Ита Вегман - периодът на нейното детство и съзряване

Submitted by admin 2 on Пет., 25/09/2020 - 06:55
Ява

Наследственият поток, в който се ражда Ита Вегман я дарява с изключителни заложби -  една силна и здрава конституция, практически житейски усет, ведрата ѝ и изпълнена с веселие природа, на която своевременно е присъща разсъдливост и трудолюбие, насочено към конкретика и проницателна същина.

Тази характеристика тя наследява от баща си - талантлив и добър организатор, всестранно даровит и с усет към социалната икономическа сфера, но същевременно авторитарен и притежаващ холеричен темперамент. Той е роден 1845 г. в Амстердам, в семейството на холандски мореплавател, там той посещава обучение за машинист и осемнайсетгодишен се отправя с парахода Електра, на който капитан е собственият му баща, към Холандска Индия, където след дълго пътуване (по това време все още се пътува по обиколния маршрут покрай Нос Добра Надежда) той ще започне кариерата си на захарна плантация. След като става управител на захарна фабрика, той вече тридесетгодишен, сключва брак с Хенриете Мария Оферс, момиче с холандско потекло. Чрез майка си Ита Вегман се сдобива с даровете на предците си, като фина осанка, със силен интуитивен усет за човешките взаимоотношения и способността емоционално да се справя с тегобите на живота. Два са елементите по майчина линия, които ни правят силно впечатление. От една страна това е големият брой на членове от фамилията с военна кариера, служили както в Европа, така и в Холандска Индия, между тях един бомбардировач от Соло, двама лейтенанти от артилерията, един офицер от морската флота от Ротердам и така известният от колониалната история генерал Ветерс, като тези нейни предци допринасят за войнстващия ѝ характер. От друга страна, една част от жените от нейния род, също като самата нея, са родени отвъд Европа, в Азия, и са прекарали голяма част от детството си на азиатска земя. Името Мария е много популярно по майчина линия в продължение на пет генерации - това са Мария де Бонел от Париж, Мария Бах от Саксония, Мария де Шарлет от Цейлон, Мария Ветерс от Батавия и именно майката на Ита Вегман, която също получава това име 1876 г. като първородна дъщеря на семейството.

Баща ѝ Хендрик Вегман, чрез сключването на брак с Хенриете Мария Оферс, освен че се сдобива с изискана, фина и вярна съпруга (бракът им продължава 42 години, до неговата смърт през 1917 г.) успява да скрепи и важни търговски взаимоотношения - негов тъст е “Алгемеен Пакхуисместер” Бандунг, управител на колониалните вериги складове и хранилища на една от най-големите търговски централи в Ява.

Семейство Вегман живеят във вътрешността на Ява, в окръг Караванг, на плантацията в близост до фабриката за захар, където баща ѝ е ангажиран в работа с малцина европейски служители и огромен брой местни работници, които се грижат за засаждането, отглеждането, реколтирането и преработката на захарната тръстика, негова отговорност са техническите, икономическите и социалните задачи, свързани с плантацията. Година и половина след раждането на първата му дъщеря през 1877 г. се ражда и втората, с която Ита прекарва детството и юношеството си, а третата му дъщеря, която се ражда през 1879 г. почива достигнала едва една година. В същата тази година се ражда и синът му Манта, нуждаещ се духовни грижи. И след още една година се ражда и последното пето дете в семейството - синът му Хенри, който почива 9 годишен. В семейството живее и неговият полубрат Виктор, три години по-голям от Ита, който е син от незаконна връзка на бащата, който загива на 27 години през 1900 г. Така Ита отраства в семейство, което още много рано се среща с голямата мъка и смъртта. Това внася разяснения относно дълбоката привързаност в отношенията между Ита и нейната майка през целия ѝ живот. От страна на баби и дядовци, тя би могла единствено да познава тези по майчина линия, които също са живели на Ява. Холандският морски капитан и неговата жена са починали преди Ита да се появи на света.

До навършване на 14-та си година Ита живее в семейното обкръжение под азиатското небе, на о. Ява, най-красивият от индонезийските острови, “които се простират като огърлица от смарагди около екватора”.

* * *

Ява днес е част от Република Индонезия, едно “царство” съставено от много острови между Тихия и Индийския океан. Най-големите са остров Суматра, Борнео, Целебес, през които преминава екваторът. Малко по на юг, като най-западно разположен от островна група с повече от десет хиляди острови и островчета, които са пръснати верижно от изток на запад, е разположен остров Ява. Ако този остров бива търсен на глобуса, лесно може да бъде открит, от север се намира на същия меридиан като пустинята Гоби, на юг от екватора, а на същия паралел в Африка може да бъде открит Килиманджаро.

Подобно на Япония, която с нейните вулканични вериги се разпростира в периферията на  Тихия океан, така и индонезийският - по точно малайзийският - архипелаг, е разположен в източната периферия на Индийския Океан. Произлизайки от океанска падина седем хиляди метра, се извисяват могъщите планини на тези острови, повече от три хиляди метра над морското равнище. Те са защитени от тихоокеанските течения с посока изток-запад от Филипините и Нова Гвинея. Така принадлежат към света на Индийския океан и Югоизточна Азия. Остров Ява и групата на Зондските острови, към които принадлежи и Бали едновременно с това, се намират и в сянката на азиатския континент.

Преди да бъде започната обработката на земята от човека, мусонни тропически гори са покривали остров Ява. Голяма част от вулкани, някои от които угаснали в днешно време, са се издигали над плодородните полета на този остров. Още в третото хилядолетие пр.Хр. Ява е била прославена с изобилието си до Китай. Тази слава достига до Египет, където гръцкият географ Птолемей от Александрия споменава “Ябадион” или “Явадвипа” като един от най-плодородните острови в далечния Изток. Индийските търговци си доставят от Ява зърнени култури, добитък и плодове. За произхода на местното население се предполага сходство с Камбоджа и Тайланд. Тяхната култура се съпровожда от шамански ритуали, които получават указанията си чрез окултни танцови ритуали от техните богове. Лицата им остават скрити под маски, а чрез тях проговарят боговете с обръщение към племената. По залез слънце те се появяват под открито небе, разкривайки тайнствата на ваянга ритуалите, където под монотонните песнопения и под ударите на гамелан-оркестрите стават видими божествените митове чрез сенките на цветните фигури. И когато на изток се покаже звездният куп на Плеядите, тогава яванците са знаели, че е настъпило добро време за засяване на нивите и когато след няколко месеца на небосклона се вижда “ралото” на Орион, тогава всички се захващат за усилена работа до прибиране на реколтата. Богата и изобилна е реколтата, природата ги дарява с пълни шепи - красотата на горещите извори, пълните с риба води, диви реки и могъщи, свещени вулкани.

В началото на летоброенето прастарата хиндуистка мъдрост се слива с религиите от Ява. Чрез различни търговски споразумения в страната навлизат и брахманите. Те внедряват техните богове в древните ваянга ритуали и тогава във фигурите на познатите сенки се преплитат и богът на сътворението – Брахма, наред със змейовете и демоните на яванската духовност, също така се появяват Вишну (бел.пр. Пазителят на вселенското равновесие) и Шива, разрушителят. Заедно с героичните истории на Рамаяна и Махабхарата индийската култура навлиза в Ява и само за кратък период островът става част от могъщата хиндуистка култура.

Най-ранните исторически сведения са предадени от китайските разказвачи. Китайският император винаги е търсел и ценял приятелството на яванците, редовно пратеници са принасяли богати подаръци, изпратени с императорски указ. Северните брегове на западна Ява се явяват много изгодно пристанище за старите китайски търговски флоти.

Така китайците сравнително рано поставят бази върху остров Ява. В пътеписите на венецианеца Марко Поло, който е прекарал няколко години в китайския имперски двор, Ява се споменава като стратегически търговски център. В Китай са добре запознати с това и ценят високата независимост и значимостта като търговски обменен център на острова за стоки от Китай. На по-късен етап един от големите махараджи Ерланга, който сам себе си е смятал за превъплъщение на Вишну, е указал управлението на яванските си територии, следвайки китайския модел. В осми век от съседството със Суматра се пренася Будизмът. Богатите султани строят множество храмове и статуи, чиито мълчаливи останки могат да бъдат открити в джунглата. Още миналия век свидетелство за тази култура в сърцето на Ява са гигантските постройки на Боробудур, заедно с петстотинте статуи на Буда, пръснати около свещената ступа, които на по-късен етап са реставрирани отново.

След един продължителен период на процъфтяване в четиринадесети век под управлението на крал Хаям Вурук - един златен век на мир и азиатско веселие, с приказни празненства, богат на литература и изкуство - наред с това и с умората на превъзходството и изобилието - навлизат първите представители на исляма. Новото учение се пренася с ревностни търговци от Индия, Китай, Япония и Персия, и първоначално се разпространява само сред по-високите социални прослойки. Привържениците му първоначално са привлечени от мистичното и характерното за азиатското население влечение към спор и дискусия, и съвсем скоро дава отпор на старите вярвания, свързани с демони. Обучението на децата - наследници е поверено на обучители от Персия. Огнените учения на Мохамед подхождат много на войнстващия характер на яванците и чрез това те успяват да се освободят от попечителството на високата класа хиндуисти. Лесна е задачата на ислямските мисионери, като чрез интелектуално превъзходство печелят благоразположението на яванските благородници и ги насочват към започването на “новото време”. Това съвпада с периода на 16-ти век, когато на Ява пристигат и първите холандци.

 

Ява

 

Една част от амстердамските търговци отдавна се питат откъде португалците се сдобиват с превъзходен пипер и с другите странни и ароматни подправки. Дочува се, че те са открили път към Индия, но морските карти са укривани и липсват достатъчни описания на морските пътища, за да се предприемат опасните и страховити пътешествия по тези земи. Скоро след откриването на Америка, португалците откриват пътя към Индийския архипелаг, а 1498 г. те стъпват за пръв път на яванска земя. Почти сто години географските познания са строго пазени тайни (съществува смъртно наказание за разкриване и предаване на карти), които им позволяват да запазят монопол върху така желаните ориенталски подправки, докато един учен холандски свещеник - Планций успява 1592 г. да се сдобие с тайните морски карти. В същата година от Амстердам е изпратен шпионин в търговската камара в Лисабон, който разкрива тайните на индийската търговия, и когато и един пътешестващ сънародник се завръща след дълго отсъствие със съкровищна информация - времето е назряло - холандските кораби се отправят на път с четири малки кораба, преминават нос Добра надежда и прекосявайки Тихия океан 1596 г. хвърлят котва в Бантам, Ява. С това е поставено началото на един съдбоносен момент между Индонезия и Холандия, който продължава три и половина столетия и превръща Холандия в една от най-богатите колониални сили в света.

Първоначално това са само най-влиятелните амстердамски търговци, които се обединяват в Сдружението “Обединена Източноиндийска Компания” т.нар. “Господа Седемнадесет”, които имат възможност да поддържат търговски взаимоотношения с безмерното богатство на островната група. Чрез договорености за концесии с холандските, регенти монополът им е подсигурен.  Докато е родина, започва Златният век - 17-ти век - в Индонезия са завзети територии, печелят нова земя, изпращат войници и постигат договорености с местните владетели, чрез изкусни преговори, но с малко съвест и така с течение на времето завземат властта над целия архипелаг. До края на 18-ти век цялата страна е под разпореждането на тази “компания”. Чрез съвместна работа със султаните и махараджите, и с помощта на безскрупулна армия те разполагат с пълна власт. Посредством огромните природни богатства на страната и способността на местното островно население да изтърпи чуждото владичество с типична азиатска роболепност, холандците успяват, чрез опита си да общуват с чужди племена и раси, и с невероятния си организационен талант, да задържат тази власт.

След падането на Наполеон 1815 г. Холандия се обединява под формата на кралство и източните колонии попадат под директното държавно управление. Огромни територии попадат под холандска частна собственост. Продажбите от оризовите и захарните плантации, от монопол над насажденията с чай и кафе, каучук, канела, ванилия, както и от уникални тропически дървесни видове, представляват приказен доход за много холандски фамилии. От тринадесет хиляди острови на холандско-индийския архипелаг едва три хиляди са обитаеми.

* * *

Ита Вегман е родена през един вторник - 22 февруари 1876 г.  Рожденото ѝ място се намира на около 6о километра източно от тогавашната столица Батавия (днес Джакарта) в резиденцията Караванг, една изключително красива брегова местност между плантации от чай, кафе, захар и каучук. На юг се издигат “савахите” (оризови насаждения), които са амфитеатрално разположени по хълмовете до две хиляди метра надморска височина.

Малки и големи реки, топли извори, и някои още димящи вулкани са характерни за пейзажа на тази гориста местност, в която местното население яванци и сундани, поддържат своите чисти и спретнати села още от 17 век, а английските, китайските и холандските колонизатори разработват своите плантации.

Бащата, Хендрик Вегман (бел.пр., фамилията му означава „човек на път), по това време е управител на фабриката за захар “Паракантерус”, което означава “пътят, който върви напред”. Къщата на управителя не бива да си представяте като прекалено скромна, подобни жилищни сгради за служителите представляват едноетажни сгради, разположени на голяма площ, без определен стил, свободни и отворени пространства с мраморен под. Разположението навсякъде е еднакво: просторна входна галерия, с колони, от лявата и от дясната страна на която са разположени спалните помещения, стаите за гости, дрешник за стопанката на дома и работна стая за стопанина. Дървените тавани са високи, стаите са големи и прохладни. Покривът е с керемиди, наподобяващ огромна слънчева шапка, надвесена над очите. В къщата е затъмнено и светлина се процежда съвсем леко. Прозорците са затворени с щори и изобщо предприето е всичко, за да може да се предпази от пряката слънчева светлина. Всяка къща има градина с големи, хвърлящи сянка дървета, с бяло варосани кашпи, в които домакините засаждат различни растения, например рози или понякога дори билки.

Едно европейско семейство живее в подобна къща заедно с яванските помощници, които се грижат за домакинството, за децата, за кухнята, за прането, за градината, за конете и заедно с техните близки са част от домакинството на семейството. Понякога това може да бъде с доста широкомащабен обхват. Европейските деца си играят с местните деца и това се разбира от самосебе си. Всяко дете има и своята “бабу” - детска помощница, която е неразделно свързана с детето. Стопанката на къщата също има своята “бабу”, с която тя може да обсъжда дори по интимни въпроси, свързани със семейния живот, а тя е и най-често основната връзка на семейството с местната общност и изобщо с яванския свят, в който те живеят. С прислугата се разговаря на малайски, един от основните местни диалекти. А също така ястията на европейците се приготвят според индийската кухня.

Природата на Ява е извънредно мощна. Тогава още извън населените места си заобиколен от джунгла, сред дневна тишина и силни шумове от птици, маймуни, животни, активни нощем. На просторния “алун-алун” (селския площад) пасат козички, по обед, там не можеш да срещнеш никого, съвсем притихнало стои по средата гигантското свещено дърво варингин. Привечер и през нощта тук се празнува под музиката на оркестъра гамелан и тук всички се събират за среща от отдалечените си колиби.

Когато Хендрик Вегман, като млад мъж, пристига в Ява, тук още властва държавният колониализъм. Едва след 1870 г., след приемане на новия земеделски закон, се разрешава на частни лица и културни сдружения да наемат или закупят земя и да стартират от Холандия свои собствени предприятия в отвъдморските територии. Така потокът на западна валута в Колониите се увеличава и през 1869 г. се открива Суецкият канал и в Холандия се засилва либералният търговски дух по отношение на Далечния Изток. Скоро след това едно след друго са открити две сдружения за параходен транспорт. По този начин колониалистът би могъл да достигне Батавия от родината за по-малко от шест седмици с параход и вече не трябва да предприема опасния дълъг и труден път, обикаляйки покрай нос Добра Надежда. Където преди тонът се задава само от колониалните чиновници и армията, вече на остров Ява с все по-голямо уважение се ползват земеделците и търговците.

 

Ява

 

* * *

Ита бива описвана като много енергично дете, със забележително чувство за себепознание и невероятен организационен талант, като често измисля игри за нейните братя и сестри, и за другите деца. Когато всичко се получи, тя се оттегля и следва собствения си път. Тя самата никога не играе с кукли или с подобни играчки. Още съвсем рано тя изглежда особено дете; щом заедно с родителите си отиват на гости или самите те посрещат гости в дома си, при запознанство тя оглежда човека от главата до петите, съвсем мълчаливо, преди да го поздрави, а това причинява неудобство на родителите ѝ, които искат да направят впечатление с красивата си дъщеря. При все нейните особености, тя не е затворен тип, което може да се обясни със силната личност, която живее в това дете. Лесно у нея може да се разбуди гневът, но в същината си тя е слънчева и радостна.

Когато Ита навършва 6 години, 1882 г., семейството ѝ напуска западната част на Ява и се мести на изток в град Проболинго, в северното крайбрежие на Ява, срещуположно на остров Мадура. Тук баща ѝ приема управленски пост в захарната фабрика “Гендинг”.

Природата в тази местност е още по-величествена от Караванг. За този, който се доближи до крайбрежието откъм морето, ще бъде впечатлен от трите големи вулкана, които владеят този ландшафт - Тенгер, Янг и Идйен, и от най-високите върхове на Ява, връх Семеру (3676м.). Противопоставянето на прозрачното, синьо море с малките обрасли със зеленина острови отпред, дългите бледосивкави плажни ивици, зад които са пълните с риба езерца, последвани от високите планински склонове с дълбоките до хиляда и петстотин метра пропасти, през които протичат планинските “кали” (бързеи), а на заден план, високо във въздуха, на небосклона се забелязват сивите контури на планинските вериги - всички тези противоположности са въздействали много впечатляващо на човек и е разбираемо, че изказът на известния холандски писател Мултатули - “Инсулинда, която се завихря като огърлица от смарагди около екватора” дълбоко се е запечатал в съзнанието на хората за Индонезия.

В по-късни години от Проболинго, при залез слънце, от юг по линията на хоризонта, можеше да се наблюдава огненото сияние на кратерите на Лембонган. Историческото изригване на Кракатау при Зонда в ранните утринни часове на 27 август 1883 г., при което само за няколко минути един цял остров с вулканичен връх, издигащ се над 2000 м., напълно експлодира, е наблюдавано и от Проболинго. Като пример за природните стихии, които властват в този регион трябва да се спомене следното:

Възнасящият се облак дим, смесен с нагорещена магма и пепел, трябва да е бил на височина от поне 80 километра. Мощността на експлозията, в по-късен период е оценена от вулканични изследователи като двеста хиляди (200 000) пъти по-голяма от експлозията, причинена от хвърлената бомба над Хирошима. В разкъсаната дупка, причинена от експлозията, нахлува морска вода. Колосални вълни от 30 до 40 метра разрушават градове и села от южната част на Суматра до западна Ява, размятат корабите и рибарските лодки към вътрешността. Около 40 000 души намират смъртта си. Голямата вълна залива неколкократно моретата. Гърмът от експлозията се чува на разстояние повече от 3000 м.

За разлика от това геоложко разрушение, погледът насочен към терасите за отглеждане на зеленчуковите култури е уникален за целия регион, “като един голям пъстър килим”, през който се промушват пътечките; селата в околността с техните нескрити от дърветата къщи, но все пак обкръжени от големи тропически дървета, така известните казуарини, които с тъмнозеленият си цвят и дълги хвощоподобни игловидни листа силно се открояват от светлите обработваеми площи. Лук, зеле, картофи и царевица - това са основните култури, но и още редици други зеленчукови култури, а още и праскови и ягоди.

Типични за планинския ландшафт тук са образувалите в угасналите кратери вулканични езера. Именно в региона, в който се заселва семейството, се намира една верига от няколко подобни езера, някои от които до 100 м дълбоки. Те са посещавани от много пътешественици, заради дивата си красота, а също така и от редица изследователи, както описва и живеещият тук немски геолог Франц Вилхелм Юнгхун.

Населението е съставено предимно от мадурейци; етнос, известен като изключително трудолюбив, интелигентен и пестелив, но същевременно и войнстващо предразположен, който е успял да постигне определен стандарт на живот. Висшата класа все пак се състои предимно от яванци, които с тяхната далеч по-древна култура и с по уравновесен характер представляват аристокрацията сред местното население.

Климатът е много сух, особено от август до октомври, когато няма никакви валежи; а през ноември са първите тежки тропически дъждове, които смъкват жълтобледия прах от дървета и треви. Най-често в тези крайбрежни региони се среща югоизточният пасат, един топъл, сух, неприятен вятър.

Сред така описания ландшафт се разполага Проболинго, където Ита Вегман посещава училище от 1882 г. до 1888 г. За разлика от други места Проболинго е описан като чудно търговско градче с около 8 000 жители, измежду които 5 000 е броят на местното население, 2 000 са китайците, 500 са европейци и 199 са араби, и един бенгалец. В описанията се полага особена част на добре засенчените улици. Пристанището представлява едно издължена четириъгълна солидна постройка, около която са разположени складове за кафе, захар и тютюн.

Всекидневният път към училището от фабриката “Гендинг” до Проболинго е с едночасова продължителност. Два коня са теглили колата, с която са пътували децата всеки ден до града  - Ита, Шарлийн и двамата братя, заедно с някой от прислугата. Шарлийн си спомня, че много често сестра ѝ се оплаква, че са много бавни: “Когато конярят не караше достатъчно бързо или други ни задминаваха, тогава Ита възсядаше коня, хващаше юздите и поемаше управлението в свои ръце. Конярят трябваше да седне до нея и конете, които усещаха ръката ѝ, даваха най-доброто от себе си и в силен галоп стигахме до града и до училището. Така ние пристигахме победоносно и беше удоволствие да наблюдаваме Ита, тя потупваше конете и ги окуражаваше с мили думи и сияеща влизаше в училището.”

Ита е добра и амбициозна ученичка; тя учи всичко много точно и прецизно, и иска винаги да бъде първенец в класа. Ако вкъщи тя не се занимава с конете, което много обича да прави, (тъй като във фабриката все още няма коли, по това време в конюшните има около 20 коня) тогава тя е с нейните книги (особено с историческа тематика) с голяма наслада, открива някое прохладно място в градината под сянката на някое голямо дърво, където с часове потъва в четене. Също така тя участва в преходите заедно с другите и те обикалят джунглата, изкатерват се по дърветата и спортуват. Тя има силно тяло, винаги е готова за приключения и в по-късен етап прави обучение за учител по гимнастика.

Когато Ита е на осем години, семейството усеща несгодите, свързани с икономическата криза и девалвациите на пазара за захар. Падането на цените в Европа, причинени от нововъведеното захарно цвекло, принуждава банките, които са свикнали да дават кредити за очакваната реколта много отрано, да изпаднат в затруднено положение. В създадената суматоха и паника от така известната “захарна криза” се споменават достойните заслуги на Хендрик Вегман. Шарлийн разказва за изключителната социална нагласа, с която и по-късно продължава да върши добро. За Ита представата за него е по-скоро свързана със силния финансов усет и тя го помни именно с това му качество; когато веднъж през 20-те години тя е запитана, откъде е наследила своята икономическа далновидност, тя разказва: “От баща ми, през моето юношество той ми показа как той бе постигнал всичко.

По това време, за да се избегне фалитът на индонезийската захарна индустрия, банките трябваше да бъдат подкрепени с милиони, преведени от родината, което доведе на нови структури в търговията със захар; а собствениците на плантациите се оттеглиха в Холандия с баснословните суми и построиха своите имения, на които и днес можем да се любуваме, докато банките продължават да управляват производството и търговията със захар по един западен икономически модел. В служба на една подобна банка встъпва Хендрик Вегман и така става възможно да са верни и двете предположения. От една страна социалният му талант, а от друга - финансовият му усет, са в основата на възходящата професионална кариера на 38-годишния мъж.

Така Ита израства, заедно с нейните братя и сестри, сред щедростта и разкоша на стила на живот на холандските колонизатори, където европейските господари са собственици и притежават властта и същевременно дом, който е изпълнен с веселие и безгранично, буквално “индийско” гостоприемство - с много развлечения, по-малко култура, сред население, в чието минало и съзнание все още витае прастарата достолепна хинду - цивилизация, наравно с азиатско примирение и подчинение на които и да било князе. Местните се задоволяват с малко, природните богатства на страната са достатъчни за всеки. 

Но същевременно детето е изложено на ужасяващите и тайнствени приказки, разказвани му от неговата “бабу”, предания за зли духове, страшни демони, които могат да бъдат омилостивени единствено от тайни жертвоприношения и чрез “тихата сила”,  с която магически злодеите могат да бъдат отстранени. И примамена от своеобразните песни и звуци на гамелан-оркестъра, вероятно не веднъж е наблюдавала ваянга представлението, съвсем притихнала между мълчаливите обитатели на селата, които са разказвали истории за богове и герои още от свещените азиатски времена, с изкусно дърворезбовани кукли, представления под откритото звездно небе, на съвсем приглушената светлина на лампите, за най-големите трагедии, битки между богове и чудовища и предания от Бхагавад гита.

След като преминава през държавното училище в Проболинго, Ита, заедно със сестра си, в продължение на няколко години са обучавани у дома. Когато тя навършва 14 години, през 1890 г., през месец юли почива нейното девет годишно братче Хенри-Чарлс. Причината за смъртта му не е известна, но се знае, че по онова време в Холандска Индия голяма част от децата биват покосени от холера. Така за двете млади момичета животът се преобръща - те продължават своето образование в Европа.

Съпроводени от тяхната майка те се отправят на дългото презокеанско пътешествие към “отечеството”, което до този момент никога не са виждали и още самото петседмично пътуване на един от параходите, който превозва стотици пътници, трябва да е било за двете едно трепетно приключение. Подобни корабни пътешествия са многопластово описани в холандската литература, за някои от пътешествениците това е дългоочаквана почивка в родината, след дългогодишна тежка тропическа служба, като често това завръщане е окончателно.

Седмиците съжителство на тясно пространство, в доста примитивните условия на корабите по онова време, са тежко изпитание за мнозина. Животът на борда на кораба се случва съвместно с екипажа на кораба, а ястията са поднасяни според ранга в йерархията, съответно на масата на капитана, на първия кормчия, на администратора или на първия машинист -  и само колко важни са сбирките за хранене, за да се разсееш от скуката. Малцина издържат в тесните си каюти под тропическото слънце и бодър дух витае, щом вечер има танцова забава. Само някои от корабите имат електрическо осветление, под сиянието на маслени лампи се танцува, организират се маскаради, забави, играят се различни игри. Човек попада в сферата на нови запознанства, често пъти съпроводени с клюки и влюбвания; незабравими са вечерните разходки на палубата под широкото звездно небе на индийския океан. Във всяко пристанище, където корабът акостира, се срещат с един нов свят: Аден, Порт Саид, Неапол, Саутхемптън.

 

Ита Вегман

 

Особено вълнуващо за мнозина е преминаването през Суецкия канал и още толкова престоят в Порт Саид, където корабът трябва да зареди с въглища. Най-подир могат да стъпят на земя и да се запознаят с европейския начин на живот, с четирите годишни сезона, ледени, снежни зими и една страна със стара западна култура. В Европа през 1890 г. до навършване на 19-тата си година Ита живее заедно с Шарлийн в Арнхейм, където посещават девическо училище. През това време в Арнхайм има голям брой училища, които са известни с добро обучение и поради тази причина родителите от покрайнините изпращат децата си в този град. Дали това е била също причината, заради която Ита веднага е била изпратена в Арнхейм или вече са съществували и лични контакти с дамата, г-жа Вентинг, при която Ита се настанява да живее, никъде не се споменава. Има причини да се предполага последното, тъй като в семейния албум на г-жа Вентинг са открити снимки от младежките години на семейство Вегман. Каквато и да е истината, за Ита е било голям късмет да прекара част от младежките си години именно в семейство Вентинг. Г-жа Вентинг, която тогава е на възраст 48 години и вече шестнадесет години е вдовица, има две деца от продължилия толкова кратко брак. Съвсем скоро Ита се сприятелява с по-младата дъщеря Ниске, която е наричана Ели. Тя е една-две години по-голяма от Ита. В семейството, в което често са били приемани ученички отвън, цари хармонична, топла и културна атмосфера. Духовното в този дом е проникнало дълбоко, вероятно и поради ранната кончина на бащата, споменът за когото винаги е бил високо почитан. Аренд Вентинг е бил масон и в неговите речи се разкрива един човек с висши идеали. След смъртта му, неговата съпруга се бори с голямата трудност на ранната загуба, за което многократно се споменава В дневниците ѝ - “О, Исусе, ако би било възможно да зърнем за миг тези, които си отидоха преди нас, за да научим от тях, как е и къде са сега.” Но г-жа Вентинг съумява да приеме ударите на съдбата и това се отразява образцово върху нейното обкръжение и върху нейните дъщери, в тяхната крехка възраст.

Училището в Арнхейм трябва да е било изпълващо преживяване за едно момиче, с желание към учението, каквато е Ита. В програмата ѝ се включват следните предмети: модерни езици - холандски, френски, немски и английски, съответно с тяхната литература. Следвани от история, география, космография, ботаника, биология, физика, математика и химия; държавно администриране и икономика, трудово обучение, пеене, рисуване, гимнастика и най-подир: здравно обучение и естетика. Трябва само да се хвърли един поглед върху снимките ѝ от онова време, за да стане веднага видимо колко будна и вдъхновена тя е приемала това обучение. Предоставена ѝ е възможността по време на житейския си път да развие едно ново научно поле чрез собствена инициатива. И въпреки недотам големия си талант към чужди езици, тя владее писмено и говоримо, подобно на много холандци, три модерни езика, които понякога се преплитат. Вероятно е, да е нямала силен усет към думите, по-късните ѝ писма ни дават повод да направим подобно предположение. Сигурно е, че химията и физиката са я интригували, учила е много усърдно по биология и анатомия, и е полагала голямо старание в часовете по гимнастика. Дали е яздила в гористите околности около Арнхейм? Сигурно е, че често са предприемали походи, плували са и много често са играели тенис, както и са се упражнявали по пиано. Поради прекрасното си географско положение, още римляните са предпочитали тази местност, там където р. Рейн се разклонява към трите посоки на света.

Гористият, подобен на парк ландшафт, привлича имигранти от миналия век, от двете страни на поречието на Рейн; чак до Остербек, богатите, включително и много немци, са построили вилите си, с превъзходни градини и паркове, като Зонсбек и Ципендал.

Ита се запознава в Арнхейм, с един типичен европейски провинциален град, с уютни малки улички в красивия старинен градски център, с много книжарници, зърнения пазар и меланхоличния камбанен звън на кулата -  един градински град с либерален стил на живот, търговски център на цялата провинция и с учудващо богат културен живот.

Точно по това време културният живот на Арнхейм бележи своя звезден миг. Човек не би повярвал какви опери, театрални представления и концерти са били представяни, ако не бяха старите програми, които да служат за доказателство. И тъй като в дома на семейство Вентинг не се пропуска нищо, момичетата Вегман се срещат тук с най-прекрасни представления. Дали е Ибсен или Молиер, Дюма или Зудерман, Верди или Гуно, Бизе, Моцарт, или пък Рейнско злато на Вагнер, всеки вкус може да бъде задоволен. Немски и австрийски опери гастролират, Арнехйм има и собствен симфоничен оркестър, и се строи прочутата концертна зала “Музис Сакрум”. “Ние преживяваме разкошни години в Арнхеймбе написала Шарлийн по-късно,на бързи обороти можехме да се насладим на всичко, което Европа можеше да дари на човечеството”.

През ваканциите те имат възможност да посещават околните страни, запознават се с Кьолн, Лондон, Париж, Берлин, изучават музеите там, изложбите, архитектурата на стара Европа. Една част от тази култура те поглъщат като изгладнели и в душата на Ита се заражда копнежът по Централна Европа, който по-късно ще ѝ покаже пътя към Берлин. Ако се вземе предвид и желанието да контактуват, което носят от вкъщи, тогава лесно бихме могли да си представим как двете сестри се срещат с много стари познати в Холандия, завързват нови познанства и редовно поддържат контакт с едно приятелско семейство от Брюксел. Когато времето да си вземат сбогом наближава и им предстои завръщане в Индия, Ита написва следното стихотворение в албума на г-жа Вентинг:

Споменание

Случват се между хората срещите земни

И обвързват се те помежду си,

Заживяват и работят, и страдат заедно.

 

И тези, които са си най-мили,

Те остават един друг в самота,

И тези обвързани най-тясно

Трябва да са най-отдалечени помежду си.

 

Потокът житейски ги разкъсва безмилостно

Битката, ах, за някои непосилна,

Разделя сърцата, толкова нежно свързани,

Надалеч един от друг, безкрайно далечно от тук

 

Тези, за които раздялата е най-болезнена,

Не се срещат никога повече.

Само в съня им мержелее тяхната душа,

Образът ѝ, който някога е бил безметежен.

 

И в болка и горчивина той ни носи утеха една

Един светъл лъч, сред тъмна кавга,

Мисъл светла една за любими и наслади

И щастливите отминали времена.

 

“Моя скъпа Меъроу,” пише тя отдолу, “мислете си, когато четете това,

 за вашата сърдечно обичаща ви Иет Вегман, която никога няма да ви забрави.

 Арнхейм, 16 Декември 189                                                   

Булевард 11б”

Това е малко преди тя да навърши 19 години. През времето, прекарано в Арнхайм, тя бе пораснала. Това нямаше да бъде последният път, когато Ита щеше да бъде в Арнхайм.

Коледа 1894 г. Ита и Шарлийн са придружени обратно към Ява с приятели на семейството. Преди да продължат отново стария си начин на живот, те поемат дълбоко въздух и отпразнуват раздялата в Париж, и Коледата и Новата година те посрещат на Ривиерата в Ница, а в първите дни на Новата година се качват в Генуа на борда на кораба - а сърцето им е изпълнено с “Европа”.

По обратния път към Батавия, на парахода, Ита се запознава с един млад офицер, с който малко по-късно се сгодява. Неговият гарнизон е в град Буитенцорг, около 50 км на юг от Батавия. През това време Хендрик Вегман е получил повишение в колониалната банка в Проболинго и така семейството се премества в този малък пристанищен град.

Годежът на Ита не продължава много дълго: младият мъж се разболява от пневмония, вследствие на което развива туберкулоза и скоро след това той умира. Шарлийн споделя “Ита много силно преживя тази загуба и дълго след това поддържаше писмена кореспонденция със семейството на годеника си.” Все пак връзката им е продължила съвсем кратко, разстоянието от Проболинго до Буитенцорг бе голямо и тя успява да се овладее скоро.

Ита и сестра ѝ вече могат да бъдат представени в обществения живот, винаги има партита, малки празненства, балове и много дълги тенис мачове, и Ита се чувства задължена да придружава навсякъде Шарлийн, всъщност въпреки нежеланието си, тъй като за нея съществуване само с танцова забава и флиртове ѝ се струва празно. Затова и когато сестра ѝ се омъжва през октомври 1896 г. за нея вероятно е било голямо облекчение. Така тя може да се посвети  на организацията на собствения си живот.

През тези години тя се запознава с една млада холандка - 30 годишната тогава съпруга на един от чиновниците в колониалната банка - Хени Щайнбух, с рождената фамилия Батиаанс. Хени Щайнбух е завършила обучението си по музика към консерваторията в Амстердам и също като Ита Вегман не се чувства особено щастлива в Индия. Тя е омъжена от скоро, има малко дете и преподава музика. Ита учи при нея пеене и пиано, и съвсем скоро между двете се създава сърдечно приятелство.

Ита още тогава, както и когато е била малка, страда периодично от силна маларийна треска; крайбрежният климат не ѝ понася добре и за да закрепи здравето си се налага тя да се премести в планините. Баща ѝ е закупил къща в планинските региони, където тя често отсяда. Тук тя може да се посвети на отглеждането на растения, както сърцето ѝ го повелява. Доставя си семена от Холандия и засажда една алея с рози, “която беше величието на тази градина”. След сватбата на Шарлийн тя изцяло се премества в тази къща и поради дългите служебни пътувания на бащата, майка ѝ също се премества в тази къща. Също така чести са посещенията на Хени Щайнбух в тази къща.

 

Ита Вегман

 

Приятелството с Хени се засилва и от една обща любов: Те и двете споделят обща страст към теософията. Как са достигнали до тук, не е предадено никъде. Дали девет години по-възрастната ѝ приятелка е била запозната с теософската литература или пък самата Ита е чула нещо още в Арнхайм - във всеки случай и двете приятелки се задълбочават в търсенето си в теософските тези, което по това време е съвсем слабо познато в Холандска Индия.

Никъде не е документирано, къде точно се е намирала тази планинска къща. Един пътешественик, обаче, описва по това време един от преходите си от Проболинго към планините: “С малките кончета от порода кампонг, на дървени седла, се изкачваме към върховете на Тенгер - пътят е добре поддържан, тъй като е необходим за превоз на кафе и зеленчуци. Първо се преминава през царевични ниви, следват плантации с кафе, където се чувства ужасяваща тишина и самота, а въздухът става все по свеж и прохладен. Пропастите са все по-дълбоки. След четири часа езда достигнахме Нонгкоджаджар, с височина 1200 м.; тук оставаме да нощуваме в един малък хотел и предприемаме единствената възможна разходка по планинския гребен между двата пролома, които са покрити с мъгла. Виждаме и първите европейски зеленчуци за Тенгер и едно великолепие от рози, почти толкова хубаво, колкото на Ривиерата, особено впечатляващо е във вилата на един нотариус от Пекалонган. На следващия ден достигнахме в Тосари.”

Смъртта на годеника ѝ е решаващ за живота на Ита Вегман. Това не е първият смъртен случай в нейното близко обкръжение. Когато тя е на три и половина години, умира едногодишната ѝ сестричка Хендрика, а малко преди да се върне в Холандия през 1890 г., когато тя е на 14 г. умира девет годишният ѝ брат Хенри-Чарлз. При семейство Вентинг тя преживява, какво е да се живее със спомена за починалите. Но сега тя преживява смъртта на най-любимия човек, с когото е готова да обвърже живота си, бъдещия ѝ съпруг. Дали неговата смърт я води към отказа да встъпи в брачен живот, да създаде семейство и да има деца? Дали чрез смъртта си, нейният приятел не открехва вратата към теософията?

“Мъдрите не тъгуват нито за живите, нито за починалите. Никога, нито аз, нито ти, нито повелителите на хората и никога някой от нас в отвъдното не би престанал да съществува.” Такива са думите от Бхагавад гита, които са цитирани в малката книжка

Гласът на безмълвието“ на Елена Блаватска - избрани фрагменти от златните правила, освен това и Двата пътя“ и Седемте порти.

Тук Ита Вегман открива тибетските мъдрости, всички причини, които дават обяснения за ваянга представленията, божествено сияещия Кришна, който разговаря с героя Арджуна.

"Щом твоята душа броди блуждаеща в сетивното, тогава буди е безпомощен, като една лодка, която вятърът отвява по водната шир.”

Тук се разкрива един път, но такъв път, по който само малцина поемат и към който се отправя и Блаватска. Тук се съпоставя взаимовръзката на собствената душевност, с тази на вселенската същност.

“Този, който може да възприеме гласът духовен, извън себе си, той трябва тепърва да се учи да разбира същността на собствената си духовност.”

Не става ясно, дали още тогава в Ява, Ита членува в теософското общество, или едва в началото на следващия век, когато вече е в Холандия.

Ложите на теософското общество са широко разпространени и в Холандска Индия, а интересът е достатъчно жив. Във всеки случай тя, заедно с Хени Щайнбух, се  задълбочават в книгата на Блаватска “Разбулената Изида” и изучават прекрасните текстове на Мейбъл Колинс. По това време вече са издавани първите творби на Ани Безант, които тя ще срещне по-късно в Холандия. В началото това бе за Ита Вегман светлината, идваща от изток, “Ex Oriente lux.”, и тук в Ориента тя среща за пръв път засищане на нейния копнеж по мистериите на човечеството.

По това време, когато Ита навръшва 21 години, тя трябва много ярко да е открила себе си, тя променя начина си на живот, започва да се храни вегетариански и развива идеала един ден да упражнява професия.

Това помрачава до известна степен връзката към баща ѝ. Строгият и консервативен мъж се срамува от интересите на дъщеря си, той няма добро мнение за вегетарианството и не може да се успокои, тъй като смята, че маларийната треска може да бъде по-леко преборена, приемайки храна от животински произход. Също така, той се дразни, че след смъртта на годеника си, неговата дъщеря предпочита да отглежда рози в отдалечената къща в планината и да изучава с приятелката си теософски книги, вместо да участва в обществения живот, където все пак би могла да срещне подходящ мъж.

 

Ита Вегман

 

Човек трябва да погледне само за миг някои от снимките на Ита от онова време, за да стигне до убеждението, че никак не би се отклонила от начина си на живот, дори и заради предразсъдъците на баща си. Снимките разкриват един неотклоним, почти предизвикателен и самоуверен поглед, без всякаква сянка, погледът на човек, който е избрал пътя за себе си и който ще го извърви напред. Лице, с високи скули, с пищна кестенява коса, плътни и праволинейно оформени устни и тънки, но много силни ръце.

Заради външния си вид и нейната изразено еластична походка, дори и по-късно тя често е смятана за азиатка. В тази млада жена, живее едно слънчево, енергично създание,  отворено към околните, с холеричен темперамент, така че гневът да изригва като вулкан. Тя има добро чувство за хумор и се смее много шумно, но повече поради комични ситуации, отколкото заради измислени вицове. Често хората се учудват от способността ѝ да се вдъхновени, както и от нейната сърдечност. Тя има много силен усет към хората и веднага разбира каква е същността им. Тя е човек, който живее не само в представите си, но в действията си. Думите ѝ оказват силно въздействие върху хората, поради силата в тях.

Из "Коя беше Ита Вегман" - Емиховен

Превод: Ирина Папаро

 

Предговор към "Коя беше Ита Вегман"