Емил Бок за Страстния вторник (3)

Следващият ден започва. Съвсем ти­хо­, без трес­ка­ва­та въз­бу­да на Връбницата, Исус от­но­во вли­за с уче­ни­ци­те в све­ще­ния град. Могъ­щи­те въл­ни на въ­оду­шев­ле­ни­ето бав­но замират. Макар и об­лъх­нат от си­ло­во­то по­ле на близ­ка­та при­съда­, ­Исус ис­ка да ос­та­не в пос­лу­ша­ние пред за­ко­на до пос­лед­ния миг. Той из­пъл­ня­ва све­ще­ния оби­чай за при­го­тов­ле­ние на Пасхата. При­на­ся Своята жертва. Обаче ние чув­с­т­­ва­ме­: Той сам е жертвата. Огнени­те ези­ци, пред­наз­на­че­ни за жер­т­ва­та­, ве­че Го обгръщат. Враждебността и ом­ра­за­та на хо­ра­та лум­ват срещу Него.

В не­де­ля­та все още из­г­леж­да­ше, ся­каш ду­хов­но­то Слънце вло­же­но в Исус е в съг­ла­сие с при­родно­то Слънце, въз­п­ла­ме­ни­ло про­лет­ния ен­ту­си­азъм в чо­веш­ки­те души. В по­не­дел­ни­ка ста­ва яс­но­, че то­ва е ед­на из­ма­ма­, ­ед­на илюзорност.

В страс­т­ния втор­ник мис­те­ри­оз­на­та дра­ма над­х­вър­ля прос­то­то па­сив­но отри­ча­не на ста­рия свят и Исус – от ден на ден все по­-ве­ли­чес­т­вен – зав­ла­дя­ва града. Колкото по­-с­мъл­ча­на ста­ва тъл­па­та­, тол­ко­ва по­-г­ран­ди­оз­но из­рас­т­ва во­ля­та Му. Настъпил е де­нят на Марс: битката пламва. Тълпа­та онемява; ней­ни­те во­да­чи са об­х­ва­на­ти от страх и стра­хът е в ос­но­ва­та на она­зи ом­ра­за­, ко­ято пре­ми­нава в сля­па и трес­ка­ва офанзива. Всяка гру­па от враж­деб­но­то войн­с­т­во из­п­ра­ща нап­ред своя авангард. Група след гру­па по­каз­ват своя об­лик пред Неговото величие. Един след друг се си­пят ко­вар­ни­те въпроси. Под фор­ма­та на въп­ро­си е скри­то това, ко­ето е всъщ­ност кин­жа­лен удар.

Първо ид­ват пър­вос­ве­ще­ни­ци­те и книжниците, т.е. пред­с­та­ви­те­ли­те на ев­рейс­кия синедрион. Те за­пит­ват Исус с как­ва си­ла Той дейс­т­ва. Той е длъ­жен да се легитимира. После ид­ват фа­ри­се­ите и при­вър­же­ни­ци­те на Ирод и за­да­ват на Исус опас­но­-д­вус­мис­ле­ния въп­ро­с: ­„Ти как мислиш? Право ли е да да­ва­ме да­нък на Кесаря или не?” (Мат.22,20) Сега е ред на са­ду­ке­ите - те ис­кат да зна­ят как­во мис­ли Исус за въз­к­ре­се­ни­ето на мъртвите. И нак­рая един Го за­пит­ва пред це­лия на­род коя е спо­ред Него на­й-­го­ля­ма­та за­по­вед на закона. Тези ата­ки­, ко­ито са из­б­лици на враж­деб­нос­т, п­ред­с­тав­ля­ват на­й-­доб­ро­то до­ка­за­тел­с­т­во за то­ва кол­ко сил­но е по­чув­с­т­ва­но ве­ли­чието в Съществото на Христос. Както ку­че­та­та­, ко­ито ла­ят и ха­пят, щом са об­х­ва­на­ти от стра­х, ­та­ка и те­зи въп­ро­си - в дейс­т­ви­тел­ност все­ки от тях е жи­ло на ом­ра­за - са по­ро­де­ни от страха. Силите на мра­ка пот­репер­ва­т, ­за­що­то Слънцето изгрява.

Исус от­го­ва­ря на все­ки от че­ти­ри­те въпроса. Обаче Той не се за­до­во­ля­ва са­мо с то­ва да па­ри­ра от­п­ра­ве­ните сре­щу Него удари. Той при­ема бор­ба­та и "препасва" оръ­жи­ята на духа. Могъщи са об­ра­зи­те­, ко­ито разгръ­ща Той пред нас. Както през три­те из­тек­ли го­ди­ни­, Той се об­ръ­ща­ше към на­ро­да с чуд­но­-по­етич­ни притчи­, как­то го­во­ре­ше с тайн­с­т­ве­но­-дъл­бо­ки прит­чи на уче­ни­ци­те­, та­ка и се­га Той се об­ръ­ща към сво­ите вра­гове със су­ро­ви­те­ войн­с­т­ве­ни притчи. Той раз­каз­ва прит­ча­та за ло­за­ри­те­, на ко­ито бе по­ве­ре­но ло­зе­то и които от­ка­за­ха да да­дат пло­да му­, ка­то нак­рая до­ри уби­ха си­на на господаря. Противниците усе­щат на­па­да­телна­та мощ на та­зи притча. Те чув­с­т­вва­т, ­че Той има пред­вид са­ми­те тях. Всъщност, с прит­ча­та Исус пре­дизвес­тя­ва вра­го­ве­те си­, че те ще Го умъртвят. Той съв­сем не пра­ви то­ва­, за да се ока­же пос­ле прав. Неговата войн­с­т­ве­на прит­ча е ед­но пос­лед­но уси­лие да спе­че­ли ду­ши­те на враговете. Може би ужа­сът ще плъз­не по кос­ти­те им и те ще се пробудят.

Една дру­га прит­ча зап­ра­ща Христос в ли­це­то на вра­го­ве­те - прит­ча­та за цар­с­ка­та сват­бе­на трапеза. Михаило­во­то ве­ли­чие на та­зи войн­с­т­ве­на прит­ча тряб­ва да се схва­не в ця­ла­та му дълбочина.

Става ду­ма за тези, ко­ито всъщ­ност са приз­ва­ни за сват­бе­на­та трапеза. Но ни­кой от тях не се отзовава. И то­га­ва по­ка­на­та би­ва пре­не­се­на към чужденците, към тези, ко­ито не изглежда, че са имани предвид. Предопределените "патентованите" бо­го­тър­са­чи се ока­за­ха лицемери. Ето за­що нак­рая Божествеността при­зо­ва­ва хо­ра, на ко­ито по ни­що не ли­чи­, че я тър­ся­т, ­да тър­сят Божеството. Всичко то­ва е от­п­ра­ве­но непос­ред­с­т­ве­но сре­щу противниците, сре­щу при­ви­ле­ги­ро­ва­ни­те от ста­ра­та тра­ди­ция ре­ли­ги­оз­ни водачи. И ко­га­то се опис­ва об­ра­зът и съд­ба­та на то­зи­, кой­то ня­ма сват­бе­ни пре­ме­ни, с то­ва е от­п­ра­вен един строг упрек към ця­ло­то човечество. Тази прит­ча е на­й-­сък­ру­ши­тел­ният уда­р, ­от­п­ра­вен в Марсовия ден на Страстната седмица.

Христос про­дъл­жа­ва нататък. Сега Той сам за­да­ва въп­ро­с: "Как­во ми­слите за Христа? Чий Син е?" Запитани­те от­го­ва­ря­т: ­"Той е Давидов син". Христос тряб­ва да им по­ка­же с из­вес­т­ни­те ду­ми от 110 Псалом, че Давид на­зо­ва­ва Спасителя Свой Господ. Той пи­та­: ­"­Ако впро­че­м, ­Да­вид Го на­ри­ча Господ, как е Негов Син?" (Мат.22,45) Христос де­мас­ки­ра ця­ла­та ду­хов­на не­въз­п­ри­ем­чи­вост на хо­ра­та око­ло Него, цялата без­ду­ховност на тях­но­то ме­си­ан­с­ки нас­т­ро­ено благочестие. Тези хо­ра прос­то са вгле­да­ни в земното. И за да об­х­ванат от­но­во Божествеността, означава не дру­го­, а да се про­ник­нат от зна­ни­ето­, че Месия е Син на Бога, а не син на човека. В то­зи миг Той по­каз­ва на хо­ра­та как­во тряб­ва да мис­лят те за Него, но те не раз­би­рат това.

Ето, че се сти­га до чет­вър­тия от­ве­тен уда­р, ­кой­то Христос на­на­ся с ме­ча на ду­ха­: де­вет пъ­ти проз­ву­ча­лият жа­ло­вен вик над фа­ри­се­ите­, ви­к, ­кой­то се по­на­ся и над це­лия Йерусалим ка­то един об­ре­чен на ги­бел свят. В на­ча­ло­то на Своята де­ятел­ност, в до­ве­ре­ния кръг на уче­ни­ци­те­, ­Исус ос­ве­ти чрез де­вет­те бла­жен­с­т­ва от Планинската про­по­ве­д ­са­ми­я иде­ал на ду­хов­ния човек. Сега, в края на Своя зе­мен пъ­т, п­ред де­вет­те светил­ни­ка Той пос­та­вя девет сенки. Жаловитите воп­ли на войн­с­т­ве­но­то де­мас­ки­ра­не на бо­гов­раж­деб­но­то чо­вечес­т­во­, как­то бла­жен­с­т­ва­та пък бя­ха ед­но раз­бул­ва­не на Божието срод­с­т­во на чо­ве­ка (Мат.5,1-10). Печално сте­на­ние над Йерусалим пре­об­ръ­ща ду­ми­те от пла­нин­с­ка­та про­по­вед за "гра­да вър­ху пла­ни­на­та­"­, та­ка че се­га за пръв път прос­вет­ва об­ра­зът на не­бес­ния Йерусалим.

Наистина, в рам­ки­те на "ти­ха­та седмица" всич­ко то­ва съв­сем не е ед­на ти­ха полемика. Тежки и стра­хо­ви­ти уда­ри се раз­ме­нят и от две­те страни. Марсовата мощ на Словото из­риг­ва от ус­та­та на Този, който дни по­-къс­но ще но­си - без пе­чал - кръс­та към Голготския хълм.

 

 

* * *

Когато де­нят пре­ва­ля и Исус с уче­ни­ци­те как­то вся­ка ве­чер на­пус­ка гра­да и се из­кач­ва от дру­га­та стра­на на до­ли­на­та Кедрон – към хъл­ма Гетсемания, през градините, да­ли въз­мож­ност за тол­ко­ва ин­тим­ни по­учения­, Той не се от­п­ра­вя на­та­тък към Витфагия и Витания. Той и уче­ни­ци­те спи­рат да от­дъх­нат на Маслиновия хълм. Все още раз­тър­с­ван от днев­на­та бит­ка­, Х­рис­тос за­поч­ва - за пос­ле­ден път под от­к­ри­то­то не­бе - да го­во­ри на учениците. И ду­ми­те на Неговото по­уче­ние са не по­-мал­ко мощ­ни от те­зи на ду­хов­на­та му бит­ка с враговете. Безстрашните де­ла на ду­ша­та­, ­из­вър­ше­ни то­зи ден, из­вик­ват ехо­то на Боговете. Христос мо­же да раз­к­рие на уче­ни­ци­те от­к­ро­ве­ния как­то ни­ко­га досега. Това, което Той им да­ва та­зи ве­чер – свик­на­ли сме да го на­ри­ча­ме "Планинския апокалипсис" – е ед­но улавяне, ед­но над­зър­та­не във ве­ли­ко­то бъ­де­ще на чо­ве­чес­т­во­то и не­го­ва­та съд­ба­. За­ве­са­та пред бъ­де­ще­то е разкъсана. Разкриват се гран­ди­оз­ни­те апо­ка­лип­тич­ни перспективи.

Но в жи­во­та ви­на­ги е така. Ако де­нят из­во­юва ед­но дейс­т­ви­тел­но постижение, здра­чът и нощ­та са тези, които из­вик­ват небес­но­то му ехо. Постиженията на де­ня не се със­то­ят са­мо в това, ко­ето е не­пос­ред­с­т­ве­но съз­да­де­но­; ч­рез тях се уд­ря по вра­ти­те на ду­хов­ния свят. И тол­ко­ва по­-на­вът­ре се про­ник­ва в то­зи друг свя­т, ­кол­ко­то по­ве­че ис­тин­с­ка вът­реш­на си­ла е вло­же­на в днев­ния труд.

Настоящето пос­те­пен­но се избистря. Учениците и Христос пре­кар­ват де­ня в съ­зер­ца­ние на храма. Става яс­но­: в­сич­ко то­ва е об­ре­че­но на гибел. Разрушението на Йерусалим и на хра­ма е ед­на ду­хов­на не­об­хо­ди­мост. Ако 40 г. по­-къс­ното не бе нап­ра­ве­но от рим­ля­ни­те­, ще­ше да се из­вър­ши по ня­ка­къв друг начин. В нарас­т­ва­що­то ясновидство за хра­мо­вия за­лез се раз­к­ри­ва на­ча­ло­то на ед­на гран­ди­оз­на кос­ми­чес­ка ка­тас­т­рофа. Загива един цял свят. Христос очер­та­ва кон­ту­ри­те и баг­ри­те на та­зи све­тов­на ги­бел пред ду­ши­те на учениците. И ко­га­то през де­ня се въз­вес­тя­ва ед­но раз­де­ля­не на ду­хо­ве­те - на та­ки­ва­, ко­ито са враж­деб­ни към Христа и на та­ки­ва­, ко­ито фор­ми­рат апос­тол­с­т­во­то­, с­та­ва яс­но и не­що друго: це­лият ход на све­тов­на­та ис­то­рия ще бъ­де не дру­го­, а ед­но ог­ром­но раз­де­ля­не на духовете. Едните са ус­т­ре­ме­ни към Божественото, дру­ги­те му противодействат. И ако пос­лед­ни­те би­ха мог­ли все пак да из­вър­ш­ват тол­ко­ва им­по­зант­ни дела­, то всич­ки те­зи де­ла са са­мо из­ча­дия на скри­тия страх. Единствено то­ва­, ко­ето ти­хо по­къл­ва в мал­ка­та общност, свър­за­ла се с Божественото, то е ко­ето но­си в се­бе си бъ­де­ще­то на света.

Исус про­дъл­жа­ва ве­чер­ния апо­ка­лип­сис пред сво­ите ученици. По съ­щия на­чи­н, ­по кой­то Той зап­ра­ти войнстве­ни­те прит­чи в ли­це­то на вра­го­ве­те­, се­га да­ря­ва уче­ни­ци­те с на­й-­ин­тим­ни­те прит­чи­, ко­ито изоб­що би мо­гъл да им да­де­: д­ве­те прит­чи за Неговото пришествие. В апо­ка­лип­си­са Той ве­че бе спо­ме­нал за то­ва как Човешкият Син ще се яви вър­ху не­бес­ни­те об­ла­ци при сгро­мо­ляс­ва­не­то на света. Тогава Той на­со­чи към ед­но бъ­де­ще­, ко­га­то всред гро­хо­та на све­тов­на­та ги­бел тряб­ва да проп­ра­вя пъ­тя си но­во­то от­к­ро­ве­ние на Христа.

Сега, в две­те прит­чи - за де­сет­те де­ви­ци (Мат.25,1-13) и за по­ве­ре­ни­те та­лан­ти (Мат.25,14), Исус по­каз­ва на уче­ни­ци­те как­во тряб­ва да пра­вят хо­ра­та­, за да се под­гот­вят за Неговото идване. Веднъж са­мо ид­ва го­де­ни­кът на душата. Веднъж са­мо ид­ва гос­по­да­рят да изис­к­ва смет­ка от слугите. Долу в хра­ма об­ръще­ни­ята "Горко вам" проз­ву­ча­ха ка­то антиблаженства. Сега из­ти­ча­щият ден пре­ли­ва в ед­на въз­ви­се­на Планин­с­ка проповед. С пос­лед­но­то ин­тим­но нас­тав­ле­ние Христос въ­оръ­жа­ва уче­ни­ци­те със сме­лост за хи­лядо­лет­на борба. Притчите за при­шес­т­ви­ето осо­бе­но в зак­лю­чи­тел­ната ясновидска картина за раз­де­ля­не­то на духо­ве­те на "ов­це и ко­зи", в ко­ето се вли­ва це­лият пла­нин­с­ки апокалипсис, са пос­лед­но­то при­час­тие на уче­ници­те за мно­го след­ващи инкарнации. Светлината от апо­ка­лип­си­са­, ко­ято оза­ря­ва пад­на­ла­та нощ, е из­воюва­ният от Марс Слънчев дар.

* * *

Взети в ця­лост Христовите ду­ми от Страстния втор­ник са ед­на чу­дес­на ръ­ко­вод­на ниш­ка за вся­ка бор­ба на свет­ли­на­та сре­щу мра­ка­, за вся­ко стъл­к­но­ве­ние на Христовото войн­с­т­во с на­пъ­ни­те на Антихриста. Думи­те на Гьоте, че ця­ла­та све­тов­на ис­то­ри­я­, п­ред­с­тав­ля­ва­ не дру­го­, а ед­на неп­ре­къс­на­та бор­ба меж­ду упова­ни­ето и неверието, са ве­че съв­сем близ­ко до вник­ва­не­то във Великия втор­ник и всич­ки не­го­ви под­робности. Всяка враж­деб­ност и ом­ра­за към Христа и към духа, имат сво­ите ко­ре­ни в не­ве­ри­ето, в ед­но без­силие и един стра­х, ­ута­ени дъл­бо­ко в чо­веш­ка­та душа. Христовата об­щ­ност се про­явя­ва ка­то ис­тин­с­ка са­мо с вя­ра и вът­реш­на сила. Христовият по­хо­д, ­чи­ято стра­те­гия мо­жем да от­че­тем по съ­дър­жа­ни­ето на Великия втор­ник е съв­сем раз­ли­чен от на­шес­т­ви­ето на ед­на чо­веш­ка група. Този под­ход тряб­ва да бъ­де из­жи­вян вътрешно. Във вся­ка чо­веш­ка ду­ша са при­ме­се­ни страх и сме­лост, ­не­на­вист към Христос и упо­ва­ние в Христа.

Отправените сре­щу про­тив­ни­ци­те прит­чи нав­ся­къ­де раз­к­ри­ва­т, ­че враж­деб­нос­т­та към ду­ха се ко­ре­ни не дру­га­де­, а в стра­ха. ­Его­из­мът на ло­за­ри­те­, ко­ито не же­ла­ят да пре­да­дат гроз­де­то­, е ка­то все­ки его­изъ­м, ­из­чадие на вът­реш­на­та сла­бост и на страха. Първият кълн на сме­лос­т­та се по­раж­да ед­ва то­га­ва в човека, щом той се на­учи да ос­та­вя всич­ко и щом се про­ник­не от усе­ща­не­то­, че всич­ко­, ко­ето той при­те­жа­ва и мо­же да при­те­жа­ва е соб­с­т­ве­ност на Бога.

Покъртващите ду­ми "Горко вам" са ед­но де­мас­ки­ра­не на неверието. Те вед­на­га пот­вър­ж­да­ва­т, ­че мас­ка­та се раз­ди­ра не са­мо от от­ри­ча­не­то на ду­ха­, но съ­що и от вся­ко опе­кун­с­т­во­, ­от вся­ко нас­той­ни­чес­т­во над човеш­ка­та душа. "Горко ва­м, к­ниж­ни­ци и фа­ри­се­и­, ли­це­ме­ри­, за­що­то зат­ва­ря­те не­бес­но­то цар­с­т­во пред чо­веци­те­, по­не­же са­ми вие не влизате, ни­то вли­за­щи­те ос­та­вя­те да вля­за­т.­"­(Ма­тея 23, 13)

Великата сме­лост се със­тои в то­ва да ра­бо­тим над соб­с­т­ве­на­та си душа. "Най-тежката вой­на е да во­юваш със се­бе си­, на­й-п­рек­рас­на­та по­бе­да е да по­бе­диш се­бе си". В бит­ка­та­, ко­ято се раз­га­ря вът­ре в соб­с­т­ве­на­та ду­ша­, ние из­т­ръг­ва­ме от Марсовото мо­гъ­щес­т­во не­го­ви­те на­й-зре­ли сили. Зад об­ра­за на сват­бе­ни­те одежди от войн­с­т­ве­на­та прит­ча за цар­с­ка­та сват­ба­, п­рос­вет­ва иде­алът на ме­ди­тив­но­то самопреобразяване. Сватбе­на­та одеж­да - то­ва е пре­чис­те­на­та чрез мо­лит­ви чо­веш­ка душа.

Апостолските прит­чи за де­сет­те де­ви­ци и по­ве­ре­ни­те та­лан­ти съ­що са въ­оръ­жа­ва­не за упо­ри­та вът­реш­на работа. Маслото за лам­пи­те е сим­вол на из­во­юва­ни­те от ду­ша­та сили. Поверените та­лан­ти - то­ва са вло­жени­те в чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ду­хов­ни ор­га­ни за неп­ре­къс­на­то развитие.

Отговорът, кой­то Исус да­ва на въп­ро­са за "да­нъ­ци­те­"­, по­каз­ва как ис­тин­с­ка­та сме­лост се про­явя­ва чрез вът­реш­но­то усърдие. Този, който по здрав на­чин се стре­ми към ду­ха, не се от­чуж­да­ва от Земята и съ­умя­ва да за­па­зи рав­но­ве­сие меж­ду зем­ни­те гри­жи и ду­хов­ни­те иде­али­, ка­то точ­но чрез то­ва спе­чел­ва су­ве­ре­нитет над всич­ко земно. Дори в оне­зи дни­, ко­га­то на тро­на е се­дял един див звяр, Той мо­же да каже: "Дайте Кесаревото Кесарю, а Божието - Богу".

В гран­ди­оз­ноата зак­лю­чи­тел­на картина за раз­де­ля­не­то на ду­хо­ве­те се раз­бул­ва на­й-­пос­ле тай­на­та на вът­реш­но­то мъ­жес­т­во­: ­"По­не­же сте нап­ра­ви­ли то­ва на един от тия на­й-с­к­ром­ни мои бра­тя­, на Мене сте го направили." (Пат.25,40). Дали чо­век е из­б­рал пра­ви­лен път за сво­ята ду­ша и за своя ду­х, ­се раз­би­ра от то­ва, да­ли той мо­же да обича. Любовта е съ­щин­с­ка­та про­ти­во­по­лож­ност на страха. Всеки ис­тин­с­ки ду­хо­вен стре­меж за­поч­ва от вът­реш­на­та сме­лост и пре­рас­т­ва в любов. Истинската лю­бов към чо­ве­ка е иден­тич­на с лю­бов­та към са­мия Христос.

Макар и в пад­на­ла­та нощ, Марсовите си­ли на де­ня­ ще бъ­дат окон­ча­тел­но над­ви­ти от Христовото Слънце, ед­ва ко­га­то всич­ки ду­хов­но­во­юва­щи сло­ва се увен­ча­ят нак­рая с та­зи ти­ха любов.

Из "Трите години" - втора част

За космическия Великден и Страстната неделя (1)

Страстният понеделник (2)