Тричленността на човека и музиката
Лекцията за основите на обучението по музика в начално училище е представена от валдорфския педагог и музикален терапевт от Финландия Туули Песонен.
Валдорфската педагогика има за основа идеята за тричленността на човека. Нека да си представим човека като взаимовръзка на неговата нервна система, ритмическа система и системата на веществообмена. С коя от тях трите са свързани чувствата? Естествено, с ритмическата – с дишането, биението на сърце и т.н. А мисленето? – В главата то е свързано с нервната система. Волята е свързана с веществообмена, с крайниците.
Ние говорим за различни видове на съзнанието, присъщи на тези три системи. Например, когато аз пия кафе, аз просто се радвам. Ако се опитвам да помисля как то се разгражда в последствие, разбирам, че абсолютно не осъзнавам тези процеси - аз спя по отношение на тях. Мога да ги почуствам само тогава, когато нещо се нарушава в тях. Ако, например, искам да отида към прозореца, не мисля, кои точно мускули на краката ми трябва да задействам, за да го направя. Аз просто ходя. Същото се касае и за детето. Как детето се обучава на някои целенасочени действия? – То не мисли: «Така сега този крак насам, после пренасям центъра на тежестта на него, след това вдигам другия крак...». Не – малкото дете вижда нещо интересно и веднага притичва до него. Неговите чувства го пренасят до предмета, а не неговите размисли. Това е основната идея за обучение на детето за свирене на музикален инструмент – не може да обясняваш абстрактно, например, как да постави ръката с лъка за цигулка; защото тогава е невъзможно да се мисли за музиката, то ще мисли само за тялото. Представете си, че детето се учи да ходи, а майка му му казва: „Не! Неправилно поставяш крака! Няма да правиш следващата стъпка, докато не се научиш на първата!“, или пък то за пръв път я вика: «Мамо!», а тя: «Не, ти неправилно казваш «М» - пробвай още веднъж: «м-м-м!». Това е смешно, но именно по този начин ние обучаваме децата ни в музиката.
Музиката слиза дълбоко в нашата волева сфера – когато я чуваш несъзнателно искаш да започнеш да се движиш и да танцуваш. Възрастните по принцип могат да произвеждат тези движения вътре в себе си, те не чувстват нужда по време на концерта да стават и да танцуват под звуците на музиката; но при малкото дете това се случва по друг начин. При обучение на малките деца е необходимо движението – игри, танци; не трябва да се започва веднага от музикални идеи.
В моята младост се обучавах в един семинар за преподаване на музиката, а после прилагах получените техники в работа ми с децата. Там се предлагаше да се закачат таблички на шиите на децата с ноти на тях и да им се каже: „Ето деца! Това е цялата нота. Ние трябва да броим 4 пъти.“ На следващия ден се появиха таблички с четвъртини ноти: „Това е четвъртинна нота, броим един път“. След това ги попитах, какви са тези ноти. „Това е цялата нота, броим до 4, а това е четвъртина нота, броим един път.“ –отговориха всичките. Правилно! Аз бях много доволна – моите деца толкова бързо се обучават, аз съм много добър учител! Но мина една седмица, и аз пак им зададох същия въпрос. И всички до един ми отговариха и споочиха цялата нота: „Това е цялата нота, броим един път“, и четвъртина: „Това е четвъртинна нота, броим 4 пъти!“ И наистина: цялата –значи 1 път, а четвертинна – защо да не е 4?
И тогава аз се замислих: какво правя? Няма смисъл да обучавам децата по този мисловен начин. И наистина - защо ние изброяваме трайността на нотите в съответствие 4 към 1? Във валдорфската педагогика говорим за това как детето преминава в развитието си през всичките епохи на формирането на човечеството. Например, малкото дете диша различно от възрастния човек. Понякога майката започва да се тревожи, вслушвайки се в спящото си дете: Дали то изобщо диша? Ритъмът на дишането му е хаотичен – той е ту забързан, ту се придружава от големи паузи. Рудолф Щайнер казва какви по-точно процеси стават в детето около 9 години – стават големи промени във възприемането на света. Физически това се изразява в свързването на процесите на дишането и кръвообръщението, те започват да зависят един от друг. При възрастните хора темпът на сърцебиенето и дишането е различен, но съотношението между тях при всеки човик винаги е 4:1.
До момента, когато в развитието на човечеството е станало това съединяване на дишането и кръвообръщането, в музиката също е нямало изразен ритъм. Когато хората са танцували, те не са тропали както ние днес, а обратното – те са скачали, както го правят малките деца. И хората са казвали: „Дължина на звука не зависи от човека. Само Бог може да каже, колко дълго може да звучи конкретния звук“. Но когато дишането и кръвообръщането са стигнали до взаимовръзка (примерно по времето на Ренесанса), всички естесвенно са усетили, че: «Сега ще броим на 4 към 1».
В началото са съществували само четири ноти: бревис, цяла, половинка и четвъртина, а след това са започнали да се появяват все по-кратки ноти.
Нека да разгледаме основните взаимовръзки на тричленността на музиката и тричленността на човека. Ритъмът в музиката очевидно е свързан с човешката воля –ритмическите танцови движения са изражение на волята. Обаче в музиката съществува не само ритъм – има и мелодия. С какво е свързана тя? Ако ви помоля веднага да повторите след мен една доста сложна мелодия, ще трябва интензивно да я научите, за да я повторите с точност. Мелодията по този начин е свързана с мисленето.
Какво още ни остава в музиката? Това е хармонията. Тя е свързана с чувството. Вие чувствате каква по-точно хармонична последователност подхожда към тази мелодия.
В музиката освен това съществува още една тричленност: ние можем да пеем, да свирим на музикални инструменти и да танцуваме. Ако опитаме да съпоставим тези три възможности с трите области на човешкото същество – към какво ще определим танците? Естественно към волята, към активността на крайниците. А свиренето на музикалните инструменти? То задействат всичките области, но най-много – средната, ритмическата област. А пеенето, което е изражение на мелодията, ще определим към мисленето.
Също така може и да разгледаме видовете музикални инструменти. Съществува три основни вида музикалнит инструменти: духови, струнни и ударни.
Ударните, естественно, се отнасят към волята. Струнните са свързани с чуствата – буквално ние свирим на всички струнни музикални инструменти прегръщайки ги и леко притискайки ги до нас, както детето (китара, цигулка, виолончело, лира и т.н.). Остават духовите – можем да ги отнесем към мисленето, защото свирейки на тях много силно се свързвате с мелодията (на тях е невъзможно да изсвириш хармония, само мелодия).
Естественно тези връзки и съотношения не трябва да се възприемат строго и педантично. Но ако пред вас стои дете и вие виждате, че то има проблеми, например, с мисленето - тогава вие знаете какъв музикален инструмент му подхожда най-много.
Но има и други фактори при избора на музикален инструмент, между които трябва да се търси рвновесие. Напримр, съществуват взаимоотношения между музикалните инструменти и темпераментите. Освен това, силно влияние оказват и социалните фактори – ако детето има приятел, който свири на пиано или майка му е пианист, и то от малко чува звуци на пиано, тогава то може да поиска да свири на пиано. Обикновено към 4 клас децата вече знаят на какво искат да свирят. Понякога много силен импулс към някакъв инструмент се появява още при раждане, и ние, разбира се, не трябва да пречим на това. Във всеки случай учителят, при избора на музикален иструмент, никога не трябва да мисли за това, че в училищния оркестър няма, напимер, цигулка и той целенасочено да пита всяко дете: „Искаш ли да свириш на цигулка?“.
Трябва да кажем няколко думи и за един специфичен музикален инструмент, който не се вписва в общата картина – това е пианото. Трите обозначени категории на инструментите (духови, струнни и ударни) са съществували винаги в човешката история. В много древни времена хората са били още способни да възприемат духовния свят, но с времето все повече и повече „слизат към Земята“ – и в звуците на музикалните инструменти се опитват да имитират това, което са преживявали в духовния свят. В древните рисунки могат да се видят разнообразни струнни и духови инструменти; с ударните се срещаме във всяка култура.
А пиано? В древността го нямаш. То е било изкуствено създадено от човешкото съзнание. На пианото ние можем да изсвирим всичко, което пожелаем, но това е машина. Обаче много полезна машина, защото тя помога на човека да влезе в света на техниката.
Ние можем да слезем още по-надолу и да разгледаме често срещаните днес електрически синтезатори. Тогава трябва да се каже, че ако всеки акустически инструмент, дори пианото, ни въздига към духовния свят, то електричеството прави обратното, то ни придърпва към физическия свят. Това не трябва да се възприема от морална гледна точка, само като факт – т.е. ние не можим да кажем, че акустичният инструмент е добър, а синтезаторът - лош, но трябва ясно да осъзнаваме какво става с нас и в двата случая. И тогава ще разберем трябва ли ни това или не.
Музикалните инструменти са призовани да ни приближават към Бог. На повечето църковни фрески можем да видим, че музикалните инструменти се дават на човека от ангелите. Обаче при православните църкви, например, инструментите не се използват. Това всъщност е свързано с факта, че в самото начало на човешката история ние сме имали само пеенето, и с времето са се появили и думите като нещо по-земно. При всички църкви и религии е имало по-дълбоки мистерийни тайни, които било забранено да се казват на глас, а е било позволено само да се изпеят. Този процесс на „заземяване“ трябва да се счита за абсолютно оправдан и закономерен, защото само по този начин ние сме достигнали до ясното самосъзнание и възможността на индивидуалната свобода. А свободата предполага, че аз ще мога да реша и да използвам електричеството, и да се издигна към духовния свят. Ако ние сме музиканти, то все някак се издигаме: защото музиката сама по себе си е нематериална.
Музиката в детето до девет години
Нека да погледнем как рисува едно много малко дете. В началото това е само кръгче или голям кръг с малкото кръгче вътре. Това е образ, който е свързан с преживяванията на детето и неговияуАз. По-късно детето започва да осеща своите ръце и крака, но не осъзнава колко са – затова рисува същия Аз, но с много крайници. Майката, виждайки такава рисунка, казва: „Това е слънце!“ – „Наистина ли? – учудва се детето – Еми добре, това е слънце“.
С времето Аз-ът предобива ръце и крака (дори пръсти), а малко по-късно и тяло. Обаче на рисунката цялото тяло все още може да е произволно разположено в пространството.
С течение на времето започват да се появяват скици на ландшафта и фигурата заема вертикална позиция, но тя все още не стои на земята, а все едно виси между земята и небето. И най-накрая настъпва моментът, когато крата докосват земята – тогава ние казваме, че детето е готово за училище.
За най-малките е добре приказките да се пеят. Когато детето рисува собствената си фигура в произволна ориентация, то все още се чувства сякаш летейки. Съответно и музиката за него все още не «слиза на земята». За малките деца ние използваме пентатоничесаката стълбица и се опитваме да не завършваме мелодията с ниските ноти. Мелодията все едно идва отнякъде и по същия начин си тръгва някъде нагоре, и продължава в пространството (това чувство е познато на професионалните музиканти – преди началото на пиесата те винаги чакат музиката «да дойде», – а след края – още малко, докато тя си «тръгне» – и чак след това започват аплодисментите). За малкото дете това е реалното преживяване. Музиката идва някаде отгоре и по същия начин си тръгва нагоре, към небето.
С годините пентатоническите песни все по-често завършват с долната нота, това съответства на онова време, когато детето вече чувства, че стои изправено на земята, а не лети в пространството. Като цяло пентатониката е богата на многобройни варианти и видове, защото в историята на човечеството това настроение на „левитация“ и на съпричастност с духовния свят действа много дълго.
За малките деца ние се стараем да пеем толкова високо, колкото е възможно – гласът на малкото дете е мек и висок, и ние несъзнателно започваме да имитираме техния глас, разговаряйки с тях. В кукления театър децата също говорят пискливо, озвучавайки кукли, защото това само по себе си произлиза от естественното им чувство. С годините гласът се понижава и същото може да се каже като се има предвид и за цялото човеческо развитие. Правих сравнение на нотите на детските песни от моето време и песните в съвременните песенни детски сбирки и открих, че като цяло едни и същи песни сега са записани на терца надолу. На нас ни е необходимо да се грижим за гласовете на децата и тинейджерите, важно е да не се понижават твърде рано – днес в повечето случаи това е свързано с тежката екологическата ситуация, замърсената храна, алкохола (дори има подобен израз «бирен бас») и т.н.
Ще се докоснем и до другия важен аспект. Понякога някои деца се опитват да пеят спокойните и пентатоническите песни звучно и като марш. Какво правя тогава? Мога да разкажа една история – да разкажа за едно гнездо, от което е изпаднало едно птиче, как внимателно го взимаме и го галим... Тогава всеки започва да пее тихо и меко. Не ми се налага да викам: « Не пей толкова звучно!», само е нужно да им предложа един образ.
В детската градина пред нас не стои задачата «да научим на музиката», а да сформираме способностите, които в последствие ще са полезни на детето. С основните музикални понятия запознаваме децата не чрез мисловната дейност, а чрез образите. Ние не им обясняваме, какво е форте, меццо-форте, пиано. Ние взимаме приказката за трите мечока и заедно преживяваме тези три качества, и едновременно качествата на различните бързини. Бащата-мечка говори бавно, звучно и ниско: «Кой е пил от моята чаша?», майката-мечка - в нормален темп, с нормален глас, а меченцето – бързо, високо и тихичко. Всичко, на което трябва да научим детето на тази възраст, трябва да се преподнася чрез образи. Тогава това ще бъде не зубрене на понятията, а абсолютно естественно живо обучение.
В съвременния свят има много шум – транспорт на улиците, асансьор, шумът в апартаменти заради голямото количество електрически прибори и т.д. Ние не харесваме този шум (никой няма да каже: «Колко хубаво шуми този хладилник!»), обаче ние се научихме да не го забелязваме, все едно си затваряме ушите. Обаче, когато се разболеем, всичките тези звуци започват да ни дразнят. А пък малките деца постоянно се намират в подобно състояние, те все още не са научени как да отхвърлят тези звуци. Ако ние със собственото си тяло започнем да усещаме това, което усеща детето, тогава ние ще започнем да разбираме какво да правим с него и как да го възпитаваме.
Малкото дете идва на този свят абсолютно открито, защото иска да го опознае. Постоянно изпитва интерес към нещата - трябва да му харесат, за да може да ги опознае. То трябва да общува със света, а не с неговите имитации – с жива музика, а не с плеер, например.
Когато за последен път бях в Америка, изненадващо беше колко много младежи вървейки по улицата правят странни движения, все едно танцуват. После разбрах, че те са със слушалки в ушите и всеки слуша нещо негово. Тяхното внимание беше абсолютно отдръпнато от външния свят. И въпреки че, в големия град е невъзможно да обръщаш внимание на всеки, когото виждаш и да поздравяваш всеки, когото срещаш, както го правят на село, ние все пак не трябва да се изключваме от това, което ни заобикаля. И когато се затваряме в собствения ни свят по този начин е много лесно да не забелязваме чуждите проблеми, да не забелязваме, например, бедните и хората с нужди, и да си мислим: «Това мен не ме касае, аз имам собствената музика в този живот». Обаче социалният живот е оркестър, а не соло. В оркестъра аз, естественно, трябва перфектно да свиря своята партитура, обаче трябва и да слушам другите: те имат собствени партитури, аз ги разбирам, и ние трябва да звучим заедно и красиво. Няма смисъл, ако само аз свиря перфектно, а другите не. Всичките трябва да свирят хубаво и аз се интересувам от това. Това е съвременния морал: аз не мога да бъда щастлив, ако само аз живея хубаво и красиво, а другите – не. Това не е заповед, а живо, свободно и естественно чувство: аз се чувствам добре, когато всичко около мен е добре, а не само аз съм добър. Ние трябва да се учим да слушаме тази хармония между моя живот и живота на другите. Ние, като цяло трябва да се учим да слушаме, а не да си затворяме ушите.
Спомням си как веднъж с децата в 1 клас в абсолютна тишина слушахме звуците на звънчето: всички бяха седнали в кръг със затворени очи и аз помолих всяко дете, което чуе звука на звънчето до него - да вдигне ръка, и тихо зазвънях. Децата седяха като омагьосани и ръцете се вдигаха една след друга в кръга – това беше невероятно. Те го преживяха като чудо: «Звънчето е дошло да каже «здравей!» на всеки»... В къщи толкова ентусиазирано разкаваха за това на родителите си, че когато те дойдоха в училище помолиха да им покажа този вълшебен звънец. Показах им го, те звъннаха няколко пъти, вдигнаха раменете и казаха: «Е ми, обикновен звънец». Слухът на възрастните вече е затворен за подобни неща, ние вече сме много далече от рая, в който живеят малките деца.
Следва!
Превод: Аня и Нана Мелконянц
Редакция: Д. Василева
Източник: http://dytynawaldorf.com.ua/articles-list/muzyka-v-zhizni-rebenka/