близост с Рудолф Щайнер – по време на боледуването му от 28 септември, 1924 год. до смъртта му на 30 март, 1925 год. Бе личния му придружител и лекар, който се грижеше за него. Едновременно с това, считаше за нормално да живее през това време в дървена постройка, без всякакви удобства, само с едно желязно легло.

След смъртта на Рудолф Щайнер нейните качества се разгърнаха по най-удивителен начин – сякаш цвете се разлисти и цъфна. И въпреки това тя се сблъска с много недоразумения, неправилни преценки и лоша воля, които бяха причина за постепенното й оттегляне от събитията в Антропософското общество. И пак, оттегли се със стил – пример за всички около нея с това, как се опитваше да разреши всички оплаквания. Да съумее да открива положителното в хората, които така я нараняваха, бе винаги най-голямото й желание.

Тя почина – и то за човек тъй царствен като нея – в пълна самота, само няколко души бяха до нея. Верните й приятели в Германия, Холандия, Америка и Англия не можеха да бъдат с нея поради войната. И така тя бе напълно изолирана. И все пак, според приятелите, които са били с нея – отвъд прага тя е била заобиколена от мнозина и е била приета в светлината на Духа-слънце.

Превод: Ати Петрова

Част първа