Глава 16
ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ИТА ВЕГМАН
Смъртта ѝ е била неочаквана. Понеже двама от нейните незаменими германски сътрудници – Ерих Кирхнер и Вернер Паче – били застрашени от изселване, тя заминава за Арлесхайм в неделя, 21 февруари 1943 г. На следващия ден отпразнува шестдесет и седмия си рожден ден заедно със сътрудниците и пациентите в клиниката. Фон Девентер пише:
По стар и хубав обичай децата от Зоненхоф й поднесоха първите пролетни цветя, които бяха набрали. Фрау Доктор обичаше да бъде заобиколена от "своите деца" и ги прегръщаше с голямата любов, която изпитваше към тях. Вечерта гледахме "Вълшебният остров" – оперна версия на "Бурята" на Шекспир. Фрау д-р Вегман наблюдаваше оживените движения на елементарния свят с огромен интерес и най-дълбока радост, а по време на някои сцени шепнеше в почти весело настроение: "Всичките са преживявания в Камалока".
Във вторник, 23 февруари, тя води преговори в Берн с д-р Сенти, началникът на полицията в Базел, отговарящ за външните работи, и успешно осигурява натурализация за Киршнер и Паче.
Тя се прибра вечерта уморена, но доволна. И сега човек имаше силното впечатление, че вътрешно я вълнуват съвсем други въпроси. Защото веднага след завръщането си тя започна странен разговор с няколко приятели, като отправяше към нас, в един почти Сократов маниер, въпроси, свързани с духовните връзки на различни индивиди с Рудолф Щайнер. Тя изслушваше внимателно отговорите ни и после изразяваше собствените си убеждения с най-голяма сериозност. На следващия ден [сряда, 24 февруари] и също в четвъртък рано сутринта се състояха многобройни отделни разговори. От време на време проличаваха известна умора и неспокойство, които не ни учудваха след напрежението от многодневното пътуване.
После в четвъртък сутринта тя внезапно се разболя, с висока температура: симптоми на тежък грип и остра невралгия, но без локализирани болки по останалите органи. От самото начало, обаче, болестта изглеждаше много сериозна. (Фон Девентер) 199
А Валтер докладва:
Наложи се веднага да си легне, както и медицинска намеса. Просто казано, отначало имаше силна сърдечна слабост, която, след първоначалната силна тревога, постепенно откликна на лечението. Но през деня се появи висока температура и тежко чувство на неразположеност, придружени от невралгични болки на различни места. Това бяха симптоми на тежко грипно заболяване. Поради това състоянието ѝ от самото начало беше много тревожно, особено защото сърцето се нуждаеше от сериозно лечение и непрекъсната подкрепа. Но в началото нямаше локализирано органично заболяване.
И фон Девентер:
Хвърляйки поглед назад, можем да видим как първият признак се появи под формата на разговор през първата вечер на болестта ѝ. Спокойна и уравновесена, фрау д-р Вегман говори за трагичните събития, възникнали след смъртта на Рудолф Щайнер и причинили ѝ толкова много страдания с предизвикването на разкола в единното жизнено дело на Рудолф Щайнер. Имайки предвид сегашните събития, тя неотдавна била успяла да превърне всичко преживяно в ясно познание и предприела стъпките, които все още са можели да бъдат предприети в този живот, и които от своя страна да отворят пътя за бъдеща съвместна работа. Тя изцяло приемаше случилото се, а именно свободата на собствената си работа и дейност. Говорейки за стъпките, които е предприела, тя ни най-малко не мислеше за външно примирение, а желаеше само по-човечни обстоятелства в бъдещето, във връзка с настоящата ситуация в света. След тази вечер тя повече не говори за тези неща. Съзнанието ѝ се разшири из широките пространства.
Сега тя започна да разбира истинската същност на времето и пространството, тъй като се бе отделила отчасти от физическото тяло. През последните месеци тя бе работила много по тези теми и сега ни представяше с огромен ентусиазъм сякаш най-абстрактните философски понятия. Сега продължаваше да работи по това вътрешно и каза радостно: „Да можеше само да видиш тази реалност!“
Същия ден Хилма Валтер е повикана да дойде от Аскона в Арлесхайм. Отсега- нататък двете лекарки поемат грижите за нея в дървената къща на Вегман, като Валтер поема нощната смяна. Валтер пише:
Д-р Вегман осъзнаваше сериозността на настоящото й заболяване. Тя, както и хората около нея, чувстваха, че тази болест отново се явява като повратна точка в живота й, и че в най-добрия случай я чака дълъг възстановителен период. Но Д-р Вегман посрещна болестта напълно обективно, като казваше по най-различни начини, че страда от вид заболяване, което не може вече да се определели напълно чрез обичайните симптоми. Тя посочи факта, че сега и в бъдеще можем да очакваме все повече появата на нови видове болести, като последствие от военния период. Всичките необходими медицински грижи, от които се нуждаеше, бяха приемани с нейното пълно съгласие и подкрепа, и всичката оказана помощ се приемаше с огромна благодарност. Тя се чувстваше много закрилена в клиниката си и се изказваше с радостно задоволство за благословената работа в клиниката. Едновременно с това, нейният загрижен и внимателен поглед се спираше върху заобикалящите я хора. И, доколкото състоянието й позволяваше, искаше да чуе новините за войната. В такива моменти човек можеше да получи известна идея за това, до каква степен нейната съдба бе преплетена с цялата обща съдба на човечеството.
И фон Девентер:
През първите няколко дни д-р Вегман редовно питаше за новини от войната. По това време в Харковската котловина напред-назад бушуваха сражения. Тя беше много притеснена, че Русия може да пренесе болшевизма чак до Централна Европа.
Валтер:
В други случаи някои кратки коментари ни показваха до каква степен бяха налице и други състояния на съзнанието. От време на време тя говореше за това как била потопена в реални преживявания за пространството и времето; също така понякога говореше за някои затруднения, които е срещала при търсенето на мост от свръхсетивното към сетивния опит. От физическа гледна точка това бяха признаци на сериозно състояние на отделяне или "разхлабване" от тялото.
Фон Девентер:
Високата температура продължи четири дни [до неделя, 28 февруари]. Състоянието ѝ продължаваше да се колебае. Въпреки че сърцето беше много слабо, все още можехме да се надяваме, че тя ще се пребори с болестта. След това се появиха тежки усложнения в различни органи, които отново частично се подобриха. Например, нощта между понеделник и вторник беше много задоволителна; а за един час рано сутринта във вторник изглеждаше, че кризата е отминала. Фрау Доктор обаче ни предупреди да не проявяваме прекален оптимизъм и многократно повтори: "Решението все още не е взето". Скоро след това отново настъпи спад и сега сърцето ѝ започна да отказва. Въпреки всичките ни усилия слабостта се засилваше, особено от сряда следобед нататък, а раздялата с физическото ѝ тяло продължаваше с бързи темпове. Никаква медицинска намеса или лекарство нямаха вече ни най-малък ефект, а фрау Доктор, която заедно с нас следеше хода на болестта си с образцова обективност и желание да помогне, сама изрече тежките думи: "Безполезно е: вече нищо не помага.“
Валтер:
И на третия ден [събота, 27 февруари] възникна усложнение в белите дробове, което на свой ред натовари сърцето. Но още на следващия ден тази опасност сякаш беше отминала. След една сравнително добра нощ, сутринта на шестия ден от болестта [вторник, 2 март], състоянието ѝ изглеждаше дори подобрено, а температурата спадна, което ни вдъхна голяма надежда. И д-р Вегман с благодарност щеше да приеме съдбата на своето оздравяване, защото и тя, и ние вярвахме, че има още много да се прави.
Но скоро последваха нови кризи, една след друга, и все по-рядко реагираха на медицинска намеса. Но и това тя приемаше смирено, готова за всичко, което можеше да се случи. Всяка нова криза водеше до намаляване на физическите ѝ сили. Но въпреки това тя с удоволствие изслушваше новините, които приятелите й съобщаваха, и поздравленията, които й изпращаха.
Фон Девентер:
Позитивизмът, с който тя многократно търсеше възможности за победа на духа дори при най-отчайващите ситуации на земята, си личи от различни нейни коментари, като например: “Винаги се оглеждам за хора, които все още са отворени за духовни вдъхновения и които в същото време заемат такива позиции, на които други да ги слушат.” След това, изпълнена с чувство за хумор, тя разказа няколко свои сънища, които са свързани с това търсене. Например: апатичен човек седи пред пишеща машина, доста скучно и безжизнено. Той натиска мрачно клавишите един подир друг. Зад него се чува диктуващ глас. Гласът става все по-настойчив и го подтиква да полага все по-големи усилия. Постепенно апатичният човек започва да се пробужда, да пише с все по-голяма скорост, докато накрая завършва работата си с огромно желание и ентусиазъм. Тогава гласът зад гърба му замлъква... И следват други, много по-драматични, често прекрасни образи. Докато ги разказваше, въпреки че на лицето ѝ беше изписана болка, фрау д-р Вегман каза: "Ах, ако всичко не беше толкова трагично, как щяхме да се посмеем заедно!”
Такива часове, когато душата й бе силно съсредоточена върху света и бъдещето, бяха последвани от други, в които човек имаше чувството, че тя гледа изцяло навътре, а вероятно и назад към земния си живот. С одухотворена усмивка тя говореше сякаш на себе си: “Колко бе красиво!”
Валтер:
Настъпи последната вечер [сряда, 3 март]. Късно вечерта се появи последна възможност да се говори за докладите от Аскона и да се предадат топлите поздрави и пожелания от приятелите там. Но те бяха приети със съзнанието, че скоро ще настъпи времето да се оттегли от земния план. Човек можеше да долови това от начина и неотложността на желанието ѝ да изпрати поздрави на всички приятели. Няколко пъти тя повтори това: на всички, на всички... В същото време мислите ѝ летяха навсякъде, към всички, които са ѝ били близки в живота, макар че вече нямаше достатъчно сили да назове всеки от тях. Но изглеждаше силно облекчена, че сме разбрали смисъла на молбата ѝ.
След това настана нощ; и последваха незабравими часове за онези, които бяха допуснати да станат свидетели на това. Външно цареше голямо спокойствие и пълен мир. Сред приятелите, на които бяха поверени грижите за нея, все още имаше надежда, която обаче все повече избледняваше.
Но с приближаването на утрото чувствахме, че часът на раздялата е съвсем близо. Отново възникна въпросът, който от човешка гледна точка беше съвсем разбираем: “Фрау доктор, не можете ли да останете с нас?” И отговорът, даден без колебание. “Защо да не може?” Тези думи бяха наситени с любов и доброта, но и с утеха, защото идваха от увереността, че смъртта не означава раздяла, и че приятелите, които остават след нея, ще продължат да бъдат свързани с нея духом.
Фон Девентер го преживява така:
Когато за нас настъпиха трудните часове, когато вече трябваше да приемем КОЕ решение бе взето, от устните на един от нас [фон Девентер] се откъсна въпросът: “Фрау доктор, НЕ МОЖЕТЕ ЛИ да останете с нас?” Отговорът дойде тихо, почти с удивление: “Защо да не може?” Мисля, че това бяха последните думи, които изрече. Духът и бе вече активен в други сфери на дейност и волята й, която тъй дълго бе окована, започна да се разгръща с могъща сила. Въпреки цялата болка от земната загуба, ние можехме да проследим този процес. И постепенно се появи увереността, че нейното духовно същество ще продължи да бъде свързано със земната работа, като помага и посредничи, доколкото душите ни са отворени за това...
Позволете ми да завърша с един образ, който д-р Вегман често описваше на приятелите си през последните месеци от живота си. Фрау Доктор се виждаше как върви самотна по далечни пътеки, придружена най-много от едно-единствено човешко същество, посещава приятелите си, провиква се от един към друг и шепне в ушите им: "Съществува духовен свят и Рудолф Щайнер работи активно там".
Хилма Валтер:
Така Ита Вегман ни напусна сутринта на 4 март, малко преди 10 часа [9,55 ч.]. Денят беше започнал ясно и лъчезарно. Над цялата природа се разстилаше неописуема магия. Сякаш природата се радваше да посрещне заминаващата си душа; а после сякаш с нарастващата слава на изгряващото пролетно слънце заминаващата, скъпоценна душа вече се обръщаше назад, за да ни огрее с любов от духа. Навсякъде се усещаше тържествено и свещено настроение, като поддържаща сила, сега, когато беше дошло времето да започнем да развиваме и подхранваме великото, всеобхватно дело на д-р Вегман.
Превод: Ати Петрова