Сянката по пътя навътре
В началото на следатлантските културни епохи човек все още е бил отворен към заобикалящия го духовен свят. Външната граница все още е била проницаема. Духовните същества от висшите йерархии били почитани като богове. Елементарните същества се считали за помощници на хората в ежедневните им дела. Един кладенец, свещено дърво, планина или поток се приемали за одушевени. В северна Европа знаели за джуджетата и гномите, водните същества, елфите и огнените саламандри. В онези древни времена народите от различните области назовавали тези природни същества с най-различни имена. Те били за тях нормална реалност, а за да изградят дружелюбни отношения с тях, те имали специални церемонии.
След ок. 800г.пр.н.е. това ясновидство постепенно започнало да изчезва и това било преживяно като загуба. Настъпил “залезът на боговете”. През целия период на интелектуалната душа (от ок. 800г.пр.н.е. до около 1400г. сл.Хр.) хората е трябвало да се задоволят със спомена за тези (духовни) светове, които продължили да живеят единствено в епосите и легендите. На нас са ни познати техните последни издънки: все още популярните ни днес детски приказки.
По време на тези две хилядолетия на душевно уединение, човечеството развило способността за интелигентна мисъл. След петнадесети век, който бележи зараждането на съзнателната душа, започват да се развиват мисълта и научните експерименти.
След последната третина на миналия век (19в. Бел.пр.), обаче, и особено с встъпването на Арх.Михаил в ролята на Дух на времето, както и с приключването на тъмните векове 1– Кали Юга , - започна процес, в хода на който вътрешната ни граница започва да става все по-проницаема. Този процес ще се усилва все повече и повече и ако не бъде правилно разбран, ще породи у хората голямо безпокойство.
В настоящата глава ще разгледаме някои от симптомите на този процес.
* * *
Когато разглеждахме древните египетски инициации (вж. Глава 2), описахме преживяванията, характерни за преминаването през Прага. Това, което само отделни индивиди са успявали в пълно съзнание да изпитат, сега ще започне да изплува от подсъзнанието на всички хора. Азът, или себето, който малко или много срещне силите, действащи “под нивото на диафрагмата”, първо ще попадне в района на несъзнателната област на астралното тяло – областта на желанията, въжделенията и копнежите. Това е процес на самопознание. Старите грешки и всички “грехове на бездействието” тогава изплуват на повърхността, под формата на картини. Всичко онова, което сме пропуснали да направим, а сме могли - и дори е трябвало - да сторим, сега се изправя пред нас и придава на настроението ни лек меланхоличен оттенък. Тежестта на греховете ни, бремето на пропуските, ни карат все повече да се самообвиняваме. Получаваме смътното усещане, че с всичко онова, което не е станало както трябва, сме изменили и на себе си и другите. Че сме виновни пред нещо “по-висше”, че нашите недостатъци задържат не само собственото ни развитие, но и това на останалото човечество, та дори и еволюцията на вселената. Днес това смътно чувство на безпокойство е разпространено сред всички наши съвременници. Сред хората цари песимизъм, казват, че “няма вече никакви удоволствия в живота”, или че “всичко е безсмислено”.
Срещат се най-различни реакции на този културен феномен. Бягство в агресията, при което се търси изкупителна жертва, или пък в алкохола или никотина, които успяват да разсеят безпокойството за няколко часа или няколко минути.
Агресията срещу “обществото”, срещу политиците, срещу полицията, както и екстремните действия против злините в обществото, обикновено са израз на търсене на удовлетворение, което да измести безпокойството - дори когато подобни действия са подтикнати от положителни идеали. В обвиненията срещу брачния партньор или неблагодарния син или дъщеря, против шефа или родителите си, намираме онова удовлетворение, което да може да заглуши самообвиненията. И обратното – можем да изпитаме едно перверзно удоволствие като насаждаме в себе си чувства за собствената ни мерзост.
Преди около 20 години, швейцарският сатиричен вестник Nebelspalter публикува една хумористична статия на тема благосъстоянието на швейцарците: “Добре сме, нещата постоянно се подобряват и т.н., но защо тогава всички постоянно са мрачни?“ “Слава Богу, имаме си нашия Föhn (алпийски южен вятър, за който се предполага, че причинява физическа и психическа тревога). Той е виновен за всички чувства на безпокойство – той е злодеят!” Тази склонност да се търси изкупителна жертва извън нас, която да обвиняваме за всичките ни неприятности, е позната на всеки: виновно ни е лошото време, политиката или икономиката!
Това, че повечето хора имат нужда да избягат от реалната действителност, става ясно от следните факти*: От 1965г. насам, употребата на алкохол се е увеличила почти четирикратно и превишава високата степен на алкохолизъм от началото на века. Употребата на приспивателни и успокоителни лекарства се е повишила до такава степен, че властите търсят начин да се намесят.
Тези факти се базират на данни от Холандия, но са приложими до голяма степен навсякъде в западния свят. (Англ.превод)
* * *
Един друг симптом, свързан с долавянето на собствените ни, досега несъзнателни душевни сили, е чувството на безпокойство и трескавата дейност, която не води до никакво удовлетворение и се изразява, например, в постоянно търсене на различни ваканционни прекарвания, от които се прибираме още по-уморени от преди, тъй като километрите разстояние, които трябва да изминем, за да избягаме от вечната си мизерия, постоянно се увеличават.
Ала истинската причина за това безпокойство е вътре в нас, а не извън нас. Наближава срещата ни с Малкия пазач на прага – силата в нас, която зове: “Човеко, опознай себе си, имай куража да се видиш такъв, какъвто си!”
Най-различни видове групови терапии, групи за срещи и тям подобни се появиха в отговор на нуждата ни да се справим с безпокойството. Вътрешното напрежение е наистина голямо, особено в по-благосъстоятелните слоеве на обществото, където хората разполагат с нужното време да открият собствения си вътрешен живот. През зимата на 1944-45г. подобен вид проблеми бяха рядкост. Всеки се бореше за оцеляването на семейството си и за собственото си оцеляване, ден след ден. Целите бяха непосредствени и близки. *
*Авторът говори за последната фаза на Втората световна война в Холандия, когато част от населението е било застрашено от гладуване. (Англ. превод.)
Агресията на младите във все по-голям брой страни в западния свят се корени, разбира се, в безработицата и липсата на перспектива за смислено бъдеще. Но и преди, през последните няколко столетия, а също и в началото на индустриалната революция, е имало безработица и истинска бедност. Главната разлика е във формата и ожесточеността на реакциите – и то не от страна на едно малцинство, а сред цели групи от населението. Може би тези, които заклеймяват подобен вид реакции, да могат да си позволят да търсят други начини за бягство от същата тази безнадеждност и същото обедняване, макар че при тях то е по-скоро вътрешно обедняване.
И в международната политика търсенето на изкупителна жертва, на враг, е добре познат политически похват за отклоняване на вниманието от истинското (вътрешно) безпокойство и за потушаване на вътрешните критики.
Тези и всички други подобни явления (всеки може да допълва според личния си опит) са начални симптоми за несъзнателното прекрачване на прага, а днес това вече е всеобщ проблем на западния човек.
Безсъзнателният път навътре връща човека назад в собственото му време. Все повече хора днес започват да забелязват картини, които не могат да бъдат открити в съзнателно изживяното им минало. Понякога тези картини са толкова мощни, че съответният човек има чувството, че в него съществува един “втори човек”, а това после се обяснява с предишен живот. Броят на книгите на тема прераждане се разраства, но те рядко са от сериозно естество. Образи от преди няколко века – или дори няколко десетилетия – веднага се тълкуват като спомени от предишна инкарнация. Силите на противодействие имат голям интерес от това положение и го използват, за да заблуждават хората. Защото истинското вникване в предишни инкарнации може да се постигне само след дълга подготовка, придружена от сериозна самокритика. Именно на тази тема най-много ни влияят суетата, илюзиите и самозаблуждението.
Разбира се, кармата определя нашата конституция и видовете проблеми, които ще срещнем в живота, но в настоящия живот трябва да използваме това само като отправна точка за по-нататъшната ни дейност. По-важното е изцяло да опознаем тези отправни точки и да ги приемем, а не да таим надежда, че наистина сме били важни личности в някой от предишните си животи. Рудолф Щайнер внася светлина по този въпрос. В една от неговите Мистерийни драми 2, духовният учител Бенедикт заявява, че много от нас биха се засрамили ако знаеха колко по- духовно извисени са били някога, в сравнение със сега. Но един отговорен за себе си съвременен аз не може да се крепи на това, какъв е бил в предишни инкарнации, преди развитието на сетивната душа. В частност, защото водещите личности тогава все още са били “персона” или маска - оръдие, чрез което висшите светове са говорели, за да дават направление на съответната култура. Главната заслуга на водещите личности е била да следват пътя на мистериите, за да станат “прозрачни” за висшите същества. Така са виждали древните гърци своите полу-богове и герои – като наполовина човек и наполовина божество. Или, така да се каже, чрез тях е говорело и действало същество от йерархиите. За Гилгамеш - героят на вавилонския епос – се е казвало, че е бил една трета човек и две трети бог.
Едва след 1500г.сл.Хр. възниква съвсем нова ситуация. От самото начало на развитието на съзнателната душа, наречено в учебниците по история началото на “Новата ера”, човек трябва вече изцяло да разчита на силата на собствения си аз. И сега, става ясно, че изправяйки се на крака, този аз тепърва ще се учи да ходи!
Това, което сме били в предишните си животи, дължим на “милостта” на висши същества. Сега вече сме част от едно съзряващо човечество и трябва да се научим да ходим на собствените си два крака.
При описаната ситуация, съществува една доста силна склонност към зависимост от гуру или политически ръководители или система. Защо да полагаме усилия сами да се учим да ходим, когато толкова много хора и организации са готови да ни спестят ходенето по трудния път към независимост?
Този път към независимост, обаче, не е форма на егоизъм, както ни уверяват много от изкусителите, а той води до развитието на аза ни, за да можем и ние да помагаме на другите сами да стоят на краката си. Това е и целта на антропософската педагогика – да научи децата да действат независимо, със собствени средства. Това е целта и на антропософската медицина, която активира собствената ни конституция сама да се справя с болестите, а не да заместваме временно, с лекарства, собствените функции на организма ни. Същият принцип играе основна роля в антропософския път на вътрешно развитие: не да бъдем зависими от гуру, който да избира нашите медитации и да ги изпълва със своето “шакти” и така да разплита възлите на кармата ни вместо нас, а по-скоро с помощта на общи познания, които може да ни даде един посветен, сами да определим посоката на собствения си вътрешен път.
Човечеството е едва в началото на този процес. Така наречените “резултати” на вътрешното развитие, проявяващи се като чувство на блаженство или на най-разнородни духовни възприятия, са сравнително лесни за постигане ако следваме старите пътища, с помощта на ръководител. Истинските резултати, във вид на азово съзнание, които, прекрачвайки прага, сами сме постигнали за себе си - на собствена отговорност - не са тъй забележителни. Те все още си остават мимолетни цели, които пак ще изчезнат, щом престанем да ги преследваме.
* * *
Гореописаните явления (бягство в агресия, наркотици или илюзорните образи за “предишни инкарнации”, склонността към зависимост, подчинение на чужд авторитет и пр.) се разиграват на ниво, на което все още можем да се намесим – ако наистина желаем. Можем да променим посоката по волята на собствения си аз и да се развиваме - дори да изберем собствен път за вътрешно развитие. Нещата стоят съвършено различно при такива явления, които, макар и също да са симптоми на безсъзнателно прекрачване на вътрешния праг, стават малко прекалени. В този случай си имаме работа с психични и дори телесни нарушения и синдроми, които не могат да бъдат преодолени, без конкретна помощ отвън. Имаме предвид доста често срещаните днес различни видове неврози и психози.
По-долу ще дадем ориентировъчно описание на тези явления. В Част 2 от книгата ще ги опишем по-подробно в детайли, включително с напътствия за разработване на професионална терапия. Ще бъдат добавени и някои други гледни точки, съгласно различните нива и разнообразие от антропософски идеи.
* * *
Антропософията предлага няколко изходни точки, с чиято помощ можем да разберем разглежданите явления. За целта трябва да опишем “слизането” на човешкото съзнание в собствената му телесност: астрално тяло, етерно тяло и физическо тяло.
По пътя навътре, пробуждайки се полу-съзнателно в област, където обикновено сме в състояние на безсъзнание, първото, което срещаме, като насън – както вече бе обяснено - е тази астрална област на душата, която се намира в района на волята. Стари и нови волеви импулси сега стават полу-съзнателни във вид на картини, така, както става във всеки наш сън. Това са късчета спомени, пропити с емоционални качества. Както и при сънищата, те ту се появяват, ту изчезват, но при все това могат да придобият страховит или натрапчив израз.
Това съноподобно навлизане в астралната област на душата е първата фаза. И с това може всичко да приключи. Тогава съответният човек може или да се стегне вътрешно и смело да се изправи пред ситуацията, или да се поддаде и да остане във възникналото леко депресивно настроение. Третата възможност, както вече казахме, е бягството в агресивност или безчувственост.
Често, обаче, слизането в собствения ни “долен свят” продължава и тогава съзнанието влиза в съприкосновение със сили, които действат в органите. Това са астрално-етерни процеси, чрез които жизнените сили провеждат своята изграждаща и разграждаща дейност, под ръководството на спящия душевен живот.
Случващото се е с неконтролируем, инстинктивен характер. Тези процеси имат способността да разграждат веществата, да ги разтварят, да ги изграждат наново и да ги превръщат в съвместими с организма вещества. Това, което някак тихо протича в тялото ни при температура от 37С, в лабораторията може да бъде възпроизведено единствено с помощта на силни киселини и хидрооксиди, при високи температури и под високо налягане. А в нас всичко това се случва почти незабележимо, докато си четем вестника след вечеря.
Можем да сме благодарни, че дейността на тези неконтролируеми сили обикновено протича на ниво спящо съзнание. Когато дневното ни съзнание проникне в тази област, тогава и то бива прихванато от тези сили и така му се отнема свободата. Кои точно органи ще станат осезаеми или кои от тях първи ще станат осезаеми, зависи от конституцията на съответния човек. Важно е за психотерапевта да бъде запознат с тези процеси. В душевния живот те приемат формата на страхове, мании, истински депресии, халюцинации и дори лудост.
* * *
Четири са органите, които имат роля в този процес: бъбреците, белите дробове, черният дроб и сърцето.
Бъбреците, или по-скоро целият “бъбречен процес”, включва следните физиологични процеси: приемане на вещества от червата, след това разграждането и преобразуването им в подходяща за тялото субстанция, доставяне на тази субстанция до клетките (т.нар. храна за клетките), екскреция на отпадъчните вещества в кръвния поток, извличане на отпадъчните вещества от кръвта (в бъбреците) и изхвърляне на отпадъчните вещества чрез урината. От планетарна гледна точка, всичко това представлява един венерин процес в човека.
Ако този процес, който обикновено протича несъзнателно, бъде отразен в дневното съзнание, в аза-слънце, тогава възникват ненормални усещания. Те са от рода на хипохондрична депресия или на разочарование, при които съзнанието се изпълва със самообвинения под формата на хаотични спомени, и това нарушава нормалното му функциониране.
Невротичните състояния на безпокойство, които се появяват в началото на процеса на слизане надолу, са свързани с морални проблеми, които все още имат връзка с реалността. Пропуските са реални и само прекаленото ни вторачване в тях е ненормално. При по-нататъшно слизане надолу, обаче, самообвиненията преминават всякакви граници и често се стига до абсурдност. Стесняването на кръгозора и пълната фиксация върху миналото евентуално водят до намирането на единствения изход: бягство от такъв непоносим живот чрез самоубийство. Не само употребата на алкохол, като средство за бягство от болката, се увеличава застрашително. Броят на самоубийствата също се е умножил през последните десетилетия, особено сред младите хора. Само мълчанието на вестниците и на останалите публикации прикриват фактите за самоубийствата.
Ако човек е белодробен тип, ако белите дробове играят главна роля, тогава на преден план изпъкват други симптоми. Белодробният процес също включва много повече от дейността на самия орган. От планетарна гледна точка, това е меркуриален процес. Когато тези процеси изплуват на повърхността и биват доловени от полу-съзнателния душевен живот, те образуват мъртви “острови” в душата. Тези мъртви острови са така добре енкапсулирани, че флуидната сила на движение на меркуриалните процеси няма достъп до тях. Те са като остри камъни насред поток.
Явен симптом за това са натрапливите мисли. Както при астмата дробовете се изпълват с вдишан въздух, който не може да се издиша, същото се получава и с някои натрапчиви мисли: не можем да ги “издишаме”.
Опитът показва, че натрапливите неврози са крайно трудни за лекуване. Самият човек знае много добре, че натрапливите му мисли са ирационални, т.е. че страховете му са неоснователни, и въпреки това те продължават да съществуват и да се връщат против волята му.
Сред невротиците с натрапливост намираме неконтактни личности, които не са се развили напълно през пубертета. Натрапливостта в такива случаи може да се прояви в чувството за честност на човека (постоянно и прецизно изпълняване на задълженията си, за да докаже честността си. Бел.пр.). Или пък в събирането на “доказателства”, които да потвърдят предполагаемата “реалност” на натрапливите мисли (това се наблюдава особено при маниите за преследване).
Егоцентричната фиксация върху собствения живот, собствените проблеми, страхът от загубата на връзки с хората – по собствена вина – водят до постоянното въртене на мислите в омагьосан кръг. Свръхчувствителността към някои звуци, към силната светлина, както и към дружелюбността на другите хора, все повече намаляват социалните им контакти. Обсесиите могат да се изродят в параноични заблуди, макар че обикновено в такива случаи участват и други органи.
Няколко примера от собствената ми практика ще илюстрират какво представлява “белодробният тип човек”. Преди много десетилетия имах пациент, пощенски служител, който бе развил параноичната заблуда, че началникът му търси повод да го обвини в измама. Без да се издава, той си бе изградил сложна система, с която да отчита всяка една марка, която е продал. Неговата старателност в изпълнението на задълженията му му донесли много похвали от неговия началник, но той възприемал тези положителни отзиви като опасен опит да го накарат да си свали гарда и да намали бдителността си. Когато дойде при мен, това вече продължаваше от много години. Никой не забелязал нищо, дори и жена му, но на края вече му дошло прекалено много и той се обърна към мен за помощ.
Друг вид заблуда бе тази на един нощен редактор в голям вестник, ерген, който една вечер напуснал работа, отишъл в полицейския участък и заявил, че вече е събрал всички необходими доказателства: от 20 години бил преследван от индианци от племето Сиукси, но сега вече се стигнало дотам, че започнали да му оставят бележки в кошчето за смет. Полицейският служител, съвсем спокойно и с голяма съобразителност, му казал, че полицията отдавна вече следи тези индианци и после го изпратил на психиатър.
Този вид специфични маниакални заблуди, особено при неконтактните хора, като тези от двата примера, освен в друго се коренят и в непълното им развитие по време на пубертета. Често обкръжаващите ги хора страдат много от тези заблуди, които много пъти се увеличават незабелязано, също както и внезапните избухвания на пациента когато започва да се бори с тях.
Черният дроб (Юпитер) е органът, който разгражда чуждите белтъчини и изгражда белтъчините на тялото. Този орган принуждава материята да приеме нови форми. Тези принудителни сили могат да разграждат и идеи, които са “потънали” в подсъзнанието, и да построят от тях други идеи. Това поражда несвързани с реалността страховити видения и халюцинации.
Преминаването на Прага може да доведе до остри реакции, при които съществена роля играят абсурдните обикновено халюцинации. Човек чува глас, който го командва или усеща въздействието на електрически вълни, и всичко това се изживява едновременно като реално и нереално. Тук реално и нереално означава, че гласовете и други подобни наистина се чуват и усещат, но в същото време с разсъдъкът си човек знае, че не са реални. Когато и тази последна преграда отпадне, тогава, както се казва на прост език “той е полудял!” (халюцинациите са резултат от отразяването на някой от органите на етерното тяло върху астралното тяло. Когато органът бива отразен по този начин, възниква и осъзнаването за неговите иначе безсъзнателни функции и това нарушава нормалния душевен живот).
Видът, който ще придобият халюцинациите по пътя навътре, е винаги свързан с личната ни биография. Съдържанието им е свързано с по-ранни морални проблеми, които вече сме преживяли. Човек с боязлив характер и склонен към натрапливости, ще има различен род халюцинации и заблуди отколкото някой, който по природа изпитва удоволствие от живота.
При сърдечния тип (слънце) – човек, при когото силите, действащи в кръвообръщението, пробиват в съзнанието, на преден план, особено в началните стадии, изпъкват угризенията на съвестта. Ние по различен начин съдим себе си и постъпките си със “сърцето”, отколкото с “главата”. Ако тези угризения на съвестта бъдат изтласкани встрани, тогава се появяват страхове. За разлика от белодробния вид, тези страхове имат общ и неопределен характер. Това е страх от живота, който същевременно се редува със страх от смъртта. Общоизвестно е как сърдечните инфаркти и ангина пекторис предизвикват силен, остър страх. При пациенти, които имат нормално на пръв поглед кръвообръщение, този страх е по-скоро като нещо, което съществува отделно от редовните им занимания. То е смесица от угризения на съвестта, самокритика, чувство на неадекватност, а успоредно с това виждаме и сърдечност и общителност.
Ето един типичен пример за това: По време на курс по мениджмънт за висши служители, един по-възрастен участник удивил колегите си по време на представянето си със следния коментар в края на разказа си: “А знаете ли защо съм тук? Защото умирам от страх от смъртта!” При това, той е бил напълно активен в просперираща компания, която самият той създал от нищото – компания, която била добре известна с хубавата си работна атмосфера. Няколко години по-късно починал от сърдечен удар.
Ето какво е характерно за сърдечния тип: дейни хора, често с добри умения за общуване, чувствителни към социалните ситуации, но също така преживели и много разочарования понеже добросърдечието, което излъчват постоянно се сблъсква или с бюрократщина, или с безразличие. Също характерно за сърдечния тип е да реагира на препятствията с изблици на гняв, за което после да съжалява.
При една истинска психоза, тези състояния могат да доведат до лудост.
Тук описахме четири типа, свързани с конкретни органи. Сигурно сте наясно, че в действителност съществуват много случаи на смесен тип. За антропософския лекар е важно да познае кой орган е замесен, защото антропософската медицина винаги лекува конкретния орган, заедно с други мерки.
Днес е лесно да се потискат симптоми посредством анти-депресанти или анти-психотични лекарства, така че пациентът да не усеща симптомите си, докато продължава да си взима хапчетата. Но това не води до истинско излекуване. Преминаването на Прага си остава, отражението на органите в съзнанието остава непроменено. Само дневното ни съзнание бива откъснато и не може да усеща истинската ситуация. Разбира се, това откъсване на съзнанието не се отнася само до депресиите или заблудите.
Човек, който се намира под влиянието на такива лекарства вече не е “напълно” човек. Например, не му се разрешава да шофира или да взима важни, дългосрочни решения.
Към слизането в безсъзнателната част на астралното тяло и към слизането още по-навътре в областта на етерното тяло - в метаболизма,- където азът бива надвит от органични процеси, можем да прибавим сега и трета стъпка. Също както едно време е било в египетските мистерии, но под надзора на йерофант, така и сега съвременният човек може да попадне в плен на физическото тяло по време на “слизането му в ада” (както го нарича Юнг). Това се случва при дълбоките психози и в частност при шизофренията, където не само етерно-органичният процес е стресиран и увреден, но вече и самият физически орган. Тогава човек става пленник на увредените си физически органи. Психическият живот е ограничен само до остатъците от процесите в органите.
* * *
В обобщение може да се каже, че пътят навътре се състои от три етапа. В първия етап азът е в плен на долната част на астралното тяло (сферата на желанията, копнежите и въжделенията); това е нивото на неврозите. При втория етап азът е в плен на етерното тяло в метаболизма – това е нивото на все още обратимите психози. При третия етап азът е в плен на увреденото физическо тяло. Това е нивото на постоянните психози, тъжният край.
При избор на терапия трябва да се съобразим и с трите нива. При първото са най-подходящи разговорите и художествена терапия. Но все пак и тук трябва да приложим потенцирани лекарства, за да регулираме етерните процеси и да предотвратим по-нататъшно пропадане. На втория етап, лекарствената терапия е най-главна (но психиатрични медикаменти се използват само ако е абсолютно неизбежно), а художествената и разговорна терапия имат подпомагаща роля. Дори и при третия етап може да се направи опит за реактивиране на физическия орган чрез лекарства, а художествената терапия и разговорите да продължат. Когато станете свидетел на това как ням, кататоничен пациент, с когото привидно е невъзможно да се установи какъвто и да било контакт, ви казва по-късно как не само е чувал всичко, което му е говорено, но го е и запомнил, и как е искал това още да продължава, човек разбира, че азът винаги остава достъпен, и че пациентите изпитват огромно страдание когато ги лекуват, но вече не ги считат за пълноценни човешки същества.
Съвременните психози са един вид огледален образ на старите египетски инициации, с тази разлика, че египетската инициация е била ръководена в пълно съзнание от йерофанта, а днешние психози се проявяват независимо от волята ни и не могат да бъдат контролирани от аза. Не е прекалено далеч от истината ако кажем, че психозите са “провалени инициации”! В една предишна глава обсъдихме как “съвременната инициация” – или път на развитие – може да протича. Пътят е същият, но сега се изживява в пълно съзнание и по здравословен начин.
Питали са ме: “Но защо да се тръгва по този път? Нека си останем здраво стъпили на земята и да се задоволим със сетивния свят. Отчитаме с голямо удоволствие, че сме оставили зад гърба си оня дълъг период на суеверия относно някакъв си духовен свят.” Това има един единствен отговор – времената се менят много бързо и конституцията на западния човек е такава, че вътрешният праг вече не е “непроницаем”, независимо дали това ни харесва или не. Изправени сме пред избора или да бълваме все повече психофармакологични лекарства, да пием повече алкохол и пр., или да приемем истинските причини и да поощрим хората да поемат отговорност за собственото си духовно здраве. Този, който е напълно убеден в това, може само да направи следното:
- да се опита да обърне вниманието на останалите към това, което се случва
- да се опита да пробуди чувството за отговорност в колкото може повече хора, за да си дадат сметка, че нещо трябва да се стори, и че човек трябва да си промени навиците и да се погрижи за вътрешния си живот
- да покаже наяве как се върви по пътя на вътрешно укрепване и развитие, посредством личен пример със собствени усилия, колкото и трудно да е това.
Превод: Ати Петрова
Част от 1 до 11 - "Човек на Прага"