
ПЪТИЩА ЗА БЯГСТВО
Анорексия, психопатично поведение, пристрастявания
В Глава 12 говорихме за явлението “бягство” при аза, който се опитва да избяга от инкарнацията. Сега ще обсъдим трите обичайни “изхода за бягство”, които са свързани с отказa от “земно узряване”, както Рудолф Щайнер нарича пубертета.
- Отдръпването назад през вратата на раждането, което се проявява при анорексия нервоза.
- Бягството в псевдо-зрялост, водещо до агресивността на психопатичното поведение или пък към изключителни трудности в образованието.
- Бягство в екстаза, в екскарнацията, с помощта на алкохол и наркотици, което води до пристрастяване - едно екскарниране, което, в крайните си стадии, води до забравяне, че въобще сме се инкарнирали на Земята и цялата съпротива, която тя ни предлага.
Всичките три прояви водят до самоунищожение. По същество, те са аспекти на духовния нихилизъм, който преобладава в културата на съзнателната душа.
Във времето, когато развиваме съзнателната душа, доброто се създава при сблъсъците ни със злото. Всъщност, тук имаме работа с типични за нашето съвремие синдроми. Тези, които – по каквато и да е причина – са поели по тези пътища, са първите жертви на началните сблъсъци за развитието на съзнателната душа.
Общи аспекти
Отправната ни точка ще бъде гледището, развито от Рудолф Щайнер, относно инкарнационния път на човека, за който вече споменахме в Глава 9, и за което се говори в лекциите на Рудолф Щайнер, изнесени в Хага, по повод основаването на Антропософското общество в Холандия на 18 ноември, 1923г. В тези лекции Рудолф Щайнер описва пътя, който изминава човешкият дух, между две инкарнации: след смъртта, той преминава през планетарните сфери – от Луната до Сатурн и после обратно, от Сатурн до Лунната сфера.(1)
Тук трябва да отбележим следното, относно преминаването през планетарните сфери:
1. Навлизането във всяка следваща планетарна сфера представлява разширяване на човешкия аз, който влиза в съприкосновение с едно ново качество, което напълно прониква в него. Всяко разширение означава същевременно по-нататъшно разреждане на аза и намаляваща концентрация на азово съзнание. Единствено тези индивиди, които тук на земята са успели вече да придобият представа за духовни идеи, могат да запазят съзнанието си за своя аз, след смъртта. Останалите минават през тези сфери в сънно състояние.
2. Планетарните сфери, които често си представяме, и са обрисувани като концентрични кръгове, в действителност не са отделени пространствено един от друг, а проникват един в друг – всяка следваща сфера включва всички предишни. Тук става въпрос по-скоро за едно качествено различие между разновидни принципи. В даден момент азът постига зрелостта, необходима за усещането на тези принципи. В духовния свят не се изправяме пред качествата на планетите, (които всъщност са висши йерархични същества), а стоим вътре в тях и изпитваме тяхната дейност вътре в себе си, точно както тук на Земята изпитваме вътрешно чувствата на радост и тъга, и други подобни, и можем да правим качествена разлика между тях.
След смъртта, ние живеем три дни в етерното си тяло - носител на картините на паметта. Там преглеждаме тези картини във вид на “панорама на живота”, която се разстила около нас. След приключването на този преглед, ние се оттегляме от етерното тяло. И също както когато напуснем физическото тяло, то постепенно се разтваря в земните вещества, така и изоставеното етерно тяло се разтваря в заобикалящия го етерен свят. Но онези етерни форми (мисли, чувства, волеви импулси), формирани в резултат от абстрактни материалистически идеи, чувства и волеви импулси - и поради това чужди на космическия етерен свят – само те не се разтварят. Подобно на синтетическите пластмаси, които биват отхвърлени от земята, която не ги разгражда, така и мисловните форми, чужди на космоса, биват отхвърлени. Те остават в етерния свят, неразградени.
Но, както бе споменато по-горе, мислите, чувствата и волевите импулси са етерно-астрални същества, създадени от човека. Те запазват връзката със своя създател и след смъртта. При инкарнирането ни в следващия си живот ние отново се срещаме с тези елементарни същества, създадени от самите нас, стига да не са били разградени. Те се закачат за нас и ние ги усещаме като обезпокоителни усещания. Те са един от аспектите на нашия двойник, както бе описано в Глава 8.
След като се освободи от етерното си тяло, човекът отново преживява изминалия живот, сега вече в астралния свят, в сферата под Луната. Той изпитва въздействието, което са оказали думите и делата му върху другите хора. След този период, прекаран в камалока, започва по-нататъшното му освобождаване от земната инкарнация. Това става чрез отстраняването на онези конкретни умения, които е получил в началото на инкарнацията си по пътя надолу към земята. Но той не връща това, което му е било дадено, точно в същия вид. Тук можем да използваме притчата за стопанина, който дал на всеки от слугите си по една пара, с която да работят по време на неговото отсъствие. Само слугата, който върнал парата с лихва, т.е. увеличена, бил одобрен от господаря си! Нашите морални постъпки, топли и благородни чувства, и духовните ни мисли, са лихвата, която връщаме на висшите йерархии като плод на земните ни усилия.
Преминавайки през сферите на Луната, Меркурий, Венера, Слънцето, Марс, Юпитер и Сатурн ние отделяме от себе си множество душевни качества. Но този процес на отделяне започва още докато сме живи. От мига на раждането ние започваме да умираме, като във втората половина на живота този процес на умиране нараства. През първата половина на живота все още преобладават жизнените процеси, които сме получили по време на сгъстяването на нашата същност в периода на устрема към новата инкарнация. Отначало те работят в тялото. Но, благодарение на процесите на умиране, в процеса на освобождаването ни от земята, ние успяваме да открием един духовен живот.
Вече подчертахме и сега ще го повторим най-категорично: Преминаването през различните сфери не е път през отделни области, а едно “разширение и оредяване” на душевно-духовната същност на човека. Това постепенно разширение, последвано от свиването по време на инкарнация, е като едно велико космическо сърцебиене: първо диастола – разширяването в сатурновата сфера, чак до границата на душевните качества, а после систола – свиването при навлизането в тялото, на Земята.
Нека се опитаме да определим инкарнационните и екскарнационните планетарни качества със земни понятия. Тези понятия не бива да се ползват като определения, а като подход към разбирането на качествените душевни светове, в които можем да се потопим чрез изучаване, художествени занимания и целенасочени дейности (например с евритмия). Тогава тези качества придобиват все по-ясен смисъл и започват да оживяват пред нас. (За изчерпателна характеристика на седемте планетарни качества можем да се обърнем към Глава 9, в Част първа на тази книга.)
Предложеният схематичен обзор на инкарнирането и екскарнирането цели да даде на читателя една начална представа за качествата, които действат в нас. Когато са в равновесие и действат по здравословен начин, ние не ги осъзнаваме. Но веднага щом се наруши балансът между тях и те започнат да действат едностранчиво (прекалено силно или прекалено слабо), от това възникват конкретни синдроми.
В най-отдалечената точка между две инкарнации, наречена от Рудолф Щайнер “световния полунощен час”, намираща се на крайната граница на сферата на Сатурн, азът вече е отделил от себе си всички земни душевни качества и, с помощта на йерархиите, ги е преобразувал в способности за новия си живот през следващата инкарнация. Също както растението, което завършва годишния си цикъл с образуването на семена, които сега са началната точка на новия годишен цикъл, така и азът, по време на престоя си в сферата на световния полунощен час, носи вече в себе си семената за следващия живот.
В процеса на свиване на път към следващата инкарнация, това семе, носител на индивидуалната карма, дава възможност на аза да сформира конкретното астрално-душевно тяло за предстоящия живот, по време на прехода си през планетарните сфери. Световният полунощен час е, до известна степен, противообраза на средата на земния живот. Този важен момент, настъпващ на около 35 години, е бил усещан от много поети като една повратна точка. Данте, в своята Божествена комедия и Гьоте във Фауст, започват потока от драматични събития от момента, когато инкарнационните сили се изчерпват и трябва да се открие нов импулс за втората – екскарнационната – половина на живота. Данте го е преживял сякаш се е изгубил в тъмна гора. Фауст е отчаян и дори иска да сложи край на живота си. За постигането на една смислена втора половина на живота е необходима нова решителност. По същия начин, по време на световния полунощен час, на аза му е нужна нова решителност, за да започне новата инкарнация.
Това, което се случва тогава е следното: В момента когато азът е изправен и стои сам, като духовно същество, Луцифер се обръща към него и му казва, че няма нужда да се връща обратно, че степента на развитие, която е вече достигнал, му позволява да остане в царството на Луцифер като духовно същество. Никой не би могъл да устои на това изкушение, ако в същия момент висшите йерархии не разкриеха пред човешкия аз формата (Gestalt), която един ден човек ще трябва да постигне.
Тогава азът приема и носи в себе си, като “духовно семе”, спомена за този космически човек. Несъответствието между космическия човек и собствената индивидуалност на аза, поражда решимостта на аза да търси нова инкарнация, за да може, чрез усилена борба, да се доближи с още една крачка до този идеал.
В срещата с Големия пазач, по пътя на северните мистерии, виждаме отражение на срещата с космическия идеал за човечеството. Споменът за този момент е проблеснал и при поета Шилер, когато заявява, че във всеки човек живее идеалният човек – да наподобим този идеален човек се превръща все повече в най-възвишената задача в живота ни.
По пътя си към нова инкарнация, азът носи в себе си това духовно семе, което е нещо като “творчески зародиш на паметта”. Този творчески принцип участва във формирането на човешкия зародиш, както и в наследствеността, и оказва своето влияние върху борбата, която представлява биографията ни като “форма във времето”. Той действа в нашата воля като творческа сила по жизнения ни път. До 28 годишна възраст ние можем да се свързваме вътрешно с тази сила.
Ако, поради кармични причини, решението да се инкарнираме отново, което се взима по време на световния полунощен час, не е било взето “от все сърце” и човешкото същество после продължи да се отдръпва от инкарнацията, тогава, с настъпването на зрелостта, могат да се появят всякакъв род нарушения. Следва описание на няколко подобни инкарнационни нарушения.
Сатурн: памет Сатурн: саможертва
Духовното семе стига Възкръсване посредством
до мъртвия образ на скелета духовно развитие
Юпитер: мислене Юпитер: одушевяване (ensoulment)
Моделирането на органите Жестът като форма на
с красота на изразяване
Марс: говор Марс: подредба
Движеща сила Закони в музиката
Хармония и дисхармония
Слънце: сърдечна топлота Слънце: стремеж
Утвърждаване на инкарнацията Духовно стремление в
утвърждаване на екскарнацията
Венера: грижа Венера: разграничаване
Обгръщане Избор на приятели
Вътрешно захранване на клетките (Избор на екскреция)
Меркурий: подвижност Меркурий: лични срещи
Флуидна дейност (Конкретни хормонални функции)
Произволност
Луна: консерватизъм Луна: интелигентност
Разделение на клетките (Диференциация на централната
Сексуалност нервна система)
Започващо от раждането Действащо до 28-та годишнина
Земя: съпротивление
Води до опит
В горната схема отново характеризираме с по няколко думи (по-подробна характеризация можете да намерите в Глава 9) планетарните качества, през които човекът преминава между две инкарнации – веднъж при “издишване” и веднъж при “вдишване”. От диаграмата става ясно, че низходящата крива представлява живота ни преди раждането, докато възходящата крива представлява живота ни след смъртта, но започва още от раждането и започва да преобладава във втората половина на живота.
Съвременната ни материалистична култура е голямо препятствие по пътя на инкарниране и екскарниране. Материализмът иска да признае само най-долната фаза – живота на земята. На все повече души им липсва силата за преодоляване на това допълнително съпротивление, за да могат да постигнат а) пълно инкарниране, и б) реализация на духовното съществувание.
Анорексия нервоза
Откакто материализмът проби, в средата на миналия (19-ти) век, все по-често срещаме синдрома анорексия нервоза, определена като едно от психо-соматичните заболявания. В периода от преди 1850г. има данни само за броени случаи, но в последствие те зачестяват, особено през последните няколко десетилетия. Почти всички знаят за такива случаи сред познатите си, или поне са чували за това.
Това заболяване е рядко сред момчетата – то е типично заболяване по време на женския пубертет.
Обикновено тези момичета се развиват нормално, без забележими проблеми, до 12-годишна възраст. Още с първите признаци на пубертета вече настъпва физическа промяна. Тази промяна се проявява като илюзорни представи за тялото, което се усеща като прекалено дебело или прекалено тежко. Тези илюзорни представи са мотивацията за използване на лечения за намаляване на теглото.
Първият симптом на заболяването обикновено е физически. След започване на менструацията, тя изведнъж спира. Появява се вътрешно неспокойствие, което се проявява във вършене на хаотични дейности без определени цели, както и в отказ от храна. Комбинацията от неспокойствие и отказ от хранене води до сериозна загуба на тегло и връщане към един детински външен вид. Много скоро всичко започва да се върти около храната. Храната се отказва, а в определени моменти се лапа, най-вече тайно през нощта, но веднага след това пак се повръща. Четат се най-вече готварски книги. Често се приготвят деликатеси и то с много труд, предлагат се на другите, но пациентът не вкусва нищо.
С усилването на слабеенето кожата става суха и студена. Ръцете и краката имат синкав вид и на пипане са като дървени. Човек очаква тези пациенти да се разболеят, но напротив – те въобще не се чувстват болни. Те вървят и тичат на дълги разстояния, защото искат да се отърват от това, което са изяли. Също така ползват ослабителни, но тайно. Когато това им се забрани, те знаят как да се снабдят с тях със същата изобретателност като пристрастените към хероин, които успяват да се снабдят с наркотици.
Нарушава се хормоналният баланс, а в резултат от повръщането и ослабителните е възможно да се получи и недостатъчност на соли. Иначе, тези пациенти рядко страдат от остри инфекциозни болести. Пикът на болестта настъпва между 13-18г., но частични симптоми могат да продължат да съществуват дълго след това. Ако, въпреки всички предпазни мерки, теглото на пациентите падне под критичната точка, те трябва да бъдат хоспитализирани, иначе могат да гладуват до смърт.
Съвременната психология търси причините за това заболяване в семейните условия (доминираща майка, слаб баща – или обратното; прекалено силен натиск в детството да бъдат отличници, и т.н.). Това не е достатъчна база за разгръщане на терапия, а и често води до развитието на чувство на вина у родителите – обикновено без основание, пък и подобни чувства на вина често имат негативен ефект. Донякъде се възприема и възгледа, че заболяването е свързано с отдръпване от живота, а оттам анорексия нервоза се възприема като резултат от криза на съзряването. От тази гледна точка индивидуалната терапия сякаш изглежда възможна.
Ако разгледаме този синдром в светлината на изложеното по-горе в тази книга, ще трябва да търсим причините доста по-надълбоко: в собствената воля за инкарниране на пациента.
Ако отново погледнем диаграмата, ще забележим, че в момента когато инкарнацията достига точката на най-дълбоко свързване със земната действителност, се получава едно отдръпване, последвано от едно оттегляне от посоката на инкарнация, и това става постепенно – стъпка по стъпка.
В своите педагогически лекции, Рудолф Щайнер винаги е говорил за пубертета като за едно “земно узряване”. Това е моментът, когато, със собственото си душевно същество, човек влиза в пълна конфронтация със земята посредством астралното тяло. С настъпването на земното узряване, пациентът с анорексия се отдръпва назад, стъпка по стъпка. Всяка следваща стъпка води до нови симптоми на синдрома. Как да си обясним това?
През първите 14 години се полагат основите за различните ни функции, но все още не сме ги поставили на изпитание, за да видим дали ще устоят на зрелия живот. На 12 години инкарнацията е напреднала достатъчно, за да се активира в тялото лунната сфера и да започне менструацията.
Това е моментът, когато започва отдръпването. Менструацията спира (отдръпване от Луната). Вътрешната физическа подвижност на детето изчезва и бива заместена с ригидни фикс идеи и действия, които често нямат никакъв смисъл и дори могат да целят самоунищожение (Меркурий). Храната предизвиква отвращение, всяка храна е като тежка буца в стомаха. Но най-вече имаме спад на вътрешното клетъчно захранване. Тъканите стават твърди и жилави, а кожата се лющи (Венера).
Слънчевата сърдечност на детето изчезва, заместена от отблъскващо, грубо поведение, което се прикрива с бързо и многословно говорене, без зачитане на другите. Кръвообръщението отслабва, кожата и крайниците стават синкави и студени (Слънце). Говоренето и действията са безлични, хаотични, безцелни и с много повторения, сведени до няколко маниеризма и схеми (Марс). Пластичността на тялото изчезва и децата буквално са “кожа и кости”. Лицето се превръща в скелетообразна маска, израженията сковани (Юпитер). И най-накрая, всички действия се въртят около смъртта, без пациентите да си дават сметка какво правят. До самия край те постоянно отричат каквото и да било да не е наред с тях (Сатурн).
Като разберем връзката между тези неща, веднага става ясно колко опасна е тази болест. Тогава вече виждаме, че единствената възможна терапия е да окуражим пациента да се научи да приема факта, че се превръща в зрял човек, както и да приеме последствията, а именно – да живее със земните трудности. Следователно, терапията ще има за цел заздравяването на волята за инкарниране и постепенното възвръщане на инкарнационните качества. Това може да бъде подкрепено най-вече с лечебна евритмия и терапия с метали.
Инкарнационните качества, обаче, няма да бъдат приети за продължително време, ако едновременно с това пациентът не успее да открие своето отношение и към екскарнационните качества, които се намират от дясната страна на схемата. Интелектът трябва да бъде насочен към един подновен интерес към четенето – например биографии, които след това да бъдат обсъдени с терапевта. Ако не можем да убедим пациентите да четат, тогава терапевтът ще трябва да им разказва, отначало накратко, понеже трудно си задържат вниманието. За стимулиране на интереса можем да разговаряме за природата и за хората. Наистина, най-важното е да запалим отново интереса им. (Луна).
Второто нещо е внимателно да се упражняват да се срещат с други хора – по време на разговор, разходки или докато слушат музика. (Меркурий).
Третата стъпка е да се научат да си създават приятелства, като подбират приятелите си и на всяко приятелство се придава собствен характер. Топлите приятелства са особено важни. Ако някой пациент наистина се влюби, можем да считаме това за крачка напред. Обаче, надали наистина ще се влюби така, че животът му да бъде изцяло променен. Най-много това да придобие форма на донякъде принудени и не особено топли чувства. (Венера).
Следва развиването на духовните Слънчеви качества – да се изпълни с ентусиазъм за нещо и то да не е егоистично или егоцентрично. Това е наистина трудно, защото пациентите с анорексия са крайно егоцентрични. Това е най-трудното, но то представлява и ядрото на терапията.
Марсовите качества ще трябва да бъдат завоювани чрез създаването на ред в поставените цели. Отново и отново хаотичните действия ще се налагат. Важно е да се упражняват в свирене на инструмент, да се научат да рисуват или рисуват внимателно. Постигането на резултати тук е от особено значение. Ако човекът успее да усвои няколко от тези качества, едновременно с това спонтанно ще се промени и качеството на собствения му израз.
За упражняването на одушевен жест нищо не може да се сравни с евритмията и лечебната евритмия. Отначало ще бъде необходима лечебна евритмия, последвана от групова евритмия, при която се практикува одушевено движение заедно с други хора (Юпитер).
И най-накрая, влечението към смъртта, с което несъзнателно е пропита анорексията, ще трябва да бъде превърнато във воля за живот и стремеж за поемане на задачи, при които се изисква жертвеност (Сатурн). Когато пациентът, страдащ от анорексия, успее да направи истинска жертва (т.е., не насила или по принуда, за пред другите, само за да се замаскира липсата на участие на самия пациент), тогава пациентът вече е направил сериозен напредък в посока оздравяване. Тогава има шанс да се приеме живота. А това е целта на терапията.
Защо анорексията води и пациенти и терапевти до отчаяние? Защото именно приемането на живота е това, което се отрича – поради дълбоки кармични причини. Терапевтът би могъл да добие представа за естеството на подобна карма само след като се е срещнал с аза на пациента. Трябва да се въздържаме от всякакви спекулации. Тук помага единствено дълбокото чувство на съпричастност и истинска любов към човешкото същество в пациента.
Пациентите, страдащи от анорексия, изискват невероятнa всеотдайност. Може да се наложи да жертваме години от живота си, за да можем да придружим друго човешко същество, което се отдръпва от зрелостта в ерата на съзнателната душа. Това висше сатурново качество: утвърдителното отношение към живота чрез жертвата ни за друг човек, трябва да бъде изживяно, преди да може да бъде пробудено в пациента. Самите ние трябва да станем достойни за доверие, чрез собствената ни жертва за детето!
Терапията на тежката анорексия изисква постоянното присъствие на друг човек, който да отложи своите цели в живота, поне за няколко години. Понеже това много рядко е възможно, затова виждаме толкова голям брой частични или половинчати изцеления. В годините след това наблюдаваме постоянни рецидиви, наред с натрапливо поведение и трудности в общуването с хората.
Много млади хора справедливо се оплакват, че заради безработицата няма как да намерят жизнени задачи, които да са изпълнени със смисъл. Но ето, че тук можем да открием една смислена задача: да споделим с подобен пациент радостите и мъките си в продължение на няколко години, за да послужат за пример за това как може да се приеме живота.
Същото важи принципно и при момчетата, страдащи от анорексия.
Психопатично поведение
Да разгледаме сега огледалния образ на анорексията при момичетата: психопатичното поведение при момчетата.
Веднъж Рудолф Щайнер казва, че ако изберем една средна величина за степента на инкарнация за човечеството като цяло, то жените ще бъдат над тази средна величина, а мъжете – под нея. С други думи, жените не се инкарнират докрай, докато мъжете се инкарнират прекалено надълбоко. Резултатът от това може да се чуе по време на пубертета: гласовете на момчетата стават с една октава по-ниски.
При момичетата, нарушението в инкарнационния процес приема формата на отдръпване назад от земното узряване (връщане към периода преди раждането, “умиране” обратно през портата на раждането, така да се каже). При момчетата, обикновено става въпрос за прескачане на периода, когато се приема съпротивлението, което ни предлага земното узряване, и преминаване към зрелостта прекалено рано. Тогава липсва междинната стъпка – юношеството,- както и коригиращия ефект на опита от професионалния живот.
И тук пак ще проследим систематично пътя на прекалено ранната екскарнация и ще разгледаме как планетарните характеристики се проявяват карикатурно, веднага щом се заобиколят съпротивленията в живота. Защото екскарнационните сили представляват метаморфозирали инкарнационни сили, които са преминали вече през съпротивлението, придаващо смисъл на живота, и вече са на път да бъдат трансформирани за следващия живот. С други думи, започваме да умираме веднага щом се родим. Този процес на умиране се усилва с възрастта. Това, което става с въпросните юноши, е трагедия – те не преживяват тази метаморфоза и в резултат на това инкарнационните качества започват да въздействат негативно.
Как изглежда отстрани феноменът, наречен психопатично поведение?
Юношите на 16 или повече години, понякога все още в училище, но много често вече напуснали, без редовна работа (по избор или не), търсят изход от скуката. Те търсят всякакви ситуации, при които има шанс да се изпита нещо емоционално – дори, ако трябва, ще си ги създадат сами. Формират се групи или банди и когато са заедно вдигат много шум с мотоциклети и коли, или пък търсят места, където стават или могат да бъдат провокирани сбивания. Държат се нахакано, правят се на “мачо” с облеклото и поведението си, хващат се с момичета, отдават се на необуздан секс, алкохол, наркотици и висока музика, и са винаги “против” всичко – следвайки примера или на други хора, или на медиите. От “гневните млади мъже” и “младите турци” в началото на века до “Хелс Енджълс” (“Hell’s Angels”) в наше време, картинката е една и съща, само целите им и остротата на реакциите са се променили.
От физическа гледна точка, това е една особено добре инкарнирала се група: здрави, силни, невероятно сръчни с техника и електроника, будни, интелигентни. Но, от друга страна, те са емоционално нестабилни, изпадащи ту в апатия, ту в хиперактивност, идеализъм или разочарование, и навсякъде търсят и намират изкупителни жертви за собствената си мизерия. Говорят самонадеяно и нахакано, но в доверителен разговор се наблюдава едно кълбо от страдание.
Създава се впечатлението, че тук имаме работа с личности, които са над средното ниво, нетърпеливи да навлязат в живота, но с липса на задръжки и боящи се от онзи вид съпротивление, което дава смисъл на настоящата земна инкарнация. Ето защо в разговор постоянно използват думи като “няма смисъл” и “безполезно е”. От това проличава безуспешното им търсене на ценности и смисъл, дори и никога да не си го признаят.
Срещаме този феномен под най-различна форма – от градски “банди”, които се пръкват навсякъде, където има възможност да се борят с властите, до безскрупулни терористи, които не се спират пред систематично планирани убийства. Връзката с политически цели предлага една привидна легитимност на този стил на живот. Много от политическите терористи са били интелигентни студенти, както и много от членовете на групата Баадер-Майнхоф (Baader-Meinhof). Червените бригади в Италия и ИРА в Ирландия също трябва да бъдат разглеждани в тази светлина.
Разликата от нормалните, смели борци за свобода, се състои в тънкото разграничаване между истинската жертва в името на един идеал и фанатизма на хора със слаб аз, които са роби на собствения си фанатизъм. В рамките на по-големи групировки намираме най-различни оттенъци на тези две крайности, разбира се. Истинските идеалисти, обаче, в крайна сметка обикновено биват надвикани от “болните” фанатици, така че в края на краищата остават само последните.
Ако сте наблюдавали отблизо студентското възстание от края на 60-те години, щяхте и там да видите двете групи в действие. Но през 70-те години те се разформироваха.
Ако сега погледнем схемата, ще забележим следното:
Лунните сили се появяват рано: ранно сексуално равитие, а при момчетата има признаци и за ранно умствено развитие. Последното се изразява в софистика, псевдо-философски аргументи, както и речник, състоящ се най-вече от марксистки или новомарксистски жаргон. Но това си остава на ниво приказки и нищо повече.
Ще видим, че всичките качества по кривата на инкарнационното развитие се появяват в извратен вид, а всички качества по екскарнационната крива се появяват прекалено рано и загрубяват. Така, например, лунните функции се развиват прекалено рано и се проявяват в необуздана сексуалност. Интелигентността е налице, но не се използва за самостоятелно мислене. Вместо това, просто се цели огледално подражание на това, което в момента е модерно в обкръжението или в медиите.
Инкарнационната функция на Меркурий приема формата на редуващи се апатия с внезапни изблици на активност. Липсват истинските човешки отношения. Те са заместени с псевдо-отношения под формата на образуване на банди.
Силите на Венера като цяло са слаби и понякога се проявяват в инфантилна форма, като например в носенето на талисмани. Също така се забелязва в грижите за някои неща като мотоциклети. Инстинктът за хранене е добре развит. Екскарнационните сили на Венера в областта на психиката – избора на приятели – са извратени в единственото, което им остава - привързаността към групата, за която най-често се държат като удавник за сламка.
Слънчевото инкарнационно качество присъства физически под формата на свръхизобилие на жизнени сили. Но екскарнационните слънчеви сили – волята да се живее духовно – са недоразвити и се изразяват единствено в протестни акции, продиктувани от модата на деня. Също като модата, те могат да се променят бързо. И макар че, сериозно погледнато, всеки протест преследва легитимни цели, участието им в масови протести по-скоро цели да задоволи емоционалните им нужди, за да се замаскира вътрешния дискомфорт, дължащ се на слабите им слънчеви сили.
Марсовата функция е особено силно развита при инкарнирането. Но екскарнационната функция е без азов контрол. Редът в живота, на непосредствената среда и на бъдещето им, винаги е недостатъчен и бива заместен от ред, основаващ се на редуването на симпатия с антипатия.
Въздействащите на тялото сили на Юпитер са добре развити в структурата на тялото и това си проличава в мускулатурата и хармоничното телосложение. Екскарнационните качества, които идеално се проявяват в одушевени движения и индивидуализацията на гласа, се превръщат в карикатурни движения и поведение: походката, размахването на ръцете, яхването на мотоциклета по особен начин и пр. Това си проличава и в рязката промяна от безцелно висене някъде към непредизвикана агресия към минувачите, за предпочитане с участието на цялата група.
И най-накрая, Сатурновите сили се характеризират от една страна с ускорен стремеж към инкарниране, а от друга – неспособност съзнателно да се правят жертви. Вместо личното пожертвование на индивида, виждаме груповото влечение към смъртта (влечение към смърт без възкресение), което постоянно ги тласка към опасности, при което се стига до крайности.
Толкова за развитието на юношите. Подобно на момчетата, малък процент от които заболяват от анорексия, само един малък процент от момичетата минават по същия път като момчетата. Това се проявява в свръх-индивидуалистично поведение, което не е признак на сила, а на крайна уязвимост, скрита зад маската на безразличие, своенравие или провокативна арогантност (извратената марсова функция). Трябва да се прави разлика между тези момичета и онези, които момчетата допускат в своя кръг, но само за показ или за секс, и не като личности. Циничната практика в групите да се разменят партньорките “след употреба” е симптом на подобни безлични отношения.
Психопатичното поведение в юношеството може да се прояви и частично - да бъде израз на едно единствено планетарно качество. Образът на плейбоя (и плейгърл), например, възниква от несъстоялата се метаморфоза на лунните сили.
Когато марсовото качество не бъде преобразено, тогава се появява вечният измамник. Тук марсовата активност не се опира на моралното развитие на аза.
При недоразвити сили на Венера, виждаме един Дон Жуан, трагичната фигура, която не може да установи истинска близост с никого. Това донякъде се проявява при мъже и жени, които често се развеждат, или при самотния скитник, който не успява да се установи никъде.
Недоразвитите марсови сили обрисуват картина, която има далечна прилика с холеричния темперамент, но всъщност е резултат от неспособността на човека да внесе ред в живота си, така че около него винаги цари хаотична атмосфера, прекъсвана от време на време от яростни опити да се въдвори ред.
Слабо развитите юпитерови сили водят до хаос и слабо самостоятелно мислене. В резултат от това, възниква склонност към търсене на подкрепа от авторитети, например в секти или участие в авторитарни политически движения. При това, авторитетите често се сменят, но човекът винаги има пълна вяра в правотата на всеки следващ от тях.
Незрелите сатурнови сили водят до краен егоизъм, по-скоро от страх, отколкото по избор. Тук изпъква неспособността за правене на каквито и да било жертви или пък да се приемат нови промени – живее се в тесен кръг с ориентация към материалното.
При всички тези случаи съществува недостиг на слънчеви сили, на радостно, топло, позитивно отношение към живота, насочени към междучовешките отношения.
Дотук описахме психопатичното поведение от гледна точка на развитието на индивида. Повечето описания се основават на социологични или педагогични виждания. Това, на което се набляга в тези случаи е, че отклоненията в поведението са причинени от емоционална, а също и материална изоставеност, поради разрив в семейството, безработица и т.н.
В по-голямата част от случаите наистина виждаме много от тези предпоставки, но в тях ли е причината? Как така става, че зад всеки младеж с отклонения в поведението има стотици други, израснали при същите лоши условия в живота, които не изпадат в психопатично поведение? Още повече, че крайни отклонения в поведението се срещат и при младежи, които са израснали в най-подходящите социални и педагогични условия.
Освен външните фактори, винаги трябва да е налице и вътрешен фактор, който да определя естеството на реакциите. Възпитателите, които трябва да обучават тези младежи – както момичета, така и момчета – в домовете на агенциите за социална помощ, също изтъкват тези вътрешни фактори.
Първо, обаче, си струва да отбележим, че под етикета “трудно възпитаеми” попадат най-различни деца. Една част страдат от леки невротични отклонения и са от групата деца с диагноза МУМ (MBD) (минимално увреждане на мозъка). При тях има увреждане на централната нервна система и оттам идва и неспособността им да поддържат ред около себе си, както и постоянното изпадане в паника.
Второ, “трудно възпитаемите” деца се различават от тези, които описахме по-горе, и които се събират в банди, с това, че не са успели да се справят с живота, поради което са се оказали в детската социална система, където евентуално са определени като безнадеждни за обучение; докато във втория случай имаме деца, които все пак са минали през системата за начално, а често и гимназиално образование. Техните проблеми започват по време на пубертета или скоро след това, когато възниква необходимостта за узряване. Те не могат да се справят с това точно узряване в условията на този двадесети век и в едно общество, което самото то се бори с прехода си от културата на разсъдъчната душа към културата на съзнателната душа. Поради слабостта им, на тях им се налага да прескочат процеса на превръщането им в зрели хора, един процес на земно узряване, и вместо това бягат в псевдо-зрялост, както вече бе описано.
Това е особено проблематично при момчетата, а може би също така при някои момичета проституцията е вид бягство, което прикрива страха от поемане по трудния път към зрелостта.
В последните няколко десетилетия бе направена връзка между всички тези явления и проблема с наркотиците и свързаните с тях пристрастявания. Това е предмет на следващата част на тази глава.
Поставянето на диференцирана диагноза за нарушенията в развитието, описани по-горе, е важно за лечебната терапия, както и за лечебната евритмия – двете терапии, които трябва да послужат за база за по-нататъшни социално-терапевтични мерки.
Пристрастяване
Третият вид нарушение в юношеската възраст, както и през последвалите години, срещаме сред групата хора, които развиват пристрастявания.
В главата за първия и втория човек в нас (Глава 5), бе посочено, че висшият аз на човека не се инкарнира, а остава в слънчевата сфера. Това, което наричаме свой аз, тук на Земята, е само отражение на висшия ни аз – но едно наистина активно отражение - в азовата организация, в топлинната организация на тялото ни. Топлинната организация, също като топлината, е едно явление, свързано със съществуването на граници. Топлината бива и духовна, и физическа. Всяко навлизане на духа в материята става посредством топлината. Това е така и при човешката организация.
Влиянието на висшия ни аз – вторият човек в нас, - който носи в себе си целите на настоящата ни инкарнация, е особено силно по времето когато “лунният възел” се завръща на същата зодиакална позиция, както в момента на раждането ни, което се случва след всеки 18 години и 7 месеца. Както бе описано в Глава 5, в този момент “портата на раждането” отново се отваря за малко. Но не бива да се гледа на тази констелация като на един определен момент – това е по-скоро една фаза, в началото на която се наблюдава едно нарастване, последвано от отслабване, на специалното влияние на висшия ни аз, с което се възобновява действието на импулса, тласкащ ни към бъдещето. Следователно, първият лунен възел се състои на около 19 годишна възраст, а след това отново на 37 и на 56, а в старостта още веднъж на около 75 години. Това са моменти с критично значение в биографията. Особено първият, но и вторият, (който настъпва скоро след средата на живота) – те са определящи за осъществяването на бъдещата ни карма.
Също както при анорексията и психопатичното поведение, и тук съществува опасност да се наруши инкарнационния процес и, както и в предните ситуации, това може да бъде преодоляно единствено с помощта на мощна саможертвена сила от страна на останалите човешки същества.
Има една група млади хора, които като начало изкарват нормално пубертета, често узряват малко по-рано, но които не успяват, във възрастта между 18-23 години, да овладеят собственото си бъдеще. Азовото съзнание в ранното детство и азовите преживявания на 10 годишна възраст, не се отличават с нищо особено. И двете се носят с устрема на инкарнационния импулс, преминал през “лунната порта” при раждането. Но с настъпването на третия азов импулс, на същинското разгръщане на аза, този импулс се оказва недостатъчен. Той би трябвало да бъде възобновен чрез раждането на втория човек в нас, иначе ще останат да действат само заглъхващите сили на старата карма. Рудолф Щайнер описва този процес в стихове, с които обобщава своя лекция в Лондон, на 2.09.1923г. Ето стиховете, в превод:
Отправям поглед в Тъмата
В нея се появява Светлина –
Жива Светлина!
Кой е тази Светлина в Мрака?
Това съм самият аз в моята действителност.
Тази действителност на “Аза”
Не навлиза в земното ми битие.
Аз съм само неин образ.
Но аз отново ще я открия
Когато аз, с добра воля за Духа
Премина през Портата на Смъртта.(2)
От особена важност са думите “добра воля за Духа”. Имаме усещането, че тази добра воля за духа е винаги главното условие за пробива на втория човек по време на лунните възли: всяко колебание по време на активирането на втория човек, или в готовността ни да срещнем втория човек, прави живота ни безсмислен и без усещане за бъдещето.
Импулсът от времето на раждането ни продължава да действа до 28 годишна възраст и, в известен смисъл, отгласите му се усещат до 35. Но тогава вече “капиталът”, с който сме пристигнали, напълно се изчерпва. Без нов азов импулс, човешкото същество може да разчита само на повторението, но и това евентуално угасва.
Но може да се окаже така, че и самият начален капитал, с който разполагаме, да не е достатъчен за преминаването ни през пубертета. Това, което може да се случи тогава, е човек да потърси някаква външна опора, например в алкохол, хашиш, хапчета и накрая – в хероин. Инкарнационните сили се оказват недостатъчни най-вече в случаите, когато са налице външни препятствия – разбито семейство, сериозно изоставяне на детето поради алкохолизъм в околното обкръжение, както и липсата на доверие към възрастните и връстниците. При това положение, често става така, че свързването ни с висшия Аз по време на пубертета не се осъществява. Вътрешната празнота, която в последствие възниква, силно наподобява усещането на хората, които, в резултат от инкарнационна слабост, още от преди пубертета са загубили връзка с азовия си импулс.
За тези, които по една или друга причина, не успеят да се свържат със своята втора индивидуалност, животът става безинтересен. Единственото, което им остава, е да търсят начин да накарат земната съпротива да изчезне. Тогава съзнанието започва да броди в света на сенките, където болката и отговорностите изчезват, отстъпвайки място на едно неопределено усещане за доволство. Това състояние се постига посредством алкохол и най-различни наркотици. Общото между тях, е че създават едно усещане за псевдо-щастие, което обаче е краткотрайно. Те го постигат като променят съотношението между астралното тяло и етерното тяло.
Астралното тяло попада в един луциферичен свят на арогантност, псевдо-спокойствие или щастие. Етерното тяло престава да получава насочващи импулси от астралното тяло и, в последствие, се споява по-здраво с физическото тяло, а това пък води до функционални деформации. Те се усещат като махмурлук при завръщането на астралното тяло, което все пак е носител на съзнанието. Това усещане на махмурлук е подтикът да се търси ново екскарниране на астралното тяло, което води до още по-сериозни нарушения в етерното тяло. Това е механизмът на създаване на пристрастености.
Всяко вещество, към което се пристрастяваме, води до бавно самоубийство, а хероинът – към доста бързо самоубийство. На “умерените” пиячи или “наркомани” това може да им се стори преувеличено. Те си мислят, че имат пълен контрол, и че могат да спрат, когато си поискат. Но често, дори и да успеят да спрат, получените вече увреждания са много по-сериозни, отколкото се предполага.
Вредата засяга, от една страна, сферата на етерно-физическия живот, а от друга страна прави невъзможно за висшия аз да ни дава насоки в живота. Когато астралното тяло се оттегли от физическо-етерната организация, азът вече не разполага със зона за установяване на контакт, откъдето да се проявява в сетивната, разсъдъчната и съзнателната душа. Висшият аз е тласнат назад, така да се каже, а заедно с него и възможността за едно изпълнено със смисъл индивидуално бъдеще. С всяко наркотично вещество, човек губи част от потенциала си да придава смисъл на инкарнацията си!
Влечението към наркотични вещества винаги е съществувало. Но не можем да си затваряме очите пред факта, че през последните 25 години световният трафик с наркотици, свързан с огромни състояния, показва, че този феномен е обхванал целия свят и че се е изострил.
Най-често срещаните наркотици могат да бъдат разделени в четири категории:
- Опиум и производните на опиума
- Алкохол и канабис
- LSD (ерготови спори), псилоцибин (гъби), мескалин (кактус)
- Кокаин и векамини (възбуждащи хапчета).
Опиумът и неговите производни идват от Далечния изток. Опиумът предлага на потребителите един свят на сънища, които се преживяват в усамотение. Потребителят на опиум отслабва и тялото му се “стапя”. Етерните жизнени сили се изчерпват и астралното тяло е изтеглено извън физическо-етерната организация, и живее в едно собствено, лишено от аз, съновиденческо съзнание.
Съществуват ред производни на опиума, всяко със свой специфичен ефект, като например морфинът (болкоуспокояващо), кодеинът (против кашлица) и хероинът, който е най-опасният от всичките деривати на опиума, известен с почти мигновеното му пристрастяващо действие.
Алкохолът е стимулант, които е добре познат в историята на Европейската култура. В древността (при евреите и гърците), алкохолът все още е имал сакрална функция. По време на опиянение все още се е усещало божественото - в онези времена, когато душата вече е била затворена за духа, т.е. в периода след “залеза на боговете”. После, по време на махмурлука, връзката с физическото тяло се е усещала още по-силно. В най-късните гръцки мистерии (например елевзинските), от значение е бил именно махмурлукът. Човечеството все още е вървяло по пътя към по-дълбоко инкарниране и по-силна връзка между етерното тяло и физическото тяло, и за това е служел алкохолът.
В наше време вече сме се инкарнирали прекалено надълбоко и трябва да се научим да преодоляваме границите, делящи ни от духа. По пътя обратно към духа, алкохолът е наш пряк враг – вече говорихме за това по-рано. И все пак, разбираемо е, че много хора, които изпитват известно безпокойство при преминаването на вътрешната граница, с помощта на лекото опиянение от алкохола, се надяват да избегнат безпокойството, угризенията на съвестта и депресията.
Канабисът има подобен ефект. Както при пушенето на хашиш, така и при марихуаната, тези вещества предизвикват състояние на опиянение, при което сетивните усещания са подсилени и водят до състояние, наречено да си “high” (“друсан” или “на високо” – бел.пр.). Тук астралното тяло бива изтеглено извън физическо-етерната организация и там може да се докосне, полу-съзнателно, до границата с елементарния свят.
След малко ще се върнем на въпроса дали тези вещества са вредни или не.
LSD (синтетично вещество, получено от някои съставки на ергота), мескалин (добиван от мексикансия кактус) и псилоцибин (от гъби) принадлежат към категорията халюциногени. Те предизвикват състояние, при което се изпитва екстаз и халюциниране. Понеже се преживяват в привидно будно състояние, след това тези преживявания могат да бъдат преразказвани. LSD беше особено модно преди няколко десетилетия по време на изследването на скритите психически явления. Мескалинът и псилоцибинът са добре познати в резултат от описанията на много западни изследователи. Някога те са били използвани от мексиканските шамани за постигане на едно “разширено съзнание” и тогава са имали сакрална функция.
Най-много знаем за LSD, отчасти защото едно време беше използван за лекуване на неврози с надеждата, че халюцинациите при употребата на LSD биха разкрили повече за подсъзнанието, отколкото бе възможно с анализа на сънищата. (Днес този вид лечение вече рядко се използва.)
Преживяването, предизвикано от LSD изобразява преминаването през външната граница, но без необходимата подготовка. Това означава, че няма начин да се предугади, в крайна сметка, в коя област от елементарния свят ще попадне потребителят. Могат да се получат “добри” и “лоши” пътешествия (trip), без потребителят да има особен контрол върху това. Тук важи всичко, което вече казахме за пътя към елементарния свят (вж. например Глава 3). Навлизането в този свят се изпитва в психиката като редуващи се цветове, форми, образи - добри или ужасяващи, и сто пъти по-ярки от обикновените сетивни усещания – това е типичното при навлизането в елементарния свят.
Кокаинът заема особено място. Той предизвиква едно ненормално (и привидно) подсилване на съзнанието и интензитет във всички възприятия.
По въпроса за вредата от алкохола и наркотиците има най-различни противоречиви “научни” твърдения. Опитът от собствената ми практика показва следното: При истинските първични пристрастености (т.е., пристрастеност породена от собствената ни биография), първо има наличие на неуспех в търсенето на перспектива и увереност в бъдещето, т.е. да открием висшия си аз, и едва по-късно се появява бягството в опиянението. Тогава пушенето или употребата на LSD могат още повече да ускорят провала на аза. Знам за два неотдавнашни случая на юноши, които изпаднаха в остра и дълготрайна психоза след употреба на LSD.
Освен това, винаги се получават нарушения във функциите на етерното тяло, а това, в дългосрочен план, може да причини допълнителни увреждания дори във физическите органи: в черния дроб - чрез употреба на алкохол, и в мозъка - чрез LSD.
При нормални условия, астралното тяло и азът напускат етерното тяло през нощта и биват заменени с космическата астралност (света на планетите), която поправя това, което е било нарушено през деня.
Но наркотичните вещества са отрови, които изтласкват астралното тяло и оставят етерното тяло “без грижи”. А едно изоставено етерно тяло привлича елементарни същества, а тук вече рискът от какво естество ще са те, е наш. Оставаме с впечатлението, че при опиума това са луциферични същества, докато при LSD и мексиканските отрови е ясно, че това са ариманически същества. Какво са предизвикали тези същества на етерното тяло можем да открием по време на махмурлука, когато душевно-духовното същество се завръща. А този махмурлук пък става причина да се търси наново опиянението.
Кокаинът очевидно е ариманическо вещество, което бързо нанася сериозни щети, каквото е положението и с векамините (възбуждащите хапчета).
Пристрастяващ ефект могат да притежават не само вещества, но имаме и пристрастяване към дейности. При пушенето на цигари, например, действието на пушене е почти еднакво важно колкото приемането на никотин. Пристрастеност към действия като ходенето по дискотеки, например, дава възможност да се екскарнира посредством святкащите светлини, “думтящите” ритми и дивите движения. Установено е чрез изследвания, че светлинните светкавици, както и барабанените ритми могат да доведат до промяна в мозъчните ритми, което се вижда нагледно в ЕЕГ. Ритмите в мозъка са отражение в централната нервна система на дейността на етерното тяло. При леко нараняване на мозъка могат да се получат епилептични припадъци. Не ти трябва особено въображение като наблюдаваш екстатичната екскарнация и гърченето на телата, за да стигнеш до заключението, че в такива ситуации висшият аз няма достъп до човешкото същество.
Когато говорим за пристрастявания при младежите, трябва ясно да разграничим истинските, първични пристрастености от вторичните, които са предизвикани изкуствено отвън, в резултат от престъпни дейности.
Истинската склонност към пристрастяване, която е част от индивидуалната ни съдба, по правило започва, когато, около 18 год. възраст, висшият аз не може да получи достъп до душевния живот на юношата. Тогава животът става безперспективен, празен и студен. Цялата радост в живота изчезва и единствено продължава нататък един “буксуващ на едно място” непроменящ се човек. Отвращението към себе си и към обществото, в което трябва да се живее, водят то неудържимо влечение към бягство в опиянението или в света на илюзиите.
Както казах по-горе, реалната първична пристрастеност може да се появи и по-рано, при децата, чиито азов импулс по начало е бил слаб, по рождение. Това, което често се случва, е едно дете в начална училищна възраст, да не си намери мястото в групата (класа) и азовото му изживяване на 10 год. възраст е нарушено.(3) Тогава то минава през пубертета с повече от обичайните неувереност и безрадостност.
Тези деца често са беззащитни жертви на всичките влечения, които бликат от пробуждащото се астрално тяло и всичко вече зависи от това, кое от тях ще се наложи. Възможна е появата на прекалено ранна сексуална активност, по инициатива на самото дете, както и кражби, и наркомания.
Младите наркомани, описани тук, не бива да се бъркат с агресивните, преждевременно развити младежи, които описах по-рано. Те са доста приветливи като цяло, пасивни и без склонност към каквито и да било целенасочени дейности. Могат да ви погледнат най-дружелюбно в очите и ако ги попитате за бъдещето, ще ви отговорят, че това е съвсем безсмислена тема. Единственото, което им остава да правят, е до посред нощ да “пушат”, за предпочитане в компания, при което всеки е затворен в собствения си свят. “А като свършат парите, е, тогава сигурно ще умра. И какво от това? Голяма работа...”.
При хероина, обаче, поради пристрастеността, възниква нужда да се действа, за да си набавят следващата “доза.” За тази цел всякакви морални съображения остават на заден план.
Понеже търговията с хероин е голям бизнес и пазарите постоянно трябва да се разширяват, младите хора под 18 год. възраст биват зарибени по престъпен начин, за да се пристрастят. Това няма нищо общо с патологичните първични пристрастености. В края на краищата, човек може и бебе да превърне в наркоман като му дава определени вещества! В случаите на подобни предизвикани пристрастености, също имаме разруха на физическо-етерната организация, особено когато пристрастяването започне още в пубертета.
Една нова форма на пристрастяване е свързана с психо-фармацевтичните лекарства. Тази нова болест на пристрастяване е работа на модерната медицина. Тя е реакция на вътрешните симптоми, които се появяват при несъзнателното преминаване през прага (вж. описанието на това в Част 1). Тук имаме работа с един омагьосан кръг, при който широкото разпространение от депресии и страхове водят до нуждата постоянно да се изобретяват и рекламират все по-нови и по-ефективни химически съединения, а към това се прибавя и безпомощността на медицината да създаде една наистина стойностна терапия.
Склонността към пристрастяване, независимо дали ще е пушене, сънотворни, болкоуспокояващи или психиатрични лекарства, или секс – дори фанатичното преследване на кариера, - винаги е мерило за степента, в която висшият аз упражнява контрол върху инкарнацията. Ако висшият аз се изплъзне и отдели от земната инкарнация, тогава се налага тази празнота да бъде запълвана с “работохолизъм” или химически “цярове”.
Като изходна точка за терапия можем да вземем следното изречение от стиховете, цитирани по-горе: “Пробуждане на добра воля за Духа”. Без воля, която да е насочена към висшето човешко същество, никакви отрезвителни лечения няма да имат траен резултат извън времето, прекарано под лекарски надзор; рецидивите са почти винаги сигурни.
Поради факта, че винаги е налице увреждане на физико-етерната организация, винаги ще има нужда от медицинска и общохигиенна терапия. Освен това, трябва да бъде стимулиран интересът - на нивото на съответния човек и в рамките на хоризонта му. Тук терапевтът трябва да използва своето въображение и да намери начини и средства, с участието с клиента.
Кармата никога не е въпрос на отделния човек сам по себе си. Кармата е винаги един междучовешки процес и е плод на взаимоотношенията с другите. Това важи и за ориентираната към бъдещето карма, която намира израз в лайтмотива на нашия живот. Само във взаимодействие с други хора, за предпочитане с хора, които са запознати с личните ви проблеми, може да бъде изградено едно стабилно бъдеще. Това е тайната на успеха на “Анонимните алкохолици” (А.А.), клубът на бивши алкохолици, които си помагат един на друг. В това е силата и на групите бивши наркомани, които работят съвместно в управлението, например, на ресторант или магазин.
Съществуващите различни центрове за приемане на наркомани използват широк диапазон от подходи: от стриктна поведенческа терапия, или по-скоро поведенческа индоктринация, до алтернативна взаимопомощ. Антропософските центрове могат да се опрат на антропософската медицина и целебното въздействие на евритмията и изкуството.
Ясно е, че всичко зависи от това, дали в края на краищата сме в състояние да пробудим “добра воля за Духа” или не. Ако успеем, тогава е възможно да се постигне трайно излекуване. И все пак, това може да успее само ако пациентите са част от общност, която да води, със собствения си пример, по пътя към тази добра воля за Духа и когато тя включва и другите в това.
Работата с наркомани е най-трудната психотерапевтична работа, която въобще съществува. Увреждането на етерното тяло е подкопало волята на пациента. Неувереното инкарниране на висшия аз води до това, че отново и отново си имаме работа с астралното тяло, с анималистичната (животинска) част на човешкото същество, а тя е безкрайно по-хитра в постигането на целите си от човешкия аз.
Етерните увреждания могат да доведат и до крайно криминално поведение, при което отпадат всички задръжки от страна на аза. “Лечението” за това състояние си остава нерешен проблем, понеже нуждата да предпазим другите от такова престъпно поведение пречи на терапевтичната работа.
Във всеки случай, разочарованието, рецидивите и измамата редовно присъстват в работата на терапевта в тази област. Онези, които все още издържат на всичко това, които проявяват постоянство - те са направили голяма крачка напред в собственото си развитие и именно поради това могат да сочат пътя на онези сред хората, които се намират в опасност. Както при всяка групова терапевтична дейност - дали това е лечебна педагогика или лечение на пристрастености, - трябва постоянно да си задаваме въпроса: за кого е от значение тази работа – само за пациентите ли, или, може би, е също толкова важна и за помощниците.
Превод: Ати Петрова