"За живота на антропософията повече не следва да се търси една форма..."

Submitted by admin 2 on Пет., 09/11/2018 - 23:35
Рудолф Щайнер

Скъпи приятели, когато в годините човек се е свързал с Антропософията, приел я е, обикнал я е и тя се е превърнала в част от неговото същество, когато в живота и света среща хора, които се отнасят към нея по подобен възторжен и топъл начин или пък са все още плахи, но честни, и търсят своя път, докосвайки се до нея, тогава в него се изгражда чувството, че тя е нещо свято! Но не в смисъла на недосегаемо и обожествено, не в смисъла на догма и канон, не в смисъла на нещо студено и безчувствено, а на една от най-съкровените и живи истини, които е възможно да поберем в човешките си души!

С такова чувство съм изпълнена и може би това е един вечен и жив идеализъм, който времето не успя да промени. И идва един момент на лична равносметка, в който човек си задава въпроса: Какво ми даде и дава Антропософията? Какво ми даде самият Рудолф Щайнер и целият му невероятен труд в огромното количество лекции, в чувството, че ден след ден, град след град, държава след държава, тази неуморима личност даряваше своите знания, даряваше своето време на хората. Той посвети себе си, съществото си, на Антропософията! Той бувално й се отдаде и се превърна в живо слово, което би трябвало да звучи и днес по същия жив начин в мислите ни, да тупти в сърцата ни, да води делата ни в света.

Всъщност всеки един от нас, който истински се е свързал с Антропософията, би трябвало да си зададе и другия въпрос – какво аз дадох на Антропософията? Какво аз направих за нея? Какво аз жертвах в чисто човешки план, от личния си егоизъм, от личните си удобства, от личните си планове, в името на това живо и облагородяващо знание?

Често, когато се върнем назад в живота си, ще видим как точно Антропософията ни е срещнала, как е дошла към нас и ние към нея, точно в кой труден, неясен, вълнуващ момент от живота ни нейното същество се е проявило чрез уж „случайно” попаднала ни книга, житейска среща, казана събуждаща реплика от някой... И тогава нека, търсейки този отговор, бъдем честни пред себе си и пред нея, и да изречем истината – тя ме спаси в труден момент, тя осмисли по нов начин смъртта на баща ми, тя ми даде различна гледна точка към синовете ми, тя ми подаде ръка, тя пробуди душата ми, тя осмисли живота ми, ТЯ...

Но как аз с всичко онова, което тя, Антропософията ми даде, как аз да й върна моята благодарност, моите земни дарове, моята любов и признание?! Какво мога аз като човешко същество да й отдам от себе си, как мислите, чувствата и делата ми да заработят в хармонично единство в нейно име?

Ето това е моето чувство, когато заставам пред тази моя лична равносметка, това се питам. И това е моето преживяване именно в този момент. Понякога чувството ми е тъжно. Възторгът и вдъхновението отстъпват и съществото ми се изпълва с истинска тъга... до сълзи. Тогава си мисля за Рудолф Щайнер, за онова, което е срещнала в живота и света неговата душа, за истинската му човешка самота и за самообричането му в името на всички нас... Дали разбрахме този човек? Дали успяхме така да се докоснем до душата му чрез всичко, което сме прочели в живота си – защото там, в своите лекции, той не е само антропософски лектор, не е само велик посветен на 20-ти век... той е и човек, човек като всички нас! Прочитайки всеки негов ред, ние четем и човека Рудолф Щайнер, навлизаме в мислите и в чувствата му, и се срещаме с цялата онази сила на Духа, която е говорела чрез него. Защото Рудолф Щайнер не е просто изразител на Антропософията – той живееше в нея и тя заживя чрез него.

И нека да кажа истинската причина, която ме импулсира да споделя тези свои мисли и чувства, които иначе не бих споделила, защото наистина смятам, че човек е нужно да ги сподели пред самия себе си или пред истински близък и доверен приятел в идеите. Тази откровеност не е за интернет. Въпреки това го правя, защото смятам, че е важно. Важни са тази честност и това искрено споделяне на всеки един от нас.

Причината е чисто земна, вероятно важна, вероятно съществена и жизненонеобходима за някои – това са поредицата от две срещи, втората се случва в момента в Стара Загора, поставяща следните въпроси: какво е текущото състояние на АОБ, какво е ролята и смисъла на АО днес – и директно дали има смисъл от него; какви са задачите на човека в рамките на АО в миналото, настоящето и бъдещето; каква е ролята на АО като земен медиатор между инспирираните от Духа идеи и тяхната реализация в земен план... Първата среща беше през март, а нейната водеща тема беше „Кулминацията на Антропософията”... Тогава след изслушване на голям брой видео-записи, отново не можах да замълча в статията „Кулминацията на Антропософията е кулминация в душата на всеки човек” (https://med.anthrobg.net/bg/node/307)

Човек трябва да заеме позиция в този момент, без да е важно дали е бивш член на нашето АО или настоящ на Дорнахското. Тук членството няма значение, тук има значение дали човек истински се чувства свързан със самото същество на Антропософията. Защото Антропософията, Антропософското движение, Антропософското общество са неделимо свързани в своята земна история и би трябвало да са взаимно оплождащи се в течение на земното си взаимодействие. И всеки един човек, който истински милее за антропософските идеи, ще търси начин да си обясни: Какво се случва всъщност? Защо изобщо се поставят тези теми, тези въпроси? Първият ми импулс, емоционален и искрен, беше да пожелая да участвам, да споделя там това, което сега пиша тук. Но... някак в себе си имах и огромен отпор за това, че физически мястото ми не е там. Ще призная, че преди доста години, отново в Стара Загора, посетих едно Общо събрание, при което станах свидетел на нелицеприятни изказвания, картини, „дискусии” – голяма част от сегашните участници бяха участници и тогава. Аз това го преживявам, защото имам чувства към Антропософията, мен ме боли за нея. И след това дълго време дори във физически план не се чувствах добре. Сега, от позицията на времето и преживяното, мога да кажа, че онова, което се вихреше там, моето същество не можеше да понесе. В последствие разбрах, че и други хора не се чувстват добре след подобни „дискусии” и срещи. И затова, би било чудесно, ако това не се случва на подобни срещи – „дискусии” и хората съумяват да овладяват чувствата и емоциите, които влияят не само като изказани в думи, но и като мисли във всеки един присъстващ.

И така след няколкодневен размисъл и разговори с близки хора, реших да не отида физически там, но да се свържа със случващото се чрез това, което ще напиша. И ето така отговорих на организаторите, което дава картина и за моята гледна точка :

„Искам да благодаря за организационната инициатива, както и за толерантното изчакване.

Взех решение да не участвам лично.

Не припознавам "проблемите", за които явно се прави тази втора среща, като мои проблеми - като човек свързан и работещ за Антропософията в България.

Не ги възприемам и като проблеми на общността, с която работим в областта на антропософската медицина и терапии.

Единственото нещо, което мен лично ме притеснява е, че особено новите хора, които навлизат в Антропософията, биха поставили под общ знаменател човешкия личностен фактор в антропософския живот, заедно с плодотворните идеи на самата Антропософия. Т.е. покрай сухото ще пострада и мокрото! А особено тук в България това може да е гибелно, защото нещата са много крехки.

Но... вероятно това е карма на вашата общност, която има нужда от тези срещи, разговори, съмнения, колебания, изяснения, създаване на доверие...

Това обаче не е мое светоусещане! И макар чисто човешки да съм свързана с доста хора в личен план, предпочитам да не смесвам нещата.

В този момент е нужен напълно обективен поглед, изчистен от всякакви лични симпатии и антипатии, за да види човек мястото си в едно събитие, както и последствията му.

И оттук, именно от това разделение между личностите и антропософските оживотворяващи идеи, което за мен е факт, виждам и мотива ми да не участвам в тази среща.

Аз нямам проблем в очакванията си към някого, към институция, към представители на институцията, в нагласите си кое как трябва да е, кой какво трябва да прави и да не прави, защото в себе си не чувствам зависимост от никого.

Цялото си светоусещане, така както тук накратко го споделям, ще споделя на 10.11.2018 сутринта в сайта по Антропософска медицина, разглеждайки цитата на Ита Вегман, който определих като моя тема. Което е, както винаги, смело и отговорно заставане зад всяка казана и/или написана дума.

Всеки е добре дошъл на нашите срещи в София, където очи в очи ще се срещне с мен/с нас.

Пожелавам ви една най-вече здравословна, творческа, съграждаща среща в Стара Загора!

Нека мислим съзнателно и будно, ОБЕДИНЕНО, много повече за чистотата на Антропософията, за мисията й в света, и да забравим капризите на личностите ни в земен план.

 

Сърдечно!

Дорина”

 

И така, за да се опитам да си обясня какво точно се случва, защо са тези „дискусии”, какво куца в отношенията Общество – Членове на Обществото, отново препрочетох Събр.съч.39 на Рудолф Щайнер – това са т.нар. Писма до членовете, от 1924 год. Тази малка книжка прочетох преди години, когато напусках АОБ, за да се опитам да си обясня защо го правя. И ето години след това, „проблемите” там продължават, и не само продължават, ами и набъбват...

Отбелязах си важни според мен извадки, които насочват към възможните причини за тези проблеми. Важно е да отбележа, че всъщност тази книжка е жизненоважна за разбирането на самите отношения между хората, които са възприели антропософския импулс, независимо дали са членове или не са на АО. Смятам, че тези писма е нужно да се препрочитат постоянно от истински активните в Антропософията хора, да се осмисля казаното, да са усещат тънките нюанси на онова, което Щайнер ВЕЧЕ е наблюдавал около себе си, обяснявал е, предпазвал е, съветвал е, предричал е... то е факт и днес – дори и в настоящите „дискусии” в АОБ. Щайнер е вярвал, че има нужда да каже всичко това, само година преди смъртта си.

Бих искала да отбележа също нещо, което е много важно – Щайнер в онова, което дава в тези писма като насоки, най-вече акцентува върху Обществото като цяло, т.е. върху Обществото като цялостен организъм. Реално той отделя съвсем малко място за т.нар. Ръководство и неговите задачи, които вижда в няколко насоки: запазване и разпространяване на лекционните цикли; осъществяване на комуникацията между Гьотеанума и случващото се там и локалните групи; да се подпомага достигането на всичко ново до тях, за да се изгради един цялостен антропософски живот, който да е независим от разстоянията; да се организират лекции и представления; да се работи върху антропософско периодично издание... Единствената по-голяма намеса, която виждам да има Ръководството, е по отношение на приема на членове в Първи, Втори и Трети окултен клас. Това е преценявал самият Щайнер по онова време. След неговата смърт нещата се поемат от неговите последователи, разбира се далеч не с онзи поглед и усет на посветен, който е притежавал Щайнер.

И така най-същественото е, че той е възприемал Обществото като цяло – като главна, съществена и отговорна част са хора, които са решили да станат част от тази общност, някои по-активна, а други по-пасивна, но най-важното - обединени от оживотворяващото мисълта и затоплящото сърцето антропософско познание. Ще коментирам с друг цвят между подбраните пасажи от Писма до членовете:

Такъв вид Общество не може да има абстрактни правила или устави. Защото неговата основа е дадена във възгледите за духовния свят, които са представени като антропософия.

  1. Всяко абстрактно правило (Щайнер също създава устав, но изрично казва, че това не е в буквалния смисъл устав, дори слага думата в кавички, а е описание на антропософския живот, както го вижда...), абстрактността и мъртвото, лишено от живот слово, няма нищо общо с онези възгледи, които би трябвало да са духовните основи на антропософската работа.

Но дори антропософията да има корени във вече спечелените познания за духовния свят, все пак те не са нищо повече от едни корени. Клоните, листата, цветовете и плодовете на антропософията растат във всички полета на човешкия живот и дейност.

  1. Картината на израстващото Дърво на антропософското познание, с корени, черпещи познания от Духовния свят и развиващо се надолу към земния свят, говори за възможностите, които дава за живота в различни аспекти. Антропософското познание би трябвало да е действително оплождащо и раждащо „плодове”. Само че това не се случва наготово! Нужна е огромна работа, докато това висше познание израсне и даде своите плодове. Колкото и корените да черпят от Духа, тези живителни сокове ще пресъхнат, ако от човешките мисли, от човешките сърца и от човешките дела не се полагат нужните ритмични и търпеливи грижи, изпълнени с любов, благодарност и вярност.

С мисли, които изявяват същността и законите на духовното същество, повикът за антропософия звучи в самите дълбини на творческата душа на човека. Извикани са нейните художествени сили. Изкуството получава подбуди от всички страни. Антропософията излива в сърцата на хората топлината, която се запалва, когато очите на душата се повдигнат към духовния свят. В искрена отдаденост на Божественото в света се събужда религиозното чувство и така се задълбочава и засилва истинската религия. Антропософията отваря своите извори и човешката воля, наситена с любов, може творчески да черпи от тях. Запалвайки любовта на човечеството антропософията израства творчески в морални импулси за действие и в упражняване на истински социален живот.

  1. Кога биха възникнали проблеми според казаното? И кога антропософията не би отворила своите извори, за да черпи човекът или общността от тях?
  • Когато антропософията е възприемана повърхностно и/или само интелектуално, и нейният повик изобщо не предизвиква творческите пориви на човешката душа;
  • Когато, поради същата причина тя изобщо не достига до събуждане на топлина в човешкото сърце, а остава вяла, изсушена и мъртвородена;
  • Когато човек не е искрен в своята вяра към Духа и в него постоянно се прокрадват колебания, отчаяние, бягане от отговорност, което говори за неистинска вяра в един основополагащ в Антропософията импулс – Христовия;
  • Когато в човешката воля, която уж черпи от Антропософията, няма истинска любов, а явна или прикрита корист;
  • Когато човекът не осъзнава огромната задача, която стои пред общността, а и персонално пред всеки, за живо участие в социалния живот, а стои безучастно и незаинтересовано, като с това тотално се убива истинският антропософски дух, който винаги и изцяло черпи своите сили от живота, защото той не е абстракция;

Антропософията трябва да бъде тук за хората, които в своите души търсят пътищата към духовното изживяване. И ако Антропософското общество иска да изпълни своята задача, то трябва да е в състояние да служи на тези търсещи души. Самото то, като Общество, трябва да открие правилното си отношение към Антропософията. Антропософията може да процъфти само като едно живо същество. Защото отличителна черта на нейното същество е животът. Тя е струящ от духа живот. Затова тя се нуждае от грижата на живата душа, на топлото човешко сърце.

  1. Тук искам да отбележа няколко важни момента. Рудолф Щайнре говори не за Ръководството на АО като отговорно за изпълнение на задачите, а за цялата формирана в това общество общност от хора, в която влизат всички, без изключение дали са на ръководна длъжност или са редови членове. Цялото общество трябва да е в състояние да служи на търсещите души, т.е. цялостният организъм да служи, да дава опора на тези търсещи души, които са част от него. И другият важен момент, който чука на вратата на проблемите на една такава общност – за да ги има, то думите на Щайнер пророчески се сбъдват: не е открито правилното отношение на ЦЯЛАТА ОБЩНОСТ към Антропософията и тя е възприемана не като живо Духовно същество, което дава живи земни плодове, а бива умъртвена преждевременно, най-вече в интелектуалистична посока.

Първоначалната форма, в която антропософията може да се появи сред хората, е представата; първата врата, на която тя тропа, е тази на проникновението. Ако това не е така, тя би била без съдържание. Би била просто чувство на екстаз. Но истинският дух не "изпада в екстаз"; той говори на един ясен, изпълнен със съдържание език. Но този език говори на цялото човешко същество, а не само на интелекта. Човек, който би приемал Антропософията с интелекта си, я убива със самото и приемане. Възможно е тогава да открие, че тя е една "студена наука". Той не забелязва, че тя е загубила своя топъл живот от приема, който е подготвил в душата си.

За да съществува в нашето време, антропософията трябва да използва средствата на днешната цивилизация. Пътя си към хората тя трябва да намери чрез книги и лекции. По своето естество тя обаче не е работа на библиотеките. Тя трябва да се ражда отново всеки път, когато човешкото сърце се обръща към написаната книга, за да се научи от нея. Това може да стане само, ако тя е написана така, че човекът да е погледнал в сърцата на своите събратя, за да знае какво да им каже. Това ще бъде възможно само тогава, когато при писането той е докоснат от живота на духа и когато чрез това той е в състояние да довери на мъртвата дума това, което може да почувства душата на читателя, търсеща духа, да го усети като възкресение на духа от думата. Антропософски са единствено тези книги, които могат да оживеят в четящия човек. Още по-малко от мъртвата книга Антропософията може да понася онази книга, придобила само привиден живот в човешка реч. В много области на нашата съвременна цивилизация се получава така, че не се усеща никаква разлика между четенето на книга, или статия, и изслушването на един човек. Когато слушаме един човек ние не се запознаваме със самия него, а с това, което той е мислил и което е могъл да напише. Подобно представяне е несъвместимо с антропософията.

Този, който слуша да се говори за Антропософия от даден човек иска да има пред себе си човека в цялата негова първична същност, а не един изговорен текст. Затова макар и да е необходимо да живее и като литература, антропософията може всеки път да бъде новородена, когато в една група от хора тя в думи търси пътя към душите. Но тя ще бъде новородена само там, където човекът, а не питащата мисъл, е това което говори на другия човек.

  1. Целият откъс до тук е ясен. Акцентът е най-вече върху начина, по който Антропософията трябва да бъде представяна в лекции, четения и т.н. Много важно е човекът, който я представя да носи живото й слово в себе си и да умее да я новоражда чрез собствената си личност, чрез собственета си сърдечна топлина и искреност. Т.е. много е важно дали пред нас ще говори по антропософска тема един излъчващ студенина и вътрешна скованост човек или една потопена в антропософията животоструяща личност. Това се чувства винаги прекрасно.

Не трябва да се обвиваме в лъжливия блясък на потайността; времето, в което живеем, не би го изтърпяло. Това време изисква дейност в пълна публичност. Тайната не е скрита в потайността, а във вътрешната сериозност, с която Антропософията наново да бъде изживяна във всяко сърце.

  1. И отново въпросът за належащите задачи, които Антропософията, чрез поелите нейния импулс хора, трябва да поеме като Духовна наука във връзка с нашето съвремие. Всяко проспиване на тези задачи и отговорности я прави да изглежда реално несъвместима с живота и ненужна, и то поради човешкия фактор, който не осъзнава своите задачи.

В безброй хора днес се чувства дълбоката нужда от откриване на тези пътища. Те казват: "Ако Антропософията е правилният възглед за живота, тази нужда на сърцето трябва да бъде почувствана от тези, които наричат себе си антропософи". Но тогава те виждат колко много хора от групите представят Антропософията като свое теоретично убеждение, и вече не проявяват никакви признаци за това, че изпитват тази нужда на сърцето си.

  1. Ето я и още една предречена от Рудолф Щайнер причина, поради която в АО се говори за т.нар. „мъртви души”, които са членска маса, но реално изобщо не чувстват съпричастност към каквито и да било събития. Явно нещо отблъсква тази голяма част от хората.

Но ако се остане само с четенето на антропософски текстове или, ако Антропософията се поднесе само като едно учение, тогава е правилно човек и сам чрез лекциите да може да постигне това, което събранията поднасят. Всеки, който отива на антропософска събиране, би трябвало да има чувството, че там той ще открие нещо повече, отколкото когато просто самостоятелно изучава Антропософия.

Би трябвало да можем да ходим на събиранията, защото там ще открием хора, заедно с които с удоволствие да искаме да се занимаваме с антропософия. В антропософската литература се открива един светоглед. В антропософските събирания би трябвало човека да открие човека.

  1. Все повече и повече хора четат Антропософия, но все по-малко и по-малко хора изобщо проявяват желание да станат членове на АО. Те предпочитат друг начин на създаване на общност извън АО, което смятат за „институция”, а не за общност от свободно и творчески действащи хора в името на Антропософията. Това са фактите.

В Антропософията от значение са истините, които чрез нея могат да бъдат разкрити; в Антропософското общество от значение е животът, който се поддържа в него. Нищо по-лошо не би могло да има от това по оправдан начин да възникне мнението: "Колкото и ценна да е антропософията, предпочитам да отида някъде другаде, ако искам да се приближа до хората, вместо да отида там, където антропософите със самодоволство фанатично ще ме затрупват с теоретични мисли и ще казват: "Ако не мислиш като мен, ти си само половин човек". За едно такова мнение от една страна много може да допринесе студеното желание за нравоучение, на което човек лесно се подава, след като вече е разпознал истината за Антропософията. От друга страна е тази "игра на езотерика", която така отблъсква някои новодошли на антропософско събиране. Той ще открие хора, които със загадъчен вид му дават да разбере, че знаят много неща, които още не могат да бъдат каза ни на тези, които не са узрели. Но над всички приказки се носи нещо превзето и лекомислено. Езотеричното понася само житейската сериозност; неусетното самодоволство, което някой може да извлича от лениви разговори за висши истини, е несъвместимо с него. За това още дълго време сантименталността, която се бои от радостта и въодушевлението, не трябва да бъде жизнения елемент в общия живот на антропософите. Но пък лекомисленото себеотдръпване от "профанския живот", за да се прави "истинска езотерика", Антропософското общество не може да понася. Животът съдържа навсякъде много повече езотерика, отколкото тези, които се оставят да мечтаят си мислят и повтарят: "Не може да се прави езотерика тук или на там; човек трябва да я прави на това или онова особено място". Несъмнено такива места често са необходими. Но те не понасят същества, които си "играят" с тях. Това трябва да са места, от които животът наистина да може да се оплодотвори.

  1. Тук нещата са ясни и всъщност Щайнер се фокусира най-вече върху онова, което би отблъснало хората.

Поради самата същност на антропософията, Обществото не може да обедини един кръг от човешки същества и когато те влязат в него да им налага задължения, които преди това те не са признавали, но се очаква да ги поемат само заради волята на Обществото. Всъщност задължения би могло да има само Обществото към членовете. Но точно с това разбиращо се от самосебе си нещо, е свързана една друга истина, която не винаги бива правилно разбирана, понякога даже не бива разглеждана. Щом някой стане деен член по какъвто и да било начин в Обществото, той поема върху себе си голяма отговорност и един сериозен кръг от задължения. Тези, които не възнамеряват да бъдат така дейни, не трябва да бъдат обезпокоявани в спокойните области на тяхната работа; но ако някой член предприеме каквато и да било дейност в Обществото, той трябва оттогава нататък да превърне интересите на Обществото в свои собствени и не трябва в никакъв случай да забравя това.

  1. Важно е да се помисли върху това какво означава казаното, че „задължения би могло да има само Обществото към членовете”, защото тук в никакъв случай Щайнер не казва Ръководството към членовете. Той говори за общността като жив организъм от една страна, а от друга вероятно става въпрос и за нещо, което е казвал в своите лекции за Висшето духовно същество, което всяка една група или общност „повиква” при своите събирания, като по този начин на тази група или общност се дават сили. И моето предположение, че той е имал именно това предвид – защото, ако общността е създала топлосърдечна атмосфера, споделя се без притеснение, приятелски и честно се обсъждат проблеми, идеи и т.н., то тази общност ще бъде свише закриляна. Именно тогава тя ще има силите да носи отговорност като цялостен единен организъм към всеки отделен член.

Развиването на стремежа към познание и едновременното му съчетаване с волята за самодисциплиниране - само това е достойно за човечеството. Антропософията ни дава способността да сторим това. Трябва само да доловим и да достигнем жизнеността на нейните мисли; понеже чрез живото си качество мислите на Антропософията пораждат сила във волята, топлина в чувствата и усещанията. Единствено от човека зависи дали той просто си представя Антропософията или я изживява в себе си. И от активно действащите членове ще зависи, дали техният начин на развитие на Антропософията е способен да поражда единствено мисли или може да разпалва истинската искра на живота.

  1. Това е ключов момент – кой решава да е активен в една антропософска общност, дали поражда в другите единствено мисли или действително може да разпалава въодушевление у тях. Защото активността не винаги значи истински живот!

В лекциите, които сега изнасям пред Обществото в Гьотеанума се стремя да дам израз на фундаменталните въпроси за вътрешният живот на човека... Целта ми е да отговоря на основните нужди от една антропософска лекция. Слушателят трябва да почувства, че антропософията говори за това, което той разбира под най-същностен интерес на душата, съветвайки се най-дълбоко в себе си. Ако така можем да намерим правилния начин за представяне на Антропософията, сред членовете ще възникне съзнанието, че в Антропософското общество човешкото същество е действително разбрано. Така се улавя онова, което е действащ импулс в тези от хората, които стават членове. Те искат да намерят място там, където разбиранията на хората срещат истинска поддръжка.

  1. В антропософската общност от съществено значение е какви именно лекции се изнасят – нужно е да се насочват към „фундаменталните въпроси за вътрешния живот на човека”, казва Щайнер. Иначе хората ще бягат или изобщо няма и да влизат в нея, защото по всяка вероятност темите, които се представят няма да имат връзка с истинския душевен и социален живот.

Не може да се мисли, че същността и задачата на Антропософското общество може да се изчерпи с няколко твърдения, правила или параграфи. Антропософията не само, че пренася своите импулси дълбоко в мисленето, чувствата и волята на човека, но точно поради тази причина тя самата е силно повлияна от вътрешния живот на човека. Сигурно нейната главна субстанция може да бъде описана в общи твърдения, както се прави в толкова много сфери на духовния живот. Но не трябва да се спира до тук. Нашите общи твърдения ще бъдат оживени и богато оцветени, когато всеки който ги носи в сърцето и ума си може да ги изрази чрез своята собствена житейска опитност. Всеки подобен индивидуален израз ще допринесе за стойностното разбиране на истините на Антропософията.

  1. Това е също изключително важен момент – жизненоважно за общността е всеки един неин член, който има желанието да сподели, да има възможността да го направи, защото всеки наистина внася щрих, детайл от общата житейска пълноводна картина със своята душа и своето изживяване. Което означава, че всеки един човек е изключително стойностен и трябва да има свободата да изрази своето виждане в общността, да не се спъват, омаловажават и неглижират тези импулси. Никога не може да знаем, независимо от земните си години, една душа колко близко е била с антропософските истини в предишна своя инкарнация, за да омаловажаваме в настоящия момент личността й само защото е млада или е отскоро в антропософските среди. Това е грозно и нелепо!

Често се набляга, и съвсем правилно, че антропософията трябва да влезе в живота на човечеството, а не да остава само едно учение. Но нещо може да стане живот само, когато вечно се стимулира от живота. Ако развием такова поведение в антропософията, тя ще се превърне в стимул за човешка любов и действително цялата наша дейност в съответната сфера трябва да бъде напоена с любов.

  1. Хроничните проблеми в една общност или неглижирането на проблемите с години, може да ни каже само и единствено, че тя няма в себе си силите, точните хора, живите идеи, които да направят истинската връзка със съществото на Антропософията, т.е. с корените на Антропософското дърво. Когато тази връзка не се прави, то Антропософията се превръща само в едно учение. А от друга страна земният, човешкият живот в материята, физическо-сетивният свят е именно онзи източник на вдъхновение, който може да бъде изследван чрез антропософското познание. Ето, всичко това би отворило безкрайно пространство за развитие в една антропософска общност – да се родят импулсите за антропософско изследване на света, на всяка форма, на всеки детайл...

Трябва да се разбере, че Антропософията може да стане това, което трябва да стане само, когато все повече и повече хора вземат участие в нейното разгръщане и развитие. Трябва да цари радост, а не отблъскване, когато дейните членове в Движението дават информация за дейността, която извършват.

Целта на Антропософското общество трябва да постигнем не чрез униформеност, а с разнообразие. Трябва сърдечно да се радваме на факта, че в Обществото ни има толкова много членове, които имат да дадат нещо чрез своята личност. Трябва да свикнем да оказваме признание на такива членове. Истински живот в Обществото може да има само, когато дейностите в него са правилно оценявани. Тесногръдото отхвърля не трябва да бъде сред най-редките грешки в Антропософското общество. Много повече трябва да се развива ентусиазмът да се научава възможно най-много от това, което един или друг в Обществото има да каже.

  1. Сърдечната радост е рядкост в българските антропософски среди, когато някой „млад” иска да сподели нещо свое, до което е достигнал чрез Антропософията. На ентусиазма и въодушевлението се гледа като на „голяма азовост” и с подозрение.

Знаейки, че пред себе си има един образ, човек се съсредоточава върху познаването на това, което не е възприемаемо за сетивата. Той ще бъде завладян от него така, както в обикновения живот е завладян от всичко, достъпно за сетивата. Когато членовете на Антропософското общество, които изнасят лекции на груповите сбирки събудят вниманието си за такива неща, ще се стигне до истинското настроение в антропософското преподаване. Едва това настроение, което е извлечено от истинските факти, ще даде на груповите сбирки духа, който е необходимо да присъства. Човек ще почувства, че Антропософията не се състои само от теоретични сведения за духовното, а че тя сама по себе си е нещо енергично и същностно, което води до изживяване на духовното. Членовете са тези, които трябва да помислят по всякакъв подходящ начин как може да се постигне това изживяване на духовния живот.

  1. Отново идва реч за нивото на самите антропософски лектори, носещи това настроение, което ще поеме и самата общност. В предното писмо Щайнер дава картината на тричленния човек и на трите нива на проглеждане в Духовния свят – Имагинация, Инспирация и Интуиция. Ето това е нужно да държи в съзнанието си винаги един антропософски лектор, за да влива това настроение и в своята аудитория. Защото това именно поражда чувството за истинската сериозност на Антропософското познание, което не е извън живота, не е само една теория и едно учение, а е живо свързано с живота и човешките същества. Така се подпомагат и онези, които нямат още преки духовни изследвания. С една дума, от антропософския лектор се очаква ВЕЧЕ ниво на познание в свръхсетивните светове, а не само прочит, преразказ и цитати..., защото както казва Щайнер по-нататък „в съобщенията за преживяното в духовния свят, дадени по правилния начин, се съдържа предпоставка за неговото съпреживяване”.

Изолираността от живота, която като нездравословна атмосфера може твърде лесно да навлезе в нашата антропософска дейност, ще бъде отстранена. Това също е един от елементите, който трябва да въздейства за правилното настроение в работата на нашето Общество. Членовете няма да са употребили правилно времето си на груповите срещи, ако чувстват пукнатини между това, което получават от Антропософията и което изживяват във външния живот. Духът, който властва на тези срещи трябва да стане светлина, която да продължи да разпръсква лъчите си, дори когато членовете са отдадени на външните изисквания на ежедневието. Но ако той отсъства, Антропософията може да направи членовете си не повече, а по-малко прилежни в живота, който все пак си има своите права. И ако това се случи, много от укорите, които външни хора отправят към Обществото, ще бъдат оправдани. И Антропософското общество няма да помага, а ще вреди на Антропософията... Това отново ще зависи от факта дали ядрото на Обществото е наистина живо или е мъртво, и дали в обкръжението му съществуват условия то да не замре, когато се опита да разрасне.

  1. Изолираността от живота, пукнатините между знанието, което Антропософията дава и изживяванията във външния живот, капсулирането, догматизирането и канонизирането на Антропософията, би я убило не само в човешките души, но и във външния свят.

Вероятно следващата гледна точка е най-важната. Антропософското съдържание не трябва да бъде само външно чуто или прочетено, а трябва да бъде прието от живата душевна същност. В по-нататъшното мислене и чувстване лежи нещо, което е съществено... Ако тази гледна точка се вземе прекалено слабо предвид, тогава и занапред ще липсва проявяването на същността на антропософията чрез Антропософското общество.

  1. Когато нещо е мъртвородено, то не може да продължи своя жизнен път в човешката душа по жив начин. То ще бъде прието от нея като абстракция, която не би събудила никакви импулси по-нататък. И именно тогава, когато това стане хронично в една общност, там спира да се проявява истинската същност на Антропософията.

В Антропософското общество се отделя далеч по-малко внимание от необходимото на факта, че Антропософията не трябва да бъде сива теория, а истински живот. Истинският живот - това е нейното естество. И ако тя се превърне в сива теория, често това въобще не е по-добра, а по-лоша теория от други. Но тя става теория едва тогава, когато хората я превръщат в такава, когато я убиват. Все още не се разбира достатъчно добре, че Антропософията не е концепция за света, различна от останалите, а тя трябва просто да бъде приета по различен начин. Едва в този различен начин на приемане, човек разпознава и преживява нейната същност.”

 

Дорнах

* * *

От този анализ става ясно колко е важно действително казаното от Рудолф Щайнер в Писмата му до членовете, година преди неговата смърт. Нека, който разпознава себе си в коментарите ми, по-точно в „негативната” гледна точка, да приеме, че това е възможно най-безболезнения и честен начин да бъда полезна. От думите на Рудолф Щайнер винаги е струяла обективност и честност. Те трябва да са нашият извор!

Преди известно време преведох статията на руския антропософ Игор Фишман „Антропософско разглеждане на феномена „отлъчване от АО”. Целият превод може да се прочете тук: http://www.otizvora.com/2018/05/9821

Ето важен момент от тази статия:

„Днес може да се разбере положението за единството на Антропософското общество и Антропософското движение еднозначно: а именно — всеки представител на Антропософското движение, т.е. всеки, който стои духовно близо до Доктора и чувства себе си като негов ученик, има право да изгражда около себе си антропософска общност; и в тази общност на физически план ще действа Антропософското движение. Разбира се, изменените потребности на Времето, а заедно с това и променените възможности, подсказват съвършено други организационни форми, които са малко сходни с обичайните, които 20-и век е изисквал...

...всеки член на Антропософското движение има правото — и даже е упълномощен от Доктора, в неговите думи за неразривното единство на Антропософското движение и Антропософското общество — да създава антропософска общност. Наистина — вече не с център Дорнах, а в своя Аз.”

По-нататък той продължава с описание на характера на тези нови организационни форми, които всъщност са далеч от образа на институционалността. Те ще се основават на принципа „Центърът е навсякъде, окръжността не е никъде.”

В края на статията Фишман разсъждава над това, че задачите, които д-р Рудолф Щайнер е поставил пред ВАО, са всъщност задачи на всеки човек, ангажиран с Духовната наука, и това, че светът се е запътил към бездната, не е защото ВАО не прави нищо по въпроса, а защото хората спят дълбоко, защото така им е удобно. И човек в своята свободна воля трябва да освободи ВАО от неговите необичайни функции и очакванията, които му вменяваме, и да му остави онова, което действително му е поверено: да бъде систематизатор и издател на наследството на Рудолф Щайнер, да съхранява и да се грижи за святото място на Дорнахския хълм, и да участва в АО.

Нека завърша с думите на Ита Вегман, които са ядрото на всичко онова, което всъщност исках да кажа с моята статия. В лекция, която скоро посетих в София, чух нещо, което ми подейства доста смущаващо. Знаем, че след смъртта на Рудолф Щайнер Ита Вегман е изключена от ВАО, като заедно с нея напускат и голяма група антропософи. Ита е обвинена в куп неща, които са представени като точки в Меморандум. И сега следва шокиращото, поне за мен! Миналото лято се предлага в точка от дневния ред Ита Вегман да бъде реабилитирана от Гьотеанума. Не се приема и тази точка отпада от дневния ред... През това лято това се е случило – Ита е реабилитирана! Но..., питам аз... толкова десетилетия целият труд на тази себеотдадена на Антропософията личност, нима не се вля в целия свят в инициативите по Антропософска медицина?! Нима тази душа остана толкова десетилетия извън своя земен духовен дом!? „Своите” явно не са свои след смъртта на Щайнер и до днес... Защото следващите думи са именно „еретичното”, което Ита вкарва в тогавашното АО, дистанцирайки се от вкаменяващата се институция, която явно превръща и своите „чеда” по света в свои подобия... Тъжно, нали?!

Защото живата антропософия означава живо вляти в човешката душа духовни сили. А животът действително е изпълнен с многообразие от форми. Именно това многообразие живата Антропософия е нужно да изпълва, в противен случай нейната вкопченост и скованост в собствената й форма ще се сблъсква с многообразието и постоянната подвижност на света.

„...За живота на антропософията повече не следва да се търси една форма, а всеки човек сам е форма, с която антропософията иска да се съедини. Там, където това се случи, хората се намират един друг и се събират, за да станат части на истинския духовен съюз.“ (Събр.съч.270, Изложение II)

 

Дорина Василева